Шарлот Бронте
Шърли (9)

Глава IX
Брайърмейнс

Хелстоун и Сайкс започнаха да сипят закачки и поздравления към Мур, когато се върна при тях след срещата си с делегацията. Той обаче приемаше толкова невъзмутимо потока от комплименти за проявената от него твърдост, а лицето му бе тъй навъсено, че приличаше на мрачен ден без никакъв слънчев лъч и повей на вятъра, ето защо пасторът, след като го огледа с изпитателен поглед, със закопчаването на палтото си сякаш затвори и устата си, която до този момент сипеше поздравления, и се обърна към Сайкс, чиито сетива не бяха достатъчно изострени, за да му дадат възможност да разбере без чужда помощ кога присъствието и словоизлиянията му представляват досада за околните.

— Хайде, господине — подкани го Хелстоун. — Пътищата ни са в една посока, поне за известно разстояние. Няма ли да е по-добре, ако си правим компания?

— Ще кажем довиждане на Мур и ще го оставим на щастливите видения, на които явно е предразположен да се наслаждава.

— А къде е Съгдън? — попита Мур, като вдигна поглед?

— Ах, да! — извика Хелстоун. — И аз не мързелувах, докато вие бяхте зает. Постарах се да ви помогна малко — налага се да се самополаская, но не без основание. Помислих си, че е по-добре да не се губи време. И така, докато вие си чуруликахте с онзи окаян господин — мисля, че името му беше Фарън — аз отворих този заден прозорец и викнах на Мъргатройд да докара двуколката на мистър Сайкс от обора. След това избутах Съгдън и брат Моузес, заедно с дървения му крак, през отвора и ги видях да се качват в двуколката (всичко стана с одобрението на нашият приятел Сайкс, разбира се). Съгдън пое юздите — той кара като Ииуя^[1] и само след четвърт час Бараклъф ще бъде на безопасно място в затвора в Стилброу.

— Много добре, господине, благодаря ви — каза Мур. — Довиждане, господа — добави той, като любезно ги проводи до вратата и я затвори след тях.

През останалата част от деня Мур бе мълчалив и сериозен. Дори не размени никаква духовитост с Джо Скот, който пък, от своя страна, говореше на господаря си само за онова, което бе абсолютно необходимо за хода на работата, но често го поглеждаше с крайчеца на окото си, често идваше в кантората, за да стъкне огъня в камината, а веднъж, когато заключваше в края на работния ден (тъкачницата бе с намален работен ден поради застоя в търговията), отбеляза, че вечерта е приятна и че той би препоръчал на мистър Мур да се поразходи на чист въздух — щяло да му бъде от полза.

Чул тази препоръка, мистър Мур избухна в кратък смях и след като попита Джо на какво се дължи тази негова загриженост и дали не го мисли за някоя жена или дете, грабна ключовете от ръката му и го избута навън, но го повика обратно още преди да е стигнал до портата на двора.

— Джо, познаваш ли семейството на Фарън? Май не са много заможни, а?

— Как могат да са заможни, сър, като са без работа вече трети месец? И сам можете да се убедите, че при Уилям работите отиват на зле — останал е без пукната пара, а вече са продали повечето от покъщнината си.

— Беше добър работник, нали?

— Никога не сме имали по-добър, сър, откакто сме се захванали с тази тъкачница.

— Предполагам, че в семейството му са свестни?

— По-свестни не съм срещал — жена му е много умна и държи толкова чисто, че у тях спокойно можете да се храните на пода. Но в момента са много зле. Да можеше Уилям да започне работа като градинар или нещо подобно — той разбира от градинарство. Разправят, че навремето живял с някакъв шотландец, който го научил на тънкостите в този занаят.

— Сега можеш да си вървиш, Джо. Няма нужда да стоиш тук и да ме зяпаш така.

— Някакви нареждания, сър?

— Никакви, освен да изчезнеш оттук.

Което Джо съответно и направи.

 

Често пролетните вечери са студени и влажни и макар че денят бе хубав, стоплен още от утринното слънце, при залез въздухът поизстина и стегна земята, а преди да се здрачи, сланата коварно започна да полазва по избуяващата трева и по още неразтворилите се пъпки. Тя оцвети в бяло плочника пред Брайърмейнс (жилището на мистър Йорк), като тихомълком опустоши някои от нежните цветя, наболи в градината и по мъхавата повърхност на моравата му. А голямото дърво с дебел ствол и ширнали се клони, което охраняваше най-близкия до пътя фронтон, сякаш се мъчеше да се опълчи срещу сланата, която искаше да попари още голите му клони; подобна борба водеше и безлистната горичка от орехови дървета, издигащи се зад къщата.

В сумрака на безлунната, макар и звездна нощ живо блещукаха светлините на прозорците, които съвсем не навяваха мрачни мисли за самота, нито дори за тишина. Брайърмейнс бе близо до пътя. Това бе доста стар дом построен още преди да прокарат този път, а в годините, когато една виеща се в гората пътека представляваше единственият начин да се стигне до това място. Брайърфийлд бе само на една миля от тук — от тази посока долиташе глъчка, а и отблясъците му лесно можеха да се видят. „Брайърчапъл“ един просторен и новоизлюпен методистки храм на бога се издигаше на стотина крачки оттук; и тъй като дори и сега в него се извършваше богослужение, светлините от прозорците му хвърляха ярки отблясъци върху пътя, докато един химн от най-необичайно естество, който би накарал всеки истински квакер да почувствува неудържимо желание за танц, будеше ехото от всички краища на околността. Само някои откъслечни думи се чуваха по-отчетливо — ето два примера от текстовете на две различни мелодии, защото певците преминаваха от химн на химн и от мелодия на мелодия със завидна лекота и размах.

Каква ли е таз

борба за живот

и болка, и страст,

и кървава пот?

Глад, напаст и мор,

и трус подир трус,

вестете във хор,

че иде Исус!

 

Победата с брадва

кове се и с меч

и войнът се радва

на кръв и на сеч!

Той своите врази

един подир друг

със плам ще срази

и с огнен юмрук!

Последва звънка молитва, придружена от страховити стенания. Един вик „Намерих свободата!“ и цял хор „Доуд на Бил намери свободата!“ отекнаха откъм църквата, а след това подеха всички гърла на събраното там множество:

Колко милост към мен!

Колко аз съм блажен!

Че очаква ме жребий велик!

