Шарлот Бронте
Шърли (32)

Глава XXXII
Ученикът и горската нимфа

Тъй като Брайърмейнс бе по-наблизо, отколкото домът на Мур, мистър Йорк бе пренесъл младия си приятел там. Той го бе положил в най-доброто легло в дома си с такава грижовност, сякаш Мур бе някой от собствените му синове. Видът на кръвта, изтичаща от коварно нанесената рана, наистина накара сърцето на този йоркширски джентълмен да го приеме за свой син. Внезапно разигралото се събитие, високата и стройна фигура, просната гордо напряко на пътя, прекрасната южняшка глава, заровена в праха, гледката на този младеж в разцвета на силите си, прострян пред него блед безжизнен и безпомощен — именно това съчетание от обстоятелства спечели за жертвата загрижеността на мистър Йорк.

Там нямаше друга ръка, която да помогне, нямаше друг глас, който нежно да попита, друг ум, който да вземе мерки — мистър Йорк трябваше сам да извърши всичко. Тази пълна зависимост на безмълвния и облян в кръв младеж (за какъвто го смяташе той) от неговото милосърдие впрегна това милосърдие на работа по най-ефикасен начин. Открай време мистър Йорк желаеше да има власт и да я използува — сега двете му ръце властвуваха над живота на този негов събрат и това му допадаше много.

То допадна не по-малко и на неговата навъсена половинка — събитието бе напълно по силите и по вкуса й. Някои жени биха изпаднали в ужас при вида на облян в кръв мъж, който бива пренесен през прага на дома им и сложен да легне там посред нощ. Човек би предположил, че гледката би била подходяща за истеричен припадък. Ни най-малко — мисис Йорк изпадаше в истерия, когато Джеси не искаше да напусне градината, за да се залови с плетивото си, или когато Мартин заявяваше, че тръгва за Австралия, решен да извоюва свобода за себе си и да избяга от тиранията на Матю. Но едно покушение до самата й врата, един полумъртъв мъж в най-хубавото й легло — това само можеше да оправи настроението й, да повдигне духа й и да придаде на скромното й боне вид на гордо нахлупен войнишки шлем.

Мисис Йорк бе от онези жени, които можеха да скъсят отрудения живот на някоя обикновена прислужница, но едновременно с това биха се грижили геройски за цяла болница, пълна с чумави пациенти. Тя почти обикна Мур, коравото и сърце почти се устреми към него, когато той бе предоставен на нейните грижи — поверен в нейни ръце и зависим от нея толкова, колкото невръстното й чедо в люлката. Ако бе видяла някой от домашните си или някоя от дъщерите си да му дава глътка вода или пък да оправя възглавницата му, тя щеше да вдигне ръка срещу този нарушител. Прогони Джеси и Роуз от горния етаж на къщата и забрани на прислужниците да стъпват там.

Ако обаче всичко бе станало пред портите на мистър Хелстоун и ако старият пастор бе внесъл мъченика в дома си, нито Йорк, нито жена му щяха да съжалят жертвата. Те щяха да отсъдят, че си е получил заслуженото за деспотизма и дързостта си. Ала при сегашното положение на нещата той им бе скъп като зеницата на очите им.

Странно. На Луис Мур бе разрешено да дойде, да приседне на ръба на леглото и да се надвеси над възглавницата, да хване ръката на ранения и да притисне към бледото му чело устните си на брат — и мисис Йорк понесе всичко това. Тя му позволи да остане там половин ден, а веднъж му разреши да прекара в стаята цяла нощ. Стана в пет часа на влажното ноемврийско утро и запали огъня в кухнята със собствените си ръце, приготви закуска за братята и сама им я поднесе. Величествено нагиздена с огромна фланелена роба, шал и нощна шапчица, тя седна и започна да ги наблюдава как се хранят с онова задоволство, с което кокошката гледа как пиленцата й кълват. Въпреки това същия ден направи забележка на готвачката за това, че се бе осмелила да приготви и занесе на мистър Мур една паница с каша от саго, а домашната прислужница изгуби благоволението й, защото, когато Луис си тръгваше, тя му донесе сюртука затоплен от кухнята и му помогна да го облече, като в замяна получи усмивка, едно „благодаря, моето момиче“ и цял шилинг. Един ден дойдоха две побледнели и разтревожени дами, които ту пламенно, ту смирено умоляваха да ги пуснат при мистър Мур поне за миг, но мисис Йорк прояви коравосърдечие и ги отпрати, като при това хубаво ги нахока.

