Уилям Текери
Панаир на суетата (31) (роман без герой)

Глава XXX
„Девойката, която оставих след себе си“

Ние не твърдим, че се числим към военните романисти. Мястото ни е при мирното население. Когато арената се разчисти за бой, ние слизаме долу и чакаме смирено. Иначе само ще пречим на схватките на смелите юнаци. Няма да придружим полк… по-далеч от градските порти, а ще оставим майор О’Дауд да изпълни дълга си и ще се върнем при съпругата му, при дамите и при багажа.

Майорът и жена му не бяха поканени на бала, където в последната глава видяхме другите си приятели. Така че те имаха много повече време за здравословна почивка и сън, отколкото онези, които искаха едновременно да се радват на удоволствия и да изпълняват дълга си.

— Моето убеждение е, Пеги, миличка — каза той, докато дърпаше спокойно нощната шапка над ушите си, — че след ден-два ще се разиграе такъв бал, какъвто мнозина от тях не са и чували. — И той беше много по-щастлив да се оттегли на почивка, след като изпие спокойно чашка вино, вместо да се появява на разни забавления. Пеги от своя страна би желала да покаже тюрбана и райската си птица на бала, но само ако не беше новината, която й бе съобщил съпругът й и която я беше направила много сериозна.

— Бих желал да ме събудиш около половин час преди да свирят тръбите — каза майорът на жена си. — Вдигни ме към един и половина, Пеги, миличка, и се погрижи да ми приготвиш нещата. И може би, мисис О’Д., аз няма да се върна за закуска. — И след тези думи, които означаваха, че според него полкът ще тръгне на поход на следното утро, майорът престана да приказва и заспа.

Мисис О’Дауд, тази добра домакиня, с камизола и навита на книжки коса, почувствува, че в този критичен момент дългът й налагаше да действува, а не да спи. „За това ще има достатъчно време — каза тя, — когато Майк замине.“ Така че тя му приготви пътната чанта, изчетка мундира, шапката и другите части на военното облекло и ги нареди едно до друго. После сложи в джобовете му някои леки закуски за из път, както и плетена джобна бутилка, в която имаше близо пайнт удивително силен коняк, който тя и майорът много обичаха. И щом стрелките на часовника показаха един и половина, а вътрешният му механизъм (според хубавата му притежателка неговият звън бе също като катедрална камбана) отброи ударите на този фатален час, мисис О’Дауд събуди своя майор, след като му бе приготвила чаша от най-хубавото кафе, каквото можеше да се направи тази сутрин в Брюксел. И никой не ще отрече, че приготовленията на тази достойна жена доказваха любовта й не по-зле, отколкото сълзите и истеричните припадъци, с които по-чувствителните жени проявяват чувствата си. Ще се отрече ли също, че като пиеха заедно това кафе, докато тръбите свиреха за ставане от сън, а барабаните биеха из различни части на града, те вършеха нещо много по-полезно и по-подходящо за целта, отколкото всякакъв демонстративен изблик на чувства? И последствието бе, че майорът се появи на плаца спретнат, свеж и бодър, а избръснатото му розово лице внушаваше радост и самоувереност на цялата дружина. Всички офицери отдадоха чест, когато полкът мина под балкона, на който стоеше тази храбра жена, махаше им с ръка и викаше „ура“. И смея да кажа, че не от липса на смелост, а от чувство на женска деликатност и приличие тя се въздържа да не поведе лично героичния… полк към бойното поле.

В неделни дни и при тържествени случаи мисис О’Дауд имаше обичай да чете задълбочено една голяма книга, съдържаща проповедите на вуйчо й, епископа. Тя й бе утехата на борда на транспортния кораб, когато си пристигаха в отечеството и едва не претърпяха корабокрушение, на връщане от Западноиндийските острови. След заминаването на полка тя прибягна пак към нея за подкрепа в размишленията си. Може би не разбираше много от онова, което четеше, и мислите й бяха другаде, но намерението й да спи, с нощната шапка на клетия Мик на възглавницата пред очите й, остана неизпълнено. Така си е по света. Джек или Доналд отиват да събират слава с раница на гръб, като стъпват бодро под звуците на песента „Девойката, която оставих след себе си“. А девойката е, която остава и страда — и има твърде много време да мисли, да мечтае и да си спомня.