В твойто паство събран,

със народа ти слян,

да живея до сетния миг!

 

О, с каква доброта

Бог избрал е пръстта

да го слави по целия свят!

И под божия флаг

да тръби пак и пак

с колко благост е Господ богат!

 

О, безмерна любов!

Сипе тя благослов

връз труда ми от своя амвон.

По пастирски следи

прекосих тез води

и видях — бяха те легион!

 

Кой ги днес призова

и кои ли слова

ги събраха във пъстър венец?

Шепне мойто сърце:

„Те са божи овце“,

и прославя и Бог, и Агнец.

След нов и по-продължителен интервал, изпълнен с викове, писъци, подмятания, френетични възгласи и агонизиращи пъшкания, последваха още стихове, които сякаш дойдоха като капак на целия шум и плам:

Спяхме до зловеща паст,

Адът зееше над нас;

божа Милост долетя,

от греха спаси ни тя.

 

Плячка в пещера на скот,

ний треперим цял живот;

но от всеки зъб жесток

отдалеч ни пази Бог.

 

Нека…

(Тук ужасният рев, с който бяха изпети последните няколко стиха, би разстроил слуха на всеки нормален човек.)

Нека викнем в тая вис

и във пламъка пречист,

в огнената му уста

да възславяме Христа!

Покривът на параклиса не се срути, което само можеше да послужи като доказателство за майсторството на строителите му.

Но ако божият храм кипеше от живот, то същото можеше да се каже и за Брайърмейнс, макар че този дом определено се радваше на една по-умерена степен на жизненост в сравнение с храма. Някои от прозорците му също светеха — по-ниските гледаха към моравата, а пердетата закриваха вътрешността, като отчасти потулваха светлината на свещите, но не успяваха да заглушат звуците на гласове и смях. Ние сме удостоени с привилегията да влезем през парадния вход и да проникнем в това домашно светилище.

Не присъствието на външни лица прави жилището на мистър Йорк така оживено, тъй като тук няма никой, освен членовете на семейството му, а те са събрани в най-отдалечената стая вдясно — задната всекидневна.

Това е стаята, в която семейството обикновено се събира вечер. На дневна светлина може да се види, че прозорците са от разноцветно стъкло — преобладаващите тонове са пурпур и кехлибар и ограждат в средата по един медальон в по-пастелни цветове: първият представлява почтеният лик на Уилям Шекспир, а вторият спокойното лице на Джон Милтън. По стените са окачени няколко пейзажа от Канада — зелени гори и сини реки и езера, а сред тях сияе едно нощно изригване на Везувий; пламъците му ярко тлеят на фона на хладната пяна, синевата на водопадите и смрачените дебри на горите.

Огънят, който огрява стаята, читателю, е такъв, какъвто, ако си от Южна Англия, едва ли си виждал често да гори в камината на един частен дом — това е чистият и сгряващ огън на въглени, натрупани високо в широката камина. Мистър Йорк настоява да се пали такъв огън даже и през топлите летни дни. В момента той седи край него с книга в ръка, а в близост до лакътя му има малка кръгла поставка със свещ на нея; но той не чете, а наблюдава децата си. Срещу него е седнала съпругата му — дама, която мога да опиша с подробности, но ми липсва вдъхновение за тази задача. И все пак я виждам съвсем ясно пред себе си — едра жена с изключително сериозен вид, чието лице и стойка на раменете говорят за известна угриженост; но това не е някаква всепоглъщаща и неизбежна грижа — по-скоро тя е от рода на онова доброволно и достойно за пример бреме, с което се нагърбват хората, които смятат, че да бъдат мрачни, е тяхно задължение. Какво да се прави! Обзета от тази мисъл, мисис Йорк ходеше навъсена сутрин, обед и вечер; и тежко на всяко нещастно създание — особено ако бе от женски пол, — което в нейно присъствие дръзваше да демонстрира грейналото си изражение и светлите чувства на веселото си сърце. Според нея веселостта бе проява на богохулство, а жизнерадостта — на лекомислие; в това отношение тя не правеше никаква разлика. Въпреки всичко мисис Йорк бе много добра съпруга и внимателна майка, която непрестанно се грижеше за децата си и бе искрено привързана към съпруга си, единственият й недостатък в това отношение беше, че ако можеше да наложи волята си, тогава тя не би му позволила да има друг приятел на света, освен самата нея — не можеше да понася нито един негов роднина и затова ги държеше на разстояние от себе си.

