Уилям Текери
Панаир на суетата (57) (роман без герой)

Глава LVI
Правят Джорджи джентълмен

Джорджи Озбърн се беше настанил добре в дядовата си резиденция на Ръсъл Скуеър. Той заемаше бащината си стая и стана наследник на всичкия намиращ се там разкош. Хубостта, галантното държане и джентълменският вид на момчето спечелиха сърцето на стария. Мистър Озбърн се гордееше с него също тъй, както едно време се бе гордял с по-възрастния Джордж.

Детето бе заобиколено с по-голям лукс и прищевките му се удовлетворяваха повече, отколкото тези на баща му едно време. През последните години търговията на Озбърн бе процъфтяла твърде много. Богатството и тежестта му в Сити бяха много нараснали. В миналото той беше доволен да даде по-възрастния Джордж в някое добро частно училище; и военната служба на сина му беше за него източник на не малко гордост. Но за малкия Джорджи и неговите бъдещи възможности старият човек гледаше много по-нависоко. Мистър Озбърн постоянно повтаряше, че ще направи джентълмен от малкото момче. Във въображението си той го виждаше ученик в някой от прочутите колежи, член на парламента, а може би и баронет. Старецът си мислеше, че ще умре доволен, ако види внука си на път да осъществи тези въжделения. Той държеше да му вземе само най-първокласен колежки учител — а не някакъв си обикновен даскал — не, не. Преди няколко години той ругаеше и се опълчваше против всички свещеници, учени и тям подобни, като заявяваше, че те не били нищо друго, освен тълпа шарлатани и измамници, годни да си изкарват препитанието единствено като зубрят латински и гръцки — шайка надменни песове, даващи вид, че презират британските търговци и джентълмени, всеки един от които можел да купи петдесетина от тях. Но сега той говореше с най-голямо съжаление за това, че собственото му образование е било пренебрегнато, и в своите надути проповеди пред Джорджи постоянно му изтъкваше необходимостта и преимуществата на класическото образование.

Когато се срещаха на масата за вечеря, дядото имаше обичай да разпитва момчето какво е учило през деня и проявяваше голям интерес към отчета, който внукът му даваше относно уроците си, като се преструваше, че разбира какво му обяснява Джорджи. Той правеше стотици грешки и неведнъж показваше невежеството си. Това не увеличаваше уважението, което детето изпитваше към него. Проницателният му ум и полученото другаде по-добро образование много скоро подсказаха на момчето, че дядо му е тъпак. То започна да го командува и да гледа отвисоко на него. Защото предишното образование на Джорджи, макар и скромно и непълно, бе направило от него много по-добър джентълмен, отколкото можеха да сторят това плановете на дядо му. Той бе отгледан от една добра, слаба и нежна жена, чиято единствена гордост беше самият той, чието сърце беше толкова чисто, а държането й толкова скромно и смирено, че тя не можеше да бъде друго, освен истинска лейди. Всичките й занимания бяха кротки, а главната й работа беше да изпълнява безшумно дълга си; и ако никога не казваше блестящи неща, тя никога не мислеше и не говореше груби такива; безизкуствена и простодушна, любеща и нежна, как можеше нашата клета малка Амелия да бъде друга, освен истинска благородница!

Малкият Джорджи господствуваше над тази мека и отстъпчива натура; и контрастът между нейната простосърдечност и деликатност и грубата надутост на намусения стар човек, в близост с когото след това го постави животът, го накара да господствува и над него. Дори и престолонаследник да беше, той нямаше да има по-силно развито самочувствие.

Докато майка му го чакаше вкъщи всеки час от деня и през повечето часове на тъжните самотни нощи, като мислеше непрестанно за него, този млад джентълмен бе заобиколен от най-различни удоволствия и развлечения, които го караха да понася раздялата с Амелия доста леко. Малките момчета, които плачат, когато ги изпращат в лицея, вършат това, защото отиват на неприятно място. Твърде малък брой от тях плачат само от вълнение. Драги ми приятелю и братко, като си помислиш, че когато си бил дете, очите ти са се изсушавали при вида на парче козунак и че плодовият сладкиш те е обезщетявал за раздялата с милите ти майка и сестри, ти няма защо да имаш прекалено голямо доверие в собствените си благородни чувства.

