Уилям Текери
Панаир на суетата (30) (роман без герой)

Глава XXIX
Брюксел

Мистър Джоз бе наел чифт коне за открития си екипаж и с тези животни, както и с елегантното си лондонско превозно средство, той представляваше доста внушителна фигура, когато се разхождаше по алеите на Брюксел. Джордж си купи кон за езда, за своя лична употреба, и двамата с капитан Добин често придружаваха екипажа, в който Джоз и сестра му всеки ден правеха приятни разходки. Веднъж те отидоха в парка на любимото си удоволствие и там стана ясно, че думите на Джордж за пристигането на капитан Кроли и съпругата му са напълно верни. Сред малка група ездачи, между които се намираха някои от най-видните личности на Брюксел, се виждаше Ребека, в най-прекрасен и най-тясно скроен костюм за езда, възседнала красив малък арабски кон, които яздеше превъзходно (тя бе придобила това изкуство в Куинс Кроли, където баронетът, мистър Пит, и самият Родън й бяха давали много уроци), а до нея се намираше галантният генерал Тъфто.

— О, разбира се, това е самият херцог — провикна се мисис майор О’Дауд на Джоз, който страшно поруменя. — А онзи там на кобилата е лорд Ъксбридж. Колко е елегантен! С брат ми Мълой Мълоуни си приличат като две грахови зърна.

Ребека не се отправи към екипажа. Вместо това, веднага щом видя в него старата си приятелка Амелия, тя показа, че е забелязала присъствието й, като се усмихна и кимна грациозно, след което замаха игриво с ръка и изпрати целувка по посока на каляската. После продължи разговора си с генерал Тъфто, който запита:

— Кой е онзи дебел военен със златни галони около шапката? — А Беки отговори:

— Офицер на служба в Индия.

Но Родън Кроли се отдели от компанията си, дойде при тях ръкува се сърдечно с Амелия и каза на Джоз:

— Е, стари приятелю, как сте? — като впери такъв продължителен поглед в лицето на мисис О’Дауд и в черните пера от петел на шапката й, че тя започна да си мисли, че го е покорила.

Джордж, който бе останал назад, се приближи почти веднага с Добин и двамата докоснаха с ръка шапка към видните личности, между които Озбърн веднага забеляза мисис Кроли. За него беше голямо удоволствие да види как Родън се бе навел свойски над екипажа му и разговаряше приятелски с Амелия. Той отвърна на сърдечния поздрав на адютанта с още по-топло от неговото приветствие. Кимванията, които си размениха Родън и Добин, представляваха само слаби прояви на учтивост.

Кроли съобщи на Джордж, че са отседнали в „Хотел дю Парк“ заедно с генерал Тъфто, а Джордж накара приятеля си да му обещае, че в най-скоро време ще им отиде на гости.

— Съжалявам, че не ви видях преди три дни — каза Джордж. — Бях канил гости на вечеря в ресторант — не излезе лошо. Лорд Берейкърс, графинята и лейди Бланш бяха така добри да вечерят с нас — жалко, че вас ви нямаше. — Като даде по този начин на приятеля си да разбере, че е голям светски човек, Озбърн се раздели с Родън, който последва групата високопоставени ездачи по алеята, където се бяха отправили, докато пък Джордж и Добин отново заеха местата си от двете страни на екипажа на Амелия.

— Как добре изглеждаше херцогът — забеляза мисис О’Дауд. — Семействата Уелзли и Мълоуни са сродени; но, разбира се, клетата аз не мога дори да си мечтая да му се представя, ако негово сиятелство не счита за нужно да си спомни за семейната ни връзка.

— Той е военен от голям мащаб — каза Джоз, който сега, след отминаването на видната личност, се чувствуваше много по-удобно. — Спечелвана ли е друг път битка като тази при Саламанка? Нали, Добин? Но къде овладя той най-добре военното си изкуство? В Индия, момчето ми! Джунглите са най-доброто училище за един генерал, помни какво ти казвам! И аз също го познавах, мисис О’Дауд. Една вечер в Думдум и двамата танцувахме с мис Кътлър, дъщеря на артилериста Кътлър — чудесно момиче!

