Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shirley: A Tale, 1849 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Васил Антонов, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Шарлот Бронте. Шърли
„Народна култура“, София, 1985
Английска, Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04 95366/79611/5557–183–85
Редактор: Невяна Николова
Художник: Гриша Господинов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Светла Зашева
Коректори: Здравка Славянова, Стефка Добрева
Дадена за набор: юли 1985 г. Подписана за печат: ноември 1985
Излязла от печат: декември 1985 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 43,50. Издателски коли 36,54. УИК 38,53. Цена 5,02 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2
Charlotte Bronte. Shirley
Foreign Languages Publishing House
Moscow, 1956
Превод: © Васил Антонов
Предговор: © Миглена Николчина
Художник: © Гриша Господинов
История
- — Добавяне
Глава XVI
Света Троица
Фондът процъфтя. По силата на примера, даден от мис Кийлдар, на енергичните усилия на тримата пастори и ефикасната, макар и безмълвна помощ на техните очилати лейтенанти — старите моми Мери Ан Ейнли и Маргарет Хол — бе събрана една доста прилична сума. Справедливото й разпределение допринесе много за облекчаване на положението, в което бяха изпаднали безработните бедняци. Вълненията в околността като че ли позатихнаха — изминаха две седмици, без да бъде повредено нито едно платно. Над нито една тъкачница или дом в трите енории не бе извършено нападение. Шърли бе изпълнена с оптимизъм, че злото, което тя искаше да предотврати, бе почти избегнато, че надвисналите буреносни облаци се разпръсваха. Надяваше се, че с приближаването на лятото търговията ще се оживи — така ставаше винаги. А и тази изтощителна война не можеше да продължава вечно — мирът трябваше да се върне отново някой ден, а какъв тласък би дал той на търговията!
Това бе обичайното съдържание на разговорите й с нейния наемател Жерар Мур винаги когато се срещнеха. Мур я слушаше притихнал, дори прекалено притихнал, за да й достави това обстоятелство удоволствие. В такива моменти нетърпеливият й поглед сякаш искаше още нещо от него — някакви обяснения или поне някакъв допълнителен коментар. Като се усмихваше посвоему, с онова изражение, което правеше устните му да изглеждат много приятни, докато челото му оставаше сериозно, Мур обикновено отвръщаше, че също вярва в края на войната, че край подобни брегове е хвърлена и котвата на неговите надежди и че върху тях гради той своите очаквания.
— Вие съзнавате — продължаваше той, — че производството в тъкачницата се крепи изцяло на очаквания — не продавам нищо, защото няма пазар за стоката ми. Произвеждам за някой бъдещ ден и се готвя да се възползувам от първата възможност, която ми се предостави. Само преди три месеца това бе невъзможно за мен — бях изразходвал и кредита, и капитала си. Знаете добре кой ми се притече на помощ, от чия ръка приех заема, който ме спаси. Именно този заем ми дава сили да продължа рискованата игра, която доскоро мислех, че не ще мога да играя вече. Загубата ми ще бъде последвана от пълно разоряване, а зная добре, че печалбата ми е под съмнение. Но не унивам — докато имам сили да действувам, докато мога да се боря, с две думи, докато ръцете ми не са вързани, за мен е невъзможно да се предам. Една година — не, дори само шест месеца мир и аз съм спасен, защото, както казвате вие, мирът ще даде тласък на търговията. Тук сте права, но що се отнася до възстановяването на спокойствието в околността, до продължителния умиротворяващ ефект от вашия благотворителен фонд — в това аз се съмнявам. Благотворителността никога не е успявала да усмири работниците, никога не е събуждала благодарността им — това просто не е в човешката природа. Мисля си, че ако всичко беше наред, тогава нямаше да се нуждаят от тази унизителна помощ, и те много добре разбират това. Ние също бихме го почувствували, ако бяхме на тяхно място. А и на кого да бъдат благодарни? На вас, може би на свещениците, но не и на нас, собствениците на тъкачници. Мразят ни повече от всичко. Освен това пострадалите тук са във връзка с пострадалите по другите места — един от техните щабове се намира в Нотингам, друг — в Манчестър, а трети — в Бърмингам. Подчинените получават заповеди от главатарите си и сред тях цари добра дисциплина — не нанасят нито един удар, преди да го обмислят добре. Сигурно сте виждали как при мрачно време свъсените оловни облаци ден след ден вещаят буря, но все пак вечер се разпръсват и тогава слънцето залязва спокойно. Но опасността не е преминала, а само отложена за по-късно — надвисналата от дълго време буря най-накрая ще се разрази. Моралната и физическата природа си приличат.
