Шарлот Бронте
Шърли (10)

Глава X
Стари моми

Времето продължи своя ход и пролетта завладя всичко. Англия се превърна в приятна за окото гледка полята и се покриха със зеленина, хълмовете й се освежиха, градините й цъфнаха; но на душата й не олекна — бедните все още тънеха в нещастие, работодателите им все още бяха в тревога, тъй като търговията в някои клонове, изглежда, бе заплашена от парализиране поради все още продължаващата война; кръвта на Англия се проливаше, богатствата й се пилееха и всичко това, както изглежда, бе, за да се постигнат някакви смешно дребни цели. Наистина от време на време долитаха вести за успешни действия в Испания, но те пристигаха бавно; помежду им се нижеха дълги периоди, в които нищо друго не достигаше до ушите, освен безочливите самовъзвеличавания на Бонапарт по повод на непрестанните му победи. Страдащите от войната бяха на мнение, че тази безкрайна и, както си мислеха, безнадеждна битка срещу това, което техните страхове или интереси ги караха да считат за непобедима сила, бе повече от нетърпима; те искаха мир на всяка цена; хора като Йорк и Мур — а имаше хиляди, които войната бе принудила наравно с тях да треперят на ръба на банкрута — настояваха за мир с решимостта на отчаяните. Те свикваха събрания, държаха речи, събираха подписи, за да постигнат тази благодат; условията на мира не ги интересуваха.

Всеки човек, взет поотделно, е в по-малка или по-голяма степен егоист; ако пък вземем хората в съвкупност, това важи с още по-голяма сила. Английският търговец съвсем не прави изключение от подобно правило — съсловието на търговците е ярък пример за това. Неговите представители са насочили мислите и усилията си изключително към печелене на пари — те са забравили всякакви съображения от национален характер, освен едно — да разширяват търговията на Англия, (т.е. своята собствена). Рицарските чувства, безкористността, гордостта от честното име са вече безнадеждно мъртви в сърцата им. Земя, управлявана от тях, твърде често би се покривала с позора на капитулацията съвсем не поради подбудите, залегнали учението на Христа, а по силата на тези, внушавани от Мамон. През последната война английските търговци бяха готови да изтърпят плесниците на французите върху дясната си буза, а после и върху лявата; с готовност щяха да предадат наметалата си на Наполеон, а след това любезно щяха да му предложат и саката си, като не биха задържали дори жилетките си, ако ги подканеха — биха помолили за позволение да запазят върху себе си единствено другата част от своето облекло, тъй като в нейния джоб се намират кесиите им. Нито искрица смелост, нито един признак на съпротива не биха показали те, докато ръката на корсиканския бандит не посегне към тази драгоценна кесия; едва тогава може би, превърнали се веднага в английски булдози, биха скочили към гърлото на този грабител и биха се вкопчили там, биха увиснали — упорити, ненаситни, докато не си възвърнат съкровището. Търговците, които говорят против войната, винаги заявяват, че я ненавиждат, понеже била нещо варварско и кърваво; ако ги чуе да говорят, човек би помислил, че те са с по-друга душевност, че изпитват особено внимание и загриженост към себеподобните си. Но това не е така. Мнозина от тях са извънредно тесногръди и безсърдечни, имат добро отношение само към представителите на собственото си съсловие, а се държат на разстояние, дори са враждебни към всички останали; наричат ги безполезни, поставят под съмнение правото им на съществувание, дразнят се при мисълта, че другите около тях могат да дишат свободно, и считат обстоятелството, че тези хора се хранят, пият и живеят в прилични домове, за нещо съвсем неоправдано. На тях не им е известно какво вършат другите, за да облекчат, зарадват или просветят човешкия род; няма да си направят труда и да попитат — този, който не е в търговията, бива обвиняван, че яде хляба на ленивостта, че води безполезно съществувание. Дано минат още дълги години, преди Англия да се превърне в нация от бакали!

