Шарлот Бронте
Шърли (17)

Глава XVII
Училищният празник

Тази армия, предвождана от свещеници и жени офицери, не желаеше битки и не търсеше противник. При все това музиката свиреше военни маршове и ако се съдеше по очите и стойката на някои, на мис Кийлдар например, тези звуци събуждаха ако не войнствен, то поне копнеещ дух. Погледът на стария Хелстоун извърнал се случайно назад, попадна върху лицето й и той се засмя, а тя също му отвърна с усмивка.

— Не ни предстои битка — каза пасторът. — Нашата родина не желае да се бием за нея, никакъв враг или тиранин не заплашва свободата ни; няма работа за нас, затова сега просто се разхождаме. Дръжте здраво поводите, капитане, и поотслабете огъня на духа си — за жалост той не е нужен никому.

— Запазете това мнение за себе си, докторе — бе отговорът на Шърли. А на Каролайн ти прошушна:

Въображението ще ми даде това, което не може да ми даде действителността. Ние не сме войници и аз не желая кръвопролитие. Или пък ако сме, тогава сме воини на кръста. Времето се е върнало с няколко века назад и ние крачим по пътя към Палестина. Не, не, това е прекалено недействително. Имам нужда от по-реално видение — ние сме шотландци от низините, които следват своя капитан-ковенантер^[1] нагоре из планинските хребети, за да проведат тайния си сбор далеч от армията на своите преследвачи. Знаем, че молитвата може да бъде последвана от битка, и тъй като вярваме, че и в най-лютата битка небето е нашата награда, ние сме готови с желание да обагрим тревата с кръвта си. Тази музика вълнува душата ми, тя събужда цялата ми жизненост, кара сърцето ми да бие, но не с умерения ритъм на ежедневието, а с нова, опияняваща сила. Почти копнея за опасността, копнея да защитя вярата си, земята си — или поне любимия си.

— Погледнете, Шърли! — прекъсна я Каролайн. — Какво е онова червено петно там над склона Стилброу? Очите ви са по-силни от моите, насочете орловия си поглед нататък.

Мис Кийлдар обърна глава.

— Аха — отвърна тя и веднага след това добави: — Виждам някаква червена линия. Това са войници, кавалеристи. Шестима са и яздят бързо. Сега ще ни подминат — не, завиха надясно. Видяха нашата процесия и искат да я избягнат, като я заобиколят. Накъде ли отиват?

— Може би просто разхождат конете си.

— Навярно е така. Вече не ги виждам.

На това място се обади мистър Хелстоун.

— Ще минем през Ройдлейн, за да скъсим пътя си до общинската мера на Нанъли — каза той.

И всички се сместиха според ширината на пътеката. Тя бе доста тясна — толкова тясна, че по нея можеха да вървят само двама души един до друг, без да паднат в канавките, които се намираха от двете й страни. Тъкмо бяха стигнали до средата й, когато настъпи някакъв смут сред водачите свещеници — очилата на Боултби и царствената широкопола шапка на Хелстоун се развълнуваха, куратите се сбутаха с лакти, а мистър Хелстоун се обърна към дамите и се усмихна.

— Какво става? — попитаха те.

Той посочи с бастуна си към края на пътеката пред тях. И какво да видят — още една процесия, насочила се срещу тяхната, навлизаше откъм другия край. Тя също бе предвождана от мъже в черно и също напредваше, както можеше да се чуе, под звуците на музика.

— Това нашите двойници ли са? — попита Шърли. — Или нашите собствени призраци? Ето ти загадка.

— Ако искате битка, сигурно ще има такава или поне сражение с погледи — прошепна със смях на уста Каролайн.

— Няма да минат покрай нас — извикаха куратите в един глас, — няма да отстъпим!

— Да отстъпим? — строго отвърна Хелстоун, като се обърна назад. — Кой говори за отстъпление? Момчета, внимавайте какво ще правите — за дамите съм сигурен, че ще проявят твърдост, имам им доверие. Сред нас няма жена, вярна на църквата, която да не се противопостави на тези приятели в името на истинската вяра. Какво мисли мис Кийлдар по въпроса?

— Тя пита кои са тези.

— Училищата на дисентерите и методистите, баптистите, индепендентите и последователите на Уезли^[2], съединили се в нечестив съюз и поели нарочно по тази пътека с намерение да попречат на нашето шествие и да ни накарат да се върнем.

— Лошо възпитание! — каза Шърли. — А аз ненавиждам лошото възпитание. Трябва да им дадем урок, разбира се.

— Урок по вежливост — предложи мистър Хол, който винаги бе на страната на мира, — а не пример за грубо отношение.