И тъй мастър Джордж Озбърн се радваше на целия разкош и удобства, които един богат и щедър дядо считаше за редно да му доставя. Кочияшът получи нареждане да му намери най-красивото пони, което можеше да се купи с пари; и на него Джордж се научи да язди — най-напред в училището за езда, а след като овладя изкуството да кара без стреме и да прескача огради, заведоха го в Риджънт Парк и сетне в Хайд Парк, където той яздеше церемониално с кочияша Мартин зад себе си. Старият Озбърн, който сега не се притесняваше толкова с работите си в Сити, като оставяше това на младшите си сътрудници, често отиваше на разходка с екипажа, придружен от мис О., и двамата се отправяха към същото място, посещавано от модния свят. Когато малкият Джорджи се приближаваше в лек галоп, с контешкия си вид, с изящната си стойка, дядото смушкваше лелята на момъка и казваше: „Погледнете, мис О.“ И той се разсмиваше, а лицето му светваше и се изчервяваше от удоволствие, докато кимаше от прозореца на момчето, и придружникът му поздравяваше екипажа, а лакеят се покланяше на мастър Джордж. Тук беше и другата му леля — мисис Фредерик Булък (чиято карета всеки ден можеше да се види в парка, украсена с гербове и емблеми, с три бледолики булъкчета, натруфени с пера и кокарди, зяпнали от прозорците), — мисис Фредерик Булък хвърляше изпълнени с омраза погледи към малкия парвеню, докато той минаваше, яздейки, край каретата, с ръка на кръста си, с накривена над едното си ухо шапка, горд като лорд.

Макар и да беше едва единадесетгодишен, мастър Джордж носеше дълги панталони и чудесни мънички мъжки обувки. Той имаше позлатени шпори, камшик със златна главичка и прекрасна игла на вратовръзката; а на ръцете му се виждаха най-хубавите малки кожени ръкавици, които можеха да се доставят от Кондюит Стрийт. Майка му беше дала две вратовръзки и грижливо му бе ушила и поръбила няколко ризки. Но когато нейният Самуил дойде да я види, те бяха заменени с много по-изискано бельо. На колосания нагръдник на ризата му имаше малки брилянтни копчета. Нейните скромни подаръци не се употребяваха — предполагам, че мис Озбърн ги бе дала на момчето на кочияша. Амелия се помъчи да си внуши, че тази промяна я радва. Да, тя наистина се чувствуваше щастлива и се възхищаваше, като виждаше момчето си толкова красиво.

Беше поръчала да му направят с молив скица на профила, за един шилинг; и тази рисунка висеше до един друг портрет над леглото й. Един ден момчето дойде да й направи обичайното си посещение, като галопираше надолу по малката уличка в Бромптън и караше всички обитатели на съседните къщи да изтичат до прозорците и да се възхитят от прелестния му вид. С голямо нетърпение и с възторжено лице той извади от джоба на палтото си (спретнато бяло палто с кадифена яка) една червена велурена шапка и й я подаде.

— Поръчах го със собствените си пари, мамо — каза той. — Вярвам, че ще го харесаш.

Амелия отвори шапката и като нададе кратък радостен вик, сграбчи момчето и го целуна много пъти. В шапката се намираше един негов портрет, много красиво нарисуван (макар и, разбира се, вдовицата да го смяташе за недостатъчно хубав). Дядо му бе пожелал да го нарисува един художник, чиито произведения, изложени на една витрина на Саутхамптън Роуд, бяха харесали на стария човек; и Джордж, който си имаше достатъчно пари, реши да попита художника колко ще струва копието на малкия портрет, като каза, че ще го заплати със собствени средства и че иска да го подари на майка си. Поласканият художник извърши поръчката, като поиска за нея малък хонорар; а старият Озбърн, когато научи за случилото се, изрази с ръмжене удоволствието си и даде на момчето двойно повече пари, отколкото то бе платило за портретчето.

Но какво беше удоволствието на дядото в сравнение с Амелиния възторг? Проявеното доказателство за привързаността на момчето така я очарова, че това я накара да сметне своето дете за най-доброто в света. Мисълта за любовта му я поддържаше щастлива в продължение на дълги седмици подир това. Тя спеше по-добре с портрета под възглавницата си; и колко много, много пъти го целуваше и плачеше, и се молеше над него! И най-малката добрина от тези, които обичаше, правеше това плахо малко сърце благодарно. След раздялата си с Джордж тя не бе изпитвала подобна радост и утешение.

