Уилям Текери
Панаир на суетата (45) (роман без герой)

Глава XLIV
Която се занимава със случки в Лондон и в Хампшир

Семейната къща на нашите стари приятели Кроли, на Грейт Гонт Стрийт в Лондон, продължаваше да носи на лицевата си страна жалейния герб, сложен там като знак на траур за сър Пит Кроли, но тази хералдична емблема представляваше сама по себе си разкошна и величествена украса, а и цялата постройка въобще беше придобила много по-блестящ вид, отколкото когато и да било през царуването на покойния баронет. Черният външен пласт на тухлите бе премахнат и розовата им набраздена с бяло повърхност заприлича на засмяно лице. Позлатиха старите медни лъвове на чукчето на вратата, боядисаха оградата и най-мрачната къща на Грейт Стрийт стана най-хубава в целия квартал, преди още зелените листа на Хампшир да бяха заместили пожълтяващите, които се виждаха по дърветата на главната алея на Куинс Кроли, когато старият сър Пит Кроли мина под тях за последен път.

Една малка женичка, със съответствуващ й екипаж, непрестанно навестяваше тази къща. Можеше да се види и една възрастничка мома, придружена от малко момченце, която също ходеше там всеки ден. Това бяха малкият Родън и мис Бригс, чиято длъжност беше да се грижи за външното подновяване на къщата на сър Пит, да надзирава женския персонал, зает с ушиването на транспарантите и драпериите, да преглежда и тършува из чекмеджетата и долапите, изпълнени с нечисти и най-разнородни дреболии, останали от две генерации лейди Кроли, и да прави списък на сервизите, приборите и другите предмети в килерите и стаите-складове.

Главна ръководителка на всички тези дейности беше мисис Родън Кроли, която имаше пълна власт, дадена й от сър Пит, да продава, заменя, конфискува и купува мебели; и тя изпитваше не малко удоволствие от тази длъжност, откриваща й пълна възможност да прояви своя вкус и изобретателност. Решението за подновяването на къщата беше взето, когато през ноември сър Пит дойде в Лондон да се види с адвокатите си и прекара почти цяла седмица на Кързън Стрийт, под покрива на своите брат и снаха, които толкова го обичаха.

Отначало той отседна в хотел; обаче веднага щом научи за пристигането на баронета, Беки сама отиде да го поздрави и се върна в къщи след един час със сър Пит в екипажа до нея. Понякога беше просто невъзможно да се устои на гостоприемните покани на това безизкуствено малко създание — толкова любезни бяха те, така искрено и мило биваха отправяни. Беки сграбчи ръката на сър Пит в изблик на признателност, когато той се съгласи да отседне у тях.

— Благодаря ви — каза тя, като я стисна и погледна право в очите баронета, който се изчерви силно, — колко щастлив ще бъде Родън! — Тя се втурна към спалнята на Пит и поведе нататък слугите, които носеха куфарите му. Беки влезе смеешком там, носейки кофа за въглища, взета от собствената й стая.

Весел огън пламтеше вече в определеното за сър Пит помещение (между другото то бе спалнята на мис Бригс, която пратиха на тавана при прислужницата).

— Знаех си, че ще ви доведа — каза тя със светнал от удоволствие поглед. Действително тя се радваше най-искрено, че той ще им гостува.

Докато Пит беше при тях, Беки накара Родън да вечеря един-два пъти навън по работа и баронетът прекара щастливо вечерта с нея и с Бригс. Тя слизаше долу в кухнята и му приготовляваше разни вкусни яденета.

— Нали е хубаво това задушено? — каза тя. — Направих го за вас. Мога да ви приготвя и по-хубави гозби — и наистина ще ви ги приготвям, когато идвате да ме виждате.

— С каквото и да се заловите, вие го правите много добре — каза галантно баронетът. — Задушеното е действително превъзходно.

— Съпругата на един беден мъж — отвърна весело Ребека — трябва да знае как да бъде полезна — на което деверът й отговори, че е достойна да бъде съпруга на император и че най-очарователното от всички женски качества е нейната способност в домакинските задължения. И сър Пит си помисли, не без огорчение, за лейди Джейн и за един сладкиш, който тя бе настояла да направи и който му бе поднесла на вечеря — един наистина отвратителен сладкиш.