— Но, мистър Мур (разговорът винаги завършваше по този начин), пазете се. Ако наистина смятате, че съм ви помогнала с нещо, възнаградете ме, като обещаете да се пазите.
— Обещавам — ще се пазя много внимателно. Искам да живея, а не да умра — бъдещето се разтваря като райските порти пред мен. И все пак, когато се вгледам внимателно в сенките на моя рай, пред очите ми изниква едно видение, което е по-хубаво от ангел и се нося някъде в далечината.
— Така ли? И кое е това видение, моля?
— Аз виждам…
В този момент влезе прислужницата, като подрънкваше с приборите за чай.
Първите дни на този май, както вече видяхме, бяха чудесни, но следващите се оказаха влажни. Някъде към последната седмица обаче, когато настана новолуние, времето отново се проясни. Свеж вятър подгони сребърно купестите дъждовни облаци и ги понесе на талази към източния хоризонт, където те се стопяваха и изчезваха, като оставяха след себе си чиста синева, готова да поеме лъчите на лятното слънце. На Света троица слънцето се изкачи на безоблачното небе — трите неделни училища щяха да се съберат в прекрасно майско време.
Дългоочакваният ден бе вторник, денят на Светата троица, и за този ден двете големи класни стаи в Брайърфийлд, построени от сегашния пастор предимно с негови собствени средства, бяха почистени, варосани, пребоядисани и украсени със зеленина и цветя — известна част бе набрана от градината на пастора, две коли бяха от Фийлдхед и една малка количка от по-скъперническия дом Де Уолдън, където живееше мистър Уин. В тези класни стаи бяха разположени двадесет маси, всяка за по двадесет гости, оградени с пейки й застлани с бели покривки. Над тях висяха поне двадесет птичи клетки с по едно канарче във всяка, тъй като това се нравеше на хората от околността и особено много на помощника на мистър Хелстоун, който изпитваше огромно удоволствие от пронизителните песни на тези птички и знаеше, че сред хорската глъч канарчетата пеят най-силно. Добре е да се знае, че тези маси не бяха предвидени за хиляда и двестате ученици от трите енории, а само за училищните настоятели и учителите — угощението на децата щеше да бъде на открито. Ротите трябваше да дойдат в един часа, в два щяха да бъдат строени, до четири щеше да продължи шествието из енорията, после щеше да бъде обявено началото на празненството, а след това всички, с музика и речи, щяха да се съберат в църквата.
Сега ще стане ясно защо именно Брайърфийлд бе избран за място на срещата, за сцена на празника. Причината не бе в това, че Брайърфийлд бе енорията с най-голяма територия и най-многобройно население (в това отношение Уинбъри далеч я превъзхождаше), нито пък в това, че бе най-стара — колкото и стари да бяха нейната църква и домът на пастора, все пак храмът с нисък покрив и обраслият с мъх дом на свещеника в Нанъли бяха по-стари, потънали сред дъбове на същата древна възраст, верни стражи на Нануд, които се забелязваха отдалеч. Причината бе просто в това, че мистър Хелстоун бе пожелал така, а волята на мистър Хелстоун беше по-силна от тази на Боултби или Хол. Първият от тях не можеше, а вторият не би оспорвал въпроса за предимство с техния решителен и властен събрат и те го бяха оставили да поеме водачеството.
