Уилям Текери
Панаир на суетата (65) (роман без герой)

Глава LXIV
Една бохемска глава

Трябва да проследим част от биографията на мисис Ребека Кроли с онази деликатност и пренебрегване на подробностите, които се изискват от света — от моралния свят, който може би няма някаква особена ненавист към порока, но изпитва неописуемо отвращение, когато порокът се назове с истинското му име, В Панаира на суетата има известни неща, които вършим и които ни са много добре познати, макар и никога да не говорим за тях. И също както последователите на Ариман се кланят на дявола, без да го споменават, така и доброто общество не може да понесе едно достоверно описание на порока, подобно на истински изисканата американска или английска дама, която никога не би позволила да се произнесе думата „гащи“ пред целомъдрения й слух. И все пак, госпожо, и двете се разкриват пред очите ни всеки ден, без това да ни шокира особено много. Ако вие поруменявахте всеки път, когато ги видите, какъв хубав цвят щеше да има лицето ви! Вашата скромност има възможност да се смути и възмущава само когато отвратителните им имена се произнесат високо и желанието на автора на този роман е да се подчини смирено на преобладаващата сега мода и само да загатне за съществуването на злото по един лек и приятен начин, така че да не накърни ничие чувство за приличие. Нима някой от вас ще посмее да каже, че нашата Беки, която положително си има известни пороци, не е била представена на публиката в напълно безобидна и подходяща за възпитано: то общество светлина? Когато авторът описва тази сирена, с нейните песни и усмивки, с нейните умилквания и ласки, той пита със скромна гордост всичките си читатели дали поне веднъж е забравил законите на приличието и дали е показал отвратителната опашка на чудовището над водата? Не! Онези, които желаят, могат да надникнат под вълните, които са доста прозрачни, и да видят как тя се извива и огъва, лигава и дяволски гнусна, как пляска между костите и се върти около труповете. Но, питам ви аз, нима над водата всичко не е било прилично, приятно и благопристойно и дали и най-педантичният моралист от Панаира на суетата има право да се възмущава? Когато обаче сирената изчезне и се гмурне на дълбоко между удавниците, разбира се, водата над нея се пени и размътва и е безполезно да се надниква любопитно в дълбините й. Тези сирени изглеждат доста хубави, когато седят на скалата, свирят на арфа и пеят, докато решат косите си и ви кимат да отидете да им държите огледалото; но когато се спуснат долу в собствените си сфери, бъдете уверени, че русалките не са никак добри, и по-хубаво ще бъде да не се вглеждаме много в тези пъклени морски човекоядци, които си устройват пирове и с настървение изяждат клетите си удавени жертви. И тъй, когато Беки не се намира пред погледа ни, бъдете сигурни, че не е заета с нищо особено добро, и колкото по-малко се говори за делата й, толкова всъщност е по-добре.

Ако дадяхме пълна картина на живота й в продължение на двете години след катастрофата на Кързън Стрийт, хората биха имали основание да кажат, че тази книга е неприлична. Делата на много суетни, безсърдечни и жадни за удоволствия хора твърде често са много непристойни (каквито са и много от вашите дела, приятелю — вие, със сериозното лице и неопетненото име; — но това е казано само между другото). А какви ли пък ще са делата на една жена без вяра, без любов, без характер? И аз съм наклонен да мисля, че в живота на мисис Беки имаше един период, когато тя бе обхваната не от угризения, а от някакво отчаяние и напълно пренебрегна външността си, като не се грижеше дори и за репутацията си.

Това принизяване и падение не станаха изведнъж; те настъпиха постепенно, след нещастието й и след много усилия да се държи също както давещият се хваща за сламка, докато все още има някаква надежда, и най-после я захвърля и потъва надолу, когато разбира, че борбата е напразна.

Тя се покайваше из Лондон, докато съпругът й се приготовляваше да замине за новия си пост; направи няколко опита да се види с девера си и да повлияе на чувствата на сър Пит Кароли, когото едва ли не бе спечелила на своя страна. Веднъж, когато сър Пит и мистър Уенъм отиваха към Камарата на, общините, последният зърна мисис Родън, с черен воал, да дебне край сградата на парламента. Тя се измъкна настрани, когато очите й срещнаха очите на Уенъм, и изобщо не успя в плановете си за среща с баронета.

Изглежда, тук се беше намесила лейди Джейн. Чух, че тя много удивила съпруга си с енергичността, която проявила в този спор, както и с твърдото си намерение да свали мисис Родън от висотата, на която дотогава я бе държал сър Пит. По свое собствено желание тя покани Родън да поживее на Гонт Стрийт до заминаването си за Ковънтри Айлънд, при условие — когато той е там, мисис Беки никога да не се опита да влезе насила в дома й. И Джейн оглеждаше с любопитство почерците на адресите на всички писма, които пристигаха за сър Пит, за да види дали той и снаха му не си кореспондират. Не че Ребека не би му писала, ако решеше да стори това, но тя не направи опит нито да види сър Пит, нито да му пише у дома му и след един-два опита възприе искането му кореспонденцията относно семейните й недоразумения да се води само между адвокатите на двете страни.