Освен задушеното, което бе приготвено от фазаните на лорд Стейн от имението на негово сиятелство в Стилбрук, Беки даде на девера си бутилка бяло вино, която, според думите на малката, лъжкиня, Родън бил купил от Франция почти на безценица. А всъщност истината е, че виното произхождаше от прочутата изба на лорд Стейн. То накара бледите бузи на баронета да пламнат и сгря слабоватото му тяло.

И след като той изпи бутилката vin blanc^[1], тя му подаде ръка, заведе го в приемната и го настани удобно на дивана край камината като го остави да говори и го заслуша с най-нежно и мило внимание, заета с поръбването на една ризка за миличкото й малко момченце. Когато мисис Родън желаеше да изглежда особено скромна и добродетелна, тази малка ризка веднага излизаше от работната й кутия. Тя беше станала твърде малка за Родън дълго преди да бъде завършена.

И тъй, Ребека слушаше приказките на Пит, говореше му, пееше му, умилкваше му се, коткаше го, така че всеки ден му ставаше все по-приятно да се връща от адвокатската кантора при веселия огън на Кързън Стрийт. А това беше приятно не само на него, а и на пълномощниците му, тъй като ораторствуванията на Пит биваха толкова дълги, че адвокатите чувствуваха истинско облекчение, когато той си отидеше. Колко хубава изглеждаше тя, когато му пращаше целувка от екипажа и му махаше с кърпичката си, след като той зае мястото си в пощенската кола! Ребека дори приближи веднъж кърпата до очите си. Той нахлупи шапката си от тюленова кожа, когато колата потегли, и като се отпусна назад, почна да си мисли колко тя го уважава и как той заслужава това, и колко глупав и скучен е Родън, и как не цени достатъчно жена си, и колко глупавичка и мълчалива е неговата собствена съпруга, сравнена с онази блестяща малка Беки. Може би самата Беки му беше загатнала всички тези неща, но тъй неусетно и деликатно, че човек просто не знаеше кога и къде е станало това. И преди да се разделят, те се съгласиха, че лондонската къща трябва да се поправи за следния сезон и че по Коледа семействата на двамата братя ще се видят отново в имението.

— Жалко, че не успя да изтръгнеш малко парички от него — каза сърдито Родън на жена си, след като баронетът си беше отишъл. — Иска ми се да дам нещичко на стария Реглс; да пукна, ако не искам! Не е справедливо, знаеш, да не си плащаме дължимото на стария човечец. Това сигурно му създава неудобства, а освен туй би могъл да даде къщата под наем другиму вместо на нас.

— Кажи му, че щом сър Пит си уреди работите, ще платим на всички, и му дай нещичко срещу това, което му дължим. Ето един чек, който сър Пит остави за детето — и тя извади от чантата си и даде на съпруга си чека, който брат му й бе подарил, за да купи нещо на сина и наследника на по-младия клон от семейство Кроли.

Истината е, че тя лично бе опитала почвата, върху която съпругът й изрази желание да предприеме нападение — бе я опитала много предпазливо и я бе намерила несигурна. Дори само като му се загатнеше за парични затруднения, сър Пит Кроли се изплашваше и започваше да държи дълга реч, като обясняваше как самият той бил притеснен финансово; как арендаторите му не си плащали; как бащините му работи и разноските около погребението на стария човек му объркали сметките; как искал да изплати ипотеките върху имението; и как тегленията му от банката надвишавали влоговете му. И сър Пит Кроли завърши, като постигна компромис със снаха си и й даде мъничка сума, която да се употреби за сина й.

Пит знаеше колко бедни са брат му и снаха му. Такъв хладен и опитен стар дипломат като него не можеше да не забележи, че Родъновото семейство няма никакви средства и че къщи и каляски не могат да се поддържат с нищо. На Пит му беше много добре известно, че той е собственик или по-право, че той е обсебил парите, които, според както бе редно да се очаква, трябваше да бъдат оставени на брат му. Напълно сме уверени, че той изпитваше тайни угризения на съвестта, които му нашепваха, че би трябвало да поправи несправедливостта или по-добре нека кажем — да компенсира с нещо своите ощетени роднини. Такъв честен и справедлив човек, не лишен от разум, който чете молитвите си и знае добре катехизиса, като изпълнява съвестно своя житейски дълг, не може да не съзнава, че дължи обезщетение на брат си и че от нравствена гледна точка той е Родънов длъжник.

