Уилям Текери
Панаир на суетата (15) (роман без герой)

Глава XIV
Мис Кроли у дома си

Горе-долу по същото време пред една много уютна и добре разположена къща в Парк Лейн спря пътнически екипаж с герб на вратичката. На задното седалище се виждаше недоволно женско същество, със зелен воал и наредени една до друга буклички, а на капрата седеше едър човек с вид на доверено лице. Това беше екипажът на нашата мис Кроли, която се връщаше от Хантс. Прозорците на екипажа бяха затворени; охраненото куче от испанска порода, чиято глава и език обикновено се люлееха през един от тях, лежеше на полата на недоволното женско същество. Когато превозното средство спря, от него извадиха един голям кръгъл вързоп от шалове с помощта на няколко прислужници и на една млада дама, която придружаваше вързопа с дрехите. Този вързоп съдържаше мис Кроли, която беше отведена горе и положена в легло, а стаята бе затоплена като за болник. Изпратиха да повикат домашния й лекар и аптекаря. Те пристигнаха, посъветваха се, дадоха нарежданията си и изчезнаха. Младата компаньонка на мис Кроли Влезе, когато посещението им се свърши, за да получи нарежданията им, и даде на болната лекарствата, предписани от тези видни мъже.

На другия ден кавалерийският капитан Кроли пристигна с коня си от казармата в Найтсбридж. Черният му военен кон удряше копита в сламата пред вратата на болната му леля. Той разпитваше с нежна загриженост за обичната си роднина. Изглежда, че съществуваха доста основания за безпокойство. Той завари прислужницата на мис Кроли (недоволното женско същество) необикновено сърдита и отчаяна; а мис Бригс, нейната dame de compagnie^[1], седеше самичка в приемната, обляна в сълзи. Тя се беше върнала бързо вкъщи, след като бе научила за болестта на любимата си приятелка. Тъй желаела да отърчи до постелята й, тази постеля, която тя, Бригс, в дни на болест така често беше оправяла. Отказали й да влезе в стаята на мис Кроли. Една непозната й давала лекарствата — една непозната от провинцията, — някаква си омразна мис… Сълзи задавиха гърлото на пренебрегнатата dame de compagnie и, тя зарови погазените си чувства и клетия си червен нос в носната си кърпичка.

Родън Кроли изпрати горе името си по намусената femme de chambre^[2] и новата компаньонка на мис Кроли слезе на пръсти от стаята на болната, сложи малката си ръчица в неговата, когато той пристъпи нетърпеливо напред да я посрещне, хвърли крайно презрителен поглед на смаяната Бригс и като кимна на младия гвардеец да излязат от задната приемна, поведе го долу към печалната сега столова, където в миналото се поднасяха такива пищни обеди.

Тук тези двама разговаряха около десетина минути, като безсъмнено разискваха болестта на старата жена горе. В края на десетте минути звънецът на столовата иззвъня живо и веднага бе последван от влизането на мистър Баулс, дебелия доверен лакей на мис Кроли (който беше стоял прилепен до ключалката през време на по-голямата част от разговора). Тогава капитанът излезе, засуквайки мустаците си, качи се на черния си кавалерийски кон, който удряше копита в сламата за голям възторг на събралите се по улицата хлапаци. После погледна към прозореца на столовата, докато се качваше на коня си, който подскачаше и се извиваше елегантно — за миг фигурата на младата девойка се мярна на прозореца, след което изчезна и безсъмнено се качи отново горе, да се залови пак с нежните си и благородни задължения.

Чудно, коя ли би могла да бъде тази млада жена! Същата вечер в столовата сложиха мъничка вечеря за двама. Мисис Фъркин, камериерката, влезе в стаята на господарката си и се засуети там през отсъствието на новата милосърдна сестра — а последната и мис Бригс седнаха пред вкусната си малка вечеря.

Бригс така се задушаваше от обхваналите я чувства, че не можеше да хапне нито парченце месо. Младата личност разряза едно пиле с най-голяма деликатност и така ясно си поиска яйчен сос, че клетата Бригс, пред която бе поставен този деликатес, се стресна, вдигна голям шум с лъжицата за разсипване и отново изпадна в буйна истерия.

— Няма ли да е по-добре, ако дадете на мис Бригс чаша вино? — обърна се младата личност към мистър Баулс, едрия доверен лакей. Той я послуша. Бригс грабна механично чашата, изгълта със задавяне съдържанието й, поизпъшка и взе да чопли пилето в чинията си.

— Смятам, че ще можем сами да си сервираме — каза много учтиво другата личност — и не ще се нуждаем от любезните услуги на мистър Баулс. Мистър Баулс, когато имаме нужда от вас, ще позвъним. — Той слезе долу, където между другото изсипа най-ужасни ругатни върху своя подчинен — невинния помощник-лакей.

— Жалко е, че така тежко приемате нещата, мис Бригс — каза младата личност с хладен, леко ироничен тон.

— Най-скъпата ми приятелка е толкова болна, а н-н-не иска да ме види — промълви със задавяне мис Бригс, отново обхваната от мъката си.

— Не е вече толкова болна. Успокойте се, скъпа мис Бригс. Просто е преяла — нищо повече. Сега е много по-добре. Скоро съвсем ще се оправи. Изтощена е от вендузите и лекарствата, но бързо ще се ободри. Успокойте се, моля ви, и си пийнете още малко вино.

— Но защо, защо не иска да ме види? — заблея мис Бригс. — О, Матилда, Матилда, след двадесет и три годишни нежни грижи! Това ли е отплатата ти към клетата, клета Арабела?

— Не плачете толкова, клета Арабела — каза другата (със съвсем лека усмивка). — Тя не иска да ви види просто защото казва, че не я гледате така добре, както върша това аз. За мене не е никакво удоволствие да стоя будна дяла нощ и бих желала вие да правехте това вместо мене.