Появяването на високопоставените личности накара всички да говорят за тях през цялата разходка; и на вечеря; и до момента, когато трябваше да отидат в операта. Там все едно, че си бяха в Англия. Залата бе изпълнена с познати британски физиономии, както и с тоалетите, с които британската жена винаги се е славила. Не по-малко блестящо беше и облеклото на мисис О’Дауд. Тя имаше къдрици над челото си и гарнитури от ирландски диаманти и цветен кварц, които, мислеше си тя, надминават по блясъка си всички украшения в залата. Присъствието й причиняваше смъртни мъки на Озбърн; но тя винаги най-упорито решаваше да отива на всички забавления, за които чуваше, че младите й приятели се готвят. Никога не й минаваше през ума, че присъствието й може да им достави друго, освен много голямо удоволствие.

— Тя ти беше донякъде полезна, миличка — каза Джордж на жена си, която можеше да оставя самичка с по-лека съвест, когато жената на майора беше при нея. — Но какво щастие, че дойде Ребека! Сега тя ще ти бъде другарка и ще можем да се отървем от тази завеяна ирландка. — Амелия не отговори нищо на тези негови думи, така че откъде можем да знаем какви бяха мислите й?

Като хвърли поглед на брюкселската опера, мисис О’Дауд съвсем не я намери тъй хубава като театъра на Фишембл Стрийт в Дъблин, нито пък френската музика можеше, според нея, да се мери с народните мелодии на отечеството й. Тя обсипваше приятелите си с тези и други подобни мнения, изказвани с доста силен глас, като размахваше голямото си хлопащо ветрило с удивително самодоволство.

— Родън, любов моя, коя е онази чудесна жена до Амелия? — каза една дама в една от насрещните, ложи (която насаме почти винаги бе учтива със съпруга си, а пред хората още по-силно показваше любовта си).

— Не виждаш ли онова същество с жълтото нещо в тюрбана си, с червената копринена рокля и с големия часовник?

— До хубавата малка женичка в бяло ли? — запита един джентълмен на средна възраст, седнал до събеседничката си, с ордени на гърди, с няколко жилетки и с голяма колосана яка, която просто го задушаваше.

— Хубавата жена в бяло е Амелия, генерале. Ах, вие, лоши човече, вие забелязвате всички хубави жени.

— Само една-единствена в света, бога ми — каза генералът, изпълнен с доволство, а дамата го потупа с големия букет, който държеше в ръцете си.

— Това е положително той — каза мисис О’Дауд; — а букетът е съвсем същият, който той купи на цветния пазар! — И когато Ребека улови погледа на приятелката си и отново изигра пантомимата с изпращането на целувката, мисис майор О’Дауд помисли, че поздравът е отправен към нея и й отвърна с любезна усмивка, което накара онзи нещастен Добин отново да изскочи с крясък от ложата.

На края на действието Джордж в миг се намери навън и се запъти към ложата на Ребека, да й изкаже почитанията си. На коридора той видя Кроли и двамата размениха няколко думи относно събитията през последните две седмици.

— Всичко беше наред с чека, който ви дадох, нали? — каза Джордж с многозначителен поглед.

— Съвсем наред, момчето ми — отвърна Родън. — Ще бъда щастлив да ви дам възможност за реванш. Бащата поомекна ли?

— Не още — каза Джордж, — но и това ще стане. Пък и аз си имам лично имущество, наследство от майка ми. Ами леличка смили ли се?

— Изпрати ми двадесет лири стерлинги, стара стипца такава. Кога ще се видим? Във вторник генералът ще вечеря навън. Не можете ли да дойдете във вторник? Я вижте какво, накарайте Седли да си обръсне мустаците. Какво, по дяволите, иска да каже един цивилен, като си оставя мустаци и си окачва по дрехите такива дрънкулки? Довиждане. Постарайте се да дойдете във вторник — и Родън се отдалечи с двама блестящи млади светски джентълмени, които, подобно на него, се числяха към свитата на един генерал.

Доволството на Джордж беше само наполовина, тъй като го бяха поканили, когато генералът нямаше да вечеря с тях.

