Уилям Текери
Панаир на суетата (27) (роман без герой)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanity Fair (A Novel without a Hero), –1848 (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
filthy (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2010)
Разпознаване
?

Издание:

Уилям Мейкпийс Текери. Панаир на суетата

Английска, четвърто издание

Редактор на трето издание: Жени Божилова

Редактор от издателството: София Василева

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

Издателство: „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

История

  1. — Добавяне

Глава XXVI
Между Лондон и Четъм

След като напусна Брайтън, нашият приятел Джордж, както подобава на всеки светски и високопоставен човек, пътуващ в каляска с четири коня, се отправи тържествено към един прекрасен хотел на Кавендиш Скуеър, където един апартамент от няколко чудесни стаи, както и великолепно наредена маса, заобиколена от черни келнери, бяха готови да посрещнат младия джентълмен и неговата невеста. С държане на същински принц Джордж играеше ролята на домакин спрямо Джоз и Добин; а пък Амелия, за пръв път и с голяма стеснителност и плахост, стоеше начело на масата, която Джордж наричаше нейна собствена.

Той говореше с пренебрежение за виното и царствено мъмреше келнерите, докато Джоз лапаше костенурката с безкрайно удоволствие. Добин му сипваше от нея, тъй като домакинята, пред която бяха сложили супника, бе толкова несведуща относно съдържанието му, че щеше да даде супата на мистър Седли, без да му предложи необходимите към нея гарнитури.

Величествеността на приема, както и на помещенията, в които той бе даден, обезпокои мистър Добин и когато след обеда Джоз заспа в голямото си кресло, той смъмри Джордж. Но напразно викаше против огромните количества храна и шампанско, достойни за един архиепископ. „Свикнал съм да пътувам като джентълмен — каза Джордж — и дявол да го вземе, и жена ми ще пътува като истинска лейди. Докато имам поне едно петаче и кесията си, на нея няма нищо да й липсва“ — каза щедрият момък, твърде доволен от себе си и от това свое великодушие. А Добин дори не се опита да го убеждава, че щастието на Амелия не се състои в супата от костенурка.

Наскоро подир обеда Амелия изрази желание да отиде да види майка си във Фулъм. Джордж й разреши с известно недоволство. И тя заситни към огромната си спалня, в средата на която се намираше огромно мрачно легло, в което бе спала сестрата на император Александър, когато владетелите на съюзните държави бяха в Лондон. Там тя си сложи шала и шапката с голямо удоволствие и нетърпение. Когато се върна в столовата, Джордж продължаваше да пие кларета си и дори не се помръдна.

— Няма ли и ти да дойдеш, миличък? — запита го тя.

Не, „миличкият“ имал „някаква работа“ вечерта. Слугата му щял да й вземе файтон и да я придружи. И понеже файтонът беше до самата врата на хотела, Амелия направи разочаровано малък реверанс, след като напразно погледна веднъж или дваж съпруга си в очите, и слезе надолу по голямата стълба. Капитан Добин отиде след нея, качи я на файтона и видя как той тръгна към определеното място. Дори и лакеят се срамуваше да спомене пред хотелските служащи местонахождението на къщата, където трябваше да ги откара файтонджията, и каза, че ще му даде нареждания, когато отидат по-нататък.

Добин се прибра в старата си квартира в хотел „Слотърс“, като навярно си мислеше колко приятно би било да седи и той в този файтон заедно с мисис Озбърн. Джордж, изглежда, имаше съвсем друг вкус, защото, след като изпи достатъчно вино, отиде на театър, за да види как мистър Кийн изпълнява ролята на Шейлок. Капитан Озбърн беше голям любител на драмата и сам бе играл комични роли с голямо умение в няколко полкови театрални представления. Джоз спа дълго след като мръкна, и се събуди, стреснат от слугата си, който преместваше и изпразваше чашите и шишетата от масата. Отново трябваше да се повика файтон от близката пиаца, който да заведе този едър герой в квартирата и леглото му.

