Шарлот Бронте
Шърли (13)

Глава ХIII
Още съобщения по работа

От време на време някаква безгрижна отпуснатост завладяваше Шърли — имаше периоди, когато тя изпитваше удоволствие от пълното бездействие на тялото и погледа си; това бяха моменти, в които мислите й, самото й съществуване, фактът, че светът я заобикаля, а над нея е небето й доставяха такова пълно щастие, че нищо друго не би могло да й донесе повече радост. Често пъти след някое утро, изпълнено с енергична дейност, тя прекарваше следобеда, като лежеше неподвижна в тревата под дружелюбната сянка на дърветата. Не изпитваше нужда от ничия друга компания, освен от тази на Каролайн, и ако тя бе наблизо, това бе напълно достатъчно; не се нуждаеше от друга гледка, освен тази на бездънното синьо небе и на малките облачета, които се носеха надлъж и нашир по него; нямаше нужда от никакъв друг звук, освен от жуженето на пчелите и шумоленето на листата. Единственото й четиво в подобни часове бе поизбледнялата книга на спомените или пък изпълнените с предсказания страници на очакването. Младите й очи излъчваха прекрасна светлина, която попадаше върху тези редове и улесняваше четенето. На моменти по устните й пробягваше усмивка, която разкриваше по нещичко от отминалите спомени или бъдните блянове — усмивка, която не криеше нито тъга, нито униние. Досега съдбата се бе показала благосклонна към блажената мечтателка и обещаваше да бъде добра към нея и занапред. Миналото й бе изпълнено с прекрасни мигове, а бъдещето й криеше розови надежди.

И все пак, когато един ден Каролайн се приближи с намерение да я вдигне от земята, тъй като според нея приятелката й бе лежала достатъчно дълго, тя съзря, че страните на Шърли бяха влажни, сякаш поръсени от утринната роса, а прекрасните й очи искряха от напиращите в тях сълзи.

— Шърли, защо плачете? — попита Каролайн с неволна изненада в гласа си.

Мис Кийлдар се усмихна и извърна красивата си глава към тази, която бе задала въпроса.

— Защото ми доставя огромно удоволствие да плача — отвърна тя. — Сърцето ми е пълно едновременно и с радост, и с болка. Но защо, добро и търпеливо дете, защо не се присъедините към мен? Моите сълзи са сълзи на радост и аз бързо мога да ги изтрия, а вие бихте могли да плачете със сълзи на жлъч, ако искате.

— Със сълзи на жлъч?

— Самотна птица, птица без другар — бе единственият отговор.

— Нима и вие не сте без другар, Шърли?

— В сърцето си — не.

— О! И кой е свил гнездо там, Шърли?

Но на този въпрос Шърли отвърна само със смях и пъргаво се изправи на крака.

— Просто сънувах — каза тя — сънувах, посред бял ден. Сън приятен, но вероятно безсмислен.

 

За мис Хелстоун, бе настъпило време да се прости с всички свои илюзии — виждаше бъдещето в мрачни краски и си мислеше, че твърде добре съзнава какъв път ще поеме нейната съдба, както и съдбата на някои други. И все пак старите спомени все още я държаха в плен и именно те, както и силата на навика, често я довеждаха до портичката в полето и до стария храст, откъдето можеше да наблюдава клисурата.

Една вечер, след случката с бележката, Каролайн се намираше на своя обичаен пост и напразно очакваше да съзре своя пътеводен фар — тази вечер лампата не освети прозореца. Каролайн остана там в очакване, докато появата на някои съзвездия не й напомни, че е време да си върви. На минаване покрай Фийлдхед по пътя към дома си тя бе привлечена от красотата на старото имение на лунна светлина и позабави ход. Дърветата и сградата спокойно се извисяваха под нощното небе и ясната пълна луна. Домът бе облян в бледо бисерно сияние, а около него витаеше мек кафяв здрач. Над обрамчения от короните на дъбовете покрив бяха надвиснали тъмнозелени сенки. Широката павирана пътека отпред също бе потънала в бледо сияние, сякаш по силата на някаква магия тъмният гранит се бе превърнал в лъскав порцелан. Върху това сребристо пространство се открояваха две ясно очертани сенки на две човешки фигури. В първия момент тези фигури бяха неподвижни и безмълвни, но след малко се раздвижиха и заговориха приглушено, като и крачките им, и гласовете им бяха в пълна хармония. Погледът, който ги следеше зорко, след като излязоха иззад ствола на кедъра, се изпълни с искрен интерес. „Дали това не са мисис Прайър и Шърли?“

Несъмнено това е Шърли. Кой друг притежава такова гъвкаво, гордо и грациозно тяло? А вече се вижда лицето й, чието изражение е едновременно безгрижно и замислено, грижовно и весело, закачливо и внимателно. Нехаеща за росата, тя не е покрила главата си — косите и са разпуснати и обвиват шията й, галят раменете й със завитите си къдри. Златно украшение проблясва през полузагърнатите краища на шала, с който се е наметнала, а на ръката, която го придържа, блести голям скъпоценен камък. Да, това е Шърли.

Другата фигура, разбира се, е на мисис Прайър, нали?

Да, но само при положение, че мисис Прайър притежава фигура с височина над метър и осемдесет и е сменила почтените си вдовишки одежди с мъжка премяна. Фигурата, която крачи до мис Кийлдар, е фигура на мъж — висок, млад, внушителен мъж — и това е наемателят на Шърли, Робърт Мур.

Двамата разговарят тихо и думите им не могат да бъдат разбрани — да се позабавиш, за да хвърлиш един поглед, още не означава, че искаш да подслушваш. А и след като луната грее така ясно и лицата им се виждат толкова отчетливо, кой би могъл да устои на подобно изкушение? Явно Каролайн не може, тъй като тя се бави.

Беше време, когато в летните вечери Мур имаше навика да се разхожда с братовчедка си тъй, както правеше сега с наследницата. Често пъти Каролайн бе ходила до клисурата с него след залез-слънце, за да вдъхне пресния аромат на земята, където ухайна трева застилаше като с килим една тясна тераса, която свършваше на ръба на дълбока пропаст, от чийто мрак се носеше бълбукането на самотния поток, въздишащ по влажните камъни между обраслите с растителност брегове, под надвисналите над него елши.

„Но аз бях по-близка с него — мислеше си Каролайн. — Той не се чувствуваше задължен да се отнася почтително с мен. Нуждаех се само от вниманието му. Държеше ме за ръката, а сега не докосва нейната. И все пак Шърли не проявява гордост пред този, когото обича. Видът й не излъчва високомерие — само осанката й е малко горда, но това за нея е съвсем естествено и неотменно както в моменти на безгрижна отпуснатост, така и в мигове на самоконтрол. Сигурно Робърт разсъждава като мен — че в този миг е отправил поглед към едно прекрасно лице; при това той мисли така с ума на мъж, а не с моя ум. В очите й гори такъв щедър и все пак толкова кротък плам. Тя се усмихва — какво ли я кара да се усмихва така пленително? Видях, че Робърт усети красотата на усмивката й, при това той я почувствува със сърцето си на мъж, а не с моите мъгляви женски възприятия. Приличат на две щастливи души, а тази сребриста настилка ми напомня за онзи бял бряг, на които вярваме, че ще стъпим, след като прекосим реката на смъртта — двамата са го достигнали и сега вървят задно по него. А аз какво съм — спотайвам се в тази сянка, а душата ми е по-мрачна и от моето убежище? Принадлежа на този свят и не съм дух, а само една клета и обречена смъртна, която пита в своето неведение и безнадеждност защо се е родила и за какво живее, чийто ум постоянно се измъчва от въпроса как най-сетне ще срещне смъртта си и кой ще я подкрепи в този момент? Това е най-тежкият миг в живота ми досега, но аз съм готова за него. Отказах се от Робърт и го отстъпих на Шърли още в първия ден, когато чух, че е пристигнала; още в първия миг, когато я зърнах — богата, млада и прекрасна. Сега той е неин, сега той е нейният любим, а тя е негова. Ще му принадлежи още повече, когато се оженят — колкото повече Робърт опознава Шърли, толкова повече душата му ще се привързва към нея. Те и двамата ще бъдат щастливи, но аз не роптая срещу тяхното блаженство. Измъчва ме само моето собствено нещастие; толкова силно страдам. По-добре изобщо да не се бях раждала — трябвало е да ме удушат още при първия ми вик.“

В този момент Шърли се отби встрани, за да откъсне едно росно цвете, а след това и двамата завиха по една алея, която бе по-близо до портата. Някои думи от разговора им започнаха да се долавят по-ясно. Каролайн не остана на мястото си, за да ги чуе — тя се отдалечи безшумно, а лунните лъчи целунаха стената, която до този момент бе закривана от сянката й. Читателят е по-привилегирован и ще му позволим да остане, за да видим какво ще разбере от този разговор.