Но какво се случи, когато дойде Хортенз Мур? Нещата не бяха толкова зле, колкото можеше да се очаква — изглежда, всички членове на семейство Мур така допадаха на мисис Йорк, както никое друго семейство досега. Хортенз и тя притежаваха една неизчерпаема обща тема на разговор, която засягаше покварата у домашната прислуга. Възгледите им за представителите на това съсловие бяха сродни — и двете ги наблюдаваха с еднаква подозрителност и ги съдеха с еднаква строгост. Освен това още от самото начало Хортенз показа, че вниманието на мисис Йорк към Робърт не предизвиква нейната ревност — отстъпи й ролята на болногледачка почти без да се намесва. За себе си осигури нескончаема работа, която се състоеше в това да снове из къщата, да държи кухнята под наблюдение, да съобщава какво става там, с две думи да бъде полезна навсякъде и във всичко. Посетителите усърдно биваха отклонявани от стаята на болния — двете бяха постигнали пълно споразумение по този въпрос. Те държаха в плен младия собственик на тъкачницата като почти не позволяваха да го полъхне свеж въздух или погали слънчев лъч.

Мистър Мактърк, лекарят, на когото бе поверен Мур заяви, че случаят е сериозен, но не е безнадежден. Отначало той искаше да постави край него болногледачка по свой избор, но нито мисис Йорк, нито Хортенз дадоха и дума да се продума за това, като обещаха да изпълняват нарежданията съвсем точно. И затова понастоящем той бе оставен в техни ръце.

Без съмнение двете даваха най-доброто от себе си, за да оправдаят доверието, но се случи нещо неприятно — превръзките се разместиха и последва голяма загуба на кръв. Повиканият Мактърк пристигна на запенения си от препускане кон. Той бе един от ония лекари, които е опасно да дразните — в най-доброто си настроение бе рязък, а в най-лошото — свиреп. Още щом видя състоянието на Мур, той даде воля на чувствата си с няколко цветисти израза, с които едва ли е необходимо да изпъстряме тази страница. Два-три пищни цвята се посипаха връз главата на невъзмутимия мистър Грейвс — младия помощник с каменно лице, когото докторът обикновено водеше със себе си. Втората китка той поднесе на един друг млад господин от свитата си — интересно факсимиле на самия Мактърк, което всъщност бе собственият му син. Но една цяла кошница с цветове, които караха бузите да поруменяват от свян, се изсипа върху представителките на нежния пол за това, че пъхат носовете си там, дето не им е работа.

През по-голямата част на зимната нощ докторът и неговата свита се занимаваха с Мур. Там, до леглото му, затворени сами с него в стаята, те се трудеха и сражаваха над изтощеното тяло. Тримата бяха от едната му страна, а от другата бе Смъртта. Борбата бе жестока и продължи до пукването на зората, когато съотношението между двете воюващи сили бе толкова изравнено, че и двете можеха да претендират за победа.

Призори Грейвс и Мактърк младши бяха оставени да се грижат за пациента, докато Мактърк старши замина да търси подкрепления, които откри в лицето на мисис Хорсфол, най-добрата негова болногледачка. Той предостави Мур на грижите на тази жена, като й даде най-строги наставления относно отговорността, която плещите й трябваше да поемат. Тя прие тези наставления с каменно лице, точно както прие и креслото до главата на болния. От този момент започна нейното царуване.

