Уилям Текери
Панаир на суетата (52) (роман без герой)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanity Fair (A Novel without a Hero), –1848 (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
filthy (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2010)
Разпознаване
?

Издание:

Уилям Мейкпийс Текери. Панаир на суетата

Английска, четвърто издание

Редактор на трето издание: Жени Божилова

Редактор от издателството: София Василева

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

Издателство: „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

История

  1. — Добавяне

Глава LI
Сред вихъра на светския живот

След като Беки се появи на интимните приеми на лорд Стейн, където се събираше само най-отбрано общество, претенциите на тази достойна жена относно модния спят се удовлетвориха и някои от най-изисканите и най-високи порти в престолния град бързо се отвориха за нея — толкова изискани и толкова високи, че както обичният читател, така и авторът на настоящата повест напразно биха се надявали да влязат през тях. Скъпи братя, нека застанем разтреперани пред тези величествени портали. Представям си ги пазени от камерхери с нажежени сребърни вили, с които промушват всички онези, които нямат достъп до тях. Казват, че усърдният вестникарски дописник, който седи в преддверието и записва имената на високопоставените гости, допускани до приемите, умира наскоро, след като излезе оттам. Той не може за дълго да преживее блясъка на модния свят. Той го изгаря цял, също както присъствието на Юпитер, в пълно снаряжение, изпепели онази клета неразумна Семеле — онази лекомислена нощна пеперуда, която се погуби заради това, че бе дръзнала да излезе от своите естествени сфери. Нека всички, които жадуват да бъдат приемани от висшето общество, научат наизуст нейната история — нейната, а може би и на Беки. Да, всичко това е суета. Дори и то ще има край. И ще дойде един или друг ден (но слава богу, то няма да е в наше време), когато за Хайд Парк няма да се знае повече, отколкото за прочутите градини край Вавилон.

Дами, известно ли ви е, че великият Пит е живял на Бейкър Стрийт? Какво ли не биха дали и вашите баби да бъдат поканени на приемите на лейди Хестър в онази полуразрушена вече къща? Аз съм бил там на вечеря — moi qui vous parle[1]. Стоял съм в салона заедно с призраците на знатните мъртъвци. Докато седяхме и пиехме кларет с хора от настоящето, духовете на починалите навлизаха и заемаха места около масите. Адингтън седеше и се кланяше, като се усмихваше зловещо и не оставаше назад, когато бутилката минаваше безшумно от ръка в ръка. Скот мигаше изпод гъстите си рунтави вежди и отпъждаше призрака на една пчела. Уилбърфорс отправяше очи към тавана, сякаш не разбираше как чашата му се вдигаше пълна до устните и после се сваляше празна — към тавана, който едва до вчера беше над главите ни и към който са гледали всички първи хора от миналото. Сега тази къща се дава под наем като мебелирано жилище. Да, едно време лейди Хестър е живяла на Бейкър Стрийт, а сега спи в пустота.

Да, разбира се, всичко това е суета, но кой няма да си признае, че изпитва поне малко слабост към суетата? Бих желал да зная кой разумен човек не обича печено телешко само защото било нещо временно и краткотрайно? То също е суета; но дано всеки, който чете тази книга, да има достатъчно от него през целия си живот; да, дори и ако читателите ми са петстотин хиляди. Заповядайте, господа, седнете и си хапнете с истинска охота — тлъстото, крехкото, соса, гарнитурите — както го обичате, не го щадете. Джон, момчето ми, налей ми още една чаша вино. Да, нека всички изядем своя дял от суетата и да благодарим за нея. И нека също изпитаме аристократическите удоволствия на Беки до последната им граница — защото и те, както всички смъртни радости, бяха преходни.