Между нея и мистър Йорк цареше пълно разбирателство: и все пак по природа той бе общителен и гостоприемен човек, защитник на семейното единство, а на млади години, както се говореше, бе харесвал само жизнени и приветливи жени. Защо бе избрал нея и как успяваха да се погаждат един с друг — това бе твърде озадачаващ въпрос, който можеше да бъде разрешен само ако човек разполагаше с нужното време, за да се впусне в анализ на случая. Тук ще бъде достатъчно да кажем, че характерът на Йорк си имаше своите мрачни и слънчеви страни и че мрачните му страни срещаха съчувствие и сродност в цялата постоянно свъсена като облак натура на жена му. Що се отнася до всичко останало, тя бе жена с характер — никога не говореше безсмислени или банални неща, имаше строги, но демократични възгледи за обществото и доста скептични схващания за човешката природа, смяташе себе си за съвършена и непогрешима, а останалата част от света за тълпа от грешници. Главният й недостатък бе едно всепоглъщащо, вечно и непоколебимо подозрение спрямо всички хора и неща, спрямо всяко верую и всякакви партии — това подозрение бе като перде пред очите й, като водач — измамник по пътя й, накъдето и да погледнеше, накъдето и да се обърнеше. Можеше да се предположи, че потомците на една такава двойка вероятно няма да израснат като съвсем обикновени деца; това бе и самата истина. Пред очите ти са шест от тях, читателю — най-малкото е още бебе; то все още принадлежи изцяло на майка си и затова тя все още не е започнала да се съмнява в него, не е започнала да го подозира и порицава; то живее благодарение на нея, то е в ръцете й, притиска се до нея обича я повече от всичко на света. Тя е сигурна в това, защото, тъй като то живее благодарение на нея, нещата не биха могли да стоят другояче — затова и го обича. Следващите две са момичета — Роуз и Джеси. В момента и двете са до коляното на баща си. Те рядко се приближават до майка си, и то само когато са длъжни да сторят това. Роуз, по-голямата, е на дванадесет години; тя прилича на баща си, при това най-много от цялото му потомство — но копието на неговата глава от гранит при нея е изваяно от слонова кост; всяка черта е смекчена по цвят и извивка. Лицето на самия Йорк е сурово; това на дъщеря му не е сурово, нито пък красиво, а с обикновени черти и с детски овал; закръглените и бузи цъфтят, а що се отнася до сивите й очи, те не приличат на очите на дете — в тях грее някаква сериозна душевност. Тя все още е млада, но ще съзрее, ако е жива и здрава. Нито баща й, нито майка й могат да се мерят с нея по дух. Черпещ от сърцевината на всеки от тях, един ден нейният дух ще надмине техните — той ще бъде по-силен, по-пречистен и възвишен. Сега Роуз е едно тихо, понякога упорито момиченце; майка й желае да направи от нея такава жена, каквато е тя самата жена с мрачни и нерадостни задължения, ала главата на Роуз е изпълнена с кълновете на идеи, които никога не са минавали през ума на майка й. За нея е истинска мъка, когато често пъти тези идеи биват потъпквани и потискани. Тя все още не е възнегодувала, но ако натискът върху нея стане прекомерно силен, един ден ще надигне глава и това ще бъде завинаги. Роуз обича баща си — той не я възпитава с желязна десница, а е добър с нея. Понякога у него се вселява страх, че тя няма да живее дълго — толкова ярки са искрите на интелигентност, които на моменти проблясват в погледа й и се появяват в речта й. Тези опасения често го карат да бъде печално нежен с нея. Той не знае, че Джеси ще умре млада — та тя е толкова весела, толкова бъбрива и необикновена още отсега. Горещи се, когато я предизвикват, но е любвеобилна, когато я галят; понякога е нежна, понякога шумна, взискателна е, но и великодушна, не познава страх — от майка си например, на чието сурово и строго господство често се е противопоставяла, — но е готова да се облегне на всеки, който би й помогнал. Джеси, с малкото си изострено личице, пленително бърборене и очарователен характер, е създадена да бъде любимка на баща си. Странно, че по външност тази кукла прилича във всяко отношение на майка си, както Роуз прилича на баща си, и все пак физиономията й е толкова различна!

Мистър Йорк, ако в този момент поставят пред очите ви едно вълшебно огледало, в което да видите дъщерите си такива, каквито ще бъдат след двадесет години, какво бихте си помислили? Вълшебното огледало е тук — ще узнаете съдбите им, а най-напред тази на любимката ви Джеси.

Познавате ли това място? Не, никога не сте го виждали, но можете да разпознаете тези дървета, зеленината наоколо — кипариса, върбата, тиса. Виждали сте и преди каменни кръстове като тези, както и такива изсъхнали венци от цветя. Тук е мястото — зелена трева и сив мрамор; под него спи Джеси. Дъщеря ви изживя само своята пролет — обичана бе много, както бе обичала и тя. Често в своя кратък живот бе проливала сълзи, често пъти бе спохождана от мъка; но в промеждутъците се бе усмихвала и бе радвала всеки, който я погледнеше. Умря спокойна и щастлива в грижовните ръце на Роуз, тъй като Роуз бе нейна опора и закрила в много изпитания — в онази тежка минута двете момичета бяха сами в една чужда страна и земята на тази страна прие Джеси в себе си.

Вижте сега Роуз две години по-късно. Кръстовете и венците бяха странни, но възвишенията и горите в този пейзаж са още по-странни. Той е далеч от Англия далечни трябва да са тези брегове, които изглеждат тъй безлюдни и тъй пищни. Това е някаква девствена пустош — незнайни птици пърхат с криле около тези гори; реката, на чийто бряг е седнала замислена Роуз, и е в Европа. Малкото я тихо йоркширско момиченце е самотен отшелник в една страна от южното полукълбо. Ще се върне ли то някога?

Трите най-големи деца са момчета — Матю, Марк и Мартин. Насядали са заедно в ъгъла, улисани в някаква игра. Обърнете внимание на главите им — при пръв поглед толкова еднакви, при втори — съвсем различни, а при трети — толкова противоположни. И тримата са с тъмни коси, с тъмни очи и с розови бузи. Всички до един притежават дребни английски черти; и тримата приличат по малко на майка си и на баща си и все пак всеки от тях си има своя собствена отличителна физиономия, което говори за индивидуалност на характерите.

Няма да говоря много за Матю, първородното дете в този дом, макар че е невъзможно човек лесно да отдели поглед от него и да престане да гадае какви качества крие или пък показва неговият образ. Външността му не е обикновена — тази гарвановочерна коса, бялото чело, румените бузи, подвижните тъмни очи са сами по себе си хубави черти. Но защо ли, колкото и да търсите с поглед из стаята, ще намерите само едно нещо, при това най-страшното, с което лицето на Матю има известна прилика и на което, от време на време, може да го оприличите — изригването на Везувий? Душата на това момче сякаш е изтъкана от пламък и сянка — в нея няма нито дневна светлина, нито слънчево сияние, нито пък някой чист и хладен лунен лъч я е огрявал някога. Тялото му на англичанин, но душата му явно не е английска — човек може да ги оприличи на италиански кинжал в майсторски изработена английска ножница. Нещо го е раздразнило в играта — погледнете колко е намръщен. Мистър Йорк вижда това и какво, казва? С невисок глас той умолява другите двама; „Марк и Мартин, не дразнете брат си“ Това е тонът, който двамата родители винаги използуват. На теория те заклеймяват пристрастността — в този дом не се признават никакви права на първородството; но пък никога не се позволява Матю да бъде ядосван, не се позволява някой да му се противопоставя — всяко препятствие е премахвано от пътя му с такава енергичност и усърдие, с каквото се гасят пламъци, плъзнали към сандък с барут. „Отстъпки и помирение“ е девизът на родителите винаги когато Матю е засегнат. И ето че републиканците създават тиранин от собствената си плът и кръв. Това се знае и чувствува от по-младите издънки в душите си те се бунтуват срещу тази неправда — не разбират подбудите на родителите ги, а виждат само разликата в отношението. Драконовите зъби^[2] са вече посети сред младите гълъби с маслинени клонки в човките си и един ден те ще пожънат разногласие.

