Уилям Текери
Панаир на суетата (22) (роман без герой)

Глава XXI
Свада за една наследничка

У всекиго може да се породи любов към някоя млада девойка, която притежава качествата на мис Шварц; и в душата на стария мистър Озбърн се породи блян, който тя трябваше да осъществи. Той насърчаваше с много голям възторг и благоразположение жарката привързаност на дъщерите си към младата наследничка и заявяваше, че като баща изпитвал най-искрено удоволствие да вижда как дъщерите му така на място влагат обичта си.

— В нашата скромна къща на Ръсъл Скуеър вие няма да намерите този разкош и тази пищност, на която сте свикнали в западния край на града, мис — казваше той на Рода. — Дъщерите ми са простички и безкористни момичета, но сърцата им са там, където трябва, и привързаността, която изпитват към вас, им прави чест — да, повтарям, прави им чест. Аз съм обикновен, простичък, смирен британски търговец — честен, както ще потвърдят това и Хълкър, и Булък, които бяха във връзка с покойния ви баща. Вие ще видите, че ние сме сплотено, простичко, щастливо и, смятам, уважавано семейство — скромни хора със скромна трапеза, обаче ви приемаме сърдечно, мила ми мис Рода — нека ви наричам само Рода, защото сърцето ми е изпълнено с обич към вас. Аз съм откровен човек и вие ми харесвате. Чаша шампанско! Хикс, подай чаша шампанско на мис Шварц.

Нямаше никакво съмнение, че старият Озбърн вярва всичко, каквото казва, и че момичетата са напълно искрени в проявите си на любов към мис Шварц. За хората в Панаира на суетата е съвсем естествено да се привързват към богатите. Ако най-простичките хора са склонни да гледат с не малка любезност на голямото благополучие (защото аз предизвиквам всеки британец да събере смелост и си признае дали мисълта за богатство не събужда у него страхопочитание и приятно усещане, и дали, ако ви кажат, че човекът, който седи на вечерята до вас, притежава половин милион, вие няма да се отнесете към него с известно любопитство) — ако, значи, обикновените хора гледат с благодарност към парите, колко по-силно е това за светските господа! Парите събуждат у тях изблик на любов и добри чувства и нежността им спонтанно възниква към интересните притежатели на богатството. Познавам някои почтени хора, гдето не се чувствуват свободни да дарят приятелството си на човек, който няма известна сума пари или място в обществото. Те проявяват чувствата си само при подходящи случаи. И за доказателство на това може да служи обстоятелството, че повечето членове на семейство Озбърн, които в продължение на петнадесет години не можеха да събудят в сърцата си обич към Амелия Седли, само за една вечер се привързаха така силно към мис Шварц, както би могъл да си пожелае най-романтичният поддръжник на идеята за любов от пръв поглед.

Колко подходяща би била тя за Джордж (единодушно решиха сестрите и мис Уирт) и колко по-сполучлив щял да бъде един брак с нея, отколкото с онази незначителна малка Амелия! Такъв блестящ младеж като него, с такава хубава външност, с такива качества — тъкмо съпруг за нея! И душите на младите девойки се изпълниха с видения за балове в Портланд Плейс, представяния в двореца и сближаване с половината аристокрация. И те не приказваха на любимата си нова приятелка за нищо друго, освен за Джордж и за неговите знатни познати.

Също и старият Озбърн си мислеше, че тя би била много подходяща за съпруга на Джордж. Той ще напусне армията; ще влезе в парламента; ще стане светски човек и фигура в политическия живот. Кръвта му се разпали от честен британски възторг, като си представяше как името Озбърн добива благородство в лицето на сина му и как той може да сложи начало на цяло поколение блестящи баронети. И започна да работи в Сити и на борсата, докато научи всичко относно богатството на наследничката — къде са вложени парите й и къде се намират именията й. Младият Фред Булък, един от главните осведомители, би желал да се опита пред нея за себе си (така именно се изрази младият банкер), само че се бе заангажирал вече при Мария Озбърн. Но като не беше в състояние да си я осигури за съпруга, безкористният Фред бе напълно съгласен да я види своя снаха.

— Нека Джордж се запретне и я спечели — посъветва той. — Ковете желязото, докато е горещо — докато е още нова за Лондон. След няколко седмици някой проклет младеж от аристократичния край на града ще дойде с титлата и парите си и ще изиграе всички ни от Сити, както стори това миналата година лорд Фитцруфус с мис Грогръм, която вече бе сгодена за Подър, от фирмата „Подър и Браун“. Колкото по-скоро се свърши работата, толкова по-добре, мистър Озбърн; това е моят съвет.