Мисис Хорсфол притежаваше една добродетел — нарежданията, които получаваше от Мактърк, тя изпълняваше до последната подробност. Десетте божи заповеди не изискваха толкова безпрекословно подчинение, колкото повелите на нейния кумир. Във всяко друго отношение тя не бе жена, а истински дракон. Хортенз Мур бледнееше пред нея, а мисис Йорк се отдръпна съкрушена — при това тези жени бяха личности с достойнство в собствените си очи и с доста масивни телосложения в очите на другите. Напълно смутени от широчината, височината, костната система и мускулатурата на мисис Хорсфол, те се оттеглиха в задната част на къщата. А тя се настаняваше на горния етаж, когато пожелаеше, или пък долу, ако така предпочиташе в момента. Три пъти дневно надигаше чашка и четири пъти палеше лулата си.

Що се отнася до Мур, вече никой не смееше да се поинтересува за състоянието му сега — мисис Хорсфол бе неговата бавачка. Тя бе тази, която трябваше да се грижи за него и според общото предположение правеше това както само тя си знаеше.

Мактърк идваше да вижда Мур всяка сутрин и всяка вечер — неговият случай, усложнен по този начин от една нова злополука, се бе превърнал в случай от значителен интерес в очите на лекаря. Той възприемаше пациента си като някакъв повреден часовников механизъм и за него бе въпрос на чест да го накара да заработи. Грейвс и Мактърк младши — единствените други посетители при болния — го гледаха така, както бяха свикнали да гледат поредния обитател в помещението за дисекция в болницата на Стилброу.

Робърт Мур се бе подредил добре — измъчван от болки, в опасност, обзет от твърде голяма слабост, да се движи, и останал почти без сили, за да говори, поверен в ръцете на една жена гигант и разтушаван единствено от компанията на тримата лекари — такава бе съдбата му през смаляващите се дни и нарастващите нощи на мрачния ноември.

В началото на своето пленничество Мур се бе опитал да окаже слаба съпротива на мисис Хорсфол — той ненавиждаше гледката на огромното й тяло потръпваше от допира на грубите и ръце, но тя веднага го приучи на послушание. Съвсем не се стресна от почти двуметровото му тяло, от мъжките му мишци и жили — обръщаше го в леглото така, както някоя друга жена би обръщала пеленаче в люлката. Когато той се държеше послушно, тя го наричаше „миличък“ и „добричкият ми“, а когато се държеше зле, понякога го раздрусваше. Ако понечеше да проговори в присъствието на Мактърк, тя вдигаше ръка и му викаше „шшт!“ също както бавачките усмиряват непослушните деца. „Поне да не пушеше и да не пиеше джин“ — мислеше си той. Ала тя правеше и двете. Веднъж, в нейно отсъствие, той подхвърли на Мактърк, че тази жена „си попийва“.

— Ха, драги ми господине! Че всички го правят — бе отговорът, който Мур получи за усилията си. — Но Хорсфол има това добро качество — добави лекарят, — че пияна или трезва, тя никога не забравя да ми се подчинява.

 

Най-сетне късната есен отмина. Мъглите и дъждовете и отнесоха далеч от Англия своята печал и своите сълзи. Ветровете й отлетяха, за да въздишат по други краища на света. След ноември настана дълбока зима, а тя доведе със себе си ведрина, спокойствие и скреж.

Един безбурен ден бе преминал в кристална вечер — светът бе потънал в сиянието на Северния полюс: всички негови светлини и нюанси изглеждаха като „reflets“^[1] на бели, виолетови и бледозелени скъпоценни камъни. Хълмовете бяха люляково сини, заревото на залязващото слънце беше обагрено в лилаво, а лазурът на небето бе от ледено сребро. Когато изгряха звездите, те бяха от бял кристал, а не от злато; сиви, ясносини и бледо смарагдови оттенъци оцветяваха целия пейзаж.