В своя нов дом мастър Джордж господаруваше като лорд. На вечеря подканваше дамите да пият с най-голяма сериозност и изгълтваше шампанското си по начин, който възхищаваше стария му дядо.

— Погледнете го — казваше той, като смушкваше съседа си с изписано по моравото му лице удоволствие, — виждали ли сте друго такова момче? Божичко, божичко, остана само и бръснач да си поръча! Бас държа, че ще го направи.

Но лудориите на Джорджи не доставяха такова удоволствие на приятелите на мистър Озбърн както на стария джентълмен. Съдията, мистър Кофин, не оставаше много доволен, когато Джорджи се намесваше в разговора и разваляше разправяните от него истории. Полковник Фоги не се забавляваше много, когато виждаше малкото момче полузамаяно от виното. Съпругата на сержант Тофи не изпита особена благодарност, когато с едно извиване на лакътя си той разля чаша вино над жълтата й копринена рокля и се разсмя над нещастието, нито пък се зарадва повече, макар, и това да достави голямо удоволствие на стария Озбърн, когато Джорджи „напердаши“ третото й момче (млад джентълмен, една година по-голям от него, който по една случайност беше дошъл за ваканцията от лицея на доктор Тиклеус) на Ръсъл Скуеър. Дядото на Джордж му даде два суверена за този подвиг и обеща, че и по-нататък ще го награждава за всяко по-високо и по-голямо от него момче, което той би напердашил по същия начин. Трудно е да се разбере какво добро виждаше старият човек в тези побоища; той имаше някаква смътна идея, че сбиванията правят момчетата издръжливи и че за тях е полезно да се приучат да бъдат тирани. От незапомнени времена английските младежи се възпитават в този дух и у нас има десетки хиляди застъпници и почитатели на несправедливостта, потисничеството и жестокостта между децата. Замаян от похвалите и от победата си над мастър Тофи, Джордж искаше естествено да продължи и по-нататък завоеванията си. Един ден, когато се разхождаше важно и надуто, облечен в крайно контешки нови дрехи, едно фурнаджийско чираче направи някои подигравателни забележки относно външността му; младият патриций съблече енергично елегантния си жакет и като го подаде на приятеля си, който го придружаваше (мастър Тод, син на младшия съдружник на предприятието „Озбърн и сие“), опита се да напердаши малкия фурнаджия. Но този път бойната сполука беше на другата страна и фурнаджийчето наби Джорджи, който се прибра вкъщи с посиняло око, а цялата предница на украсената му с къдри риза бе изцапана с кръв от собствения му малък нос. Той разказа на дядо си, че се е бил с някакъв гигант и изплаши клетата си майка в Бромптън с дългия си и съвсем недостоверен доклад относно битката.

Този Тод, от Коръм Стрийт, Ръсъл Скуеър, беше най-големият приятел и почитател на мастър Джордж. И двамата имаха слабост към имитирано на героите от театъра; към малиновите сладкиши; към пързалянето с шейна и кънки в Риджънт Парк, когато времето позволяваше това; и към драматичните представления, където те често отиваха, по нареждане на мистър Озбърн, придружавани от Роусън, телохранителя на мастър Джордж, с когото удобно се разполагаха в партера.

В компанията на този джентълмен те посещаваха всички по-главни театри на столицата — знаеха имената на всички актьори от Дръри Лейн до Седлърс Уелс; като дори представяха много от драмите пред семейството на Тод и пред другарчетата си в пригодения от тях театър с картонени декори. Роусън, лакеят, който беше щедър по природа, когато имаше пари, нерядко черпеше младия си господар със стриди и чашка подсладен плодов сок с ром след театъра. Можем да бъдем уверени, че и мистър Роусън, от своя страна, се радваше на щедростта и благодарността на своя млад господар, който му беше признателен за доставяните от него удоволствия.

Един прочут шивач от Уест Енд (мистър Озбърн не признаваше друг шивач за Джорджи, макар и за самия него шивачите от Сити да бяха достатъчно добри) бе повикан да се занимае с разкрасяването на малкия Джорджи и получи нареждане да не се скъпи в работата си. Така че мистър Улзи, от Кондюит Стрийт, даде свобода на въображението си направи на момчето какви ли не модерни панталони, жилетки, жакети — толкова много, че биха стигнали за цял пансион млади контета. Джорджи си имаше малки бели жилетки за вечерни приеми, кадифени жилетки за официални обеди и прекрасен фланелен халат като на същински джентълмен. Всеки ден той се преобличаше за вечеря, „подобно истинско конте от Уест Енд“, както се изразяваше дядо му. Един от прислужниците беше оставен на негово разположение. Той му помагаше при обличането, отиваше при него, когато го повикваше със звънеца, и винаги поднасяше писмата му на сребърна табличка.