За Каролайн Хелстоун тази забележителна годишнина винаги представляваше ден, пълен с изпитания, защото тя бе принудена да се появи сред обществото и да срещне всички онези, които бяха богати, почитани и влиятелни в околността и в чието присъствие, ако не се смяташе моралната подкрепа на мистър Хол, тя щеше да се чувствува направо безпомощна. Задължена да се яви пред очите на всички, задължена да върви начело на своя отряд в качеството си на племенница на пастора и първа учителка на първия клас, задължена да приготви чай на първата маса за смесеното общество от жени и мъже и да върши всичко това без подкрепата на майка, леля или каквато и да е друга родственица, при това самата тя чувствителна и бояща се до смърт от хорското присъствие — като се вземе предвид всичко това, лесно можеше да се разбере, че с приближаването на Света троица Каролайн трепереше от притеснение.
Но тази година с нея щеше да бъде Шърли и това твърде много променяше характера на изпитанието — променяше го изцяло. Сега то вече не беше изпитание, а почти наслада. Макар и единствена, мис Кийлдар сама по себе си струваше повече, отколкото цяла дружина приятели. Притежаваща самообладание, винаги в добро присъствие на духа, изпълнена със съзнание за своето обществено значение, без да злоупотребява с него — достатъчно бе човек само да я погледне, за да се изпълни с кураж. Съществуваше едно-единствено опасение и то бе дали наследницата ще бъде точна за срещата — често пъти тя съвсем безгрижно закъсняваше, а Каролайн знаеше, че чичо й нямаше дори и секунда за когото и да било: в мига, в който църковният часовник биеше два, щеше да се разнесе звънът на камбаните и шествието щеше да започне. В това отношение тя трябваше да се погрижи за Шърли, защото в противен случай очакванията й за приятелска подкрепа щяха да бъдат осуетени.
В деня на Светата троица, вторник, Каролайн стана почти с пукването на зората. Тя, Фани и Елайза цяла сутрин привеждаха стаите в дома на пастора в подходящ ред за отбраните гости, като сложиха малка подкрепителна почерпка — вино, плодове и кейк — върху полицата на бюфета в трапезарията. След това Каролайн трябваше да се облече в най-новата си и най-хубава рокля от бял муселин — ведрият ден и тържествеността на случая изискваха, дори налагаха необходимостта от такава дреха. Новият й колан, подарък за рождения й ден от Маргарет Хол — Каролайн имаше причина да подозира, че е бил купен от самия Сирил, ето защо в замяна му бе подарила комплект батистени якички в хубава кутийка, — бе привързан от сръчните пръсти на Фани, която не без удоволствие приготви младата си и красива господарка за случая. Семплото и боне бе украсено в тон с колана, а хубавият, но нескъп шал от бял креп добре подхождаше на облеклото й. Вече готова, Каролайн представляваше картина, която не бе чак дотам блестяща, че да заслепява, но бе достатъчно привлекателна, за да буди интерес — картина пленяваща не с разточителното си великолепие, а с нежното си обаяние, в която приятните багри, непретовареността на изражението и изяществото на осанката компенсираха липсата на пищен колорит и бляскави очертания. Това, което кафявите очи и чистото чело показваха от душата и, бе в унисон с облеклото и изражението й — скромност, нежност и замислена хармония. Виждаше се добре, че нито агне, нито гълъб могат да се страхуват от нея, а по-скоро биха събудили в погледа й, изпълнен с безхитростност и нежност, съчувствие със своята природа или поне с природата, която им приписваме.
В края на краищата Каролайн бе едно несъвършено, грешно човешко същество — с красиво тяло, нежна кожа и привлекателна външност, но, както казваше Сирил Хол, нито толкова добра, нито толкова възвишена, както повехналата мис Ейнли, която в този момент обличаше най-хубавата си черна рокля и слагаше поизносения шал и бонето си в единствената стая на малкия си дом.
Каролайн пое през усамотени поля и скрити от човешко око пътеки към Фийлдхед. Тя бързо се носеше покрай зелените плетове и през още по-зелените ливади. Нямаше прах, нито роса да изцапа краищата на безукорно чистата й рокля или пък да намокри изящните й сандали — последните дъждове бяха измили всичко, а топлите лъчи на слънцето бяха изсушили влагата. Тя стъпваше смело по маргаритки и треви, крачеше през гъсти ливади. Когато стигна Фийлдхед, се вмъкна направо в стаята на Шърли.