Вече заявихме, че Мур не бе някой самопожертвувателен патриот; обяснихме също какви обстоятелства бяха развили у него склонността да насочи вниманието и усилията си към преследване на личните си интереси; ето защо, когато за втори път се бе почувствувал изтласкан до ръба на пропастта, той най-енергично започна да се бори срещу силите, които го бяха прекатурили. Онова, което можеше да се направи, за да се засили движението против войната в северната част на страната, той направи, като агитираше и други, чиито пари и връзки ги поставяха над самия него по сила и влияние. Понякога чувствуваше, че в исканията, които неговата партия отправяше към правителството, се съдържа твърде малко разум — когато слушаше, че цяла Европа е застрашена от Бонапарт и че цяла Европа се надига с оръжие в ръка, за да му се противопостави, когато видя Русия под заплаха, видя как тя се надига, разярена и сурова, за да защити замръзналата си земя, крепостничеството си, мрачния си деспотизъм от ботуша, от ярема и тиранията на един чужд завоевател, той разбра, че Англия, едно свободно кралство, няма право в този момент да иска от синовете си да правят отстъпки и да предлагат условия за мир на несправедливия и ненаситен френски предводител. Когато от време на време пристигаха новини за действията на онзи ЧОВЕК^[1], който представляваше Англия на Иберийския полуостров, за пътя му от един успех към друг — път, изминаван тъй бавно, но непоколебимо, тъй внимателно, но уверено, тъй „неприбързано“, но „неуморимо“; когато четеше собствените кореспонденции на лорд Уелингтън по страниците на вестниците — документи, написани от Скромността под диктовката на Истината, — в сърцето си Мур признаваше, че начело на войските на Британия е застанала някаква сила, бдителна, търпелива, истинска и скромна, призвана, в крайна сметка, спечели победата за страната, която предвождаше. В крайна сметка! Но този край бе още твърде далеч; а междувременно той, Мур, можеше да бъде унищожен като личност, надеждите му да бъдат стъпкани в прахта — той трябваше да мисли за себе си, да следва мечтите си, за да извоюва своята съдба.

Мур воюваше за нея така разпалено, че не след дълго достигна до дълбок разрив със стария си приятел и консерватор — пастора. Те се скараха на една сбирка, а впоследствие си размениха по няколко остри писма по страниците на вестниците. Мистър Хелстоун обяви Мур за якобинец, престана да се вижда с него дори не му говореше, когато се срещнеха; същевременно даде на племенницата си да разбере, че връзките й с дома на Мур трябва да бъдат прекратени за известно време и тя да се откаже от уроците си по френски. Този език, отбеляза той, бил в най-добрия случай неприличен и лекомислен, както и повечето произведения, написани на него, били неприлични и лекомислени, а идеите им били изключително вредни за слабите женски умове. Чудел се (допълни пасторът) кой е бил непрокопсаникът, въвел модата жените да изучават френски — едва ли можело да се измисли нещо по-неподходящо; това било все едно да храниш рахитично дете с тебешир и чиста водица; Каролайн трябвало да се откаже от този език, да се откаже и от братовчедите си — те били опасни хора.

Мистър Хелстоун съвсем определено очакваше съпротива срещу тази своя заповед под формата на сълзи. Той рядко си блъскаше главата над постъпките на Каролайн, но в ума му се въртеше смътната мисъл, че на нея и е приятно да посещава дома на братовчедите си; подозираше също така, че на племенницата му се нрави появата на Робърт Мур в техния дом, когато наминаваше от време на време. Старият разбойник бе забелязал, че когато Малоун се отбиваше някоя вечер, за да засвидетелствува уважение и да прояви чар, като пощипваше ушите на една попрестаряла черна котка, която обикновено споделяше възглавничката с нозете на мис Хелстоун, или пък грабваше някоя ловджийска пушка и започваше да гърми с нея по вратата на един навес за сечива в градината, докато светлината на деня все още не се бе стопила и позволяваше да се забележи тази възголяма мишена — междувременно той оставяше вратите на коридора и всекидневната широко отворени в студа, за да може да притичва вътре и вън и да съобщава за неуспехите или попаденията си с шумна грубоватост, — та пасторът бе забелязал, че при подобни занимателни обстоятелства Каролайн обикновено изчезваше, като безшумно се изнизваше на горния етаж и там се криеше от погледа на всички, докато не я извикаха долу за вечеря. От друга страна, когато Робърт Мур бе на гости, той не изтръгваше признаци на живот от котката, не й правеше нищо, освен понякога да я примами от възглавничката на коляното си и да я остави там да си мърка или да й позволи да се покатери на рамото му и да отрие глава с бузата му; по време на гостуването му не се разнасяха оглушителни пушечни трясъци, не се усещаше парфюмът на серните барутни изпарения, не се вдигаше шум, нито пък гърмяха хвалби — въпреки всичко това обаче Каролайн седеше в стаята и, изглежда, намираше необяснимо удоволствие в нашиването на игленици за еврейската кошница и в плетенето на чорапи за нейната посестрима — мисионерската кошница.