След закуска Джорджи имаше обичай да сяда в кресло в столовата и да чете вестник „Морнинг Пост“, също като голям господин.

„Как се държи и ругае като възрастен!“ — провикваха се слугите, възхитени от преждевременното му развитие. Тези, които си спомняха неговия баща, капитана, заявяваха, че мастър Джордж приличал цял-целеничък на татко си. Той оживяваше къщата с лудориите си, с властвуването си, с караниците си и с добродушието си.

Образованието му бе поверено на един живеещ в близко съседство учен и частен педагог, който „подготвяше млади благородници и джентълмени за университетите, сената и свързаните с науката професии; в чиято образователна система нямаше място за унизителни телесни наказания, все още практикувани в прочутите ни образователни институти, и в чието семейство възпитаниците му можеха да намерят изискаността на доброто общество, съчетана с домашна уютност и топлота“. Този беше начинът, по който преподобният Лорън Вийл, от Харт Стрийт, Блумсбъри, домашен свещеник на граф Берейкърс и неговата съпруга, се стараеха да привлекат ученици.

С умението си да се нареждат и с усърдното си рекламиране домашният свещеник на графа и неговата съпруга обикновено успяваха да си осигурят по някой и друг ученик, който плащаше голяма такса и смяташе, че се намира при изключително добри условия. При тях живееше един едър обитател на Западноиндийските острови, когото никой не посещаваше, с махагонов тен на лицето, с вълнистокъдрава коса и крайно контешка външност; имаше и друг един момък — тромав младеж на двадесет и три години, чието образование досега бе пренебрегвано и когото мистър и мисис Вийл трябваше да въведат в доброто общество. Там бяха и двамата сина на полковник Бенглс от Източноиндийската компания. Тези четирима седяха на изисканата трапеза на мисис Вийл, когато Джорджи постъпи като ученик у дома й.

Подобно на още дванадесетина други момчета, Джорджи беше само полупансионер. Той пристигаше сутрин, придружен от приятеля си Роусън, и ако времето биваше хубаво, следобед си отиваше с понито, следван от лакея. В училището се говореше, че богатството на дядо му е много голямо. Преподобният мистър Вийл лично бе поздравявал Джорджи по този повод, като му предвещаваше, че съдбата му е отредила голямо положение; заявяваше, че с прилежание и усърдие на младини той е длъжен да се подготви за високите задължения, които ще бъде призован да изпълнява в зряла възраст; и следователно той молеше Джордж да не носи в училище бонбони, за да не поврежда здравето на господа Бенглс, които получават всичко необходимо на изисканата и обилна трапеза на мисис Вийл.

По отношение на учението програмата на мистър Вийл беше твърде обширна и младите джентълмени в лицея му можеха да научат по нещо от всяка позната наука. Преподобният мистър Вийл притежаваше планетарий, уред за получаване на електричество, въртящ се струг, театър (в пералнята), химически апарат и онова, което той наричаше избрана библиотека от всички произведения на най-добрите автори от древни и модерни времена и езици. Той водеше момчетата в Британския музей и тълкуваше разпалено намиращите се там антики и предмети из областта на естествената история, така че, докато говореше, около него се събираше цяла група хора и всички от квартала Блумсбъри му се възхищаваха като много образован човек. Когато и да говореше (което той вършеше почти винаги), мистър Вийл се постараваше да употреби най-изисканите и най-дълги думи, които речникът можеше да му предложи, като с право считаше, че е еднакво евтино да си послужиш с някое красиво, голямо и звучно прилагателно, както и с малко и обикновено.

Така например той казваше на Джорджи в училището:

— Когато снощи си позволих разкоша да се отдам на научен разговор с моя превъзходен приятел, доктор Бълдърс — истински археолог, господа, истински археолог, — на връщане вкъщи аз забелязах, че прозорците на приличната почти на дворец резиденция на вашия многоуважаем дядо, на Ръсъл Скуеър, бяха осветени като за празненство. Прав ли съм в предположението си, че снощи мистър Озбърн е дарил с гостоприемството си общество от отбрани духове около обилната си трапеза?

