Уилям Текери
Панаир на суетата (36) (роман без герой)

Глава XXXV
Вдовица и майка

Новината за големите сражения при Катр Бра и Ватерло достигнаха до Англия по същото време. Пръв вестник „Gazette“ публикува резултата от двете битки. При това славно известие цяла Англия потръпна от възторг и боязън. Сетне последваха подробностите; след съобщението за победата се изброяваха ранените и убитите. Кой може да опише страха, с който хората отваряха и прочитаха този списък? Представете си как голямата новина за битките във Фландрия пристигна почти във всяко селище и дом на трите кралства и какво ликуване и благодарност, каква мъка и разяждаща болка обхващаха хората, когато прочитаха списъците на претърпените от отделните полкове загуби и узнаваха дали скъпият приятел и роднина е избягнал смъртта, или е загинал. Всеки, който си направи труд да прегледа вестниците от онова време, непременно ще усети, макар и не направо, а от втора ръка, с какъв притаен дъх са били четени те. Списъците на жертвите продължават от един брой на вестника в следващия и вие спирате по средата, сякаш четете някой роман в серии. Помислете какво трябва да е било вълнението на хората при появяването на всеки следващ брой, излязъл току-що от печатницата. И ако подобна заинтересованост се е чувствувала в нашата страна и относно сражение, в което са участвували едва двадесет хиляди от нашите сънародници, помислете за състоянието на Европа в продължение на двадесет години преди това, когато народите са се сражавали не с хиляди, а с милиони и когато всеки един от войниците, който е повалял своя враг, е наранявал жестоко и някое друго сърце, далеч от бойното поле.

Новината, която вестникът донесе на Озбърнови, разтърси страхотно семейството и неговия домовладика. Момичетата се отдадоха на необуздана скръб. Мрачният стар баща се приведе още по-ниско под товара на тежката участ и на тъгата си. Той се мъчеше да мисли, че това е отплата от провидението за непослушанието на сина му. Не смееше да си признае, че жестоката присъда го плаши и че изпълнението й е дошло прекалено наскоро след проклятията му. Понякога цял се разтърсваше от ужас, сякаш сам той бе причинил тежката участ, която бе призовал върху главата на сина си. По-рано все съществуваше някаква възможност за сдобряване. Жената на момъка би могла да умре, или пък той би могъл да се върне и да каже: „Татко, сгреших.“ Но сега нямаше никаква надежда. Той стоеше от другата страна на непроходимата пропаст и преследваше баща си с тъжни очи. Старият си ги спомняше такива веднъж, в миналото, когато момчето бе болно и всички го смятаха за умиращо. Тогава лежеше безмълвен на леглото си, вторачил поглед с безкрайна печал. Милостиви боже! Как бащата се бе вкопчил в лекаря и с каква пареща тревога вървеше подире му; каква огромна тежест се вдигна от гърдите му, когато след кризата на треската момчето се подобри и отново погледна баща си с очи, които го познаваха! Но сега нямаше никакъв лек, никаква надежда, никаква възможност за сдобряване. И най-вече — не можеше да чуе никакви думи на смирение и разкаяние, които да облекчат нараненото му самолюбие и да накарат изпълненото с яд и отрова сърце да забие пак тъй естествено, както по-рано. Трудно е да се каже кое причиняваше по-остра мъка на гордия баща — дали това, че синът му бе загинал, без той да му прости, или че съдбата го бе лишила от извинението, което собствената му гордост очакваше.

Но каквито и да бяха чувствата му, суровият старец не ги споделяше с никого. Той никога не споменаваше името на сина си пред дъщерите си, а заповяда на най-възрастната да нареди на всички жени от домакинството да облекат жалейни дрехи; пожела също така мъжете от прислугата да си сложат черно облекло. Разбира се, всички приеми и забавления се отмениха. Не казаха нищо определено на бъдещия му зет, чийто сватбен ден бе вече избран, но видът на мистър Озбърн бе достатъчен да накара мистър Булък да не задава никакви въпроси и по никакъв начин да не настоява за това тържество. Той и девойките си шепнеха понякога по този въпрос в приемната, където бащата никога не влизаше. Той постоянно седеше само в кабинета си, като цялата предна част от къщата стоя затворена, докато изтече жалейният период и известно време подир него.