Истината е, че бяха повлияли на сър Пит да стане неин противник. Наскоро подир случката с лорд Стейн Уенъм отиде при баронета и му разправи такива неща за живота на Беки, които удивиха представителя на графството Куинс Кроли. Той знаеше всичко за нея: какъв е бил баща й, в коя година майка й е танцувала в операта; каква е била предишната й история и какво поведение е имала, докато бе омъжена за брат му. Но тъй като не се съмнявам, че по-голямата част от тази история е невярна и е била продиктувана от заинтересовано зложелателство, аз няма да я повтарям тук. Сега обаче Беки имаше вече лоша слава в очите на един провинциален благородник и роднина, който едно време бе проявявал доста голяма слабост към нея.

Доходите на губернатора на Ковънтри Айлънд не са големи. Негово превъзходителство отделяше част от тях за плащането на своите дългове, а и високото му положение му налагаше значителни разходи, и в края на краищата се оказа, че той не може да отдели за жена си повече от триста лири стерлинги годишно, затова заяви, че ще й ги плаща при условие да не го безпокои никога. В противен случай ще последва скандал и бракоразводно дело. Но всички — лорд Стейн, мистър Уенъм, Родън, — всички имаха грижата тя да напусне Англия и да потушат тази твърде неприятна история.

Навярно тя беше толкова заета да урежда работите си с адвокатите на своя съпруг, че забрави да направи каквото и да било за своя син, малкия Родън, и дори не намери за нужно да отиде да го види. Този млад джентълмен бе предоставен напълно на грижите на своите чичо и леля, която винаги се бе радвала на обичта на детето. Неговата майка, след като напусна Англия, му написа хубаво писъмце от Булон, в което го умоляваше да учи уроците си и му казваше, че е предприела обиколка из Европа, откъдето ще има удоволствието отново да му се обади. Но тя стори това след една година, точно когато вечно болнавото единствено момче на сър Пит умря от магарешка кашлица и шарка. Тогава Родъновата майчица изпрати най-нежно писмо на любимия си син, който паради това събитие сега ставаше наследник на Куинс Кроли и още по-силно се привърза към добрата жена, чието сърце вече го бе осиновило. Когато Родън Кроли — вече висок и красив момък — получи това писмо, той се изчерви.

— О, лельо Джейн, вие сте моята майка — каза той, — а не… а не онази.

Все пак той отговори с любезно и вежливо писмо на мисис Ребека, която тогава живееше в семеен пансион във Флоренция. Но нека не избързваме толкова много в разказа.

След бягството си милата ни Беки не се установи да живее много далеч. Тя кацна на френския бряг в Булон — това прибежище на толкова английска невинност, отишла в изгнание. Там водеше благоприлично вдовишко съществуване със своята femme de chambre^[1], като си бе наела две стаи в един хотел. Тя се хранеше в ресторанта на хотела, където хората я намираха много приятна и където забавляваше сътрапезниците си с приказки за своя девер, сър Пит, и за високопоставените си лондонски познати. Разговорът й имаше този лек, светски характер, който прави силно впечатление на известни ограничени хорица. Пред много от тях тя минаваше за важна личност. Ребека устройваше малки следобедни приеми в собствената си стая и вземаше участие в невинните забавления на града — морски бани, возене в открити екипажи, разходки по пясъка и ходене на театър. Мисис Бърджойс, която прекарваше лятото в хотела със семейството си и чийто съпруг отиваше там в края на седмицата, заявяваше, че мисис Кроли е очарователна, докато онзи мошеник Бърджойс започна да й обръща прекалено много внимание. Но в тази работа нямаше нищо сериозно, Беки беше винаги много приятна, любезна и добродушна — особено с мъжете.

Както обикновено в края на сезона много хора отидоха в чужбина и Беки имаше достатъчно възможности да отгатне от държането на познатите си от висшето английско общество какво е мнението на хората относно нейното поведение. Един ден тя срещна на пътя си лейди Партлет и дъщерите й, когато се разхождаше скромно по пристанището на Булон, а скалите на Албион блестяха в далечината на отвъдния бряг на дълбокото синьо море. С енергично движение на чадъра си лейди Партлет събра около себе си всичките си дъщери и се оттегли от пристанището, като стрелкаше свирепи погледи към клетата малка Беки, която стоеше там сама.

На следния ден пък пристигна корабчето от Англия. Вятърът беше доста силен и на Беки винаги й правеше удоволствие да наблюдава смешните и жални лица на хората, които слизаха от кораба. Случи се, че този ден на борда беше лейди Слингстоун. Нейно сиятелство беше прекарала извънредно зле в екипажа си в кораба и едва можа да мине по мостчето от плавателния съд до пристанището. Но цялата й енергия се събуди в момента, когато видя Беки да се усмихва дяволито изпод розовото си боне. Като и хвърли такъв презрителен поглед, който би смазал повечето жени, тя влезе в митницата без ничия помощ. Беки само се изсмя, но не мисля, че това й хареса. Тя почувствува, че е сама, съвсем сама, а далечните бляскащи скали на Англия бяха недостъпни за нея.

