Шарлот Бронте
Шърли (24)

Глава XXIV
Долината на сянката на Смъртта

Понякога бъдещето сякаш ни предупреждава с притихнал стон за събитията, които ще ни донесе, подобно на приближаваща, но още далечна буря, която с воя на вятъра, с аленото зарево на небето, със странно разкъсаните облаци предвещава вихър, достатъчно силен, за да осее морето с отломки; или пък донася под прикритието на мъглата жълтата зараза на епидемиите, като залива белите западни острови с отровните дихания на Изтока и замъглява прозорците на английските домове с дъха на индийската чума. Друг път това бъдеще внезапно се разтваря, сякаш някоя скала се е разцепила и в нея е зейнал гроб, от който се надига тялото на заспалия в него. Преди да съберете мислите си, вие вече сте лице в лице с една забулена и неочаквана беда — новия Лазар.

Каролайн Хелстоун се прибра у дома си в добро здраве или поне така си мислеше. Но когато се събуди на следното утро, тя се почувствува много отпаднала. На закуска, както и в другите часове за храна, нямаше никакъв апетит — вкусните ястия и изглеждаха като пепел и трици.

„Нима съм болна? — питаше се тя, като се оглеждаше в огледалото. Очите й блестяха, зениците й бяха разширени, а страните й бяха по-розови и закръглени от обикновено. — Изглеждам добре! Но защо не ми се яде?“

Тя чувствуваше ускорения пулс в слепоочията си, чувствуваше и необичайната активност на мозъка си — духът й бе възбуден; стотици разпокъсани, но бляскави мисли занимаваха ума й — огряваше ги същата светлина, която озаряваше и лицето й.

След това настъпи гореща и неспокойна нощ, високата температура изсуши тялото й, а после я заизмъчва жажда. Преди разсъмване някакъв ужасен сън я сграбчи в лапите си като тигър — когато се събуди, Каролайн почувствува и разбра, че се е разболяла.

Как я бе хванала треска (защото това бе треска) не можеше да си обясни. Вероятно по време на късната разходка към дома някакъв приятен, но отровен повей на вятъра, понесъл мириса на цветя и влага бе проникнал в дробовете и вените й и вече намерил там треската на душевното вълнение и отпадналостта, породена от дълготрайна вътрешна борба и постоянна тъга, бе раздухал искрата, от която бе лумнал силен огън.

Все пак този огън не бе немилостив — след два изгарящи дни и две тревожни нощи симптомите намалиха остротата си и вече нито чичо й, нито Фани, нито докторът, нито пък мис Кийлдар, когато я навести, се страхуваха за нея — всеки от тях вярваше, че след няколко дни тя ще се оправи.

Тези няколко дни отминаха, но макар всички да считаха, че подобрението няма да закъснее, не настъпиха никакви признаци на възстановяване. Мисис Прайър, която я посещаваше всеки ден, бе седнала една сутрин в стаята на Каролайн, измъчвана от болестта вече две седмици. Тя я наблюдава внимателно в продължение на няколко минути, а след това взе ръката й и постави пръста си на китката й. После тихо напусна стаята и се отправи към кабинета на мистър Хелстоун. Там тя прекара доста дълго време — почти половината сутрин. Когато се върна при младата си болна приятелка, мисис Прайър свали шала и бонето си; постоя известно време до леглото, сплела ръце, като леко полюшваше тялото си напред-назад — и стойката, и движенията й бяха твърде характерни. Най-сетне тя продума:

— Изпратих Фани до Фийлдхед, за да ми донесе някои неща, които ще са ми необходими за по-дълъг престой тук. Желанието ми е да остана с вас, докато състоянието ви се подобри. Чичо ви бе така добър и ми разреши да се грижа за вас. А вие съгласна ли сте, Каролайн?

— Съжалявам, че се нагърбвате с подобни грижи, и се чувствувам толкова зле, но не мога да събера сили да ви откажа. За мен ще бъде огромна подкрепа, ако вие сте у дома, ако мога да ви виждам в стаята си. Но не се заробвайте с мен, мила мисис Прайър — Фани е чудесна болногледачка.

Навела се над малката бледа страдалка, в този момент мисис Прайър прибираше косите й под шапката и внимателно повдигаше възглавницата. Докато се грижеше така за болната, Каролайн с усмивка надигна лице и я целуна.

— Имате ли болки? Сега по-добре ли ви е? — бе въпросът, който самоназначилата се болногледачка зададе с нисък и загрижен глас, докато приемаше ласката.

— Струва ми се, че съм почти щастлива.

— Искате ли да пийнете нещо? Устните ви са напукани.

Тя поднесе една чаша с освежаващо питие към устните й.

— Днес яли ли сте нещо, Каролайн?

— Не мога да ям.

— Но апетитът ви скоро ще се възвърне — той трябва да се възвърне, моля се на бога това да стане!

Когато й помагаше да легне отново, мисис Прайър я обгърна с ръце и сякаш без да иска, с движение, което по-скоро изглеждаше неволно, тя я притисна към сърцето си и за миг я подържа така.

— Просто не ми се иска да оздравявам, за да мога да ви задържа завинаги — каза Каролайн.

Мисис Прайър не се усмихна на тези думи — по лицето й премина някакъв трепет и й бяха необходими няколко минути, за да го потисне.

— Вие сте свикнала повече с Фани, отколкото с мен — отбеляза тя след малко. — Струва ми се, че моите грижи ще изглеждат непривични и натрапчиви.

— В никакъв случай. Те са съвсем естествени и ми носят голямо облекчение. Сигурно сте свикнали да се грижите за болни — толкова безшумно се движите из стаята, говорите толкова тихо и толкова нежно ме докосвате.

— Аз не притежавам сръчност за нищо, мила моя. Често можете да ме сметнете за непохватна, но никога за небрежна.