Марк е хубаво момче и притежава най-правилните черти в семейството. Той е изключително спокоен, има проницателна усмивка и може да изрича най-сурови и нараняващи думи с най-кроткия тон на света. Въпреки спокойствието челото му издава упоритост и напомня, че тихите води невинаги са най-безопасни. Освен това той е твърде неподвижен и флегматичен, за да е щастлив. Животът никога няма да донесе много радост на Марк — когато стане на двадесет и пет години, той ще се чуди защо хората се смеят и всички, които изглеждат весели, ще смята за глупаци. Поезията няма да съществува за Марк нито в литературата, нито в живота; най-добрите й излияния ще му звучат само като декларации и бъркотия, а ентусиазмът ще буди у него отвращение и презрение. Марк не ще има младост — докато е все още млад на години, сърцето му ще бъде на възрастен човек. В момента тялото му е на четиринадесет години, а душата му е вече на тридесет.

Мартин, най-младият от тримата, притежава по-друга природа. Неговият живот може да бъде или да не бъде кратък, но със сигурност ще бъде чудесен — Мартин ще премине през всички негови илюзии, полуповярвал в тях, ще им се наслади напълно, а сетне ще ги отмине. Това момче не се откроява с някаква красота — поне не може да се сравнява с братята си в това отношение; той е с най-обикновена външност, но се е потулил в собствената си обвивка, която ще носи докъм двадесетата си година; след това ще се отърси от нея и в този период ще приеме образа на привлекателен момък. До тази възраст ще притежава недодялани обноски може би и непретенциозни дрехи; но какавидата ще запази способността си да се превърне в пеперуда и тази промяна ще настане с настъпването на необходимия за нея сезон. За известен период Мартин ще бъде суетен като истинско конте, ще копнее за удоволствия и за възхищение, но също така ще жадува и за знания. Ще иска да има всичко, което светът може да му даде от градината на удоволствията и градината на познанието. Вероятно ще черпи с пълни шепи от всяка, а когато задоволи жаждата си — тогава какво? Не зная. Мартин може да стане забележителен човек, но дали това ще се сбъдне, или не, никой пророк не е в състояние да предскаже — лъчът на никакво прозрение не пада върху тази загадка.

Ако разгледаме семейството на мистър Йорк в съвкупност, ще видим, че в тези шест млади глави има толкова умствена мощ, толкова оригиналност, толкова много активна енергия, че поделени между половин дузина обикновени деца, биха дали на всяко едно доста повече от средния разум и умствени способности. Мистър Йорк знае това и се гордее с домочадието си. Тук-там сред хълмовете и бърдата на Йоркшир се срещат такива семейства — необикновени, изпълнени с жизненост и енергия, с пълнокръвни жили и пълноценен ум, малко необуздани в гордата си сила и непоклатими в първичната си мощ; на тях им липсват изисканост, деликатност и покорство, но пък са здрави, волни и жизнени като орлите по скалите или жребеца в степта.

На вратата на стаята леко се почука. Момчетата вдигаха толкова шум с играта си, а освен това малката Джеси така сладко пееше една шотландска песен на баща си, който много обичаше шотландски и италиански песни и бе научил дъщеря си на някои от най-хубавите, че никой не бе чул звънеца на външната врата.

— Влез — каза мисис Йорк със своя преднамерено сподавен и сериозен глас, който винаги придобиваше някакво мрачно, подобаващо за погребение звучене, макар че тя най-често използуваше този тон, за да нареди да направят пудинг в кухнята, да напомни на момчетата да си закачат шапките в коридора или да подкани момичетата към ръкоделието им. — Влез!

И в стаята се появи Робърт Мур.

Обичайната сериозност на Мур, както и въздържателските му навици (никога сандъкът със спиртните напитки не се качваше горе, когато той идваше вечер на гости) го бяха представили дотолкова добре в очите на мисис Йорк, че тя все още не го бе превърнала в обект на укоризнена престрелка между себе си и своя съпруг; все още не бе решила, че той е обременен от някаква тайна, която го възпира да се ожени, или пък че е вълк в агнешка кожа — открития, които бе направила наскоро след женитбата си по отношение на повечето от незадомените приятели на мъжа си и които доведоха до съответното изключване на тези личности от състава на гостите около трапезата й: за тази част от поведението й наистина можеше да се каже, че притежава своите справедливи и разумни, както и своите сурови страни.

— А, вие ли сте? — обърна се тя към Мур, който се приближи към нея и й подаде ръката си. — Какво ви кара да скитате по това време на нощта, когато трябва да сте си у дома?

— Нима може да се каже, че един ерген има дом госпожо?

— О! — отвърна мисис Йорк, която ненавиждаше условностите на преднамереното любезничене толкова колкото ги ненавиждаше и съпругът й; много рядко прибягваше до тях, а неукрасената й реч целеше да предизвиква от време на време възхищение, но по-често тревога. — О! Няма нужда да ми говорите празни приказки; всеки ерген може да си има дом, стига да поиска. Нима вашата сестра не се грижи за дома ви?

— Това не е достатъчно — присъедини се и мистър Йорк. — Хортенз е почтена мома, но когато бях на годините на Робърт, имах пет или шест сестри, всичките, възпитани и грижовни като нея, и въпреки всичко, Хестър, това не ми попречи да си потърся жена.

— Горчиво се е разкайвал, че се ожени за мен — добави мисис Йорк, която обичаше от време на време да отправя по някоя иронична шега срещу брака, та дори и за своя сметка. — Разкайвал се е най-горчиво, Робърт Мур, и можете напълно да му вярвате, като погледнете наказанието му (при тези думи тя посочи децата). Кой би се нагърбил да тегли с тези синковци, ако имаше изход? Не е само идването им на бял свят, макар че само по себе си и то е голяма беля, но те всички трябва да бъдат хранени, обличани, възпитавани, за да се установят в живота. Млади ми господине, когато ви налегне изкушението да се жените, помислете за нашите четирима синове и две дъщери и поне два пъти се огледайте, преди да направите решителния скок.

— В момента ни най-малко не съм обзет от подобно изкушение — мисля, че днешните времена не са подходящи за женитба, нито пък за семеен живот.

Подобно мрачно твърдение несъмнено би спечелило одобрението на мисис Йорк — тя кимна и изпъшка в знак на съгласие, но само след минута каза:

— Не отдавам голямо значение на соломоновската мъдрост у хора на вашите години — тя ще бъде смутена още от първото ви увлечение. Между другото, защо не седнете, господине — надявам се, че сте в състояние да разговаряте седнал също така добре, както и прав?