И поведението на мъжете беше претърпяло някаква промяна. Гринстоун показваше зъбите си и се изсмиваше в лицето й с фамилиарност, която не беше приятна. Малкият Боб Съклинг, който преди три месеца стоеше в краката й и беше готов да извърви цяла миля под дъжда, за да повика екипажа й след някой прием в Гонт Хаус, един ден разговаряше с Фитцуф от гвардейския полк (син на лорд Хихо) на пристанищното мостче, когато Беки се разхождаше там. Малкият Боби й кимна над рамото си, без да свали шапка, и продължи разговора си с наследника на Хихо.

Том Рейк се опита да влезе във всекидневната й в хотела с пура в уста; тя затвори вратата в лицето му и би я заключила, ако пръстите му не бяха отвътре. Почувствува се съвсем самотна. „Ако той беше тук — каза си тя, — тези страхливци никога нямаше да се осмелят да ме обиждат.“ Тя си помисли за него с голяма мъка и може би жадуваше за честната му, глупава, постоянна доброта и вярност; за непрестанното му послушание; за приятното му настроение; за смелостта и храбростта му. Твърде възможно беше тя да е плакала, защото, когато слезе за вечеря, беше особено оживена и бе сложила малко повече червило на бузите си.

Сега редовно се червеше; и… и камериерката й купуваше коняк, вън от този, който се вписваше в хотелската сметка.

Може би обидите на мъжете не бяха толкова непоносими, колкото съчувствието на известни жени. Мисис Крекънбъри и мисис Уошингтън Уайт минаха през Булон на път за Швейцария. (Компанията се намираше под защитата на полковник Хорнър, младия Боморис и, разбира се, стария Крекънбъри и малката дъщеря на мисис Уайт.) Те не я избягваха. Кикотеха се, бъбреха, възклицаваха, утешаваха я, жалеха я и я покровителствуваха, докато най-после едва не я накараха да полудее от ярост, „Да бъда покровителствувана от тях!“ — мислеше си тя, след като те я целунаха и си заминаха ухилени. И тя чу смеха на Боморис да кънти по стълбата и много добре знаеше какво означава тази негова веселост.

След тяхното посещение Беки, която си бе платила седмичната сметка, която бе успяла да стане приятна на всички в хотела, която се усмихваше на хотелиерката, която викаше на келнерите „господине“ и плащаше на камериерките си с усмивки и извинения онова, което щедро компенсираше пестенето й на парите (по отношение на които Беки винаги си бе малко скъперница), тази именно Беки получи съобщение от собственика на хотела да напусне, тъй като някой му казал, че не била подходяща гостенка на заведението му, в което английските дами отказвали да седнат на една маса с нея. И тя се принуди да избяга в частна квартира, в която скуката и самотата бяха съсипателни.

Въпреки тези беди тя все още се държеше, като направи опит да си създаде добро име и да победи клюките. Ходеше много редовно на черква и пееше химните по-високо от всички. Прегърна каузата на рибарските вдовици и работеше и рисуваше в полза на една африканска мисия; абонира се за едно религиозно списание и отказваше да танцува валс. С една дума, вършеше всичко, което бе почтено, и затова ние се спираме на тази част от историята й с по-голяма готовност, отколкото върху по-нататъшния й живот, който не е толкова приятен. Тя виждаше как хората я избягват и въпреки това продължаваше да им се усмихва; никога не можехте да отгатнете от външния й вид какви мъки и унижения преживяваше вътрешно.

Все пак историята й беше загадка. Общественото мнение за нея беше разделено на две. Някои хора, които си правеха труд да се занимават с тази работа, казваха, че тя била виновната; докато другите се заклеваха, че е невинна като агънце и че цялото обвинение трябвало да падне върху отвратителния й съпруг. Беки спечели мнозина на своя страна, като избухваше в плач за сина си и изпадаше в най-страшна скръб, когато споменаваха името му или виждаше някой като него. По този начин, като се разплака, когато мастър Олдърни дойде да прекара ваканцията при майка си, Ребека спечели сърцето на добрата мисис Олдърни, която беше нещо като царица на британската колония в Булон и даваше повече вечери и приеми от всички живеещи там англичани. „Той и Родън са на една възраст и толкова много си приличат“ — казваше Беки със задушен от мъка глас; докато всъщност във възрастта на момчетата имаше разлика от пет години и те си приличаха толкова, колкото уважаемият читател и наша скромност. Когато Уенъм мина през Булон на път за Кисинген, където трябваше да се присъедини към лорд Стейн, той осветли мисис Олдърни по този въпрос и й каза, че е в състояние да опише Родън по-добре от майка му, която открито го мрази и никога не се интересува от него. Разправи й, че той е тринадесетгодишен, докато малкият Олдърни беше на не повече от девет; рус е, докато другият е мургав — и, с една дума, накара въпросната лейди да се разкае за проявеното добро разположение.