Какво е това самотно нещо в гората, която вече не е зелена, нито дори пожълтяла — гора с неутрален цвят? Какъв е този движещ се тъмносин предмет? Но да, това е ученик — ученик от училището в Брайърфийлд, който е оставил другарите си да вървят по главния път и търси дърво с хълмче от мъх в корените му, за да седне там. Студено му е, а става и късно. Той сяда. За какво ли мисли? Дали чувствува девственото очарование, с което се е пременила Природата през тази нощ? Сред клоните на обагрените в зелена светлина дървета се усмихва луната с цвят на бисер — дали го вълнува нейната усмивка?

Невъзможно е да се отгатне, тъй като момчето мълчи, а и ликът му е лишен от израз — в момента той не е огледало, което отразява чувства, а по-скоро маска, която ги прикрива. Това момче е юноша на петнадесет години, слаб и висок за възрастта си. По лицето му се чете толкова малко отзивчивост, колкото и раболепие — очите му сякаш са готови да забележат всеки зараждащ се у другите опит за контрол или надмощие, а останалите му черти подсказват качества на характера, винаги готови за отпор. Умните възпитатели избягват ненужната намеса в живота на това момче. Суровото отношение към него не би довело до нищо, а ласкателството само би влошило нещата. Момче като него е най-добре да бъде оставено само на себе си. Времето ще го възпита, а опитът ще го научи.

По неговите собствени думи Мартин Йорк — защото това е самият той — е готов да стъпче с нозете си всичко поетично; кажете му нещо прочувствено и той ще ви отвърне с язвителна забележка. Ето го сега, скита се сам, свел покорна глава пред лика на Природата, докато тя разтваря една страница със строга, безмълвна и възвишена поезия пред будния му поглед.

Седнал, той вади от чантата си книга — не латинската граматика, а контрабандно томче с приказки. Ще бъде достатъчно светло още около час за острия взор на младите му очи; освен това луната е готова да му служи — лъчите й, макар все още слаби и разсеяни, заливат поляната, където е седнал.

Той чете и думите го отвеждат в усамотена планинска местност. Всичко наоколо му е сурово и безформено и почти безцветно. Вятърът носи до ушите му гласове на звънчета; изплувало от безформените гънки на мъглата, пред него се появява най-светлото видение — жена в зелени одежди, възседнала снежнобял жребец, той вижда дрехата й, скъпоценните камъни, коня й. Тя му задава някакъв тайнствен въпрос — той занемява в почуда — омагьосан, трябва да я последва в Страната на приказките.

Втората приказка го отвежда до морския бряг — там мощен прилив кипи в подножието на шеметно високи скали, вали дъжд и духа силен вятър. Риф от черни и назъбени скали се простира далеч навътре в морето. Над тях, сред тях и помежду им се мятат и искрят, лудуват и подскачат, изригват и се извиват пръски от снежнобяла пяна. Един самотен скитник се прокрадва по тези скали, пристъпяйки предпазливо по влажните и буйни водорасли. Той хвърля поглед надолу към брега, където, дълбоко в ниското, се стелят прозрачно зелените морски талази, и вижда там още по-буйна, по-непозната и по-величава растителност от тази на земята, приютила съкровища от раковини — зелени, лилави и бисерни на цвят, струпани на гроздове сред извивките на змиевидната растителност. Скитникът дочува вик. Поглежда напред и вижда върху мрачните зъбери на рифа нещо високо и бледо с форма на човешко тяло, но не от плът, а от пяна прозрачно, треперещо и страховито. Видението не е само — не пенести пръски танцуват лудешки сред скалите, а множество човешки фигури, осем девойки от морска пяна, цяла една свита от бели, мимолетни нереиди.

Шшт! Затваряй книгата и я скрий в чантата! Мартин чува стъпки. Ослушва се! Няма нищо. Или не — мъртвите листа върху горската пътека още веднъж прошумоляват под нечии леки нозе. Мартин наблюдава — дърветата се разтварят и оттам се появява една дама.