Каролайн постъпи добре, че дойде, защото Шърли щеше да закъснее твърде много. Вместо да се приготвя с нужната бързина, тя се бе излегнала на дивана с книга в ръка. Мисис Прайър стоеше до нея и напразно я увещаваше да стане и да се облече. Без да хаби думи, Каролайн веднага грабна книгата от ръцете й и със своите собствени започна да смъква дрехите й и да й облича други. Изпаднала в леност поради топлината, но в обичайното за нея весело настроение, присъщо на младостта и жадната й за радост природа, Шърли искаше да говори, да се смее и да не бърза, но Каролайн, решена да отидат навреме, упорито вършеше делото си с възможно най-голяма бързина, с която пръстите й можеха да завързват връзки и да забождат карфици. Най-сетне, когато закопча и последния ред от кукички и илици, тя намери малко време, за да й се сопне, като заяви, че било много лошо човек да е неточен и че дори и в този момент Шърли олицетворявала самата непоправима небрежност — нещо напълно вярно, но образът, в който бе въплътено това неприятно качество, бе просто прекрасен.
Видът й твърде ярко контрастираше с този на Каролайн — всяка гънка на роклята й и всяка линия на фигурата й издаваха стил. Разкошната коприна й подхождаше много повече, отколкото някоя по-семпла дреха; богато избродираният шал й отиваше и тя го бе преметнала с грациозна небрежност; къдрите на бонето й бяха чудесни; усетът към модерното, умело подбраната украса във всяка част на нейното облекло бяха в пълна хармония с искрения пламък в очите и одухотворената усмивка върху устните на тази девойка, с нейната напета стойка и лека стъпка. Когато Шърли бе готова, Каролайн я улови за ръката и я затегли надолу по стълбите. Озовали се навън, двете се затичаха през ливадите, а стъпките им бяха придружавани от смях — приличаха на снежнобял гълъб и залята от ярки цветове райска птица, понесли се заедно в радостен полет.
Благодарение на чувството за точност у мис Хелстоун двете пристигнаха навреме. Дърветата още затулваха църквата от погледите им, когато до тях достигнаха ударите на камбаната, която с отмерен, но настойчив зов приканваше всички да се съберат. Чуваше се шумът на прииждащото множество, стъпките на хората, гласовете им. След малко от едно хълмче двете видяха задалите се по пътя откъм Уинбъри ученици от тамошното училище — те бяха петстотин на брой. Пасторът и куратът, тоест Боултби и Дън, вървяха начело; първият, внушителен в пълната си църковна премяна, пристъпваше както подобава на свещеник с бенефиций[1] скрил лице под периферията на широкополата си шапка, изпъчил с достойнство солидното си „благоутробие“ и нагизден с възможно най-широкото расо, като се подкрепяше на възможно най-якия бастун със златна топка на върха. Както си крачеше така, от време на време докторът размахваше бастуна и накланяше широкополата си шапка във величествено кимване към своя адютант. А този адютант — Дън, естествено, възслабичък в сравнение с обемистата фигура на своя началник, се мъчеше всячески да изглежда като истински курат, всичко в него бе прагматично и излъчваше самодоволство — от вирнатия нос и издадената напред брадичка до черните свещенически гетри, възкъсите панталони без колан и обувките с квадратни бомбета.
Смело напред, мистър Дън! В момента сте подложен на най-строг оглед. Сигурно си въобразявате, че изглеждате добре, но дали двете фигури, облечени в бяло и виолетово, които ви наблюдават от онзи хълм, мислят така, това е друг въпрос.
Тези фигури се спускат тичешком надолу веднага след като отрядът е преминал — църковният двор е изпълнен с деца и учители, всички облечени в празнична премяна. Като се имат предвид трудните времена, сполетели областта, просто е чудесно да видиш колко прилично, дори колко хубаво са съумели да се облекат събралите се тук.
