Шарлот Бронте
Шърли (33)

Глава XXXIII
Тактиката на Мартин

Според замисъла на своя план този ден Мартин трябваше да си остане у дома. На закуска се оказа, че няма никакъв апетит, а когато наближи време за училище, почувствува остра болка в сърдечната област, ето защо, вместо да се отправи към училище заедно с Марк, той се домогна до мястото на баща си в креслото пред камината и взе в ръка сутрешния вестник. След като се справи успешно с тази точка от плана си и Марк вече бързаше по пътя, за да не пропусне часа на мистър Самър, след като Матю и мистър Йорк се бяха оттеглили в кантората, останаха още три — не, четири подвига, които чакаха своя ред.

Първият от тях бе да се добере до закуската си — той не се бе докосвал до нея, а апетитът му на петнадесетгодишно момче се бунтуваше срещу подобно лишение. Вторият, третият и четвъртият се състояха в следното — трябваше да направи така, щото майка му, мис Мур и мисис Хорсфол последователно да бъдат отстранени от неговото поле на действие преди четири часа този следобед.

В момента първият подвиг не търпеше отлагане, тъй като предстоящата му дейност изискваше такова количество енергия, каквото празнината в младия стомах на Мартин далеч не можеше да осигури.

Мартин познаваше пътя към килера и осланяйки се на тези си познания, пое по него. Прислужниците бяха в кухнята и смълчано закусваха при затворени врати. Майка му и мис Мур бяха излезли на въздух вън на моравата и обсъждаха гореспоменатите затворени врати, а Мартин, намиращ се в безопасност в килера, придирчиво подбираше от неговите запаси. Бе позакъснял със закуската си и смяташе, че трябва да й придаде по-празничен характер. Струваше му се, че известно разнообразяване на неговата неизменна, не особено апетитна дажба от хляб и мляко е както желателно, така и целесъобразно — идеята му бе да съчетае полезното с приятното. На полица, покрита със слама, се мъдреха розови ябълки, от които Мартин си взе три. Върху поднос бяха наредени сладкиши и той си избра един с кайсии и друг с червени джанки. Погледът му не се спря върху обикновения домашен хляб, а се насочи благосклонно към няколкото стафидени кейка за чай и Мартин благоволи да си избере един от тях. Благодарение на джобното си ножче успя да обсеби едно кокоше крило и парче шунка. Най-накрая му дойде наум, че едно малко парченце от пудинга би се съчетало чудесно с другите неща и след като направи тази последна добавка към плячката си, най-сетне се запъти към вестибюла.

Вече се намираше на половината път — само още три стъпала го деляха от тихото пристанище на задната гостна, — когато вратата се отвори и пред него застана Матю. Щеше да бъде хиляди пъти по-добре, ако вместо него там се бе появил Лукавият с пълно снаряжение от рога, копита и опашка.

В мислите на Матю, настроен винаги подигравателно и скептично, вече бе успяло да се прокрадне известно съмнение относно болката в сърдечната област — сутринта той бе промърморил някакви думи, сред които отчетливо се бе отделила фразата „прави се на светец“, а домогването до креслото и вестника така напрегнаха ума му, че едва не се прости с него. Разкрилата се пред очите му гледка — ябълките, кейкът, крилцето, шунката и пудингът — предлагаше доказателства, които дойдоха като по поръчка, за да го преизпълнят с непоклатима увереност в собствената му прозорливост.

Мартин спря interdit^[1], но само за миг; в следващата секунда усети твърда почва под краката си и бе обзет от увереност, че всичко е наред. С прозрението, присъщо на des ames elites^[2], той изведнъж разбра как това на пръв поглед нещастно стечение на обстоятелствата можеше да бъде обърнато изцяло в негова полза. Разбра как може да го използува, за да осигури успеха на втората си задача, а именно — отстраняването на майка си. Той знаеше, че всеки сблъсък между него и Матю винаги подсказваше на мисис Йорк необходимостта от истеричен припадък. Знаеше още и това, че по правило след бурята настъпва затишие, че след едно истерично утро майка му със сигурност ще потърси успокоителното въздействие на леглото в следобедните часове. А това бе добре дошло за него.