Когато с неописуеми мъки и усилия Беки успяваше да си събере мъничък кръг приятели, някой идваше и грубо разваляше всичко, след което тя трябваше да почне отново. Труден беше животът й — много труден, самотен и отчайващ.

За известно време под свое покровителство я взе мисис Нюбрайт, която бе привлечена от сладкото й пеене в черква и от правилните й възгледи по известни сериозни въпроси, относно които в миналото, в Куинс Кроли, мисис Беки бе получила доста солидна подготовка. И тъй, тя не само вземаше религиозни и философски трактати, но ги и четеше. Шиеше долни дрехи за едно африканско племе; памучни нощни шапчици за някакви индианци; работеше за покръстването на евреите — слушаше проповедите на мистър Раулс в сряда и на мистър Хъглтън в четвъртък, посещаваше две неделни служби, но всичко това беше напразно. Стана така, че мисис Нюбрайт трябваше да кореспондира с графиня Саутдаун относно една подписка в полза на туземците на остров Фиджи и след като й спомена за своята „мила приятелка“ мисис Родън Кроли, старата графиня й написа в отговор такова писмо за Беки, с такива подробности, загатвания, факти, лъжи и общи сведения, че близостта между мисис Нюбрайт и мисис Кроли се прекрати изведнъж и целият сериозен свят на Тур, където се случи това нещастие, веднага започна да отбягва грешницата. Тези, които познават английските колонии в чужбина, знаят, че ние навсякъде носим със себе си нашата надменност, нашите хапчета, предразсъдъци, консервирани сосове, кайенски пипер и други деликатеси, като правим една малка Британия навсякъде, където се заселим.

Беки бягаше плахо от една колония в друга. От Булон отиде в Диеп, от Диеп в Кан, от Кан в Тур — и с всички сили се стараеше да се държи като почтена жена, но, уви, някой и друг ден винаги я откриваха и гаргите изпъждаха от гнездото нежеланата гостенка.

На едно от тези места под свое покровителство я взе мисис Хук Иглс. Тя беше жена без нито едно петно на репутацията си и с къща на Портмън Скуеър. Беше отседнала в хотела в Диеп, където Беки бе избягала, и те се запознаха най-напред на морето, когато плуваха заедно, а след това се видяха и в ресторанта на хотела. Мисис Иглс бе чула — пък и кой ли не бе чул? — нещичко от историята със Стейн; но след един разговор с Беки тя заяви, че мисис Кроли е ангел, а съпругът й — грубиянин, лорд Стейн — безпринципен негодник, както на всекиму е известно, и цялото безобразно обвинение срещу мисис Кроли е само един отвратителен и подъл заговор от страна на онзи мошеник Уенъм.

— Ако си човек с дух, ти би издърпал ушите на този клетник, когато го видиш следния път в клуба — каза тя на съпруга си. Но мистър Иглс беше само кротък стар човек, мъж на жена си, със склонност към геология и не достатъчно висок, за да достигне чиито и да било уши.

Тогава мисис Иглс взе мисис Родън под своя защита, настани я в собствената си къща в Париж, скара се със съпругата на посланика, защото последната не искаше да приеме протежето й, и стори всичко, което е по силите на една жена, за да се държи Беки в правия път на добродетелта и доброто име.

Отначало Беки се държеше много благопристойно и прилично, но не след дълго монотонният добродетелен живот започна да й досажда. Всеки ден имаше една и съща програма — една и съща скука, едни и същи удобства, едни и същи разходки в една и съща глупава Булонска гора, една и съща компания вечер, едни и същи проповеди в неделя вечер — като опера, която непрестанно се повтаря. Беки умираше от еднообразие, когато, за нейно щастие, младият мистър Иглс се завърна от Кеймбридж и когато майка му забеляза какво впечатление му е направила малката й приятелка, тя веднага отпрати Беки.

След това Беки се опита да живее с една приятелка, но не след дълго членките на това двойно домакинство започнаха да се карат и да изпадат в дългове. Тогава Ребека реши да живее в някой семеен пансион и известно време прекара в прочутия дом на мадам дьо Сент Амур, на Рю Роаял в Париж, където започна да въздействува с прелестите си върху изтърканите контета и повехналите хубавици, които посещаваха салоните на хазайката й, Беки страшно много обичаше да бъде в общество и просто не можеше да съществува без него също тъй, както и пушачът на опиум не може без всекидневната си доза, така че през този период от живота си се чувствуваше сравнително щастлива.