Понякога в колоните на вестник „Таймс“ се появяват чудновати съобщения от финансовия министър, с които той оповестява, че е получил петдесет лири стерлинги от лицето А. Б. — така наречените „пари на съвестта“, — които казаното лице му праща заради неплатени от него дължими данъци и с молба да разгласи това чрез пресата. Безсъмнено както финансовият министър, така и читателите знаят много добре, че разкаялият се данъкоплатец всъщност праща много малка част от дължимата на съкровището сума. Такова поне е моето впечатление, когато прочета за недостатъчната проява на разкаяние от страна на лицето А. Б.

Не се съмнявам, че по същия начин угризенията или — ако желаете — добрината, проявена от Пит Кроли към неговия по-малък брат, за сметка на когото бе спечелил толкова много, представляваше само съвсем малка част от сумата, за която му бе задължен. Много хора не желаят да платят дори и толкова. Да се разделиш с известна сума пари — това е жертва не по силите на повечето хора с чувство за ред и порядък. Едва ли има човек на тази земя, който да не се счита достоен за похвала заради това, че е дал пет лири на своя съсед. Прахосникът дава не защото му доставя радост да облагодетелствува другия, а поради някакво лениво наслаждение да харчи пари. Той не би се лишил от нищо — нито от ложата си в операта, нито от вечерята си, нито дори от удоволствието да даде на бедния Лазар петте лири. Пестеливият, който е добър, мъдър, справедлив и не дължи нито стотинка никому, извръща очи, когато види просяк, пазари се с файтонджията и отказва да даде помощ на бедния си роднина; и аз не зная кой от двамата е по-себелюбив. Разликата се състои само в това, че парите имат различна цена в очите на всеки един от тях.

И тъй, с една дума, Пит Кроли реши, че трябва да направи нещо за брат си, а после пък реши, че ще помисли друг път по този въпрос.

А що се отнася до Беки, тя не беше жена, която очакваше твърде много от чуждата щедрост, и затова беше много доволна от всичко, което Пит Кроли стори за нея. Главата на рода я бе признал за член на семейството. Ако Пит не й даваше нищо, някой ден той все щеше да й помогне да постигне нещо. Ако не можа да получи пари от девера си, тя придоби друго, което имаше същата стойност — доверие, Реглс се поуспокои, като видя как братята се бяха сдобрили и като получи малка сума в наличност и обещание за много по-голяма, която щяха да му дадат в най-скоро време. С най-искрена радост Ребека плати на мис Бригс коледната вноска на дадения им от нея заем, като стори това по такъв начин, сякаш касата й бе препълнена с пари, и й каза в най-голяма тайна, че се е съвещавала със сър Пит, известен като отличен финансист, специално за Бригс и за най-доходния начин, по който тя да вложи остатъка от капитала си; че след дълги размишления сър Пит дошъл до заключение как ще е най-разумно да се постъпи при този случай; че проявил особена грижа за нея като близка приятелка на покойната мис Кроли и на цялото семейство въобще и че доста преди да напусне града, той препоръчал тя да е готова с парите си, та да може всеки момент да ги вложи там, където се намери за най-доходно и най-безопасно. Клетата мис Бригс беше много благодарна за тази проява на внимание от страна на сър Пит, още повече, че според собствените й думи самата тя не го била молила за този съвет и никога не й било хрумвало да изважда парите си оттам, където първоначално ги бе вложила — и тази деликатност правеше услугата още по-голяма. Тя обеща веднага да се срещне с адвоката си и да бъде готова с малкия си капитал за подходящия момент.

И тази достойна жена беше толкова благодарна на Ребека за проявената от нея любезност, а също и на благодетеля си — полковника, че изразходва голяма част от половингодишния си дивидент, за да купи черно кадифено палто за малкия Родън, който, между другото, бе станал вече едва ли не твърде голям за черно кадифе и както възрастта, така и ръстът му изискваха да го обличат с мъжки жакет и панталони.