Свадата, както му е редът, се разрази във вестибюла. Сух смях, ехидна забележка и презрителна подигравка бяха първите й признаци, посрещнати от равнодушен, но много язвителен отговор. Двамата се вкопчиха един в друг, Мартин, който обикновено не вдигаше голям шум в подобни случаи, този път нададе страхотен рев. Веднага долетяха прислужниците, мисис Йорк и мис Мур, но нито една женска ръка не бе в състояние да разтърве двете момчета. Повикан бе мистър Йорк.

— Синове мои — каза той, — един от вас ще трябва да напусне този дом, ако това се повтори. Няма да търпя под своя покрив борба като тази между Каин и Авел.

Сега вече Мартин се остави да го отведат — тялото го болеше. Той бе най-малкият и най-крехкият, но хладнокръвието не го беше напуснало и се държеше достойно; дори се усмихваше, доволен, че най-трудната част от задачата, която си бе наумил, се намираше вече зад гърба му.

В хода на утрото за миг го обзе колебание, „Не си струва да си създавам неприятности заради тази Каролайн“ — помисли си той. Ала четвърт час след това Мартин отново бе в гостната, загледан в портрета на жената с поразрошени кичури и с очи, помръкнали от безнадеждност. „Да — каза си той, — накарах я да плаче, да трепери, дори едва не припадна, но преди да се разделя с нея, ще направя така, че да видя усмивката й. Освен това иска ми се да надхитря това женско царство вкъщи.“

Веднага след обеда мисис Йорк изпълни предположенията на сина си и се оттегли в своята стая. Сега дойде ред на Хортенз.

Тази дама току-що се бе настанила удобно в задната всекидневна и се бе заловила с кърпене на чорапи, когато Мартин, който се бе изтегнал на дивана с книга в ръка (според собствените му думи той все още усещаше известно неразположение) и с чувствената отпуснатост на някой новоизлюпен паша, вдигна поглед и лениво поде разговор за Сара, прислужницата в дома на Хортенз. В хода на една дълга словесна разходка той намекна, че според слуховете тази девойка имала трима обожатели — Фредерик Мъргатройд, Джеремая Пигхилс и Джон, който бил син на Мели, която била дъщеря на Хана, която пък била дъщеря на Деб, и че мис Ман била потвърдила със сигурност, че сега, когато това момиче било оставено съвсем само да се грижи за дома в клисурата, то често канело там обожателите си на гощавка, като ги черпело с най-доброто, което домът предлагал.

Повече от това не беше необходимо. Хортенз не би могла да преживее и един час, без да политне към мястото на тези нечестиви деяния и лично да провери как стоят нещата. Оставаше мисис Хорсфол.

Вече пълен господар на положението, Мартин измъкна от кошницата на майка си връзка ключове. С тях той отвори стенния шкаф, извади оттам една черна бутилка и малка чашка, постави ги на масата, пъргаво се изкачи по стъпалата, отправи се към вратата на стаята, в която лежеше мистър Мур, почука и насреща му застана фигурата на болногледачката.

— Ако желаете, госпожо, можете да отскочите до задната всекидневна, където ще имате възможността да се подкрепите. Никой няма да ви безпокои — всички са извън дома.

Той проследи с поглед как тя слезе по стъпалата и влезе в задната стая, след което сам затвори вратата. Сега бе уверен, че мисис Хорсфол е на сигурно място.

Трудната работа бе свършена — беше дошло време за удоволствието. Той грабна шапката си и се отправи към гората.

Още нямаше три и половина. Утрото бе обещавало хубаво време, но сега се бе смрачило — започваше да снежи. Духаше студен вятър и гората имаше неприветлив вид, а старото дърво изглеждаше помръкнало. Въпреки това сянката, която то хвърляше напряко на пътеката, допадна на Мартин — той намираше някакво очарование в призрачния вид на оживелия от вятъра дъб.

Наложи се да чака. Закрачи напред-назад, а снежинките падаха все по-бързо и по-бързо. Вятърът, който допреди малко само въздишаше, сега вече жаловито стенеше.