Облечена е в тъмна коприна, а лицето й е покрито с воал. Мартин никога не е срещал дама в тази гора — никога не е виждал тук жена, с изключение на някое селско момиче, дошло да събира лешници. Но появата на непознатата не му е неприятна. Когато дамата се приближава, той забелязва, че тя не е нито стара и грозна, а напротив, това е една млада девойка. И въпреки, че сега разпознава в нея тази, която често пъти своенравно е обявявал за непривлекателна, той е склонен да допусне наличието на доказателства за красота зад тънката мрежа на воала й.

Тя го подминава, без да продума. Разбира се, че ще постъпи така — всички жени са ужасни горделивки, а той не познава по-надута кукла от тази Каролайн Хелстоун. Мисълта едва се е зародила в главата му, когато дамата прави обратно онези две крачки, с които го е подминала, и повдигайки воала си, спира поглед върху лицето му, като пита нежно:

— Не сте ли един от синовете на мистър Йорк?

Никакво доказателство, представено от човек, не би могло да убеди Мартин, че се бе изчервил, когато го заговориха; и все пак той се изчерви, при това до ушите.

— Да — отвърна рязко той, решен да дочака високомерно развоя на събитията.

— Вие сте Мартин, нали? — гласеше следващият въпрос.

Той едва ли можеше да бъде по-удачен — едно обикновено изречение, казано, без каквато и да е преструвка, дори малко свенливо. Но въпросът прозвуча в хармония с природата на момчето и го омагьоса като музика.

Мартин притежаваше изострен усет за собствената си самоличност — стори му се съвсем правилно и логично, че девойката го отдели от братята му. Подобно на баща си той мразеше церемониалността; намираше за съвсем естествено една дама да се обърне към него с „Мартин“, а не с „мистър Мартин“ — обръщение като последното би я лишило завинаги от благоразположението му. По-лоша от церемониалността, ако това изобщо бе възможно, беше другата крайност — свойското фамилиарничене; затова пък едва доловимата нотка на свенливост, лекото колебание — тези неща му се струваха съвършено уместни.

— Аз съм Мартин — каза той.

— Добре ли са майка ви и баща ви? (Цяло щастие бе, че тя не каза „мама“ и „татко“, това би провалило всичко.) А Роуз и Джеси?

— Предполагам, че да.

— Братовчедка ми Хортенз е още в Брайърмейнс, нали?

— О, да!

Мартин се усмихна едва-едва и леко изпъшка — дамата отвърна на неговата полуусмивка, тъй като можеше да се досети какво отношение имат към Хортенз синовете на мистър Йорк.

— Майка ви разбира ли се с нея?

— Те са тъй единодушни по въпроса за прислугата, че е невъзможно да не си допаднат една на друга!

— Тази вечер е студено.

— Защо сте излезли толкова късно?

— Загубих се в гората.

Най-сетне на Мартин бе предоставена възможност да се възползува от ироничния си смях.

— Загубили сте се в голямата гора на Брайърмейнс! В такъв случай заслужавате никога да не намерите пътеката.

— Никога не съм била тук преди и предполагам, че съм навлязла незаконно в чуждо владение. Бихте могли да съобщите за мен, ако пожелаете, Мартин, и тогава ще ме глобят — тази гора е на баща ви.

— Струва ми се, че това ми е известно. Но щом сте проявили такава наивност, че да се загубите, аз ще ви изведа.

— Няма нужда — вече намерих пътеката и ще се оправя. Мартин (малко забързано), как е мистър Мур?

До ушите на Мартин бяха стигнали някои слухове и сега му дойде наум, че може да се позабавлява, като си направи един експеримент.

— Умира. Нищо не може да го спаси. Няма никаква надежда!

Тя отметна воала си. Погледна го в очите и каза:

— Умира!

— Умира. Жените вкъщи, майка ми и останалите, направили нещо с превръзките му и това бил краят — ако не били те, щял да се оправи. По мое мнение трябва да ги арестуват, да ги затворят, да ги осъдят и най-малкото да ги откарат в Австралия.