— Ще отида да изкажа почитанията си на съпругата ви — каза той, на което Родън отвърна:

— Хм, както обичате — и придоби твърде недоволен вид, който накара двамата млади офицери да си разменят многозначителни погледи. Джордж се раздели с тях и тръгна важно към ложата на генерала, чийто номер грижливо бе запомнил. „Entrez^[1]“ каза ясен гласец и нашият приятел се намери в присъствието на Ребека, която скочи права, плесна с ръце и ги поднесе и двете на Джордж — толкова голяма бе радостта й, че го вижда. Генералът, с лентички от ордени на петелката си, впери сърдито и смръщено очи в новодошлия, сякаш искаше да каже: „Кой, по дяволите, сте вие?“

— Скъпи капитан Джордж! — извика във възторг малката Ребека. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте! Двамата с генерала скучаехме. Генерале, това е моят капитан Джордж, за когото сте чували да приказвам.

— А, така ли? — каза генералът, като се поклони съвсем леко. — От кой полк е капитан Джордж?

Джордж спомена номера на полка си. Колко му се искаше да каже, че той е някой прочут кавалерийски полк!

— Предполагам, че наскоро сте се завърнали от Западноиндийските острови. Не сте видели много служба през последната война. Тук ли сте разквартирувани, капитан Джордж?

— Не капитан Джордж, глупави човече, а капитан Озбърн — каза Ребека. През всичкото време генералът поглеждаше свирепо ту нея, ту него.

— А, така, значи капитан Озбърн! Роднина ли сте със семейство Л… Озбърн?

— Имаме един и същ герб — каза Джордж, което наистина бе така, тъй като преди петнадесет години, когато трябваше да сложи някакъв семеен символ на току-що купения екипаж, мистър Озбърн се посъветва с един специалист по хералдика и си избра герба на семейство Л… Озбърн. Генералът не отвърна нищо на това, а взе бинокъла си — лорнетът с две стъкла тогава още не бе изнамерен — и даде вид, че разглежда залата; обаче Ребека забеляза как едното му око бе отправено към тях и как им хвърляше ядосани погледи.

Тя удвои сърдечността си.

— Как е милата Амелия? Впрочем няма защо да питам — колко хубав вид има! А кое е онова приятно и благодушно същество до нея — някой ваш флирт ли? Ах, вие, лоши мъже! Ето и мистър Седли, когото виждам, че яде сладолед — личи си как му се услажда! Генерале, защо не ядем сладолед?

— Да отида ли да ви доноса? — каза генералът, преливаш от ярост.

— Нека аз сторя това, моля ви — каза Джордж.

— Не, смятам да отида в ложата на Амелия. Милото, скъпо момиче! Подайте ми ръка, капитан Джордж. — И като каза това и кимна на генерала, тя заситни по коридора. Когато останаха само двама с Джордж, Ребека му хвърли особен и твърде многозначителен поглед, който все едно, че казваше; „Не виждате ли как стоят работите и как го карам да изглупява?“ Джордж обаче не го разбра. Той мислеше за собствените си планове и с гордост се възхищаваше на собствената си способност да се харесва.

Проклятията, които генералът изрече веднага щом Ребека и нейният покорител излязоха, бяха толкова цветисти, че положително никой словослагател не би ги набрал, дори да ги бях написал. Те идваха от самото сърце на генерала; и не е ли чудесно, че човешкото сърце е годно да роди подобно нещо и да изхвърли от недрата си, когато случаят изисква, такъв запас от страст и ярост, гняв и омраза?

Очите на кротката Амелия също бяха тревожно отправени към двойката, чието поведение така бе разядосало генерала. Но когато Ребека влезе в ложата й, тя се спусна към нея с нескривана възторжена обич, въпреки че се намираха на обществено място. Прегърна най-скъпата си приятелка в присъствието на цялата зала или, най-малкото, точно пред погледа на бинокъла на генерала, който сега бе обърнат към компанията на Озбърн. Мисис Родън поздрави най-мило и Джоз. Тя се възхити от голямата брошка от цветен кварц на гърдите на мисис О’Дауд и на великолепните ирландски диаманти и просто не можеше да повярва, че не са донесени направо от Голконда. Суетеше се наоколо, бърбореше, обръщаше се и извиваше, усмихваше се на един, ахкаше пред друг и всичко това право пред ревнивия бинокъл отсреща. И когато дойде време за балета (в който никоя танцувачка не направи необходимите гримаси и не изигра ролята си по-добре от нея), тя заситни към собствената си ложа, като този път се облегна на ръката на капитан Добин. Отказа на Джордж да я придружи — той трябвало да остане да забавлява своята скъпа, добра, малка Амелия.