Това бе начинът, по който мисис Йорк канеше гостите си да седнат. Мур едва бе приел поканата й, а малката Джеси вече беше скочила от коляното на баща си и полетяла към ръцете му, които моментално бяха протегнати, за да я поемат.

— Искате да го жените — каза тя на майка си с доста възмутен тон, след като с лекота бе повдигната на коляното му, — а всъщност той сега е женен или почти женен, обещал ми е да се ожени за мен още миналото лято, когато ме видя за пръв път в новата ми бяла рокля със синия колан. Нали, татко? (Тези деца не бяха свикнали да казват „татенце“ и „мамичко“ — майка им не позволяваше подобни преструвки.)

— Да, моето момиче, той обеща, готова съм да бъда свидетелка. Но я го накарай да го повтори пак, Джеси — такива като него са големи измамници.

— Той не е такъв, твърде е хубав, за да е измамник — заяви Джеси, като погледна нагоре към своя любимец, изпълнена с доверие в предаността му.

— Хубав! — извика мистър Йорк. — Именно това е причината, а също и доказателството, че е разбойник.

— Но изглежда твърде печален, за да е измамник — намеси се един тих гласец, идващ иззад стола, на който седеше главата на семейството. — Ако се усмихваше постоянно, бих си помислила, че бързо забравя обещанията си, но мистър Мур никога не се смее.

— Твоят сантиментален хубавец е мошеник над мошениците, Роуз отбеляза мистър Йорк.

— Той не е сантиментален — отвърна Роуз.

Мистър Мур се обърна към нея, леко изненадан и същевременно усмихнат:

— Защо мислите, че не съм сантиментален, Роуз?

— Защото чух една дама да го казва.

— Voila, qui devient interessant!^[3] — възкликна мистър Йорк, като придърпа креслото си по-близо до камината. — Една дама! Звучи доста романтично. Трябва да разберем коя е тя. Роузи, пошепни ми името й, без той да го чуе.

— Да не си посмяла да проговориш, Роуз — намеси се мисис Йорк по обичайния си начин, способен да убие всяко радостно чувство, — нито пък Джеси! Децата, особено момичетата, трябва да мълчат в присъствието на възрастни.

— А тогава защо са ни езиците? — наперено попита Джеси, докато Роуз само погледна майка си с изражение, което подсказваше, че ще запомни тази максима и ще я обмисли на спокойствие. След минута самовглъбено мълчание тя попита:

— А защо особено момичетата, мамо?

— Първо, защото аз казвам така; и второ, защото дискретността и сдържаността са най-ценните качества за едно момиче.

— Мила госпожо — отбеляза Мур, — това, което казвате, е отлично. То дори ми напомня за наблюденията на скъпата ми сестра, но пък едва ли може да важи за тези дечица. Позволете на Роуз и Джеси свободно да разговарят с мен — в противен случай ще бъда лишен от главното удоволствие на посещението си. Обичам да разговарям с тях и това винаги ми е приятно.

— Нима не е тъй? — попита Джеси. — Много по-приятно отколкото ако е заобиколен от недодяланите момчета. Самата вие ги наричате така, мамо.

— Да, mignonne^[4], хиляди пъти по-приятно; стига ми, че по цял ден около мен има куп недодялани момчета, poulet^[5].

— И без това — продължи Джеси — повечето хора обръщат внимание само на момчетата, изглежда, всички мои чичовци и лели мислят, че племенниците им са по-добри от племенничките им; а когато тук идват на гости господа, те винаги разговарят с Матю, Марк и Мартин и никога с Роуз или с мен. Мистър Мур е наш приятел и ние ще си го запазим, но знай, Роуз, че той е не толкова твой приятел, колкото мой. Той е моят личен приятел, запомни това!

При тези думи тя повдигна малката си ръчичка с поучителен жест.

Роуз бе свикнала с поучителните жестове на тази ръчичка. Всеки ден нейната воля бе прекършвана от волята на малката буйна Джеси — тя бе ръководена и побеждавана от Джеси в хиляди неща. Винаги когато се появяваше възможност да изтъкнат себе си или да се позабавляват, Джеси заставаше начело, а Роуз безмълвно се оттегляше назад; а когато трудните страни на живота — работа или пък някакви лишения — се изправяха пред тях, Роуз инстинктивно се нагърбваше, като добавка към своя дял, с това, което можеше да поеме от дела на сестра си. Джеси бе вече решила за себе си, че когато порасне достатъчно, ще се омъжи, а за Роуз бе отредила съдбата на стара мома, която да живее с нея, да се грижи за децата й и за дома й. Подобно състояние на нещата не е рядко явление между две сестри, когато едната от тях е по-невзрачна, а другата е красива; но ако в този случай съществуваше някаква разлика във външността, то предимството бе на страната на Роуз — нейното лице притежаваше по-правилни черти от изостреното лице на сестра й. Джеси обаче бе предопределена да притежава, наред с развитата си интелигентност, дара на очарованието, силата да пленява, когато, където и когото пожелае. Роуз щеше да има прекрасна и щедра душа, високообразован и благороден ум, предано сърце, но умението да пленява нямаше да й принадлежи.

— А сега, Роуз, кажете ми името на тази дама, която заявила, че не съм сантиментален — подкани я Мур.

Роуз нямаше намерение да го измъчва — в противен случай щеше да го подържи известно време в неведение. Тя изрече кратко:

— Не мога — не зная името й.

— Опишете ми я — как изглежда? Къде я срещнахте?

— Когато отидохме с Джеси да прекараме деня в Уинбъри с Кейт и Сюзън Пирсън, които току-що се бяха върнали от училище, в дома на мисис Пирсън имаше празненство и някакви дами бяха седнали в ъгъла на гостната и си говореха за вас.

— Никоя от тях ли не познавате?

— Хана, Хариет, Дора и Мери Сайкс.

— Добре. А лошо ли говореха за мен?

— Някои от тях — да. Наричаха ви мизантроп. Запомних тази дума и като се върнах у дома, я потърсих в речника — означава човекомразец.

— И какво още?

— Хана Сайкс каза, че сте надуто конте.

— Това е дори още по-добре! — възкликна мистър Йорк, заливайки се от смях. — Направо чудесно! Хана е онази червенокосата, нали? Не е лошо момиче, но е малко слабовато в главата.