Можете да бъдете уверени, че когато мисис Седли видя файтона да спира пред малката градинска портичка, тя изтича от вратата, за да посрещне разтрепераната и разплакана млада булка, и я притисна до сърцето си с цялата си майчинска любов и трепет. Старият мистър Клеп, който беше по риза и кастреше нещо в градинката си, се отдръпна изплашен назад. Ирландското слугинче се втурна от кухнята и усмихнато я поздрави с „господ да ви благослови“. Амелия едва можа да премине по калдъръма и да се качи по стълбите във всекидневната.

Какви реки от сълзи започнаха да се леят и как плакаха майка и дъщеря, когато останаха сами и се запрегръщаха в това светилище — туй може да си представи всеки читател, който е надарен дори със слаба доза сантименталност. Кога ли не плачат жените? Има ли случай на радост, на мъка или на друга житейска проява, когато те да не проливат сълзи? И след такова събитие, каквото е женитбата, майката и дъщерята положително имаха право да се отдадат на подобно разчувствуване, колкото нежно, толкова и освежително. Когато се отнася до женитба, аз съм виждал жени, които се мразят, да се целуват и обхванати от обич, заедно да плачат. А колко по-силно чувствуват това ония, които се обичат! Добрите майки се женят втори път на сватбата на дъщерите си, а що се отнася до следващите събития, кой не знае как прекалено майчински са настроени бабите? Дори нещо повече, често пъти, докато не стане баба, една жена не знае какво значи да е майка. Затова нека погледнем с уважение ма Амелия и на майка й, когато те си шепнеха и хлипаха, и се смееха, и плачеха в полуздрача на всекидневната. Тъкмо така погледна на тях и старият Седли. Той не беше предчувствувал кой се намира в приближаващия се файтон. Не бе изтичал да посрещне дъщеря си, макар че я целуна много нежно, когато тя влезе в стаята (където той бе зает, както обикновено, с книжката и сметките си) и след като поседя за малко при майката и дъщерята, най-благоразумно остави стаята на тяхно разположение.

Лакеят на Джордж гледаше с голямо високомерие как мистър Клеп полива по жилетка розовите си храсти. Но с голямо благоволение свали шапка на мистър Седли, който го запита за новини относно своя зет, относно каляската на мистър Джоз и дали конете му са били в Брайтън, а тъй също и за онзи дяволски предател Бонапарт и за войната. После ирландското слугинче дойде с чиния сладкиши и с бутилка вино, от които старият джентълмен настоя да почерпи лакея. Освен това той му даде половин гвинея, която слугата прибра със смесено чувство на изненада и презрение. „За здравето на господаря и господарката ти, Тротър — каза мистър Седли, — а ето ти и нещичко да се почерпиш, когато се прибереш вкъщи, Тротър.“

Бяха се изминали само девет дни, откакто Амелия бе напуснала дома си и малката къщичка — и все пак колко далечно изглеждаше времето, когато си бе взела сбогом! Каква дълбока пропаст лежеше между нея и миналия й живот! Тя гледаше назад към него от мястото, където стоеше сега, и обхващаше с мислите си, почти като някое друго същество, онази млада неомъжена девойка, погълната от любовта, неспособна да вижда друго, освен едно-единствено нещо, приемаща родителската обич ако не неблагодарно, най-малко с безразличие и като нещо, което по право й се пада, докато цялото й сърце и всичките й мисли бяха насочени към осъществяването на едно-едничко желание. Като прекара в паметта си тези дни, тъй скорошни и все пак тъй далечни, тя се засрами; и видът на добрите й родители я изпълни с нежност и угризение. Нали бе спечелила наградата, нали бе намерила пристанището на живота? Защо тогава все още я гризяха съмнения и се чувствуваше незадоволена? Когато героят и героинята преминат през брачната граница, романистът обикновено спуща завесата, сякаш тогава драмата се свършва; сякаш съмненията и житейските борби се прекратяват; сякаш влезе ли се веднъж в брачната страна, всичко там е приятно и свежо, и за двамата съпрузи не остава друго, освен да се хванат за ръка и да тръгнат полекичка надолу към старостта, постигнали щастливо всичките си цели. Но нашата Амелия беше едва на брега на своето ново царство, а поглеждаше вече загрижено назад към тъжните приятелски фигури, които й махаха за сбогом през потока, от другата страна на долния бряг.

