Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shirley: A Tale, 1849 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Васил Антонов, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Шарлот Бронте. Шърли
„Народна култура“, София, 1985
Английска, Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04 95366/79611/5557–183–85
Редактор: Невяна Николова
Художник: Гриша Господинов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Светла Зашева
Коректори: Здравка Славянова, Стефка Добрева
Дадена за набор: юли 1985 г. Подписана за печат: ноември 1985
Излязла от печат: декември 1985 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 43,50. Издателски коли 36,54. УИК 38,53. Цена 5,02 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2
Charlotte Bronte. Shirley
Foreign Languages Publishing House
Moscow, 1956
Превод: © Васил Антонов
Предговор: © Миглена Николчина
Художник: © Гриша Господинов
История
- — Добавяне
Глава I
Левитично[1]
През последните няколко години северната част на Англия беше залята от множество курати — като дъжд се посипаха те по хълмистите земи в тази част на страната. Всяка енория си има по един, а и по повече от тях. Те се намират в онази ранна възраст, която прави хората активни и ги зове към добри дела. Но не годините на близкото минало ще бъдат обект на нашето внимание — ще се върнем към началото на това столетие. Току-що отминалите дни, дните на нашето настояще, са потънали в прах, прежурени от слънцето, сушави и безплодни; ще пропуснем пладне в забравата на сладка дрямка, ще прекараме следобедните часове, унесени в сън, за да ни се присъни зората.
Ако тези встъпителни слова те карат да очакваш някаква романтична история, драги читателю, то ти никога не си бил на по-грешен път. Може би очакваш сантименталност, поезия, бленуване? Или пък страсти, пориви, мелодрама? Обуздай чувствата си, снижи пламъка на надеждите си. В ръцете си държиш нещо правдиво — нещо, пропито с хладен разум и реалност; нещо, лишено от романтика като понеделнишко утро, когато всички трудови люде се будят с мисълта, че трябва да стават и да се залавят за работа. Далеч сме от мисълта, че известно вълнение няма да погъделичка небцето ти, особено към средата и края на угощението, но е съвсем сигурно, че първото блюдо, поднесено на масата спокойно може да бъде консумирано от някой католик — а дори и англокатолик — на Разпети петък през Страстната седмица, защото то ще бъде студена леща с оцет и без олио, клисав хляб с горчиви подправки и без помен от печено агне.
Както казах през последните няколко години северната част на Англия беше залята от множество курати. Но през хиляда осемстотин и единадесета — дванадесета година този благодатен дъжд още не се беше изсипал — младите свещеници бяха малко на брой, нямаше я пасторската помощ, нито пък Дружеството на свещениците[2] които да протегнат ръка на стареещите пастори, като им предоставят необходимите суми за платата на някой млад и изпълнен с жизнени сокове техен колега от Оксфорд или Кеймбридж. Днешните приемственици на апостолите, ученици на доктор Пюзи[3] и проводници на учението му, по онова време се гушеха под завивките в люлките си или пък преминаваха през процеса на обновление посредством кръщаване, извършвано от бавачките им в легени с вода. Ако човек погледнеше, когото и да било от тях, той в никакъв случай не би могъл да допусне, че двойните накъдрени панделки на мрежестата шапчица ограждат челото на един предопределен за ръкополагане и свети дела приемник на свети Павел, свети Петър и свети Йоан; нито пък да предположи, че дългата му нощница ще се превърне след време в бяла стола и че обгърнат в нея, той безмилостно ще тормози душите на енориашите си и ще хвърля в смут старомодни викарии, размахвайки енергично от амвона диплите на тази подобна на риза одежда, която никога не е била развявана над нещо по-високо от писалищна маса.