Като знаеше колко безполезни са съжаленията и как отдаването на чувствата само прави хората по-нещастни, мисис Ребека благоразумно реши да не се оставя на някаква си празна скръб и понесе раздялата с мъжа си с истинско спартанско спокойствие. Дори нещо повече, самият капитан Родън беше много по-развълнуван, отколкото храбрата малка жена, с която си вземаше сбогом. Тя бе покорила тази груба натура; той я обичаше и обожаваше, отдавайки й всичкото почитание и възхищение, на което бе способен. Никога не бе изпитвал такова щастие, с каквото го бе дарила жена му през няколкото изминали месеца. Всички предишни удоволствия от конните състезания, от полковите гуляи, от лова и от игралната маса — всички по-раншни любовни авантюрки с разни продавачки и оперни балерини и другите подобни лесни завоевания на този тромав военен Адонис бяха съвсем блудкави в сравнение със законните съпружески удоволствия, на които се радваше напоследък. Тя винаги знаеше как да го забавлява и той намираше дома си и нейното общество хиляди пъти по-приятно от кое и да било място и компания, посещавани от него от детинството му насам. И той проклинаше миналите си лудории и разточителност, а най-вече се укоряваше за големите си дългове, които трябваше завинаги да останат като пречка за напредването на жена му в света. Той често пъшкаше над тях в среднощните си разговори с Ребека, макар че като ерген те никога не бяха му създавали безпокойства. Самият той бе поразен от това обстоятелство. „Дявол да го вземе — казваше той (или може би употребяваше някой още по-силен израз от простичкия си речник), — преди да се оженя, пет пари не давах какви полици подписвам и стига само Мойсей да чакаше или Леви да увеличаваше срока с още три месеца, продължавах да нехая. Но откакто се ожених, давам ти честна дума, че освен, разбира се, дето съм подновявал старите дългове дори не съм се докосвал до нови бланки за полици.“

Ребека винаги знаеше как да разгонва тези мрачни настроения. „Ех, глупава любов моя — казваше му тя, — още не сме свършили с леля ти. Но ако тя ни изневери, остава ни повишението ти във военната служба. Или, чакай, когато чичо ти Бют свърши живота си, аз имам друг план. Щом правото върху черковния имот принадлежи на по-младия брат в семейството, защо да не продадеш военната си титла и да не се отдадеш на черквата?“ Тази нейна мисъл караше Родън да крещи от смях — просто можехте да чуете избухванията, които ехтяха посред нощ в хотела, и гръмкото „ха-ха“ на едрия кавалерист. Генерал Тъфто го чуваше от апартамента си на етажа над тях; а на следния ден на закуска Ребека изигра цялата сценка с голямо въодушевление и произнесе първата Родънова проповед за огромно удоволствие на генерала.

Но това бяха само минали дни и минали разговори. Когато пристигна последната новина за започването на похода и съобщението, че войските трябва да потеглят, Родън така посърна, че Ребека го подиграваше по начин, който доста засегна гвардееца.

— Беки, ти, надявам се, не смяташ, че се боя — каза той с треперлив глас. — Но аз съм доста добра мишена и ако нещо ме цапне, ще оставя зад себе си едно, а може би и две същества, за които бих желал да се погрижа, тъй като аз ги вкарах в тази беля. Поне това не е за смях, мисис Кроли.

Ребека се опита да ускори раздразнените чувства на наранения любовник, като го обсипа със стотици милувки и любезни думи. Само когато жизнерадостта и чувството за хумор вземаха връх у това весело същество (както се случваше при повечето житейски случки), тя даваше воля на язвителния си дух, но бързо успяваше да се овладее.

— Скъпа любов моя — каза тя, — нима предполагаш, че не чувствувам нищо? — и като избърса бързо нещо от очите си, тя погледна с усмивка съпруга си.