И наистина тя не бе небрежна. От този час за Фани и Елайза не съществуваха задължения в стаята на болната — тази стая се превърна във владение на мисис Прайър. Единствено тя се грижеше за болната в нея, живееше там ден и нощ. Пациентката понечи да окаже някаква съпротива — отначало не много силна, а не след дълго никаква. Сега самотата и унинието изчезнаха, а мястото им на леглото до нея заеха закрилата и облекчението. Каролайн и болногледачката й се съединиха в необикновен съюз. Каролайн не бе от хората, които лесно изискват или получават грижи, а мисис Прайър при обикновени обстоятелства не притежаваше нито навика, нито изкуството да изпълнява дребни задължения. Но всички тези неща сега биваха отминавани с лекота и при това толкова естествено, че пациентката вече жадуваше да се грижат за нея със същата сила, с която болногледачката й желаеше да върши това — никакъв признак на умора у последната не принуждаваше първата да си помисли, че трябва да изпитва някакво безпокойство. Всъщност нямаше никакви особено тежки грижи, но на една наета болногледачка те едва ли биха се сторили леки.

Странно бе, че въпреки всички тези грижи у болната девойка не настъпваше никакво подобрение. Нещата продължаваха постарому — тя се топеше като сняг при топъл повей на вятъра, вехнеше като цвете, непоръсено от капка дъжд. Мис Кийлдар, чийто ум рядко беше спохождан от мисли за опасности или смърт, отначало никак не се уплаши за приятелката си, но забелязала как при всяко нейно посещение болната чезнеше все повече и повече, тревогата се загнезди в сърцето й. Тя отиде при мистър Хелстоун и така разпалено разкри пред него мислите си, че поне успя да принуди този господин да признае сериозността на положението, в което се бе озовала племенницата му, и да престане да смята случая за пристъп на обикновена мигрена. Когато мисис Прайър дойде и смирено го помоли за лекар, той и отвърна, че щял да повика и двама, ако е необходимо. Пристигна само един, но думите му бяха загадъчни като предсказанията на някой ясновидец — той оповести нещо неразбираемо, чийто най-общ смисъл бе, че бъдещето щяло да разсее загадката; написа няколко рецепти, даде няколко наставления — всичко това от пиедестала на непоклатимия си авторитет, — прибра парите в джоба си и си замина. Вероятно много добре съзнаваше, че едва ли може да бъде от полза, но не искаше да го признае.

Въпреки това из околността не се разнесе мълва за някаква сериозна болест. В дома на Мур мислеха, че Каролайн просто се е простудила по-сериозно, тъй като самата тя бе изпратила бележка до Хортенз в този смисъл. Мадмоазел се задоволи да я удостои с две бурканчета сладко от френско грозде, рецепта за билков чай и няколко съвета в една бележка.

Когато мисис Йорк научи, че е бил викан лекар, тя само се присмя на хипохондричните фантазии на осигурените ленивци, които според нея нямали за какво друго да мислят, освен за себе си и щом ги заболяло дори кутрето, веднага пращали за доктор.

А междувременно „осигурените ленивци“ в лицето на Каролайн изпадаха в състояние на все по-пълно изтощение и тази нейна засилваща се немощ озадачаваше всички около нея, с изключение на един-единствен човек. Само този човек си мислеше колко е лесно за една сграда с разклатени основи да се сгромоляса съвсем внезапно.

Често пъти у болните се забелязват странности, непонятни за обикновените болногледачки; Каролайн също държеше на една своя прищявка, която дори внимателната и грижлива мисис Прайър не успя да си обясни отначало. В точно определен ден на седмицата, в определен час, независимо дали се чувствуваше по-добре или по-зле, Каролайн молеше да я вдигнат, облекат и поставят на стола й до прозореца. Оставаше там, докато дойде обед — колкото и голямо изтощение да се четеше по бледото й лице, тя отклоняваше всякакви увещания да се върне в леглото си, докато не чуеше църковния часовник да отмерва обедния час. След отзвучаването на дванадесетте удара тя отново се изпълваше с покорство и се отправяше изнемощяла към леглото си. Когато вече бе в него, обикновено заравяше лице във възглавницата и плътно се загръщаше със завивките, сякаш за да се скрие от света и от слънцето, които я бяха уморили. На няколко пъти, докато лежеше така леглото и потрепери сякаш в конвулсия и едва чуто ридание наруши тишината наоколо. Тези неща не оставаха незабелязани за мисис Прайър.

Сутринта на един вторник Каролайн, както обикновено, помоли да стане и сега седеше в креслото, загърната в бялата си домашна роба, наведена напред и втренчила търпелив поглед навън. Мисис Прайър бе седнала на известно разстояние зад нея и се преструваше, че плете, но всъщност внимателно я наблюдаваше. Бледото измъчено чело на болната просветна от някаква промяна, която оживи израза й. Някаква искра припламна в унилия й поглед и възвърна блясъка му. Каролайн леко се надигна и упорито се загледа навън. Мисис Прайър внимателно се приближи и надзърна през рамото й. От прозореца се виждаше църковният двор, зад него пътят, а по него, понесъл се бързо на гърба на коня си, се появи ездач. Фигурата не бе толкова далеч, за да не може да бъде разпозната, а освен това мисис Прайър бе далекогледа — тя позна мистър Мур. Точно когато той се скри зад един хълм, часовникът удари дванадесет.

— Може ли отново да си легна? — попита Каролайн. Болногледачката и помогна да отиде до леглото си, а след като я настани в него, остана наблизо и се заглуша. Малката кушетка потрепери и из стаята се разнесе сподавено ридание. Изражението на мисис Прайър се промени, сякаш някаква болка я бе стиснала за гърлото. Тя закърши ръце, а от устните и се отрони глух стон. Спомни си, че вторник бе пазарен ден в Уинбъри — сигурно мистър Мур винаги минаваше покрай дома на пастора по пъти си натам, както бе направил и днес, малко пречи обед.