Но дори и в онези дни на оскъдица се намираха млади свещенослужители — подобно на някое ценно растение, което е рядкост, но все пак може да се открие. Една богопомазана област в Уест Райдинг, графство Йоркшир, можеше да се похвали с три жезъла на Аарон[4], които процъфтяваха в една околност с радиус от двадесет мили. Ей сега ще ги срещнеш читателю. Прекрачи прага на тази заобиколена от градина къща в покрайнини на Уинбъри и поеми към малката гостна — те вечерят там. Позволи ми да ти ги представя — мистър Дън, курат на Уинбъри; мистър Малоун, курат на Брайърфийлд и мистър Суийтинг, курат на Нанъли. Тук е квартирата на мистър Дън, а домът принадлежи на някой си Джон Гейл, дребен фабрикант на платове. Мистър Дън е поканил събратята си на гости. Ние ще се присъединим към тази компания, драги читателю, за да видим каквото може да се види, и да чуем каквото може да се чуе. В момента нашите герои се хранят, а докато правят това, ние ще си поговорим, без да ги безпокоим.
Тези господа са в разцвета на младостта си. Те притежават цялата жизненост на тази интересна възраст — жизненост, за която стоящите над тях и обзети от меланхолия престарели викарии биха дали мило и драго, за да я видят впрегната в изпълнение на пасторските им задължения. Преподобните отци нееднократно са изразявали желание да видят тази жизненост реализирана в старателно надзираване на училищата и в чести визити при болни от поверените им енории. Но младите последователи на левитите са на мнение, че това са скучни дела — те предпочитат да изразходват енергията си за друг род деяния, които, макар и да изглеждат през погледа на други хора много по-досадни и монотонни, отколкото труда на един тъкач над стана, за тях явно представляват непрекъснат извор на наслада и занимавка.
Имам предвид суетенето напред-назад, което тримата непрекъснато извършват между квартирите си — не последователни визити, а една плетеница от триъгълници, чиито нишки те наплитат през цялата година независимо дали е пролет, лято, есен или зима. Сезоните и времето не са от значение за тях. С непонятно усърдие те се преборват със сняг и градушка, с вятър и дъжд, с кал и прахоляк, за да обядват, да пият чай или да вечерят заедно. Трудно е да се каже какво кара всеки от тях да търси компанията на останалите. Не е заради приятелството, защото срещите им винаги са придружени с кавги. Не е заради религията, защото тя никога не се споменава сред тях наистина понякога им се случва да разискват въпросите на теологията, но набожността никога не е била в кръга на интересите им. Не е и заради прекомерното влечение към ястия и напитки, защото в квартирата си всеки от тях може да има също толкова добро бутче или пудинг, също толкова силен чай или крехка препечена филия, колкото и у някои от своите събратя. Мисис Гейл, мисис Хог и мисис Уип, техните хазайки, твърдят, че това „не се върши заради нещо друго, а само с едничката цел да бъдат тормозени хората“. Под „хората“ достопочтените дами разбират, естествено, себе си, защото те наистина биват подлагани на непрестанен тормоз от тази система на взаимни нашествия.
Мистър Дън и гостите му, както вече споменах, в момента вечерят. Сервира им мисис Гейл, но в очите и проблясват искрици от горещия кухненски огън. Тя е на мнение, че привилегията да поканиш някого от приятелите си на обед или вечеря, без да плащаш допълнително (тази привилегия е включена в условията, при които тя дава стаите под наем), напоследък е била твърде често използувана. Днес е само четвъртък, а още в понеделник мистър Малоун, куратът от Брайърфийлд, дойде на закуска и остана за обед; във вторник мистър Малоун и мистър Суийтинг от Нанъли дойдоха на чай останаха за вечеря, прекараха нощта в свободното легло и я удостоиха с компанията си на закуска в сряда сутринта. А ето ги днес, четвъртък, отново тук за вечеря. Мисис Гейл е почти сигурна, че ще останат и през нощта. „C’en est trop“[5] би казала тя, ако можеше да говори френски.
Мистър Суийтинг реже парчето ростбиф в чинията си и се оплаква, че месото е жилаво; мистър Дън твърди, че бирата е изветряла. Е, това вече е върхът на всичко! Ако бяха малко по-любезни, мисис Гейл щеше да понася нещата по-леко; ако поне малко си даваха вид, че са доволни от това, което получават, всичко щеше да бъде наред, но „тези млади свещенослужители са толкова важни и надути и си въобразяват, че стоят над всички“ — не показват никакво уважение към нея само защото не държи прислуга, а върши къщната работа сама, както е правела и майка й преди нея. Освен това постоянно одумват живота и хората в Йоркшир. Именно поради тази причина мисис Гейл не може да допусне, че някой от тях би могъл да бъде истински джентълмен или от благородно потекло. Според нея „старите свещеници струват много повече от всички зелени колежани — те имат маниери и са любезни както с благородните, така и с простите люде“.