Той беше прекрасно момче, с открито лице, със сини очи и светлоруса къдрава коса — с яки мишци, но с меко сърце. Привързваше се нежно към всички, който бяха добри към него — към понито, към лорд Саутдаун, който му бе подарил коня (той цял светваше и се изчервяваше от радост, когато видеше този добродушен благородник), към коняря, който се грижеше за понито, към Моли, готвачката, която денем го тъпчеше с хубави неща за ядене, а нощем с приказки за призраци, към Бригс, която ядосваше и на която се присмиваше — и особено към баща си, чиято любов към момчето беше просто удивителна за наблюдаване. Може да се каже, че при навършването на осмата му година тези бяха хората, над които се простираше привързаността му. След известно време прелестното видение, каквото беше по-рано за него майка му, изчезна. В продължение на около две години тя едва ли бе приказвала с него; Ребека не го обичаше. Той боледуваше от шарка и от магарешка кашлица. И я отегчаваше. Един ден той застана на площадката на стълбите, след като бе припълзял долу от горните етажи на къщата, привлечен от гласа на майка си, която пееше на лорд Стейн. Но вратата на приемната се отвори внезапно и разкри присъствието на малкия шпионин, който миг преди това бе слушал музиката, цял унесен от това удоволствие.

Майка му излезе и го удари яростно един-два пъти. Той чу как маркизът се разсмя от вътрешната стая (лордът се забавляваше от тази волна и искрена проява на нрава на Беки) и избяга долу при приятелите си в кухнята, като избухна в сълзи.

— Плача не от болка — хълцаше малкият Родън, — а защото… защото… — Буря от сълзи и ридания довърши изречението му. Болката излизаше от самото сърце на малкото момче. — Защо да не мога да послушам песента й? Защо тя никога не пее за мене — както върши това за онзи плешив човек с големите зъби? — Обзет от яд и мъка, той издаваше на пресекулки тези възклицания. Готвачката хвърли поглед към слугинята — погледна многозначително лакея — и кухненският инквизиционен съд, който заседава във всяка къща, в този момент се събра, за да съди Ребека.

След тази случка майчината антипатия се превърна в омраза — съзнанието, че детето се намира в къщата, беше за нея укор и й причиняваше болка. Тя се дразнеше дори само като го погледнеше. А в гърдите на момчето се породиха страх, съмнение и чувство за съпротивление. От деня, когато тя го удари, двамата се отделиха един от друг.

Лорд Стейн също ненавиждаше детето искрено. Когато за нещастие се срещнеха случайно, той се кланяше саркастично на момчето и му правеше насмешливи забележки или пък го гледаше вперено със свирепите си очи. Родън му отвръщаше със също такива втренчени погледи, като размахваше свитите си юмручета. Той познаваше кой му е неприятел; и от всички, които идваха в къщата, този джентълмен го ядосваше най-много. Веднъж лакеят го завари в хола да удря с юмруци шапката на лорд Стейн. Лакеят разправи тази случка на файтонджията на лорд Стейн като някаква много хубава шега; файтонджията я съобщи на камериера на негово сиятелство и изобщо на всички в слугинското помещение. И много наскоро подир това, когато мисис Родън Кроли се появи в Гонт Хаус — дома на лорда, — вратарят, който разтвори портите, слугите с най-различни ливреи в хола, облечени в бели жилетки лакеи, които извикваха от площадка на площадка имената на полковник и мисис Родън Кроли — всички тези хора знаеха коя е тя или си въобразяваха, че знаят. Лакеят, който дойде с подноса да я почерпи и застана зад стола й, бе разисквал поведението й с облечения в пъстра дреха джентълмен до него. Bon Dieu^[2]! Колко е страшна гази слугинска инквизиция! Виждате една дама на някакъв голям прием, в прекрасен салон, заобиколена от верни поклонници, раздаваща бляскащи погледи, облечена със съвършено изящество, накъдрена — начервена, усмихната и щастлива. И тогава към нея се приближава почтително Откритието, под формата на някой огромен напудрен човек с големи прасци и с поднос, на който има сладолед. Зад него върви Клеветата (фатална като истината), в образа на тромав прислужник, поднасящ сладкишите. Госпожо, тези хора ще разискват довечера вашата тайна в клуба си или в кръчмата. Джеймс ще каже на Чолс какво мисли за вас, докато двамата смучат лулите си и отпиват от глинените бирени чаши. Някои от обитателите на Панаира на суетата трябва да имат за слуги неми хора — неми хора, които не могат да пишат. Ако сте виновни, треперете. Онзи човек зад стола ви може да е някакъв еничарин, с лък и стрели в джоба на плюшения брич. Ако не сте виновни, внимавайте да не дадете вид на такива — това е толкова лошо, колкото и самата вина.