„Закъснява — промърмори на себе си той, докато оглеждаше тясната пътека. — Питам се, за какво толкова ми е притрябвало да я виждам? Тя не идва заради мен. Но аз имам власт над нея и искам да дойде тук, за да мога да се възползувам от тази власт.“

Мартин продължи да се разхожда.

„А пък ако не дойде — поднови монолога си той след известно време, — само ще си навлече омразата и презрението ми.“

Мартин чу църковния часовник да удря четири. Някакви стъпки, толкова леки, че ако не бе шумоленето на листата под тях, навярно нямаше да се чуят, сложиха край на нетърпението му. Вятърът вече духаше много силно, а плътната бяла вихрушка закриваше всичко от погледа. Но тя вървеше решително и смело напред.

— Е, Мартин — попита нетърпеливо Каролайн, — как е той?

„Странно как се тревожи тя за него. Изглежда, заслепяващият сняг и щипещият студ за нея не представляват нищо — премина през ума му. — И все пак лицето и е като на невръстно момиченце, както би казала майка ми. Как ми се иска да имам някакво наметало, за да я загърна с него.“

Зает със собствените си мисли, той остави въпроса на мис Хелстоун без отговор.

— Бяхте ли при него?

— Не.

— О! Но нали ми обещахте!

— Възнамерявам да направя нещо по-добро за вас. Не ви ли казах, че нямам желание да го виждам?

— Но ще мине толкова време, преди да мога да узная нещо със сигурност за него, а вече се уморих да чакам. Мартин, моля ви, идете при него и му предайте поздрави от Каролайн Хелстоун; кажете му, че тя желае да узнае как е той и дали може да направи нещо за подобряване на състоянието му.

— Няма да го направя.

— Променен сте — снощи бяхте така приятелски настроен.

— Хайде да тръгваме. Не трябва да стоим в тази гора, защото е много студено.

— Но преди да си замина, обещайте ми да дойдете отново утре с вести за него.

— Невъзможно. Прекалено съм болнав, за да мога да идвам на такива срещи през зимата. Ако знаехте как ме боляха гърдите тази сутрин и как останах без закуска, и как, освен това пострадах, тогава щяхте да разберете защо не трябва да ме карате да идвам тук в снега. Казах ви, хайде да тръгваме.

— Наистина ли сте болнав, Мартин?

— Нима нямам такъв вид?

— Бузите ви са розови.

— Това е от треската. Идвате ли, или не?

— Къде?

— С мен. Цял глупак съм, че не си донесох наметало — щях да ви загърна с него.

— Вие се прибирате, а най-краткият път за мен е в обратната посока.

— Дайте ми ръката си. Аз ще се погрижа за вас.

— Но зидът… плетът… катеренето е толкова трудно нещо, а вие сте твърде малък и слаб, за да ми помогнете, без да се нараните.

— Вие ще минете през портата.

— Но…

— Но! Но! Ще ми се доверите ли, или не?

Тя го погледна в очите.

— Струва ми се, че да. Готова съм на всичко, само не и да се върна толкова разтревожена, колкото дойдох.

— За това не отговарям. Но мога да ви обещая едно — оставете на мен и ще видите Мур със собствените си очи.

— Ще го видя? Аз?

— Да, вие.

— Но, мили Мартин, той знае ли?

— А! Сега пък съм мил. Не, не знае.

— Ами майка ви и останалите?

— Всичко е наред.

Каролайн потъна в продължителен мълчалив размисъл, но не се отдели от водача си. Вече се виждаше Брайърмейнс.

— Решихте ли се? — попита той.

Тя мълчеше.

— Решавайте. Сега е моментът. Уверявам ви, че аз няма да го видя, освен ако не трябва да му съобщя за идването ви.

— Странно момче сте вие, Мартин, както е странна и постъпката ви. Но пък и всичко, което изпитвам от дълго време насам, е странно. Ще го видя.

— След като го казахте, няма да се колебаете или да се откажете, нали?

— Не.