— Жените тук са толкова забавни, колкото в Мейфеър — каза тя на един свой стар лондонски приятел, с когото се срещна случайно, — само роклите им не са толкова модерни. Мъжете носят вехти ръкавици и са нехранимайковци, горкичките, но не са по-лоши от Джек този или Том онзи. Съдържателната на пансиона е малко вулгарничка, но не мисля, че е толкова вулгарна, колкото лейди… — и тук тя спомена една известна дама от модния свят, но аз по-скоро бих умрял, отколкото да кажа коя е тя. И наистина, когато видехте осветените вечер стаи на мадам дьо Сент Амур, мъжете с ордени и кордони при масите за карти и жените малко по-настрани, вие направо бихте повярвали, че сте в доброто общество и че мадам е истинска графиня. Много хора действително си представяха това и за известно време Беки беше една от най-блестящите дами в салоните на графинята.

Навярно обаче старите й кредитори от 1815 година я бяха открили и бяха я принудили да напусне Париж, защото клетата малка жена реши да избяга внезапно и да отиде в Брюксел.

Как добре си спомняше тя това място! Ребека се ухили, когато погледна към малките стаи на приземния етаж на хотела, които заемаше, и се сети как семейство Берейкърс надаваше писъци за коне и бягство, докато екипажът им стоеше в двора на хотела. Тя отиде във Ватерло и Лекен, където паметникът на Джордж Озбърн й направи силно впечатление. „Този нещастен Купидон! — каза си Беки. — Колко силно се бе влюбил в мене и колко беше глупав! Чудно дали малката Еми е жива? Какво добро мъничко същество беше тя! И онзи дебел неин брат! Между книжата ми все още се намира смешният му портрет. Какви добри, простодушни хорица бяха те!“

В Брюксел Беки бе препоръчана от мадам дьо Сент Амур на една нейна приятелка, графиня дьо Бородино, вдовица на Наполеоновия генерал граф дьо Бородино, която бе оставена от починалия герой без никакъв друг доход, освен стаите за семеен пансион и масичката за карти. Второразредни контета и roues, вдовици, които винаги водят някакви съдебни дела, и наивнички англичани, които си представят, че виждат „континентално общество“ в тези стаи, слагаха парите си или ядяха обедите си на масите на мадам дьо Бородино. Галантните младежи черпеха компанията с шампанско, ходеха на езда с дамите или наемаха коне за излети навън от града, заемаха пари, за да купят билети за ложа в операта, залагаха монети над хубавите рамене на жените пред игралната маса и пишеха на родителите си в Девъншир за щастието да бъдат въведени в чуждестранното общество.

Тук, както и в Париж, Беки беше царицата на отбраните семейни пансиони. Тя никога не отказваше шампанското, нито букетите, нито разходките вън от града, нито ложите в театъра; но това, което предпочиташе, беше играта на карти вечер — и тя играеше наистина дръзко. Отначало залагаше само малко; после по пет франка, после наполеони, после банкноти. После не беше в състояние да плати таксата си за пансиона; после сключваше заеми от младите джентълмени; после отново напълняше кесията си и тормозеше мадам дьо Бородино, на която преди това се бе умилквала; после пак играеше на по десет стотинки, изпаднала в грозна бедност; после идваше тримесечната й издръжка от Родън и тя заплащаше сметката на мадам дьо Бородино и отново вземаше в ръце картите срещу господин дьо Росиньол или Шевалие дьо Раф.

Когато Беки напусна Брюксел, тъжната истина е, че тя дължеше на мадам дьо Бородино такса за пансиона за три месеца, за което обстоятелство, както и за хазарта и за пиенето, а така също и за това как паднала на колене пред преподобния мистър Мъф, английски свещеник, и заела от него пари, как се умилквала и флиртувала с милорд Нудл, син на сър Нудл и възпитаник на мистър Мъф, когото викала в стаята си и от когото печелила големи суми на карти — за всички тези обстоятелства, както и за стотици други нейни безобразия, графиня дьо Бородино разправя на всеки англичанин или англичанка, които отсядат в нейния пансион, и заявява, че мадам Родън е същинска усойница.

Така нашата малка скитница блуждаеше от място на място, като построяваше палатката си в различни градове на Европа, неспокойна като Одисей. Вкусът й към непочтения живот ставаше все по-силен. Преди да измине много време, тя се превърна на истинска бохемка, като се събираше с хора, с които, ако се срещнехте, косите ви щяха да настръхнат.