— Не съм ли се грижила за тази скъпа постеля в продължение на толкова години? — каза Арабела. — А сега…

— Сега тя предпочита някоя друга. Така е, болните си имат такива хрумвания и те трябва да бъдат удовлетворявани. Когато оздравее, ще си отида.

— Никога, никога — възкликна Арабела, като вдъхваше буйно от шишенцето си с ароматични соли.

— Никога не ще оздравее или никога няма да си отида — кое от двете, мис Бригс? — запита другата със същата дразнеща добродушност. — Ами! За две седмици всичко ще й мине и тогава, аз ще се върна при малките си възпитанички в Куинс Кроли и при майка им, която е много по-болна от нашата приятелка. Вие няма защо да ревнувате от мене, мила ми мис Бригс. Аз съм едно нещастно момиче, без никакви приятели и съвсем безвредно. Ни най-малко не желая да ви изместя от сърцето на мис Кроли. Седмица след като си замина, тя ще ме забрави, а обичта й към вас е плод на дълги години. Дайте ми малко вино, ако обичате, мила мис Бригс, и нека бъдем приятелки. Наистина аз се нуждая от приятели. — Незлобивата и мекосърдечна Бригс подаде безмълвно ръка при тази молба, но въпреки това дълбоко чувствуваше проявеното от мис Кроли пренебрежение и горчиво, горчиво оплакваше непостоянството на своята Матилда. След около половин час, когато привършиха вечерята, мис Ребека Шарп (тъй като, колкото и да е чудно, това бе името на тази, която досега остроумно наричахме „личността“) се качи отново горе, в стаята на болната, откъдето изкара клетата Фъркин с най-обезоръжителна любезност.

— Благодаря ви, мисис Фъркин, достатъчно сте работили; колко добре вършите всичко! Ще позвъня, когато има нужда. Благодаря ви. — И Фъркин слезе долу в припадък на ревност, толкова по-опасна, защото беше принудена да я спотайва в гърдите си.

Бурята на тази ревност ли беше, която разтвори вратата на приемната, когато тя мина през площадката на първия етаж? Не — тя бе отворена крадешком от ръката на Бригс. Бригс бе стояла на пост. Бригс бе чула прекалено ясно скърцането от стъпките на слизащата надолу Фъркин, както и тракането на лъжицата в съда за каша, който пренебрегнатото женско същество носеше.

— Е, Фъркин — каза тя, когато другата влезе в етажа. — Е, Джейн?

— По-зле и по-зле, мис Б. — каза Фъркин, като клатеше глава.

— Не е ли по-добре?

— Проговори ми само веднъж и аз я запитах дали й е по-леко, а тя ми каза да си държа глупавия език. О, мис Б., никога не съм мислила, че ще дойде този ден! — и водопроводните тръби отново започнаха да работят.

— Що за човек е тази мис Шарп, Фъркин? И през ум не ми минаваше, докато се радвах на коледното пируване в елегантния дом на моите верни приятели, преподобния Лайънел Деламер и неговата симпатична съпруга, че ще заваря една непозната, която е заела мястото ми в сърцето на най-скъпата ми, на все още най-скъпата ми Матилда! — Както се вижда по изразите на мис Бригс, последната имаше сантиментален характер и литературни претенции и преди години беше издала — чрез подписка — сбирка стихове, наречена „Песни на славея“.

— Мис Б., всички са си изгубили ума по тази млада жена — отвърна Фъркин. — Сър Пит в никакъв случай не искаше да я пусне, но не посмя да откаже на мис Кроли. Същото е и с мисис Бют от пасторския дом — просто не се чувствува щастлива, ако тя не е близо до нея. Капитанът е луд по нея. Мистър Кроли умира от ревност. Откакто се разболя, мис Кроли не може да търпи около себе си друг, освен мис Шарп. И наистина не мога да разбера на какво се дължи това. Просто е омагьосала всички.

Ребека прекара нощта в непрестанно бдение край постелята на мис Кроли. Следната нощ старата дама спа така добре, че Ребека има време да си почине удобно няколко часа на дивана, в краката на леглото, до покровителката си. Твърде скоро мис Кроли се почувствува тъй леко, че вече можеше да седне, и се смя от сърце на Ребека, която прекрасно й имитираше мис Бригс и нейната скръб. Тя така умело предаде плача и подсмърчането на Бригс, както и начина, по който последната си служеше с носната кърпичка, че мис Кроли истински се развесели, за голям възторг на лекаря и аптекари, които дойдоха да я посетят и които, когато биваше болна, винаги намираха тази достойна светска жена много потисната и ужасно изплашена от смъртта.

Капитан Кроли идваше всеки ден и получаваше от мис Ребека бюлетин за здравето на леля си. Нейното състояние се подобри тъй бързо, че клетата Бригс получи позволение да влезе при покровителката си; и нежносърдечните хора могат лесно да си представят потисканите чувства на това сантиментално женско същество, както и трогателното естество на срещата.

В скоро време мис Кроли пожела да вижда Бригс за дълго в стаята си. Ребека имаше обичай да я имитира пред самото й лице с възхитителна сериозност, като по този начин двойно повече забавляваше достойната си покровителка.

Причините, които бяха довели мис Кроли до тази жалка болест и които я бяха накарали да напусне дома на брата си в провинцията, бяха от такъв неромантичен характер, че едва ли е подходящо да бъдат разкривани в подобен благороден и сантиментален роман. Защото нима е възможно да се каже за едно деликатно женско същество от доброто общество, че яде и пие прекалено много и че една обилна порция горещи раци, поднесена за вечеря в пасторския дом и изядена с много голямо удоволствие, беше станала причина за неразположението, което мис Кроли твърдеше, че се дължало единствено на влажното време? Атаката беше толкова остра, че Матилда — както се изрази негово преподобие — едва „не хвърли топа“. Цялото семейство беше изпаднало в треска на очакване относно завещанието и Родън Кроли виждаше как ще си осигури най-малко четиридесет хиляди лири стерлинги преди започването на лондонския сезон. Мистър Кроли изпрати на болната отбрана сбирка от трактати, да я подготвят за момента, когато щеше да смени Панаира на суетата и Парк Лейн с друг един свят. Но от Саутхамптън навреме пристигна добър доктор, който победи раците, оказали се едва ли не фатални за нея, и успешно й вдъхна достатъчно сили да може да се завърне в Лондон. Баронетът не скри силното си раздразнение от насоката, която бяха взели събитията.