— Хайде тогава. Не се страхувайте да минете покрай прозореца на гостната — никой няма да ви види. Баща ми и Матю са в тъкачницата, Марк е на училище, прислужниците са в задната кухня, мис Мур е у дома си, майка ми е в леглото си, а мисис Хорсфол е на седмото небе. Забележете — няма нужда да звъня. Отварям вратата — вестибюлът е пуст, стълбището — тихо; така е и на горния етаж. Цялата къща, както и обитателите й са омагьосани и аз няма да разваля магията, докато не си тръгнете.

— Мартин, вярвам ви.

— Никога не сте казвали по-добра дума. Позволете ми да поема шала ви — ще изтупам снега от него и ще го изсуша. Измокрена сте и ви е студено на горния етаж огънят гори. Готова ли сте?

— Да.

— Вървете след мен.

Той остави обущата си на изтривалката и изкачи стълбището по чорапи. Каролайн се прокрадна след него с безшумни стъпки — пред тях се намираше галерия с коридор. В дъното на коридора Мартин се спря пред една врата и почука. Наложи се да почука втори и трети път, докато мъжки глас, познат на едного от двамата навън, най-сетне каза:

— Влез.

Момчето бързо се шмугна вътре.

— Мистър Мур, една дама е дошла да пита за вас. Никоя от жените не е наоколо, освен това днес е ден за пране и прислужниците са в задната кухня, покрити от главата до петите със сапунена пяна, затова я поканих да се качи горе.

— Тук ли, сър?

— Тук, сър. Но ако възразявате, тя може пак да слезе долу.

— Нима тук е подходящо място за дами или пък аз мога да я приема в този вид, смешни момко?

— В такъв случай ще я отпратя.

— Почакайте, Мартин! Коя е тя?

— Баба ви от замъка на река Шелда във Фламандия, за която мис Мур винаги си спомня.

— Мартин — чу се най-тих шепот откъм вратата, — не говорете глупости.

— Там ли е тя? — бързо попита Мур, дочул този лек шум.

— Там е, готова да припадне — застанала е на изтривалката пред вратата и е потресена от отсъствието на роднинска обич у вас.

— Вижте какво, Мартин, не мога да разбера дявол ли сте, или паж? Как изглежда тя?

— По-скоро като мен, отколкото като вас, тъй като е млада и красива.

— Поканете я вътре. Чувате ли?

— Влезте, мис Каролайн.

— Мис Каролайн! — повтори Мур.

А когато мис Каролайн влезе, тя бе посрещната насред стаята от една висока, слаба и изтощена фигура, която сграбчи и двете й ръце.

— Давам ви четвърт час — каза Мартин, като се оттегляше, — нито минутка повече. Кажете си каквото имате да си казвате в рамките на това време. А докато то изтече, аз ще бъда в галерията. Никой няма да дойде, ще ви пазя. Ако пък настоявате да останете заедно по-дълго време, тогава не отговарям.

Той затвори вратата. В галерията се почувствува като крал — никога преди не се бе впускал в приключение, което да му харесва толкова много. Никое друго приключение не го бе изпълвало с такава важност, нито пък го бе заинтригувало до такава степен.

— Най-сетне дойдохте — каза изнемощелият мъж, впил хлътналите си очи в своята посетителка.

— Очаквахте ли ме преди?

— Цял месец — почти два месеца с вас бяхме тъй близо. Аз страдах, Кари, прекарах дълго време в опасност и мъка.

— Не можех да дойда.

— Не можехте ли? Но домът на чичо ви и Брайърмейнс са толкова близо — делят ги само две мили.

Лицето на девойката, към която бяха отправени тези косвени укори, изразяваше болка и удоволствие — опитът й да се защити й носеше радост и горчивина.

— Като казах, че не можех да дойда, имах предвид, че не можех да ви видя, тъй като майка ми и аз дойдохме още в деня, когато научихме за случилото се. Тогава мистър Мактърк ни каза, че е невъзможно да се допуснат чужди хора при вас.

— А след това? Във всеки хубав следобед през многото изминали седмици напрягах слуха си. Нещо тук, Кари (с ръка на гърдите си), ми подсказваше, че е невъзможно да не сте помислили за мен. Не защото заслужавам това, а защото сме стари познати, защото сме братовчеди.