Британската любов към благоприличието е в състояние да извърши чудеса — бедността, която би довела една ирландска девойка до дрипи, е неспособна да отнеме на англичанката спретнатата й премяна, в която тя вижда нещо задължително за собственото си самоуважение. Освен това собственицата на имението, Шърли, която сега гледа със задоволство това добре облечено и щастливо множество, наистина му бе направила добро. Нейната навременна помощ бе донесла утеха на много бедни семейства в навечерието на празника и бе дарила много деца с някоя нова дрешка или боне за случая. Тя знае това и изпитва радост от тези свои мисли — доволна е, че нейните пари, нейният пример и влияние наистина бяха подпомогнали, при това значително хората около нея. Тя не може да проявява благотворителност по начина, по който го прави мисис Ейнли, защото това не е в природата й. Изпитва облекчение от мисълта, че съществува и друг начин да се занимаваш с благотворителност, който подхожда на други натури и други обстоятелства.
Каролайн също е доволна, тъй като и тя е извършила добрини, макар и по-скромни — бе се лишила от няколко свои рокли, панделки и якички, от които все пак изпитваше нужда, за да помогне за премяната на учениците от своя клас. И тъй като не можеше да отдели пари, бе последвала примера на мис Ейнли и посвети времето и труда си да шие за децата.
Не само дворът в дома на пастора е пълен — пълна е и градината. Двойки и по-големи групички жени и мъже са излезли на разходка сред полюшващите се люляци и цветовете на златния дъжд. Къщата също е пълна — покрай отворените прозорци на гостната се мяркат весели лица. Това са настоятелите и учителките, които ще се присъединят към процесията. В градината зад къщата се намират музикантите от трите енорийски оркестъра с инструментите си. Фани и Елайза, нагиздени с най-хубавите си шапки и рокли и с най-белите си престилки, сноват сред тях и им подават чаши с бира, приготвена преди няколко седмици по нареждане на самия пастор и под негово собствено наблюдение. Всяко нещо, към което мистър Хелстоун имаше отношение, трябваше да бъде направено добре — той не понасяше да се работи през пръсти. От построяването на някоя обществена сграда, църква, училище или съдилище до приготвянето на вечерята — всичко това трябваше да отговаря на изискванията му за щедрост, либералност и полезност. В това отношение мис Кийлдар приличаше на него и всеки един от двамата одобряваше постъпките на другия.
Каролайн и Шърли скоро се озоваха сред гостите; първата от тях посрещна това много спокойно — вместо да се свие в някой усамотен ъгъл или да се промъкне до стаята си и да остане там до започването на процесията, както бе постъпвала винаги досега, тя премина през трите стаи, като усмихнато разменяше по някоя дума с гостите и дори веднъж или два пъти сама започна разговор — с две думи, изглеждаше като нов човек. Присъствието на Шърли я бе променило — самата фигура на мис Кийлдар пред нея, нейното настроение и поведение й помагаха неимоверно много. Шърли не се боеше от себеподобните си и не проявяваше никаква склонност да страни от тях или да ги отбягва. Всички човешки същества, мъже, жени или деца, които липсата на възпитание или надутата самонадеяност не бяха превърнали в грубияни, бяха радушно приемани от нея — някои много повече от други, разбира се, но, общо взето, ако човек не се бе проявил недвусмислено като лош и досаден, Шърли бе готова да го счита за добър, а познанството си с него за свое постижение, отнасяйки се към него по подобаващ начин. Тази нейна склонност я бе превърнала в любимка на всички, понеже лишаваше закачките й от жилото им и придаваше завладяващ чар на речта й, била тя сериозна или шеговита, а и ни най-малко не намаляваше стойността на отношението й към нейните по-близки приятели, което се отличаваше от благонравното й поведение в обществото и всъщност зависеше от една съвсем друга черта на характера й. В избора си нейните чувства и ум се бяха спрели на мис Хелстоун, а за мис Пирсън, Сайкс, Уин и прочие оставаха само добродушието и жизнеността й.