Около три седмици след осемнадесети юни близкият познат на мистър Озбърн сър Уилям Добин дойде в дома му, на Ръсъл Скуеър, с много бледо и разтревожено лице и настоя да се види със стария човек. Въведоха го в неговата стая и след няколко думи, които нито гостенинът, нито домакинът можаха да разберат, първият извади едно писмо, запечатано с голям червен печат.

— Моят син, майор Добин — каза градският съветник с известно колебание, — ми изпрати писмо по един офицер от… полк, който пристигна днес в града. Писмото на сина ми съдържа и едно за вас, Озбърн. — Градският съветник сложи писмото на масата и Озбърн го гледа напрегнато и безмълвно в продължение на една-две минути. Видът му изплаши пратеника, който, след като поизгледа виновно сломения от скръб старец, излезе бързо без ни една дума повече.

Писмото бе написано с добре познатия решителен почерк на Джордж. То бе същото, което той бе написал призори на 16 юни, точно преди да си вземе сбогом с Амелия. Големият червен печат бе украсен с фалшивия герб, който Озбърн си бе присвоил и чието мото беше Pax in bello — същия, който притежаваше графският род, с който суетният стар човек се мъчеше да се убеди, че е в родствени връзки. Ръката, която бе писала това писмо, нямаше никога вече да държи ни перо, ни сабя. Дори и самият печат, с който то бе запечатано, бе ограбен от мъртвото Джорджово тяло, докато то лежеше на бойното поле. Бащата не знаеше нищо за това; само седеше и гледаше писмото с блуждаещ и изплашен поглед. Той почти падна, когато посегна да го отвори.

Имали ли сте някога недоразумение с някой обичен ваш приятел? Как ви мъчат и упрекват писмата му, писани, когато сте се обичали и сте си вярвали! Колко е печално да прелиствате тези жарки изрази на изгаснало вече чувство! Какви лъжливи епитафи са те над трупа на любовта! С каква жестокост показват житейската суета! Повечето от нас са получавали и писали цели купища от тях. Те са като заключени в килера призраци, които пазим и от които се крием. Дълго трепереше Озбърн пред писмото на своя мъртъв син.

Писмото на нещастния момък не казваше много. Той бе твърде горд, за да разкрие нежността, която изпълваше сърцето му. Джордж само пишеше, че в навечерието на голямата битка желае да си вземе сбогом с баща си и тържествено да го помоли да се покаже добър към съпругата — и може би към детето — които оставя зад себе си. Той си признаваше с разкаяние, че поради своето прахосничество и разточителство голяма част от малкото наследство на майка му е вече изразходвана. Джордж благодареше на баща си за проявеното в миналото великодушие и му обещаваше, че независимо от това дали ще падне на бойното поле, или ще остане жив, ще действува по начин, достоен за името Джордж Озбърн.

Неговата английска резервираност, гордостта му или може би някаква непохватност му бяха попречили да каже повече от това. Баща му не можа да види целувката, която Джордж бе сложил върху надписа на писмото. Мистър Озбърн го пусна от ръката си, изпълнен с най-горчива и пареща мъка, породена от покрусената му любов. Той все още обичаше сина си и все още не му бе простил.