В чест на посещението на младата булка, майка й реши за необходимо да приготви не знам какъв си пир и след първия изблик на приказки тя остави за малко мисис Джордж Озбърн и се втурна в долната част на къщата. Там се намираше кухня — стая (заемана от мистър и мисис Клеп, а вечерно време, след като измиеше чиниите и си свалеше книжките за къдрене, и от мис Фленигън, ирландската прислужница), и тук мисис Седли взе всички мерки за приготовлението на пищна и тържествена закуска. Всички хора си имат свои собствени начини, чрез които изразяват нежността си, и, изглежда, мисис Седли смяташе, че един козуначен сладкиш и известно количество портокалово сладко, сложено в малка чинийка от гравирано стъкло, са тъкмо нещата, които ще бъдат най-подходящи за Амелия в нейното тъй интересно положение.

Докато долу се занимаваха с тези деликатеси, Амелия напусна всекидневната и се качи горе, като се озова, едва ли не без сама да знае как, в малката стаичка, която заемаше преди женитбата си, и в същото кресло, където бе прекарала толкова горчиви часове. Тя се отпусна в нето, сякаш то бе някакъв неин стар приятел; и се замисли за изминалата седмица и за живота преди това. Нима вече е обърнала неясния си тъжен поглед назад? Винаги да очаква нещо, което, когато го постигне, да й носи по-скоро съмнение и тъга, отколкото удоволствие — това беше участта на нашето клето малко същество, безпомощно, загубено скитниче сред големите борещи се тълпи на Панаира на суетата.

Седеше тя тук и си спомняше с любов за онзи образ на Джордж, пред когото бе коленичила преди женитбата си. Признаваше ли пред себе си колко различен е истинският човек от онзи великолепен млад герой, когото бе обожавала? Необходими са много, много години — и мъжът трябва действително да е много лош, — преди женската гордост и суета да й позволят да изрече пред себе си подобно признание. Сетне пред погледа й се мярнаха бляскащите зелени очи на Ребека и вещаещата й зло усмивка и я изпълниха с тревога. И тя седя така известно време, обхваната от обикновеното си настроение на самолюбива унесеност, в същото това съвсем равнодушно и печално състояние, в което доброто слугинче я бе заварило в деня, когато й бе донесло писмото, с което Джордж подновяваше предложението си за женитба.

Тя погледна към малкото бяло легло, което преди няколко дни бе нейно, и си помисли, че би желала да легне и тази нощ в него и да се събуди както по-рано, а на сутринта да види над себе си засмяното майчино лице. После с ужас си спомни за големия погребален павилион, покрит със завеси от дамаска в огромната и мрачна официална спалня, който я чакаше в големия хотел на Кавендиш Скуеър. Милото малко бяло легло! Колко дълги нощи бе плакала над неговата възглавница! Как бе страдала и как се бе надявала да умре там; а не бяха ли осъществени сега всичките й желания; и любимият, за когото се бе измъчвала, не беше ли неин завинаги? Милата майчица! Как търпеливо и нежно бе бдяла над това легло! Тя отиде и коленичи до него; и тази наранена и боязлива, но нежна и любеща душа потърси утеха там, където, трябва да признаем, тя рядко бе обръщала поглед. Любовта бе досега нейно верую; и тъжното, наранено, разочаровано сърце започна да чувствува нужда от друг утешител.

Имаме ли право да повтаряме пред вас или да подслушваме молитвите й? Те, братко, са тайни и стоят вън от обсега на Панаира на суетата, в който лежи нашият разказ.

Можем само да кажем, че когато най-после съобщиха, че чаят е готов, нашата млада дама слезе много по-весела. Вече не бе отчаяна, не оплакваше съдбата си, не мислеше за Джорджовата студенина, нито за зелените очи на Ребека, както вършеше това напоследък. Тя слезе долу и целуна баща си и майка си, заприказва стария джентълмен и го направи по-весел, отколкото бе в продължение на дълги дни. Сетне седна пред пианото, което Добин бе купил за нея, и изпя всички стари любими песни на баща си. Тя заяви, че чаят е превъзходен и се възхити от изискания вкус, с който мармаладът бе насипан в чинийките. И като реши да направи всички наоколо си щастливи, самата тя се почувствува щастлива. Сънят и в онзи грамаден погребален павилион бе крепък и тя се събуди с усмивка, когато Джордж си дойде от театъра.