Старият Хелстоун пристъпи припряно напред и се отдалечи на няколко крачки от армията си. Той почти бе стигнал до другите водачи в тъмни одежди, когато онзи, който по всяка вероятност изпълняваше ролята на главнокомандуващ вражеските сили — един огромен и мърляв човек, с коса, полепнала по челото му даде знак да спрат. Процесията застана на място. Предводителят измъкна сборник с химни, прочете първия ред на един от тях, даде тон и всички зад него запяха с възможно най-жален глас.

Хелстоун даде знак на своя оркестър и той гръмна с цялата мощ на духовите си инструменти. Пасторът заповяда на музикантите да свирят националния химн и нареди на децата да присъединят гласовете си към оркестъра, което те направиха с ентусиазъм. Противникът бе надпят по най-убедителен начин, неговият химн заглъхна и от отсрещната страна затихна почти всякакъв шум.

— А сега — след мен! — извика Хелстоун. — Не бегом, а с твърда и отмерена стъпка. Дръжте се, деца и жени, движете се близо един до друг. Хванете се за полите на другарчетата си, ако е необходимо.

И той закрачи с решителна и отмерена стъпка, последван с готовност от учениците и учителките зад себе си — те постъпиха точно така, както им бе наредил: нито тичаха, нито вървяха бавно, а крачеха с хладнокръвен и твърд устрем; куратите бяха принудени да постъпват като другите, защото се намираха между два огъня; и Хелстоун, и мис Кийлдар следяха за всяко отклонение с погледа на рис и бяха готови, единият с бастуна, а другата с чадъра си, да накажат и най-малкото неподчинение, и най-малката проява на независимост или погрешен ход, така че армията на дисентерите отначало бе слисана, после скована от страх, след това притисната назад и най-накрая принудена да подвие опашка и да освободи края на пътеката. Боултби пострада при сблъсъка, но Хелстоун и Малоун го подхванаха от двете страни и по този начин го преведоха през изпитанието, от което той излезе с невредимо тяло, но с изтерзан дух.

Дебелият дисентер, който бе дал тон за химна се намери седнал в канавката. По професия той бе търговец на напитки, водач на неконформистите, като за него впоследствие се говореше, че само през този следобед погълнал толкова вода, колкото не бил пил за цяла година. Мистър Хол се бе погрижил за Каролайн, а и тя за него, след сблъсъка той и мис Ейнли обсъдиха случилото се на спокойствие помежду си. Мис Кийлдар и мистър Хелстоун сърдечно си стиснаха ръцете, когато цялата група бе вече преминала по пътеката. Куратите изпаднаха в истинско въодушевление, но мистър Хелстоун веднага охлади лекомислените им бурни чувства — той заяви, че никога не са имали достатъчно разум, за да знаят какво да приказват, и че е по-добре за тях да държат езиците зад зъбите си; каза им още, че не са допринесли с нищо за успешния завършек на делото.

Към три и половина процесията започна да се връща обратно и в четири всички отново се озоваха на мястото, откъдето бяха тръгнали. Ливадите около училището бяха прясно окосени и там бяха наредени дълги редици от пейки. По тях насядаха децата, а след това навън бяха изнесени огромни кошници, завити с бели покривки, както и големи димящи казани. Преди разпределението на лакомствата мистър Хол каза кратка молитва, която бе изпята от децата — мелодичните им гласове се разнесоха трогателно из въздуха наоколо. След това бяха раздадени големи кифли със стафиди и горещ възсладък чай — щедростта си бе казала думата при определянето на дажбите: поне на този ден бяха забранени всякакви ограничения. По правило всяко дете трябваше да получи двойно повече, отколкото бе в състояние да изяде, за да може да му остане някакъв запас, който да занесе вкъщи на тези, които са били възпрепятствувани поради възрастта си, поради болест или някаква друга причина и не са успели да дойдат. А междувременно на музикантите и певците от църковния хор бяха раздадени кифли и бира и след като пейките бяха изместени настрани, дойде ред те да дадат простор на душите си с подбрана музика.

Звънец призова учителките и настоятелите в училищната стая. Мис Кийлдар, мис Хелстоун и много други дами вече бяха там и хвърляха погледи към предназначените за тях отделни подноси и маси. Повечето от прислужничките в околността заедно с жените на църковните служители, на певците от хора и музикантите бяха призовани да помагат при поднасянето на чая този ден — всяка от тях се съревноваваше с останалите по чистота и гиздавост, а сред по-младите можеха да се забележат някои доста приятни фигури. Около десетина от тях режеха хляб и масло, други десетина носеха топла вода от съдовете на печката в кухнята на пастора. Изобилието от зеленина и цветя, украсяващи белите стени, сребърните чайници и искрящият порцелан подредени по масите, енергичните фигури, радостните лица, пъстрите рокли, трептящи ефирно, представляваха ободряваща и приятна за окото гледка. Всеки говореше — не много високо, но оживено, а канарчетата се надпяваха на висок глас в клетките си.