— Не мога да проумея защо природата не ви е дала глава на булдог, щом притежавате неговата упоритост — каза Шърли.

— Въпросът ви не е много ласкателен. Нима ме поставяте толкова ниско?

— Притежавате и още нещо от безшумния начин, по който това същество върши работата си — нападате без предупреждение. Приближавате се тихо изотзад, за да сграбчите бързо и да сключите челюсти в здрава хватка.

— Това са само догадки. Не сте били свидетелка на подобно действие от моя страна. Във ваше присъствие аз не съм булдог.

— Тази ваша мълчаливост издава природата ви. Колко малко говорите изобщо, а какви задълбочени планове кроите! Виждате надалеч и умеете да си правите сметки.

— Познавам нрава на тези хора. Разполагам със сведения за намеренията им. Писмото ми от снощи ви уведоми, че процесът на Бараклъф е приключил, както и за присъдата му — изселване от Англия. Неговите съзаклятници ще замислят отмъщение, но аз ще си изготвя план за противодействие или поне ще бъда готов за нападението им, това е всичко. Дадох ви най-доброто обяснение, на което съм способен. А сега мога ли да считам, че ще одобрите бъдещите ми действия?

— Да, ще бъда на ваша страна дотогава, докато се защитавате.

— Чудесно! Без подкрепата ви, дори ако се натъкнех на вашата съпротива или неодобрение, смятам, че пак щях да постъпя точно така, както възнамерявам сега. Удовлетворен съм. В общи линии положението, в което се намирам, е по вкуса ми.

— Не е трудно да се забележи това. Делата, които ви предстоят, ви допадат много повече, отколкото ако трябва да изпълните някоя правителствена поръчка за сукно на армията.

— Права сте, тези дела не са ми неприятни.

— Същото би казал и старият Хелстоун. Вярно е, че съществува известен нюанс на различие в подбудите на двама ви, дори може би повече от един. Искате ли да поговоря с мистър Хелстоун? Бих го направила, ако пожелаете.

— Постъпете така, както намерите за добре — собствената ви преценка, мис Кийлдар, ще ви изведе на най-верния път. При една по-трудна ситуация аз също бих се уповавал на тази преценка. Но бих искал да ви уведомя, че в момента мистър Хелстоун не е много благосклонно настроен към мен.

— Знам това, чух всичко за вашите разногласия, но бъдете сигурен, че те ще се стопят. Той не би могъл да устои на изкушението, което крие един съюз с вас при сегашните обстоятелства.

— Бих го приел с удоволствие — той е човек от желязо.

— Споделям мнението ви.

— Той е като стара сабя, която е малко ръждясала, но чието острие и закалка са все още в превъзходно състояние.

— Добре, мистър Мур, ще го имате, ако, разбира се успея да го склоня.

— Нима има човек, когото не можете да спечелите?

— Може би тъкмо пасторът. Но ще положа нужните усилия.

— Усилия! Та той ще се предаде за една дума, за една усмивка само.

— Едва ли. Това ще ми струва няколко чаши чай, известно количество препечен хляб и кейк, както и голяма доза увещания, молби и убеждаване. Започва да става хладно.

— Струва ми се, че треперите. Неправилно ли постъпвам, като ви задържам тук? Няма никакъв вятър — на мен дори ми е топло. А вашата компания е едно толкова рядко удоволствие за мен. Може би ако имахте някакъв по-дебел шал…

— Бих могла да остана още и да забравя, че става късно, но това би обезпокоило мисис Прайър. Във Фийлдхед редовно си лягаме рано, мистър Мур. Сигурна съм, че и сестра ви постъпва така във вашия дом.

— Да. Но между Хортенз и мен съществува едно изключително удобно споразумение — всеки да постъпва така, както намери за добре.

— А вие как намирате за добре?

— Три пъти седмично спя в тъкачницата. Лично аз се нуждая от съвсем малко почивка. А когато има луна и времето е приятно, често бродя из клисурата до зори.

— Когато бях малка, мистър Мур, моята бавачка ми разказваше за самодивите, които хората срещали из тази клисура. Това било още преди баща ми да построи тъкачницата, по времето, когато тази местност била напълно дива. Внимавайте да не ви омагьоса някоя от тях.

— Страхувам се, че вече съм омагьосан — тихо отвърна Мур.

— Има и по-лоши неща от самодивите, неща, от които човек трябва да се пази — продължи мис Кийлдар.

— Много по-опасни — допълни той.

— Точно така. Какво бихте казали например, ако на пътя ви се изпречи тъкачът Майкъл Хартли, онзи луд калвинист и якобинец? Казват, че се е отдал на бракониерство и често скитал нощем с пушката си.

— Вече имах удоволствието да го срещна. Една вечер доста поспорихме. Приключението наистина бе твърде странно, но ми допадна.

— Допадна ви? Моите уважения към вкуса ви. Майкъл не е с всичкия си. Къде го срещнахте?

— В най-отдалеченото и най-тъмно място на клисурата, там, където водата се провира под шубраците. Седнахме край дървеното мостче. Грееше луна, но по небето имаше облаци и духаше силен вятър. Побъбрихме си доста.

— За политика?

— И за религия. Мисля, че имаше пълнолуние и Майкъл бе в най-високата точка на лудостта си — бълваше странни богохулства, както подобава на един истински антиномист.

— Извинявайте, но сигурно тогава и вие сте били луд колкото него, за да седите там и да го слушате.

— Неговите приказки са изключително интересни. Този човек би бил половин поет, ако не беше пълен маниак, или вероятно пророк, ако не беше толкова заблуден. Той съвсем тържествено ми заяви, че съм предопределен за ада, че на челото ми виждал начертан знака на дявола, че още от самото начало ми било писано да съм изгнаник. Божието отмъщение, ми каза той, назрявало за мен и потвърди, че в едно видение през нощта бил съзрял начина и средствата, с които ръката на съдбата щяла да ме достигне. Поисках да узная още нещо, но той ме напусна със следните думи: „Краят още не е настъпил.“

— Виждали ли сте го оттогава?

— След около месец, когато се връщах от пазар, го срещнах заедно с Моузес Бараклъф, и двамата в доста пияно състояние — молеха се, изпаднали във френетична възбуда край пътя. Нарекоха ме Сатана, казаха ми да изчезвам и на висок глас си пожелаваха да не се поддават на изкушението. И отново, само преди няколко дни, Майкъл си направи труда да се появи пред кантората гологлав и по риза — шапката и палтото му били задържани в кръчмата като залог. Бе дошъл да съобщи, че пожелавал на мистър Мур да приведе дома си в ред, защото вероятно съвсем скоро душата му щяла да бъде повикана.