Около два месеца подир това, когато веднъж девойките отидоха на черква с баща си, те забелязаха как той зае различно място от онова, на което обикновено сядаше, когато благоволяваше да присъствува на божествената служба. Забелязаха също, че от новото си място той гледаше нагоре към стената над главите им. Това накара и момичетата също да отправят поглед по посоката, към която се бяха отправили мрачните очи на баща им. И те видяха паметник, с доста сложна направа, където Британия бе представена, че плаче над една ваза, а счупената сабя и легналият лъв показваха, че това скулптурно произведение е издигнато в чест на някой загинал воин. Скулпторите по онова време имаха голям избор от подобни жалейни емблеми, които все още можете да видите по стените на катедралата „Св. Павел“, покрити със стотици от тези надути езически алегории. През първите петнадесет години от настоящия век те се търсеха твърде много.

Под въпросната възпоменателна плоча беше изобразен добре познатият натруфен Озбърнов герб; и надписът казваше, че това е сътворено „В памет на Джордж Озбърн младши, ескуайър, капитан от… пехотен на негово величество полк, паднал на 18 юни 1815 година, на 28 години, сражавал се за своя крал и отечество в славната победна битка при Ватерло. Dulce et decorum est pro patria mori^[1].“

Видът на този камък така разстрои нервите на девойките, че мис Мария се принуди да напусне черквата. Богомолците направиха почтително път на тези ридаещи момичета, облечени в пълен траур, и съжалиха суровия стар баща, седнал срещу възпоменателната плоча на умрелия войник. „Дали ще прости на мисис Джордж?“ — питаха се едно друго момичетата, след като вълнението им стихна. Между познатите на семейство Озбърн, които знаеха за скъсването на връзките между бащата и сина поради женитбата на последния, също се говореше много относно възможностите за одобряване с младата вдовица. Много господа се хващаха на бас по този въпрос, както живеещите около Ръсъл Скуеър, така и в Сити.

Ако сестрите се тревожеха, че баща им може би ще признае Амелия за дъщеря на семейството, тази тяхна загриженост се усили, когато към края на есента старият Озбърн заяви, че ще замине в чужбина. Той не каза къде отива, но те веднага разбраха, че ще се упъти към Белгия, а им беше известно също така, че вдовицата на Джордж все още се намира в Брюксел. Те получаваха доста точни сведения за Амелия от лейди Добин и нейните дъщери. Нашият добър капитан бе произведен в по-горен чин поради смъртта на втория майор на полка, загинал на бойното поле. А смелият О’Дауд, който се бе отличил много там, както и при всички случаи, когато имаше възможност да покаже хладнокръвието и храбростта си, бе станал полковник и носител на Ордена на банята.

Голямо мнозинство от смелите офицери и войници на… полк, който бе пострадал жестоко и през двата дена на сражението, през есента все още се намираха в Брюксел, където лекуваха раните си. В продължение на няколко месеца след големите битки градът представляваше огромна военна болница; и когато войниците и офицерите започнаха да се понадигат от леглата си, градините и обществените места се изпълваха с ранени — стари и млади, които, откопчили се току-що от ноктите на смъртта, се отдаваха на хазарт, на веселие и на любов, както в такива случаи често правят хората от Панаира на суетата. Мистър Озбърн лесно намери някои от офицерите на… полк. Той познаваше добре униформата им, бе следил зорко всички промени и производства в полка и много обичаше да говори за него и офицерите му, сякаш сам той бе един от тях. В деня след пристигането си в Брюксел той видя един войник с добре познатите му нашивки, седнал да си почине на една каменна скамейка в градината. Отправи се към него и разтреперан зае място до оздравяващия човек.

— В ротата на капитан Озбърн ли бяхте? — запита го той и след кратко мълчание прибави: — Той беше мой син, сър.

Войникът не беше от ротата на Озбърн, но вдигна здравата си ръка и докосна тъжно и почтително шапка пред изпития, унил джентълмен, който го бе заговорил.

— В цялата армия нямаше по-прекрасен и по-добър офицер — каза войникът. — Подофицерът на ротата на капитана (сега начело на нея е капитан Реймънд) се намира в града, ранен в рамото. Негово благородие би могъл да се срещне с него, ако обича, и той ще му разправи всичко, което желае за… за действията на… полк. Но навярно негово благородие се е срещнал с храбрия майор Добин, най-добрия приятел на капитана; а сигурно е видял и мисис Озбърн, която също е в града и която, според думите на всички, била много зле. Казват, че в продължение на шест седмици и повече тя дори не била с ума си. Но, разбира се, ваше благородие знае всичко това. И простете, че ви говоря за тези неща — прибави войникът.