Като племенница на пастора, Каролайн зае място на една от първите три маси. Мисис Боултби и Маргарет Хол седнаха начело на другите две. Тези маси бяха предназначени за най-високопоставените гости — строгите закони на равноправието не се радваха на по-голяма почит в Брайърфийлд, отколкото където и да е другаде. Мис Хелстоун свали бонето и шала си, за да понася по-леко горещината. Дългите къдрици, които се разпиляха и закриха шията й, напълно заместваха воала, а що се отнася до останалото, муселинената й рокля бе със строгата кройка на послушническа дреха и това и позволяваше да се освободи от неудобния шал.

Стаята се изпълваше. Мистър Хол бе заел поста си до Каролайн, която, заета с подреждането на чашите и приборите пред себе си, му шепнеше с тих глас какво мисли за събитията през този ден. Той изглеждаше малко помръкнал поради случилото се на Ройдлейн, а тя се опитваше с усмивката си да го накара да забрави своята сериозност. Мис Кийлдар бе седнала наблизо и като по чудо нито се смееше, нито разговаряше — дори напротив, беше много тиха и се оглеждаше зорко наоколо, сякаш се страхуваше, че някой може да се натрапи и да заеме мястото до нея, което тя явно желаеше да запази — от време на време разстилаше полите на копринената си рокля върху част от пейката или пък поставяше ръкавиците или бродираната си кърпичка там. Най-накрая Каролайн забеляза това нейно manege и я попита дали очаква някой приятел. Шърли се наведе към нея, като почти опря ухото и с розовите си устни, и й прошепна с напевност, която често звучеше в нейния глас, когато думите й, макар и едва-едва докосваха някой таен извор на сладостни чувства в душата й.

— Очаквам мистър Мур — срещнах го снощи и го накарах да ми обещае, че ще дойде със сестра си и ще седне на нашата маса. Сигурна съм, че няма да ме измами, но се опасявам, че могат да позакъснеят и да седнат отделно от нас. Ето че пристига нова група и всички места ще се заемат — колко неприятно!

И действително съдията, мистър Уин, жена му, синът му и двете му дъщери влязоха с достойнство в стаята. Те се числяха към съсловието на благородниците в Брайърфийлд и разбира се, мястото им бе на първата маса; след като бяха упътени натам, те заеха и последните свободни места. За „радост“ на мис Кийлдар мистър Сам Уин се насочи към мястото, което тя пазеше за Мур, и солидно се настани върху полите на роклята й, ръкавиците и кърпичката й. Мистър Сам Уин бе един от обектите на нейната неприязън и това нейно чувство бе подсилено още повече от факта, че той твърде недвусмислено се стремеше към ръката й. Старият мистър Уин на свой ред бе заявявал в обществото, че именията Фийлдхед и Де Уолдън се намирали „в чудесна близост“ — неуместно употребени думи, които мълвата не пропусна да донесе до слуха на Шърли.

В ушите на Каролайн все още звучеше онзи вълнуващ шепот „Очаквам мистър Мур“, сърцето й все още туптеше и страните й все още пламтяха от него, когато един акорд на органа се понесе над морето от гласове. Доктор Боултби, мистър Хелстоун и мистър Хол станаха прави. На крака се изправиха и всички останали и под акомпанимента на музиката бе изпята молитва. След това започна гощавката. За известно време Каролайн бе твърде заета и не разполагаше дори с минутка, за да се огледа наоколо, но когато и последната чаша бе напълнена, тя хвърли неспокоен поглед из стаята. Тук-там имаше неколцина мъже и жени, които още нямаха места. Сред една от тези групи тя разпозна своята приятелка мис Ман, която бе изкусена от хубавото време или пък предумана от някоя настойчива приятелка да напусне безрадостното си усамотение и да прекара един час сред разнообразията на обществото. Мис Ман изглеждаше уморена от дългото стоене и една жена с жълто боне й донесе стол. Каролайн позна тази chapeau en satin jaune^[3], позна черните коси и доброто, макар и малко упорито и дръзко изражение под нея. Тя позна тази robe de soie noire^[4], позна дори и този schal gris de lin^[5] c две думи, разпозна Хортенз Мур и й се прииска да скочи, да изтича и да я целуне, да я прегърне веднъж заради самата нея и още един път заради брат и. И наистина тя почти се изправи, сподавила възклицанието си, вероятно готова — толкова силен бе поривът й — да претича през стаята и действително да я поздрави, но една ръка я върна обратно на мястото й, а един глас й прошепна:

— Отложете срещата за след чая, Лина, тогава аз сам ще ви я доведа.