— Какво мислите за тези неща?

— Клетият човечец беше пил в продължение на няколко седмици и бе в състояние, граничещо с делириум тременс.

— Тогава какво? Това означава, че е много по-вероятно да се опита да изпълни пророчествата си.

— Няма смисъл човек да си хаби нервите със случки от подобен характер.

— Мистър Мур, веднага си вървете вкъщи!

— Толкова скоро?

— Направо през полето, без да заобикаляте по пътеките и нивите.

— Но още е рано.

— Късно е. Що се отнася до мен, аз се прибирам. Ще ми обещаете ли, че няма да скитате из клисурата тази нощ?

— Ако го желаете.

— Желая го. Мога ли да ви запитам дали смятате живота за нещо, което няма стойност?

— Нищо подобно, напротив — напоследък смятам живота за безценен.

— Напоследък?

— Сега съществуванието за мен не е нито безцелно, нито безнадеждно, а мислех, че е така, само допреди три месеца. Тогава се давех и желаех всичко да свърши час по-скоро. Изведнъж една ръка се протегна към мен — една нежна ръка, на която нямах почти никакво доверие. Обаче нейната сила ме спаси от крах.

— Наистина ли ви спаси?

— За момента — да. Вашата помощ ми предостави още една възможност.

— Живейте и се възползувайте от нея по най-добрия начин. Не се предлагайте като мишена на Майкъл Хартли и лека нощ!

 

Мис Хелстоун бе обещала да прекара вечерта на следния ден във Фийлдхед и тя спази обещанието си. Междувременно бе преживяла няколко мрачни часа. През по-голямата част от времето не бе напускала стаята си. Излизаше оттам само за да се присъедини към чичо си за храна и тъй като очакваше прояви на любопитство от страна на Фани, бе й казала, че е заета с преправянето на една рокля и че предпочита да шие на горния етаж, за да не бъде обезпокоявана.

Тя наистина ши — иглата играеше между пръстите й непрестанно, без почивка, но умът й работеше по-бързо и от тях. Отново, този път по-силно от всякога, Каролайн желаеше да има някаква професия, без значение колко тежка или уморителна би могла да бъде тя. Трябваше да помоли чичо си още веднъж, но първо щеше да се посъветва с мисис Прайър. Умът й се напрягаше, за да измисли някакъв план, също толкова усърдно, както и пръстите й, които прекарваха иглата през тънкия плат на муселинената лятна рокля, разстлана върху малкия бял диван, край който бе седнала. От време на време, докато мислите и пръстите й работеха тъй, по някоя сълза изпълваше очите й и капваше върху заетите й ръце. Но този признак на вълнение се появяваше рядко и бързо биваше заличен; острата болка преминаваше, замъглеността изчезваше от погледа и — тя отново вдяваше иглата, нагласяваше подгъва и продължаваше да работи.

Късно следобед Каролайн се облече. Появи се в дъбовата гостна във Фийлдхед тъкмо когато поднасяха чая. Шърли я попита защо е закъсняла толкова.

— Защото си преправях роклята — отвърна тя. — Тези чудесни слънчеви дни ме накараха да се засрамя от зимните си дрехи и затова си преправих една по-лека рокля.

— В която изглеждате така, както бих искала да ви виждам — каза Шърли. — Вие сте една малка дама, Каролайн — нали така, мисис Прайър?

Мисис Прайър никога не правеше комплименти, а рядко прибягваше и до забележки, независимо дали бяха доброжелателни, или не, по повод външния вид на околните. В този случай тя само прибра къдриците на Каролайн от слепоочието й, седна до нея и като погали овалните й страни, отбеляза:

— Изглеждате ми отслабнала, мила моя, и малко бледа. Спите ли добре? Очите ви имат уморен вид — възрастната дама загрижено се загледа в нея.

— Понякога сънувам печални сънища — отвърна Каролайн. — Ако прекарам будна час или два през нощта, постоянно си мисля за дома на чичо ми като за старо и мрачно място. Знаете, че се намира близо до гробищата — задната част на дома е отпреди много години и казват, че готварницата там някога е била част от гробището и че под нея се намират гробе. Искам да напусна този дом.

— Мила моя! Сигурна ли сте, че не сте суеверна?

— Не съм, мисис Прайър. Но си мисля, че ставам нервна. Нещата ми изглеждат по-мрачни, отколкото преди. Изпитвам страхове, които никога по-рано не съм имала — не от призраци, а от предзнаменования и злощастни събития. Върху съзнанието ми се е спуснала някаква необяснима тежест и бих дала всичко на този свят, за да я премахна, но не мога.

— Странно! — извика Шърли. — Аз никога не се чувствувам по такъв начин.

Мисис Прайър не каза нищо.

— Хубавото време, прекрасните дни, чудесните гледки, нищо не е в състояние да ми достави радост — продължи Каролайн. — Спокойните вечери не са спокойни за мен, лунната светлина, която някога смятах за нежна, сега ми изглежда само печална. Да не би това да е някаква умствена слабост, мисис Прайър?

— Нищо не мога да направя, макар че често се боря с това свое състояние — опитвам се да го осмисля, но усилията ми не променят нищо.

— Нужно ви е повече движение — каза мисис Прайър.

— Движение! Движа се достатъчно — движа се, докато ме надвие почти пълна изнемога.

— Мила моя, трябва да напуснете този дом за известно време.

— Мисис Прайър, бих искала да го направя, но не заради някакво безцелно пътешествие или гостуване. Искам да бъда гувернантка, както сте били и вие. Ще ви бъда много задължена, ако поговорите с чичо ми по този въпрос.

— Глупости — намеси се Шърли. — Що за идея! Да бъдете гувернантка! По-добре още сега станете робиня. Кому е нужно това? Защо мислите ви са заети с вземането на подобно болезнено решение?

— Мила моя — каза мисис Прайър, — още сте твърде млада, за да бъдете гувернантка, а не сте и достатъчно здрава — задълженията на гувернантките често пъти ги подлагат на сурови изпитания.

— Мисля, че ми липсват именно сурови изпитания, за да запълват времето ми.

— Да запълват времето ви! — извика Шърли. — А нима то не е достатъчно запълнено? Никога не съм виждала по-трудолюбиво момиче от вас, вие винаги работите. Елате — продължи тя, — елате и седнете до мен. Пийнете малко чай, това ще ви освежи. Сигурно не отдавате голямо значение на приятелството ми, щом се гласите да ме напуснете, така ли е?

— Разбира се, че му отдавам значение, Шърли, и съвсем не искам да ви напускам. Никога не ще намеря по-скъпа приятелка.

При тези думи мис Кийлдар сложи ръката си в тази на Каролайн с поривисто движение, което изразяваше топли чувства, допълнително засвидетелствувани и от изражението на лицето й.

— Ако наистина мислите така, то по-добре е изцяло да се възползувате от приятелството ми — каза тя, — а не да бягате от мен. Ненавиждам мисълта, че мога да се разделя с хората, към които съм се привързала. Понякога мисис Прайър споменава, че ще ме напусне, като заявява, че бих могла да намеря по-добра от нея. Тогава винаги ми идва наум, че подобна постъпка би била равносилна на това да смениш старомодната си майка с нещо по-модерно. Що се отнася до вас, бях започнала да се лаская от мисълта, че сме отлични приятелки, че харесвате Шърли почти толкова, колкото тя вас — а Шърли не скъпи чувствата си.

— Но аз наистина харесвам Шърли — харесвам я все повече и повече с всеки изминал ден, ала това не ме прави силна и щастлива.

