Уилям Текери
Панаир на суетата (5) (роман без герой)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanity Fair (A Novel without a Hero), –1848 (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
filthy (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2010)
Разпознаване
?

Издание:

Уилям Мейкпийс Текери. Панаир на суетата

Английска, четвърто издание

Редактор на трето издание: Жени Божилова

Редактор от издателството: София Василева

Художник: Людмил Чехларов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

Издателство: „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

История

  1. — Добавяне

Глава IV
Зелената копринена кесия

Уплахата на клетия Джо трая два или три дни, през които той не посети къщата, а също и мис Ребека не спомена името му през това време. Към мисис Седли тя беше самата почтителна благодарност — радваше се извънредно много на базарите и се изпълваше с почуда в театъра, където добрата жена я водеше. Един ден Амелия имаше главоболие, та не можеше да отиде на веселбата, на която двете девойки бяха поканени, и тогава нищо не беше в състояние да накара приятелката й да тръгне без нея. „Какво? Ти, която показа на клетото сираче за първи път в живота му какво значи щастие и любов — да те оставя? Тебе! Никога!“ — и зелените очи погледнаха към небето, изпълнени със сълзи. Мисис Седли не можеше да не признае, че приятелката на дъщеря й има прекрасно и благородно сърчице.

А що се отнася до шегите на мистър Седли, Ребека се смееше над тях с такава сърдечност и постоянство, които не малко радваха и умиляваха този добродушен джентълмен. Но Ребека спечели благоволението не само на членовете на семейството. Тя учуди и мисис Бленкинсоп, като показа много голям интерес към приготовляването на малиново сладко, операция, която се извършваше тогава в стаята на икономката. Непрестанно наричаше Самбо „сър“ и „мистър Самбо“ за негово най-голямо удоволствие, а на камериерката се извиняваше с такава сладост и смирение за това, че се е осмелила да я безпокои и да я вика със звънеца, че слугинската стая бе почти толкова очарована от нея, колкото и приемната.

Веднъж, като разглеждаше някакви рисунки, които Амелия бе изпратила от училище, Ребека попадна на една, която я накара да избухне в сълзи и да напусне стаята. Това се случи в деня, когато Джоз Седли се появи за втори път.

Амелия излезе бързо подир приятелката си, за да разбере причината на този изблик на чувства, след което нежносърдечната девойка се завърна без другарката си, също тъй развълнувана.

— Знаеш ли, мамо, учител по рисуване ни беше баща й, който правеше по-голяма част от рисунките ни.

— Любов моя! Положителна съм, че чух веднъж мис Пинкъртън да казва как той никога не се докосвал до тях, само ги монтирал.

— Е, да, то се наричаше монтиране, мамо. Ребека си спомнила рисунката и как баща й работил върху нея. Мисълта я обхванала изведнъж — и затова, знаеш тя…

— Клетото дете, толкова е чувствително! — каза мисис Седли.

— Бих желала да можеше да остане още една седмица при нас — каза Амелия.

— Страшно много прилича на мис Кътлър, с която се виждах в Думдум, само че е по-хубава. Сега е омъжена за Ланс, артилерийския лекар. Знаеш ли, мамо, веднъж Куинтин, от четиринадесетия полк, се обзаложи…

— О, Джоузеф, знаем тази история — каза Амелия, като се засмя. — Вместо пак да ни я разказваш, накарай мама да пише на този някой си сър Кроли и да го помоли да даде малко отпуск на милата, клета Ребека, — ето я и нея, със зачервени от плач очи.

— Сега съм по-добре — каза девойката с възможно най-сладката усмивка, като пое ръката на добродушната мисис Седли и я целуна почтително. — Колко сте мили всички към мене! Всички — прибави тя със смях — освен вие, мистър Джоузеф.

— Аз! — каза Джоузеф, като за миг се подвоуми дали да си отиде. — Боже мой! Мили боже! Мис Шарп!