Виновна или невинна беше Ребека? Присъдата на прислужнишкото помещение беше против нея.

Срам ме е да го кажа, обаче слугите нямаше да търпят да й работят без заплата, ако не бяха уверени във вината й. Както после Реглс сам каза, това, което го караше да търпи, бяха не толкова залъгванията и умилкванията на Ребека, а лампите на графския екипаж, светнали сред полунощния мрак пред вратата й.

И тъй — твърде вероятно невинна, — тя се огъваше и се буташе напред към онова, което хората наричат „място в обществото“, а слугите я сочеха като пропаднала и загубена.

Един-два дни преди Коледа Беки, съпругът й и синът й се приготвиха и тръгнаха да прекарат празниците в имението на прадедите си в Куинс Кроли. Беки би желала да оставят хлапето в Лондон и би сторила това, ако не бяха настоятелните покани на лейди Джейн, отправени към малкия, а също и проявяваните от Родън признаци на недоволство и възмущение относно пренебрежителното й държане към сина им.

— Той е най-прекрасното момче в Англия — казваше й с укор бащата, — изглежда, че ти го обичаш по-малко и от кучето си, Беки. Той няма много да те безпокои — когато сме вкъщи, ще е далеч от тебе, в детското отделение, а при пътуването ще го взема при себе си на покрива на дилижанса.

— Където самият ти отиваш, за да пушиш тези отвратителни пури — отвърна мисис Родън.

— И все пак си спомням за времето, когато те ти бяха приятни, — възрази съпругът й.

Беки се разсмя. Тя биваше почти винаги добре разположена.

— Това беше, когато бях започнала да се издигам, глупавичко ми пиленце — каза тя. — Вземи Родън навън със себе си и ако искаш, дай му дори и пура.

Родън не стопли малкия си син по този начин. Той и Бригс увиха детето в шалове и рано през тъмното утро той бе качен почтително на покрива на дилижанса, под лампите на кръчмата „Белият кон“. Той наблюдаваше пукването на зората с не малко удоволствие, като за пръв път пътуваше за мястото, което баща му все още наричаше свой дом. Това пътуване донесе безкрайно удоволствие на момчето. То проявяваше голямо любопитство към всички случки по пътя. Баща му отговаряше на въпросите, свързани с тях, като му обясняваше кой живее в голямата бяла къща и на кого принадлежи паркът. А майка му, вътре в превозното средство, с прислужницата си, с кожите си, с шаловете си и с шишетата одеколон, вдигна толкова шум около себе си, та човек би помислил, че никога по-рано не се е качвала в пощенска кола — а още по-малко, че са я изпъждали от същата тази, за да направи място на един пътник с билет преди около десетина години.

Отново беше тъмно, когато събудиха малкия Родън, за да се качи в екипажа на чичо си в Мъдбъри. Той седна вътре и загледа с любопитство широко разтворените железни порти и бързо пробягващите бели стволове на липите, докато най-после спряха пред светналите прозорци на имението, които ги посрещнаха с коледни приветствия. Главната врата беше широко отворена — голям огън гореше във високата стара камина, — а върху черните и бели плочи на пода беше постлан килим. „Това е старият персийски килим, който постилаха в дамската галерия“ — помисли си Ребека и след минута вече целуваше лейди Джейн.

Тя и сър Пит се поздравиха по същия начин с голяма тържественост. Но Родън се поотдръпна от снаха си, тъй като току-що беше пушил. Двете деца се приближиха до братовчеда си и докато Матилда подаде ръка и го целуна, Пит Бинки Саутдаун, синът и наследникът на семейството, стоеше малко отстрани и го наблюдаваше така, както малко куче наблюдава голямо куче.