Когато най-сетне бе в състояние да вдигне поглед нагоре, Каролайн видя Робърт близо до себе си — усмихваше се на вълнението й и изглеждаше много по-добре, отколкото когато и да било преди; в нейните пристрастни очи той изглеждаше толкова хубав, че тя не посмя да си позволи втори поглед — образът му порази взора й с болезнена яркост и се запечата в паметта й тъй живо, сякаш бе изрисуван върху дагеротипия от острието на светкавица.

Мур подмина и заговори мис Кийлдар. Шърли, раздразнена от неприятните прояви на внимание от страна на Сам Уин и от обстоятелството, че този господин все още седеше върху ръкавиците и кърпичката й — а вероятно също така и от липсата на чувство за точност у Мур, — съвсем не беше в добро настроение. Отначало тя само повдигна рамене, а след това изрече няколко остри думи относно неговото „непоносимо разтакаване“. Мур нито се изчерви, нито пък и отвърна по подобен начин — стоеше тихо до нея, сякаш за да види дали ще промени настроението си; тя направи това за по-малко от три минути и като доказателство му подаде ръката си. Мур я пое с усмивка, която бе полуукорителна, полублагодарствена — едно едва забележимо поклащане на главата отбеляза укора, а благодарността вероятно бе показана с леко стискане на ръката.

— Сега можете да седнете, където намерите за добре, мистър Мур — каза Шърли и също се усмихна! — Виждате, че тук няма нито педя място за вас, но забелязвам доста място на масата на мисис Боултби между мис Армитидж и мис Бъртуисъл. Вървете, там Джо Сайкс ще бъде с лице към вас, а вие пък ще бъдете с гръб към нас. Но Мур явно предпочиташе да остане там, където бе. От време на време той се разхождаше из дългата стая и поспираше, за да размени поздрави с другите мъже, които бяха като него без места. Но винаги се връщаше при Шърли като привлечен от магнит и всеки път донасяше някакви наблюдения, които смяташе за необходимо да й съобщава шепнешком.

А междувременно клетият Сам Уин не се чувствуваше никак удобно — неговата красива съседка, ако можеше да се съди по жестовете й, явно се намираше в изключително възбудено и нелюбезно настроение; не можеше да остане спокойна и две секунди, беше й горещо и оживено размахваше ветрилото си, оплакваше се от липса на въздух и пространство. Изрази мнение, че след като привършат с чая си, хората би трябвало да напуснат масите, и недвусмислено заяви, че очаквала да припадне всеки момент, ако сегашното състояние на нещата останело същото. Мистър Сам й предложи да я съпроводи навън, за да глътне малко чист въздух, на което тя отвърна, че той сигурно желае да й причини смърт от простуда. Накратко казано, позицията му стана твърде уязвима и след като изгълта дажбата си чай, Сам Уин счете за уместно да напусне.

В този момент Мур трябваше да бъде тук, но той се намираше чак в другия край на стаята, потънал в разговор с Кристофър Сайкс. Един едър производител на жито, мистър Тимоти Рамсдън, се оказа наблизо и уморен от това, че бе стоял дълго прав, се насочи към пейката, за да заеме свободното място. Находчивостта не изостави Шърли — едно замятане на шала обърна чашата й с чай, чието съдържание бе поделено между пейката и собствената й копринена рокля. Наложително бе, разбира се, да бъде повикан някой от сервиращите, за да се поправи стореното. Междувременно мистър Рамсдън, възпълен и надут джентълмен, с едра фигура и също толкова едри капитали, наблюдаваше безучастно последвалата суматоха. Шърли, обикновено непростимо безразлична към дребните беди, които сполетяваха дрехите й, този път вдигна такъв шум около случилото се, който не би посрамил дори най-превзетата и най-нервна представителка на женското съсловие. Мистър Рамсдън отвори уста и започна да се оттегля с достойнство, а когато мис Кийлдар отново намекна за намерението си „да се остави в ръцете на съдбата“ и да припадне тозчас, той си плю на петите и своевременно би отбой.

Най-сетне Мур се завърна. Докато спокойно наблюдаваше суматохата и някак изпитателно изучаваше загадъчното изражение върху лицето на Шърли, той отбеляза, че това в действителност бил най-горещият край на стаята и че смятал температурата тук подходяща единствено за натури, хладни като неговата. И след като отстрани прислужващите, салфетките, копринената рокля, с една дума, цялата тази бъркотия, той се настани там, където явно самата съдба му бе отредила да седи. Шърли се укроти, изражението й промени чертите си — смръщеното чело и необяснимата извивка на устните отново придобиха обичайната си форма, друго настроение зае мястото на своеволния и пакостлив нрав. Освен това всички онези непохватни движения, с които тя хвърляше в смут душата на Сам Уин, изчезнаха, сякаш прогонени от магия. При все това Мур не бе удостоен с благосклонен поглед — напротив, той бе обвинен, че й е създал цял куп неприятности, като направо му бе заявено, че е станал причина Шърли да бъде лишена от вниманието на мистър Рамсдън и безценното приятелство на мистър Сам Уин.