Озбърн сложи една гвинея в ръката на човека и му каза, че ще получи и друга, ако доведе подофицера на… полк в „Хотел дю Парк.“ Това обещание много скоро изправи сержанта пред мистър Озбърн. Първият войник си отиде и като разправи на един-двама свои другари как бащата на капитан Озбърн дошъл в града и колко бил щедър, те отидоха и весело си пийнаха и похапнаха с парите, които бяха получили от гордия опечален стар баща. Придружен от подофицера, който също бе на оздравяване, Озбърн тръгна за Ватерло и Катр Бра — пътуване, което хиляди от съотечествениците му предприемаха по онова време. Той взе подофицера със себе си в екипажа и под негово ръководство преброди и двете полета. Озбърн видя тази част на пътя, откъдето полкът се бе впуснал в сражение на шестнадесети, и склона, по които бяха подгонили френската кавалерия, напираща срещу отстъпващите белгийци. Видя и мястото, където благородният капитан бе повалил френския офицер, сборичкал се с младия подпоручик за знамето, тъй като подофицерите знаменосци били убити. По този път те отстъпили на следния ден и там се намираше рътлината, където полкът спрял да пренощува под дъжда на седемнадесети. По-горе се виждаше позицията, която заели и задържали през деня, като от време на време се групирали, за да отблъснат нападението на неприятелската кавалерия, и залягали под заслона на насипа, да се запазят от яростната френска канонада. И когато вечерта всички сражаващи се там англичани получили заповед за настъпление, докато врагът се отдръпвал след последното си нападение, този бил склонът, по който капитанът се впуснал надолу, като викал „ура“ и размахвал сабя, обаче бил улучен от вражески куршум и паднал мъртъв.

— Майор Добин занесе тялото на капитана в Брюксел — каза подофицерът с нисък глас — и както ваша светлост вече знае, той се погрижи за погребението му.

Селяните и продавачите на възпоменателни останки, намиращи се наоколо, крещяха край двамата мъже, предлагайки за продан най-различни спомени от битката — кръстове, еполети и изпочупени брони, докато войникът продължаваше своя разказ.

На раздяла, след като посети местата, където синът му се бе проявил за последен път, Озбърн даде много щедра награда на подофицера. Той бе видял вече неговия гроб. Озбърн бе отишъл там веднага след пристигането си в Брюксел. Тялото на Джордж лежеше в хубавото гробище на Лекен, близо до града. Веднъж, когато отишъл на това място на разходка с компания, той пожелал шеговито там да бъде гробът му. И наистина младият офицер бе положен от приятеля си тъкмо там, вън от гробището, в един ъгъл на градината, отделен с храсталаци от параклисчетата, кулите и цветните лехи, под които почиваха католиците. За стария Озбърн бе унизително да си помисли, че синът му — английски джентълмен, капитан от знаменитата британска армия, не е бил намерен за достоен да лежи в земята, където заравят някакви си обикновени чужденци. Кой от нас може да каже колко суетност се таи в най-жарката ни привързаност към другите и колко себелюбива е любовта ни? Озбърн не размишляваше много върху двойствената природа на чувствата си; нито върху борбата, която се водеше между инстинкта и самолюбието му. Той вярваше неотклонно, че всичко, което върши, е право, че при всички възможни случаи трябва да постъпва, както единствено той намира за добре и — подобно на ужилването от оса или ухапването от змия — омразата му напираше, остра и отровна, срещу всичко, което би могло да мине за противодействие. Той се гордееше с омразата си, както и с всичко друго. Винаги да бъде прав, винаги да върви напред със смазващи стъпки и никога да не се съмнява — нима това не са големите качества, с които тъпотата взема преднина в света?