— Каква лицемерка е тази жена! — промърмори на Джордж честният капитан Добин, когато се върна от ложата на Ребека, където я придружи в пълно мълчание и с мрачно като на погребение лице. — Извива се и се кълчи като змия. Не забеляза ли, че през всичкото време, докато беше тук, играеше комедии пред генерала отсреща?

— Глупости — играела комедии! Дявол да го вземе, тя е най-милата женичка в Англия — отвърна Джордж като показа белите си зъби и засука мъжествените бакенбарди. — Ти никак не си светски човек, Добин. Виж как веднага успя да умири генерала. Погледни го само как се смее! Ех, да му се не види, какво рамо има тази жена! Еми, защо ти не държиш букет? Всички жени имат букети.

— Я го гледай, ами че защо не й купихте? — каза мисис О’Дауд; както Амелия, така и Добин й поблагодариха за тази навременна забележка. Но никоя от дамите не продума повече. Амелия бе замаяна от ослепителния блясък и светските приказки на изисканата си приятелка. Дори и О’Дауд бе потисната и мълчалива след лъчезарното появяване на Беки и през цялата вечер не продума нищо за Гленмълоуни.

— Кога възнамеряваш да изоставиш хазарта, Джордж, както ми обещаваш от сто години насам? — каза Добин на приятеля си, няколко дни след прекараната в операта вечер.

— Ами ти кога възнамеряваш да изоставиш проповедите? — отвърна другият. — За какво толкова се тревожиш, човече? Ние залагаме по малко. Снощи аз спечелих. Да не би да предполагаш, че Кроли не играе честно? Когато се играе без измама, за една година печалбите и загубите се уравновесяват.

— Но струва ми се, че той не би могъл да ти плати, ако загуби — каза Добин и съветите му получиха тази отплата, която обикновено се предизвиква от всеки съвет. Озбърн и Кроли сега бяха постоянно заедно. Генерал Тъфто вечеряше всякога навън. Джордж бе винаги добре дошъл в стаите (твърде наблизо до стаите на генерала), които адютантът и съпругата му заемаха в хотела.

Когато Джордж и жена му посетиха Родън и Ребека, Амелия се държа така, че това едва ли не причини първата им разпра. С други думи, Джордж бурно се скара с жена си за нежеланието й да отиде там, както и за надутото и държане към нейната стара приятелка мисис Кроли, Амелия не отговори с нито една дума. И при второто си посещение у мисис Родън тя се държа дори още по-свенливо и неловко като чувствуваше върху себе си погледа на съпруга си и зоркото око на Ребека.

Разбира се, Ребека бе двойно по-любезна и не обръщаше никакво внимание на хладината на приятелката си.

— Струва ми се, че Еми е станала по-горда, след като името на баща й се появи в… след нещастията на мистър Седли — каза Ребека, като се показа милостива пред Джордж и смекчи израза си.

— Честна дума, когато бяхме в Брайтън, аз си мислех, че тя ми прави чест да ме ревнува; а сега, предполагам, се възмущава, задето Родън, аз и генералът живеем заедно. Ех, драги мой, как бихме могли изобщо да живеем със средствата, които имаме, ако не разделяхме разноските с някой приятел? И не смятате ли, че Родън е достатъчно силен, за да бди над честта ми? Но аз съм много задължена на Еми, много — каза мисис Родън.

— Ами, ревност! — отвърна Джордж. — Всички жени са ревниви.

— А също и всички мъже. Вие не ревнувахте ли от генерал Тъфто, а и генералът не ревнуваше ли от вас онази вечер в операта? Ха, та той просто беше готов да ме изяде, че излязох с вас, за да видя онази глупава ваша женичка; като че и двамата много ме интересувате — каза съпругата на Кроли и тръсна дръзко глава. — Ще вечеряте ли тук? Драконът ще бъде на гости у главнокомандуващия. Шушука се за една голяма новина. Казват, че французите са преминали границата. Ще си вечеряме спокойно.