— Виж какво — рече той. — Я нека видим какво ще остане за тебе, ако аз падна. Тук имах доста голям късмет, така че ето ти двеста и тридесет лири стерлинги. В джоба си имам десет наполеона. Те ще ми са достатъчни, тъй като генералът плаща всичко като принц. А пък ако ме убият, много добре знаеш, че не струвам нищо. Не плачи, малка женичке; може и да остана жив, да те тревожа още дълги години. Освен това няма да взема ни един от конете си, а ще яздя сивия кавалерийски кон на генерала: той е по-евтин и аз му казах, че моят е окуцял. Ако ми видят сметката, двете животни все ще ти донесат нещо. Вчера Григ ми предложи деветдесет за кобилата, преди тази проклета новина да бе дошла, а аз, глупакът, не пожелах да я отстъпя за по-малко от стотарка. Бълфинч може винаги да ти докара добра печалба, само че ще е най-добре да го продадеш в тази страна, тъй като дължа на толкова много търговци, че предпочитам той да не се връща в Англия. Малката кобилка, която генералът ти подари, също ще ти донесе нещичко, а освен това тук не ти пращат разни глупави сметки за обслужването на конете в конюшнята — каза Родън със смях. — Ето и куфара — той ми струваше двеста лири или по-право, дължа толкова за него. А четките с позлатените дръжки и тоалетните шишета трябва да струват тридесет или четиридесет. Моля, прибавете и това към сметката, госпожо, заедно с иглите, пръстените, часовника с верижката и другите дреболии. Те струват доста парички. Знам, че мис Кроли плати цяла стотарка за машинката с верижката. Ех, да му се не види, четки с позлатени дръжки и тоалетни шишета! Дявол да го вземе, съжалявам, че нямам повече от тях. Едуардс настояваше да ми продаде посребрена събувалка за ботуши, а можех и да притежавам несесер със сребърна тенджерка за топлене на съдовете и цял комплект чинии. Но няма какво, трябва да се задоволим с това, което е налице, мила ми Беки.

И тъй капитан Кроли, който рядко мислеше за друго, освен за себе си, с изключение на последните няколко месеца от живота му, когато любовта бе станала негов господар, сега правеше последните си разпореждания и съставяше списък на малкото си притежания, като се мъчеше да види как те могат да се преобърнат в пари за жена му, в случай че с него се случи някакво нещастие. Той изпитваше доволство, когато записваше с молив, с едрия си ученически почерк, отделните пера на движимото си имущество, което можеше да се продаде в полза на вдовицата му. Ето няколко примера: „Двуцевната ми пушка, да речем, четиридесет гвинеи; наметката ми за езда, подплатена със самурова кожа, петдесет лири; пистолетите ми за дуел, в калъф от палисандрово дърво (същите, с които застрелях капитан Маркър), двадесет лири;“ и т.н. и т.н. — всички тези неща той оставяше на Ребека.

Верен на намерението си да прави икономии, капитанът се облече в най-старата си и одърпана униформа и еполети, като остави най-новото си облекло под грижите на жена си (или може би на вдовицата си). И това всеизвестно конте тръгна на поход със скромна като на фелдфебел екипировка, а устните му мълвяха нещо подобно на молитва за жената, която оставяше. Той я вдигна, подържа я за миг в ръцете си и здраво я притисна до разтуптяното си сърце. И когато я свали долу и тръгна, лицето му бе мораво, а очите — замъглени. Той яздеше край своя генерал, пушейки мълчаливо пурата си. Двамата бързаха след отделенията на командуваната от генерала бригада, която ги предшествуваше. И чак след като изминаха няколко мили, той престана да суче мустаци и наруши мълчанието.