Когато на връщане от посещението на Ватерло екипажът на мистър Озбърн наближаваше градските порти по залез-слънце, те срещнаха друга отворена карета, в която се виждаха две дами и един джентълмен, а отстрани на превозното средство яздеше офицер. Озбърн се отдръпна със сепване назад и подофицерът, седнал до него, хвърли учуден поглед на съседа си, докато поздравяваше с докосване на шапката си офицера, който отвърна механично на поздрава му. Това бе Амелия с ранения млад подпоручик до нея, а отсреща й седеше вярната й приятелка Пеги О’Дауд. Да, това бе Амелия, но колко беше различна от свежото и мило момиче, което Озбърн познаваше! Лицето й бе бледо и слабо. Хубавата й кестенява коса беше разделена на път под вдовишкото й боне — клетото дете! Очите й бяха вперени и не гледаха никъде. Те се отправиха с безизразен поглед в лицето на Озбърн, когато екипажите се разминаха, но тя не го позна; нито пък и той разбра коя е тя, докато не видя Добин, който яздеше край нея; и тогава му стана ясно коя е тази жена. Той я мразеше. И докато не я бе срещнал там, не знаеше колко силна е омразата му. След като каретата й отмина, той се извърна и впери очи в подофицера, който не можеше да се удържи да не го погледне, и в погледа на стареца се четяха предизвикателство и омраза, сякаш искаше да каже на придружаващия го човек: „Как, ти смееш да ме погледнеш? Дявол да те вземе! Мразя я! Тя сломи надеждите ми и цялата ми гордост…“

— Кажи на онзи нехранимайко да кара бързо! — обърна се той с проклятие към лакея на капрата.

Миг след това по каменната настилка зад Озбърновия екипаж се чу тропот на конски копита и Добин се приближи до тях. Когато каретите се разминаха, мислите му бяха другаде и чак след като измина няколко крачки, той си спомни, че човекът, когото току-що бяха срещнали, бе Озбърн. После той извърна очи да разбере дали видът на свекъра й бе направил някакво впечатление на Амелия, но клетата девойка не знаеше кой бе минал. След това Уилям, който всеки ден я придружаваше при разходките й, извади часовника си, промълви нещо за някаква работа, за която изведнъж си спомнил, и се отдалечи с коня си. Тя и това не забеляза, само седеше с отправен пред себе си поглед, като съзерцаваше хубавия пейзаж в далечината, накъдето бе отминал Джордж.

— Мистър Озбърн, мистър Озбърн! — извика Добин, като се приближи и подаде ръка. Озбърн не направи движение да я поеме, само още веднъж изкрещя с проклятие на слугата си да кара по-бързо.

Добин сложи ръка отстрани на екипажа.

— Аз трябва да ви видя, сър — каза той. — Имам да ви предам едно известие.

— От онази жена ли? — запита яростно Озбърн.

— Не — отвърна другият, — от сина ви.

При тези думи Озбърн се отпусна назад в ъгъла на екипажа си и като го остави да отмине напред, Добин продължи да язди близо зад него. Така минаха през града, докато стигнаха хотела на мистър Озбърн, без да разменят ни дума повече. Добин последва Озбърн до стаите му. Джордж често беше ходил в тези помещения; там бе жилището, което заемаше семейство Кроли през време на престоя им в Брюксел.

— Моля, имате ли да ми казвате нещо, капитан Добин?… Впрочем прося извинение, би трябвало да кажа майор Добин, тъй като по-ценните от вас хора са загинали и вие сега заемате тяхното място — каза мистър Озбърн с този свой язвителен тон, който понякога благоволяваше да възприеме.

— Наистина, по-добрите от мене са мъртви — отвърна Добин. — И аз искам да ви говоря за един от тях.

— Приказвайте накратко, сър — каза другият с проклятие, като поглеждаше смръщено посетителя си.