— За нищо на света не бих посмяла да обидя нито един от тези двама господа — твърдеше тя. — Привикнала съм винаги да се отнасям и към двамата с най-почтително внимание, а ето как зле постъпих с тях заради вас. Няма да се успокоя, докато не поправя стореното — не мога да бъда спокойна, ако не съм в приятелски отношения със съседите си. Затова утре ще трябва да направя посещение на добра воля до мелницата в Роид, да утеша мелничаря, да похваля житото му, а на другия ден трябва да се обадя в Де Уолдън (където мразя да ходя) и да занеса в чантата си половин овесена пита за любимите кучета на мистър Сам Уин.

— Не се съмнявам, че знаете най-верния път към сърцето на всеки местен ерген — тихо отвърна Мур.

Той изглеждаше доволен от факта, че най-сетне бе успял да заеме мястото си, но не се впусна в благодарствени излияния, нито пък се опита да предложи някакво извинение за затрудненията, които бе причинил. Изразът на отпуснатост му подхождаше чудесно — правеше го по-привлекателен и придаваше сдържаност на изражението му, като превръщаше присъствието му в нещо приятно и вдъхващо спокойствие. Ако го наблюдаваше отстрани, човек не би помислил, че той е един беден борещ се за хляба си човек, седнал до богата дама — увереността на равноправието придаваше невъзмутимост на изражението му. Навярно подобна увереност владееше и душата му. От време на време, съдейки по начина, по който Мур поглеждаше отвисоко към мис Кийлдар, когато се обръщаше към нея, човек би могъл да допусне, че той стои също тъй над нея по положение, както по ръст. Понякога по лицето и в очите му заиграваха строги искрици. Разговорът между двамата бе станал оживен, макар че се водеше на нисък глас — тя го засипваше с въпроси, но по всичко изглежда, той далече не задоволяваше проявяваното от нея любопитство. Веднъж Шърли потърси с поглед очите му и човек можеше да забележи в този поглед желание за по-ясни отговори. Мур се усмихваше любезно, но устните му оставаха заключени. Тогава тя се разсърди и се извърна, но само след две минути той отново привлече вниманието й — изглежда, й обещаваше нещо, което накрая тя бе склонна да приеме в замяна на желаната от нея откровеност.

Оказа се, че мис Хелстоун не бе в състояние да понесе горещината в стаята — с удължаването на чаената церемония тя ставаше все по-бледа и по-бледа. Веднага щом бяха поднесени благодарностите, Каролайн напусна масата и побърза да последва братовчедка си Хортенз, която, придружена от мис Ман, вече бе излязла на чист въздух. В същия момент Робърт Мур се надигна от масата — вероятно искаше да поговори за нещо с братовчедка си, — но докато се сбогува с мис Кийлдар, Каролайн бе вече изчезнала.

Хортенз посрещна бившата си ученичка по-скоро с достолепие, отколкото с топлина — тя бе сериозно обидена на мис Хелстоун и още от самото начало бе сметнала, че и Каролайн носи вина, задето се е придържала твърде буквално към нарежданията на чичо си.

— Не сме се виждали много отдавна — хладно заяви тя, когато нейната възпитаница пое ръката й и я стисна.

Но възпитаницата я познаваше твърде добре, за да възрази или да се оплаче от проявената строгост. Тя изчака да премине тази проява на педантичност, сигурна, че присъщата й bonte (използувам френската дума, защото най-точно изразява това, което имам предвид — нито доброта, нито добродушие, а нещо средно между двете) щеше да надделее. Така и стана — Хортенз още не бе разгледала лицето й добре, не бе забелязала промяната, която посърналите му черти издаваха, а отношението й вече придоби по-благ характер. След като я целуна и по двете страни, тя загрижено я попита за здравето й, на което Каролайн отвърна с весел глас. Вероятно съдбата би я подложила на дълъг кръстосан разпит по този въпрос, последван от някое безкрайно нравоучение на същата тема, ако мис Ман не бе отвлякла вниманието на разпитващата, като бе помолила да бъде отведена у дома си. Тази клета женица бе вече уморена, а отпадналостта я правеше раздразнителна — дотолкова, че даже не проговори на Каролайн. Освен това бялата рокля на тази млада девойка и засменият и вид не представляваха особено радостна гледка в очите на мис Ман — ежедневните дрехи от кафяв вълнен плат или сива памучна материя и ежедневното печално настроение бяха много по-приемливи за самотната стара мома. Този път тя едва разпозна младата си приятелка и се раздели с нея само с едно хладно кимване. Тъй като Хортенз бе обещала да я придружи, двете поеха заедно по пътя към дома на мис Ман.