— Още хляб! — вика мистър Малоун с глас, който прокънтял, макар и за кратко, го издава, че е роден в земята на детелините и картофите[6]. Мисис Гейл ненавижда мистър Малоун повече от другите двама, но и се страхува от него, защото е снажен и як мъжага, с ръце и нозе на истински ирландец и със също така характерно за националността му изражение на лицето; ликът му не притежава благите черти на потомците на крал Милезий[7], нито пък покоряващата външност на Даниъл О’Конъл[8], а има типичния облик на северноамерикански индианец, характерен за определено съсловие от ирландското дворянство; това е каменно лице с гордо изражение, далеч по-прилягащо на някой робовладелец, отколкото на земеделец от свободното селячество. Бащата на мистър Малоун наричаше себе си джентълмен. Той беше беден, затънал в дългове и невероятно надменен, а синът му беше също като него.
Мисис Гейл подаде хляба.
— Нарежи го, жено! — подвикна гостът й; това „жено“ я сряза като с нож.
Ако се поддадеше на чувствата си, тя би нарязала и свещеника заедно с хляба — тъй болезнено възропта йоркширската й душа срещу грубата му заповед.
Свещениците се радваха на чудесен апетит и независимо, че говеждото бе малко „жилаво“, те добре си похапнаха от него. Изгълтаха също така и порядъчно количество от „изветрялата бира“, а една голяма чиния с йоркширски пудинг и два подноса със зеленчуци изчезнаха, сякаш бяха свежи зелени листа, нападнати от скакалци. На сиренето също бе оказана необходимата почит, а десертът, който бе кейк, изчезна като привидение. Елегия за гибелта на кейка бе издекламирана в кухнята от Ейбръхам, син и наследник на мисис Гейл, момче на шест години, което се бе надявало, че събитията ще вземат съвсем друг обрат, ето защо, когато майка му се върна с празния поднос, то извиси глас и жално зарида.
Междувременно куратите седяха и с умерено удоволствие отпиваха от виното, което беше непретенциозен продукт на съвсем обикновена реколта. Мистър Малоун би предпочел уиски, но тъй като мистър Дън бе англичанин, сред запасите му не се намираше такава напитка. Те отпиваха от виното и спореха, но не за политика, нито пък за философия или литература — в момента, а и поначало тези теми бяха извън кръга на интересите им — нито дори за практическите или теоретическите аспекти на теологията. Спорът им беше насочен към по-несъществените страни на църковните порядки — неща незначителни и празни като сапунени мехури за всички, освен за тях самите. Мистър Малоун, който бе успял да обърне две чаши вино, докато събратята му все още се задоволяваха само с по една, постепенно се развесели в привичния си стил, т.е. стана по-дързък и започна да употребява по-смели изрази с дразнещ тон, като се смееше на собственото си остроумие.
Всеки един от неговите компаньони се превърна в прицел на насмешките му. Малоун разполагаше с голям запас от шеги по отношение на събратята си и имаше навика да ги сипе щедро при случаи, подобни на този, като рядко изневеряваше на природата си. Не съществуваше и очевидна необходимост за подобна изневяра, тъй като той определено се считаше за много интересен и никога не обръщаше внимание на мнението на околните. Обсипваше мистър Дън с намеци за безкрайната му мършавост, с подмятания за неговия чип нос, със саркастични забележки за един протрит кафеникав сюртук, който този джентълмен имаше навика да надява при дъждовно време или при изгледи за дъжд, както и с остроти по повод на един определен набор от изрази и начина на тяхното произнасяне, характерен за лондонското наречие „кокни“ и присъщ на мистър Дън — тези неща несъмнено се нуждаеха от подобно внимание заради изяществото и финеса, които придаваха на стила на мистър Малоун.