Каролайн винаги носеше на шията си тънка копринена връвчица, към която имаше прикрепено украшение. Мисис Прайър бе виждала блясъка на златото му, но до този момент не го бе разглеждала по-отблизо. Нейната пациентка никога не се разделяше с него — когато бе облечена, то бе скрито в пазвата й, а когато лежеше в леглото, винаги го стискаше в ръката си. През този следобед Каролайн потъна в кратка дрямка — по-скоро летаргия, отколкото сън, — която понякога съкращаваше дългите дни; времето бе горещо и докато се обръщаше в неспокойния си трескав сън, тя отметна малко завивките си. Мисис Прайър се наведе, за да ги намести. Малката изнемощяла ръка, отпусната безчувствено върху гърдите на болната девойка, стискаше, както обикновено, ревностно пазеното съкровище — пръстите, толкова изтънели, че на човек му ставаше болно да ги гледа, сега бяха отпуснати в сън. Мисис Прайър внимателно развърза връвчицата и освободи от нея едно малко медальонче — то бе съвсем леко, сигурно девойката не бе разполагала със средства да си купи по-голямо. Под кристалното му капаче се виждаше черна къдрица, която бе твърде къса и твърда, за да е принадлежала на някоя жена.

Във вълнението си мисис Прайър, без да иска, леко опъна копринената връвчица — спящата девойка се сепна и се събуди. Обикновено мислите й в момент на пробуждане бяха някак разпилени, а погледът й — блуждаещ. Тя се надигна едва-едва и извика тъй, сякаш бе в лапите на някакъв кошмар:

— Не ми го отнемай, Робърт! То е последната ми утеха — позволи ми да си го запазя. На никого не съм казвала чия е тази къдрица и на никого не я показвам.

Мисис Прайър вече се бе скрила зад завесата. Облегната силно назад в едно дълбоко кресло до леглото, тя не можеше да бъде видяна. Каролайн обходи с поглед стаята и помисли, че е празна. Докато разпилените и мисли бавно се възвръщаха подобно на изнурени птици, свили криле, за да кацнат на нерадостния бряг на съзнанието й, Каролайн остана с впечатлението, че е сама в празнотата и безмълвието на стаята си. Още не се бе съвзела — вероятно никога повече нямаше да притежава самообладанието и хладнокръвието на здравия човек. А може би този свят, в който живееха силните и преуспяващите, вече се бе изплъзнал завинаги изпод нозете й — поне така и се струваше напоследък. Когато бе здрава, никога не бе разсъждавала на глас, но сега думите започнаха да се ронят от устните й, без сама да забележи.

„О! Трябва да го видя още веднъж, преди всичко да е свършило — небето трябва да ми помогне за това — простена тя. — Дано бог ме дари с тази малка утеха, преди да умра! — бе скромната й молба.

Но той не ще узнае, че съм болна, преди да съм си отишла от този свят. И ще дойде, когато вече са ме положили в ковчега, а аз ще бъда безчувствена, студена и вдървена. Какво ще изпитва тогава отлитналата ми душа? Дали ще може да види или разбере какво става с плътта? Може ли духът по някакъв начин да влезе във връзка с живите? Могат ли мъртвите да посещават онези, които са оставили след себе си? Могат ли природните елементи да бъдат посланици на безплътния дух? Ще ме отведат ли вятърът, водата, огънят при Мур? Нима не означава нищо, че понякога вятърът сякаш говори съвсем отчетливо, че пее тъй, както съм го чувала да пее напоследък в нощта, или минава покрай прозореца с ридание, сякаш плаче за мъка, която тепърва ще настъпи? Нима не е понесъл в себе си нищо, нима нищо не му вдъхва душа? Но нали той ми подсказа една вечер думи — от него се лееше песен, която можех да запиша, само че бях уплашена и не посмях да стана, за да потърся хартия и молив в тъмнината. Какво е това електричество, за което говорят — чиито промени ни карали да се чувствуваме добре или зле, чиято липса или излишество били вредни, а равновесието му съживявало? Какви са всички тези влияния, които ни заобикалят в атмосферата и докосват нервите ни така, сякаш са опънати струни на музикален инструмент, като изтръгват от тях ту прекрасен акорд, ту писък, ту ликуваща радост или най-тъжен вопъл? Къде е другият свят? Какво е другият живот? Но защо ли питам? Нима нямам причина да мисля, че стрелките на моя часовник се движат прекалено бързо, за да наближат часа, в който всички тайни ще бъдат разбулени? Нима не зная, че Великото тайнство ще ме сполети преждевременно? О, Велик дух, ти, на чиято доброта се доверявам, ти, към когото още от ранно детство съм се обръщала с молитви ден и нощ като към мой баща, подкрепи слабото творение на своите ръце! Дай ми сила за изпитанието, от което се ужасявам и през което трябва да премина! Помогни ми! Дай ми търпение! Дай ми, о, дай ми ВЯРА!“

Тя се свлече върху възглавницата. Мисис Прайър съумя да напусне стаята незабелязано, като скоро след това влезе със спокоен вид, сякаш не бе чула нито дума от този странен монолог.

На следния ден дойдоха няколко посетители. В околността се бе разчуло, че състоянието на мис Хелстоун се е влошило. Пристигна мистър Хол със сестра си. След като прекараха известно време в стаята на болната, и двамата я напуснаха със сълзи на очи. Те бяха намерили Каролайн много по-променена, отколкото очакваха. Дойде и Хортенз Мур. Каролайн като че ли се оживи от присъствието й и я увери с усмивка, че не е толкова сериозно болна. Разговаря с нея доста бодро, макар и с тих глас. Докато беше с мис Мур, вълнението поддържаше аления цвят на лицето й и тя изглеждаше по-добре.

— Как е мистър Робърт? — попита мисис Прайър, когато Хортенз взе да се приготвя за тръгване.