— Да! Как можахте да бъдете толкова жесток, че да ме накарате да ям на обед онази ужасна гозба с пипера още първия ден, когато ви видях? Вие не сте тъй добър към мене, както милата Амелия.

— Той не те познава тъй добре — провикна се Амелия.

— Да му мисли онзи, който не е добър към тебе, мила — каза майката.

— Пилафът беше прекрасен; наистина беше — каза Джоузеф съвсем сериозно. — Може би не е имало достатъчно лимонов сок в него; да, вярно, че нямаше.

— Ами онези чили?

— Божичко, как ви накараха да извикате! — каза Джоз, като си спомни смешната случка и избухна в смях, който секна съвсем внезапно както обикновено.

— Не знам дали вече ще ви оставям да ми избирате гозбите — каза Ребека, докато отново слизаха за обед. — Не мислех, че мъжете обичат да правят бели на клетите безобидни момичета.

— За бога, мис Ребека, за нищо на света не бих желал да ви навредя.

— Така е — отвърна тя. — Знам, че не бихте го направили — и тя стисна съвсем лекичко китката му с малката си ръчица, след което я отдръпна изплашена, като погледна за миг лицето му, а сетне надолу към килима. Не мога да кажа, че сърцето на Джоз не трепна при това несъзнателно, плахо, мило движение от страна на безхитростната девойка.

То представляваше аванс и може би някои дами с неоспоримо добро държане ще го сметнат за нескромно действие. Не забравяйте обаче, че милата клета Ребека трябваше да върши всичките си работи. Ако някой е твърде беден, за да поддържа прислуга, макар да е много елегантен, трябва самичък да мете стаите си. Ако някоя мила девойка си няма мила мамичка да й уреди работата със съответния младеж, тя трябва самичка да си я нагласи. И, о, истинска благословия е, че тези жени не упражняват силата си по-често! Ние не бихме могли да им устоим. Покажат ли и най-малката благосклонност, мъжете мигновено падат на колене — стари или грозни — все едно. Поддържам това като неотменима истина. Една жена със средни възможности и без ясно очертана гърбица може да се омъжи за когото си иска. Нека само сме благодарни, че скъпите създания са като полските зверове и не съзнават силата си. Ако я съзнаваха, щяха напълно да ни сразят.

„Гледай ти! — мислеше си Джоузеф, когато влизаше в столовата. — Започвам да се чувствувам точно тъй, както с мис Кътлър в Думдум.“ Как сладко и миличко го запитваше мис Шарп за различните блюда през време на обеда — полунежно, полушеговито! По това време тя вече беше доста интимна с цялото семейство, а — що се отнася до двете девойки, те се обичаха една друга като сестри. С младите неомъжени момичета винаги се случва това, ако са заедно в една къща в продължение на десет дни.

И сякаш за да подпомогне във всяко отношение плановете на Ребека, Амелия направи не друго, а напомни на брат си за едно негово обещание, дадено й през миналата великденска ваканция.

— Когато бях още ученичка — каза тя, смеейки се. — Джоузеф ми обеща да ме заведе във Воксхол. А сега — продължи Амелия, — както и Ребека е тук, ще стане още по-добре да отидем.

— О, чудесно! — възкликна Ребека, готова да запляска с ръце, но като се овладя, тя застина неподвижно, както подобаваше на такова смирено създание като нея.

— Довечера няма да мога — каза Джоз.

— Е, добре, утре.

— Утре татко ти и аз ще вечеряме вън — забеляза мисис Седли.

— Мисис Седли — обади се съпругът й, — нима вярвате, че аз ще се реша да отида там — и че жена на вашите години и с вашите килограми може да рискува да се простуди в това влажно място?

— Трябва някой да придружи децата — извика мисис Седли.

— Нека отиде Джоз — каза баща му, като се разсмя. — Той е достатъчно голям. — При тези думи дори и Самбо, който се намираше край бюфета, избухна в смях, а горкият дебел Джоз се почувствува едва ли не готов да стане отцеубиец.