 

Последицата от посещението й у лорд Стейн беше, че негово височество принц Петерварадин намери удобен случай да поднови познанството си с полковник Кроли, когато се срещнаха на следния ден в клуба, и да изкаже почитанията си на мисис Кроли в Хайд Парк, като свали шапка и й направи дълбок поклон. Веднага след това тя и съпругът й бяха поканени на един от интимните приеми в Левън Хаус, обитавана тогава от негово височество през временното отсъствие от Англия на благородния й собственик. След вечеря тя пя пред отбрано малцинство гости. Присъствуваше и маркиз Стейн, бащински надзираващ успеха на възпитаничката си.

В Левън Хаус Беки срещна един от най-изисканите джентълмени и най-големи министри в Европа — граф дьо ла Жаботиер, който тогава беше посланик на най-християнския крал, а впоследствие стана и министър на същия владетел. Заявявам, че просто се надувам от гордост, когато тези величествени имена излизат изпод перото ми и си мисля в каква блестяща компания се движеше милата ни Беки. Тя стана постоянна гостенка на френското посолство, където никой прием не се считаше пълен без присъствието на очарователната мадам Родън Кроли.

Господин де Трифини (от семейство Перигор) и господин Шампиняк, и двамата аташета в посолството, мигновено бяха сразени от прелестите на хубавата съпруга на полковника. И двамата заявяваха, както е обичайно за мъжете от тяхната страна (защото нима някой е срещал французин, който е бил в Англия и който да не е оставил там половин дузина нещастни семейства, и да не е донесъл също толкова сърца в джоба си) — и двамата, казвам, заявяваха, че са au mieux[2] с очарователната мадам Родън.

Но аз се съмнявам в истинността на това твърдение. Шампиняк имаше голяма слабост към картите и вечер много често играеше с полковника, докато Беки пееше на лорд Стейн в другата стая. А що се отнася до Трифини, твърде добре известен факт е, че той не смееше да ходи в клуба на чужденците, където дължеше пари на келнерите, и ако не се хранеше в посолството, този достоен млад джентълмен трябваше да гладува. Повтарям — съмнявам се дали Беки би избрала единия или другия от тези двама младежи, за да ги дари с някакво по-особено внимание. Те й изпълняваха разни поръчки, купуваха й цветя и ръкавици, задлъжняваха, за да я водят в ложа в операта, и по хиляди начини проявяваха своята любезност. Приказваха английски с възхитителна простота и за голямо удоволствие на Беки и на лорд Стейн тя имитираше било единия, било другия в самото му лице, като го поздравяваше за напредъка му в английския език, вършейки това със сериозност, която винаги разсмиваше маркиза, нейния присмехулен стар покровител. Трифини подари на Бригс шал, с цел да спечели на своя страна компаньонката на Беки, като я помоли да й предаде едно писмо. Наивната стара мома й го връчи пред цяла компания и съдържанието му послужи за голямо забавление на онези, които го прочетоха. Прочете го лорд Стейн; прочетоха го всички, освен добрия Родън, на когото не бе необходимо да се разправя всичко, което ставаше в малката къща в Мейфеър.