Каролайн се огледа за Шърли. Съзря пъстроцветния шал и виолетовата рокля в центъра на група от дами, които познаваше добре — всички те обаче бяха дами, които тя системно отбягваше всеки път, когато това бе възможно. Проявявайки в някои случаи по-голяма стеснителност, отколкото в други, тъкмо сега Каролайн не намери в себе си смелост да се присъедини към тази компания. Но пък и не можеше да остане сама, когато всички бяха по двойки или на групи, затова се приближи към няколко свои ученички поотраснали девойки, почти млади жени, които стояха прави и наблюдаваха стотиците по-малки от тях деца, играещи на сляпа баба. Мис Хелстоун знаеше, че тези момичета я харесват, но при все това изпитваше някаква стеснителност в тяхно присъствие, когато се намираха извън училище. Тя се присъедини към тях в този момент само за да намери закрила в компанията им, а не да ги покровителствува с присъствието си. Момичетата инстинктивно почувствуваха слабостта й и проявиха своята почит към Каролайн с непреднамереното си внимание. В училище познанията й бяха спечелили тяхната висока оценка, а внимателното й отношение бе породило уважението им. Тъй като за тях тя бе олицетворение на добротата и мъдростта в класната стая, те почтително подминаваха явната й стеснителност, когато се намираше извън нея, без да възнамеряват да се възползуват от срамежливостта й. Макар и селски момичета, те притежаваха твърде много от нейната английска чувствителност, за да проявят някаква грубост, бяха я наобиколили смирено, настроени любезно и приятелски, като приемаха беглите й усмивки и малко припрените опити да поведе разговор съвсем добродушно и благовъзпитано — последното им качество бе следствие от първото и това скоро я накара да се отпусне.

Но когато мистър Сам Уин дотича, за да предума по-големите момичета да се присъединят към играта заедно с малките, Каролайн отново остана сама. Тя възнамеряваше да се оттегли незабелязано към къщата, когато Шърли, усетила отдалеч нейното усамотение, побърза да отиде при нея.

— Хайде да се изкачим до поляните на хълма — каза тя. — Зная, че не обичате тълпите, Каролайн.

— Но това ще ви лиши от удоволствието ви, Шърли, ако напуснете всички тези изискани хора, които така усърдно ви ухажват и за които, без много усилия и хитрост, можете да бъдете така приятна.

— Не съвсем без усилия. Вече съм отегчена от това — толкова е скучно и безполезно да говориш и да се смееш с доброто старо дворянство на Брайърфийлд. От десет минути се оглеждам за бялата ви рокля. Обичам да наблюдавам скъпите на сърцето ми хора, когато се намират сред други и когато ги сравнявам с тях — сравнявах и вас. Не приличате на никоя от тях, Лина — има няколко лица, които са по-красиви от вашето, например това на Хариет Сайкс, която е много по-хубава от вас. До нея вие изглеждате почти незначителна, но вашето изражение е мило, замислено — то е това, което аз наричам интересно.

— Недейте, Шърли! Вие ме ласкаете.

— Не се учудвам, че вашите ученици ви обичат.

— Глупости, Шърли. Нека да говорим за нещо друго.

— Да говорим тогава за Мур и да го наблюдаваме — В момента даже го виждам.

— Къде?

Когато Каролайн отправи въпроса си, тя не погледна към другия край на поляната, а насочи погледа си към очите на мис Кийлдар, както правеше винаги когато Шърли споменаваше някакъв далечен обект. Приятелката й притежаваше по-остро зрение и Каролайн вероятно си мислеше, че тайната на орловия й поглед се крие в нейните тъмносиви зеници, а може би просто се опитваше да отгатне посоката, в която гледаха тези проницателни и блестящи сфери.

— Ето го Мур — каза Шърли, като посочи с ръка през поляната, където играеха хиляда деца, наблюдавани от поне още хиляда възрастни зрители. — Ето там. Нима човек може да отмине високата му фигура и изправената му стойка? В тази група той изглежда като Елиав^[6] сред обикновените овчари, като Саул на военен съвет, а ако не се лъжа, това там е именно военен съвет.

— Защо мислите така, Шърли? — попита Каролайн, чийто поглед най-сетне бе попаднал върху онова, което търсеше. — Робърт разговаря в момента с чичо ми и те си подават ръце, значи са се сдобрили.

— Бъдете сигурна, че не са го направили без основателна причина — съюзяват се в името на общата кауза срещу общия враг. А как мислите, защо господа Уин, Сайкс, Армитидж и Рамсдън са се скупчили толкова близо до тях? За какво ли пък викат и Малоун? Можете да бъдете сигурна, че Малоун е нужен там, където трябва здрава ръка.