— А ще бъдете ли силна и щастлива, ако отидете и заживеете в зависимост, сред напълно непознати хора? Разбира се, че не — не е необходимо да опитвате. Казвам ви, че подобен експеримент ще завърши с неуспех, не е във вашата природа да понасяте нерадостният живот, който обикновено водят гувернантките. Ще се разболеете, а аз не искам и да чувам за подобно нещо.

След като мис Кийлдар изрече решителната си забрана, последва пауза. Не след дълго тя проговори отново, като все още изглеждаше разгневена:

— За мен е ежедневно удоволствие да очаквам появата на жълтото боне и копринения шал по пътеката между дърветата и да видя, че моята кротка, умна и мъдра компаньонка и наставница се връща при мен, че ще седне до мен в дъбовата гостна, за да я гледам, да й говоря и да правим това, което тя и аз искаме. Може би думите ми звучат егоистично и сигурно е така, но тези думи съвсем естествено идват на устните ми и за това ги произнасям.

— Ще ти пиша, Шърли.

— Какво са писмата? Само заместител на нещо истинско. Пийнете малко чай Каролайн, хапнете нещо — та вие нищо не ядете. Усмихнете се, бъдете весела и си останете у дома.

Мис Каролайн поклати глава и въздъхна. Почувства колко трудно ще и бъде да убеди някого да й помогне, да я подкрепи в осъществяването на тази промяна в нейния живот, която и се струваше наложителна. Ако само можеше да следва собственото си решение, тя вярваше, че ще успее да намери едно навярно сурово, но затова пък резултатно средство за облекчаване на страданията си. Но това решение, взето в основа на обстоятелства, които тя не бе в състояние да обясни на никого, а най-малко на Шърли, изглеждаше в очите на всички, освен в нейните собствени непонятно и нередно и за това се натъкваше на съпротива.

Понастоящем не съществуваше никаква причина от материален характер, та да напусне един дом с всички удобства и да „започне работа“. Налице бе очевидната вероятност, чичо и да я обезпечи за цял живот. Това бе мнението на приятелите й и доколкото им позволяваше осведомеността, те разсъждаваха правилно. Те обаче нямаха никаква представа за тайните страдания на Каролайн, които тя така ревностно се мъчеше да превъзмогне, не подозираха нищо, за нейните мъчителни нощи и тъжни дни. Това бе едновременно и невъзможно, и безнадеждно за обяснение — единственият й план бе да чака и да понася. Мнозина, на които не достигат храна и дрехи, водят по-щастливо съществуване и се уповават на по-светли надежди. Мнозина, терзани от бедност, са в много по-поносимо състояние от нейното.

— Поуспокоихте ли се вече? — попита Шърли. — Приемате ли да останете в своя дом?

— Няма да го напусна, против волята на моите приятели — бе отговорът — смятам обаче, че времето ще ги накара да мислят като мен.

По време на този разговор, мисис Прайър проявяваше явни признаци на безпокойство. Обичайната и сдържаност много рядко и позволяваше да разговаря свободно или пък да разпитва. Тя можеше да измисли множество въпроси, които не се осмеляваше никога да зададе, можеше да дава съвети на ум, които никога не се отронваха от устните й. Ако бе насаме с Каролайн, навярно би споделила какво мисли за всичко това, но присъствието на мис Кийлдар, макар да бе свикнала с нея отдавна, бе запечатало устните й. В този момент, както и при хиляди други случаи, необясними нервни колебания възпираха намесата й. Тя просто засвидетелствуваше загрижеността си към мис Хелстоун по косвен начин: осведомяваше се дали огънят не я кара да се чувства прекалено затоплена, постави параван между камината и стола й, затвори един прозорец, за който се беше усъмнила, че предизвиква течение, и час по час отправяше към нея погледи изпълнени с безпокойство. Шърли продължи:

— След като осуетих вашият план, което, надявам се успях да направя, ще предложа свой собствен. Всяко лято, аз предприемам екскурзия. Този път възнамерявам да прекарам два месеца край езерата в Шотландия или край езерата в Северозападна Англия. Това означава, че ще замина само ако се съгласите да ме придружите. Откажете ли, няма да направя и крачка.

— Вие сте много добра, Шърли.

— Ще бъда добра, ако ми позволите — изпълнена съм с намерения да бъда добра. Моето нещастие и навик, зная това, е преди всичко да мисля за себе си вместо за другите, но кой не е като мен в това отношение? Ала когато капитан Кийлдар се чувствува добре, когато всичките му нужди са задоволени, включително и нуждата от разумен и добър другар, тогава да посвети останалите си сили на щастието на своя другар. А защо да не бъдем щастливи в шотландските планини, Каролайн? Ще отидем именно там. Ще отидем и до островите, ако, разбира се, сте в състояние да понесете пътуването по море — до Хебридските и Шетландските острови, до островите Оркни. Нима това няма да ви хареса? Виждам, че ви допада. Мисис Прайър, бъдете ми свидетелка. Лицето и цялото грейна при споменаването на тези места.

— Много ми допада — отвърна Каролайн.

Идеята за подобно пътуване не само й допадна, но и вдъхна и ободряваща сила. Шърли потри ръце.

— Да, мога да направя едно благодеяние — каза тя. — Мога да извърша едно добро дело с моите пари. Хилядата ми лири годишно не са само мръсни банкноти и презрени гвинеи (ала нека да говоря по-почтително за тях, защото ги обожавам), те могат да бъдат здраве за линеещите, сила за слабите, утеха за тъжните. Бях решила да постигна с тях нещо повече от един прекрасен стар дом, в който да живея, от атлазени рокли, които да нося; нещо повече от уважението на познатите и почитта на бедните. Сега мога да поставя началото. Това лято Каролайн, мисис Прайър и аз ще навлезем в Северния Атлантически океан отвъд Шетландските острови, вероятно чак до Ферьорските острови. Ще видим тюлени в Сюдюрьо и несъмнено морски сирени в Стреймьо^[1]. Каролайн се смее, мисис Прайър — накарах я да се засмее, значи съм и подействувала благотворно.

— С удоволствие ще дойда, Шърли — каза тоново мис Хелстоун. — Копнея да чуя шума на вълните, океанските вълни, и да ги видя такива, каквито съм ги виждала в мечтите си — надигащи се стени от зелена светлина, изпъстрени с изчезващи и появяващи се гребени от пяна, по-бяла от лилия. С радост бих минала край бреговете на онези самотни скалисти островчета, където чайките живеят и се размножават необезпокоявани от никого. Ще тръгнем по стъпките на древните скандинавци, на викингите — оттам почти се виждат бреговете на Норвегия. Радостта, която изпитвам и която е породена от вашето предложение, е доста смътна, но все пак това е радост. — Сега ще си мислите ли за скалите на Фитфулхед, когато лежите будна в нощта, за писъците на чайките, летящи около тях, й за вълните, разбиващи се върху им, вместо за гробовете под готварницата в задната част на дома ви?

— Ще се опитам. И вместо мислите ми да витаят около останки от покрови, части от ковчези и човешки кости, ще си представям тюлени, които лежат на слънце по безлюдните брегове, където не стъпва кракът нито на рибаря, нито на ловеца; ще си представям ниши в скалите, пълни със снежнобели яйца в гнезда от водорасли, неподплашени птици, чиито щастливи ята скриват белите пясъци.

— А какво ще стане с онова необяснимо бреме, за което казвате, че тегне на душата ви?

— Ще се постарая да го забравя, люшкана от вълните на голямата бездна, над стадо китове, които се гмуркат сред тътена на сивата вода и идват откъм зоната на ледовете — стотици китове, които се обръщат, проблясват и разпенват водата след своя водач, толкова огромен, появил се сякаш на този свят още преди Потопа, подобен на онова същество, което клетият Смарт^[2] е имал предвид, когато е написал това:

Могъщ борец със прилива, китът огромен

туловището си показа над водата.