Не след дълго Беки посрещаше там не само „най-добрите“ чужденци (както се казва с езика на възхитителното ни и благородно общество), но също така и някои от най-добрите англичани. Не искам да кажа най-добродетелните, нито дори най-малко добродетелните, нито най-умните, нито най-глупавите, ни най-богатите, ни тези с най-доброто потекло, но просто „най-добрите“ — с една дума, хората, за чието достойнство не може да има никакво съмнение, като например великата лейди Фитц-Уилис, великата лейди Слоубър, великата лейди Гризела Макбет (бивша лейди Г. Глаури, дъщеря на лорд Грей от Глаури) и други подобни. Когато графиня Фитц-Уилис прояви внимание към някого, той или тя е в пълна безопасност. За тях вече не може да се поставя никакъв въпрос. Не че лейди Фитц-Уилис е по-добра от другите — тъкмо обратното, вече е петдесет и седем годишна, повехнала, и нито е богата, нито хубава, нито забавна. Но всички са единодушия, че е от „най-добрите хора“. Тези, които отиват в дома й, са също измежду най-добрите. И навярно поради старата си ненавист към лейди Стейн (чиято титла едно време бе правила опити да спечели) тази високопоставена и прочута водачка на модата благоволи да признае мисис Родън Кроли — най-подчертано й направи реверанс на един прием и не само насърчаваше сина си сър Китс (негово сиятелство получи поста си посредством влиянието на лорд Стейн) да посещава дома на мисис Кроли, но също така я покани в собствената си резиденция и през време на вечерята на два пъти й заговори с най-голяма любезност и внимание. Това важно обстоятелство стана известно в цял Лондон още на другия ден. Тези, които негодуваха против мисис Кроли, сега замлъкнаха. Уенъм, духовитият адвокат, дясна ръка на лорд Стейн, я възхваляваше навсякъде; и някои, които се бяха колебали, изведнъж й дадоха признание — малкият Том Тоуди, който бе укорявал лорд Саутдаун, че посещава къщата на такава пропаднала жена, сега почна да търси причини да се запознае с нея. С една дума, тя влезе в кръга на онези, които се считаха за „най-добрите“. О, любими мои читатели и братя, не завиждайте преждевременно на Беки — казват, че слава като нейната е непостоянна. Говори се със сигурност, че дори и в най-недостъпните кръгове хората не са по-щастливи от клетите скитници, блуждаещи вън от светещите зони. И Беки, която проникна в самото сърце на модния свят и видя с очите си Джордж IV, след това са я чували да заявява, че и там всичко било суета.

Трябва да бъдем кратки в описанието на този дял от кариерата й. Също както ми е невъзможно да описвам мистериите на франкмасонството, макар и да съм сигурен, че то е само шмекерия, също така непосветеният не може да се заеме да обрисува достоверно висшето общество и най-добре ще е да пази мненията си за себе си, каквито и да са те.

Години след това Беки често говореше за този период от живота си, когато бе имала случай да се движи измежду най-изисканите кръгове на лондонското модно общество. Успехът й я развълнува, възвиси я, а след това я отегчи. Отначало нищо не й беше по-приятно от заниманието да си измисля и доставя (а последното носеше не малко грижи и изискваше не малко изобретателност от страна на човек, притежаващ твърде ограничените средства на мисис Кроли) най-хубавите нови рокли и накити, да отива с екипаж на най-изисканите вечери, където я приемаха най-високопоставени хора; и от изисканите вечери след това да отива на изискани соарета, където виждаше същите хора, с които бе вечеряла, с които се бе срещала предишната вечер и щеше да види и на следния ден. Това бяха безукорно облечени млади господа, с хубави вратовръзки, със светнали обувки и с бели ръкавици; възрастни джентълмени — представителни, с пиринчени копчета, с благороден вид, учтиви и прозаични; млади девойки — руси, свенливи и в розови рокли; а майките им — величествени, красиви, разкошно облечени, тържествени и с диамантени накити. Те разговаряха на английски, а не на лош френски както в романите. Разговаряха за къщите, характерите и семействата на своите съседи и приятели, също както Джонсови вършат това по отношение на Смитови, Бившите познайници на Беки я мразеха и й завиждаха, а тя, клетичката, се прозяваше вътрешно от скука. „Бих желала да съм вън от всичко това — казваше си тя. — По-скоро бих предпочела да съм пасторска жена и да преподавам в неделното училище. Или да съм съпруга на някой подпоручик и да пътувам в полковия фургон. Или пък колко по-весело би било да си сложа панталони и украсена с металически звездички дреха и да танцувам пред една от палатките на някой панаир.“

— И бихте го направили много добре — казваше със смях лорд Стейн. Тя често имаше случай да разправя на този човек своите неприятности и безпокойства — те го забавляваха.