— Май когато става дума за мен, никак не й липсва ум — каза Мур. — Надуто конте, виж ти! Добре, Роуз, продължавайте.

— Мис Пирсън каза, че у вас имало някаква превзетост и че с тъмната си коса и бледо лице сте й приличали на някакъв сантиментален глупак.

Мистър Йорк отново се засмя, като този път дори и мисис Йорк се присъедини към него.

— Вижте как ви ценят зад гърба ви — каза тя. — И все пак ми се струва, че на мис Пирсън й се иска да ви хване в капана; тя ви хвърли око, още когато пристигнахте в Англия, нищо че е на тези години.

— Никой ли не й се възпротиви, Роузи? — попита мистър Мур.

— Една дама, която не познавам, защото никога не е идвала у нас, макар да я виждам всяка неделя на църква! Тя сяда на пейката до амвона. Обикновено гледам към нея, а не в молитвеника си, защото прилича на една картина в нашата трапезария, където една жена държи гълъб в ръка; поне очите и са като на жената от картината, а също и носът; той е правилен и някак си прави цялото й лице да изглежда чисто и хубаво.

— И ти не я познаваш! — възкликна Джеси с безкрайна изненада в гласа. — Защо ли всъщност се учудвам! Мистър Мур, често се питам в какъв ли свят живее моята сестра; сигурна съм, че не прекарва цялото си време на този свят — човек постоянно открива, че не знае нищо за такива дреболии, които са известни на всеки. Като си помисля, че всяка неделя се отправя към църквата със сериозен вид, а там по време на цялата служба не отделя очи от една определена личност, без нито веднъж да я попита за името й! Това е Каролайн, племенницата на пастора — сега си спомних всичко.

Мис Хелстоун доста се ядоса на Ан Пирсън и каза:

„Робърт Мур не е нито превзет, нито сантиментален; съвсем погрешно съдите за характера му или по-скоро никоя от вас не знае нищичко за него.“ А сега да ви кажа ли как изглежда тя? Мога много по-добре от Роуз да описвам как изглеждат хората и как са облечени.

— Да чуем.

— Тя е приятна и красива; има прекрасна бяла шия и дълги меки къдри, които падат свободно, а цветът им е кестеняв, но не тъмен; говори тихо, с ясен глас; движи се леко и безшумно, често ходи с една сива копринена рокля; много е спретната — роклите й, обувките й, ръкавиците й, всичко й седи като излято. Според мен тя е истинска дама и когато порасна, искам да приличам на нея. Ще ви подхождам ли, ако бъда като нея? Наистина ли ще се ожените за мен?

Мур погали Джеси по косите — за секунда той изглеждаше така, сякаш искаше да я притегли към гърдите си, но вместо това я побутна малко по-далеч от себе си.

— Значи не ме искате? Отблъсквате ме, така ли?

— Но как, Джеси, та вие не мислите за мен — никога не сте навестявали моя дом.

— Защото не ме каните.

Тук мистър Мур отправи покана и към двете момичета да го посетят на следващия ден и обеща да им купи подаръци, тъй като щеше да ходи в Стилброу рано сутринта; той отказа да им съобщи какви ще са подаръците, а им заръча да дойдат в дома му и да ги видят сами. Джеси се готвеше да отвърне нещо, когато едно от момчетата неочаквано се намеси.

— Знам я тази мис Хелстоун, за която всички толкова много говорите — тя е грозна. Мразя я! Мразя всички жени! Чудя се за какво ли са били създадени.

— Мартин! — каза баща му, тъй като това беше Мартин. В отговор момчето извърна към стола на баща си младото си скептично лице, върху което бяха изписани полушеговитост и полунепокорство. — Мартин, момчето ми, ти си само един наперен хлапак; някой ден ще станеш нечувано конте, но не се отказвай от тези свои твърдения; Виж, ще запиша думите ти в бележника си. (Баща му извади един бележник с кожена подвързия и написа нещо в него така, че всички да забележат действията му.)] След десет години, Мартин, ако и двамата сме живи дотогава, ще ти припомня тези слова.

— И тогава ще твърдя същото — винаги ще мразя жените; те са толкова престорени, за нищо друго не мислят, освен да се кипрят с нови дрехи и да се въртят около теб, за да им се възхищаваш. Никога няма да се оженя, ще си остана ерген.

— Така, момчето ми! Добре! Хестър (той се обърна към съпругата си), когато бях на годините му, бях същият като него — истински противник на брака. И какво стана? На двадесет и три години — тогава скитах из Франция, Италия и един бог знае още къде! — всяка вечер, преди да си легна, си навивах косата, носех халка на ухото си и щях да си сложа и на носа, ако модата го изискваше. И всичко това, за да придобия чар и да бъда харесван от жените. И с Мартин ще стане същото.

— Така ли? Никога. Аз съм по-умен. Какъв палячо сте били, татко! А за дрехите се заклевам, че никога няма да сложа нещо по-контешко от това, с което ме виждате в момента. Мистър Мур, винаги ходя в синьо от главата до петите, а другиго ми се смеят и в училище ме наричат „моряка“. Аз пък им се надсмивам още повече и им казвам, че са свраки и папагали, защото саката им са в един цвят, жилетките — в друг, а панталоните — в трети. Винаги ще нося дрехи в синьо и само в синьо — според мен е недостойно човек да се облича в шарени дрехи.

— Само след десет години, Мартин, нито един шивач не ще разполага с онзи разнообразен избор на цветове, който вкусът ти ще изисква; нито един парфюмериен магазин не ще може да предложи достатъчно изискани есенции за придирчивото ти обоняние.

Лицето на Мартин в този момент изразяваше презрение, но той не благоволи да допълни отговора си с още нещо. Междувременно Марк, който от известно време се ровеше сред купчина книги, струпани върху една масичка отстрани, взе думата. Той проговори със странен глас, тих и бавен, и с такъв израз на каменна ирония върху лицето си, който не подлежеше на описание.

— Мистър Мур — каза той, — вероятно си мислите, че мис Каролайн Хелстоун ви е направила комплимент, като е казала, че не сте сантиментален. Струва ми се, че малко се развълнувахте, когато сестрите ми ви предадоха този разговор, сякаш бяхте поласкан — изчервихте се, както прави и едно суетно момченце от нашето училище, което винаги смята за уместно да се изчервява, щом му се присмеят за нещо в класа. За ваше сведение, мистър Мур, проверих думата „сантиментален“ в речника и видях, че означава „пропит от чувства“. А пък „чувство“^[6] в речника се обяснява и като мисъл, идея, представа. Следователно сантиментален е този човек, който притежава мисли, идеи или представи, а съответно несантиментален е онзи, който е лишен от мисъл, идея или представа.

