Уилям Текери
Панаир на суетата (28) (роман без герой)

Глава XXVII
В която Амелия се присъединява към своя полк

Когато прекрасната карета на Джордж спря пред вратата на хана в Четъм, първото нещо, което Амелия разпозна, беше приятелското лице на капитан Добин, който в продължение на цял час крачеше надолу-нагоре по улицата, като очакваше пристигането на своите близки. С патронташ на мундира си, с ален пояс и със сабя, капитанът бе добил истински военен вид, който караше Джоз да се чувствува горд, че има такъв познат, и едрият цивилен го поздрави със сърдечност, съвсем различна от онази, с която Джоз даряваше приятеля си в Брайтън и на Бонд Стрийт.

Заедно с капитана беше и подпоручик Стъбл. И когато файтонът приближи към хана, последният избухна във възклицания: „Бога ми! Какво хубаво момиче!“, изразявайки по този начин възторга си от избора на Джордж. И наистина, облечена във венчалната си пелерина, с розовите панделки и с поруменяло от бързото пътуване и чистия въздух лице, тя изглеждаше толкова свежа и хубава, че напълно оправдаваше комплимента на подпоручика. Добин му беше много признателен за това. Като пристъпи напред, за да помогне на дамата да слезе от файтона, Стъбл видя каква хубава малка ръчичка му подаде тя и какво прекрасно мъничко, краче заситни по стъпалата. Той цял се изчерви и направи най-хубавия поклон, на който беше способен. Като забеляза номера на полка, избродиран на шапката на подпоручика, Амелия му отвърна с мила усмивка и реверанс, които просто убиха младия момък на място. От този ден нататък Добин започна да се държи много мило с мистър Стъбл, като го насърчаваше да говори за Амелия през време на разходките им и когато си правеха посещения един другиму в квартирите. Изобщо между всички честни младежи на… полк стана модно да обожават и да се възхищават от младата мисис Озбърн. Простичкото й безизкуствено държане и скромната й любезност покориха всички непокварени сърца; и тази нейна простота и нежност не могат да се опишат с думи. Но кой не долавя тези качества у този род жени и кой не съзира в тях всякакви добродетели, макар и те да не ви казват нищо друго, освен, че за следния кадрил са заети или пък че времето е топло? Джордж, който винаги бе героят на своя полк, сега се издигна страшно много в очите на младежите поради това, че се беше оженил за туй клето младо създание и че си беше избрал такава мила и добра съпруга.

Във всекидневната, където се очакваше да пристигнат пътниците, за голямо свое учудване Амелия намери писмо, адресирано до мисис капитан Озбърн. То бе триъгълна записчица на розова хартия, по която изобилствуваше светлосин восък и чийто печат представляваше гълъб и маслинена клонка. Бе написана с много едър, но неустановен женски почерк.

— Това е твърдата ръка на Пеги О’Дауд — каза Джордж смеейки се, — познавам по печата.

И наистина бележката беше от мисис майор О’Дауд, която молеше мисис Озбърн да й достави удоволствие с присъствието си още същата вечер и да отиде у тях, където ще се събере малка приятелска компания.

— Трябва да отидеш — каза Джордж. — Там ще се запознаеш с целия полк. О’Дауд командува полка, а Пеги командува О’Дауд.

Но те нямаха много време да се радват на писмото на мисис О’Дауд, тъй като вратата се отвори широко и една пълна, весела дама, с костюм за езда, следвана от един-двама офицери от полка, влезе в стаята.

— Просто не можех да дочакам, докато стане време за чая. Джордж, приятелю, представи ме на съпругата си. Госпожо, много се радвам, че ви виждам, и че мога да ви запозная с моя съпруг, майор О’Дауд. — С тези думи веселата дама с костюма за езда грабна с голяма топлота ръката на Амелия и тя веднага разбра, че пред нея стои жената, на която съпругът й тъй често се беше подигравал. — Вие често сте слушали за мене от онзи ваш съпруг там — каза жената с много голяма живост.

— Често сте слушали за нея — повтори като ехо съпругът й, майорът.

Амелия отвърна усмихнато, че наистина е чувала много за нея.