Надявам се, че нашият кораб няма да срещне по пътя си такова стадо, каквото вие описахте, Каролайн. Предполагам, че си представяте как тези морски гиганти пасат по склоновете на „вечните хълмове“, поглъщайки странната си паша из долините, над които се полюшват вълни. Не бих искала корабът ни да бъде обърнат от водача на подобно стадо.

— Предполагам, че очаквате да видите морски сирени, Шърли?

— Поне една — за по-малко не мога и да помисля. Освен това тя трябва да се появи по следния начин: аз ще се разхождам сама по палубата през някоя късна августовска вечер, като съзерцавам и същевременно съм съзерцавана от пълната луна. В този момент нещо бяло трябва да се появи на повърхността на морето, над което луната е застинала в своето великолепие — това нещо проблясва и се потапя, след което отново изплува. Струва ми се, че чувам как извиква отчетливо — тогава ви довеждам от каютата и ви показвам един образ, издялан сякаш от алабастър, който се надига над разливащата се вълна. И двете виждаме дългите коси, вдигнатата снежнобяла ръка, овалното огледало, блеснало като звезда. Съществото се приближава — вече се вижда човешкото лице. То е като вашето и неговите чисти и правилни (извинете ме за определението, но то е подходящо), неговите чисти и правилни черти не са загрозени от бледността му… То гледа към нас, но не с вашите очи. В погледа му виждам неестествен и лукав пламък — то ни вика. Ако бяхме мъже, щяхме веднага да скочим, забелязали този знак, а студените вълни нямаше да ни възпрат по пътя ни към още по-студената изкусителка. Но тъй като сме жени, ние си оставаме на своите безопасни места, макар и не без чувство на ужас. Тя прочита невъзмутимостта в погледите ни и се чувствува безсилна, гняв изкривява лицето й. Не може да ни омагьоса, но ще ни изплаши — надига се и цялото й тяло се плъзва по тъмната стена на вълната. Чудовищна изкусителка! Ужасяващо подобие на нас самите! Не ви ли обзема радост, Каролайн, когато най-сетне с див писък тя се гмурва в дълбините?

— Но, Шърли, тя не е като нас — ние не сме нито изкусителки, нито ужасни същества, нито пък чудовища.

— Говорят, че някои от нас са и трите неща. Има мъже, които приписват подобни качества на жените.

— Мили мои — намеси се мисис Прайър, — не ви ли се струва, че във вашия разговор през последните десет минути въображението ви доста се поразвихри?

— Но нима има нещо лошо в това, госпожо?

— Знаем добре, че сирените не съществуват — защо тогава да говорим така, сякаш ги има? Как може да проявявате интерес към нещо, което е измислица?

— Не зная — отвърна Шърли.

— Мила моя, струва ми се, че имаме посетител. Чух стъпки по алеята, докато вие си говорехте. А това не е ли скърцането на градинската порта?

Шърли отиде до прозореца.

— Да, някой идва — каза тя, като тихо се извърна настрани.

Докато се връщаше към мястото си, някаква руменина заля лицето й, а в очите й проблесна пламъче, което едновременно оживи и смекчи погледа и. Тя повдигна ръка към лицето си, сведе очи надолу и потъна в замислено очакване.

Прислужникът съобщи за мистър Мур и Шърли се извърна, когато той се появи на вратата. При влизането фигурата му изглеждаше много висока и бе в контраст с трите дами, тъй като нито една от тях не можеше да се похвали с височина много по-голяма от средната. Той изглеждаше добре, много по-добре, отколкото го бяха виждали през последните дванадесет месеца — очите и цветът на кожата му издаваха нещо младежко, а осанката му излъчваше съживена надежда и решителност. На лицето му бе изписана твърдост, но то не изглеждаше сурово — изражението му бе ведро и задълбочено.

— Току-що се връщам от Стилброу — каза той на мис Кийлдар, след като я поздрави — и реших да се отбия и да ви уведомя за резултата от моята мисия.

— Постъпвате правилно, защото иначе щяхте да ме държите в напрежение — отвърна тя, — и идвате тъкмо навреме. Седнете, още не сме привършили с чая. Чувствувате ли се достатъчно англичанин, за да предпочетете чай? Или сте верен привърженик на кафето?

Мур пожела чай.

— Уча се да бъда натурализиран англичанин — каза той. — Навиците ми на чужденец ме напускат един след друг.

След това той засвидетелствува почитта си към мисис Прайър, като го направи както подобава — със сериозна скромност, която подхождаше на разликата във възрастта им. Най-после се обърна към Каролайн, но това съвсем не бе за пръв път, тъй като погледът му се бе спрял на нея още в началото. Наведе се към мястото, където бе седнала, подаде й ръка и я попита как се чувствува. Мис Хелстоун бе с гръб към прозореца и лицето й бе в сянка. Нейният спокоен, макар и произнесен с приглушен глас отговор, лишеното й от външно вълнение поведение и приятелската закрила на ранния здрач скриха от погледа на околните всякаква издайническа проява. Никой не можеше да твърди, че тя бе трепнала или поруменяла, че сърцето й бе подскочило, че нервите й се бяха опънали като струна.

Никой не можеше да докаже присъствието на някакво чувство — едва ли някога е бил отправян поздрав, в който да е личало по-малко вълнение. Мур седна на празното кресло до нея. Бе заел добра позиция — съседката му, избавена от неговия взор поради късото разстояние между тях и допълнително закриляна от сгъстяващия се здрач, скоро си възвърна не само въображаемия, но и истинския контрол над своите чувства, които бяха заплашили да се разбунтуват още при съобщаването на името му.

Мур се обърна към мис Кийлдар.

— Ходих до казармите — каза той — и поговорих с полковник Райд. Той одобри моя план и ми обеща помощта, която исках. Дори ми предложи по-многобройна сила, отколкото ми е необходима — мисля, че половин дузина ще бъдат достатъчно. Нямам намерение да напълня тъкачницата с червени мундири, те са необходими само за показ, а не за нещо друго. Главната ми опора са моите цивилни хора.

— И капитанът им — намеси се Шърли.

— Кой, капитан Кийлдар ли? — попита Мур с лека усмивка, без да вдигне поглед.

Шеговитият тон, с който произнесе тези думи, бе много почтителен и мек.

— Не — отвърна Шърли с усмивка, — капитан Жерар Мур, който, надявам се, има голямо доверие в храбростта на дясната си ръка.

— Въоръжен с чертожната линийка от кантората си — добави Мур.

След като отново прие обичайната си сериозност, той продължи:

— С вечерната поща получих отговор на писмото си до министъра на вътрешните работи. От него личи, че горе се безпокоят за състоянието на нещата тук, на север. Особено порицават безразличието и малодушието, което проявяват собствениците на тъкачници. В писмото се казва, както и аз винаги съм твърдял, че бездействието при сегашните обстоятелства е равносилно на престъпление, че страхливостта е проявена от жестокост, тъй като тези две неща могат да породят размирици и в крайна сметка да доведат до кървави сблъсъци. Ето го и писмото — донесох ви го, за да го прегледате и вие. А ето и няколко вестника, в които са поместени още сведения за събитията в Нотингам, Манчестър и по други места.

Мур извади писма и вестници и ги постави пред мис Кийлдар. Докато вниманието й бе насочено към тях, той тихо отпиваше от чая си. Но макар че езикът му бе в покой, наблюдателните му очи съвсем не бездействуваха. Мисис Прайър, която бе седнала по-назад, не влизаше в обсега на погледа му, но затова пък двете млади дами можеха да се похвалят с цялостното й внимание.