Тук Марк спря — той нито се усмихваше, нито пък се оглеждаше за някаква проява на възхищение; просто бе казал това, което имаше да каже, и сега мълчеше.

— Ma foi! Mon ami — обърна се мистър Мур към мистър Йорк, — се sont vraiment des enfants, terribles que les votres^[7]!

Роуз, която внимателно бе слушала речта на Марк, му отвърна:

— Съществуват различни видове мисли, идеи и представи — каза тя, — и добри, и лоши. Сигурно сантиментален се отнася за нещо лошо или поне мис Хелстоун трябва да го с възприела в този смисъл, защото тя не обвини мистър Мур, а го защити.

— Това е моята малка застъпница — каза Мур, като пое ръката на Роуз.

— Тя го защити — повтори Роуз, — както бих постъпила и аз, ако бях на нейно място, защото другите дами говореха така от злоба.

— Жените винаги говорят злобно — отбеляза Мартин. — Те са си злобни по природа.

В този момент Матю отвори за пръв път уста:

— Какъв глупак е Мартин — винаги бръщолеви неща, от които нищо не разбира.

— Моя привилегия е, като свободен човек, да бръщолевя, за каквото си искам — отвърна Мартин.

— Но ти я използуваш или по-точно прекаляваш с нея до такава степен — отвърна по-големият брат, — че с това само доказваш, че е трябвало да бъдеш роб.

— Роб! Роб! Това за един Йорк, и то от друг Йорк! Този човек — добави Мартин, като се изправи до масата и протегна ръка към Матю, — този човек забравя нещо, което всеки друг от Брайърфийлд знае много добре — че всички, родени в този дом, притежават такава извита част на ходилото си, под която може да тече вода: доказателство, че триста години в жилите ни не е текла робска кръв.

— Лъжеш! — извика Матю.

— Момчета, тихо! — извиси глас мистър Йорк. — Мартин, само сееш раздор, ти си виновен за тази разправия.

— Така ли? Вярно ли е това? Аз ли започнах или Матю? Казах ли му нещо, когато ме обвини, че съм бръщолевел като глупак?

— Като самонадеян глупак! — повтори Матю.

На това място мисис Йорк започна да се поклаща — много знаменателно движение, което обикновено биваше последвано от истеричен пристъп, особено ако Матю се окажеше победен в поредния сблъсък.

— Не виждам защо трябва да търпя обиди на Матю Йорк, а и какво му дава право да ми говори с подобен език — заяви Мартин.

— Той няма това право, момчето ми; но ти не му се сърди, преди да си му простил седемдесет и седем пъти — каза с успокоителен глас мистър Йорк.

— Винаги едно и също, теорията и практиката са винаги скарани! — промърмори Мартин, като се запъти към вратата.

— Къде отиваш, синко? — попита баща му.

— Там, където обидите няма да могат да ме достигнат, ако изобщо успея да намеря такова място в този дом.

Матю се изсмя нагло; Мартин му хвърли особен поглед, потрепери с цялата си неукрепнала момчешка фигура, но се удържа.

— Предполагам, че никой не възразява срещу оттеглянето ми? — попита той.

— Не. Върви, момчето ми, но помни — не носи в сърцето си злоба.

Мартин излезе, а Матю отново запрати наглия си смях след него. Роуз надигна хубавата си главица от рамото на Мур, на което се бе облегнала за момент, и каза, като отправи продължителен поглед към Матю:

— Мартин е огорчен, а ти се радваш; но по-скоро бих предпочела да съм на негово място, отколкото на твоето — не харесвам нрава ти.

Тук мистър Мур се надигна с намерение да предотврати или поне да не стане свидетел на сцената, която, както подсказа едно изхлипване от страна на мисис Йорк, бе на път да се развихри, и като свали Джеси от коляното си, целуна нея и Роуз; в същото време той им напомни да дойдат в дома му по-раничко утре следобед; след това се сбогува с домакинята и се обърна към мистър Йорк с думите: „Мога ли да поговоря с вас?“ Възрастният господин го последва вън от стаята. Краткият разговор бе проведен в коридора.

— Имате ли свободно място за един добър работник? — попита Мур.

— Глупав въпрос в днешно време, когато знаете, че всеки господар има много добри работници, на които не може да осигури работа.

— Ще ви бъда много задължен, ако имате възможност да приемете този човек.

— Не мога да наемам повече хора, момчето ми, за да угодя на цяла Англия.

— Въпросът не се свежда до това. Трябва на всяка цена да му намеря работа.

— Кой е той?

— Уилям Фарън.

— Познавам Уилям, почтен човек е.

— От три месеца е без работа, а има голямо семейство; ако той не работи, нямат от какво да преживяват; беше в делегацията от тъкачи, които дойдоха тази сутрин при мен да се оплакват и да ме заплашват. Уилям не ме заплаши, а само ме помоли да им дам още малко време, като въвеждам промените си по-бавно. Знаете, че не мога да си го позволя — както съм разпънат на всички страни, нямам друг път, освен напред. Бях решил, че е само губене на време да се пазаря с тях. Отпратих ги, след като задържах един разбойник, който се намираше в техните редици и който, надявам се, ще бъде изселен — той понякога изнася проповеди в методисткия параклис.

— Да не е Моузес Бараклъф?

— Да.

— Задържахте го, така ли? Браво! Много умно — сега от едни нехранимайко ще направите мъченик.

— Постъпих правилно. С две думи, решил съм да намеря работа за Фарън и разчитам на вас за помощ.

— Бива си ви, няма що! — възкликна мистър Йорк. — Какво ви кара да разчитате, че тъкмо аз ще взема на работа уволнените от вас хора? Какво знам за вашите Фаръновци и Уилямовци? Чувал съм, че бил почтен човек, но нима аз трябва да храня всички почтени люде в Йоркшир? Ще кажете, че това едва ли ще ме озори много; но много или малко — тази няма да я бъде.

— Хайде, мистър Йорк, какво можете да му предложите?