Тя мълчеше през повечето време и Робърт й обръщаше малко внимание, като рядко насочваше разговора към нея; но мистър Хелстоун съвсем не бе от ония възрастни джентълмени, които можеха лесно да бъдат измамени, дори напротив — той неотклонно бе на своя пост и ги наблюдаваше, когато си пожелаваха лека нощ, а веднъж, само веднъж, бе видял как погледите им се срещат. Има хора, които биха изпитали удоволствие от подобен уловен поглед, тъй като в него няма нищо лошо, напротив — той излъчва радост. Това в никакъв случай не бе поглед, издаващ някакъв взаимен заговор, тъй като между двамата нямаше общи любовни тайни — следователно той не бе помрачен от лукавство и притворство; само очите на мистър Мур вперени в тези на Каролайн, бяха открили, че нейните очи са чисти и нежни, а очите на Каролайн, срещнали тези на мистър Мур, признаха, че неговите очи са мъжествени и търсещи — всеки от тях бе усетил очарованието по свой собствен начин. Мур леко се бе усмихнал, а Каролайн също тъй леко бе поруменяла. Мистър Хелстоун би могъл да ги нахока още на самото място — те го бяха раздразнили. Защо? Невъзможно бе да се отговори. Ако някой го бе попитал какво заслужава Мур в онзи миг, той би отвърнал: „Камшик“; ако го бяха попитали същото за Каролайн, той би й присъдил една плесница; ако бе последвал въпрос относно причината за подобни наказания, той би вдигнал цял бунт срещу любовта и би заявил, че няма да търпи подобни глупости под собствения си покрив.

Тези лични съображения, съчетани с причини от политически характер, доведоха до решението му да раздели братовчедите. Той оповести волята си на Каролайн една вечер, когато тя седеше до прозореца и работеше нещо, обърнала към него лице, озарено от свещта. Само няколко минути преди това през ума му бе минала мисълта, че Каролайн изглежда по-бледа и по-тиха от обикновено; не бе убягнало от вниманието му това, че през последните три седмици името на Робърт Мур не се бе отронвало от устните й; нито пък през това време тази личност се бе появявала в дома на пастора. Известни съмнения за тайни срещи споходиха мислите му; поради своето не особено високо мнение за жените пасторът изпитваше към тях непрестанно подозрение и смяташе, че те се нуждаят от постоянно надзираване. С доста суховат и недвусмислен тон чичото изрази желанието си Каролайн да прекъсне ежедневните си посещения в дома в клисурата; той очакваше някакво потрепване, някакъв поглед на неодобрение — потрепване последва наистина, но то бе съвсем леко, а към мистър Хелстоун не бе отправен никакъв поглед.

— Чуваш ли ме? — попита той.

— Да, чичо.

— Ти, разбира се, ще постъпиш така, както ти казвам.

— Да, непременно.

— И никакви писъмца до братовчедка ти Хортенз — никакво общуване. Не одобрявам възгледите на това семейство — те са якобинци.

— Добре — тихо каза Каролайн.

Тя се съгласи; аленината на вълнението не заля лицето й, в очите и не се появиха сълзи — тъжната замисленост, която владееше чертите й, преди мистър Хелстоун да проговори, остана непроменена; тя се подчини.