Джордж прие поканата, макар че жена му беше малко неразположена. Бяха женени по-малко от шест седмици. Друга жена й се надсмиваше и подиграваше, а това не го ядосваше. Той и на себе си не се ядосваше, добродушният човечец. Това бе срамота, признаваше си той; но, дявол да го вземе, ако една хубава жена сама ти се изпречва на пътя, какво можеш да направиш? „Малко съм си свободничък с жените“ — често казваше той, като се усмихваше и кимаше многозначително на Стъбл и Спуни и на всички сътрапезници в полковата столова; и те по-скоро го уважаваха за тази му смелост, вместо да го осъждат. След победата на война, победата в любовта е била от незапомнени времена източник на гордост за мъжете в Панаира на суетата. Иначе как щяха гимназистите да се хвалят с любовните си похождения; и как щеше Дон Жуан да бъде популярен?

И тъй, решил твърдо в себе си, че е покорител на жените и че е предопределен да ги сразява, той не се противопостави на участта си, а спокойно се остави да бъде повлечен от нея. И понеже Еми не казваше нищо, нито пък го измъчваше с ревността си, а просто си страдаше и тайно вехнеше от мъка, той си въобрази, че тя съвсем не подозира онова, което всичките му познати много ясно долавяха — а именно, че отчаяно ухажва мисис Кроли. Ходеше с нея на езда винаги, когато беше свободна. Заявяваше на Амелия, че имал някаква служебна работа (обаче тази лъжа съвсем не я мамеше) и като оставяше жена си сама или в обществото на брат й, прекарваше вечерите си при семейство Кроли и губеше пари в полза на съпруга, ласкаейки се от мисълта, че съпругата умира от любов по него. Твърде е възможно тези достойни съпрузи никога да не се бяха уговаряли единият от тях да любезничи с младия джентълмен, а другият да му обира парите на карти, но, така или иначе, двамата се разбираха отлично и Родън оставяше Озбърн да идва и си отива с най-добро разположение.

Джордж бе толкова зает с новите си познати, че той и Добин съвсем не бяха заедно тъй често, както преди. Пред хората и в полка Джордж го избягваше и, както видяхме, никак не обичаше проповедите, които по-възрастният от него мъж имаше склонност да му чете. Наистина, някои негови постъпки правеха капитан Добин крайно мрачен и хладен, но каква полза имаше да казва на Джордж, че макар да има големи бакенбарди и да си въобразява, че знае много, той е наивен като ученик, че Родън си го бе избрал за жертва, както бе сторил с мнозина преди това, и че щом престанеше да го използува, щеше да го захвърли с презрение? Джордж не го слушаше. И тъй като, когато отиваше в квартирата на Озбърнови, Добин рядко имаше възможност да срещне приятеля си и двамата бяха пощадени от доста мъчителни и безполезни разговори. Нашият приятел Джордж се бе отдал напълно на удоволствията, предлагани от Панаира на суетата.

От времето на цар Дарий насам не е имало по-блестяща свита от цивилни, от свитата, която се навърташе край армията на херцог Уелингтън в Белгия през 1815 година и, тъй да се каже, я отведе сред танци и пиршества до самата граница на бойното поле. Исторически ще остане оня бал, който една благородна графиня даде в Брюксел на 15 юни през споменатата година. Той накара цял Брюксел да изпадне във вълнение и аз съм чувал от някои дами, които са били там по онова време, че интересът на представителките на собствения им пол към този бал бил много по-голям, отколкото към неприятеля пред тях. Борбите, интригите и молбите за покани били такива, на каквито са способни единствено английските дами, само и само да бъдат допуснати до обществото на знатните от собствения им народ.