Мистър Суийтинг беше задяван за фигурата си, тъй като бе дребен на ръст, чисто и просто момче в сравнение с високото и широкоплещесто тяло на атлетичния Малоун; беше подкачан за музикалните си способности, тъй като умееше да свири на флейта и пееше химни като ангел (според мнението на някои млади дами от енорията); бе наричан с насмешка „галеник на дамите“, подиграван заради майка си и сестрите си, към които той, клетият, хранеше нежна привързаност и за които бе имал неблагоразумието да споменава от време на време в присъствието на този преподобен ирландец, лишен от способността да изпитва естествени роднински чувства.
Всяка от жертвите посрещаше нападенията посвоему: мистър Дън с надуто самодоволство и полунамръщена апатия — единствените опори на неговото иначе малко поразклатено достойнство; мистър Суийтинг — с безразличието на човек, който никога не е изповядвал, че притежава достойнство.
Когато шеговитите нападки на Малоун придобиха по-обиден характер, което стана твърде скоро, потърпевшите се съюзиха в усилията си да насочат острието на атаките си срещу него, като започнаха да му задават въпроси от рода на: колко малчугани са подвиквали „Питър Ирландеца!“ след него, когато е минавал по пътя онзи ден (малкото име на Малоун бе Питър — преподобният Питър Огъстъс Малоун); дали в Ирландия съществува обичай свещениците да носят заредени пистолети в джобовете си и сопа в ръка при редовните визити у енориашите си; какво ли означават думи като „воаял, жребец, прозорец, ливорвер“ (това бе неизменният начин, по които мистър Малоун произнасяше „воал, жребец, прозорец и револвер“); противниците му използуваха и други подобни методи за отмъщение, подсказани от вродената изтънченост на умовете им.
Това, разбира се, не можеше да бъде отминато току-така. У Малоун, който не беше нито добродушен, нито пък флегматичен, закипя гневна страст. Гласът му гърмеше, той ръкомахаше, а Дън и Суийтинг се заливаха от смях. С възможно най-гръмовния си келтски глас Малоун ги обсипваше с обидни епитети от рода на „саксонци“ и „сноби“, а те го подиграваха за това, че е роден в една поробена страна. Той заплашваше с въстание в името на своята „родна страна“ и бълваше яростна ненавист към английското управление; чуваха се думи като „дрипи“, „просия“ и „чума“. Откъм малката гостна се разнасяше невъобразима врява. Човек би си помислил, че този поток от обидни слова може да бъде последван само от дуел. Цяло чудо беше, че мистър и мисис Гейл не прибягнаха до вдигане на тревога и до услугите на стражаря, за да се въдвори мир. Но те бяха свикнали с подобни прояви — знаеха много добре, че тримата никога не вечеряха и не пиеха чай без известни упражнения от този род, чиито последици бяха всъщност съвсем невинни. На хазаите им беше известно, че тези кавги са точно толкова безобидни, колкото и шумни, че не водят до нищо сериозно, че както и да се разделят църковните побратими вечерта, на сутринта те отново ще се поздравят като най-добри приятели.
Достойните съпрузи седяха край огъня в кухнята и се вслушваха в звучните и повтарящи се отеквания, предизвиквани от ударите на юмрука на Малоун върху махагоновата маса в гостната, в звъна от бутилки и чаши, последвал всяка негова юмручна атака, в подигравателния смях на съюзените английски участници в спора и заекващата декламация на изолирания ирландец. И както си седяха така, откъм външната врата долетя шум от стъпки и те чуха как чукчето вън оживя и отправи остър зов. Мисис Гейл отиде да отвори.
— Кой е там горе, в гостната? — попита един глас, който правеше силно впечатление с носовия си тембър и резкия си изговор.
— О! Вие ли сте, мистър Хелстоун? Не ви видях добре в тъмното — смрачава се вече толкова рано. Ще влезете ли господине?
— Искам да зная първо дали си струва да влизам. Кой е в гостната?
— Куратите, господине.
— Как! И тримата ли?
— Да, господине.
— Вечерят тук, така ли?