— Беше много добре, когато замина.

— Замина? Значи е напуснал дома си, така ли?

Тогава последва обяснението, че някакво известие от полицията във връзка с бунтовниците, които той преследваше, го принудило тази сутрин да замине за Бърмингам и вероятно щял да отсъствува около две седмици.

— Той знае ли, че мис Хелстоун е много болна?

— О, не. Мислеше като мен, че това е само някаква по-сериозна настинка.

След това посещение мисис Прайър се постара да не се приближава до леглото на Каролайн в продължение на около час — тя чуваше плача й и не смееше да погледне сълзите й.

Привечер й донесе чай. Отваряйки очи след краткотрайна дрямка, Каролайн се взря в болногледачката си с блуждаещ поглед.

— Долових уханието на орлови нокти откъм долината в това лятно утро — каза тя, — когато стоях до прозореца на кантората.

Непонятни думи като тези, изречени от пребледнели устни, са способни да пронижат любещото сърце на слушателя по-дълбоко и от стоманено острие. Вероятно те звучат романтично в книгите, но в истинския живот причиняват само мъка.

— Мила моя, познавате ли ме? — попита мисис Прайър.

— Влязох вътре, за да повикам Робърт за закуска… бях с него в градината… той ме помоли да си отида… обилната роса е освежила цветята… прасковите зреят.

— Мила моя! Мила моя! — отново и отново повтаряше мисис Прайър.

— Помислих, че е ден… много след изгрев — слънце… изглежда тъмно… няма ли луна?

Току-що изгрялата луна бе застинала над Каролайн, кръгла и голяма, и я галеше с нежната си светлина; понесла се в дълбокото синьо пространство, тя отправяше към нея безоблачния си взор.

— Значи не е сутрин? И аз не съм в къщичката в клисурата? Кой е това? Виждам някого до леглото си.

— Това съм аз, вашата приятелка, вашата болногледачка, вашата… Отпуснете глава на рамото ми, съвземете се. — И после с по-тих глас: — О, боже! Смили се! Дай й живот, а на мен сила! Изпрати ми смелост, подскажи ми нужните слова!

Няколко минути изминаха в мълчание. Пациентката лежеше безмълвна и неподвижна в треперещите ръце, върху развълнуваната гръд на болногледачката.

— Сега съм по-добре — прошепна най-сетне Каролайн, — много по-добре. Зная къде се намирам — до мен е мисис Прайър. Сънувах, а когато се пробудя след някой сън, говоря; болните често правят така. Как бързо бие сърцето ви, госпожо! Не се страхувайте.

— Това не е страх, дете, а само известна тревога, която ще премине. Донесох ви малко чай, Кари — чичо ви го приготви сам. Чували сте го вероятно да казва, че може да приготвя чай по-добре, от която и да е домакиня. Опитайте го. Той се тревожи, че се храните толкова малко. По-доволен щеше да бъде, ако имахте по-добър апетит.

— Жадна съм — дайте ми да пия.

Тя отпи енергично.

— Колко е часът, госпожо? — попита девойката.

— Минава девет.

— О! Предстои ми дълга нощ. Чаят ми даде сили — ще се изправя.

Мисис Прайър я повдигна и подложи възглавниците зад гърба й.

— Слава богу! Невинаги съм толкова унила, болна и безнадеждна. Следобедът не ми донесе нищо добро, откакто Хортенз си отиде, но може би вечерта ще бъде по-хубава. Нощта е чудесна, нали? Луната грее така ясно.

— Наистина е чудесна — една прекрасна лятна нощ. Старата църковна камбанария блести, сякаш е от сребро.

— А църковният двор спокоен ли е?

— Да, както и градината — по листата блести роса.

— Виждат ли се много високи бурени и коприва между гробовете, или те са покрити с трева и цветя?

— Виждам затворени цветове на маргаритки, които блестят като перли върху някои от могилите. Томас е окосил лапада и избуялата трева и е почистил всичко.

— Винаги съм обичала да се прави това — човек успокоява съзнанието си, когато види, че всичко е подредено. Предполагам, че луната осветява вътрешността на църквата със същата мека светлина, както и тази стая. Лъчите й сигурно проникват през източния прозорец и падат върху паметника на Хелстоун. Когато затворя очи, като че ли виждам върху белотата на мрамора черните букви, с които е изписан епитафът на клетия ми баща. Под него има достатъчно място и за други надписи.

— Уилям Фарън дойде да се погрижи за цветята тази сутрин. Страхуваше се да не бъдат занемарени, тъй като сега не сте в състояние да се грижите за тях. Отнесе две от любимите ви растения у дома си, за да ги наглежда.

— Ако трябваше да направя завещание, щях да оставя на Уилям всичките си цветя, на Шърли — украшенията си, с изключение на едно, което не трябва да се сваля от шията ми, а на вас, госпожо — книгите си. — След кратка пауза: — Мисис Прайър, имам огромно желание за едно нещо.

— За какво, Каролайн?

— Знаете, че винаги ми доставя удоволствие да слушам как пеете. Изпейте ми един химн сега — изпейте този, който започва така:

О, Боже, вчерашен подслон

и утрешно крило,

утеха в моя плач и стон,

мой дом и пристан в зло!

Мисис Прайър се съгласи с готовност.

Нямаше нищо чудно в това, че Каролайн обичаше да я слуша как пее — гласът й, дори когато говореше, бе приятен и звънък като сребро. А когато пееше, той бе почти божествен — нито флейтата, нито цитрата притежаваха толкова чисти тонове. Но тонът оставаше на второ място в сравнение с изразителността, която съпътствуваше песента — това бе нежният трепет на едно чувствително сърце.