На следния ден Джордж имаше да свършва много по-важна „работа“ от тази, която го бе накарал да види мистър Кийн в ролята на Шейлок. Веднага след пристигането си в Лондон той писа на бащините си адвокати и царствено изрази желание да се срещне с тях на следния ден. Сметката му в хотела, както и дългът му към капитан Кроли от билярд и карти бяха почти изпразнили кесията на младия човек. Преди да тръгне на път, тя се нуждаеше от ново напълване, а той нямаше за това друг източник, освен двете хиляди лири стерлинги, които адвокатите бяха упълномощени да му предадат. В дъното на сърцето си той бе уверен, че преди да мине много време, баща му ще се смекчи. Кой родител би могъл за дълго да бъде неумолим пред такава личност като него? Ако миналите му заслуги и личните му добродетели не успееха да разтопят леда в сърцето на баща му, Джордж реши така да се отличи в очаквания поход, че старият джентълмен без друго да отстъпи. Ами ако не го стори? Ха! Светът беше пред него. Може би късметът му на карти ще се усмихне, а и две хиляди лири стерлинги съвсем не са малко пари.

Така че той още веднъж изпрати Амелия с файтон при майка й, като даде най-строги нареждания на двете дами да накупят всичко, което смятат за необходимо за една дама от ранга на мисис Джордж Озбърн, която тръгва на пътуване в чужбина. Те имаха само един ден, за да попълнят екипировката, и човек може лесно да си представи, че тази работа зае цялото им време. Качила се отново в каретата, заета да влиза от един магазин в друг, изпращана чак до екипажа от раболепни търговци или учтиви собственици на модни къщи, мисис Седли се почувствува почти в старото си положение и за първи път, откакто я бяха сполетели нещастията, бе искрено щастлива. А избирането, пазаренето и купуването на хубави неща радваше, не по-малко и мисис Амелия. (Нима и най-философски настроеният мъж би дал и пет пари за жена, която не изпитва това удоволствие?) Тя се вслуша в заповедите на съпруга си и си позволи малък разкош, като си купи най-различни дамски принадлежности, показвайки голям вкус и усет към елегантното, както забелязаха всички продавачи.

А и за войната, която предстоеше, мисис Озбърн не се плашеше много. Щяха да смажат Бонапарт почти без борба. Всеки ден отплуваха кораби за Брюксел и Гант, изпълнени със светски мъже и известни в обществото жени. Хората отиваха там не толкова на война, колкото на някакво модно пътешествие. Вестниците се надсмиваха над нещастния военен парвеню и измамник и възбуждаха презрение към него. Нима едно такова корсиканско нищожество може да устрои срещу европейските армии и гения на безсмъртния Уелингтън! Амелия го презираше от дъното на сърцето си; защото няма нужда да се казва, че това меко и нежно създание черпеше мненията си от онези, които я заобикаляха, тъй като вярната й природа бе прекалено смирена, за да мисли самостоятелно. С една дума, тя и майка й се напазаруваха чудесно и Амелия се прояви много добре при това първо нейно появяване в благородния свят на Лондон.