Да, и то напълно, защото тази заповед съвпадна с нейното решение отпреди това; за нея бе станало мъчително да посещава дома в клисурата — там тя не срещаше нищо друго, освен разочарование; надеждата и любовта бяха изоставили този малък дом, защото Робърт явно го бе напуснал. Винаги когато попиташе за него — нещо, което тя правеше рядко, тъй като дори при самото произнасяне на името му лицето й пламваше, — отговорът бе, че го няма у дома или пък че е много зает с делата си; Хортенз се опасяваше, че тази непрекъсната работа ще го погуби — той твърде рядко наминаваше към дома си, за да сложи някой залък в уста; Мур се бе преселил да живее в кантората си.

Каролайн можеше да го вижда само на църква, а и там не смееше да го поглежда често — всеки поглед бе изпълнен с прекалено много болка и радост, всеки поглед събуждаше прекалено много чувства; а тя отдавна бе успяла да разбере, че всички тези чувства са напразни.

Веднъж, в една мрачна и влажна неделя, когато в църквата имаше малко хора и когато най-вече оттам отсъствуваха някои дами, пред чиито способности да наблюдават и да въртят остри езици Каролайн тръпнеше в страхопочитание, тя се реши да потърси с очи мястото на Робърт и да задържи погледа си върху седналия там мъж. Той бе сам — Хортенз бе останала у дома, водена от благоразумните си съображения, свързани с дъжда и една нова пролетна шапка. През цялата проповед Мур седя със скръстени ръце и сведени надолу очи, с тъжно и отвлечено изражение на лицето. Когато бе потиснат, цветът на лицето му ставаше по-тъмен, отколкото когато се усмихваше, а днес страните и челото му бяха покрити с най-тъмния си и мрачен оттенък. Докато изучаваше този буреносен лик, Каролайн инстинктивно почувствува, че мислите му не са поели в някоя позната или приятна посока, че те са далеч оттук, не само от нея, но от всичко, което тя можеше да проумее или в което можеше да му съчувствува.

Нищо от онова, за което бяха разговаряли заедно в момента не бе в съзнанието му — интересите и задълженията, за които се смяташе, че са от естество, към което тя не би могла да има отношение, го бяха откъснали от нея.

Каролайн размишляваше над този въпрос посвоему; мъчеше се да вникне в чувствата на Мур, в живота и страховете, в съдбата му; напрягаше ума си да проумее тайнствената дума „търговски дела“, опитваше се да разбере за тези „дела“ нещо повече от онова, което й е било казвано някога, да осмисли тяхната обърканост, трудностите, задълженията и изискванията, свързани с тях; стараеше се да осъзнае душевното състояние на така наречения „делови човек“, да вникне в неговото съзнание, да почувствува това, което би почувствувал той, да се стреми към онова, към което би се стремил и той. Искреното й желание бе да види нещата в истинската им светлина, а не да се поддава на романтични чувства. С известни усилия тя успя да съзре частица от истината тук-таме, като се надяваше, че този слаб лъч светлина ще е достатъчен, за да я води по-нататък.

„Наистина — заключи Каролайн — това, което става в главата на Робърт, е по-различно от това, което мисля аз, защото моето съзнание е изцяло заето от самия него; а пък той няма нито време, нито възможност да мисли за мен. Това, което наричат любов, е през последните две години преобладаващото чувство в моето сърце; винаги там, винаги будно, винаги неспокойно; докато други чувства обгръщат неговите мисли, други чувства владеят съзнанието му. Ето сега той става и след малко ще напусне църквата, защото дойде краят на службата. Ще обърне ли глава към моето място? Не, нито за миг — не ми подари нито един поглед; а как боли от това — един мил поглед щеше да ме направи щастлива до утре; но не го получих; той не пожела да ме погледне, а сега вече го няма. Странно как мъката ме е сграбчила за гърлото, понеже очите на едно друго човешко същество не пожелаха да срещнат моите.“

В тази неделна вечер мистър Малоун дойде, както обикновено, на гости на пастора и след чая Каролайн се оттегли в стаята си. Фани, която добре познаваше навиците й, бе стъкнала в камината й малък ободряващ огън, тъй като времето навън бе ветровито и хладно. Затворена там сама, без другар, с когото да размени някоя дума, какво друго можеше да прави, освен да се отдаде на мислите си? Тя крачеше безшумно напред-назад по застлания с килим под; главата й бе сведена, а ръцете й скръстени — самата мисъл за сядане я дразнеше; умът й бе залят от потока на бягащите мисли — тази вечер Каролайн бе обхваната от няма възбуда.