Докато всички бяха съсредоточили вниманието си върху мис Кроли и всеки час вестители притичваха да носят новини за здравето й на любещите я роднини в пасторския дом, в другата част на къщата имаше една тежко болна жена, на която никой не обръщаше никакво внимание. Това беше самата господарка на имението. Добрият доктор поклати глава, след като я видя, а сър Пит склони той да я прегледа, понеже това можеше да стане без заплащане; и тя бе оставена в самотната си стая — грижеха се за нея толкова, колкото за бурените в парка.

Младите госпожици също загубиха много от безценната благодат на уроците, които възпитателката им даваше. Мис Шарп беше такава предана милосърдна сестра, че мис Кроли не приемаше лекарствата си от ничия друга ръка. Бяха отпратили Фъркин дълго преди тръгването на господарката й от имението. Тази вярна прислужница намери мрачна утеха при завръщането си в Лондон, когато видя, че мис Бригс страда от същите пристъпи на ревност и че и тя се оплаква от същата неблагодарност, с която се бяха отнесли към самата нея.

Поради болестта на леля си капитан Родън получи продължение на отпуската си и, като всеки предан на дълга си син, остана вкъщи. Той винаги седеше в преддверието на стаята й. (Бяха поставили леглото й в парадната спалня, в която се влизаше през малкия син салон.) Баща му непрестанно го срещаше там; или пък ако пристъпваше по коридора, макар и съвсем тихичко, вратата на бащината му стая винаги беше отворена и подобното на хиена лице на стария джентълмен блясваше отсреща му. Какво го караше да дебне така сина си? Навярно великодушното съперничество за нежните грижи, които двамата се надпреварваха да полагат за скъпата им болна в парадната спалня. Ребека имаше обичай да излиза и да утешава и двамата; или, по-право, единия, или другия от тях. И двамата тези достойни джентълмени бяха много загрижени да научат новините за болната от тяхната малка доверена вестителка.

На вечеря — когато слизаше долу за половин час — тя поддържаше мира помежду им и изчезваше през нощта; тогава Родън потегляше с коня си към казармата на сто и петдесети гвардейски полк в Мъдбъри, като оставяше своя татко в обществото на мистър Хоръкс и на чашата ром с вода. Тя бе прекарала най-скучните две седмици, които един смъртен може да преживее, в болничната стая на мис Кроли; но мъничките й нерви, изглежда, бяха направени от стомана, тъй като теготата и болничните задължения не й оказаха никакво влияние.

Едва след като измина много време оттогава, тя разкри колко тежки са били тези задължения; каква капризна пациентка е била веселата стара дама, как се ядосвала, как прекарвала нощите в безсъние, какъв ужас изпитвала от смъртта; през колко дълги нощи е лежала и стенела и как е изпадала едва ли не в делириум при мисълта за онзи свят, на който, в моменти на добро здраве, не обръщала никакво внимание. Опитай се да си представиш, о прелестен млади читателю, една светска, себелюбива, порочна, безбожна, неблагодарна стара жена, извиваща се от болки и страх, и при това без перуката си. Представили всичко това и преди да остарееш, научи се да обичаш и да се молиш.

Ребека Шарп бдеше край тази грозна постеля с непоклатимо търпение. Нищо не се изплъзваше от погледа й; и като благоразумна икономка, умееше всичко добре да използува. Години по-късно тя разправяше хубави историйки за боледуването на мис Кроли — историйки, които караха дамата да поруменява. През време на болестта Ребека никога не се ядоса; винаги беше пъргава и бодра; спеше леко, тъй като съвестта й беше съвсем чиста; и беше готова да си подремне по всяко време. Така че по външния й вид не личаха никакви белези на умора. Може би лицето й беше малко по-бледичко, а кръговете около очите й малко по-тъмни от обикновено, но когато й да излизаше от болничната стая, тя винаги се усмихваше, беше свежа и спретната в халата и шапчицата си, като в най-изисканото си вечерно облекло.

Тъй си мислеше капитанът и цял гореше от трепет по нея. Заострената стрела на любовта беше проникнала през дебелата му кожа. Шест седмици близост — удобни случаи за общуване — всичко това напълно го бе превърнало в жертва. От всички хора в света той избра тъкмо леля си от пасторския дом да й разкрие сърцето си. Тя започна да му се подиграва; каза, че предвиждала тази негова глупост; залови се да го предупреждава; и завърши, като призна, че малката Шарп е най-умното, най-забавното, най-необикновеното, най-добродушното, най-непринуденото и най-доброто същество в Англия. Но Родън не бивало да си играе с чувствата й — скъпата ми Кроли никога не би му простила това, тъй като и тя била очарована от малката възпитателка и обичала мис Шарп като своя дъщеря. Родън трябвало да се махне — да се върне в полка си и в порочния Лондон и да не си играе с чувствата на едно бедно, наивно момиче.

Съчувствувайки на тежкото положение на гвардееца, тази добродушна дама много, много пъти му даваше възможност да се вижда с мис Шарп в пасторския дом и да я придружава до дома, както видяхме вече. Когато, госпожи, известен тип мъже се влюбят, макар и да виждат примката и въжето и цялата апаратура, посредством която се готвят да ги оплетат, те се нахвърлят на стръвта — за тях това е неизбежно — неминуемо се натъкват на нея и тогава я глътват и се задавят. Родън видя, че мисис Бют проявява явно намерение да го оплете около Ребека. Той не беше много мъдър; обаче все пак бе запознат с градския живот и бе прекарал няколко сезона в Лондон. И си помисли, че в тъмната му душа проблесна светлинка, когато разсъждаваше върху едно нещо, което му беше казала мисис Бют.