— Родън би бил чудесен церемониалмайстор — или както там го наричат — човекът с високите ботуши и униформа, който обикаля около арената и размахва камшик. Той е висок, едър и има фигура на военен. Спомням си — продължи замислено Беки — как веднъж, когато бях дете, татко ме заведе на брукгринския панаир. И когато си отидохме вкъщи, аз си направих кокили и танцувах в ателието, за почуда на всичките му ученици.

— Колко жалко, че съм пропуснал тази гледка! — каза лорд Стейн.

— Иска ми се и сега да го направя — продължи Беки. — Как би се ококорила лейди Блинки и как би зяпнала лейди Гризела Макбет! Шт! Тихо! Ето че Паста започва да пее. — Беки винаги се постараваше да прояви най-очебийно любезността си към професионалните артисти и артистки, които вземаха участие в тези аристократически приеми. Тя ги следваше в ъгъла, където те седяха мълчаливи, и се ръкуваше с тях и им се усмихваше тъй, че всички да я видят. Самата тя беше артистка, както откровено си признаваше; и в начина, по който говореше за долния си произход, имаше чистосърдечност и смирение, които — според случая — дразнеха, обезоръжаваха или забавляваха околните. „Колко дръзка е тази жена! — казваше един. — Как си дава вид на независима, когато би трябвало да си седи мирничко и да е благодарна, ако някой я заговори!…“ „Колко е откровена и добродушна!“ — казваше друг. „Каква изкусна малка хитруша!“ — добавяше трети. Навярно всички бяха прави; обаче Беки се държеше тъй, както си намираше за добре, и така очароваше професионалните певци и певици, че те забравяха болните си гърла, за да пеят на приемите й, и й даваха уроци безплатно.

Да, тя устройваше приеми в малката къща на Кързън Стрийт. Десетки екипажи със запалени фарове задръстваха улицата, за голямо отвращение на №200, чиито обитатели не можеха да спят поради шума от чукането, и на №202, които пък не можеха да спят от завист. Огромните лакеи, които придружаваха каретите, бяха твърде грамадни, за да се поберат в малкото преддверие на дома й, затова ги изпращаха в съседните кръчми, откъдето малките момчета за поръчки ги повикваха, когато господарите им имаха нужда от тях. Десетки известни лондонски контета се бутаха и настъпваха по тясната стълба, като се смееха, че се срещат там. И множество строги и безупречни дами от доброто общество седяха в малката приемна и слушаха професионалните певци, които, според обичая си, пееха тъй, сякаш искаха да изпочупят всички прозорци. А на следния ден във вестник „Морнинг Пост“, на страницата, посветена на светския живот, се появяваше пасаж със следното съдържание:

 

„Вчера полковник и мисис Кроли дадоха вечеря в дома си в Мейфеър, на която присъствува известен брой отбрани гости. Там бяха техни височества принц и принцеса Петерварадин, негово сиятелство Папуш паша, турският посланик (придружен от Кибоб бей, драгоманин на посолството), маркиз Стейн, граф Саутдаун, сър Пит и Лейди Джейн Кроли, мистър Уог и т.н. След вечеря мисис Кроли устрои соаре, на което присъствуваха: графиня Стилтън, граф де ла Грюер, маркиза Чешър, маркиз Алесандро Страчино, конт дьо Бри барон Шапцюгер, Шевалие Тости, графиня Слингстоун и лейди Ф. Макадам, генерал-майор и лейди Г. Макбет с двете госпожици Макбет; виконт Педингтън, сър Хоръс Фоги, негово сиятелство Бедуин Сендс и т.н.“

 

Читателят може да продължи удоволствието си, като прочете докрай целия списък, изпълващ дванадесет гъсто написани с малък шрифт редове.

И в отношенията си с високопоставените личности нашата мила приятелка показваше същата откровеност, която отличаваше държанието й спрямо скромните и низшите. При един случай, когато беше на гости в много изискана къща, Ребека поведе разговор (може би малко показно) на френски с един прочут тенор, французин, докато лейди Гризела Макбет ги гледаше смръщено през рамо.