Няма бе стаята, ням бе и целият дом. Двойната врата към кабинета на чичо й заглушаваше шума от гласовете на двамата господа, а прислугата бе притихнала в кухнята с книги в ръце, книги, които младата господарка им бе раздала и им бе препоръчала като „подходящо неделно четиво“. Самата тя бе разтворила една такава книга на масата, но тази книга бе останала недокосната — поученията й бяха непонятни за нея, а и съзнанието й бе твърде заето, политнало твърде далеч, за да се вслуша в думите на нечий друг ум.

Въображението й също бе изпълнено с образи — образът на Мур, места, където той и тя са били заедно, спомени от зимни вечери край камината, един облян от слънце горещ летен следобед, прекаран заедно с Робърт сред гората на Нанъли, божествени винетки, изплетени от миговете на някой благ пролетен ден или някоя зряла есен, когато бе седяла до братовчед си в шубрака на клисурата, вслушвайки се в песента на майската кукувица или пък споделяйки с него септемврийските съкровища от лешници и зрели къпини — да събира този десерт от диви плодове, представляваше утринното й удоволствие: тя пълнеше с тях една малка кошничка, която покриваше със зелени листа и свежи цветове, докато следобедното й удоволствие се състоеше в това да ги поднася на Мур къпина по къпина, лешник по лешник, както птицата храни своите малки.

Ликът на Робърт бе с нея; гласът му съвсем ясно звучеше в ушите и; няколкото негови ласки сякаш отново бяха оживели. Но тъй като тези радости бяха безплътни, не след дълго те отлетяха — образите избледняха, гласът заглъхна, въображаемото ръкостискане се стопи в хладина върху дланта и, а там, където топлото докосване на устните бе оставило следа върху челото й, сега се бе настанило онова усещане, което човек изпитва от ледена капка дъжд. Тя се завърна от вълшебното царство на мечтите в света на реалността — вместо гората на Нанъли през юни видя тясната си стая; вместо птичите песни по алеите чу дъжда по прозореца; вместо шепота на южния вятър до слуха й достигна вопълът на източния; а вместо Мур компания й правеше безплътният мираж на нейната неясна сянка върху стената. Извръщайки се от смътното видение, чиито очертания отразяваха собствения й образ, както и унилата замисленост в наведената поза на главата с безцветните кичури коса, тя седна (бездействието подхождаше повече на състоянието, в което постепенно изпадаше) и си каза: „Сигурно ще живея до седемдесет години. Доколкото знам, здравето ми е добро и пред мен има още петдесет години живот. Какво ще правя през цялото това време? С какво ще запълня дните, които ме разделят от гроба?“

Каролайн потъна в размисъл.

„Явно няма да се омъжа — продължи тя. Тъй като Робърт не ми обръща внимание, предполагам, че никога няма да имам съпруг, когото да обичам, нито пък деца, за които да се грижа. Доскоро със сигурност възлагах надежди на задълженията и чувствата на съпруга и майка, които да запълнят живота ми. Смятах за нещо естествено да имам обикновена съдба и никога не ми е минавало през ума да подиря някаква друга; но сега разбирам много добре, че вероятно съм се лъгала. Сигурно ще остана стара мома. Ще доживея да видя Робърт женен за някоя друга, за някоя богата дама; а аз никога не ще се омъжа. За какво съм създадена тогава, питам се. Къде е моето място на този свят?“

Каролайн се замисли отново.