— Развържете корсета му! — продължи безмилостният стар джентълмен. — Плиснете в лицето му малко студена вода, мис Шарп, или го отнесете горе; милото същество припадна. Горката жертва! Занесете го горе! Лекичък е като перце.

— Дявол да ме вземе, сър, това вече не мога да го понеса! — изрева Джоузеф.

— Оседлай слона на мистър Джоз, Самбо! — извика бащата. Но като видя, че Джоз едва не се разплака от смущение, старият шегаджия прекрати смеха си и каза, протягайки ръка към сина си: — Всичко е само на шега, Джоз. Самбо, няма какво да се грижиш за слона, ами дай на мистър Джоз и на мене по чаша шампанско. И кралят дори няма такова шампанско в избата си, момчето ми!

Шишето шампанско възстанови доброто настроение на Джоузеф и преди още да бе изпразнена бутилката, от която предвид заболяването си изпи три четвърти, той се съгласи да заведе двете момичета във Воксхол.

— За всяка от девойките трябва да има кавалер — каза старият джентълмен. — Джоз ще изостави Еми в тълпата — толкова е обаян от мис Шарп. Изпратете да попитат дали Джордж Озбърн няма да иска да дойде.

При тези думи, кой знае по каква причина, мисис Седли погледна към съпруга си и се засмя. Очите на мистър Седли блеснаха неописуемо дяволито и той погледна Амелия. Амелия сведе глава надолу и поруменя тъй, както умеят само седемнадесетгодишните девойки и както мис Ребека никога в живота си не бе поруменявала — най-малкото не бе го правила от осемгодишната си възраст, когато кръстницата й я бе хванала да краде сладко от долапа.

— Най-добре ще е Амелия да напише бележка — каза баща й — и да покаже на Джордж Озбърн какъв хубав почерк сме си донесли от лицея на мис Пинкъртън. Спомняш ли си, когато му писа да дойде на „Дванадесета нощ“, Еми, и написа „дванадесет“ с „м“ вместо с „н“?

— Това беше преди години — каза Амелия.

— Сякаш беше вчера, нали, Джон? — обърна се мисис Седли към съпруга си.

Същата вечер, при един разговор, който се водеше в предната стая на втория етаж, в нещо като шатра от пъстър кретон с индийски мотиви, подплатена с розово платно, в която шатра имаше пухено легло с две възглавници, върху които се виждаха две кръгли, червени глави, едната в дантелена нощна шапчица, а другата в обикновена памучна, завършваща с пискюл; та именно там, по време на домашната изправителна лекция мисис Седли порица съпруга си за жестокото му държане към клетия Джоз.

— Беше много злобно от твоя страна, мистър Седли — каза тя, — да измъчваш по този начин горкото момче.

— Мила моя — каза памучният пискюл в защита на своето поведение. — Джоз е много по-суетен, отколкото си била ти през целил си живот и това означава твърде много. Макар че преди около тридесет години, в годината хиляда седемстотин и осемдесета, ти може би имаше право да бъдеш суетна. Не казвам, че не е така. Но не мога да търпя Джоз с неговата контешка свенливост. Той просто надминава себе си, мила моя, и през всичкото време мисли за собствената си личност и за това, че е прекрасен. Струва ми се, мила, че ще си имаме безпокойства с него. Ето на, малката приятелка на Еми го ухажва най-усилено — това е съвсем ясно и ако тя не го пипне, някоя друга ще го стори. Този човек е обречен да бъде жертва на жените, също както аз съм обречен да ходя на борсата всеки ден. Истински късмет е, мила, че не ни доведе някоя черна снаха. Но запомни ми думите, мила, първата жена, която пожелае, ще го пипне.

— Още утре ще си отиде, хитро същество такова — каза мисис Седли твърде енергично.