— Да, господине.
— Достатъчно.
След тези думи гостът влезе — беше човек на средна възраст, облечен в черно. Той прекоси кухнята в посока към вътрешната врата, отвори я, промуши главата си напред и се заслуша. Имаше какво да се чуе, защото в този момент шумът горе бе по-силен отпреди.
— Ха! — възкликна новодошлият, а след това се обърна към мистър Гейл: — Често ли ви се случва това?
Като бивш църковен настоятел мистър Гейл проявяваше нескрито снизхождение спрямо духовенството.
— Млади са, господине, знаете, още са млади — каза той неодобрително.
— Млади! Тояга за тях. Непочтителни хлапаци! Ако бяхте някой дисентер[9], Джон Гейл, а не добър християнин, те биха правили същото, биха се излагали по същия начин, но аз ще им покажа…
Той сложи край на разсъжденията си, като тръшна след себе си вътрешната врата и се заизкачва нагоре по стълбите. Когато стигна до горната стая, отново се заслуша. Отвори вратата, без да почука, и застана пред куратите.
А те притихнаха и се вцепениха. Такова бе състоянието и на ненадейния им посетител. Самият той — нисък на ръст, но с изправено тяло, чиито широки рамене крепяха глава на ястреб, оградена от периферията на голяма черна шапка, която той не счете за необходимо да свали — скръсти ръце на гърди и заоглежда младите си приятели (ако те наистина му бяха приятели), без да проявява признаци на припряност.
— Как! — започна гостът, като изговаряше думите вече не с оня носов тембър, а с дълбок и дори нещо повече от дълбок глас, който нарочно бе докаран да звучи така, сякаш идваше от някаква пещера. — Как! Нима отново сме свидетели на вавилонското стълпотворение? Нима отново небесата са заставили людете да говорят на различни езици? Къде са те сега? Допреди миг звукът им изпълваше цялата къща. Чувах и седемнадесетте езика да отекват с пълна сила — езиците на партянци, медийци, еламити, на жителите на Месопотамия, Юдея и Кападокия, на Понтия и Азия, Фригия и Памфилия, на Египет и части от Либия около Кирена, езикът на странници от Рим, евреи и прозелити, критяни и араби — всеки от тях трябва да е имал представител в тази стая само допреди две минути.
— Моля за извинение, мистър Хелстоун — започна мистър Дън. — Седнете, моля ви. Желаете ли чаша вино?
Любезността му остана без ответ. Ястребът в черно продължи:
— Но защо да говоря за този дар божи — езиците? Дар божи, как не! Обърках и главата, и книгата, и завета — взех Евангелието за Закона, Деянията на апостолите за Битието[10], Ерусалим за равнината Сенаар[11]. Не този дар, а вавилонското стълпотворение ме лиши от слух и ме превърна в глух пън. Вие — апостоли? Как — вие тримата? Не може да бъде! Трима самонадеяни вавилонски зидари, развикали се около кулата — ни повече, ни по-малко!
— Уверявам ви, господине, ние просто разговаряхме на чаша вино, след вечеря, съвсем по приятелски — разисквахме дисентерите.
— Нима? Разисквали сте дисентерите, така ли? Малоун ли разискваше дисентерите? На мен пък ми се стори, че той по-скоро разискваше вас. Това беше истинска кавга — вие тримата вдигахте толкова шум колкото Моузес Бараклъф, шивачът проповедник вдига заедно с всичките си слушатели в методистката църква там долу, когато са точно в разгара на евангелисткото си надвикване. Зная кой е виновникът — вие, Малоун, нали?
— Аз! Но, господине…
— Точно така, господине. Дън и Суийтинг бяха кротки люде, преди да дойдете вие, и отново биха станали такива, ако си отидете. Когато прекосявахте морето, трябваше да оставите ирландските си обичаи на мястото им. Привичките на дъблинските студенти са чужди тук — деяния, които могат да останат незабелязани в някое мочурище или планинска област в Конот[12], тук, в една почтена английска енория, носят само позор на тези, които извличат наслада от тях. Нещо повече — те позорят и светата институция, на която тези хора са просто едни скромни придатъци.