Малкият Джорджи, чието чувство за хумор бе доста развито и които имаше обичай да имитира мистър Вийл в лицето му с голяма разпаленост и ловкост, отговаряше, че мистър В. е напълно прав в предположението си.

— В такъв случай, господа, обзалагам се на каквото искате, че приятелите, които са имали честта да се насладят на гостоприемството на мистър Озбърн, не са имали никакво основание да се оплачат от поднесената им храна. Самият аз неведнъж съм получавал това благоволение, (Между другото, мастър Озбърн, тази сутрин вие дойдохте малко късничко, като вече няколко пъти проявявате същата немарливост.) Да, господа, повтарям ви — колкото и да съм скромен, не са ме намерили за недостоен да вкуся от изисканото гостоприемство на мистър Озбърн. И макар да съм имал възможност да пирувам с хора знатни и благородни — тъй като смятам, че мога да си позволя да сложа в тяхното число и моя превъзходен приятел и покровител, многоуважаемия граф Берейкърс, — все пак ви уверявам, че трапезата на британския търговец е също тъй богата и гостоприемството му също тъй ласкаво и благородно. Мистър Блък, ако обичате, да продължим, моля, с превеждането на онзи пасаж от Ютропий, който бе прекъснат от късното пристигане на мастър Озбърн.

На този велик мъж бе поверено за известно време Джорджовото образование. Изразите му смайваха Амелия, но тя го смяташе за същински извор на знания. Клетата вдовица си имаше собствени основания да се сприятели с мисис Вийл. Правеше й голямо удоволствие да се намира в къщата й и да вижда там Джордж, когато той идваше на училище. Правеше й удоволствие да я канят на следобедните журове на мисис Вийл, които се устройваха веднъж месечно и за които се получаваха покани на розови картички, с напечатани на тях старогръцки изрази. Тогава професорът приемаше възпитаниците си и техните приятели и ги черпеше със слаб чай и научни разговори. Клетата малка Амелия не пропущаше нито едно от тези забавления и ги смяташе за много приятни, щом като на тях Джорджи можеше да седи до нея. И тя беше готова да извърви пътя от Бромптън, в каквото и да е време, като прегръщаше мисис Вийл със сълзи от благодарност за хубаво прекараната вечер, когато след оттеглянето на гостите и на Джорджи, който си отиваше придружен от мистър Роусън, клетата мисис Озбърн си слагаше връхната дреха и шала, преди да си тръгне за вкъщи.

А що се отнася до учението, което той поглъщаше под ръководството на този безценен преподавател на сто науки, ако се съди по седмичните сведения, които занасяше вкъщи на дядо си, напредъкът му беше забележителен. На една таблица бяха напечатани имената на двадесет или повече клона от науката и професорът отбелязваше напредъка на ученика по всеки един от тях. По гръцки Джорджи беше „аристос“, по латински „оптимус“, по френски tres bien и т.н. А на края на годината всички получаваха награди по всичко. Дори и мистър Шварц, младият джентълмен с коса като вълна и полубрат на почитаемата мисис Мак Мул, както и мистър Блък, двадесет и три годишният младеж с пренебрегнатото образование от земеделските области на страната, а също и онзи малък нехранимайко, споменатият преди мастър Тод, получиха малки книжки за по осемнадесет пенса, върху които се виждаше надут латински надпис от професора за неговите млади приятели. Родителите на този мастър Тод бяха нещо като храненици на семейство Озбърн. Старият джентълмен бе повишил Тод от чиновник на младши съдружник в предприятието.