— Помни ми думата, Родън — бе казала тя. — Един ден мис Шарп ще ти стане роднина.

— Каква роднина — да не би братовчед ми… а, мисис Бют? Да не би Джеймс да я ухажва? — запита шеговито офицерът.

— Повече от това — каза мисис Бют и черните й очи проблеснаха.

— Да не би пък Пит? Той няма да я пипне. Този подлец не е достоен за нея. Освен това вързан е при лейди Джейн Шийпшанкс.

— Вие мъжете нищо не можете да схванете. Глупаво сляпо същество — ако нещо се случи с лейди Кроли, мис Шарп ще ти стане мащеха; това е, което ще се случи.

Родън Кроли, ескуайър, свирна продължително в знак на удивление при това съобщение. Той не можа да отрече истинността му. Явната слабост на баща му към мис Шарп не бе му убягнала. Той познаваше добре характера на стария джентълмен; и по-безчестен, стар… той не довърши изречението и си тръгна към къщи, засуквайки мустаци, убеден, че е разгадал загадъчните думи на мисис Бют.

„Бога ми, това е ужасно — мислеше си Родън, — ужасно, бога ми! Уверен съм, че тази жена иска да опозори девойката, за да не може тя да влезе в семейството като лейди Кроли.“

Когато видя Ребека насаме, той започна да се шегува, по своя грациозен начин, за привързаността на баща му към нея. Тя тръсна презрително глава, погледна го право в очите и каза:

— Е добре, да кажем, че той наистина има слабост към мене. В това съм уверена, а има и други хора, които изпитват същото. Капитан Кроли, вие не смятате, че аз се страхувам от него, нали? Не смятате също така, че не съм способна да браня честта си — каза малката жена, с вид на същинска царица.

— Ох, ах, хм — просто ви предупреждавам да бъдете нащрек, знаете — само това — каза той и засука мустаци.

— Значи, загатвате за нещо непочтено! — избухна тя.

— О, божичко, вижте какво, мис Ребека — прекъсна я тромавият кавалерист.

— Нима мислите, че нямам чувство за собствено достойнство затова, че съм бедна и без приятели и защото богатите изобщо го нямат? Нима мислите, че защото съм възпитателка, не притежавам също толкова разум, чувствителност и добро възпитание както вас, благородниците от Хампшир? Аз съм от рода Монморанси. Мислите ли, че една Монморанси не струва колкото един Кроли?

Когато мис Шарп бе развълнувана и намекваше за майчините си роднини, тя заговорваше със съвсем лек чуждестранен акцент, който придаваше голяма прелест на ясния й, звънтящ глас.

— Не — продължи тя, като пламваше все по-силно, докато говореше на капитана, — аз мога да понасям бедността, но не и срама, пренебрежението, но не и обидите; при това обиди от вас — от вас.

Вълнението й я победи и тя избухна в сълзи.

— Дявол да го вземе, мис Шарп, Ребека, бога ми, честна дума, не бих сторил такова нещо и за хиляда жълтици. Спрете, Ребека! — Девойката бе изчезнала. Него ден тя отиде на разходка с екипажа, заедно с мис Кроли. Това стана, преди лелята да се разболее. На вечеря бе необикновено блестяща и оживена, обаче не обръщаше никакво внимание нито на намеците, нито на кимванията, нито на тромавите увещания на унизения, влюбен гвардеец. Подобни схватки ставаха непрестанно в тази малка война — скучни за разказване и сходни по резултат. Тежката кавалерия на Кроли беше влудявана от пораженията и всеки ден я разгромяваха.

Ако баронетът от Куинс Кроли не се страхуваше да не изгуби наследството на сестра си пред собствените си очи, той никога не би позволил на милите си дъщерички да се лишават от скъпите дарове на образованието, с които безценната им възпитателка ги облагодетелствуваше. Ребека беше съумяла да стане толкова приятна и полезна, че старата къща приличаше на пустиня без нея. Сега, когато малката секретарка я нямаше, писмата на сър Пит оставаха непреписани и непоправени, книгите му бяха неподредени, а къщните му работи и безбройните му планове оставаха незавършени. От това и от правописа на многобройните писма, който той й изпращаше и с които я умоляваше и заповядваше да се върне, личеше много ясно колко необходима му беше станала. Почти всеки нов ден донасяше писмо от баронета, съдържащо най-настоятелни молби към Беки да се прибере или пък жални оплаквания към мис Кроли за изоставеното образование на дъщерите му. Но мис Кроли не обръщаше никакво внимание на тези документи.

Мис Бригс не беше официално уволнена, обаче длъжността й като компаньонка беше само синекурна и представляваше истинска подигравка за нея; и тя правеше компания единствено на дебелото испанско куче в приемната или на недоволната Фъркин в стаичката на икономката. Но макар старата жена по никакъв начин да не искаше да чуе за заминаването на Ребека, не я взе на редовна служба в Парк Лейн. Подобно на много богати хора, мис Кроли имаше навик да приема колкото може повече услуги от по-нискостоящите от нея хора и най-добросърдечно да ги отпраща, когато вече не ги намираше полезни. За някои богаташи признателността ни най-малко не е естествено качество, нито пък някога им идва на ум за нея. Те приемат просто слугуването на нуждаещите се като нещо, което последните им дължат. А и ти, бедни паразите и смирени готованко, нямаш голямо основание да се оплакваш! Обичта ти към господаря е точно толкова искрена, колкото и отплатата, която обикновено получаваш. Парите обичаш, а не човека. И ако Крез и слугите му си разменят местата, ти знаеш, клети измамнико, кой би получил облагите на твоята преданост.