Мис Кийлдар, която бе точно срещу него, той можеше да наблюдава без никакви усилия — вдигнеше ли глава, тя бе първото нещо, което се изпречваше пред погледа му. Освен това последните отблясъци на деня, идващи откъм златистия запад, попадаха върху нея и фигурата й се очертаваше релефно на тъмния фон на дървената ламперия. Светлите страни на Шърли все още розовееха от руменината, която ги бе заляла преди няколко минути. Тъмните мигли на очите й, сведени надолу към вестниците, черните, но деликатни очертания на веждите, почти гарвановият блясък на къдриците й подчертаваха поруменялото й лице и то приличаше на алено горско цвете. Позата и излъчваше естествена грация, а в многобройните лъскави гънки на роклята й имаше нещо изящно — дрехата й бе със семпла кройка, но изглеждаше прекрасна поради менящите се оттенъци на цвета й, основата и вътъкът на плата бяха в тъмни тонове, които се преливаха един в друг като багрите по шията на фазан. На ръката си имаше гривна, в чиято изработка контрастираха злато и слонова кост; в цялата картина имаше нещо лъчисто. Вероятно и Мур мислеше така, тъй като погледът му дълго се задържаше на нея, но чувствата или преценката му много рядко се проявяваха в неговото изражение — темпераментът му се отличаваше с известна флегматичност и той самият бе склонен да придава на лицето си малко безучастен вид, който да не издава непочтителност, а да излъчва сериозност.

Ако гледаше само напред, не би могъл да види Каролайн, тъй като тя се намираше близо до него. Трябваше да се извърне малко настрани, за да може тя да попадне в обсега на погледа му. Мур се облегна назад и сведе очи към нея. Нито той, нито който и да било друг бе в състояние да открие нещо бляскаво в мис Хелстоун. Седнала в сянката, без цветя и украшения, облечена в скромната си муселинена рокля, която бе почти безцветна, като се изключи тясната й небесносиня ивица, с бледо лице, по което не се четеше никакво оживление, с кафяв цвят на косите и очите, който бе почти невидим на слабата светлина, при едно сравнение с наследницата тя можеше да бъде оприличена на изящна рисунка с молив, поставена до някое ярко произведение на живописта. Бе се променила доста след последната си среща с Робърт, но не бе ясно дали той разбираше това, тъй като не беше споменал нищо по този въпрос.

— Как е Хортенз? — тихо попита Каролайн.

— Много добре. Само дето се оплаква, че няма с какво да се занимава — липсвате й.

— Предайте й, че и тя ми липсва и че пиша и чета на френски по малко всеки ден.

— Тя непременно ще попита дали сте й пратили поздрави — малко е особена в това отношение. Знаете, че обича да й се обръща внимание.

— Предайте й най-добрите ми чувства. И още нещо — ако намери време да ми напише няколко реда, това ще ми достави много голямо удоволствие.

— А ако забравя? Едва ли може да се разчита много на мен за предаването на подобни комплименти.

— Не забравяйте, Робърт, моля ви. Това не са комплименти, а съвсем искрени чувства.

— И затова трябва да бъдат предадени съвсем точно?

— Ако обичате.

— Вече виждам Хортенз готова да пролее сълзи. Много е чувствителна по отношение на ученичката си, макар и понякога да ви укорява за това, че твърде стриктно се подчинявате на разпорежданията на чичо си. Привързаността, както и любовта, често пъти е несправедлива.

Каролайн не отговори на тези негови думи. Душата й бе смутена и тя на драго сърце би повдигнала кърпичката към очите си, ако имаше смелост да го стори. Ако бе достатъчно смела, щеше да заяви колко скъпи са й цветята от градинката пред къщата в клисурата, как малката гостна на този дом за нея е истински рай тук, на земята, и как копнее отново да се озове там — почти толкова силно, колкото е копнеела и Ева да се завърне в райските градини, след като е била изгонена оттам. Но тъй като не смееше да изрази подобни чувства, тя предпочете да замълчи. Седеше безмълвна до Робърт и очакваше той да каже нещо. Много отдавна не се бе намирала тъй близо до него, много отдавна гласът му не бе звучал за нея — ако можеше само за минута, за секунда дори да допусне, че тази среща му доставя удоволствие, би изпитала неописуема радост. И все пак, макар и обзета от съмнение, че срещата го радва, макар и тръпнеща от ужас, че тя може би го дразни, Каролайн приемаше тази благодат, както птичката в клетка приема проникналите там слънчеви лъчи. Безсмислено бе да спори със себе си, безсмислено бе да се бори със завладялото я щастие — близостта на Робърт я съживяваше.

Мис Кийлдар остави вестниците.

— А вие какво изпитвате — радост или недоволство от тези заплашителни събития? — попита тя своя наемател.

— Нито едното, нито другото. Просто си правя съответните изводи. Разбирам, че нашият план трябва да бъде непоколебим. Разбирам, че ефикасната подготовка и твърдата решителност са най-добрите средства за предотвратяване на кръвопролития.

След това той се заинтересува дали е попаднала на еди-кой си пасаж, на което тя отговори отрицателно и той се надигна, за да й го покаже, като продължи разговора, застанал прав до нея. От смисъла на думите му стана ясно, че и двамата се страхуваха от възникването на безредици в околностите на Брайърфийлд, макар че не уточниха в каква форма ще се проявят те. Нито Каролайн, нито мисис Прайър зададоха някакви въпроси — темата явно не предполагаше по-широко обсъждане. Затова мис Кийлдар и наемателят й бяха оставени да запазят подробностите за себе си, необезпокоявани от любопитството на своите слушатели.

Веднага щом започна да говори с мистър Мур, тонът на мис Кийлдар отведнъж стана оживен и по-тържествен, поверителен и изпълнен със себеуважение. Когато обаче внесоха свещите, когато огънят бе съживен и по-силната светлина направи израженията на лицата различни, човек можеше да забележи, че нейното лице излъчва интерес, жизненост, сериозност — в държанието й нямаше нищо кокетно, чувствата, които изпитваше към Мур, бяха напълно искрени. Неговите чувства също бяха сериозни, установени бяха и възгледите му, тъй като той не правеше никакви опити да се хареса, да блесне или да направи впечатление по евтин начин. Въпреки това у него проличаваше известна склонност да командува — дълбокият му глас, колкото и да бе смекчен, и непреклонното му мнение от време на време надделяваха, макар и неволно, с някоя властна фраза или тон над благия глас и впечатлителната натура на намиращата се в добро настроение Шърли. Мис Кийлдар изглеждаше щастлива в разговора си с него, а радостта й сякаш беше с две лица — радост от миналото и настоящето, от спомени и надежди.

Казаното дотук представлява мнението на Каролайн за тази двойка, предадената по този начин картина представлява отражение на нейните чувства. Тя полагаше усилия да не се терзае, но въпреки това бе обзета от дълбоко страдание. Страданието й наистина бе тежко. Само преди няколко минути измъченото й сърце бе вкусило трохички от храната, която, ако й беше давана с готовност, щеше да внесе много живот там, където той линееше. Но щедрата трапеза й бе отнета и разстлана пред друга, за да се озове тя като наблюдателка на чуждо пиршество.

Часовникът удари девет — време бе Каролайн да си върви у дома. Тя събра нещата си, постави ръкоделието, ножичките и напръстника в чантите си, пожела лека нощ на мисис Прайър, като получи от тази дама по-топло ръкостискане от обикновено, и пристъпи към Шърли.

— Лека нощ, Шърли!

Шърли се изправи.

— Как! Толкова скоро? Нима си тръгвате?

— Минава девет.

— Изобщо не съм чула часовника. Ще дойдете ли утре? Довечера ще бъдете щастлива, нали!? Мислете си за пашите планове.

— Да — каза Каролайн. — Не съм ги забравила.