Джоз и мисис О’Дауд, които умираха от желание да отидат, напразно се мъчеха да си доставят покани; обаче някои други от приятелите ни имаха по-голям късмет. Така например, поради застъпничеството на лорд Берейкърс и като отплата за вечерята в ресторанта, Джордж получи покана за капитан и мисис Озбърн и това обстоятелство страшно много повдигна духа му. Добин, който беше приятел на генерала, командуващ дивизията на полка им, дойде един ден със смях при мисис Озбърн и й показа подобна на тяхната покана, която накара Джоз да му завижда, а Джордж да се чуди как, дявол да го вземе, той именно бе могъл да се намести сред висшето общество. Най-после, разбира се, бяха поканени също така и мистър и мисис Родън, както подобава на приятелите на генерал, командуващ кавалерийска бригада.

На уречената вечер, след като бе поръчал на Амелия нови тоалети и най-различни накити, Джордж заведе с екипаж жена си на знаменития бал, където тя не познаваше абсолютно никого. Като се огледа за лейди Берейкърс, която го отмина високомерно, тъй като смяташе, че поканата е достатъчна, той намести Амелия на една скамейка и я остави там с мислите й; Джордж считаше, че се е отнесъл много великодушно щом й бе доставил ново облекло и я бе довел на бала, където тя бе свободна да се забавлява както намери за добре. Мислите й не бяха от най-приятните и никой, освен добрият Добин не дойде да ги обезпокои.

Докато нейното появяване остана напълно незабелязано (което съпругът й откри с известно раздразнение), дебютът на мисис Кроли беше наистина блестящ. Тя пристигна много късно. Лицето й сияеше; роклята й бе самото съвършенство. Сред събраните там видни личности и под отправените към нея монокли Ребека изглеждаше тъй спокойна и хладнокръвна, както когато завеждаше малките момичета от лицея на мис Пинкъртън на черква. Множеството мъже, които вече познаваше, както и контетата, се тълпяха около нея. А що се отнася до дамите, те си шепнеха, че Родън я бил отвлякъл от някакъв манастир и че била роднина на семейство Монморанси. Тя говореше френски с такова съвършенство, че в това може би имаше някаква истина, и всички се съгласиха, че обноските й са прекрасни и че видът й е много distingue.

Петдесет кавалери в миг я заобиколиха и настояваха да имат честта да танцуват с нея. Но тя каза, че била заета и щяла да танцува много малко, след което веднага се отправи към мястото, където Еми седеше незабелязана от никого, отчаяна и нещастна. И тъй, за да срази с един удар клетото дете, мисис Родън изтича и с любов поздрави скъпата си Амелия, като веднага започна да се държи покровителствено с нея. Тя откри недостатъци в роклята на приятелката си, във фризурата й, чудеше се как може да е така chaussee^[2] и се кълнеше, че на следната сутрин ще й изпрати корсетиерката си. Ребека заяви, че балът бил чудесен, че се виждали все известни хора и че в цялата зала имало само много малко незначителни личности. В продължение на две седмици и след три вечери в обществото тази млада жена дотолкова бе усвоила аристократическия жаргон, че и един истински член на хайлайфа не би могъл да говори като нея; и единствено по това, дето приказваше френски толкова добре, човек можеше да познае, че не е светска дама по рождение.

Джордж, който бе оставил Еми на скамейката веднага щом влязоха в балната зала, много скоро се върна там, когато видя Ребека до нейната скъпа приятелка. Беки тъкмо мъмреше мисис Озбърн за глупостите, които съпругът й вършел.

— За бога, миличка, накарай го да престане да играе на карти — казваше и тя, — иначе ще се разори. Той и Родън играят всяка вечер, а ти го знаеш колко е беден и Родън ще му вземе и последния шилинг, ако не внимава. Защо не го спреш, небрежно малко създание? Защо не идваш вечер при нас, вместо да скучаеш вкъщи с онзи капитан Добин? Признавам, той е tres aimable^[3]; но как може човек да обича мъж с такива големи крака? Краката на съпруга ти са прелестни — ето го и него. Къде сте били, клетнико? Еми си изплака очите по вас. Дойдохте да ме вземете за кадрила ли? — и тя остави шала и букета си при Амелия и пристъпи напред да танцува с Джордж. Само жените умеят така да нараняват. На върха на мъничките им копия има отрова, която жили хиляди пъти по-силно от по-тъпите оръжия на мъжете. Нашата клета Еми, която през целия си живот никога не бе мразила и не се бе надсмивала, бе безсилна в ръцете на безмилостната си малка неприятелка.