— Колко добре приказвате френски! — каза лейди Гризела, която говореше, този език с единбургски акцент, просто удивителен за слушане.

— Би трябвало да го владея — отвърна скромно Беки, като сведе очи надолу. — Преподавах го в едно училище, а и майка ми беше французойка.

Лейди Гризела се очарова от смирението й и се смекчи към малката жена. Тя се възмущаваше от фаталните тенденции към изравняване, които позволяваха на хора от всички класи да влизат в обществото на по-високостоящите от тях; но нейно сиятелство признаваше, че тази поне се държи добре и никога не забравя мястото си в живота. Тя беше много добра жена — добра към бедните, глупава, неподозрителна, безупречна. Не беше нейна грешката, че се мислеше по-високостояща от вас и мене — полите на дедите й са били целувани в продължение на много векове.

След случката с песните на Моцарт лейди Стейн отстъпи пред Беки и май не беше вече зле настроена спрямо нея. По-младите дами от рода Гонт също бяха принудени да се подчинят. Веднъж или два пъти те подстрекаваха разни хора против нея, но нападките им останаха безуспешни. Блестящата лейди Стънингтън се опита да влезе в сражение, но неустрашимата малка Беки я разгроми напълно. Понякога, когато я нападаха, Беки изкусно съумяваше да се държи като свенлива наивка, в какъвто случаи биваше най-опасна. Тогава изричаше най-злобни неща с най-невинен и откровен вид и се погрижваше да се извини за сторената грешка най-искрено, така че цял свят да разбере какво е направила.

Дамите от семейството на лорд Стейн накараха неговия пръв помощник, мистър Уог, прочут със своето остроумие, да предприеме нападение срещу нея; и една вечер, като се усмихна широко на покровителките си и им намигна, сякаш искаше да каже; „Внимавайте сега колко ще бъде забавно“ — този достоен мъж започна да атакува Беки, която, без да подозира нещо, спокойно вечеряше. Нападната внезапно, но винаги готова за борба, малката жена се окопити за миг, отвърна на удара с още по-съкрушителен, който накара Уог цял да се изчерви от срам. После тя отново се залови със супата си в пълно спокойствие и с най-кротката усмивка на лице. Височайшият покровител на Уог, който от време на време го канеше на вечеря и му заемаше по малко пари и чийто вестник и избори адвокатът ръководеше, сега хвърли на нещастния човечец такъв яростен поглед, който едва не го накара да се свие под масата и да избухне в плач. Погледна жадно милорда, но той по време на вечерята не му проговори нито веднъж, а и дамите се отвърнаха от него. Най-после самата Беки се смили и се опита да го въвлече в разговор. В продължение на шест седмици не го поканиха нито един път на вечеря; а Фиш, един от доверените хора на милорда, когото Уог, разбира се, ухажваше най-старателно, получи нареждане да му съобщи, че ако пак някога се осмели да каже нещо грубо на мисис Кроли или я направи прицел на глупавите си шеги, маркизът ще протестира всичките му полици и ще го разори най-безмилостно.

Уог плака пред Фиш и замоли скъпия си приятел да ходатайствува за него. После написа стихотворение, посветено на мисис Р. К., и го помести в следващия брой на издаваното от него списание. Той просеше благоволението й на приемите, където я срещаше; държеше се раболепно пред Родън в клуба и след известно време му позволиха отново да влезе в Гонт Хаус. Беки винаги биваше добра към него, винаги се забавляваше от приказките му, никога не се ядосваше.