И въпреки непринудеността и грижите на Ребека, въпреки милото й държане и неуморимото й добро разположение, не съм сигурен дали старата проницателна лондончанка, която изобилно бе дарявана с тези бисери на добро приятелство, не изпитваше през всичкото време някакво скрито подозрение спрямо своята нежна милосърдна сестра и приятелка. Често трябва да е минавало през ума на мис Кроли, че никой не върши каквото и да било за нищо. Ако съдеше според собствените си чувства към света, тя би могла много добре да премери и чувствата на света към самата нея; и може би си разсъждаваше, че обикновено участта на хората е да нямат приятели, ако самите те не обичат никого.

И тъй, междувременно Беки бе за нея най-голямата утеха и най-голямото удобство, така че тя й даде една-две нови рокли и една стара огърлица и шал, показа й приятелските си чувства, като хулеше пред новата си довереница всичките си близки (а нима може да има по-трогателна проява на обич от тази?) и смътно кроеше за нея някаква голяма бъдеща облага — например да я омъжи за аптекаря Клъмп или по друг начин да я настани добре в живота, или пък, най-малкото, да я изпрати обратно в Куинс Кроли, когато й се насити и когато лондонският сезон навлезе в разгара си.

Когато мис Кроли беше на оздравяване и можеше да слиза в приемната, Беки й пееше и я забавляваше по най-различни начини. А когато стана достатъчно добре, за да излиза с екипажа, Беки я придружаваше. И между многото места, които посетиха в своите разходки, случи се така, че възхитителната доброта и приятелство на мис Кроли я накараха да проникне не другаде, а на Ръсъл Скуеър, в Блумсбъри, в дома на Джон Седли.

Както може да се предположи, преди това събитие двете мили приятелки си бяха разменили много писма. През няколкомесечния престой на Ребека в Хампшир вечното приятелство (трябва ли да признаем това?) бе доста отслабнало и беше станало толкова хилаво и немощно от старост, че заплашваше напълно да изчезне. Работата беше там, че и двете девойки имаха да мислят за собствените си тревоги — Ребека за успеха си пред своите работодатели, а Амелия за единствения въпрос, който я беше погълнал. Когато двете девойки се срещнаха и се хвърлиха в обятията си с онази буйност, която отличава държането на младите момичета едно към друго, Ребека изигра ролята си при прегръщането с голяма живост и енергичност. Клетата малка Амелия поруменя, когато целуваше приятелката си, като се укоряваше, че е проявила нещо много подобно на студенина към нея.

Първата им среща беше много кратка. Амелия тъкмо се готвеше да излезе на разходка. Мис Кроли чакаше долу в екипажа си, а хората й се удивляваха на квартала, в който се бяха озовали, и зяпаха честния Самбо, черния лакей на Блумсбъри, сякаш той беше един от чудноватите жители на този край. Но когато слезе долу с милата си усмивка (Ребека трябваше да я представи на приятелката си, мис Кроли просто жадувала да я види, а все още била твърде болна, за да излезе от екипажа) — когато, казвам, Амелия слезе долу, представителите на висшата парклейнска аристокрация се зачудиха извънредно много, че подобно мило същество може да се пръкне от новобогаташеския Блумсбъри. И мис Кроли остана истински очарована от нежното поруменяло лице на младата девойка, която пристъпи напред тъй свенливо и тъй грациозно, за да изрази уважението си към покровителката на приятелката си.

— Какъв цвят на лицето, миличка! Какъв сладък глас! — каза мис Кроли, когато след тази кратка среща потеглиха с екипажа към западния край на града. — Мила ми Шарп, младата ви приятелка е очарователна. Пратете да ни я доведат на гости в Парк Лейн, чувате ли? — Мис Кроли имаше добър вкус. Тя харесваше естествените обноски — малко свенливост само ги правеше още повече да изпъкват. Обичаше да вижда край себе си хубави лица; също както обичаше хубави картини и скъп порцелан. Него ден тя заговори няколко пъти с възторг за Амелия. Спомена за нея на Родън Кроли, който дойде да изрази почитта си, като вкуси от пилето на леля си.

Разбира се, при този случай Ребека веднага заяви, че Амелия е сгодена — за някой си поручик Озбърн — стара нейна любов.

— Той не е ли пехотинец? — запита капитан Кроли, като си спомни номера на полка му след известно усилие, както подобаваше на един кавалерист.

Ребека каза, че полкът наистина трябва да е същият. А името на капитана било Добин.

— Един висок, мършав момък — каза Кроли — и във всекиго се спъва. Знам го; а Озбърн е хубавичко момче, с големи черни бакенбарди, нали?

— Огромни — каза мис Ребека Шарп — и ужасно се гордее с тях, уверявам ви.

Капитан Родън Кроли се разсмя в отговор. И тъй като дамите настояваха да се изясни, той стори това, след като смехът му утихна.

— Представлява си, че може да играе билярд — каза той. — Спечелих от него двеста лири стерлинги в „Какаовото дърво“. Той да играе, тъпаче такова! Него ден щеше да играе на каквато и да било сума, само че капитан Добин го отмъкна, дявол да го вземе!

— Родън, Родън, не бъди толкова лош — забеляза мис Кроли крайно доволна.

— Скъпа лельо, от всички младежи, които съм виждал, смятам, че този момък е най-зеленият. Таркин и Дюсис смъкват от него колкото си искат пари. На всичко е готов, само да могат да го видят с някой лорд. Той им плаща вечерите в Гринич и те канят компанията.

— И сигурно компанията е много приятна.

— Точно така, мис Шарп. Както обикновено вие сте права, мис Шарп. Удивително приятна компания, ха, ха! — и капитанът се разсмя гръмогласно, като смяташе, че е казал някоя много сполучлива шега.

— Родън, не бъди лош! — възкликна леля му.

— Тъй, тъй, баща му е човек от Сити — казват, че бил страшно богат. Дявол да ги вземе тези хора от Сити, трябва да им се пусне малко кръвчица; и аз не съм свършил още с него, казвам ви. Ха, ха!

— Внимавайте, капитан Кроли; ще предупредя Амелия. Да вземе за мъж един картоиграч!