Всеки по-големичък град в Европа си има своята малка колония английски нехранимайковци — често пъти това са джентълмени от много добри семейства, само че близките им са се отказали от тя; постоянни посетители на билярдните зали и кафенетата, покровители на чуждестранни спортни състезания и игрални маси. Те населяват затворите за длъжници; пият и се шляят; побойничат и се карат; избягват, без да плащат; бият се на дуел с френски и германски офицери; измамват мистър Спуни на екарте; пипват парите и потеглят за Баден в хубави екипажи; опитват обичайните си двойни залагания на карти и се навъртат около игралните маси с празни джобове — одърпани крамолници, останали без петаче контета, докато успеят да измамят някой еврейски банкер с подправен чек или намерят друг Спуни, когото да ограбят. Промените между разкош и бедност, които тези хора преживяват, са просто удивителни. Животът им е пълен с възбуда. Беки — трябва ли да признаем това? — се отдаде на това съществуване, и то не без радост. Тя ходеше от град на град сред тези бохеми. Щастливата в играта мисис Родън беше позната на всеки германски град. Тя и мадам Крюшкасе водеха общо домакинство във Флоренция. Говори се, властите я изпъдили от Мюнхен; и моят приятел мистър Фредерик Пиджън уверява, че тъкмо в нейния дом в Лозана той бил упоен на вечеря и загубил осемстотин лири стерлинги в полза на майор Лодър и на почитаемия мистър Дюсис. Очевидно ние сме длъжни да хвърлим известна светлина върху живота на Беки, но колкото по-малко разправяме за този негов период, толкова по-добре.

Казват, че когато мисис Кроли имала особено големи парични затруднения, тя давала тук-таме концерти и уроци по музика. Говореше се за една мадам дьо Родън, която веднъж дала matinee musicale във Вилдбад, акомпанирана от хер Споф, главен пианист на владетеля на Валахия; и моят дребничък приятел мистър Ивс, който познаваше всички и беше пътувал навсякъде, винаги имаше обичай да заявява, че е бил в Страсбург в 1830 година, когато някоя си Madame Rebecque пяла в операта „Бялата дама“, като по повод на това в театъра избухнал голям скандал. Публиката я освирквала и изпъдила от сцената, отчасти поради неспособността й да пее, а главно поради нетактично проявените към нея симпатии от някои лица в партера (където обикновено седели офицерите от гарнизона); и Ивс беше положителен, че злополучната въпросна дебютантка не била друга, а мисис Родън Кроли.

Всъщност тя беше същинска скитница-бохемка. Когато получеше издръжката си, препитаваше се както можеше, и кой знае по какви начини вършеше това! Мълвата разправя, че веднъж я видели в Петербург, обаче полицията бързо я изгонила оттам, така че едва ли има нещо вярно в твърдението, според което след това тя била руска шпионка в Тьоплиц и Виена. Казвали са ми, че в Париж Беки открила някаква си своя роднина, и то не другиго, а своята баба по майка, която не била никаква Монморанси, а отвратителна стара ключарка на ложите в един булеварден театър. Както се разбра от другаде, срещата им, изглежда, била доста трогателна. Авторът на настоящия роман не може да даде никакви положителни подробности относно тази случка.

В Рим веднъж стана така, че половингодишната издръжка на мисис Родън тъкмо беше изпратена в главната тамошна банка, и тъй като всички, които притежаваха банкова сметка, възлизаща на повече от петстотин скуди, биваха канени на баловете, които директорът на споменатата банка даваше през зимата, Беки бе удостоена с честта да получи покана и така се появи на един от разкошните вечерни приеми на принц и принцеса Полония. Принцесата беше от рода Помпили, чиито членове са потомци на втория цар на Рим, докато дядото на принца, Алесандро Полония, продаваше тоалетен сапун, одеколони, тютюн и носни кърпички, изпълняваше разни поръчки за джентълмените и даваше назаем дребни парични суми. Цялото висше римско общество се тълпеше в салоните му — принцове, херцози, посланици, актьори, цигулари, монсиньори — хора от всякакъв вид и занятие. Салоните му блестяха от светлина и разкош; по стените имаше много позлатени рамки (съдържащи картини) и съмнителни антики; а огромният позлатен герб на принца — коронка и златна гъба на алено поле (цветът на носните кърпички, които продаваше) — и сребърният фонтан на семейство Помпили блестяха по таваните, вратите и облицовката на стаите и над големите кадифени балдахини, приготвени за посрещането на папи и императори.

И тъй, Беки, която пристигна с пощенската кола от Флоренция и отседна в доста скромен хотел, успя да си намери покана за приема на принц Полония и прислужничката й я облече с особено голяма грижливост, след което тя отиде на този изискан бал под ръка с майор Лодър, с когото случайно пътуваше по това време (същият човек, който застреля принц Ровали в Неапол на следната година, а сър Джон Бъкскин го бе пердашил с бастуна си, защото в шапката си носеше четири карти повече, освен тези, с които играеше екарте). Когато тази двойка влезе в салоните, Беки забеляза някои лица, познати от по-щастливи времена, когато също не бе невинна, но тогава хората не бяха открили това. Майор Лодър познаваше доста чужденци, хора с остър поглед и бакенбарди, с изцапани лентички от ордени на петлиците и оскъдно бельо; обаче трябва да се отбележи, че собствените му съотечественици избягваха майора. Беки също познаваше някоя и друга от дамите — вдовици французойки, съмнителни италиански графини, чиито съпрузи се бяха отнесли зле с тях — ха, какво можем да кажем за този измет на обществото ние, които сме се движили между най-изисканото общество на Панаира на суетата? Ако играем, нека вършим това с чисти карти, а не с тази мръсна сбирщина.