Начинът, по който дребният възрастен господин порицаваше тези младежи, криеше в себе си известна доза достолепие, макар че подобно достолепие навярно не бе най-подходящото в случая. Въпреки свещеническата шапка, черната връхна дреха и гамашите си мистър Хелстоун, опнат като струна и обзет от ентусиазъм, имаше по-скоро вид на опитен офицер, който кастри подчинените си, отколкото на преподобен отец, посвещаващ синовете си в правата вяра. Евангелска благост и апостолска кроткост, като че ли никога не бяха смекчавали чертите на това обветрено лице — ликът на този човек сякаш бе изсечен от гранит, а мъдростта бе врязала в него доказателства за своето присъствие.
— Срещнах Съпълхоу — продължи той — да гази калта в тази дъждовна нощ. Беше се запътил да проповядва в Милдийн, лагера на противника. Както вече ви казах, чух Бараклъф да реве като пощръклял бик сред слушателите си на онова тайно сборище. А вас, господа, ви намирам да висите над полупразните си чаши с мътно вино и да се препирате като стари баби. Нищо чудно, че Съпълхоу покръства и привлича към сектата си по шестнадесет възрастни на ден, както направи преди две седмици; нищо чудно, че Бараклъф, макар да е негодник и лицемер, събира около себе си младите тъкачки, накичени с цветя и панделки, за да видят колко по-здрави са кокалчетата на ръцете му от дървения ръб на кацата му[13]; а още по-малко чудно е, че когато ви оставят сами, без енорийските ви пастори, т.е. без моя милост, Хол и Боулгби, дето ви подкрепяме, вие твърде често изпълнявате свещенослужение в празни зали и претупвате сухите си проповеди, които и без това стигат до ушите само на псалта, органиста и клисаря. Но стига по този въпрос. Дошъл съм да видя Малоун — имам поръчение за вас, о, капитане!
— Какво е станало? — попита Малоун без особен ентусиазъм. — Малко е късно за погребение.
— Имате ли средства за отбиване на нападения?
— Средства за отливане ли? Ето ги чашите, имаме достатъчно. — И той посочи с ръка към масата.
— Имам предвид оръжие.
— У мен са пистолетите, дето ми ги дадохте — никога не се разделям с тях. Нощем ги поставям заредени на един стол до леглото си. И тоягата е с мен.
— Отлично. Ще отидете ли до тъкачницата в клисурата?
— Какво става там?
— Засега нищо, но по всяка вероятност може да се случи нещо. Мур е останал там сам. Изпратил е всичките си работници, на които има доверие, в Стилброу; в тъкачницата са останали само две жени. Това предоставя чудесна възможност на някои от неговите доброжелатели да го посетят, стига да знаеха колко чист е пътят до клисурата в момента.
— Никога не съм бил сред доброжелателите му, господине. Пет пари не давам за него.
— О, така ли? Значи се страхувате?
— Смятам, че ме познавате по-добре. Ако наистина бях убеден, че съществува вероятност за спречкване бих отишъл, но Мур е странен, свит човек, когото никога не съм разбирал. А само за да прекарам няколко часа в прелестната му компания, не бих си помръднал и крака.
— Но такава вероятност съществува, ако не се случи и нещо по-сериозно, макар да не виждам подобна опасност. И все пак тази нощ сигурно ще се случи нещо. Знаете, че Мур е решил да достави нови машини, и тази нощ той очаква два фургона, натоварени със станове и резачки от Стилброу. Скот, надзирателят заедно с няколко подбрани хора е отишъл да ги докара.
— Те ще си ги докарат съвсем кротко и безопасно господине.
— И Мур казва така и твърди, че не се нуждае от никого. Но аз мисля, че трябва да има някой там, дори и само за да бъде свидетел, в случай че стане нещо. Смятам, че Мур не е достатъчно внимателен. Седи си в кантората с отворени кепенци, ходи нагоре-надолу по тъмното, разхожда се до клисурата, по Фийлдхедлейн и между нивите, сякаш е галеникът на околността, макар всъщност да е обект на нейната омраза, или пък сякаш животът му е „омагьосан“, както се казва в приказките. Не си е взел никаква поука от съдбата на Пирсън, нито пък от тази на Армитидж — по единия стреляха в собствения му дом, а по другия — на бърдото.