В душата й се таеше лошото предчувствие, че нито тези планове, нито каквито и да било други биха могли да възстановят вътрешното й спокойствие. Тя се обърна към Робърт, който стоеше близо до нея. Когато той вдигна поглед, светлината от свещите върху полицата над камината озари лицето й и съвсем отчетливо показа неговата бледнина, цялата му промяна, безнадеждния му израз. Робърт бе наблюдателен и би могъл да забележи всичко това, стига да поискаше. Нищо обаче не подсказа дали го бе видял.

— Лека нощ! — каза тя, треперейки като лист, и подаде набързо ръка, решена да се раздели с него колкото се може по-бързо.

— Вкъщи ли си отивате? — попита той, без да докосне ръката й.

— Да.

— Фани дойде ли да ви вземе?

— Бих ви придружил донякъде — не съвсем до дома ви, за да не би моят стар приятел Хелстоун да ме гръмне от прозореца.

Той се засмя и взе шапката си. Каролайн понечи да му каже, че не си струва да си създава излишни грижи, но той и нареди да си вземе бонето и шала. Тя се приготви набързо и не след дълго двамата вече бяха навън. Мур взе ръката й в своята също както преди, с онзи маниер, който тя намираше за тъй мил.

— Можеш да изтичаш напред, Фани — каза той на прислужницата, — ние ще те настигнем.

Когато Фани се отдалечи на известно разстояние, той стисна ръката на Каролайн в своята и изрази задоволството си, че тя е чест гост във Фийлдхед. Сподели също така, че се надява приятелството й с мис Кийлдар да продължи, тъй като подобна компания би била едновременно приятна и полезна.

Каролайн отвърна, че Шърли и допада.

— Несъмнено това е взаимно — каза Мур. — Ако Шърли твърди, че ви е приятелка, бъдете сигурна, че е искрена — тя не умее да се преструва и ненавижда лицемерието. Каролайн, никога ли вече няма да ви видим в нашия дом?

— Предполагам, че не, освен ако чичо ми не промени становището си.

— Много ли сте самотна сега?

— Да, много. Единствената компания, която ми доставя радост, е тази на мис Кийлдар.

— Надявам се, че напоследък сте се чувствували добре?

— Да.

— Трябва повече да се грижите за себе си. Не пренебрегвайте движението. Знаете ли, изглеждате ми малко променена — като че ли сте посърнали и побледнели. Чичо ви добър ли е към вас?

— Да, държи се с мен както винаги.

— Което ще рече, че не е много внимателен, нито особено нежен или грижлив. Какво ви мъчи? Кажете ми, Лина?

— Нищо, Робърт. — Но гласът й потрепна.

— Това нищо означава, че е нещо, което не искате да ми кажете. Не желаете да ми се доверите. Значи раздялата ще ни отчужди, така ли?

— Не зная. Понякога се страхувам, че е така.

— Но тя не трябва да оказва подобно влияние. Как бе онази песен? „Нима ще забравим приятелите стари, отминалите дни?“

— Не съм забравила, Робърт.

— Вече има, струва ми се, два месеца, Каролайн, откакто не сте идвали у дома.

— Откакто не съм била вътре в дома ви — да.

— Минавали сте покрай него, когато сте се разхождали, така ли?

— Понякога вечер отивах там, където свършва полето, и гледах надолу. Веднъж видях Хортенз в градината да полива цветята. Зная и по кое време палите лампата в кантората си — често пъти съм чакала, докато светне. Виждала съм ви как се навеждате между нея и прозореца. Знаех, че сте вие, можех да разпозная очертанията на фигурата ви.

— Чудно как не съм се натъкнал на вас — обикновено след залез-слънце се разхождам до възвишението над клисурата, където започват полята.

— Зная. Една вечер почти щях да ви заговоря, толкова близо минахте покрай мен.

— Нима? Минал съм покрай вас, а не съм ви видял! Сам ли бях?

— Виждала съм ви два пъти, и двата пъти не бяхте сам.

— Кой ли е бил с мен? Навярно Джо Скот или пък сянката ми на лунна светлина.

— Не. Нито Джо Скот, нито сянката ви, Робърт. Първия път бяхте с мистър Йорк, а втория път това, което нарекохте сянката си, бе фигура с бяло чело, тъмни къдрици и искряща огърлица на шията. Но успях само за малко да ви зърна с тази приказна сянка, не дочаках да чуя разговора ви.

— Изглежда, че се разхождате наоколо невидима. Тази вечер забелязах пръстен на ръката ви, да не би да е някой вълшебен пръстен? Отсега нататък, когато си седя в кантората сам, може да е и посред нощ, ще си позволя да виждам в представите си как Каролайн се надвесва над рамото ми и чете от същата тетрадка или седи до мен, улисана в някаква своя работа и от време на време повдига невидимите си очи към лицето ми, за да прочете мислите ми.

— Не трябва да се боите от подобна опасност — аз няма да се приближавам, а ще остана на разстояние и ще наблюдавам какво ще стане с вас.

— Когато се разхождам вечер покрай живия плет, след като тъкачницата вече е затворена, или през нощта, когато заемам мястото на пазача, ще си представям, че пърхането на всяка малка птичка над гнездото й шумоленето на всяко клонче е шумът от вашите движения. Сенките на дърветата ще приемат формата на тялото ви, ще ви зървам сред белите цветове на глога. Лина, вие постоянно ще ме спохождате.

— Никога няма да съм там, където не ще желаете да бъда, нито ще видя или чуя онова, което ще пожелаете да остане невидяно и нечуто.

— Ще ви виждам в моята собствена тъкачница посред бял ден — всъщност вече веднъж ви видях там. Само преди седмица бях застанал в дъното на едно от дългите работни помещения, а в другия край работеха момичетата. Стори ми се, че сред няколко от тях, които се движеха насам-натам, зърнах фигура, която приличаше на вашата. Сигурно бе игра на светлината или някаква мамеща сянка. Приближих се до групата, но това, което търсех, бе изчезнало — озовах се между две червендалести девойки в престилки.

— Няма да ви последвам в тъкачницата, Робърт, освен ако вие не ме повикате там.

— Но това не е единственият случай, когато въображението ми ме е подлъгвало. Една нощ, когато се връщах късно от пазар, влязох в дневната с надеждата да намеря там Хортенз. Но вместо нея помислих, че съм намерил вас. В стаята нямаше свещ, тъй като сестра ми я бе отнесла горе със себе си. Кепенците не бяха спуснати и през прозорците проникваха широки лунни лъчи — вие бяхте до прозореца, отдръпнала се малко настрани в поза, обичайна за вас. Бяхте облечена в бяло, както съм ви виждал облечена за вечерно празненство.

За половин секунда вашето живо лице сякаш бе извърнато към мен, за половин секунда бях обзет от намерението да се приближа и да ви хвана за ръката, да ви се накарам за дългото отсъствие и да ви благодаря за посещението. Две стъпки напред и магията бе развалена, воланите на роклята промениха очертанията си, цветът на кожата ви се разми и когато стигнах до мястото, там нямаше нищо, освен бялото муселинено перде и едно балсамово цвете в саксия, което бе разцъфнало — sic transit^[3]… и прочие.

— Значи това не е била моята безплътна сянка, нали? Почти помислих, че е така.

— Не. Само малко плат, един глинен съд и розов цвят — пример за земни илюзии.

— Питам се как ви остава време за подобни илюзии с ум, тъй зает като вашия.

— Аз също се питам. Но откривам у себе си, Лина, две личности: едната за света и за работата, а другата — за дома и свободното ми време. Жерар Мур, е човек с твърд характер, създаден за тъкачницата и пазара, а човекът, когото наричате братовчеда Робърт, понякога е мечтател, чийто свят се намира другаде, а не сред становете и кантората.