Дън влезе в стаята, когато Шърли, седнала на дивана, бе заобиколена от един доста голям кръг хора. Забравила вече раздразнението си, предизвикано от него, тя му кимна с доброжелателна усмивка. Характерът на курата не закъсня да се прояви. Той не знаеше нито как да отклони с достойнство проявеното към личността му внимание, като човек, чиято справедлива гордост е била накърнена, нито как да го посрещне искрено, като човек, който на драго сърце иска да забрави и да прости. Наказанието, наложено на Дън, не бе събудило у него никакъв срам, затова той не изпита подобно чувство и при срещата си със своята съдийка; злобата у него не бе достатъчно жизнена, за да се прояви в действие — куратът просто подмина с глуповато изражение върху навъсеното си лице. Нищо вече не бе в състояние да го помири с неприятелката му — макар и да не бе деен в омразата си неговата флегматична натура познаваше много по-коварни и по-непочтени начини, за да нанесе своя удар.
— Той не заслужаваше дори избухването ми преди няколко дни! — каза Шърли на Каролайн. — Каква глупачка съм била! Да отмъщаваш на Дън за жалката му злоба към Йоркшир, е все едно да смачкаш някоя муха, която е искала да ухапе носорог. Ако бях мъж сигурно щях да го изхвърля от своя дом с физическа сила, но сега съм доволна, че използувах само морално оръжие. Обаче той никога повече не трябва да се доближава до мен — не ми е приятен и ме дразни, човек никога не може да се позабавлява с него. Малоун е много по-забавен.
Малоун като че ли бе пожелал да оправдае това предпочитание, защото думите едва се бяха отронили от устните на Шърли, когато Питър Огъстъс се приближи в парадни одежди от главата до петите, с ръкавици и напарфюмиран, с коса лъщяща от брилянтин и пригладена в безупречна прическа, стиснал в едната си ръка букет от пет-шест огромни разцъфнали рози. Той поднесе цветята на наследницата с такова изящество, което и най-вдъхновеното перо не би могло да опише. Кой тогава, след подобен жест, би посмял да твърди, че Питър бе женомразец? Той бе набрал и подарил цветя, бе поднесъл един сантиментален, един поетичен дар пред храма на Любовта или може би на Мамон. Херкулес с хурка в ръце би бил само бледо подобие на Питър, стиснал розите в дланта си. Вероятно и той си мислеше така, защото сам се бе удивил на това, което бе извършил — отдръпна се безмълвно и започна да се отдалечава, като се смееше самодоволно с дрезгав глас. След това му хрумна да спре и да се обърне, за да се увери със собствените си очи, че наистина е дал букета — да, шестте големи рози се намираха в покрития с виолетова коприна скут, една бяла ръка с няколко златни пръстена нежно ги придържаше, а над тях се спускаха къдрици, които закриваха наполовина едно разсмяно лице — уви само наполовина. Питър забеляза смеха — не, нямаше грешка, над него се бяха надсмели; неговата галантност, неговото рицарско отношение бяха станали обект на присмех от страна на една фуста, не, дори на две, тъй като мис Хелстоун също се усмихваше. Освен това той проумя, че намеренията му бяха разкрити, и стана мрачен като буреносен облак. Когато Шърли вдигна глава, тя срещна чифт гневни очи — Малоун поне притежаваше достатъчно енергия, за да мрази, и мис Кийлдар прочете това в погледа му.
— Затова пък Питър заслужава избухване и ще го получи някой ден, ако настоява — пошепна тя на приятелката си.