Докато наблюдаваше тази група, Шърли започна да проявява признаци на безпокойство, а очите й заблестяха.

— Нямат ми доверие — каза тя. — Винаги става така, когато се стигне до решителната стъпка.

— Каква стъпка?

— Нима не усещате? Нещо тайнствено се носи из въздуха, предстои някакво събитие. Сигурна съм, че правят някакви приготовления, разбрах всичко от поведението на мистър Мур тази вечер — той бе развълнуван, но и суров.

— Суров към вас, Шърли?

— Да, към мен. Често е суров с мен. Много рядко разговаряме насаме, но нещо ме кара да мисля, че характерът му не е подплатен с пух.

— Но на мен ми се стори, че той разговаряше любезно с вас.

— Нали? Тонът му бе много нежен, а поведението му — сдържано. Обаче този човек притежава властна и потайна натура и тази негова тайнственост ме дразни.

— Да, Робърт е потаен.

— Но той едва ли има някакво основание да се държи така с мен, особено след като започна да ми се доверява. Тъй като не съм злоупотребила с доверието му, той не би трябвало да го оттегля. Предполагам обаче, че не ме счита за човек от желязо, на когото може да разчита в трудни моменти.

— Вероятно се опасява да не ви причини безпокойство.

— Съвсем неуместно опасение — аз съм направена от еластични материали и не се пречупвам лесно, той би трябвало да знае това. Но този човек е горделив — каквото и да приказвате, Лина, той си има своите недостатъци. Забележете само колко погълнати от разговора изглеждат хората от тази група, даже не съзнават, че ги наблюдаваме.

— Ако бъдем нащрек, Шърли, може би ще успеем да открием ключа към тайната им.

— Не след дълго ще се случат необичайни събития, може би утре, а вероятно още довечера. Но очите и ушите ми са широко отворени — мистър Мур, вие ще бъдете под наблюдение. Бдете и вие, Лина.

— Ще бдя. Робърт си тръгва, видях го да се обръща. Струва ми се, че ни забеляза ето, стискат си ръцете.

— Така подчертано е ръкостискането им — добави Шърли, — сякаш преди малко са сложили подписите си под някакво съглашение или договор.

Двете видяха как Робърт напусна групата, премина през портата и изчезна.

— Не ни каза дори довиждане — промърмори Каролайн.

Думите още не се бяха отронили от устните й, когато тя се опита с усмивка да заличи разочарованото признание, съдържащо се в тях. Нескритата влага в очите и едновременно смекчи взора им и го накара да блесне.

— О, това лесно може да се поправи! — възкликна Шърли. Ще го накараме да си вземе довиждане с нас.

— Да го накараме! Но това няма да бъде същото — бе отговорът.

— Ще бъде.

— Но той си тръгна и не можем да го настигнем.

— Зная един по-къс път от онзи, по който е поел той — ще го пресрещнем.

— Шърли, по-добре ще бъде да не идвам.

Каролайн изрече тези думи, когато мис Кийлдар вече я бе сграбчила за ръката и я бе помъкнала след себе си през ливадите. Нямаше смисъл да се съпротивлява — едва ли съществуваше нещо по-упорито от Шърли, когато някоя прищявка й влезеше в главата. Каролайн изгуби тълпата от погледа си още преди да разбере какво става и се озова на едно сенчесто и тясно място с покрив от глогинови храсти и килим от маргаритки. Тя не обърна внимание на залязващото слънце, чиито лъчи бяха изпъстрили тревата, нито пък усети благоуханието, излъчвано в този час от дървета и треви. Само дочу отварянето на една малка порта откъм другия край и разбра, че Робърт се приближаваше. Дългите клони на глога, увиснали пред тях, им служеха като параван и двете видяха Мур, преди той да ги забележи. Още щом го зърна, Каролайн разбра, че веселостта, която очевидно бе възприел за пред обществото, сега го бе напуснала — той я беше оставил зад себе си в огласяните от радостни викове поляни около училището; в този момент изражението на смуглото му лице бе неподвижно и сериозно. Както бе казала Шърли, от него се излъчваше някаква суровост, а погледът му бе възбуден, но строг. Толкова по-неподходящ бе моментът за тази прищявка на Шърли — ако Робърт изглеждаше настроен за празнични закачки, може би нямаше да има чак такова значение, но сега…

— Казах ви да не идваме — заяви с известна горчивина Каролайн на приятелката си.

Тя изглеждаше истински обезпокоена — едно такова натрапване, което бе против волята й и съвсем неочаквано за него, при това, когато той очевидно не би искал да се бави, я бе разтревожило много. Но то не тревожеше мис Кийлдар ни най-малко — тя пристъпи напред и застана лице в лице с наемателя си, като му препречи пътя:

— Забравихте да ни кажете довиждане! — каза тя.