Мистър Уенъм, главният везир и доверен слуга на негово сиятелство (с място в парламента и на обедната маса), беше много по-благоразумен в държането и мненията си, отколкото мистър Уог. Колкото и да бе склонен да мрази всички парвенюта (самият мистър Уенъм беше непоколебим стар консерватор, а баща му — дребен търговец на въглища някъде в Северна Англия), този адютант на маркиза никога не показваше каквато и да било неприязън към новата фаворитка. Крадешком и правеше разни добрини и я преследваше със своята лукава и почтителна любезност, която някак си караше Беки да се чувствува по-неловко, отколкото откритата неприязън на другите хора.

Откъде семейство Кроли вземаше парите, изразходвани за забавленията, на които канеха хората от висшето общество, беше тайна, която даваше повод за доста много приказки и навярно прибавяше известна пикантност към тези малки празненства. Някои заявяваха със сигурност, че сър Пит Кроли отпускал на брат си доста големи суми. Ако това наистина бе така, упражняваното от Беки влияние върху баронета трябва действително да е било удивително и характерът му трябва да е претърпял голяма промяна с напредването на възрастта. Други пък загатваха, че Беки имала обичай да налага контрибуции на всичките приятели на съпруга си, като ту отивала при един, обляна в сълзи, защото в дома им бил пристигнал съдебният пристав, ту пък падала на колене пред друг и заявявала, че цялото семейство трябвало да отиде в затвор или да се самоубие, ако дадена сметка не била платена. Говореше се, че благодарение на тези патетични сцени лорд Саутдаун бил принуден да даде стотици лири стерлинги. Младият поручик Фелтъм (син на предприятието Тилър и Фелтъм, шапкари и военни доставчици), когото семейство Кроли въведе в аристократическия свят, също бе цитиран като една от жертвите на Беки в парично отношение. Имаше и такива, които заявяваха, че тя измъквала пари от разни наивни хорица под предлог, че ще им намери държавни служби. Какви ли не истории се разправяха за нашата скъпа и невинна приятелка! Едно е положително — ако бе имала всичките пари, които се говореше, че е изпросила, взела назаем или откраднала, тя би могла да събере добър капитал и да си живее честно до гроб, докато всъщност… но няма защо разказът ни да изпреварва събитията.

Истината е, че с икономия и добро ръководене на нещата — с пестеливо харчене на готови пари и като не се плаща почти на никого — хората могат, поне за известно време, да живеят с голям външен разкош и малко средства. Уверен съм, че прословутите приеми на Беки, които в края на краищата не бяха чак толкова много, струваха на тази дама малко повече от восъчните свещи, които осветяваха стените. Стилбрук и Куинс Кроли я снабдяваха изобилно с дивеч и плодове. Зимниците на лорд Стейн бяха на нейно разположение и прочутите готвачи на този превъзходен благородник се разпореждаха в малката й кухня или пък й изпращаха по заповед на милорда най-големите деликатеси от неговата готварница. Заявявам, че е наистина срамно да се сипят укори върху такова невинно същество, както по онова време хората вършеха това спрямо Беки; и предупреждавам читателите да не вярват нито на една десета от разправяните против нея истории. Ако трябва да се изхвърли от обществото всеки, който задлъжнява и не може да си плати, ако започнем да надничаме в частния живот на всеки и да правим догадки за дохода му, като се отвръщаме от него в случай, че не одобряваме разходите му — каква ли пустиня би представлявал тогава Панаирът на суетата и какво ли непоносимо място за живеене би бил той! Всеки ще се обърне против съседа си и благата на цивилизацията, скъпи ми господине, ще изчезнат завинаги. Ще се караме, ще сипем хули, ще се избягваме един друг. Къщите ни ще се превърнат на пещери и всички ще тръгнем в парцали, защото няма да ни е грижа за никого. Наемите ще спадат. Вече няма да се дават приеми. Всички търговци в града ще се разорят. Виното, восъчните свещи, съестните продукти, червилото, кринолините, диамантите, перуките, накитите от времето на Людовик XIV, старият порцелан, каретите, разкошните грациозно пристъпващи коне за екипажи — всички житейски радости, казвам аз, ще отидат по дяволите, ако хората действуват според глупавите си принципи и ако избягваха онези, които ненавиждат и укоряват. Докато с малко милосърдие и взаимна търпимост нещата се нареждат така, че всичко си върви доста приятничко — можем да хулим един човек зад гърба му колкото си искаме и да го наричаме най-големия неокачен на бесилката мошеник — но нима това ни кара да желаем да го обесим? Не. Когато го срещнем, ние се ръкуваме. Ако готвачът му е добър, прощаваме му — отиваме на вечеря в дома му и очакваме и той да ни отвърне със същото. Така търговията процъфтява; цивилизацията напредва; мирът се поддържа; всяка седмица се поражда нужда от нови дрехи за нови приеми; и виното от миналогодишната реколта възнаграждава честния собственик, който го е произвел.