— Ако не тя, друга — и защо да не е тя, мисис Седли? Що се отнася до мене, пет пари не давам коя ще се омъжи за него. Нека Джоз направи това, което му харесва.

След малко гласовете затихнаха или се заместиха от нежната, но неромантична музика на носовете; и тишината в дома на Джон Седли, ескуайър, от Ръсъл Скуеър и борсата, се нарушаваше само когато черковният часовник отброяваше часа, а нощният пазач го съобщаваше.

Когато настъпи утрото, добродушната мисис Седли вече не мислеше да изпълни заплахите си към мис Шарп, защото, макар да няма нищо по-проницателно, по-обикновено и по-оправдано от майчинската ревност, все пак не й се щеше да повярва, че малката, смирена, признателна и блага възпитателка ще се осмели да пожелае подобна величествена личност, като административния началник на Богли Уола. Освен това молбата за продължаване отпуска на младата девойка бе вече изпратена и щеше да е трудно да се търси предлог да я отпратят начаса.

Сякаш всички сили желаеха нещата да се наредят в полза на благовъзпитаната Ребека, та дори и природните стихии (макар че отначало тя не бе склонна да приеме влиянието им като благоприятно за нея) се намесиха да й помогнат. В деня, определен за разходка до Воксхол, Джордж Озбърн дойде за вечеря, а възрастните отидоха на гости на общинския съветник Болс. Тогава се разрази такава буря, каквато обикновено се случва, когато човек реши да отиде във Воксхол и младите се принудиха да си останат у дома. Мистър Озбърн никак не изглеждаше разочарован от това. Той и Джоузеф Седли изпиха подобаващо количество портвайн, tête-à-tête в столовата, през което време Седли разправи цяла серия от най-хубавите си индийски историйки, тъй като в мъжка компания бе необикновено словоохотлив. Сетне мис Амелия Седли игра ролята на домакиня в приемната и тези четирима млади хора прекараха заедно такава приятна вечер, че всички изразиха по-скоро доволство от бурята, която бе станала причина да отложат посещението си във Воксхол.

Озбърн бе кръщелник на Седли и през тези двадесет и три години се чувствуваше като човек от семейството. Когато беше на шест седмици, той получи от Джон Седли сребърна чаша; на шест месеца — свирка и звънчета от корал и злато; а от юношеските си години нататък на Коледа редовно получаваше от стария джентълмен парични дарове. Спомняше си, че веднъж след ваканция, когато Джоузеф Седли беше оперен юноша, а той — дръзко десетгодишно хлапе, първият здравата го беше напердашил. С други думи, Джордж бе толкова близък със семейството, колкото можеха да го направят тези всекидневни прояви на добрина и интимност.

— Спомняш ли си, Седли, как се бе разгневил, когато отрязах пискюлите на високите ти ботуши и как мис… хм… как Амелия ме спаси от побой, като падна на колене и помоли брат си Джоз да не бие малкия Джордж?

Джоз си спомняше това бележито обстоятелство твърде добре, но се закле, че напълно го е забравил.

— Ами спомняш ли си как дойде с файтон в лицея на д-р Суиштейл да ме видиш преди да тръгнеш за Индия, как ме погали по главата и ми даде половин гвинея? Винаги си въобразявах, че си най-малко седем фута висок и много се удивих при завръщането ти от Индия, когато видях, че не си по-висок от мен.

— Колко мило от страна на мистър Седли да ви посети в училището и да ви даде пари! — възкликна възторжено Ребека.

— Да, и то след като бях откъснал пискюлите на ботушите му. Момчетата никога не забравят тези подаръци в лицея, нито пък хората, които им ги дават.

— Много харесвам високи ботуши — каза Ребека.

Джоз Седли, който страшно много се възхищаваше от нозете си и винаги носеше такива украсени ботуши, остана крайно доволен от забележката, макар да прибра крака под масата, когато тя бе изречена.