А Ребека, както вече казахме, благоразумно реши да не се отдава на безполезно вълнение и да не страда от раздялата с мъжа си. Тя му махна за сбогом от прозореца и постоя за миг, след като той отмина. Кулите на катедралата и високите стрехи на чудноватите стари къщи тъкмо почваха да розовеят под светлината на изгрева. Тази нощ за нея не бе имало почивка. Тя все още бе облечена в хубавата си бална рокля, русата й коса се спущаше на малко разпилени къдрици над шията, а около очите й имаше тъмни кръгове от безсъние. „На какъв ужас приличам — каза тя, като се огледа в огледалото — и колко блед прави човека този розов цвят!“ И свали от себе си розовата рокля, но като правеше това, от корсажа й падна една бележчица. Тя я вдигна с усмивка и я заключи в тоалетната си кутия. После сложи букета си от бала в чаша с вода, легна си и заспа спокойно.

Градът беше съвсем тих, когато тя се събуди в десет часа и изпи чаша кафе — твърде необходимо и освежително след умората и скръбта от тазсутрешните събития.

След като се нахрани, зае се със сметките, които добрият Родън бе направил предишната нощ, и разучи положението си. Ако се случеше най-лошото и като се вземеше предвид всичко, тя щеше да има доста добро състояние. Ребека притежаваше собствени скъпоценности и чеиз, които се прибавяха към оставените от съпруга й вещи. А ние вече описахме и похвалихме Родъновата щедрост, проявена веднага след сватбата. Освен гореизброеното и малката кобила генералът, нейният роб и обожател, и бе направил множество хубави подаръци. Това бяха кашмирени шалове, купени при публична разпродажба и принадлежащи на съпругата на един разорен френски генерал, както и безброй други доказателства за чувствата му, купувани от магазините за скъпоценности, всички от които показваха вкуса и богатството на обожателя й. А що се отнася до „машинките“, както клетият Родън наричаше часовниците, тяхното тиктакане се чуваше из цялата й стая. Защото, когато една вечер тя спомена, че подареният й от Родън часовник имал английска направа и бил развален, още на следната сутрин й бе донесено малко часовниче — същинска скъпоценност, марка „Льороа“, с верижка и капаче, украсено с тюркоази, както и друго, то пък марка „Брьоге“, покрито с перли и малко по-голямо от половин крона. Генерал Тъфто бе купил едното, а капитан Озбърн галантно й бе поднесъл другото. Мисис Озбърн нямаше часовник, но за да бъдем справедливи към Джордж, трябва да кажем, че ако му бе поискала, той щеше да й купи. А почитаемата мисис Тъфто в Англия имаше един стар инструмент, останал от майка й, който би могъл да служи вместо тенджерката за топлене на прибори, за която Родън бе споменал. Ако господа Хауъл и Джеймс публикуват списък на лицата, които купуват продаваните от тях скъпоценности, колко много щяха да се учудят някои семейства! И ако всички тези накити отиваха в ръцете на законните жени и дъщери на купувачите им, какво изобилие от подобни вещи щеше да излезе на показ в най-благородните домове на Панаира на суетата!

След като пресметна цената на всички тези предмети, мисис Ребека откри, не без известно парливо чувство на тържество и самодоволство, че ако се случеха известни обстоятелства, тя можеше да разчита най-малко на шест или седемстотин лири стерлинги, с които да започне живота си. И тя прекара сутринта много приятно, като нареждаше, преглеждаше и заключваше отделените вещи от имуществото си. Между книжката в Родъновия портфейл се намираше чек за двадесет лири стерлинги, отправен до банката на Озбърн. Това я накара да си спомни за мисис Озбърн. „Ще отида да осребря този чек — каза тя, — а след това ще направя посещение на клетата малка Еми.“ Ако това е роман без герой, той може поне да се похвали с героиня. Нито един човек от британската армия, нито дори самият велик херцог, не би могъл в моменти на мъчнотии и съмнения да бъде по-хладнокръвен и по-спокоен от непобедимата по дух съпруга на адютанта.