— Идвахме пак, Робърт. Мама и аз идвахме пак.

— Идвахте ли? О, това трябва да се чуе. Щом сте идвали отново, ще седнем и ще поговорим за това.

Те седнаха. Каролайн придърпа стола си към неговия. Сега въздухът навън представляваше непрогледна пелена от снежинки — вятърът, дошъл от Исландия ги въртеше в лудешки танц. Двамата нямаха уши за воя на вилнеещата хала, нито очи за белите облаци подгонени от нея — всеки от тях бе завладян само от едно: присъствието на другия.

— Значи майка ви и вие сте идвали отново?

— И мисис Йорк се отнесе много особено с нас. Помолихме да ви видим. „Не — каза тя, — не в моя дом. В момента аз отговарям за живота му и няма да позволя да го загубя заради половин час празни приказки.“ Но не бива да ви разказвам всичко, което ни каза тя — то бе доста неприятно. И все пак ние дойдохме отново — мама, мис Кийлдар и аз. Мислехме, че този път ще надделеем, тъй като бяхме три срещу една — Шърли бе на наша страна. Мисис Йорк обаче ни посрещна на нож.

Мур се усмихна.

— Какво каза тя?

— Неща, които ни изумиха. Най-накрая Шърли започна да се смее, аз се разплаках, а майка ми сериозно се ядоса. И трите бяхме изтласкани от полесражението. Оттогава минавам веднъж на ден покрай тази къща само заради удоволствието да погледна към прозореца ви, който разпознавам по спуснатите пердета. Наистина не смея да влизам.

— Толкова много желаех да дойдете, Каролайн.

— Не знаех това. Нито за миг не ми е минавало през ума, че може да мислите за мен. Ако дори за секунда бях допуснала подобна възможност…

— Мисис Йорк пак щеше да ви победи.

— Нямаше да успее. Щях да прибягна до хитрост, ако убеждението не помогнеше. Щях да дойда до кухненската врата, прислужницата щеше да ме пусне да вляза и щях направо да се кача на горния етаж. Всъщност страхът от това да не ви досадя, страхът от вас самия ме смущаваше много повече, отколкото страхът от мисис Йорк.

— Точно снощи ме обзе някакво отчаяние, че никога повече няма да ви видя. Слабостта ме потопи в ужасно униние, наистина ужасно…

— И сте сам през цялото време?

— По-лошо, отколкото сам.

— Но навярно състоянието ви се подобрява, щом можете да напускате леглото си?

— Съмнявам се дали ще оживея — след подобно физическо изтощение не очаквам нищо друго, освен някоя безпощадна болест.

— По-добре… по-добре е да се приберете у дома си.

— Мъката ще ме последва и там.

— Аз ще променя това. Сега всичко ще се промени, ако ще да трябва да се преборя дори и с десет мисис Йорк.

— Кари, карате ме да се усмихвам.

— Усмихнете се, усмихнете се пак. Да ви кажа ли какво бих искала?

— Кажете ми каквото и да е — само говорете. Аз съм Саул^[3] и ще загина без музиката на гласа ви.

— Бих искала да ви докарат у дома и да ви оставят на мен и на майка ми.

— Безценен дар! Не съм се смял, откакто стреляха по мен.

— Боли ли ви, Робърт?

— Вече не толкова много, но съм безнадеждно слаб, а и в душата ми е страшно — мрак, пустота и безсилие властвуват там. Не е ли изписано това на лицето ми? Не изглеждам ли истински призрак?

— Променен сте, но въпреки това бих ви познала, където и да е. И все пак разбирам чувствата ви — аз самата преживях нещо подобно. Откакто се срещнахме, аз също бях много болна.

— Много болна?

— Мислех си, че ще умра. Историята на живота ми като че ли приближаваше към своя край. Всяка вечер, точно в полунощ, се събуждах от ужасни сънища, а книгата лежеше разтворена пред мен на последната си страница, на която пишеше „Край“. Изпитвах странни чувства.

— Сякаш разказвате моите преживявания.