— И сигурно много малко добро ви е говорил за мене — каза мисис О’Дауд, като прибави, че „Джордж е такова едно лошо дяволче“.

— Главата си залагам, че е тъй — каза майорът, мъчейки се да изглежда многозначителен, което накара Джордж да се изсмее. Като тупна с камшика си, мисис майор О’Дауд каза на съпруга си да мълчи; а сетне изяви желание да бъде представена официално на мисис капитан Озбърн.

— Това, мила моя — каза Джордж с голяма тържественост, — е моята много добра, любезна и прекрасна приятелка Орилия Маргарета, накратко наречена Пеги.

— Бога ми, прав сте — намеси се майорът.

— Накратко наречена Пеги, съпруга на майор Майкъл О’Дауд от нашия полк и дъщеря на Фитцджерълд Берсфорд де Бурго Мълоуни, от Гленмълоуни, графство Килдейр.

— И на Мериън Скуиир, от Дъблин — каза дамата със спокойна тържественост.

— И на Мериън Скуиир, разбира се — прошепна майорът.

— Там ти ме ухажваше, скъпи майоре — каза дамата; и майорът се съгласи с това, както се съгласяваше с всичко, което изобщо се казваше в компания.

Майор О’Дауд, който бе служил на своя владетел във всяко кътче на света и бе заплатил за всяка стъпка в професията си с някое смело и неустрашимо дело, заслужаващ дори по-голяма награда, беше най-скромният, най-тихият, най-смиреният и овчеподобен дребен мъж и тъй слушаше жена си, сякаш й бе прислужник. В полковата столова седеше мълчалив и пиеше много. Когато се нагълтваше с вино, той се прибираше тихо и с клатушкане вкъщи. Когато заговаряше, правеше това само за да се съгласи с всекиго по всеки въпрос; и вървеше в живота с превъзходна леснина и добро разположение. И най-горещото слънце на Индия не беше в състояние да възпламени нрава му. Той отиваше до батареята със същото безразличие, с което се приближаваше до масата за ядене; можеше да яде конско месо и костенурка с еднаква охота и удоволствие; имаше стара майка, мисис О’Дауд от О’Даудстаун, която винаги слушаше, освен в два случая, когато избяга и се записа в армията и когато настоя да се ожени за онази ужасна Пеги Мълоуни.

Пеги беше една от петте сестри и единадесетте деца на благородния род Гленмълоуни; обаче съпругът й, макар че й бе братовчед, беше роднина от майчината й страна, така че не притежаваше неоценимото преимущество да е свързан със семейство Мълоуни, което тя смяташе за най-бележитото в света. След като опита девет сезона в Дъблин и два в Бат и Челтнам и като не си намери другар в живота, мис Мълоуни заповяда на братовчед си Мик да се ожени за нея, когато беше на около тридесет и три години; и като я послуша, честният човечец я отведе на Западноиндийските острови, да господствува над дамите на… полк, в който той тъкмо бе получил място чрез размяна.

Преди да бе изминал и половин час, откакто мисис О’Дауд стоеше в присъствието на Амелия (или изобщо в чието и да било присъствие), тази симпатична дама разясни на своята нова приятелка цялото си потекло.

— Моя мила — каза тя добродушно, — намерението ми беше Джордж да стане мой брат и зълва ми Глорвина чудесно би му прилягала. Но каквото било — било; той беше сгоден за вас и затова сега реших да ви приема като сестра и да гледам на вас като такава, и да ви обичам като член на нашето семейство. Бога ми, личицето ви е тъй мило и добродушно и имате такова държане, че положителна съм, ще се погаждаме; уверена съм също, че ще станете верен член на семейството ни.

— Положително ще бъде — каза О’Дауд с одобрение и Амелия почувствува не малко благодарност и не малко я забавляваше това, гдето тъй изведнъж я въведоха в такова огромно семейство.

— Тук всички сме добри хорица — продължи жената на майора. — В нашата армия няма нито един полк, където да намерите по-сплотено общество или по-приятна столова. Между нас няма никакво одумване, никакви разправии, интриги или клюки. Всички се обичаме помежду си.

— Особено мисис Магенис — каза Джордж, като се засмя.

— Мисис капитан Магенис и аз се сдобрихме, макар че нейното отношение към мене ще ме вкара побеляла в гроба.