— Дойдох тук като негов най-близък приятел — подхвана отново майорът — и като изпълнител на завещанието му. Той го направи, преди да тръгне за сражение. Известно ли ви е колко оскъдни са средствата му и в какво притеснено положение се намира вдовицата му?

— Аз не познавам вдовицата му, сър — каза Озбърн. — Нека тя се върне при баща си. — Но джентълменът, комуто той говореше, бе твърдо решил да запази хладнокръвие и затова продължи, без да обръща внимание на прекъсването:

— Знаете ли, сър, състоянието на мисис Озбърн? Животът, а едва ли не и разсъдъкът й са разтърсени от удара, който се стовари върху нея. Много е съмнително дали ще се възстанови. Останала й е обаче една възможност за спасение и за нея дойдох тук да ви говоря. Скоро тя ще стане майка. Ще хвърлите ли бащината вина върху детето? Или ще простите на детето заради паметта на клетия Джордж?

Озбърн изля цял поток от себевъзхвали и проклятия — чрез първите той се извиняваше за поведението си пред собствената си съвест, а с вторите преувеличаваше липсата на синовен дълг у Джордж. Никой баща в Англия не бил по-щедър към сина си, който тъй безмилостно въстанал срещу него. И умрял, без дори да си признае, че е виновен. Нека тегли последиците на непослушанието и глупостта си! А що се отнасяло до него — до мистър Озбърн, той бил човек, който държал на думата си. Заклел се бил, че никога няма да проговори на онази жена, нито пък да я признае за съпруга на сина си.

— И това е, което можете да й кажете — завърши с проклятие речта си той, — и към това свое решение ще се придържам до последния ден от живота си.

Значи, оттук нямаше никаква надежда. Вдовицата трябваше да живее с оскъдната си пенсия или с помощта, която Джоз би могъл да й даде. „Мога да й кажа това, но тя няма да го чуе“ — мислеше си с тъга Добин, тъй като от нещастието насам мислите на клетата млада жена съвсем не бяха тук и зашеметена под тежестта на мъката си, доброто и злото й бяха еднакво безразлични.

Такива бяха за нея дори приятелството и сторените й добрини. Тя приемаше и двете, без да се оплаква, и след като ги приемеше, отново потъваше в скръбта си.

Представете си, че подир гореописания разговор са изминали около дванадесет месеца от живота на нашата клета Амелия. Първата половина на тези дни тя прекара в такава дълбока и сърцераздирателна мъка, че ние, които наблюдаваме и описваме някои от преживяванията на това слабо и нежно сърце, трябва да се отдръпнем пред жестоката печал, която изцежда кръвта му. Пристъпвайте с тихи крачки край нещастната постеля на клетата измъчена душа. Полекичка затваряйте вратата на тъмната стая, където тя страда, също както правеха добрите хора, които се грижеха за нея през първите месеци на болката й и не я оставяха нито за миг, докато провидението не й изпрати утеха. Дойде ден — ден на почти безгранична радост и смайване, — когато клетата овдовяла девойка притисна до гърдите си дете — дете, с очите на Джордж, който бе загинал, — мъничко момче, красиво херувимче. Да чуе първия му вик, бе същинско чудо! Как плачеше и се смееше тя над него — как любовта, надеждата и вярата отново се събудиха в гърдите й, когато детенцето се сгуши там! Тя бе спасена. Лекарите, които се грижеха за нея и се страхуваха за живота и разсъдъка й, чакаха с трепет този критичен момент, преди да заявят, че едното или другото са в безопасност. За хората, които бдяха край нея в продължение на много месеци, си струваше да преживеят всичкото това съмнение и страх, за да видят отново лъчистия й поглед, отправен нежно към тях.