И тъй, тя беше хванала под ръка майор Лодър и двамата минаха заедно през салоните, като изпиха доста голямо количество шампанско на бюфета, където хората се нахвърляха върху закуските. Когато нашите двама приятели хапнаха достатъчно, продължиха напред, докато стигнаха до розовия кадифен салон на принцесата (със статуята на Венера и големите венециански огледала в сребърни рамки) и където благородното семейство проявяваше гостоприемството си към своите най-високопоставени гости, които вечеряха около една кръгла маса. Беки си спомни, че и тя бе участвувала точно в такъв отбран малък банкет у лорд Стейн — и ето го, той седеше край масата на Полония и тя го видя.

Белегът от диаманта на бялото му плешиво лъскаво чело образуваше пламтяща червена рязка; червеникавите му бакенбарди сега бяха боядисани с възморава боя и това правеше бледото му лице още по-бледо. Той носеше яката и кордона на различните си ордени, както и синята панделка и Ордена на жартиерата; Той беше най-големият велможа там, макар че в салона се намираха един властвуващ херцог и едно кралско височество, със своите принцеси, а до негово сиятелство беше седнала красивата графиня Беладона, родена де Гландие, чийто съпруг (граф Паоло Беладона), твърде добре известен с прекрасните си ентомологически сбирки, отдавна беше отишъл с мисия при императора на Мароко.

Когато Беки съзря познатото и прославено лице, колко вулгарен й се видя изведнъж майор Лодър и как онзи омразен капитан Рук миришеше на тютюн! В един миг тя отново възприе, държането си на изискана дама и се помъчи да изглежда и да почувствува, че пак се намира в Мейфеър. „Онази жена ми се вижда глупава и с неприятен нрав — помисли си тя. — Уверена съм, че не умее да го забавлява. Да, той сигурно се отегчава с нея — а с мене никога не се отегчаваше.“ Стотици такива трогателни надежди, страхове и възпоминания накараха малкото й сърце да се разтупа, когато тя погледна със светнали, очи (червилото, което бе сложила чак до клепките си, ги караше да бляскат) към високопоставения благородник. Когато носеше високите си ордени и отличия, лорд Стейн възприемаше също така и най-величествените си маниери и изглеждаше и говореше като същински знатен сановник, какъвто си беше всъщност. Беки го гледаше с възторг как се усмихва широко и как се държи едновременно с лекота и величественост. Ах, bon Dieu^[2], какъв превъзходен събеседник беше, той, колко остроумен и приятен бе, какви благородни обноски имаше! И тя го бе заменила с майор Лодър, вмирисан на пури и на бренди, с капитан Рук, — с неговите файтонджийски шеги и тарикатски говор, и с техните подобни. „Чудя се дали ще ме познае“ — помисли си тя. Лорд Стейн разговаряше и се смееше с една високопоставена дама до него, когато вдигна поглед и видя Беки.

Тя цяла се разтрепери, когато очите им се срещнаха, й му изпрати най-хубавата усмивка, която можа да сложи на лицето си, след това му направи мъничък, плах, умолителен реверанс. Вцепенен, той я погледна вперено за миг, също както Макбет сторил това при внезапното появяване, на Банко на лира, и остана да я гледа с отворена уста, когато онзи отвратителен майор Лодър я дръпна и отведе настрани.

— Елате в банкетната зала, мисис Р. — каза й той. — Като гледам как тези важни персони лапат, и аз огладнявам. Нека опитаме шампанското на стария. — Беки смяташе, че майорът и без това беше вече пил твърде много.

Следния ден тя отиде да се разхожда на хълма Пинчио — Хайд Парк на римските безделници, — като навярно се надяваше отново да зърне лорд Стейн. Но там тя срещна друг познат. Това беше мистър Фиш, довереното лице на негово сиятелство, който приближи и й кимна фамилиарно, като допря с пръст шапката си.

— Знаех, че мадам е тук — каза той, — проследих я от хотела й. Трябва да дам един съвет на мадам.

— От името на маркиз Стейн? — запита Беки, като възприе предишното си благородно държане, доколкото това й бе възможно, и не малко се развълнува, изпитвайки надежда и очакване.

— Не каза Фиш, — съветът е от мене. Рим е много нездравословно място.

— Не през този сезон, господин Фиш, Той става такъв едва След Великден.

— Казвам на мадам, че той е нездравословен и сега. За някои хора винаги има малария. Онзи проклет блатен вятър убива мнозина през всички сезони; Вижте какво, мадам Кроли, вие винаги сте били bon enfant^[3]; и аз говоря за ваше добро, parole d’hanneur. Предупреждавам ви. Напуснете. Рим, казвам ви — иначе ще се разболеете и ще умрете.

Беки се разсмя, макар че бе обладана от гняв и ярост.

— Какво, да убиете мене, клетата! — каза тя. — Колко романтично! Нима лорд Стейн води със себе си убийци и носи ками в куфарите си? Ха! Ще остана само за да го дразня. Имам кой да ме защищава, докато съм тук.