Дочули песента, прислужниците в кухнята се прокраднаха до основата на стълбището, за да послушат. Дори старият Хелстоун, който се разхождаше из градината, потънал в мисли за необяснимата и слаба женска природа, застана неподвижно, за да може по-ясно да долови жаловитата мелодия. Той не бе в състояние да си обясни защо песента му напомни за неговата покойна и забравена съпруга, нито пък защо го накара да се почувствува по-загрижен за чезнещата младост на Каролайн, отколкото досега. С облекчение си спомни, че бе обещал да посети съдията Уин тази вечер. Унинието и мрачните мисли му бяха противни — когато се случеше така, че да го нападнат, обикновено намираше начин да ги пришпори и прогони. Химнът го следва известно време, докато прекосяваше моравата, но той ускори и без това отривистия си ход, за да може да се изплъзне от неговото въздействие.

Превръщаш в прах ти нашта плът

и носим своя кръст:

от пръст дошли сме и на път

да се завърнем в пръст.

 

Години, векове безброй

за теб са само низ

от мигове на часовой

пред изгрева златист.

 

А времето като река

нас хората влече;

сънят отлита си така,

щом слънце напече.

 

В зори сме дъхави цветя,

но мине ли косач

над свежестта ни — вехне тя,

преди да падне здрач.

 

О, Боже, вчерашен подслон

и утрешно крило,

пази ни ти от своя трон,

не ни забравяй в зло!

— А сега изпейте някоя песен — шотландска песен — предложи Каролайн, когато химнът свърши. — „Вий брегове на хубавия Дун“.

Мисис Прайър отново се подчини или поне направи опит за това. В края на първото четиристишие тя спря и не можа да продължи по-нататък — препълненото й сърце не издържа повече.

— Вие плачете заради патоса на песента. Елате при мен и аз ще ви успокоя — каза Каролайн със състрадателен глас.

Мисис Прайър се приближи. Тя приседна в края на леглото на своята пациентка и позволи на отслабналите й ръце да я прегърнат.

— Вие толкова често ме успокоявате, нека сега аз да ви успокоя — промълви младата девойка, като я целуна. — Надявам се — добави тя, — че не плачете за мен.

Не последва никакъв отговор.

— Нима си мислите, че няма да оздравея? Не се чувствувам много болна — само малко отпаднала.

— Но съзнанието ви, Каролайн, умът ви е помрачен. Сърцето ви е почти разбито — толкова време сте били пренебрегвана, отблъсквана, били сте тъй сиротна.

— Струва ми се, че скръбта винаги е била най-тежкото ми страдание. Понякога си мисля, че ако върху мен се излее някакъв изобилен поток от щастие, тогава ще мога да се съвзема.

— Искате ли да живеете?

— Нямам цел в живота.

— Обичате ли ме, Каролайн?

— Много, истински, понякога неизразимо — в този миг ми се струва, че бих могла да се слея със сърцето ви.

— Ще се върна веднага, мила — каза мисис Прайър като помогна на Каролайн да легне.

След като се отдели от нея, мисис Прайър се приближи безшумно до вратата, внимателно превъртя ключа и се върна. Наведе се над Каролайн и дръпна завесата, за да може лунната светлина по-свободно да се промъкне в стаята. После впери поглед в лицето на девойката.

— Тогава, ако ме обичате — започна да говори тя забързано и с променен глас, — ако чувствувате, че — ще повторя вашите думи, — че бихте могли „да се слеете със сърцето ми“, то вие няма да изпитате тревога, нито болка, ако узнаете, че именно това е сърцето, което е дарило вашето с живот, че моите вени са влели кръвта във вашите, че вие сте моя — моята дъщеря, моето собствено дете.

— Мисис Прайър!…

— Моето собствено дете!

— Искате да кажете… това означава… значи сте ме осиновили?

— Това означава, че ако не съм ви дала нищо друго, то поне съм ви дарила с живот, че съм ви родила и откърмила, че аз съм истинската ви майка и че никоя друга не може да си присвои това име — то е мое.

— Но мисис Джеймс Хелстоун, съпругата на баща ми, която не си спомням, защото никога не съм я виждала не е ли тя моята майка?

— Да. Тя е майка ви, а Джеймс Хелстоун бе мой съпруг. Казвам ви, че сте моя, и доказах това. Мислех си, че е възможно да сте изцяло негова, което щеше да бъде жестоко от страна на съдбата, но виждам, че не е така. Бог ми позволи да бъда родител на душата на собственото ми дете — тя ми принадлежи, тя е моя собственост и мое право. Имате чертите на Джеймс — той притежаваше изтънченото лице, когато бе млад и подаръкът още не бе оставил своя отпечатък върху него. Баща ви, мило дете, ви даде сините си очи и меките кафяви коси, от него имате овала на лицето и правилните си черти. Да, външността е от него, но сърцето и умът са мои. Зародишът е мой, а той се е развил благоприятно и е достигнал съвършенство. Уважавам дъщеря си и я ценя толкова много, колкото я обичам.

— Да вярвам ли на ушите си? Не сънувам ли?

— Това е самата истина — точно толкова, колкото бих искала да е истина и възвръщането на здравия цвят на лицето ви.

— Моята собствена майка! Мога ли да я обичам толкова, колкото обичам и вас? Хората не са я обичали много или поне така са ми казвали.

— Така са ви казвали? Е, добре, сега вашата майка ви казва, че тъй като не притежава дарбата да се харесва на хората, тя не иска да знае дали те я одобряват, или не — нейните мисли са изцяло заети от грижите за детето й. А то приема ли я, или я отхвърля?

— Но ако вие наистина сте моята майка, това означава, че за мен се променя целият свят. Това означава, че ще живея, че ще мога да се съвзема.

— Вие трябва да се съвземете. Вие поехте живот и сили от гръдта ми, когато бяхте мъничко бебе, над чиито сини очи аз плаках, защото се страхувах, че в красотата ви съзирах предвестника на онези качества, които се бяха врязали в сърцето ми като къс желязо, бяха пронизали душата ми като с меч. Дъще! Ние сме разделени отдавна, но сега се връщам, за да ви се радвам отново.