Вероятно девойката не бе чула тази присъда — тя стоеше неподвижна. След около две минути пое напред, без да продума, без сбогом или някакви въпроси. Това съвсем не бе забавно, а и Мартин не бе очаквал подобна развръзка; бе се надявал да види сцена на драматизъм и патос. Едва ли си струваше да плаши момичето, ако то нямаше намерение да му достави съответното удоволствие. Той извика:

— Мис Хелстоун!

Тя не го чу и не се обърна. Момчето се завтече след я и я настигна.

— Почакайте! Разтревожихте ли се от това, което ви казах?

— Вие не знаете нищо за смъртта, Мартин. За мен вие сте твърде малък, за да разговарям с вас за такова нещо.

— Повярвахте ли ми? Но аз просто се пошегувах! Мур яде за трима — винаги му приготвят ястия от саго или тапиока, или някое друго вкусно ядене. Аз никога не влизам в кухнята, но на огъня постоянно ври тенджера, в която за него се готви нещо по-специално. Даже смятам в скоро време да се престоря на ранен войник, за да се изсипе и върху мен такъв рог на изобилието.

— Мартин! Мартин! — Тук гласът й потрепери и тя се спря. — Постъпката ви е безкрайно лоша, Мартин, вие едва не ме убихте.

Тя отново спря, за да се облегне на едно дърво, трепереща и бледа като смъртта.

Мартин я наблюдаваше с неизразимо любопитство. От една страна, за него бе, както сам би се изразил, „живо“ удоволствие да види всичко това — то му разкри толкова много неща, а напоследък той с особена охота разкриваше тайни. От друга страна, то му напомни какво бе изпитал веднъж, когато бе чул жалната песен на женския кос за малките птиченца, които Матю бе смачкал с камък, а това чувство никак не бе приятно. Тъй като не бе в състояние да намери нещо подходящо, което да каже, за да я успокои, той започна да прехвърля в ума си нещата, които би могъл да направи. Усмихна се и момчешката му усмивка придаде странна прозрачност на лика му.

— Еврика? — извика Мартин. — Ще уредя всичко! Сега сте по-добре, мис Каролайн. Хайде, тръгвайте! — подкани я той.

Без да съобрази, че за мис Хелстоун едва ли би било толкова лесно, колкото за самия него, да се катери през огради или да прескача плетища, той я преведе по една пряка пътека, водеща до зид без врата. Последицата от това беше, че момчето трябваше да й помогне да преодолее някои доста трудни препятствия, и докато роптаеше против безпомощността й, на него страшно много му харесваше да бъде полезен с нещо.

— Мартин, преди да се разделим, кажете ми сериозно и честно дали Мур е по-добре.

— Колко много мислите за този Мур!

— Не… но… мнозина от приятелите му могат да ме попитат, а аз бих искала да им дам правдив отговор.

— Можете да им кажете, че вече е по-добре, само че е ленив. Можете да им кажете, че на обед яде овнешки пържоли, а за вечеря му се предлагат най-отбрани плодове. Една вечер докопах таблата, която носеха нагоре за него, и изядох половината от нещата там.

— А кой се грижи за него, Мартин? Кой го гледа?

— Кой го гледа, а? Голямото бебе! Гледа го една жена, която е кръгла и голяма колкото най-голямата ни бъчва за вода — една груба и твърде неблагосклонна дърта вещица. Не се съмнявам, че го подрежда добре — никого не пуска при него и го държи главно на тъмно. Струва ми се, че доста го поотупва в онази стая. Понякога, когато съм в леглото, се заслушвам и мисля, че чувам как го налага. Трябва да видите юмрука й — само в едната си длан може да сграбчи половин дузина ръчички като вашата. Все пак въпреки пържолите и желетата, които получава, не бих искал да съм на негово място. И всъщност, ако питат мен, тя изяжда повечето от храната, която качват горе за мистър Мур, Дано не го умори от глад.