— Мис Шарп! — обади се Джордж Озбърн. — Вие сте такава добра художничка, че трябва непременно да нарисувате голяма историческа картина, изобразяваща сцената с ботушите. Седли ще бъде представен с кожени бричове, хванал в една ръка обезобразения ботуш, а с другата ще държи воланчето на блузата ми. Амелия ще е коленичила до него, вдигнала нагоре малките си ръчички и картината ще има някакво алегорично название като илюстрациите в учебниците.

— Няма да имам време да я нарисувам тук — каза Ребека. — Ще я направя, когато… когато си отида. — И тя сниши глас и доби такъв тъжен и печален вид, че всички почувствуваха колко жестока е участта й и колко много ще съжаляват, когато се разделят с нея.

— О, ако би могла да останеш по-дълго, мила Ребека — каза Амелия.

— Защо? — запита другата още по-тъжно. — За да бъда още по-нещаст… за да ми е още по-тягостно, когато те загубя? — И тя извърна глава. Амелия даде воля на своята слабост към сълзите, която, както вече споменахме, беше един от недостатъците на това чувствително същество. Джордж Озбърн погледна двете девойки затрогнат и с любопитство, а Джоузеф Седли издаде от огромните си гърди нещо като въздишки и сведе очи към любимите ботуши.

— Нека послушаме малко музика, мис Седли… Амелия — каза Джордж, който почувствува в този миг почти непреодолимо желание да я целуне пред очите на компанията. Тя го погледна за минутка и ако заявя, че те се влюбиха един в друг в този кратък миг, може би ще е невярно, тъй като тези двама млади хора всъщност бяха отгледани от родителите си с тази именно цел и вече близо от десет години в съответните им семейства твърде често се говореше за предстоящия брак. Отидоха към пианото, което, както повечето пиана, бе сложено в задната приемна; и понеже беше донейде тъмно, мис Амелия сложи по най-непринуден начин ръката си в ръката на мистър Озбърн, който, разбира се, много по-лесно от нея можеше да проправи път между столовете и отоманките. Това обстоятелство даде възможност на мистър Джоузеф Седли и Ребека да останат tête-à-tête край масата на приемната, където девойката бе заета с плетенето на зелена копринена кесия.

— Няма нужда да се пита за семейните тайни — каза мис Шарп. — Тези двамата издадоха своята.

— Според мен веднага щом получи назначение — каза Джоузеф, — работата ще се нареди! Джордж Озбърн е чудесен човек.

— А сестра ви е най-милото същество на света. Щастлив е мъжът, който я спечели! — При тези думи мис Шарп издаде дълбока въздишка.

Когато двама неженени хора останат заедно и заговорят за подобни деликатни въпроси, между тях възниква голямо доверие и близост. Не е нужно да се дават точни сведения относно разговора, който се поведе между мистър Седли и младата девойка, тъй като, ако се съди по горния откъслек, посоченият разговор не бе особено духовит, нито пък многословен. Той рядко бива такъв между хората в обществото и където и да било другаде, освен в много изисканите и остроумни романи. Тъй като от съседната стая се чуваше музика, разговорът, разбира се, се водеше с подходящите приглушени гласове, макар че, искрено казано, двамата в другата приемна нямаше да се обезпокоят, колкото и високо да говореха, тъй като бяха заети с личните си вълнения.

Почти за първи път в живота си мистър Седли откри, че приказва без никакво стеснение и свенливост с лице от другия пол. Мис Ребека му зададе въпроси за Индия и това му откри възможност да разправи много интересни анекдоти за страната и за самия себе си. Той описа баловете в правителствената резиденция и начина, по който се разхлаждаха през горещия сезон с помощта на големи ветрила, мокри рогозки по прозорците и тям подобни. Изказа се много духовито за няколкото шотландци, които лорд Минто, губернаторът, покровителствувал. Сетне описа как става лов на тигри и как веднъж седлото на слона му било издърпано изпод него от един разярен звяр. С какво удоволствие слушаше мис Ребека за официалните балове и как се смееше на историйките за шотландския лейтенант, като наричаше мистър Седли „мрачно, заядливо същество“; а как се уплаши при историята със слона!