Един от тези хора беше нашият приятел Добин. Той я върна в Англия в майчиния й дом. Това стана, когато мисис О’Дауд получи повелително нареждане от своя полковник да тръгне — и така бе принудена да напусне болната. Всеки, който има чувство за хумор, би изпитал голямо удоволствие да види как Добин държеше детето и да чуе с какво доволство се смееше Амелия, докато го наблюдаваше. Уилям беше кръстник на детето и употреби цялата си изобретателност да му купува чашки, лъжички, биберони и коралови герданчета.

Как майка му се грижеше за него, как го обличаше и как живееше чрез него: как пъдеше всички бавачки и не позволяваше почти никоя чужда ръка да го докосва, освен нейната собствена; как смяташе, че най-голямото благоволение, което можеше да покаже към кръстника му, майор Добин, бе да му позволи да го подрусва от време на време — всичко това няма защо да се разправя тук. Детето бе нейният живот. Съществованието й бе майчината милувка. Тя ограждаше крехкото и безсъзнателно същество с любов и обожание. Самия й живот изсмукваше то от гърдите й. Нощем и когато биваше сама, тя изпадаше в такъв екстаз на майчина обич, какъвто чудната божия любов отрежда за женския инстинкт — радост, която стои много по-високо и по-ниско от разума — красива сляпа преданост, позната само на женското сърце. Едно от задълженията на Уилям Добин беше да размишлява върху това поведение на Амелия и да следи, какво става в сърцето й. И ако любовта му го караше да отгатва почти всички чувства, които го вълнуваха, уви, той виждаше с фатална яснота, че там няма място за него. И тъй, понасяше с примирение участта си, знаеше я и бе доволен да я носи.

Предполагам, че бащата и майката на Амелия прозираха намеренията на майора и не бяха настроени зле спрямо тях; защото Добин посещаваше къщата им всеки ден и в продължение на часове стоеше при тях или при Амелия, или при добрия им хазаин мистър Клеп и неговото семейство. Малката дъщеря на мистър Клеп, която бе нещо като любимка на Амелия, го наричаше майор Бонбонков. И обикновено това детенце играеше роля на церемониалмайстор и го въвеждаше при мисис Озбърн, когато той пристигаше. Веднъж то много се смя, когато файтонът на майор Бонбонков спря във Фулъм и той слезе, като свали от него дървен кон, барабан, свирка и други играчки от военен характер — тъй като малкият Джорджи бе едва шестмесечен и още бе прекалено рано да му се подаряват подобни предмети.

Детето спеше.

— Тихо! — каза Амелия, може би пораздразнена от скърцането на ботушите на майора. Тя му протегна ръка и се усмихна, понеже Уилям не можеше да я поеме, докато не се освободи от своя товар.

— Слез долу, малка Мери — обърна се той към момиченцето. — Искам да кажа нещо на мисис Озбърн.

Тя го погледна малко учудено и положи бебето в леглото му.

— Дойдох да си взема сбогом, Амелия — каза той, като пое нежно деликатната малка бяла ръка.

— Сбогом? А къде ще отидете? — запита го с усмивка тя.

— Изпращайте писма до моите пълномощници — каза той, — те ще ми ги препращат; защото вие ще ми пишете, нали? Ще отсъствувам доста дълго.

— Ще ви пиша за Джорджи — каза тя. — Драги Уилям, колко добър бяхте към него и мене! Погледнете го. Не прилича ли на ангел?

Малките розови ръчички на детето се затвориха механично около пръста на добрия офицер и Амелия отправи очи към лицето му с лъчезарна майчинска радост. И най-жестокият поглед не можеше да го нарани повече от този поглед, изпълнен с безнадеждна за него доброта. Той се наведе над детето и майката. За момент не беше в състояние да проговори. И трябваше да събере всичките си сили, за да промълви прощалните си думи.

— Господ да ви благослови! — каза Амелия, като вдигна лице и го целуна. — Тихо! Не събуждайте Джорджи! — прибави тя, когато Уилям се отправи към вратата с тежки стъпки. Тя не чу шума от колелата на файтона му, когато той потегли — беше отправила поглед към детето, което се смееше в съня си.