Сега беше ред на господин Фиш да се изсмее.

— Да, ви защищават — каза той, — и кой? Майорът? Капитанът? Всеки един от тия картоиграчи, с които мадам дружи, е готов да вземе живота й за сто луидора. Ние знаем някои неща за майор Лодър (той е толкова майор, колкото аз съм маркиз), които биха го изпратили на каторга или на още по-лошо място. Знаем всичко и имаме приятели навсякъде. Знаем с кого сте се видели в Париж и какви роднини сте открили там. Да, мадам може да гледа вперено, но така си е — ние всичко знаем. На какво се дължи това, че никой британски посланик на континента не пожела да приеме мадам? Тя е обидила някого, който никога не прощава — чиято ярост се удвои, когато ви видя. Снощи той беше като луд, когато се прибра вкъщи. Мадам дьо Беладона му направи сцена заради вас и изпадна в ярост както обикновено.

— Аха, значи, всичко това идва от страна на мадам Беладона? — каза — Беки, пооблекчена малко, тъй като сведенията които току-що получи, я разтревожиха.

— Не, тя не е от значение — тя винаги е ревнива. Монсеньор заповяда това. Вие сбъркахте, че му се показахте. И ако останете тук, ще се разкайвате. Послушайте ме. Махнете се. Ето екипажа на милорда — и като дръпна Беки за ръка, той се втурна в една алея на градината, докато каретата на лорд Стейн, покрита с гербове и карана от великолепни коне, мина по булеварда, приютила мадам дьо Беладона, отпуснала се на възглавниците — мургава, сърдита и блестяща, с малко кученце на скута си и бял чадър за слънце над главата й, а изтегнат до нея се виждаше старият Стейн с позеленяло лице и широко отворени очи. Омраза, яд или желание все още ги караха да святкат; но обикновено, те бяха без блясък и гледаха изморено един свят, чиито удоволствия и красота вече бяха станали блудкави за изморения разгулен стар човек.

— Монсеньор още не се е съвзел от онова, което се случи тогава — прошепна господин Фиш на Ребека, докато каретата профуча край тях и тя надзърна иззад храстите, между които се беше скрила. „Това поне е утеха“ — помисли си Беки. Дали милордът наистина имаше пагубни намерения спрямо мисис Беки, както й загатна Фиш, и последният бе отказал да се забърква в убийство; или просто му бе възложено да изплаши мисис Кроли и да я принуди да напусне града, където негово сиятелство възнамеряваше да прекара зимата, и нейното присъствие там в такъв случай щеше да му бъде крайно неприятно — това е въпрос, който никога не се разясни напълно, обаче заплахата оказа своето влияние върху малката женичка и тя не се опита да се натрапва на своя стар покровител.

Всекиму е известен печалният край на този благородник, който дойде за него в Неапол, два месеца подир френската революция през 1830 година, когато най-почитаемият Джордж Густавус, маркиз Стейн, граф Гонт, от ирландското благородничество, виконт Хелбъро, барон Грилзби, носител на най-благородния Орден на Жартиерата, на испанския Орден на Златното руно, на руския орден „Св. Николай“ първа степен, на турския Орден на полумесеца, първи лорд на барутните складове, полковник от кралската милиция, член на управителния съвет на Британския музей, почетен член на управата на колежа Тринити Хаус, председател на клуба на белите монаси и доктор по юридическите науки почина след няколко удара, причинени, както се произнесоха лекарите, главно от вълнението, което негово сиятелство изпитал след падането на древната френска монархия.

В един от седмичниците се появи красноречива статия за него, в която се описваха добродетелите, величието, дарбите и добрите му дела. Чувствителността му, привързаността му към благородното кралско Бурбонско семейство, с което покойният се намираше в далечно сродство — това бяха неща от такова естество, че той не можа да понесе бедите, сполетели царствените му родственици. Тялото бе погребано в Неапол, а сърцето му — онова сърце, което винаги бе движено от най-великодушни и благородни чувства бе донесено в замъка Гонт в сребърна урна. „В негово лице — казваше мистър Уог — бедните и изкуството губят един свой най-благороден покровител, обществото — едно от най-блестящите си украшения, а Англия — един от най-преданите си патриоти и политици“ и т.н. и т.н.

Завещанието му бе оспорено и се направи опит да се изтръгне от мадам Беладона прочутият диамант, наречен „европейско око“, който негово сиятелство винаги носеше на показалеца си и за който се говореше, че тя го извадила от пръста му след многооплакваната му кончина. Но неговият доверен приятел и чиновник, господин Фиш, доказа, че пръстенът бил подарен на казаната мадам дьо Беладона два дни преди смъртта на маркиза, също както и банкнотите, скъпоценностите, неаполитанските и френските ценни книжа, намерени в бюрото на негово сиятелство, които неговите наследници се опитаха да изискат от тази пострадала жена.