По времето, за което пишем, макар че великият Джордж беше на трона и дамите носеха gigots и широки гребени, подобни на кокалени лопати, забодени в косите, вместо гладките ръкави и прелестните венци, които сега са на мода, обноските на висшето общество не се различаваха много от обноските на настоящето и забавленията им бяха почти съвсем същите. На нас, които стоим настрани и надзъртаме над раменете на полицая, за да видим чудните красавици, които влизат в двореца или в операта, те може да изглеждат като някакви същества с неземно очарование, радващи се на непостижимо за нас щастие. И тъкмо за да утешим някои от тези недоволници, ние разказваме за борбите, победите и разочарованията на нашата Беки, която, подобно на всички ценни хора, имаше своя дял и от трите.

На един прием в дома на маркиз Стейн, където се представиха три пантомими с участието на някои от гостите, мисис Кроли пожъна най-голям успех. Стивънс, Карадори, Ронзи де Бенис — хората я сравняваха с една или друга от тях и единодушно заявяваха, за което може би имаха основание, че ако бе станала актриса, никой на сцената не би могъл да я надмине. Беше стигнала най-високата точка на успеха си — гласът й се носеше трептящ и ясен над бурята от ръкопляскания и се издигаше тъй високо и тъй ликуващо, както триумфът й. След представлението имаше бал и всички се тълпяха около Беки, като най-голяма атракция на вечерта. Измежду гостите имаше една личност от кралски род, която заяви, че тя е самото съвършенство и на няколко пъти поведе разговор с нея. Душата на малката Беки се изпълваше с гордост й доволство при тези почести; тя виждаше пред себе си богатство, слава, успех сред обществото. Лорд Стейн беше неин роб; следваше я навсякъде и през цялата вечер не заприказва почти с никого друг. Той й оказваше най-подчертано внимание и й правеше най-големи комплименти. Тя все още беше с костюма си на маркиза и игра менует с господин дьо Трифини, аташе на граф дьо ла Жаботиер. И графът, който беше ревнив пазител на всички традиции на древния двор, се произнесе, че мадам Кроли сякаш е била ученичка на Вестрис и е била приемана в салоните на Версай. Само достойнството му, подаграта и най-силно чувство за дълг и лична жертва възпряха негово превъзходителство да танцува с нея; и той заяви пред всички, че дама, която може да приказва и да танцува като мисис Родън, е годна да стане посланичка в кой и да е дворец в Европа. Утеши се само когато научи, че по рождение тя е наполовина французойка. „Само моя съотечественичка — каза негово превъзходителство — би могла да изпълни този величествен танц по такъв начин.“