Няма значение, че когато мистър Озбърн напусна банката, мистър Булък си спомни за Амелия и какво мило момиче е тя, и как е привързана към Джордж Озбърн; и той отдели най-малко десет секунди от ценното си време, за да окайва нещастната млада жена за нейната зла участ.

Докато Джордж Озбърн, подтикван от добрите си чувства и от верния си приятел Добин, се връщаше отново в краката на Амелия, баща му и сестрите му нареждаха този блестящ брак, на който и през ум не им минаваше, че той може да се възпротиви.

Когато старият Озбърн правеше за нещо „намек“, и най-тъпият човек не можеше да не се сети за какво става дума. Когато изритваше някой лакей по стълбата, той наричаше това „намек“, отправен към лакея да напусне службата си. С обичайната си откровеност и деликатност той каза на мисис Хегистън, че ще й даде чек за пет хиляди лири стерлинги в деня, когато синът му се ожени за повереницата й; той нарече това предложение „намек“, като го считаше за много ловка проява на дипломация. Най-сетне направи намек и на Джордж за наследничката, като му заповяда веднага да се ожени за нея, също както би заповядал на лакея си да отпуши бутилка или на чиновника си да напише писмо.

Този повелителен намек обезпокои Джордж твърде много. Той беше в самия разгар на първия си плам и удоволствие от второто си ухажване на Амелия и това му бе неописуемо приятно. Разликата между нейния вид и държане и тези на наследничката правеше мисълта за брак с богаташката двойно по-смешна и омразна. „Представи си да ме видят в екипаж или в ложа в операта до една такава махагонова красавица!“ — мислеше си той. Прибавете към всичко и обстоятелството, че младият Озбърн бе също толкова упорит, колкото и старият. Когато желаеше нещо, той беше тъй настойчив в намерението си да го получи и точно толкова буен, когато го разядосваха, както и баща му в най-свирепите моменти.

Първия ден, когато баща му направи официално намек, че трябва да сложи чувствата си пред краката на мис Шварц, Джордж се опита да печели време.

— Трябваше по-рано да се сетите за тази работа, сър — каза той. — Това не може да стане сега, когато всеки ден очакваме да ни пратят на поход в чужбина. Почакайте, докато се върна, ако изобщо се върна. — После той даде да се разбере, че времето, когато полкът всеки миг очаква да напусне Англия, не е подходящо избрано, че малкото дни или седмици, през които им остава да бъдат в отечеството, трябва да бъдат посветени на работа, а не на ухажване; за това имало достатъчно време, когато се завърнел в родината си с майорски чин. — Тъй като аз ви обещавам — каза с доволство той, — че по един или друг повод вие ще прочетете името Джордж Озбърн във вестника.

Бащиният му отговор се основаваше върху сведенията, които бе получил в Сити: че младежите от Уест Енд непременно ще пипнат наследницата, ако той се забави, и че ако не се ожени за мис Шварц, най-малко би могъл да потвърди писмено годежа си, който да приключи с брак, когато се завърне в Англия. Бащата поддържаше, че мъж, който може да получи десет хиляди годишно, като си седи в отечеството, е глупак, ако рискува живота си, като отива в чужбина.

— Значи, сър, вие искате да се покажа страхливец и да опетня семейното име заради парите на мис Шварц — възрази Джордж.

Тази забележка смути стария джентълмен; но тъй като имаше какво да му отговори на това и понеже вече бе решил какво трябва да направи, той каза:

— Утре ще вечеряте тук, сър, и всеки ден, когато мис Шварц е у дома, вие ще бъдете тук да й показвате уважението си. Ако имате нужда от пари, отнесете се до мистър Чопър.

Така на пътя на Джордж се появи още една пречка в плановете му относно Амелия, във връзка с които той и Добин бяха водили не един доверителен разговор. Мнението на приятеля му за поведението, което трябваше да следва, вече ни е известно. А що се отнася до Озбърн, когато веднъж решеше нещо, всяка нова пречка само го правеше още по-упорит.