— Ужасен е, нали? — каза капитанът с много сериозен вид; и сетне прибави, осенен от внезапна мисъл: — Бога ми, леличко, ще го поканим тук.

— Бива ли го за пред хора? — запита лелята.

— Дали го бива? О, и как още — отвърна капитан Кроли. — Нека го поканим, когато започнете да приемате по малко; и неговата — как я казвате, — неговата възлюблена — нали така, мис Шарп? Бога ми, ще му напиша бележчица и ще го поканя. Ще опитам дали играе пикет така добре, както билярд. Къде живее той, мис Шарп?

Мис Шарп съобщи на Кроли градския адрес на поручика; и няколко дни след този разговор поручик Озбърн получи писмо с ученическия почерк на капитан Кроли, в което имаше и покана от мис Кроли.

Ребека също изпрати покана на скъпата си Амелия, която, можете да бъдете уверени, бе готова да я приеме, когато научи, че и Джордж е поканен. Наредиха Амелия да прекара сутринта с дамите в Парк Лейн, където всички бяха много мили с нея. Ребека я покровителствуваше със спокойно чувство на превъзходство. Ребека бе толкова по-умна от нея, а освен това приятелката й беше толкова кротка и скромна, че винаги отстъпваше, когато някой решеше да я командува, и изпълняваше заповедите на Ребека с пълно смирение и добро разположение. Любезността на мис Кроли също беше забележителна. Тя продължи да се възхищава от малката Амелия, говореше за нея в нейно присъствие, сякаш тя бе някаква бездушна кукла, слугиня или картина, и й се удивляваше с най-голямото възможно доброжелателство. Възхищавам се от възхищението, което благородничеството понякога изпитва спрямо обикновените хора. Няма нищо по-приятно от това, да видите как жителите на аристократическия Мейфеър проявяват своето благоволение. Голямото великодушие на мис Кроли по-скоро уморяваше Амелия и не знам дали от трите дами на Парк Лейн тя не намираше честната Бригс за най-приятна. Тя съчувствуваше на Бригс, както вършеше това спрямо всички пренебрегнати и добри хора, тъй като съвсем не беше от така наречените „жени с извисен дух“.

Джордж дойде на вечеря — на ергенска вечеря с капитан Кроли.

Големият семеен екипаж на Озбърнови го доведе в Парк Лейн от Ръсъл Скуеър, където младите девойки, които не бяха поканени на вечерята, дадоха вид, че това пренебрежение им е напълно безразлично, обаче все пак потърсиха името на сър Пит Кроли в алманаха на благородниците и научиха всичко, което тази книги можеше да им разкаже за семейство Кроли и неговия произход, а също и за семейство Бинки, за техните роднини и тъй нататък. Родън Кроли прие Джордж Озбърн с голяма откровеност и любезност, похвали способността му да играе билярд, запита го кога ще играят реванш, заинтересува се за полка на Озбърн и още същата вечер щеше да му предложи партия пикет, обаче мис Кроли най-строго забрани да се играе каквато и да било хазартна игра в дома й. Така че поне за този ден кесията на младия поручик не беше изпразнена от любезния му покровител. Но те уговориха да се срещнат някъде на следния ден и да прекарат вечерта във весела компания.

— Разбира се, ако не сте дежурен при онази мила мис Седли — каза Кроли с многозначително намигване. — Просто прекрасно момиче, честна дума, Озбърн. — И бе достатъчно добър да добави: — И хубави парички, нали?

Озбърн не беше дежурен; той щеше да се срещне с капитан Кроли с най-голямо удоволствие; и когато се видяха на другия ден, Родън изказа възторга си от ездата на новия си приятел — което бе напълно заслужено — и го запозна с трима или четирима младежи от доброто общество, което обстоятелство страшно много повдигна духа на наивничкия млад офицер.

— Между другото, как е малката мис Шарп? — запита Озбърн приятеля си при чаша вино, с вид на галантен човек. — Добродушно малко девойче. Добре ли сте с нея в Куинс Кроли? Мис Седли много я харесваше миналата година.

Капитан Кроли погледна свирепо поручика с малките си сини очи и не свали поглед от него, докато оня му разказваше за познанството си с хубавата възпитателка. Изглежда, наученото успокои Кроли и потуши ревността в гърдите на този гвардеец.

Когато двамата младежи се качиха горе и след като представиха Озбърн на мис Кроли, той се запъти към Ребека с лека, покровителствена походка. Той си бе наумил да бъде добър с нея и да се държи като неин защитник. Дори се ръкува с нея, като с приятелка на Амелия, и когато каза: „Ах, мис Шарп! Как сте?“ — той й протегна лявата си ръка в очакване, че тази чест съвсем ще я смути.

Мис Шари протегна десния си показалец и му кимна леко, с такава студенина и надменност, че Родън Кроли, който наблюдаваше тази сцена от другата стая, едва можа да сдържи смеха си, когато видя в какво неловко положение бе изпаднал поручикът, как се сепна, какво мълчание последва и с каква тромавост най-после благоволи да вземе протегнатия му пръст.

— И с дявола би излязла наглава, бога ми! — каза възхитен капитанът. И за да започне разговор, поручикът запита мило Ребека как харесва новото си място.

— Новото ми място? — каза хладно мис Шарп. — Колко мило от ваша страна да ми напомняте за него. То е сравнително добро и заплатата е доста хубава — макар и не толкова висока, колкото заплатата на мис Уирт, струва ми се, при сестрите ви на Ръсъл Скуеър. Как са тези две дами? Не че би трябвало да питам.

— Защо не? — запита учуден мистър Озбърн.

— Ех, те никога не благоволяват да приказват с мене, нито пък ме поканиха, докато гостувах на Амелия. Но ние, бедните възпитателки, знаете, сме свикнали на подобни унижения.

— Скъпа мис Шарп! — възкликна Озбърн.