— Забравил съм да ви кажа довиждане! А вие откъде се появихте? Да не сте някакви феи? Оставих две като вас, едната във виолетово, а другата в бяло, да стоят край брега на потока през четири поляни оттук, и то само преди минута.

— Оставихте ни там, а ни намирате тук. Ние ви наблюдавахме и ще ви наблюдаваме още — някой ден ще бъдете подложен на разпит, но не сега. В този момент трябва само да ни пожелаете лека нощ, а след това ще можете да минете.

Мур прехвърли погледа си от едната към другата, без да смекчи изражението си.

— Празничните дни имат своите привилегии, както ги имат и дните на трудности — мрачно отбеляза той.

— Хайде, нека да не морализаторстваме! Пожелайте ни лека нощ и минавайте — настоя Шърли.

— Трябва ли да ви пожелая лека нощ, мис Кийлдар.

— Да, както и на Каролайн. Надявам се, че не е нещо ново за вас, пожелавали сте ни лека нощ и преди.

Той пое дланта й, задържа я в едната си ръка и я обви с другата. Мур погледна Шърли сериозно, внимателно и малко властно. Наследницата не можеше да превърне този човек в свой подчинен — в погледа му, отправен към грейналото й лице, нямаше раболепие, липсваше дори почтителност, но в него можеше да се прочете интерес и благосклонност, подсилени от някакво друго чувство: нещо в тона на гласа му, както и в самите му думи, определи това чувство като благодарност.

— Вашият длъжник ви пожелава лека нощ. Спете спокойно до сутринта.

— А вие, мистър Мур, вие какво възнамерявате да правите? Какво си говорехте с мистър Хелстоун, с когото ви видях да си стискате ръцете? Защо се бяха насъбрали около вас всички тия мъже? Забравете поне веднъж сдържаността си и бъдете откровен с мен.

— Кой би могъл да ви устои? Добре, ще бъда откровен — ако наистина има нещо за разказване, утре вие ще го чуете.

— Сега, ако обичате — примоли се Шърли. — Не протакайте така.

— Бих могъл да ви кажа само половината, а и времето ми е ограничено — нямам нита минутка свободна, затова отсега нататък ще се постарая да изкупя закъснението с откровеност.

— У дома си ли отивате?

— Да.

— И няма да го напускате тази нощ?

— Разбира се, че не. А сега — сбогом и на двете! Той щеше да поеме ръката на Каролайн и щеше да я заключи в своите длани, както бе постъпил с Шърли, но тя някак не бе готова за това. Бе се оттеглила няколко крачки назад — отговори на Мур само с едно леко кимване, придружено от любезна и сериозна усмивка. Той не подири друга проява на сърдечност, отново каза „Сбогом!“ и ги напусна.

— Ето, всичко свърши! — каза Шърли, след като Мур си замина. — Накарахме го да ни пожелае лека нощ, без да изгубим, струва ми се, доброто му отношение към нас, Кари.

— Надявам се, че е така — бе краткият отговор.

— Мисля си, че вие бяхте много свенлива и сдържана — отбеляза мис Кийлдар. — Защо не подадохте ръката си на Мур, когато той ви подаде своята? Той ви е братовчед и вие го харесвате. Нима се срамувате, да не би да прозре вашата обич?

— Той прозира всичко, което го интересува. Няма нужда да се излагат чувствата на показ.

— Лаконична сте. Бихте проявили и стоицизъм ако можехте. Във вашите очи любовта престъпление ли е, Каролайн?

— Любовта да е престъпление? Не, Шърли, любовта е божествена добродетел. Но защо трябва да въвличаме тази дума в разговора? Тук тя е особено неуместна.

— Добре! — изрече Шърли.

Двете девойки закрачиха смълчани по зелената пътека. Каролайн първа наруши тишината:

— Натрапчивостта е престъпление, наглостта е престъпление, и двете отвращават. Но любовта — дори и най-чистият ангел не бива да се срамува от нея! А когато чуя мъж или жена да свързват срама с любовта, зная, че душите им са груби, а помислите им низки! Мнозина, които считат себе си за изтънчени дами и господа и на чиито устни постоянно е кацнала думата „вулгарност“, не са в състояние да произнесат „любов“, без да покажат наяве собствената си вродена и глупава низост — в техните очи това е долно чувство, което те свързват само със своите недостойни представи.

— Вие описвате три четвърти от света, Каролайн.

— Те са студени, страхливи и глупави, когато става дума за любов, Шърли. Никога не са обичали, нито пък някога са били обичани.

— Права сте, Лина! И в собственото си дълбоко невежество хулят живия огън, който ангелите носят от божествен олтар.

— Оскверняват го с искри, идещи от преизподнята!

Внезапният радостен камбанен звън сложи край на този диалог, като подкани всички към църквата.