— Заради майка ви, скъпи мистър Седли — каза тя, — заради всичките ви приятели, обещайте никога да не предприемате подобни ужасни експедиции.

— Ами, ами, мис Шарп — каза той, подръпвайки яката си, — опасността прави спорта още по-приятен. — Той беше ходил на лов за тигри само веднъж, когато бе станала споменатата случка и когато едва не загина — не от тигъра, а от уплаха. И докато продължаваше да говори, доби твърде голяма смелост и дори имаше дързостта да я запита за кого плете зелената копринена кесия. Сам се учуди на галантните си интимни обноски, които му правеха истинско удоволствие.

— За този, който се нуждае от подобна кесия — отвърна мис Ребека, като го погледна най-мило и пленително.

Седли се готвеше да каже нещо твърде красноречиво и започна:

— О, мис Шарп, как… — когато изпълняваната в съседната стая песен се свърши и го накара да чуе собствения си глас тъй ясно, че се спря, изчерви се и избърса развълнувано носа си.

— Я колко сладкодумно приказва брат ви! — прошепна мистър Озбърн на Амелия. — Приятелката ви просто прави чудеса.

— Колкото повече, толкова по-добре — каза Амелия, която подобно на почти всички истински жени в дъното на сърцето си таеше голяма слабост към сватосването и много щеше да се радва, ако Джоузеф си заведеше съпруга в Индия. Също тъй през тези няколко дни на постоянна близост у нея бе възникнало силно приятелско чувство към Ребека и тя бе открила у нея хиляди добродетели и привлекателни качества, които не бе доловила, докато бяха заедно в Чизик. Младите девойки изобщо твърде бързо се сприятеляват. И вината не е тяхна, ако подир брака този Sehnsucht nach der Liebe[1] утихне. Това, което сантименталистите с гръмки думи наричат копнеж за любов и което казано по-простичко, означава — че жените се чувствуват задоволени едва когато имат, съпруг и деца, върху които да съсредоточат обичта си, разпилявана преди това на дребно.

След като изчерпа малкия си запас от песни или след като бе стояла достатъчно дълго в задната приемна, мис Амелия сметна за прилично да покани приятелката си да попее.

— Нямаше да слушате моите песни — обърна се тя към мистър Озбърн (макар да знаеше, че не казва истината), — ако преди това бяхте чули Ребека.

— Аз обаче предупреждавам мис Шарп — каза Озбърн, — че независимо от това дали съм прав или не, смятам мис Амелия Седли за първата певица в света.

— Почакайте да я чуете — каза Амелия, а Джоузеф Седли прояви такава учтивост, че дори занесе свещите до пианото. Озбърн намекна, че не ще му е неприятно да остане на тъмно, но мис Седли заяви със смях, че нямало да му прави компания и тогава двамата последваха Джоузеф. Ребека пееше много по-добре от приятелката си (въпреки че, разбира се, Озбърн бе свободен да поддържа мнението си) и положи най-големи усилия, за голямо учудване на Амелия, която никога не бе я чувала да пее тъй добре. Тя изпя една френска песен, от която Джоузеф не разбра нито думица и която и Джордж си призна, че не разбира, а сетне изпълни няколко простички балади, които бяха на мода преди четиридесет години и в които британските моряци, нашият крал, клетата Сузана, синеоката Мери и други подобни са главните герои. Знае се, че те не са кой знае колко ценни от музикална гледна точка, но действуват на чувствата и хората ги разбираха по-добре, отколкото вечните сладникави lagrime, sospiri и felicita[2] на музиката на Доницети, която е толкова на мода днес. В паузата се водеше сантиментален разговор, подходящ за програмата, а Самбо (след като внесе чая), зарадваната готвачка и дори икономката, мисис Бленкинсоп, благоволиха да слушат песните от площадката на стълбите.