Мургавият обект на съзаклятието, което главните членове на семейство Озбърн бяха устроили, не знаеше нищо относно плановете им във връзка с нея (които, колкото и чудно да изглежда, нейната приятелка и настойница не й откри) и като вземаше всичките ласкателства на младите момичета за искрена обич, а освен това, понеже имаше много гореща и поривиста природа, както вече имахме случай да покажем, тя отвърна на чувствата им със същински тропически плам. И нека да кажем истината — самата тя си имаше собствен интерес в дома на Ръсъл Скуеър; с една дума, тя смяташе Джордж Озбърн за много симпатичен младеж. Бакенбардите му й бяха направили впечатление още първата вечер, когато ги съзря на бала у Хълкър; и както знаем, тя не беше първата жена, която се очароваше от тях. Джордж изглеждаше едновременно горд и меланхоличен, отпуснат и свиреп. Имаше вид на човек със страсти, тайни и скрити гризящи го мъки и преживявания. Гласът му беше дълбок и плътен. Той казваше, че вечерята е топла или предлагаше сладолед на дамата си с такъв тъжен и доверителен глас, сякаш й съобщаваше за смъртта на майка й или се готвеше да направи любовно признание. Слагаше в краката си всички луди-млади от бащиното си общество и беше героят на тези треторазредни хора. Неколцина му се подиграваха и го мразеха. Други, подобно на Добин, се възхищаваха жарко от него. И бакенбардите му бяха започнали да вършат работата си и да се увиват около сърцето на мис Шварц.

Когато имаше някаква възможност да го срещне на Ръсъл Скуеър, тази непресторена и добродушна млада девойка изпадаше в нетърпение да види милите си госпожици Озбърн. Тя изразходва много средства за нови рокли, гривни, шапки и огромни пера. Гиздеше се с най-голямо старание, за да се хареса на Победителя, и проявяваше всичките си простички дарования да спечели симпатиите му. Момичетата я подканваха с най-голяма сериозност да им посвири и тя изпяваше трите си песни и изсвирваше двете си малки парчета толкова често, колкото я помолваха, като вършеше това с все по-голямо удоволствие. През време на тези приятни занимания мис Уирт и настойничката седяха наблизо и най-усърдно проучваха благородничеството и разговаряха за аристокрацията.

На другия ден, след като чу бащиния си намек и малко преди определения за вечеря час, Джордж се излежаваше на един диван в гостната, обхванат от напълно естествена и твърде много прилягаща му тъга. По нареждане на баща си беше ходил преди това при мистър Чопър в Сити (макар че даваше на сина си много пари, старият джентълмен никога не му определяше една постоянна сума, като му отпущаше толкова, колкото в момента му хрумнеше). След това отиде във Фулъм и прекара три часа с Амелия, с милата си малка Амелия, а когато се прибра вкъщи, завари в гостната сестрите си, които бяха разперили колосаните си муселинени рокли; двете знатни възрастни дами кудкудякаха нещо в дъното, а откровената мис Шварц седеше облечена в любимата си жълта копринена рокля, с тюркоазни гривни, безброй пръстени, цветя, пера, панделки и всякакви дрънкулки, украсена като за маскарад.

След като направиха няколко напразни опита да го увлекат в разговор, те заприказваха за мода и салонни клюки, докато бърборенето им просто го влуди. Той съпоставяше държането им с държането на малката Еми — пискливите им гласове с нейните нежни напевни тонове; колосаните им рокли и предвзетите им пози и рамене с нейните смирени, плавни движения и скромна грациозност. Клетата Шварц седеше точно на мястото, на което Еми имаше обичай да сяда. Украсените й със скъпоценности ръце лежаха разперени на жълтия й копринен скут. Брошките и обиците й блестяха, а големите й очи се въртяха наоколо. Тя седеше така, без да върши нищо, изпълнена с доволство, като се мислеше очарователна. Сестрите не бяха виждали нищо по-прекрасно от копринената й рокля.

— Дявол да я вземе — казваше Джордж на доверения си приятел, — тя ми приличаше на порцеланова кукла, която цял ден само се хили и клати глава. Бога ми, Уил, едва се удържах да не хвърля отгоре й възглавницата от дивана. — Но той възпря тази проява на чувствата си.

Сестрите започнаха да свирят „Пражката битка“.

— Спрете това проклето нещо! — изрева разярено Джордж от дивана. — То ме кара да побеснявам. Вие ни изсвирете нещо, мис Шварц, моля ви. Изпейте нещо, каквото и да е, само не „Пражката битка“.

— „Синеоката Мери“ ли да изпея или мелодията от малката латерна? — запита мис Шварц.

— Онази сладка песен от латерната, която весели улицата — казаха сестрите.

— Вече я чухме — обади се мизантропът от дивана.

— Мога да пея и „Fleuve du Tage^[1]“ — каза със смирен глас Шварц, — ако имам думите. — Тази беше последната песен от колекцията на достойната девойка.

— О, „Fleuve du Tage“ — извика мис Мария; — ние я имаме — и тя отиде да потърси нотите.