— Поне в някои семейства — продължи Ребека. — Но вие не можете да си представите каква разлика има в държанието на други семейства. Ние, в Хампшир, не сме толкова богати, колкото сте вие, щастливците от Сити. Но пък сега съм в аристократична среда — в средата на стар английски род. Сигурно ви е известно, че бащата на сър Пит отказал да му дадат лордска титла. И вие виждате как се отнасят с мене. Чувствувам се много добре. Мястото е наистина доста хубаво. Но колко мило от ваша страна, че се интересувате.

Озбърн беше разярен. Малката възпитателка се държеше с него така покровителствено и с такава насмешка, че младият британски лъв се почувствува много неловко. А не можеше и да събере достатъчно смелост, за да намери повод да се оттегли от този прелестен разговор.

— Аз пък си мислех, че семействата от Сити много ви харесват — каза надменно той.

— Думата ви е за миналата година, когато току-що бях излязла от онова ужасно, просташко училище нали? Разбира се, че тогава те ми харесваха. Нима всяко момиче не желае да се прибере вкъщи през ваканцията? И как бих могла тогава да съдя по-добре? Но, о, мистър Озбърн, какво голямо значение има придобитата в продължение на осемнадесет месеца опитност! Осемнадесет месеца, прекарани — простете ми за думите — между джентълмени. А що се отнася до милата Амелия, признавам, че тя е истински бисер и навсякъде би била очарователна. Ето, виждам, че настроението ви много се подобри; но, ох, тези странни хора от Сити! И мистър Джоз — как е онзи чудесен мистър Джоузеф?

— Струва ми се, че миналата година нямахте нищо против онзи чудесен мистър Джоузеф? — каза любезно Озбърн.

— Колко сте жесток! Е добре, между нас казано, той съвсем не сломи сърцето ми; и все пак, ако ми беше предложил това, което искате да кажете с погледа си (и колко изразителен и мил е този ваш поглед!), аз нямаше да кажа „не“.

Мистър Озбърн я погледна така, сякаш искаше да каже: „Наистина, колко любезно от ваша страна!“

— Каква чест би било за мене да ви имам за роднина, мислите си вие, нали? Да бъда роднина на Джордж Озбърн, ескуайър, син на Джон Озбърн, ескуайър, син на… какъв беше дядо ви, мистър Озбърн? Добре, добре, не се ядосвайте. Вие съвсем не сте виновен за родословието си и аз искрено ви признавам, че наистина бих се омъжила за мистър Джоз Седли; би ли могло едно бедно момиче да постъпи иначе? Сега знаете вече цялата тайна. Аз съм пряма и откровена. И като се има предвид всичко, много мило беше от ваша страна да намеквате за тези обстоятелства — много мило и много учтиво. Амелия, мила, мистър Озбърн и аз разговаряхме за клетия ти брат Джоузеф. Как е той?

И така, Джордж бе напълно сломен. Не че Ребека бе права; обаче чудесно бе успяла да изкара него крив. И сега той избяга засрамен, като чувствуваше, че ако остане още една минута, щеше да изглежда като глупак в очите на Амелия.

Макар и Ребека да излезе по-силна от него, Джордж не беше толкова подъл, че да разнася клюки или да отмъщава на една дама — само че на следния ден не можа да се стърпи да не довери тайно на капитан Кроли някои от впечатленията си относно мис Ребека — че е остра, че е опасна жена, че е отчаяна кокетка и т.н. Кроли се съгласи с всичко това, като се смееше, и преди да се изминат двадесет и четири часа, Ребека бе запозната най-подробно с тези мнения на Озбърн. Те прибавиха нова тежест към мнението, което си бе съставила за него. Женският й инстинкт й бе подсказал, че именно Джордж беше попречил на успеха на първата й любовна авантюра и тя го прецени съобразно с това.

— Аз само ви предупреждавам — каза той на Родън Кроли с многозначителен поглед (той беше купил коня на кавалериста и след вечеря бе изгубил около двадесет гвинеи), — само ви предупреждавам: познавам жените и ви съветвам да бъдете нащрек.

— Благодаря ви, мое момче — каза Кроли с поглед, който изразяваше особена благодарност. — Виждам, че сте много буден момък. — И Джордж си тръгна уверен, че Кроли е напълно прав.

Той разправи на Амелия какво бе сторил и как бе посъветвал Родън Кроли — дяволски добър и прям човек — да се пази от тази хитра интригантка Ребека.

— Да се пази от кого? — извика Амелия.

— От твоята приятелка, възпитателката. Не гледай така учудено.

— О, Джордж, какво си сторил? — каза Амелия. Защо женските й очи, които любовта бе направила проницателни, в един миг бяха открили тайната, останала скрита за мис Кроли, за клетата девица Бригс и най-вече за глупавите очи на онова младо конте с бакенбардите, поручик Озбърн.

Защото, когато Ребека й бе помогнала да се наметне с шала в горния етаж, където двете приятелки имаха възможност да си пошушукат и да поведат един от онези тайни разговори, доставящи такова удоволствие на жените, Амелия се бе приближила до Ребека и като бе взела малките й ръце в своите, й каза: „Всичко виждам.“

Ребека я бе целунала.

И нито една от двете млади жени не бе проронила ни думичка повече относно тази приятна тайна. Но изглежда, че бе съдено тя да се разнесе не след дълго.

Наскоро след гореописаните случки, докато мис Ребека Шарп продължаваше да стои в къщата на покровителката си на Парк Лейн, на Грейт Гонт Стрийт се появи още един надгробен герб, заел мястото си сред многото, които обикновено украсяват този мрачен квартал. Той бе окачен на къщата на сър Пит Кроли; но не известяваше за смъртта на достойния баронет. Това бе женски траурен герб и преди няколко години бе оповестил смъртта на старата майка на сър Пит, покойната вдовствуваща лейди Кроли. След като изтече времето на траура, надгробният герб бе свален от фасадата на къщата и бе забутан някъде в задните помещения на резиденцията на сър Пит.