— Но той трябва да си извлече нужната поука, господине, и да вземе съответните мерки — намеси се мистър Суийтинг. — Мисля си, че би го направил, ако можеше да чуе това, което аз чух онзи ден.
— Какво сте чули, Дейви?
— Познавате Майк Хартли, нали, господине?
— Тъкачът антиномист[14]? Разбира се.
— Когато Майк се запие няколко седмици наред, накрая винаги отива до дома на мистър Хол в Нанъли, за да му каже мнението си за неговите проповеди, да заклейми ужасното му учение за добродетелните дела, към които той зове енориашите си, и да го предупреди, че всичките му слушатели са потънали в безпросветен мрак.
— Но това няма нищо общо с Мур.
— Освен че е антиномист, Майк е още яростен якобинец и левелер[15], господине.
— Зная това. Щом си пийне, и умът му се изпълва с мисли против кралската власт. На Майк не му липсват познания по история и е цяло удоволствие да го слушаш как изрежда списъка на тираните, чиято смърт, както казва той, означава, че „кръвта е била отмъстена“. Този човечец изпитва странна наслада от убийствата на короновани глави или пък от което и да е политическо убийство. До мен достигнаха слухове, че кроял нещо тъмно по отношение на Мур. Това ли имате предвид, Суийтинг?
— Използувахте точната дума, господине. Мистър Хол счита, че този човек не храни никаква лична омраза към Мур. Майк дори твърди, че му е приятно да разговаря с него и да го следва, но същевременно го гложди мисълта, че Мур трябва да послужи като пример за назидание. Онзи ден превъзнасял Мур до небесата пред мистър Хол като най-умния текстилец в Йоркшир. Точно това е причината, казал той, за да бъде избран Мур за жертва, за жертвоприношение, което щяло да донесе най-висша наслада. Дали Майк Хартли е с всичкия си, господине? — попита Суийтинг.
— Не зная, Дейви. Може да е полудял, а може да е просто много хитър или пък по малко и от двете.
— Той твърди, че имал видения, господине.
— А! Той е същински пророк Езекиил или Даниил по въпроса за виденията. Тъкмо си лягах миналия петък вечерта, когато той дойде и ми разказа едно свое видение, явило му се в Нанъли Парк в същия онзи следобед.
— Разкажете ни, господине, какво е било то? — настоя Суийтинг.
— Дейви, тая солидна издатина на черепа ви говори за голямо любопитство[16]. Малоун съвсем не е такъв. Него не го интересуват нито убийства нито виденията. Погледнете го — и момента изглежда като някой голям равнодушен Саф[17].
— Саф! Кой беше Саф, господине?
— Така и предполагах, че няма да знаете кой е. Но бихте могли да откриете — той е библейска личност. Не зная нищо повече за него, освен името и народността му. Но от малък винаги съм си го представи, от плът и кръв. Бъдете уверени, че е бил честен тромав и лишеи от късмет. Кончината си срещнал в Гет от ръката на Совахай.
— А видението, господине?
— Ще го чуете, Дейви. Дън си гризе ноктите, а Малоун се прозява — затова ще го разкажа само на вас. За зла участ Майк, както и мнозина други, е без работа. Мистър Грейм, икономът на сър Филип Нанъли, му бе дал да върши нещо в тамошния параклис. По думите на самия Майк той си подрязвал плета привечер, преди още да се е стъмнило, и точно тогава чул нещо, което взел за някакъв оркестър в далечината — ловджийски рогове, флейти и звук на тръба. Музиката идвала откъм гората и той се зачудил, че някой може да свири там. Погледнал нагоре — сред върховете на дърветата видял да се движат неща, които били червени като макове и бели като жасмин, гората цяла се изпълнила с тях. Започнали да излизат от нея и изпълнили парка. Тогава разбрал, че това били войници — хиляди, десетки хиляди, но шумът, който вдигали, не бил по-голям от жуженето на ято мушици в лятна вечер. Строили се и замарширували, полк след полк, през парка. Той ги последвал до общинската мера край Нанъли. Музиката все така нежно свирела в далечината. Видял как се престроили няколко пъти на землището, а някакъв мъж, облечен в червено, стоял в средата и ги ръководел. Били се разпрострели на повече от петдесет акра. Прекарали там половин час, а след това се отдалечили съвсем тихо с маршова стъпка — през цялото време той не чул нито глас, нито шум от вървеж, нищо, освен музиката, която тихо свирела тържествен марш.