Джордж танцува с Ребека два или три пъти — Амелия не можа да разбере колко точно. Тя седеше в своя ъгъл съвсем незабелязана, освен когато Родън дойде да й каже няколко тромави думи и по-късно вечерта, когато капитан Добин толкова се осмели, че й донесе нещичко за подкрепване и седна при нея. Не му се искаше да я попита защо е тъй тъжна. Но като претекст за сълзите, които пълнеха очите й, тя му разправи как мисис Кроли я изплашила, като й разправила, че Джордж продължавал да играе на карти.

— Когато човек се увлече в игра, просто е чудно какви тромави мошеници оставя да го мамят — каза Добин.

— Наистина — отвърна Еми. Тя мислеше за нещо друго. Не загубата на парите я измъчваше.

Най-сетне Джордж се върна за шала и цветята на Ребека. Тя си отивала. И дори не благоволи да си вземе сбогом с Амелия. Клетата женица остави съпруга си да дойде и пак да си отиде, без да каже ни една дума, и само оброни глава. Бяха извикали Добин някъде и той шепнеше нещо на своя приятел, генерала на дивизията, дълбоко увлечен в разговор, така че не видя как Джордж отново се отдели от нея. Той се отдалечи с букета, но когато го даде на притежателката му, в него имаше бележчица, свита като змия между цветята. Очите на Ребека веднага я забелязаха. Тя се бе научила как да се справя с такива бележчици още отрано в живота. Ребека протегна ръка и взе букета. Когато срещна погледа й, той разбра, че тя знае какво ще намери там. Съпругът й я отведе бързо, очевидно твърде зает със собствените си мисли, за да забележи красноречивите знаци, които приятелят му и жена му си размениха. Те обаче бяха съвсем бегли. Ребека подаде ръка на Джордж с един от обичайните си бързи многозначителни погледи, направи реверанс и си тръгна. Джордж се поклони над ръката й, не отвърна нищо на забележката, която Кроли направи, дори не я чу — тъй силно туптеше мозъкът му от възторг и възбуда, и ги остави да си отидат без нито една дума.

Жена му видя най-малко едната част от сцената с букета. Беше много естествено Джордж да отиде по молба на Ребека за цветята и наметката й — то не беше нещо повече от онова, което бе вършил двадесет пъти през последните няколко дни; но това вече беше прекалено много за Еми.

— Уилям — каза тя, като изведнъж се улови о Добин, който стоеше край нея, — вие винаги сте били много добър към мене… аз… аз не се чувствувам добре. Заведете ме у дома. — Тя не знаеше, че го бе нарекла с кръщелното му име, както правеше това Джордж. Той бързо излезе с нея. Квартирата й беше наблизо и те си преправиха път през тълпата навън, където, изглежда, имаше по-голям шум и повече движение, отколкото в балната зала. Джордж се бе ядосвал два или три пъти, когато на връщане от разни забавления бе намирал жена си будна, така че сега тя веднага си легна. Но макар и да не спеше, и макар проглушителният шум и тропот, както и топуркането на ездачите навън да не преставаха, тя не чуваше тази врява, тъй като други безпокойства я държаха будна.

А в това време Озбърн, зашеметен от възбуда, отиде при една игрална маса и започна бясно да залага. Той постоянно печелеше. „Тази вечер във всичко ми върви“ — каза той. Но дори щастието в играта не възпря буйността му и той скочи след малко, прибирайки печалбата си, отиде на бюфета, където погълна много вино.

И тук, докато бъбреше на хората наоколо и се смееше високо, обладан от силно възбуждение, при него дойде Добин, Преди това той бе обиколил игралните маси, за да търси приятеля си. Колкото поруменял и весел бе Джордж, толкова бледен и сериозен изглеждаше Добин.

— Хей, Доб! Ела да пийнеш, драги ми Доб! Виното на херцога е прекрасно. Ей, вие там, дайте ми още — и той подаде чашата си с разтреперана ръка.

— Ела навън, Джордж — каза Добин, все така сериозен. — Не пий повече.