Мистър Озбърн беше кръстник на младия мастър Тод (който по-късно в живота си пишеше на визитните си картички името мистър Озбърн Тод и стана човек на модното общество), докато пък мис Озбърн покровителствуваше мис Мария Тод и всяка година подаряваше на протежето си по един сборник от черковни химни, томче религиозни стихове или даваше друг подобен израз на добрите си чувства. От време на време мис О. водеше семейство Тод на разходка с екипажа си, а когато биваха болни, нейният лакей, с плюшени бричове и жилетка, занасяше желета и други деликатеси от Ръсъл Скуеър на Коръм Стрийт. Коръм Стрийт трепереше и гледаше с благоговение към Ръсъл Скуеър; и мисис Тод, която умееше доста добре да изрязва цветя, патета и други такива от цвекло и от моркови, имаше обичай да отива „на площада“, както го наричаха, и да помага при приготовленията за някоя голяма вечеря, като дори и през ум не й минаваше да вземе и тя участие в банкета. Ако в последния миг някой от гостите биваше възпрепятствуван да дойде, повикваха мистър Тод. При тези случаи мисис Тод и Мария се появяваха след вечерята, промъкваха се в къщата с леко почукване и се озоваваха в приемната точно когато мис Озбърн и предвожданите от нея дами стигаха в това помещение и бяха готови с дуетите и песните си за идването на господата. Клетата Мария Тод, клетата млада девойка! Как трябваше да се упражнява и да повтаря сонатите на Коръм Стрийт, преди да се появи с тях на Ръсъл Скуеър!

Изглежда, съдбата беше предопределила Джорджи да господствува над всеки, който се доближи до него, и всичките му приятели, роднини и прислужници превиваха коляно пред малкия джентълмен. Трябва да се признае, че той охотно се приспособяваше към това положение. Така е с повечето хора. И Джорджи обичаше да играе ролята на господар и може би имаше естествена склонност към нея.

На Ръсъл Скуеър всички се страхуваха от мистър Озбърн, а мистър Озбърн се страхуваше от Джорджи. Блестящите обноски на момчето, импровизираното му бърборене за книги и наука, приликата с баща му (умрял непростен, далеч в Брюксел), всичко това внушаваше благоговение у стария джентълмен и осигуряваше господството на малкия. Старият човек се стресваше, когато забелязваше някоя наследена от бащата гримаса или извивка на гласа, проявени несъзнателно от Джорджи, и за миг си представяше, че големият Джордж стои отново пред него. Като глезеше внука си, той се стараеше да се отплати за суровостта си към неговия баща. Всички се учудваха на нежността му към момчето. Той ръмжеше и ругаеше мис Озбърн както обикновено, но се усмихваше, когато Джорджи слизаше късно за закуска.

Мис Озбърн, лелята на Джорджи, беше повехнала стара мома, съсипана от повече от четиридесетгодишно робуване и скука. Лесно беше за едно енергично момче да господствува над нея. И когато Джорджи искаше нещо — от бурканите със сладко в бюфетите й до напуканите и изсъхнали бои в кутията й (старата кутия с боите, които бе употребявала, когато беше ученичка на мистър Сми и все още бе млада и цъфтяща), — той винаги успяваше да получи обекта на желанието си, след което не обръщаше никакво внимание на леля си.

Приятели и другари му бяха неговият надут стар учител, който го ласкаеше, и подлизуркото Тод, който, макар и по-възрастен, ядеше бой от него. Милата мисис Тод много обичаше да го оставя да играе с най-малката й дъщеря, Роуз Джимайма, миличко осемгодишно дете. Двамата изглеждаха толкова хубави заедно, че тя имаше обичай да казва (но не, разбира се, на хората от „площада“): „Не са ли чудесна двойчица?“ „Кой знае какво би могло да стане!“ — мислеше си грижливата майка.

Сломеният стар дядо по майчина линия също бе жертва на малкия тиранин. Той не можеше да не изпитва уважение към един момък, който имаше такива прекрасни дрехи и яздеше с лакей зад гърба си. Джорджи, от своя страна, постоянно слушаше разни груби обиди и просташки насмешки, насочени срещу Джон Седли от неговия безжалостен стар неприятел мистър Озбърн. Той наричаше другия стар просяк, стар въглищар и с много други подобни оскърбителни названия. Как можеше малкият Джорджи да уважава такъв унизен човек? Няколко месеца след като той се премести в дома на дядо си, мисис Седли се помина. Между нея и детето не бе съществувала много голяма обич и то не прояви кой знае каква скръб. Джорджи посети майка си, облечен в чудесни жалейни дрехи, и много се ядоса, че не можа да отиде на една драма, която бе чакал с нетърпение.