— О, миличката ми Пеги, с тази прекрасна черна коса над челото ти — провикна се майорът.

— Дръж си езика, Мик, глупчо такъв! Съпрузите са ни само пречка, мила мисис Озбърн. Пък що се отнася до моя Мик, аз често му казвам, че никога не трябва да си отваря устата, освен, за да командува или да слага в нея месо и вино. Ще ви разправя за полка и ще ви обясня всичко, когато останем сами. Запознайте ме сега с вашия брат; ех, какъв прекрасен човек е той и ми напомня за братовчед ми Ден Мълоуни (Мълоуни от Бълимълоуни, миличка, който се ожени за Офилия Скъли, знаете, от Оистерстаун, братовчедка на самия лорд Полдуди). Мистър Седли, сър, драго ми е да се запозная с вас. Предполагам, че днес ще вечеряте в полковата столова. (Не забравяйте какво ти каза онзи дяволски доктор, Мик, и каквото и да правиш, пази се трезвен за приема ми довечера.)

— Сто и петдесети полк ни дава прощална вечеря, любов моя — намеси се майорът, — но лесно ще вземем покана и за мистър Седли.

— Изтичайте, Симпл (това е нашият поручик Симпл, скъпа ми Амелия, забравих да ви го представя). Изтичайте бързо, предайте на полковник Тевиш поздравите на мисис майор О’Дауд и му кажете, че капитан Озбърн е дошъл със своя шурей и ще го доведе в трапезарията на сто и петдесети полк точно в пет часа — когато вие и аз, миличка, ще закусим тук, ако желаете. — Преди мисис О’Дауд да бе завършила речта си, младият поручик припкаше надолу по стълбите да изпълни поръката.

— Послушанието е душата на армията. Ние отиваме, където дългът ни зове, Еми, а мисис О’Дауд ще остане да те просвещава — каза капитан Озбърн; и двамата джентълмени излязоха с майора, като застанаха от двете му страни и се ухилиха един другиму над главата му.

И като остана сама с новата си приятелка, импулсивната мисис О’Дауд се зае да излива такъв поток от сведения, който паметта на ничия клета малка жена не може да попие. Тя разправи на Амелия хиляди подробности относно твърде многочисленото семейство, в което смаяната млада дама изведнъж се бе озовала.

— Мисис Хевитоп, жената на полковника, умря в Ямайка от жълта треска и от сломено сърце, защото ужасният стар полковник, чиято глава е гола като снаряд, правеше мили очи на едно тамошно момиче от смесена раса. Мисис Магенис, макар и да е без образование, е добра жена, обаче има дяволски език и би измамила и собствената си майка на карти. А пък мисис капитан Кърк извръща с възмущение рачешките си очи, когато стане дума за игра на карти (докато баща ми, най-набожният човек, който някога е стъпвал в черква, вуйчо ми Дейн Мълоуни и братовчедът ни, епископът, редовно си играеха на карти всяка вечер). Този път ни една от тях не отива с полка — прибави мисис О’Дауд. — Фани Магенис ще остане при майка си, която навярно продава картофи и въглища на дребно в Излингтън Таун, близо до Лондон, макар че тя непрестанно се перчи с бащините си кораби и ни ги показва, когато вървят нагоре по реката. А мисис Кърк и децата й ще останат тук, в Бътезда Плейс, за да са близо, до любимия й проповедник д-р Рамсхорн. Мисис Бъни е в интересно положение — ха, тя винаги е в такова и вече е родила на поручика седем. А жената на подпоручик Поски, която дойде тук два месеца преди вас, миличка, постоянно се кара с мъжа си и крясъците им се чуват из цялата казарма (говори се, че дори чупели чинии и Том Поски никога не може да обясни от какво има синина на окото). Та и тя ще отиде при майка си, която държи девически пансион — зле е направила, че е избягала оттам! Къде сте получили образованието си, миличка? Нашите не се поскъпиха и ме дадоха в лицея на мадам Фланан, в Илисъс Гроув, Бутърстаун, близо до Дъблин, и там една маркиза ни предаваше чисто парижко произношение, а един запасен генерал-майор — гимнастика.