След това тя танцува валс с господин де Клингенспор, аташе и братовчед на принц Петерварадин. Очарованият принц, по-малко способен да се въздържа от своя французки колега, настоя да изиграе един тур с възхитителното създание и се завъртя с нея из балната зала, като разпиляваше диамантите от пискюлите на ботушите и на хусарския си жакет, докато дъх не му остана. И самият Папуи паша би желал да танцува с нея, ако това забавление беше обичайно за отечеството му. Компанията направи около нея кръг и я аплодираше така, сякаш бе някаква Нобле или Талиони. Всички бяха във възторг, а също и Беки — в това можете да бъдете уверени. Тя мина край лейди Стънингтън с презрителен поглед. Държеше се покровителствено към лейди Гонт и нейната смаяна и огорчена етърва и смаза всички конкуриращи я чаровници. А що се отнася до клетата мисис Уинкуърт с нейната дълга коса и големи очи, които бяха направили такова впечатление в началото на вечерта — къде беше тя сега? — тя бе извадена от състезанието. Тя можеше да си оскубе дългата коса и да си изплаче големите очи, но никой нямаше да види това или да й съчувствува на нещастието.

Най-големият триумф беше по време на вечерята. Сложиха я на голямата специална маса, заедно със споменатата преди височайша личност от кралски род и другите високопоставени гости. Сервираха й в златни блюда. Ако бе пожелала, можеха да разтопят бисери в шампанското й — също както на Клеопатра; и владетелят на Петерварадин би дал половината от брилянтите на униформата си за един мил поглед от тези замайващи очи. Жаботиер писа за нея на своето правителство. Дамите от другите маси, които вечеряха в обикновени сребърни съдове и забелязваха особеното внимание на лорд Стейн към нея, се кълняха, че това било ужасно увлечение, груба обида за благородните жени. Ако сарказмът би могъл да убие, лейди Стънингтън би я заклала на място.

Родън Кроли се изплаши от тези успехи. По някакъв начин те го отделяха от жена му повече от всякога. С болка в сърцето си мислеше той колко неописуемо по-високо стои тя от него.

Когато дойде часът за тръгване, тълпа младежи я последваха до екипажа й, който бе призован със силни викове от стоящите навън хора и крясъкът се подхвана от факлоносците, наредени край високите порти на Гонт Хаус. Те поздравяваха всеки един от гостите, излизащи от портата, и изразяваха надежда, че негово сиятелство е прекарал добре на този благороден прием.

След надлежните викове екипажът на мисис Родън Кроли се приближи до вратата, изтопурка през осветения двор и мина през сводестата алея. Родън помогна на жена си да се качи в каретата, която потегли. Мистър Уенъм му предложи да го изпрати пешком до дома и сега почерпи полковника с пура за разведряване.

Те запалиха пурите си от един от многото факлоносци навън и Родън тръгна с приятеля си Уенъм. Две лица се отделиха от тълпата и последваха двамата джентълмени; а когато изминаха няколко крачки надолу по Гонт Скуеър, единият от тях се приближи и като докосна Родън по рамото, каза:

— Моля да ме извините, господин полковник, искам да ви кажа нещо много важно. — Докато той изричаше тези думи, спътникът му изсвири силно, при който знак един файтон от тези край портите на Гонт Хаус изтопурка и спря пред тях.

Смелият полковник разбра какво го е сполетяло. Той беше в ръцете на съдебните пристави. Родън се отдръпна назад и падна върху човека, който най-напред го бе докоснал.

— Трима сме — няма смисъл да бягате — каза човекът зад него.

— Това сте вие, Мос, нали? — каза полковникът, който, изглежда, познаваше събеседника си. — Каква е сумата?

— Дребна работа — прошепна мистър Мос, помощник на мидълсекския шериф. — Сто тридесет и шест лири стерлинги, шест шилинга и осем пенса, а искът се предявява от страна на мистър Натан.

— Уенъм, заемете ми, за бога, сто лири стерлинги — каза клетият Родън. — В къщи имам седемдесет.

— Нямам дори и десет лири — отвърна бедният мистър Уенъм. — Лека нощ, драги.

— Лека нощ — каза печално Родън. Уенъм си тръгна, а Родън довърши пурата си, докато файтонът минаваше под Темпъл Бар.

Бележки

[1] аз говоря за вас.

[2] най-добрите.