— Струва ми се, че тези две личности у вас добре се погаждат — вижда се, че разполагате с добро здраве и разположение на духа. Изчезнал е онзи измъчен вид отпреди няколко месеца, който натъжаваше, когато човек ви погледнеше.

— Това ли забелязахте? Несъмнено сега съм освободен от някои грижи, избягнах някои плитчини и пред себе си имам повече свободна морска шир.

— И ако вятърът е попътен, надявате се да направите успешно плаване, така ли?

— Позволено ми е да се надявам, но надеждата е измамно нещо. Нямам власт над вятъра и вълните, а бурите и морската стихия постоянно затрудняват пътя на моряка, затова той не смее ни за миг да забрави за съществуването им.

— Но вие сте готов за попътния бриз, вие сте добър моряк и способен капитан. Вие сте опитен кормчия, Робърт, и ще се справите с бурята.

— Моята родственица винаги е имала добро мнение за мен, но този път възприемам думите й като благоприятно знамение. Ще считам, че сегашната ми среща с нея е среща с една от ония птици, чиято поява пред погледа на моряка предвещава щастие.

— Ненужна предвестница е тази, която не е в състояние да направи нищо, която не притежава сила. Аз чувствувам собствената си безпомощност — няма смисъл да казвате, че имам желание да ви помогна, когато не мога да докажа това. И все пак аз храня в себе си такова желание. Желая ви успех, желая ви сполука и истинско щастие.

— А кога сте ми пожелавали нещо друго? Какво чака Фани? Нали и казах да върви напред? О! Стигнали сме до църковния двор. Предполагам, че тук трябва да си кажем довиждане. Можехме да поседнем за няколко минути пред портата, ако Фани не бе с нас. Нощта е прекрасна — толкова мека и тиха, че нямам никакво желание да се прибирам у дома толкова рано.

— Но сега не можем да седнем пред портата, Робърт.

Каролайн произнесе тези думи, защото Робърт я бе повел тъкмо натам.

— Сигурно е така, но кажете на Фани да се прибира. Кажете, че идваме — няколко минути не са от значение.

Църковният часовник удари десет.

— По това време чичо ми излиза за обичайния си нощен оглед и винаги обикаля църквата и църковния двор.

— И какво от това? Ако не беше Фани, която знае, че сме тук, с удоволствие бих се скрил от него, за да го заблудя. Можем да застанем под източния прозорец, когато той е до портата. Когато отиде до северната страна, ние ще свърнем на юг. В краен случай можем да се скрием зад някой от надгробните паметници — онзи високият там, на семейство Уин, изцяло ще ни прикрие.

— Какво присъствие на духа имате, Робърт! Вървете, вървете! — бързо изрече Каролайн. — Чувам външната врата…

— Не искам да си вървя. Напротив, искам да остана.

— Чичо ми ще се ядоса ужасно. Той ми е забранил да ви виждам, защото сте якобинец.

— Якобинец, няма що!

— О, Робърт, той идва! Чувам го да кашля.

— По дяволите! Странно наистина, желанието ми да остана е така голямо!

— Спомняте ли си как постъпи той с Фаниния… — започна Каролайн, но веднага спря.

Думата, която трябваше да последва, бе „любим“, но тя не намери смелост да я произнесе. Изричането й щеше да намекне за неща, за които Каролайн нямаше намерение да намеква — неща илюзорни и смущаващи. Мур обаче бе по-прям.

— С Фаниния любим ли? — веднага допълни той. — Заля го с вода от помпата, нали? Навярно така би постъпил и с мен, при това с голямо удоволствие. Иска ми се да предизвикам този стар разбойник — в никакъв случай против вас обаче. Но вероятно той може да направи разлика между братовчед и любим, нали?

— О! Той не би ви видял в такава светлина, в никакъв случай. Спречкването му с вас е на политическа основа. Все пак не бих искала враждата между вас да се задълбочи, а той е толкова сприхав. Ето го там, до градинската порта — заради вас и заради мен, Робърт, вървете си!

Умолителните слова бяха придружени от умолителен жест и още по-умолителен поглед. За секунда Мур обви с ръце събраните й длани и отвърна на вперения й нагоре поглед, като сведе надолу очи; после каза „Лека нощ“ и си тръгна.

Само след миг Каролайн бе вече до вратата на кухнята зад Фани. В този момент сянката на широкополата шапка падна върху една осветена от луната гробница. Пасторът се появи, прав като бастун, откъм градината и сложил ръце зад гърба си, с бавни стъпки се насочи към гробището. Мур бе почти разкрит — той наистина бе принуден да се крие, да заобиколи около църквата и най-накрая да сниши високата си фигура зад внушителния надгробен паметник на семейство Уин. Там той трябваше да престои цели десет минути, с коляно, опряно със земята, с шапка в ръка, с коса, изложена на росата, с искрящи тъмни очи и устни, разделени от смеха, който напираше вътре в него поради положението, в което се намираше. В това време пасторът невъзмутимо съзерцаваше звездите и смъркаше енфие само на няколко крачки от него.

Всъщност в тази минута никакви подозрения не смущаваха мистър Хелстоун. Тъй като обикновено отделяше съвсем малко внимание на действията на племенницата си, убеден, че не си струва да ги следи по-отблизо, той изобщо не подозираше, че бе излизала през деня, мислейки, че е прекарала времето с книга в ръка или над ръкоделието си в своята стая. Наистина в този момент тя вече се намираше там, но съвсем не се бе отдала на подобни спокойни занимания, както си представяше той, а стоеше до прозореца с разтуптяно сърце, развълнувано надничаше иззад щорите и очакваше чичо й да се прибере, а братовчед й да се измъкне незабелязано, най-накрая въздъхна с облекчение — чу мистър Хелстоун да влиза, видя Робърт да прескача гробовете и да се прехвърля през зида и чак тогава слезе долу за молитва. Когато се върна в стаята си тя се отдаде на спомена за Робърт. Сънят още дълго не я посети — Каролайн дълго седя до прозореца си, дълго гледа надолу към старата градина и още по-старата църква, към гробниците, сиви и спокойни, открояващи се ясно на лунната светлина. Тя следваше нощта по нейните стъпки по пътеката й от звезди, далеч в малките часове преди зората. През цялото време в душата си бе с Мур — бе до него, чуваше гласа му, слагаше ръката си в неговата и докосваше топлината на неговите пръсти. Когато църковният часовник удари, когато отнейде долетя някакъв шум, когато едно мишле, запознато добре със стаята й — неканен гост, за когото Каролайн не разрешаваше на Фани да постави капан, — зашумоли върху масата, като се разхождаше по оставените там верижка, единствен пръстен и още няколко дрънкулки, тя вдигна поглед и се върна към действителността. След това изрече полугласно, сякаш за да избегне укоризнения поглед на някой невидим и нечут слушател: „Не лелея любовни мечти — само размишлявам, защото не мога да заспя. Съвсем ясно е, разбира се, че той ще се ожени за Шърли.“

Когато тишината се възвърна, ударите на часовника затихнаха, а малкото неопитомено и непознато същество, закриляно от нея, се скри в убежището си, тя отново се върна към мечтите си, като се прислони до своето видение — слушаше го и разговаряше с него. Най-накрая то избледня — идването на зората, залезът на звездите и настъпващият ден стопиха плода на въображението, разбудената птича песен заглуши притихналите слова. Думите, изпълнени с жар, оживели от вълнение, понесени на крилете на утринния вятър, се превърнаха в приглушен шепот. Фигурата, която дишаше под лунните лъчи, в която течеше кръв и бликаше живот, от която лъхаше здраве и младежки плам, стана студена и призрачно сива на фона на аления изгрев. И изчезна. Каролайн отново бе сама със себе си — зъзнеща и обезсърчена се запъти към кушетката с тежки стъпки.