Случи се така, че тази песен, която по онова време бе на върха на своята популярност, бе дадена на младите момичета от една тяхна млада приятелка, чието име стоеше на кориците. След като завърши песента и получи одобрението на Джордж (който си спомни, че Амелия много обичаше тази мелодия), мис Шварц може би се надяваше да я извикат на бис и си играеше с нотните листове, когато погледът й падна върху първата страница и тя видя името „Амелия Седли“, написано в ъгъла.

— Божичко! — извика мис Шварц, като се завъртя бързо на столчето пред пианото. — Моята ли Амелия е това? Амелия, която беше в пансиона на мис Пинкъртън в Хамърсмит? Сигурна съм, че е тя. Положително е тя. Разправете ми за нея — къде е тя?

— Не говорете за нея — каза бързо мис Мария Озбърн. — Семейството й се опозори. Баща й измами татко, а що се отнася до нея, тук името й не бива да се споменава. — Това беше отговорът на мис Мария за грубостта на Джордж към „Пражката битка“.

— Приятелка на Амелия ли сте? — каза Джордж, като скочи. — Господ да ви благослови за това, мис Шварц. Не слушайте какво говорят момичетата. Най-малко тя е виновна в нещо. Тя е най…

— Знаеш, че не бива да говориш за нея, Джордж — извика Джейн. — Татко е забранил.

— Кой ще ме спре? — провикна се Джордж. — Да, ще говоря за нея. Повтарям, че тя е най-доброто, най-милото, най-нежното и най-сладкото момиче в Англия; и че разорена, или не, сестрите ми не са достойни дори свещта й да държат. Ако я обичате, идете да я видите, мис Шварц; сега тя се нуждае от приятели; и пак казвам, благословен да е всеки, който я обича. Който говори добре за нея, е мой приятел; а който я хули, ми е неприятел. Благодаря ви, мис Шварц — и той отиде и разтърси ръката й.

— Джордж! Джордж! — извика умолително една от сестрите.

— Да, повтарям — каза свирепо Джордж. — Благодаря на всекиго, който обича Амелия Сед… — Той спря. Старият Озбърн беше в стаята с позеленяло от ярост лице и с очи, подобни на разгорещени въглени.

Макар Джордж да се спря по средата на изречението, все пак кръвта му туптеше гневно и дори цяло поколение Озбърнови не бе в състояние да го изплаши. И като се овладя в миг, той отвърна на сърдития поглед на баща си с поглед, тъй изпълнен с решителност и предизвикателство, че на свой ред старият човек отстъпи и погледна настрани. Той почувствува, че моментът на сбиването е дошъл.

— Мисис Хегистън, позволете ми да ви отведа на вечеря — каза той. — Подай ръка на мис Шварц, Джордж. — И те тръгнаха надолу.

— Мис Шварц, аз обичам Амелия и ние сме сгодени едва ли не от рождението си — каза Озбърн на дамата си; и през цялата вечер Джордж бъбреше с такова оживление, което учуди дори самия него, и накара баща си да се почувствува двойно по-неспокоен за битката, която щеше да се разрази веднага щом дамите излезеха.

Разликата между двамата беше тази, че докато бащата беше буен и кавгаджия, синът имаше три пъти повече смелост и самообладание и не само можеше да прави нападения, но и да ги отблъсква. И като разбра, че сега е моментът, когато ще се разреши изходът от борбата с баща му, той вечеряше с превъзходно спокойствие и охота, преди битката да бе започнала. В пълна противоположност на него, старият Озбърн беше неспокоен и пиеше много. Заплиташе език в разговора си с дамите, които седяха до него, а спокойствието на Джордж го ядосваше още повече. Той просто се влуди, като видя как Джордж спокойно сгъна кърпата си и с какъв елегантен поклон отвори вратата на дамите, за да излязат. Сетне си наля чаша вино, опита го и погледна баща си право в лицето, сякаш му казваше: „Господа гвардейци, стреляйте първи.“ Старият джентълмен също се въоръжи с муниции, но каната с виното удряше о чашата, докато той се мъчеше да я налее.

След като въздъхна изтежко, с лице, което беше станало мораво, той започна:

— Как се осмелихте, сър, да споменете името на тази личност пред мис Шварц в моята гостна? Питам ви, сър, как се осмелихте да го направите?

— Спрете, сър — отвърна му Джордж. — Един капитан от британската армия не бива да се пита как се осмелява да върши това или онова.

— На сина си мога да кажа, каквото намеря за добре, сър. Ако искам, мога да го оставя без пет пари. Ако искам, мога да го направя и просяк. И ще кажа това, което пожелая — отвърна старият.

— Аз съм джентълмен, макар и да съм ваш син, сър — отвърна високомерно Джордж. — Каквото и да желаете да ми кажете, каквито и заповеди да искате да ми дадете, ще ви помоля да сторите това с този език, който съм свикнал да слушам.