— Накъде отишли, господине?
— Към Брайърфийлд, и Майк ги последвал. Тъкмо минавали през Фийлдхед, когато стълб от дим, какъвто може да излезе от дулата на цял артилерийски полк, безшумно се разстлал над полето, пътя и общинската мера и според думите на Майк достигнал, син и непрозрачен, чак до самите му нозе. Когато димът се разнесъл, той отново се огледал за войниците, но те били изчезнали. Повече не ги видял. Майк, като същински пророк, не само ми разказа видението си надълго и нашироко, но и го разтълкува — то означавало кръвопролитие и социален сблъсък.
— Вярвате ли му, господине? — попита Суийтинг.
— А вие, Дейви? Но, Малоун, защо още не сте тръгнали?
— Изненадан съм, господине, че вие не сте останали с Мур — на вас подобни неща ви допадат.
— Тъй и щях да направя, ако за нещастие не се случи така, че поканих Боултби да вечеря с мен, когато го срещнах да се връща от сбирката на Библейското дружество в Нанъли. Обещах да пратя вас като мой заместник, за което впрочем Мур съвсем не ми благодари, защото предпочита мен вместо вас, Питър. Ако се появи нужда от помощ, ще дойда — сигнал за това ще бъде звънът на камбаната на тъкачницата. А вие тръгвайте, освен — той внезапно се обърна към Суийтинг и Дън — освен ако Дейви Суийтинг или Джоузеф Дън не предпочетат да сторят това. Какво ще кажете, господа? Задачата е благородна, не без наличието на известна опасност за подправка, тъй като околността се намира в особено състояние, както добре ви е известно, а Мур и тъкачницата заедно с всичките му машини са обект на силна ненавист. Не се съмнявам ни за миг, че под жилетките ви бушуват рицарски чувства и едва сдържате храбростта си. Навярно съм твърде пристрастен към Питър, моя любимец. Малкият Дейвид вероятно може да бъде също толкова смел или пък безупречният Джоузеф? Малоун, в крайна сметка вие сте само един непохватен Саул[18], който може единствено да дава назаем доспехите си — дайте пистолетите и донесете тоягата си от ъгъла.
С многозначителна усмивка Малоун извади пистолетите си, като предложи по един на своите събратя, но те далеч не събудиха някаква жар у тях. С изящна скромност всеки от двамата господа отстъпи крачка назад от протегнатите към тях оръжия.
— Никога не съм вземал в ръка подобно нещо — заяви Дън.
— Аз почти не познавам мистър Мур — промърмори Суийтинг.
— Ако никога не сте похващали пистолет, опознайте това усещане сега, велики сатрапино на Египет[19]. Що се отнася до малкия менестрел, вероятно той предпочита да срещне филистимляните въоръжен единствено с флейтата си. Дайте им шапките, Питър — ще отидат и двамата.
— Не, господине. Не, мистър Хелстоун — това не би се понравило на майка ми — умоляваше Суийтинг.
— А поначало аз никога не се меся в неща от подобно естество — отбеляза Дън.
Хелстоун се усмихна язвително; Малоун изцвили като кон в смеха си. Сетне напъха оръжията обратно на местата им, взе шапката и тоягата си и като заяви, че никога не се е чувствувал по-склонен да се бие, отколкото в момента, и че желаел цяла тълпа мърляви дрипльовци да се довлекат до тъкачницата на Мур тази нощ, излезе, вземайки стъпалата надолу по две наведнъж, и така силно затръшна външната врата след себе си, че разтърси цялата къща.