Но имаме още един познат, който също оставаше в тила и нямаше да се сражава. Следователно наше право е да знаем и неговите чувства и постъпки. Това е приятелят ни, бившият административен началник на Богли Уола, чиято почивка, като тази на другите хора, бе нарушена рано сутринта от свиренето на тръбите. Тъй като бе голям сънливец и много обичаше леглото си, твърде възможно бе да останеше да дремне до обичайния си час около обед, глух за тръбите, барабаните и гайдите на британската армия. Но на това попречи не Джордж Озбърн, с когото живееше в едни и същи стаи и който, както обикновено, бе твърде зает със собствените си работи или с мъката по раздялата с жена си, така че и през ум не му мина да се сбогува със спящия си шурей. Повтаряме: не Джордж прекъсна дрямката на Джоз Седли, а капитан Добин, който дойде и го събуди, за да му стисне ръка, преди да замине.

— Много мило от ваша страна — каза Джоз, като се прозяваше и мислено пращаше капитана по дяволите.

— Аз… аз… знаете, не исках да тръгна, преди да ви кажа сбогом — каза несвързано Добин, — защото, знаете, някои от нас може вече да не се върнат, и бих желал да видя, че всички сте добре и… и тъй нататък, знаете.

— Какво искате да кажете? — запита Джоз, като триеше очи. Капитанът ни най-малко не го слушаше, нито пък поглеждаше към пълния джентълмен с нощната шапчица, към когото даваше вид, че изпитва такива нежни чувства. Този лицемер бе съсредоточил цялото си внимание към стаите на Джордж и напрягаше очи и уши, като крачеше из стаята, събаряше столове, барабанеше с пръсти, хапеше нокти и по най-различни начини проявяваше силните си вътрешни преживявания.

Джоз никога не бе имал добро мнение за капитана и сега взе доста да се съмнява в храбростта му.

— Какво мога да направя за вас, Добин? — каза той язвително.

— Ще ви кажа какво можете да направите — отвърна капитанът, като се приближи до леглото. — Седли, след четвърт час ние тръгваме на поход и може би нито Джордж, нито аз ще се завърнем. Помнете, че не трябва да се помръдвате от този град, преди да се уверите как стоят работите. Ще стоите тук и ще бдите над сестра си — ще я успокоявате и ще внимавате да не я сполети някаква беда. Ако се случи нещо с Джордж, помнете, че тя има в света единствено вас, към когото да се обърне. И ако на войската ни не й провърви, вие ще се погрижите тя да пристигне благополучно в Англия. И ще ми дадете честната си дума в никакъв случай да не я изоставите. Знам, че няма да го направите — когато става дума за пари, вие винаги сте били много щедър. Имате ли нужда от пари? Искам да кажа, имате ли достатъчно налични средства да се върнете в Англия в случай на нещастие?

— Сър — каза величествено Джоз, — когато имам нужда от пари, аз знам къде да ги търся. А що се отнася до сестра ми, не в и е трябва да ми казвате как да се държа с нея.

— Приказвате като човек с дух, Джоз — отвърна добродушно другият. — Радвам се, че Джордж може да я остави в такива добри ръце. И мога да му предам честната ви дума, че в случай на нужда ще се грижите за нея, нали?

— Разбира се, разбира се — отвърна мистър Джоз, чиято щедрост по паричните работи Добин бе преценил съвсем правилно.

— И ще я изведете благополучно от Брюксел в случай на поражение?

— Поражение! По дяволите, сър, такова нещо е невъзможно. Не се опитвайте мене да плашите — извика героят от леглото си. И като чу Джоз да говори с такава твърдост за дълга си към Еми, Добин се почувствува напълно спокоен. — „Най-малкото — мислеше си капитанът — връщането назад ще й бъде осигурено, в случай че дойде най-лошото.“

Ако капитан Добин очакваше да получи някаква утеха и облекчение лично за себе си, след като види Амелия още веднъж преди тръгването на полка, това негово себелюбие бе наказано тъкмо тъй, както заслужаваше подобен ужасен егоизъм. Вратата на спалнята на Джоз се отваряше към всекидневната, която бе обща за цялата семейна компания, а срещу тази врата се намираше спалнята на Амелия. Свиренето на войнишките рогове бе събудило всички — сега вече нямаше смисъл да се крие. Прислужникът на Джордж събираше багажа в стаята му, а Озбърн влизаше и излизаше от съседната спалня, като му подхвърляше вещите, които смяташе, че ще е необходимо да вземе за похода. И тогава за Добин се откри възможността, за която сърцето му жадуваше, и той зърна още веднъж лицето на Амелия. Но как изглеждаше това лице. Тъй бледо, с такъв безумен и отчаян израз, че след това споменът за него го преследваше като престъпление и видът му го караше да изпитва неописуема болка от ожидание и жал.