Сред баладите имаше една, последната от концерта, чието съдържание беше следното:

Пуста и гола е степта

и страшна буря се извива,

но здрав е покривът на малката къщурка

и весел е запаленият вътре огън.

Момче-сираче край оградата й мина

и като зърна лумналия пламък,

още по-страшна му се стори злата буря

и още по-студен нападалия сняг.

Видяха го как крачеше напред

с морни крачки и тъга в сърцето

и мили гласове го викаха назад,

и с топъл поглед „добре дошъл“ му пожелаха.

Но кога зора се сипна, гостенинът си отиде

и веселият огън пламна пак.

Смили се, боже, над всички скитници сами

и чуй как свири вятърът на хълма.

Тя бе пропита с чувството на казаните преди малко от Ребека думи: „Когато си отида“. Като стигна до последните слова, дълбокият глас на мис Шарп секна. Всички почувствуваха намека за заминаването й и за това, че тя е нещастно сираче. Джоузеф Седли, който обичаше музика и беше мекосърдечен, остана очарован от изпълнението на песента, а завършекът й го трогна дълбоко. Ако бе имал смелостта, ако Джордж и мис Седли бяха останали в другата стая, както младият момък бе предложил, на ергенуването на Джоузеф Седли щеше да се сложи край и тази повест нямаше да бъде написана. Но когато песента завърши, Ребека стана от пианото и като подаде ръка на Амелия, отиде в полуосветената приемна. Точно в този миг Самбо донесе поднос със сандвичи, желета и няколко искрящи чаши и шишета, към които вниманието на мистър Седли веднага се прикова. Когато родителите на семейство Седли се завърнаха от вечерята, на която бяха поканени, те завариха младите хора така унесени в разговор, че не бяха чули приближаването на екипажа и мистър Джоузеф тъкмо казваше:

— Скъпа мис Шарп, една малка лъжичка желе, да ви подкрепи след вашия усилен… вашето… тъй приятно усилие.

— Браво, Джоз! — възкликна мистър Седли.

Като чу добре познатия му шегаджийски глас, Джоз изведнъж се оттегли в смутено мълчание и бързо си тръгна. Той не лежа буден цяла нощ и не размишлява дали е влюбен в мис Шарп. Любовната страст никога не пречеше на апетита, нито пък на съня на мистър Джоузеф Седли, но той си мислеше колко приятно би било да слуша подобни песни, каква distinguee девойка бе тя, как говореше френски по-добре дори от съпругата на губернатора и каква сензация би направила на баловете в Калкута. „Явно е, че клетото девойче е влюбено в мен — мислеше си той. — Не е по-бедна от повечето девойки, които идват в Индия. Бих могъл да попадна на някоя много по-лоша, да му се не види!“ И с тези размишления той заспа.

Как лежеше будна мис Шарп и как размишляваше дали утре той ще дойде, или не — това няма защо да се казва. Следният ден настъпи и неизбежен като съдбата, мистър Джоузеф Седли се появи преди обед. Никога по-рано не бе правил тази чест на Ръсъл Скуеър. Джордж Озбърн бе вече там („пречейки“ на работата на Амелия, която пишеше на дванадесетте си най-добри приятелки в Чизик Мел), а Ребека бе заета с вчерашното си ръкоделие. Когато файтончето на Джоз спря и след обикновеното си гръмогласно почукване и важно суетене пред вратата бившият административен началник на Богли Уола се изкатери горе, между Озбърн и мис Седли се размениха многозначителни погледи и като се усмихнаха дяволито, тези двама погледнаха към Ребека, която наистина се изчерви и наведе къдриците си над плетивото. Как биеше сърцето й, когато Джоузеф се появи — Джоузеф, задъхан от изкачването, с лъснати скърцащи ботуши — Джоузеф, в нова жилетка, зачервен от горещината и стеснение, поруменял зад подплатената си вратовръзка. Всички се почувствуваха стеснени, а що се отнася до Амелия, мисля, че тя бе изплашена повече от всички.