Тя я притисна към гърдите си, обгърна я с ръце и леко я залюля, сякаш приспиваше малко дете.

— Моята майка! Моята собствена майка!

Детето се сгуши в обятията на майка си, а тя усетила притока на нежни чувства и зова на собствената си кръв, я притисна още по-силно. Обсипа я с безброй целувки и я заля с поток от гальовни думи, както гълъбицата постъпва с малките си.

Дълго време в стаята цареше тишина.

 

— А чичо ми знае ли?

— Знае. Уведомих го още когато дойдох да се грижа за теб.

— А когато се срещнахме за пръв път във Фийлдхед, вие познахте ли ме?

— А как иначе? Когато оповестиха за пристигането на мистър и мис Хелстоун, аз се приготвих за среща с детето си.

— Значи това ви е развълнувало тогава. Видях ви как се притеснихте.

— Нищо не си видяла, Каролайн — аз умея да прикривам чувствата си. Никога не ще можеш да си представиш, че двете минути, изминали от съобщаването на името до влизането ти, ми се сториха цяла вечност, изпълнена с най-противоречиви усещания. Никога няма да разбереш как видът ти, поведението ти, походката ти, как всички тези неща ме поразиха.

— Но защо? Разочарована ли останахте?

— Често се бях питала как ли ще изглеждаш и когато те видях пред очите си, щях да падна в несвяст.

— Защо, мамо?

— Цялата се разтреперих в твое присъствие. Казах си, че никога няма да бъдеш моя, че никога няма да разбереш коя съм.

— Но аз нито казах, нито направих нещо особено. Само бях малко смутена от мисълта за предстоящото запознанство с нови хора — това бе всичко.

— Скоро забелязах, че беше смутена, и това бе първото нещо, което ми възвърна вярата. Щях да бъда доволна, ако видът ти беше недодялан, грубоват и смешен.

— Учудвате ме.

— Имах основание да се страхувам от хубавата ти външност, да не вярвам на общителното поведение, да тръпна пред елегантността, изяществото и любезността. Красотата и вежливостта дойдоха в живота ми, когато бях самотна, нещастна, млада и неопитна — една отрудена гувернантка, измъчена от неблагодарен труд, старееща без време. Когато тези качества ми се усмихнаха Каролайн, аз ги взех за ангели! Тръгнах след тях и когато безрезервно отдадох в ръцете им всичките си надежди за бъдещо щастие, съдбата ми отреди да бъда свидетелка на ужасна промяна, станала пред самото домашно огнище — видях как бе свалена бялата маска, как изчезнаха пленителните одежди и срещу мен се настани… О, господи! Как страдах!

Тя се отпусна върху възглавницата.

— Как страдах! Никой не виждаше, никой не знаеше, от никого не получих съчувствие, помощ, поне малко подкрепа!

— Успокойте се, мамо — всичко вече е свършило.

— Да, свършило е, при това не е било напразно. Уповавах се на Неговата повеля за търпение. Той ме подкрепяше в дните на моята мъка. Бях изплашена до смърт, бях изтерзана — Той ме преведе през големи изпитания, за да ме дари със спасение в този последен миг. Страхът ме измъчваше — Той го пропъди и вместо него ми изпрати съвършена любов… Но, Каролайн…

Така се обърна тя към дъщеря си след кратко мълчание.

— Да, мамо?

— Умолявам те, когато следващия път видиш надгробната плоча на баща си, да се отнесеш с почит към името, което е издялано на нея. На теб той донесе само добро. Даде ти всичките си добри качества, без да прибави към тях нито една лоша черта. Всичко, което си наследила от него, е прекрасно. Дължиш му само благодарност. Остави на него и на мен да оправим сметките помежду си, не се намесвай — нека бог ни съди. Законите на този свят никога не са били опора за нас, никога. Те бяха безсилни да защитят мен като някоя изгнила тръстикова пръчка, безсилни да възпрат него като неразбраното бръщолевене на някой луд! Както каза ти, всичко е свършило — между нас лежи гробът. Баща ти спи там, в онази църква! Тази нощ казвам на праха му това, което никога преди не съм изричала: „Почивай в мир, Джеймс! Виж — ужасният ти дълг е опростен! Погледни — изтривам дългата и черна сметка със собствената си ръка! Джеймс, твоето дете е твоето изкупление — това живо твое копие, това същество, чиито съвършени черти са досущ като твоите, този хубав дар, който ти ми даде, се е притиснал е обич до сърцето ми и нежно ме нарича «мамо». Съпруже! Прощавам ти!“

— Скъпа мамо, така трябва да бъде. Може ли духът на татко да ни чуе? Ще се успокои ли, ако разбере, че го обичаме?

— Не съм споменавала нищо за любов, говорех само за прошка. Запомни добре, дете — аз не казах нищо за любов! Дори и да ме срещне на прага на вечността, няма да се отрека от думите си.

— О, мамо! Колко много сте страдали!

— О, дете! Ти не знаеш колко силно може да страда човешкото сърце! То може да побере в себе си повече сълзи, отколкото океанът — йода. Никой не знае колко дълбоко и колко безбрежно е то, докато мъката не започне да сгъстява облаците си и не отприщи върху него мрачната си стихия.

— Помъчете се да забравите, мамо.

— Да забравя! — горчиво се усмихна или понечи да се усмихне мисис Прайър. — По-скоро Северният полюс ще връхлети върху Южния и бреговете на Европа ще се озоват сред заливите на Австралия, преди да стане това.

— Успокоите се, мамо! Трябва да си починете!