Междувременно, с кривната на една страна шапка, с изпъчени рамене и с важната си военна походка, Джордж се отправи към Бедфърд Роу и влезе надменно в бюрото на адвоката, сякаш беше господар на всеки един от бледоликите чиновници, които работеха там. Той заповяда на един от тях да осведоми мистър Хигс, че капитан Озбърн го чака, като стори това тъп свирепо и с такова покровителствено държане, сякаш адвокатът, който имаше три пъти повече ум от него, петдесет пъти повече пари и хиляди пъти по-голяма опитност, беше някакъв прост служащ, който трябваше в миг да пренебрегне всичката си работа, за да се постави ма услугите на капитана. Докато стоеше там и почукваше ботуш с бастуна си, мислейки си какви мизерни клетници са всички тези хора, той не видя презрителната усмивка, преминала по лицата на всички в стаята, от главния чиновник до стажантите, от стажантите до одърпаните писари и бледоликите момчета за поръчки, облечени в прекалено тесни за тях дрехи. Мизерните клетници знаеха всичко около неговите работи. Те разговаряха за тях с другите чиновници, когато сядаха вечер в кръчмата над канче бира. О, богове какво ли не знаят адвокатите и адвокатските чиновници в Лондон! Няма нищо скрито от погледа им и техните подобни мълчаливо управляват нашия град.

Когато влезе в бюрото на мистър Хигс, Джордж може би очакваше, че този джентълмен е натоварен да му предаде някаква вест за помирение от страна на баща му; може би бе възприел това студено и високомерно държане като израз на своята решителност и твърдост. Но ако бе така, свирепостта му бе посрещната от адвоката със смразяваща леденина, която правеше надутостта му смешна. Когато капитанът влезе, той даваше вид, че пише нещо.

— Заповядайте, сър, седнете — каза той, — след малко ще се занимая и с вашата работа. Мистър Поу, донесете, ако обичате, документите за прехвърлянето. — И след това той продължи да пише.

След като донесе тези книжа, мистър Поу, изчисли лихвата от две хиляди стерлинги според курса на деня и запита капитан Озбърн дали иска да получи сумата си в банков чек, или смята да даде нареждане да се вложи в ценни книжа.

— Един от управителите на имуществото на покойната мисис Озбърн не е в града — каза равнодушно той, — но моят клиент иска да се съобразя с вашето желание и да свърша тази работа колкото може по-скоро.

— Дайте ми чек, сър — каза твърде намусено капитанът. — Махнете шилингите и пенсовете — прибави той, когато адвокатът пишеше размерът на сумата; и капитанът се ласкаеше от мисълта, че с този великодушен жест е сложил стария чудак на мястото му. Джордж излезе важно от бюрото, с чека в джоб.

— До две години този момък ще отиде в затвор — каза мистър Хигс на мистър Поу.

— Не мислите ли, сър, че О. ще омекне?

— Ще омекне толкова, колкото и паметникът на площада — отвърна мистър Хигс.

— Много бързо я кара този младеж — каза чиновникът. — Женен е едва от една седмица, а вече го видях заедно с други военни как изпращат мисис Хайфлайър до екипажа й подир представлението. — След това повикаха друг клиент, така че мистър Джордж Озбърн излезе от съзнанието на тези достойни джентълмени.

Чекът бе отправен до машите приятели Хълкър и Булък, банкери от Ломбард Стрийт. Като продължаваше да мисли, че върши някаква работа, Джордж се запъти към тяхната банка и получи парите си. Случи се така, че когато Джордж влезе, Фредерик Булък, ескуайър, чието жълто лице бе наведено над един регистър, до който седеше свитичък чиновник, се намираше тъкмо в залата с гишетата. Жълтото му лице придоби още по-мъртвешки вид, когато видя капитана, и той се промъкна крадешком и виновно към най-вътрешната стая. Джордж беше твърде улисан да гледа жадно парите си (тъй като никога по-рано не бе виждал такава голяма сума), така че не забеляза нито лицето, нито бягството на приличния на мъртвец обожател на своята сестра.

Фред Булък описа на стария Озбърн външния вид и държането на сина му.

— Влезе смел като сокол — каза Фредерик. — И изтегли всичко до стотинка. За колко ли време ще стигнат няколкостотин лири на човек като него?

Озбърн изрева със страшно проклятие, че малко го интересувало кога и как щял да изразходва Джордж парите. Понастоящем Фредерик вечеряше всеки ден на Ръсъл Скуеър. Общо взето, Джордж остана много доволен от свършената през деня работа. Той нареди да опаковат бързо всичкия му багаж и екипировката, а след това плати всички покупки на Амелия с чекове до агентите си и с щедростта на лорд.