Това беше разнородното семейство, на което нашата смаяна Амелия изведнъж откри, че е станала член с мисис О’Дауд като по възрастна нейна сестра. По време на чая я представиха на другите й роднини от женски пол и понеже беше кротка, тя им направи добро впечатление; до мига, в който пристигнаха мъжете от столовата на сто и петдесети полк, които така се възхитиха от нея, че сестрите й, разбира се, веднага започнаха да й намират недостатъци.

— Надявам се, че Озбърн вече е приключил с лудориите си — каза мисис Магенис на мисис Бъни.

— Ако един влязъл в пътя непрокопсаник може да стане добър съпруг, тя положително ще кара добре с Джордж — обърна се мисис О’Дауд към Поски, която бе изгубила положението си на млада булка в полка и много се ядосваше на узурпаторката. А що се отнася до мисис Кърк, тази последователка на д-р Рамсхорн зададе един-два основни професионални въпроса, за да види дали Амелия е религиозно събудена, дали е истинска християнка и тъй нататък и като разбра от наивността на отговорите на мисис Озбърн, че все още се намира в пълен мрак, тя й сложи в ръцете три малки книжки с картини, а именно: „Вой в пустинята“, „Перачката от Уондсуъртската мера“ и „Най-доброто оръжие на британския войник“, които имаха за цел да събудят спящите и които мисис Кърк помоли Амелия да прочете още същата вечер, преди да си легне.

Понеже бяха добри момчета, всички мъже заобиколиха хубавичката жена на своя другар и започнаха да я ухажват с войнишка галантност. За нея това бе същински малък триумф и той повдигна духа й и накара очите й да заблестят. Джордж се чувствуваше горд, че така много я харесват и бе много доволен от начина (много весел и грациозен, макар и наивен и малко плах), по който тя приемаше вниманието на господата и отвръщаше на комплиментите им. А погледнете Джордж в униформата му — колко по-хубав беше той от всеки друг офицер в залата! Тя чувствуваше, че той я наблюдава с любов и грееше от щастие при тази негова мила проява. „Ще бъда приветлива към всичките му приятели — реши в сърцето си тя. — Ще ги обичам всички тъй, как то обичам него. Винаги ще се старая да бъда весела и в добро настроение и да правя дома му щастлив.“

Полкът действително я прие с възхищение. Капитаните одобряваха, поручиците се възхищаваха, а подпоручиците изпадаха във възторг.

Старият Кътлър, докторът направи една-две шеги, които няма защо да повтаряме пред вас, тъй като бяха от областта на професията му. А пък Какл, неговият асистент, благоволи да я изпита по литература и провери знанията й с три от най-добрите си френски цитати. Младият Стъбл ходеше от човек на човек и шепнеше: „Бога ми, хубаво момиче, нали?“ — и през всичкото време не махаше очи от нея, освен когато донесоха подсладеното вино.

А що се отнася до капитан Добин, през цялата вечер той едва ли й продума нещо. Той и капитан Портър от сто и петдесети полк заведоха в хотела Джоз, който беше в твърде сълзливо пияно състояние и бе разправил с голям ефект историята за лова на тигри както в полковата столова, така и на приема на мисис О’Дауд, с нейния тюрбан и пера от райска птица. След като сложи административния началник в ръцете на слугата му, Добин се заразхожда напред-назад пред вратата на хотела, като пушеше пурата си. Междувременно Джордж зави грижливо жена си с шала и я отведе от дома на мисис О’Дауд, след като всички офицери се ръкуваха с нея, придружиха я до файтона и извикаха „ура“, когато той потегли. Излизайки от екипажа, Амелия подаде малката си ръка на капитан Добин и усмихнато го смъмри за това, че през цялата вечер не бе й обърнал никакво внимание.

Капитанът запали пура и продължи да се занимава с това вредно удоволствие дълго след като хотелът и улицата заспаха. Той проследи с поглед как светлините в прозорците на всекидневната на Джордж угаснаха и как светнаха в близката до нея спалня. Бе почти утро, когато се прибра в квартирата си. До ушите му достигаха веселите викове „ура“ от корабите на реката, където транспортните плавателни съдове вземаха вече товарите си, преди да тръгнат надолу по Темза.