— Да не пия! Няма нищо по-хубаво от пиенето. Пийни си и ти и поразвесели малко мрачната си физиономия, стари приятелю. За твое здраве!

Добин се приближи и му прошепна нещо. Джордж се сепна, извика буйно „ура“ и като глътна на един дъх чашата си, остави я шумно на масата и излезе навън, хванал под ръка приятеля си. „Врагът е преминал Самбр — каза Уилям — и левият ни фланг вече се бие. След три часа трябва да потеглим.“

Джордж си тръгна, а нервите му трепереха от възбуда при толкова дългоочакваната новина, която сега, след като вече бе дошла, изглеждаше тъй внезапна. Какво значение имаха в този миг любовните интрижки? Не за тях, а за хиляди други неща мислеше той, докато вървеше бързо към квартирата си: за миналия си живот и бъдещите си възможности; за участта, която може би го очакваше; за съпругата, за детето, което навярно щеше да дойде и с което може би щеше да се раздели, без да го е видял. О, как би желал стореното тази вечер да не бе ставало, за да можеше поне с чиста съвест да си вземе сбогом с онова нежно и чисто създание, на чиято любов отдаваше толкова малко значение!

Той се замисли върху краткия си брачен живот. Как лудо разпиля малкия си капитал през тези няколко седмици! Колко безразсъден се показа! Ако с него се случеше някакво нещастие, какво щеше да остане за нея? Колко е недостоен за тази жена! Защо се беше оженил за нея? Той не беше годен за брак. Защо не послуша баща си, който винаги бе тъй великодушен към него? Надежди, угризения, амбиция, нежност и себелюбиви съжаления изпълваха сърцето му. Той седна и започна да пише на баща си, спомняйки си какво бе казал веднъж по-рано, когато щеше да се бие на дуел. Зарята обагряше леко небето, когато затваряше прощалното си писмо. Той го запечата и целуна надписа. Мислеше си за това как бе изоставил щедрия си баща и си спомняше за хилядите добрини, които този строг старец бе сторил за него.

Когато влезе, погледна в стаята на Амелия; тя лежеше спокойно, а очите й изглеждаха затворени, и той остана доволен, че тя спи. След като се прибра в жилището си от бала, той завари ординареца си вече зает с приготовленията за заминаването му. Човекът разбра направения от него знак да пази тишина, така че всичко бе свършено много бързо и безшумно.

Да влезе ли и да събуди Амелия — мислеше си Джордж — или пък да остави бележка на брат й, той да й съобщи новината за заминаването му? После реши и влезе да погледне още веднъж.

Когато отиде за първи път в стаята й, тя бе будна, но държеше очите си затворени, за да не би да изглежда, че дори будността й го упреква. Но понеже се бе завърнал толкова скоро след нея, това плахо мъничко сърце се почувствува по-спокойно и като се извърна към него, докато той си излизаше тихичко от стаята, тя изпадна в лека дрямка. Джордж дойде да я види още веднъж, влизайки по-тихо от по-рано: Под светлината на бледата нощна лампа той виждаше милото й бледо лице. Завършващите й с дълги ресници синкави клепачи бяха затворени, а едната й ръка, закръглена, гладка и бяла, лежеше над покривката. Боже мой! Колко невинна и чиста бе тя, колко мила и нежна и колко самотна! А той, себичен, жесток потънал в престъпления! С болка на сърце, обхванат от срам, той застана в края на леглото и се загледа в заспалата девойка. Как се осмеляваше — кой беше той, та да се моли за една тъй безгрешна! Господ да я благослови! Господ да я благослови! Приближи се до леглото и погледна ръката, малката мека ръчица, отпусната в сън; и той се наведе безшумно над възглавницата, към нежното бледо лице.

Две хубави ръце се обвиха мило около врата му, докато той се навеждаше.

— Аз съм будна, Джордж — каза клетото дете с въздишка, която просто можеше да сломи малкото сърце, сгушено така близо до неговото. Тя беше будна, горката душица, и за какво? В този миг рогът на казармата засвири ясно и звукът му се понесе из града; и сред биенето на пехотинските барабани и дрезгавите ноти на шотландските гайди целият град се пробуди.