Сега той се появи отново, за клетата Роуз Доусън. Сър Пит беше пак вдовец. Изобразените на него хералдични знаци, сложени до гербовете на сър Пит, не принадлежаха естествено на бедната Роуз. Тя нямаше никакъв герб. Но нарисуваните там херувими послужиха както за нея, така и за майката на сър Пит. Отдолу се четеше Resurgam^[3], а отстрани до нея се виждаха емблемите на фамилията Кроли — гълъб и змия. Надгробни гербове и семейни емблеми, Resurgam. — Ето ви сгоден случай за морализиране!

Мистър Кроли, големият син на съпруга й, беше бдял край иначе самотната й постеля. Тя напусна този свят, ободрена от думите и утехата, които той можа да й даде. В продължение на дълги години неговата доброта бе едничката, която тя познаваше; неговото приятелство бе единственото, което по някакъв начин бе успявало да утеши слабата й самотна душа. Сърцето й бе умряло дълго преди тялото й. Тя го беше продала, за да стане съпруга на сър Пит Кроли. В Панаира на суетата множество майки и дъщери всеки ден правят подобни сделки.

Когато тя почина, съпругът й беше в Лондон, улисан в безкрайните си планове и зает с безбройните си адвокати. Въпреки това обаче той бе намерил време да се отбива често в Парк Лейн и да праща цял куп писма на Ребека, умолявайки я, налагайки й, заповядвайки й да се върне при малките си възпитанички в имението, които сега, докато майка им боледуваше, бяха съвсем изоставени. Но мис Кроли не искаше и да чуе за заминаването й. Защото, макар и да нямаше в Лондон друга модерна дама, която да изоставя приятелките си с такава лекота като нея, веднага щом им се насити, и макар изобщо малцина да се отегчаваха така бързо като нея, все пак, докато нейният cngoument траеше, привързаността й бе голяма и тя все още продължаваше да се държи здраво о Ребека.

Новината за смъртта на лейди Кроли не събуди повече скръб и не даде повод за повече коментари, отколкото можеше да се очаква от семейния кръг на мис Кроли.

— Струва ми се, че ще трябва да отложа приема си на трети този месец — каза мис Кроли; и прибави след кратко мълчание: — Надявам се, че брат ми ще спази достатъчно изискванията на приличието, за да не се ожени отново.

— Как ли ще се разяри Пит, ако го направи — забеляза Родън с обичайното си уважение към своя по-възрастен брат. Ребека не каза нищо. От цялото семейство тя изглеждаше най-тъжна и най-засегната от събитието. Него ден тя напусна стаята, преди Родън да си бе отишъл; но те се срещнаха случайно долу, когато той си тръгваше, след като се бе сбогувал, и разговаряха известно време.

На следния ден Ребека стоеше край прозореца и гледаше навън, когато изведнъж стресна мис Кроли, спокойно заета с един френски роман, като извика уплашена:

— Ето сър Пит, госпожо! — и почукването на баронета последва думите й.

— Миличка, не мога да се видя с него. Не желая да се виждам с него. Кажи на Баулс да съобщи, че не съм вкъщи или пък слез долу и му дай да разбере, че съм твърде болна, за да приема когото и да било. В този момент нервите ми не са в състояние да понесат брат ми — извика мис Кроли и отново взе романа си.

— Много е болна и не може да ви приеме, сър — каза Ребека, като слезе с леки стъпки долу при сър Пит, който се готвеше да се качи.

— Толкова по-добре — отвърна сър Пит. — Аз искам да се видя с вас, мис Беки. Елате с мене в салона — и те влязоха там.

— Искам ви отново в Куинс Кроли, госпожице — каза баронетът, като спря поглед върху й и свали черните си ръкавици и шапката с широкия черен креп наоколо. Очите му гледаха така особено и бяха така остро вперени в нея, че Ребека Шарп почти се разтрепери.

— Надявам се, че скоро ще си дойда — каза тя с нисък глас, — веднага щом мис Кроли се поправи, и ще се прибера при… при милите дечица.

— От три месеца насам повтаряте това, Беки — отвърна сър Пит, — а все още продължавате да се увъртате около сестра ми, която ще ви захвърли като стара обувка, когато съвсем ви се насити. Казвам ви, че ми трябвате. Сега се връщам за погребението. Ще се приберете ли? Да или не?

— Не смея… не мисля… че би трябвало… да бъда сама… с вас, сър — каза Беки, като даваше вид на много развълнувана.

— Пак повтарям, че ми трябвате — каза сър Пит, удряйки по масата. — Не мога да живея без вас. Това ми стана ясно едва когато си заминахте. Всичко у дома върви наопаки. Къщата сякаш не е същата. Всичките ми сметки отново се объркаха. Вие трябва да се върнете. Хайде, върнете се, Беки. Мила Беки, върнете се.

— Да се върна… като каква, сър? — задъхано запита Ребека.

— Върнете се като лейди Кроли, ако желаете — каза баронетът, като грабна обвитата си в креп шапка. — Ето! Доволна ли сте? Върнете се и ми станете жена. Вие заслужавате това. По дяволите произхода. По-достойна лейди от вас не съм виждал. Дори в малкия си пръст вие имате повече ум, отколкото жената на кой да е баронет в окръга. Ще дойдете ли? Да или не?

— О, сър Пит! — каза Ребека много развълнувана.

— Кажете да, Беки — продължи сър Пит. — Аз съм стар човек, но съм добър. Ще ме бива още двадесет години. Ще ви направя щастлива, ще видите. Ще вършите, каквото си искате; ще харчите, колкото желаете; и ще си живеете както ви е угодно. Ще ви завещая една сума. Ще направя всичко, както му е редът. Погледнете! — и старият човек падна на колене и се захили като сатир.

Ребека се дръпна назад, а по лицето й се изписа изумление. През време на цялата тази история нито веднъж не бяхме я виждали да изгуби присъствие на духа, но сега тя го изгуби и пророни няколко от най-искрените сълзи, които някога са падали от очите й.

— О, сър Пит! — каза тя. — О, сър, аз… аз съм вече омъжена.