После любезната домакиня поведе гостите към уютните стаи, в които гореше весел огън. Тогава младите госпожици дойдоха и почукаха на вратата на мисис Родън под предлог, че искали да й бъдат полезни, а всъщност за да имат удоволствието да разгледат съдържанието на нейните куфари и кутии за шапки. Тоалетите й, макар и черни, бяха по последна лондонска мода. И те й разправиха колко много се е променило имението, и то за по-добро; как старата лейди Саутдаун вече я няма; и как Пит заема подобаващо място в графството, както изобщо е редно за един Кроли. След като големият звънец призова семейството на вечеря, всички се събраха в столовата, където сложиха Родън младши до леля му, добродушната домакиня на къщата. Сър Пит обръщаше особено голямо внимание на снаха си, седнала от дясната му страна.

Малкият Родън прояви чудесна охота за ядене и показа, че може да се държи като истински джентълмен.

— Харесва ми да вечерям тук — каза той на леля си, след като се нахраниха и след прочетената от сър Пит молитва, когато доведоха малкия син и наследник и го качиха на високия стол до баронета, а дъщерята зае място до майка си, пред приготвената за нея малка чашка вино.

— Харесва ми да вечерям тук — каза Родън младши, като погледна към добродушното лице на роднината си.

— Защо? — попита клетата лейди Джейн.

— Когато съм у дома, вечерям в кухнята — отвърна Родън младши — или пък с Бригс.

Но Беки беше толкова улисана с баронета, като лееше цял поток ласкателства и възторжени възклицания и се възхищаваше от малкия Пит Бинки, за когото заявяваше, че е най-красивото, най-интелигентното и най-благородно същество, което тъй много прилича на баща си, че не чу забележките на собствената си кръв и плът на другия край на широката блестяща маса.

Понеже беше гостенин и тъй като това бе първата вечер от пристигането му, позволиха на Родън втори да остане до свършването на чая и след като сложиха на масата пред сър Пит голяма книга с позлатени краища. Всички прислужници на дома влязоха вкупом в столовата и сър Пит прочете молитвите. Клетото малко момче чуваше за подобен обред и присъствуваше на такъв за първи път в живота си.

През краткото властвуване на баронета къщата бе придобила много хубав вид; и Беки се разходи из нея, придружена от девера си, като заяви, че сега тя е станала просто съвършена, приятна и очарователна. А що се отнася до малкия Родън, който я разгледа под ръководството на децата, за него тя беше същински дивен, приказен дворец. Тук се намираха дълги галерии и древни официални спални, картини, стари порцеланови сервизи, а също и брони. Показаха му и стаите, в които бе умрял дядо и край които децата пристъпваха с изплашени лица. „Кой е дядо“? — запита той. И те му разправиха как той бил много стар и как го возели в градински стол и веднъж му показаха градинския стол, който гниеше в къщичката със сечивата, където го бяха сложили, след като занесоха стария джентълмен в черквата, чиято камбанария блестеше над брястовете в парка.

В продължение на няколко сутрини братята имаха много добро занимание — разглеждаха поправките, извършени благодарение на гениалността и пестеливостта на сър Пит. И докато вървяха или яздеха и хвърляха погледи върху направеното, можеха да разговарят, без да се отегчават един от друг прекалено много. Пит се погрижи да обясни на Родън колко много пари му бяха стрували тези поправки и му даде да разбере, че един собственик на земя и на ипотекиран имот често пъти може да чувствува нужда дори от някакви си двадесет лири.

— Ето новата порта на парка — каза Пит, като я посочи скромно с бамбуковия си бастун. — Както не мога да хвърча, тъй също ще ми е невъзможно да я заплатя, преди да получа януарските дивиденти.

— Ще ти дам на заем дотогава — отвърна малко тъжничко Родън; и те влязоха и разгледаха възстановената вратарска къщичка, където се виждаше издяланият от камък фамилен герб и където старата мисис Лок от дълги-дълги години насам за пръв път имаше яки врати, солиден покрив и здрави прозорци.