Дълбоко мълчание и размисъл от страна на Каролайн и лукаво любопитство от страна на Мартин.

— Предполагам, че вие не го виждате, Мартин?

— Аз? Не, аз не се интересувам от него.

Отново мълчание.

— Не идвахте ли вие заедно с мисис Прайър преди около пет седмици да питате за него? — отново проговори Мартин.

— Май искахте да се качите тогава горе, нали?

— Наистина искахме и молихме за това, но майка ви не ни пусна.

— Да, не ви пусна. Чух за това. Отнесла се е с вас така, както й доставя удоволствие да се отнася от време на време с гостите — нахокала ви е и ви е отпратила.

— Не беше много любезна, но вие знаете, Мартин, че сме роднини и че е съвсем естествено да се интересуваме от мистър Мур. Но тук трябва да се разделим — вече сме пред портата на баща ви.

— Чудесно — и какво от това? Ще ви изпратя до дома ви.

— Ще се чудят къде сте, защо не сте се прибрали до сега?

— Нека… Предполагам, че и сам мога да се погрижа за себе си.

Мартин знаеше, че вече нямаше да му се размине строгото назидание, придружено със сух хляб и чай за вечеря. Нямаше значение — вечерта му бе подарила едно приключение и това бе по-добре, отколкото топли кифлички и препечен хляб.

Той проводи Каролайн до дома й. По пътя обеща да отиде и да види мистър Мур въпреки дракона, който пазеше стаята му, и уговори час на другия ден, когато Каролайн щеше да дойде в гората на Брайърмейнс, за да получи вести от него — двамата щяха да се срещнат до едно дърво. Планът едва ли щеше да доведе до нещо, но при все това му се нравеше.

Когато се прибра, той си получи сухия хляб и назиданието, а след това го отпратиха рано в леглото. Момчето понесе наказанието си с истински стоицизъм.

Преди да се качи в стаята си, Мартин отиде тайно в трапезарията. Това смълчано, студено и представително помещение се използуваше рядко, тъй като семейството се хранеше в задната столова. Той застана пред камината и вдигна свещта си, за да освети двата портрета на стената — рисунки на две женски глави. Едната притежаваше спокойна красота — щастлива и невинна, а другата бе по-хубава, но в изражението й се четеше униние и безнадеждност.

— Приличаше на тази жена — каза той, вперил поглед във втората рисунка, — когато плачеше, цялата побледняла и облегната на онова дърво.

— Предполагам — продължи той, когато бе вече в стаята си и седеше на ръба на леглото, — предполагам, че тя е това, което хората наричат „влюбена“. Да, влюбена в онзи дългуч от съседната стая. Шшт! Хорсфол май пак го отупва. Чудя му се как не вика. Като слуша човек, наистина изглежда, че здравата го налага, но предполагам, че само оправя леглото му. Веднъж я видях как го прави — удряше дюшека, сякаш се боксираше с него. Странното е, че тази Зила (какво име, боже!), че тази Зила Хорсфол е жена и Каролайн Хелстоун също е жена — две същества от един и същи пол, за които не може да се каже, че си приличат особено много. Хубаво момиче ли е тази Каролайн? Подозирам, че е така приятно е човек да я гледа; в лицето й има нещо толкова чисто, а погледът й е тъй нежен. Харесва ми, когато ме гледа — тогава усещам, че с мен става нещо приятно. Има дълги мигли — сенките им сякаш падат върху този, когото гледа, и му навяват размисъл и покой. Ако се държи добре с мен и продължи да ми харесва, тъй както ми хареса днес, може да направя нещо добро за нея в замяна. Доста ми допада идеята да надхитря майка се и онази стара вещица Хорсфол. Не че Мур ми е особено симпатичен, но за това, което ще направя, ще си поискам награда по мой избор. Зная каква да бъде тя и освен това зная, че няма да се понрави на Мур — толкова по-добре.

След тези думи той си легна.