И детето започна да утешава майка си, тъй както преди малко майката бе утешавала своето дете. Най-накрая мисис Прайър се разплака, а след това се поуспокои. Тя възобнови нежните си грижи, които вълнението я бе накарало да забрави. Положи отново дъщеря си на леглото, оправи възглавницата и изпъна чаршафите. Подреди меките коси, чиито къдрици се бяха поразбъркали, и освежи влажното чело на Каролайн с хладна и ароматна есенция.

— Мамо, нека ми донесат свещ, за да мога да ви виждам и кажете на чичо ми да се отбие при мен — искам да чуя от него, че съм ви дъщеря. И вечеряйте тук, мамо не ме оставяйте нито за минутка тази вечер.

— О, Каролайн! Колко е добре, че си внимателна. Кажи ми мамо „иди си“ и аз ще си отида, кажи ми „ела“ и ще дойда, заповядай ми „направи това“ и аз ще го направя. Освен нечии външни черти ти си наследила и нечие отношение към околния свят. „Мамо“ винаги ще предхожда никоя заповед, макар и изречена ласкаво от теб, слава богу! Да — добави тя полугласно, някога той също говореше ласкаво — като флейта, от която се лееха нежни трели. А когато думите му бяха далеч от хорските уши, се разнасяха ужасяващи звуци, които раздираха вените и смразяваха кръвта — звуци, които довеждаха до лудост.

— Толкова естествено ми изглежда, мамо, да ви питам за разни неща. Не искам никой друг да бъде край мен, освен вие, нито пък да прави нещо за мен. Но не ми позволявайте да бъда лоша с вас — възпирайте ме, ако ви се стори, че си присвоявам непозволени права.

— Не трябва да очакваш аз да те възпирам — ти сама трябва да внимаваш за това. Аз не притежавам достатъчно морална смелост — този недостатък е моето проклятие. Именно той ме превърна в неестествен родител, той ме раздели от детето ми в продължение на десет години, след като съпругът ми почина и аз можех да си го поискам обратно, той скова ръцете ми още от самото начало и направи така, че невръстното дете, което можех да запазя до сърцето си поне още малко, бе изтръгнато предварително от моята прегръдка.

— Как, мамо?

— Оставих се да ме лишат от теб, когато беше бебе, защото ти беше красива, а аз се страхувах от това — смятах, че красотата ражда пороци. Изпратиха ми портрета ти, направен, когато си била на осем години — той само потвърди опасенията ми. Ако на него бях видяла обгорялото от слънцето лице на някое селско момиче, ако от портрета ме гледаше някое пълно, непривлекателно и обикновено дете — веднага щях да дойда и да те поискам. Но там, под сребристата хартия, аз видях напъпилата префиненост на едно аристократично цвете — всяка черта на лицето от портрета сякаш ми казваше: „Това е една истинска малка дама.“ Твърде скоро се бях освободила от тиранията на изтънчения господин и — бях се отскубнала отровена от гняв, смазана, парализирана и умираща, — за да посмея да застана лице в лице с неговата още по-изтънчена, сякаш дошла от приказките потомка. Тази моя прекрасна малка дама напълно ме порази, а вродената елегантност в изражението и направо смрази кръвта ми. Животът ме беше научил, че честността, скромността и доброто начало никога не са били спътници на красотата. Казвах си, че едно такова съвършенство сигурно прикрива жестока и осакатена душевност. Не вярвах, че възпитанието е в състояние да пречисти една такава душа, а още повече се съмнявах в собствените си способности да я променя. Каролайн, аз се страхувах да поема отговорността за твоето израстване — реших да те остани в ръцете на чичо ти. Знаех, че Матюсън Хелстоун, макар и строг, е порядъчен човек. Той, както и всички останали, ме осъди заради моето странно, неприсъщо за една майка решение, а и аз заслужавах тази погрешна преценка.

— Мамо, а защо сте приели името Прайър?

— Това е име от семейството на майка ми. Приех го, за да мога да живея, без да се измъчвам. Името на мъжа ми прекалено много ми напомняше за моя брак и аз не бях в състояние да понеса това. А бях и застрашена от принудително връщане към робството — нещо невъзможно за мен. По-скоро бих приела ковчега за легло, а гроба — за дом. Новото ми име ме закриляше и под неговото прикритие поднових някогашното свое занимание — учителствуването. Отначало това едва ми стигаше за насъщния, но колко вкусен бе гладът, когато постех, защитена от болки и страдания! Колко утешителни ми се струваха тъмнината и студът на една стая без огън, когато нейната самота не бе обезпокоявана от алените видения на ужаса! Колко успокоително бе уединението, когато не се страхувах, че то може да бъде нарушено от изригването на насилието и злобата!

— Но, мамо, вие сте живели тук и преди. Как стана така, че когато отново се появихте с мис Кийлдар, никой не ви разпозна?

— Бях тук като невеста преди двадесет години, но само за кратко време. А освен това тогава бях много по-различна от сега — бях стройна, почти толкова стройна, колкото е днес дъщеря ми. Изражението ми, самите черти на лицето ми са други; косите, облеклото — всичко това се е променило. Ти не можеш да си представиш, че някога съм била млада и тънка, нагиздена в бяла муселинена рокля без ръкави, с гривни по ръцете, огърлица на шията и къдрици, оградили челото ми като косите на гръцка статуя, нали?

— Сигурно сте изглеждали различно, мамо. Чух да се отваря външната врата — ако се връща чичо ми, помолете го да се качи горе, за да чуя уверенията му, че съм будна и в пълно съзнание, а не потънала в сън или трескаво бълнуване.

Пасторът се заизкачва по стълбите, без да го вика някой. Мисис Прайър го покани да влезе в стаята на племенницата си.

— Надявам се, че не е по-зле? — припряно попита той.

— Мисли, че е по-добре. Склонна е да разговаря — изглежда, чувствува прилив на сили.

— Добре! — каза той, като бързо се вмъкна в стаята. — Ей, Кари, как си? Изпи ли моя чай? Направих го така, както аз го обичам.