Болестта на старата жена бе послужила на Амелия за занимания и може би за защита. Какво ли знаят мъжете за мъченичеството на жените? Ние бихме подлудели, ако трябваше да търпим и една стотна част от тези всекидневни мъки, които множество жени смирено понасят. Безспирно робуване, което не получава никаква награда; непрестанна нежност и доброта, посрещани от също тъй непрестанна жестокост, любов, усилия, търпение, грижи, без ни една признателна дума — колко от тях трябва да понасят мълчаливо всичко това, като навън се показват с весели лица, сякаш нищо не чувствуват! Покорни робини, те са длъжни и да лицемерят.

От стола си майката на Амелия се премести на леглото, което вече не напусна и от което дъщеря й също не се махаше, освен когато изтичваше да види Джордж. Старата жена роптаеше дори и срещу тези редки посещения. Тя, която едно време в дните на благополучието бе мила, усмихната и добросърдечна майка, сега бе сломена от беднотията и физическите страдания. Болестта и отчуждаването й не повлияха на Амелия. Те по-скоро й дадоха сили да понася другото нещастие, под чиято тежест страдаше; и непрестанните грижи около болната я избавяха от тягостните й мисли. Амелия понасяше търпеливо грубостите; оправяше неудобната възглавница; винаги бе готова да отвърне с нежна приказка на сърдития, дебнещ я глас; утешаваше страдащата с изпълнени с надежди думи — такива, каквито простичкото й набожно сърце можеше най-добре да почувствува и промълви; и затвори очите, които някога я бяха гледали с такава нежност.

След това тя отдаде всичкото си време и цялата си преданост, за да облекчи и утеши опечаления си стар баща, който бе сломен от сполетелия го удар и бе останал съвсем самичък в света. Жена му, честта му, богатството му — всичко, което най-много бе обичал — го бе напуснало. Останала беше само Амелия, която да подкрепя с нежните си ръце тътрещия се и със сломено сърце стар човек. Няма да разправяме по-нататък тази история — тя е твърде мрачна и отегчителна. Предварително виждам Панаира на суетата да се прозява над нея.

Един ден, когато младите господа се бяха събрали в занималнята на преподобния мистър Вийл и домашният свещеник на почитаемия граф Берейкърс ораторствуваше както обикновено, една елегантна карета спря пред украсената със статуята на Атина врата и двама джентълмени излязоха от нея. Двамата господа Бенглс се втурнаха към прозореца със смътната надежда, че може би баща им е пристигнал от Бомбай. Едрият, тромав, двадесет и три годишен учен, които тайно плачеше над един пасаж от Ютропий, прилепи пренебрегнатия си нос на прозоречното стъкло и загледа екипажа, когато лакеят скочи от капрата и отвори вратичката на тези, които бяха вътре.

— Един дебел и един слаб човек — каза мистър Блък, когато на вратата се чу гръмовито почукване.

Любопитството бе обхванало всички — от самия оптимистично настроен професор, който се надяваше, че това може да са бащи на бъдещи ученици, до мастър Джорджи, доволен от всеки повод, който би му позволил да остави книгата си.

Момчето с поопърпаната ливрея, с овехтелите пиринчени копчета, което винаги нахлузваше тесния жакет, за да отвори вратата, влезе в кабинета и каза:

— Двама джентълмени желаят да видят мастър Озбърн.

Сутринта професорът бе имал леко пререкание с този джентълмен поради разликата в мненията им относно внасянето на пищовчета в класната стая, но лицето му придоби обичайния си любезен израз, когато каза:

— Мастър Озбърн, давам ви позволение да отидете и се видите с пристигналите с екипажа ваши приятели, на които моля да предадете моите почитания и тези на мисис Вийл.

Джорджи влезе в приемната и видя двама непознати, които погледна с вирната глава, по своя обичаен надменен начин. Единият беше дебел, с мустаци, а другият бе мършав и дълъг, със син фрак, загоряло лице и прошарена коса.

— Боже мой, колко прилича на него! — каза със сепване дългият джентълмен. — Можеш ли да отгатнеш кои сме, Джордж?

Лицето на момчето поруменя, което ставаше винаги, когато то изпитваше някакво вълнение, и очите му светнаха.

— Не познавам другия джентълмен — каза той, — но предполагам, че вие сте майор Добин.

Действително това беше нашият стар приятел. Гласът му потрепваше от радост, докато поздравяваше момчето, и като взе и двете му ръце в своите, той го притегли към себе си.

— Твоята майка ти е разправяла за мене, нали? — запита той.

— О, да, хиляди пъти — отвърна Джорджи.