— Струваше ми се, че никога вече няма да ви видя. Бях отслабнала много — толкова, колкото сте вие сега. Не можех да правя нищо сама — не можех нито да стана, нито да легна без чужда помощ, нямах сили дори да се храня, но сега виждате, че съм по-добре.

— Утешителко! Думите ви ми носят тъга и радост. Твърде изнемощял съм, за да кажа какво чувствувам, но докато говорите, аз наистина преливам от чувства.

— Ето аз съм до вас, където мислех, че никога вече не ще мога да бъда. Разговарям с вас, виждам, че ме слушате с желание и ме гледате любезно. Нима можех да разчитам на това? Бях обзета от отчаяние.

Мур въздъхна толкова дълбоко, че въздишката му прозвуча като стон — с ръка закри очите си.

— Господи, пощади ме, за да изкупя вината си!

Такава бе неговата молитва.

— Каква вина?

— Да не говорим за това сега, Кари — все още не съм достатъчно здрав и силен за това. Беше ли мисис Прайър край вас, докато боледувахте?

— Да — отвърна Каролайн с усмивка. — Знаете ли, че тя е майка ми?

— Да, чух. Хортенз ми каза. Но искам да чуя всичко от вас. Чувствувате ли се с нея по-щастлива?

— Как! Мама? Тя ми е толкова скъпа, че просто не мога да го изразя с думи. Бях изцяло отпаднала и тя ме изправи на крака.

— Заслужавам да чуя това в момент, когато едва мога да вдигам ръка до главата си. Заслужавам го.

— Но това не е укор към вас.

— Това е горещ въглен върху главата ми, както и всяка дума, която отправяте към мен, всеки поглед, който озарява прекрасното ви лице. Елате по-близо, Лина и ми дайте ръката си, ако слабите ми пръсти не ви плашат.

Тя пое тези слаби пръсти в двете си малки ръце, наведе глава et les effleura de ses levres^[4] (тук използувам френски, защото думата „effleurer“ е изискана дума). Мур бе дълбоко трогнат — две големи сълзи се търкулнаха по хлътналите му страни.

— Ще запазя тези неща в сърцето си, Кари. Ще съхраня тази целувка и един ден отново ще ви я припомня.

— Излизайте! — извика Мартин, като отвори вратата. — Хайде, изминаха двадесет минути вместо четвърт час.

— Тя няма да се помръдне от мястото си, глупчо.

— Не смея да остана повече, Робърт.

— Обещавате ли ми, че ще дойдете пак?

— Не, не може — отвърна Мартин. — Не трябва да ви става навик, имам си достатъчно други главоболия. Един път е добре, но не желая да го повторя.

— Вие няма да го повторите?

— Шшт! Не го ядосвайте — ако не беше той, днес нямаше да можем да се видим. Но ще дойда пак, ако имате желание.

— Това е желанието ми, единственото ми желание — единственото, което мога да изпитам.

— Тръгвайте веднага. Чух майка ми да кашля, да става от леглото и да стъпва на пода. Само да ви хване на стълбището, мис Каролайн! Няма да си вземате довиждане (Мартин застана между нея и Мур) — трябва да бягате.

— Шалът ми, Мартин.

— У мен е. Ще ви го наметна, когато стигнете вестибюла.

Той ги раздели. Не им позволи да се сбогуват, и им остави само това, което можеше да се изрази с поглед. Почти понесе Каролайн надолу по стъпалата. Във вестибюла уви шала й около нея и само ако подът на галерията не бе изскърцал под стъпките на майка му и ако онова чувство на стеснителност, продиктувано от истинския, естествен, а следователно и благороден порив на момчешкото му сърце, не го бе възпряло, той щеше да поиска наградата си, щеше да каже: „А сега, мис Каролайн, за всичко това ме възнаградете с една целувка.“ Но преди устните му да произнесат думите, тя вече бе прекосила заснежения път, като по-скоро докосваше, отколкото газеше в преспите.

— Тя ми е длъжница и аз ще получа своето.

Той се позалъга, като си каза, че се бе провалил поради обстоятелствата, а не поради липса на смелост. Заблуждението бе едно от характерните качества на такива натури и Мартин се смяташе за по-лош, отколкото бе в действителност.