— Изпих го до последната капка, чичо — много ми помогна и ме съживи. Имам нужда от компания, затова помолих мисис Прайър да ви повика.

Достопочтеният църковен служител изглеждаше поласкан, макар и малко смутен. Той нямаше нищо против да прекара с болната си племенница десетина минути, ако на нея така и бе хрумнало, но недоумяваше с какво би могъл да я забавлява, затова започна да сумти и да се суети.

— Още ден-два и си на крака — отбеляза той само за да каже нещо. — Това дребно неразположение ще мине бързо. А след това ще трябва да пийваш портвайн, ако можеш и цяло буре — и да си хапваш дивеч и стриди; ще ти ги набавя на всяка цена. Бога ми! Ще те направим силна като Самсон, чакай само да видиш!

— Чичо, коя е тази дама, която стои до вас край леглото?

— Всемогъщи боже! — възкликна той. — Дали не се е унесла в бълнуване, госпожо?

Мисис Прайър се усмихна.

— Отнесена съм в един приятен свят — каза Каролайн с нежен и щастлив глас. — Бих искала да ми кажете дали той е истински или въображаем. Коя е тази дама? Кажете ми името й, чичо.

— Ще трябва отново да повикаме доктор Райл, госпожо, или по-добре Мактърк — той е по-малък мошеник. Томас ще трябва да оседлае коня и да отиде да го повика.

— Не, не искам никакъв доктор — единствено майка ми ще ме лекува. Сега разбирате ли, чичо?

Мистър Хелстоун побутна очилата си от носа към челото, извади кутийката си с енфие и се възползува от съдържанието й. Почерпил оттам сили, той отвърна кратко:

— Сега ми просветна. Значи сте й казали, госпожо?

— Истина ли е това? — попита Каролайн, като се надигна от възглавницата си. — Наистина ли тя е майка ми?

— Няма да плачеш, да правиш сцени или да изпадаш и истерия, ако ти кажа „да“, нали?

— Да плача? Щях да плача, ако бяхте казали „не“. Би било ужасно да се разочаровам сега. Но назовете я по име — как я наричате?

— Тази малко едра жена, която е облечена в странна черна рокля, макар че изглежда достатъчно млада, за да носи и по-хубави дрехи, ако пожелае — тази жена аз наричам Агнес Хелстоун. Тя бе съпруга на брат ми, а сега е негова вдовица.

— И моя майка?

— Каква малка неверница си ми ти! Погледнете личицето й, мисис Прайър, което едва ли е по-голямо от дланта ми — само колко е изпитателно и нетърпеливо! — Пасторът се обърна към Каролайн: — Във всеки случай тя се е погрижила да се появиш на белия свят и затова ще е по-добре да засвидетелствуваш благодарността си към нея по-бързо, като се поправиш и бузите ти поруменеят отново. Хей! Ами че тя беше пълничка — да ме убиеш, не мога да кажа какво е направила със себе си.

— Ако желанието да оздравееш има целебна сила, тогава бързо ще се съвзема. Тази сутрин нямах нито причина, нито сили да искам това.

В този момент Фани почука на вратата и обяви, че вечерята е сложена.

— Чичо, бихте ли ми изпратили малко от вечерята горе — каквото изберете от вашето блюдо. Това е по-разумно, отколкото да изпадаш в истерия, нали?

— Говориш като истински мъдрец, Кари. Ей сега ще имаш всичко, което искаш. Когато жените решат да бъдат разумни и преди всичко разбираеми за околните, тогава добре се погаждам с тях. Виж, мъглявите им и префинени чувства и безкрайно разтегливите им понятия никак не съм в състояние да разбера. Ако една жена ме помоли да й донеса нещо за ядене или някоя дреха — нека бъде дори яйцето на приказната птица Рух^[1] или златният нагръдник на Аарон, малко от скакалците и дивия мед на свети Йоан Кръстител или пък кожената му престилка — тогава мога да разбера поне какво иска. Но когато започнат да хленчат, без и те самите да знаят за какво — да бълнуват за разбиране, за чувства или пък някоя друга от тези техни неясни измислици, — е, тогава господ да ми е на помощ, защото не зная какво означават тези неща, нито пък ги притежавам. Госпожо, приемете ръката ми.

Мисис Прайър даде да се разбере, че тази вечер желае да остане при дъщеря си. Хелстоун излезе, но скоро се върна, понесъл едно блюдо в собствената си миропомазана ръка.

— Това е пиле — каза той. — Но утре ще имаме фазан. Помогнете й да седне и я наметнете с шала. Кълна се, че знам как трябва да се гледа един болен. Виж, Кари, това е онази малка сребърна виличка, която ти използува, когато дойде за пръв път у дома ми — ето едно щастливо хрумване, проява на нежно внимание. Грабвай я, Кари, и започвай да дъвчеш.

В движенията на Каролайн личеше огромно старание. Чичо й смръщено наблюдаваше колко отпаднала бе все още тя, но затова пък и предрече прекрасни неща за в бъдеще. Докато племенницата му хвалеше парчето месо, което й бе донесъл, и му се усмихваше с благодарност, той се наведе над възглавницата й, целуна я и каза с дрезгав, развълнуван глас:

— Лека нощ, дете! Нека бог е с теб!

Каролайн така добре си почина през тази нощ, сгушена в майчините си обятия и положила глава на гръдта й, че забрави да поиска друга възглавница. И въпреки че докато спеше на няколко пъти я спохождаха неспокойни сънища, когато се събуди, макар да дишаше тежко, тя бе обзета от чувство на такова безгранично щастие, възвърнало се ведно с проясняващото се съзнание, че вълнението й изчезна още със самото си появяване.

Що се отнася до майка й, тя прекара нощта като Яков в Пенуел^[2]. До самото утро се бори с призрака на смъртта, отправяйки пламенни молитви към бога.