Тя бе загърната в бяла сутрешна роба, косата й се спущаше по раменете, а големите й очи гледаха вперено и без блясък. За да помогне при приготовленията за заминаването и да покаже, че и тя може да бъде полезна в настоящия критичен момент, тази клета душица бе взела един Джорджов колан от чекмеджето и следваше мъжа си насам-натам с колана в ръка, като наблюдаваше мълчаливо събирането на багажа. Тя излезе от стаята и застана облегната на стената, притиснала до гърди пояса, чийто тежък ален пискюл падаше надолу като някакво голямо, кърваво петно. Остро чувство за виновност прониза нашия нежно сърдечен капитан, когато я погледна. „Мили боже — мислеше си той, — и аз посмях да надникна в скръб като тази!“ А не можеше да й помогне; нямаше средства, с които да облекчи и утеши тази безпомощна и безмълвна мъка. Той се спря за миг и я погледна, безсилен и разкъсван от жал, също както баща би погледнал своето обхванато от болка дете.

Най-после Джордж хвана Еми за ръка и я поведе назад към спалнята, откъдето след това излезе самичък. Това бе моментът на раздялата и след малко него вече го нямаше.

„Слава богу, че се свърши“ — помисли си Джордж, като бягаше надолу по стълбата със сабя под мишница. Той изтича към сборното място, където бе строен полкът и накъдето войниците и офицерите бързо се отправяха от квартирите си. Кръвта му биеше силно, а бузите му горяха. Войната, тази голяма игра, щеше да се развихри и той щеше да бъде един от играчите. Каква бясна възбуда, каква смесица от съмнение, надежда и удоволствие! Какъв голям бе шансът за печалба или загуба! Какво представляваха другите, направлявани от случая игри, в които бе участвувал, в сравнение с тази! Още от момчешките си години този младеж се бе хвърлял във всички видове състезания, които изискваха атлетични способности и смелост. Първенец на училището и полка си, той навсякъде бе следван от одобрителните викове на другарите си. От момчешкия мач на крикет до полковите състезания той бе спечелвал стотици победи. И където и да отидеше, мъжете и жените се възхищаваха от него и му завиждаха. Има ли други качества, с които човек да печели повече възторг и бързи похвали, отколкото с физическата сила, телесното надмощие и смелостта? Още от незапомнени времена певците и поетите са възпявали силата и храбростта. И от Троянския разказ до ден-днешен поезията винаги си е избирала за герой боеца. Чудно, дали защото тайно в сърцето си хората са страхливци, та затова толкова се възхищават от храбростта и награждават и обожават бойната смелост повече от всяко друго качество?

И тъй, при звука на този вълнуващ боен призив Джордж избяга от нежната прегръдка, в която се бе помайвал. И макар властта на Амелия върху него да бе слаба, той се срамуваше, задето тъй дълго го беше задържала. Същото чувство на нетърпение и възбуда цареше между всички наши приятели, с които се виждахме от време на време — от пълничкия майор, който водеше полка на бой, до малкия подпоручик Стъбл, който този ден щеше да носи знамето.

Когато полкът потегли, слънцето тъкмо изгряваше. Гледката бе величествена — музиката водеше колоната и свиреше полковия химн — сетне идваше командирът, майорът, яхнал едрия си кон Пирам, след него гренадирите, предвождани от техния капитан. В центъра се виждаха знамената, носени от старшия и младшия подпоручик, а подир тях вървеше Джордж, начело на своята дружина. Той погледна нагоре, усмихна се на Амелия и отмина; а сетне и звуците на музиката заглъхнаха в далечината.