Самбо, който отвори широко вратата и извести за появяването на Джоузеф, следваше ухилен зад гърба на административния началник и носеше два красиви букета, които този смелчага бе имал дързостта да купи от пазара на Ковънт Гардън тази сутрин — те не бяха чак толкова големи, колкото букетите, които понастоящем дамите носят със себе си, но младите девойки много се зарадваха, когато Джоузеф поднесе по един букет на всяка с крайно тържествен поклон.

— Браво, Джоз! — провикна се Озбърн.

— Благодаря, скъпи Джоузеф — каза Амелия, готова да целуне брат си, ако той би имал подобно намерение. (И струва ми се, за една целувка от страна на подобно мило създание като Амелия бих купил всичката стока на най-изискания цветар.)

— О, какви божествени цветя! — възкликна мис Шарп и ги помириса деликатно, като ги притисна до гърдите си и отправи очи към тавана, обхваната от неописуемо възхищение. Може би тя най-напред погледна във вътрешността на букета, за да види дали там няма някаква бележчица, но такава не се намери.

— Нима в Богли Уола разговарят с езика на цветята, Седли? — запита със смях Озбърн.

— Ами, нищо подобно! — отвърна сантименталният младеж. — Купих ги от Натан. Много се радвам, че ви харесват. И знаеш ли, Амелия, едновременно с тях купих и ананаси, които дадох на Самбо. Нека останат за десерт на обед. Много са разхладителни и приятни в топло време.

Ребека каза, че никога не била вкусвала ананаси и много й се искало да ги опита.

Така продължи разговорът. Не знам под какъв предлог Озбърн излезе от стаята, нито пък защо след малко излезе и Амелия — може би да нагледа разрязването на ананасите. Но Джоз бе оставен насаме с Ребека, която отново се бе заловила за ръкоделието и зелената коприна и лъскавите игли се движеха бързо под нежните й бели пръсти.

— Каква прелестна, прелестна песен ни изпяхте снощи, скъпа мис Шарп! — каза административният началник. — Тя едва ли не ме разплака; честна дума.

— Защото имате нежно сърце, мистър Джоузеф; струва ми се, че сърцата на всички от семейство Седли са такива.

— Държа ме буден снощи и тази сутрин се опитах да си я тананикам в леглото; честна дума. Голъп, лекарят ми, дойде в единадесет часа (аз съм болен, знаете, и Голъп идва при мен всеки ден) и, представете си, завари ме да пея като — като червеношийка.

— О, шегаджия такъв! Хайде да ви чуя как ще я пеете.

— Аз? Не, вие, мис Шарп, скъпа мис Шарп, моля ви се, изпейте я.

— Не сега, мистър Седли — каза Ребека с въздишка. — Нямам настроение за нея; освен това трябва да свърша кесията. Ще ми помогнете ли, мистър Седли? — И преди да бе имал време да я запита как да стори това, мистър Джоузеф Седли, от Източноиндийската компания, действително седеше tête-à-tête с една млада девойка, като я гледаше с пронизващ поглед. Ръцете му бяха протегнати напред като за молба, а около китките му бе намотано едно чиле зелена коприна, която тя навиваше.

В тази романтична поза Озбърн и Амелия завариха интересната двойка, когато влязоха да известят, че обедът е готов. Намотаването на коприната току-що бе завършено, но мистър Джоузеф не бе заговорил.

— Положителна съм, че ще го стори довечера, мила — каза Амелия, като стисна ръката й.

Седли бе обмислил работата и си бе казал: „Да му се не види, ще повдигна въпроса във Воксхол.“

Бележки

[1] Копнеж за любов.

[2] Сълзи, въздишане и щастие.