— Да му предложа! Ще ме накарате да прибягна до изрази, които обикновено не употребявам. По-добре си вървете — ето я вратата, тръгвайте.

Мур седна на един от столовете в коридора.

— Не можете да му дадете работа в тъкачницата — добре; но имате земя, дайте му да работи нещо на нея, мистър Йорк.

— Боб, мислех, че пет пари не давате за нашите „прости селяни“. Не мога да възприема промяната у вас.

— А аз мога — човекът ми каза верни и разумни неща. Отговорих му троснато, както сторих и с другите, които дърдореха глупости. В онзи момент не бях в състояние да правя каквито и да е преценки — външният му вид показваше през какво е преминал напоследък по-красноречиво, отколкото разказът му. Но какъв е смисълът да обяснявам? Дайте му работа.

— Дайте му вие. Ако сте се заели сериозно с това, постегнете колана си с още една дупка.

— Ако съществуваше такава дупка, бих я използувал, дори и да се пропука нещо; но тази сутрин получих писма, които съвсем недвусмислено определят положението ми, а то е почти на ръба на пропастта. Във всеки случай чуждестранните пазари за стоката ми са заситени. Ако нещо не се промени, ако не се появи лъч надежда за мир, ако не бъдат отменени поне Извънредните разпоредби, така че да се открие пазар на запад — дотогава няма да мога да си поема глътка въздух. Погледът ми не съзира никаква светлинка, сякаш съм зазидан в някаква скала; затова да се преструвам, че мога да предложа на един човек хляб, би означавало да извърша нечестно дело.

— Хайде, елате да пообиколим отпред, тази нощ има звезди — каза мистър Йорк.

Двамата излязоха навън, затвориха входната врата след себе си и рамо до рамо закрачиха напред-назад по покритата със скреж каменна настилка.

— Нека още сега да решим за Фарън — настоя Мур. — Имате големи овощни градини около тъкачницата си, а той е добър градинар — дайте му работа там.

— Добре, тъй да бъде. Утре ще пратя да го повикат и ще видим. Е, момчето ми, май нещо сте разтревожен за състоянието на работите си, а?

— Да, втори провал, който мога да отложа, но не виждам как окончателно да предотвратя и който съвсем ще опетни името Мур; вие сте свидетел, че имах искреното намерение да изплатя всички дългове и да възстановя старата фирма в предишния й вид.

— Нужен ви е капитал, това е всичко.

— Да, но със същия успех може да се каже, че глътка въздух е всичко, от което един мъртвец има нужда, за да оживее.

— Зная, зная, че човек не може да се снабди с капитал ей тъй, по желание; ако пък бяхте и женен, с деца, като мен, тогава положението ви щеше да бъде още по-отчайващо; но младите и необременените разполагат със свои собствени възможности. Често подочувам оттук-оттам, че сте се гласели да се жените за тази или онази госпожица, но предполагам, че в това няма нищо вярно.

— Имате пълното основание да мислите така — считам, че не съм в положение, което да ми дава възможност дори и да сънувам за женитба. Женитба! Не мога да понасям тази дума — така глупаво и утопично звучи. Стигнал съм до твърдото убеждение, че женитбата и любовта са излишни неща, предназначени само за богатите, които тънат в охолство и не мислят за утрешния ден; или пък са признаци на отчаяние — последната и безразсъдна радост на онези нещастници, които не хранят никаква надежда да надигнат глави от блатото на безкрайната си нищета.

— На ваше място не бих разсъждавал по този начин; по-скоро бих си потърсил жена с няколко хиляди, която би подхождала както на мен самия, така и на сделките ми.

— А откъде?

— Ще опитате ли, ако ви се удаде възможност?

— Не зная. Зависи от… накратко казано, зависи от много неща.

— Бихте ли се оженили за някоя позастаряла жена?

— По-скоро бих чукал чакъл по пътищата.

— И аз. Ами някоя грозна?

— Ха! Ненавиждам грозотата и се възхищавам от красотата. Очите и сърцето ми, Йорк, биха се радвали на някое пленително, младо и красиво лице със същата сила, с която биха се извърнали от някой мрачен, похабен и постен лик; меките и нежни очертани цветове ми доставят удоволствие, а грубите ме потискат. Няма да се оженя за грозна жена.

— Даже и да е богата?

— Даже и да е обсипана с диаманти. Не бих могъл да я обичам, не бих могъл да я харесвам, с една дума — не бих могъл да я търпя. Вкусът ми трябва да бъде удовлетворен — в противен случай отвращението ще се превърне в деспотизъм, дори по-лошо, ще се превърне в парче лед.

— Боб, ами ако се ожените за някоя почтена, добродушна и богата девойка, макар и леко грозновата, няма ли да се примирите с високите й скули, малко голямата уста и червеникавата й коса?

— Никога няма и да се опитам, уверявам ви. Искам да имам поне у дома си изящество, младост и хармония — да, и това, което наричам красота.

— И беднотия, и къща, пълна с челяд, която нито ще можете да обличате, нито да храните, а много скоро и една изнервена и изнемощяла жена, а след това фалит, компрометиране — и така цял живот в борба.

— Оставете ме на мира, Йорк.

— Вие сте един романтик, Робърт, а пък ако сте вече и влюбен, то няма смисъл да говорим повече.

— Не съм романтик. Това чувство е изтръгнато от мен, така както е било изтръгнато платното от онези рамки там в полето.

— Винаги използувайте такива сравнения, момчето ми, аз ги разбирам. Значи около вас няма някоя любов, която да смущава мислите ви?

— Мисля, че вече казах доста по този повод. Любов около мен? Абсурд!

— Добре тогава. Ако сте с трезв ум и здраво сърце, не виждам причина защо да не извлечете изгода от някой добър шанс, ако той застане на пътя ви — затова чакайте и се оглеждайте.

— Приличате на някакъв оракул, Йорк.

— Мисля, че има нещо вярно в думите ви. Нищо не ви обещавам и нищо не ви съветвам, но не падайте духом и нека обстоятелствата ви сочат пътя — Сигурен съм, че и онзи мой съименник, докторът, не се изразя на така тайнствено в алманаха си.^[8]

— Междувременно, Робърт Мур, пет пари не давам за вас. Вие не сте ми роднина и дали ще забогатеете или не — това изобщо не ме засяга. Хайде отивайте си, часът удари десет. Мис Хортенз ще се чуди къде сте.