Когато момъкът възприемеше това високомерно държане, то събуждаше в баща му или голямо страхопочитание, или голямо раздразнение. Старият Озбърн тайно се плашеше от сина си като от по-голям джентълмен от самия него; и може би читателите ми са забелязали в своята опитност из този наш Панаир на суетата, че грубият човек изпитва най-голямо недоверие към оня, който има качествата на джентълмен.

— Моят баща не ми е дал образованието, което вие сте получили, нито преимуществата, които сте имали, нито парите, които са били на ваше разположение. Ако бях дружил с хората, с които някои са дружили с помощта на моите средства, тогава може би, сър, моят син нямаше да се перчи с превъзходството си и с хайлайфската си надутост (тези думи бяха изречени с най-саркастичния тон на стария Озбърн), Обаче в мое време да обижда човек баща си, не се смяташе за джентълменска проява. Ако аз бях направил подобно нещо, моят баща щеше да ме изрита по стълбите, сър.

— Никога не съм ви обиждал, сър. Само ви помолих да си спомните, че синът ви е джентълмен, какъвто сте и вие. Много добре знам, че ми давате доста пари — каза Джордж (като ровеше пачката банкноти, които сутринта бе получил от мистър Чопър). Вие честичко ми го повтаряте. Няма опасност да го забравя.

— Бих желал да не забравяте и други някои неща — отвърна бащата. — Бих желал да не забравяте, че в тази къща — доколкото благоволявате да я почетете с присъствието си, господин капитан — аз съм господарят — и че онова име, и че онова — което вие…

— Което какво, сър? — запита Джордж с едва доловима насмешка, наливайки си нова чаша кларет.

— … което аз… — избухна бащата със страшно проклятие — че името на онези Седли не трябва никога да се споменава тука, сър — нито на един от тази проклета сган, сър.

— Не бях аз този, който пръв спомена името на мис Седли. Не друг, а моите сестри заговориха против нея на мис Шварц; и, бога ми, аз ще я защищавам, където и да отида. Няма никому да позволя да говори лошо за нея в мое присъствие. Смятам, че нашето семейство вече й е сторило достатъчно зло и няма защо да продължава да я тъпче сега, когато тя е повалена. Ще застрелям всеки, освен вас, който каже и една дума срещу нея.

— Продължавайте, сър, продължавайте — каза старият джентълмен, а очите му просто щяха да изхвръкнат.

— Да продължавам за какво, сър? За това как се отнесохте към онзи ангел ли? Кой ме накара да я обикна? Вие сторихте това. Може би щях да избера друга и може би щях да се обърна към някоя, която стои по-горе от вашето общество, обаче аз ви послушах. И сега, когато сърцето й е мое, вие ми заповядвате да го захвърля и да я накажа, а може би и да я убия — заради чужди грешки. Това е срамота, бога ми — каза Джордж, като с всяка дума гневът го обхващаше все по-силно. — Срамота е да постъпва човек безотговорно с чувствата на една девойка — при това такъв ангел като нея. Тя тъй превъзхождаше всички, сред които живееше, щото би могла да събуди завист, но е толкова добра и благородна, че просто е чудно как можаха да посмеят да я мразят. Ако аз я напусна, сър, мислите ли, че тя ще ме забрави?

— Не позволявам да ми се говорят тук тези безсмислици и глупави сантименталности, сър! — извика бащата. — Не позволявам в семейството ми да има просешки женитби! Ако предпочитате да захвърлите един доход от осем хиляди годишно, който бихте могли да получите, това си е ваша работа, но, за бога, съберете си нещата и се махнете от тази къща, сър! Кажете ми веднъж завинаги, сър, ще направите ли, което ви казвам, или няма?

— Да се оженя за онази мулатка ли? — каза Джордж, като си подръпна нагоре яката. — Цветът й не ми харесва, сър. Предложете я на онзи черния, който мете улицата срещу Флийт Маркет, сър. Аз няма да се оженя за тази хотентотска Венера.

Мистър Озбърн дръпна буйно шнура на звънеца, с който имаше обичай да повиква лакея, когато иска вино — и с почти черно лице заповяда на прислужника да доведе файтон за капитан Озбърн.

— Всичко е свършено — каза Джордж, като влезе след един час в кафенето на хотел „Слотърс“ с твърде блед вид.

— Какво е свършено, момчето ми? — запита Добин.

Джордж му разправи какво се бе случило между него и баща му.

— Още утре ще се оженя за нея — каза той с проклятие. — Всеки ден я обиквам все повече и повече.