В този момент — тържествени и сериозни що се отнася до вида им, ала с благи лица — на вратата на трапезарията се появиха тримата пастори. Допреди малко те бяха заети в църквата и сега идваха, за да се подкрепят с нещо, преди да започне шествието. Голямото кожено кресло бе оставено за доктор Боултби. Той бе настанен в него и Каролайн, подчинявайки се на знака, даден и от Шърли, която й каза, че е настъпил моментът да се прояви като домакиня, побърза да връчи на приятеля на чичо си, на този огромен, уважаван и, общо взето, достоен човек чаша вино и чиния с бадемови сладки. Църковните настоятели от енорията на Боултби, които бяха също и настоятели на неделното училище, пасторът пожела да види до себе си. Мисис Сайкс и останалите дами от неговото паство се бяха струпали от двете му страни и изразяваха надеждата, че не е уморен, споделяха опасенията си, че днешният ден ще бъде твърде горещ за него. Мисис Боултби, която поддържаше мнението, че когато нейният господар заспивал след някоя обилна вечеря, лицето му придобивало ангелско изражение, се бе навела над него и грижливо попиваше потта, истинска или въображаема, от челото му — накратко казано, Боултби бе на седмото небе и с дълбок и плътен voix de poitrine[2] мърмореше благодарности за грижите и уверения за задоволителното си здраве. На Каролайн не обърна почти никакво внимание, освен, за да поеме това, което му бе донесла — не я забеляза, както всъщност никога не я забелязваше, едва ли дори подозираше за съществуването на такава личност. В замяна на това пък погледът му веднага попадна върху бадемовите сладкиши и тъй като много обичаше да си хапва сладко, шепата му пое няколко от тях, а мисис Боултби настоя виното да бъде смесено с малко топла вода и подправено със захар и индийско орехче.
Мистър Хол бе застанал до един отворен прозорец. Издишваше свежия въздух и аромата на цветята, разговаряйки с мис Ейнли като брат със сестра. Каролайн с удоволствие насочи вниманието си към него. Какво да му поднесе? Той не трябва да ходи до бюфета сам — тя трябва да го обслужи. Каролайн се снабди с един малък поднос, за да може да нареди на него повече неща. Маргарет Хол се присъедини към нея. Същото стори и мис Кийлдар — четирите дами застанаха около своя любимец, обзети от мисълта, че очите им виждат лицето на някакъв земен ангел. Сирил Хол бе техният папа, също така непогрешим за тях, както и доктор Томас Боултби за своите почитатели. Кръг от хора се образува и около пастора на Брайърфийлд — край него се струпаха над двадесет души. Нито един пастор, озовал се в подобно обкръжение, не би бил в състояние да демонстрира повече способности от стария Хелстоун. Скупчени по обичайния си начин, куратите оформиха съзвездие от три по-маловажни планети — няколко млади дами им хвърляха погледи отдалеч, но не смееха да се приближат до тях.
Мистър Хелстоун извади часовника си.
— Два без десет — оповести той на висок глас. — Време е всички да се подредят. Хайде.
Той грабна широкополата си шапка и се запъти навън. Всички вкупом го последваха.
Хиляда и двестате ученици бяха разделени на три групи от по четиристотин деца. Между всеки двадесет имаше разстояние, където Хелстоун постави учителките по двойки, а след това извика към водачите на тези армии:
— Грейс Боултби и Мери Сайкс да поведат Уинбъри. Маргарет Хол и Мери Ан Ейнли да поемат Нанъли. Каролайн Хелстоун и Шърли Кийлдар да оглавят Брайърфийлд.
След това отново изкомандува:
— Мистър Дън към Уинбъри, мистър Суийтинг към Нанъли, мистър Малоун към Брайърфийлд — ходом марш!
Тези господа застанаха пред дамите генерали.
Пасторите преминаха към самото чело на процесията, а енорийските служители — към края й. Хелстоун вдигна шапката си. Веднага откъм кулата се разнесе звънът на осемте камбани, гръмнаха инструментите на оркестрите, прозвуча флейта, рогът й отговори, глухо отекнаха барабаните и маршът започна.
Широкият бял път се разстла пред дългата процесия, слънцето я наблюдаваше от безоблачното небе вятърът полюшваше клонките на дърветата над нея и хиляда и двестате деца заедно със сто и четиридесет възрастни, от които се състоеше шествието, запристъпваха в крак и в тон с музиката, с весели лица и щастливи сърца. Това бе радостна гледка — гледка, изпълнена с добрина. Този ден бе щастлив и за бедни, и за богати, той бе дело първо на бога, а след това на свещениците. Нека отдадем дължимото на английското духовенство — в някои отношения то търпи критика, понеже е създадено от плът и кръв, каквито сме и самите ние. Но без него тази страна ще се озове в тежко положение — ако се сгромоляса, църквата ще липсва много на Британия. Бог да я пази! Бог да я направи и по-добра!