„Но да! — продължи тя. — Това е въпросът, на който повечето от старите моми не могат да намерят отговор — други го решават вместо тях, като казват: «Вашето място е да правите добро на другите, да помагате там, където има нужда от помощ.» Това до известна степен е правилно, а пък е и много удобно верую за онези, които го изповядват; но си мисля, че някои хора са твърде склонни да твърдят, че други трябва да жертвуват живота си заради тях и в тяхна полза, а те да им се отплащат единствено с похвали, като ги наричат предани и добродетелни. Това достатъчно ли е? Може ли да просъществуваш така? Няма ли някаква ужасна празнота, подигравка, лишение и жажда в това съществувание, което отдаваш на други поради липса на нещо собствено, на което да го посветиш? Подозирам, че е така. Нима добродетелта е залегнала в себеотрицанието? Не вярвам. Прекалената смиреност поражда тирания, а отстъпчивостта създава егоизъм. Католицизмът усърдно проповядва себеотричане, подчинение пред другите, а никъде другаде не могат да се намерят толкова много алчни тирани, колкото ги има сред католическите свещеници. На всяко човешко същество се пада определен дял от права. Струва ми се, че би допринесло много за щастието и благополучието на всички, ако всеки осъзнае своята полагаема се част и се държи за нея така, както мъченикът се държи за вярата си.

Странни мисли се въртят из главата ми — дали това е нормално? Не съм много сигурна. Е, добре, поне животът е кратък — казват, че седемдесет години минават като сън; всяка пътека, отъпкана от човешки крак, завършва до един и същи предел — гроба: тази малка пролука на повърхността на този огромен глобус, бразда, където могъщият земеделец с косата полага семето, отронило се от узрялото стъбло; то пада там, загива и отново пониква, след като светът се е завъртял още няколко пъти около оста си. Това е за тялото; а междувременно душата размахва криле и се отправя нагоре по дългия си път, каца на ръба на морето от огън и стъкло и като поглежда надолу през пламналата яснота, открива там образа на християнската Света троица — Отец вседържител, Син застъпник и Животворящия дух. Това поне са думите, избрани да изразят неизразимото, да опишат онова, което не подлежи на описание. Но кой може да проумее истинския живот на душата в отвъдното?“

Огънят бе догорял до последния въглен; Малоун си е заминал, а сега звънецът в кабинета на чичо и оповестяваше времето за молитва.

Следващия ден Каролайн трябваше да прекара почти сама, тъй като чичо й бе отишъл да обядва у приятеля си доктор Боултби, викария на Уинбъри. През цялото време мисленият й разговор със себе си продължаваше в същия дух — тя гледаше към бъдещето и се питаше как да постъпи с живота си. Фани, която от време на време влизаше в стаята по работа, забеляза, че господарката й седи съвсем неподвижно. Не се помръдваше от мястото си, все така трудолюбиво наведена над ръкоделието — не повдигна глава, за да проговори на Фани, както правеше обикновено, а когато последната отбеляза, че денят е хубав и че тя би трябвало да излезе на разходка, Каролайн само каза:

— Студено е.

— Много усърдно нашивате, мис Каролайн — продължи девойката, като се приближи към малката масичка.

— Вече ми омръзна, Фани.

— Ами защо продължавате тогава? Оставете ръкоделието — почетете малко или захванете нещо, което ще ви е приятно.

— Човек се чувствува самотен в този дом, Фани, не мислиш ли?

— Не вярвам да е така, госпожице. Аз и Елайза сме си добра компания; но вие много се заседявате — трябва повече да ходите на гости. А сега направете така — качете се горе, сложете си хубави дрехи и идете да пиете чай, по приятелски, с мис Ман или мис Ейнли; сигурна съм, че всяка от тях ще се зарадва да ви види.

— Но домовете им са неприветливи — те и двете са стари моми. Сигурна съм, че старите моми са много нещастен народ.

— Едва ли, госпожице — те не могат да бъдат нещастни; много добре се грижат за себе си. Всички са такива егоистки.

— Мис Ейнли не е егоистка, Фани — тя винаги прави добрини. Колко всеотдайна и внимателна бе към мащехата си, докато старата дама бе жива; а сега, когато е съвсем сама на света без братя, сестри или някой друг, който да се грижи за нея, тя е така великодушна към бедните, доколкото поне и позволява положението. И все пак никой не се сеща за нея, нито пък с радост би отишъл да я види — а как само и се присмиват мъжете!

— Не е хубаво, дето правят така, госпожице. Аз мисля, че тя е добра жена, но мъжете винаги обръщат внимание само на външността.

— Ще отида да я видя — възкликна Каролайн, като се надигна от мястото си, — а ако ме покани на чай, ще остана. Каква несправедливост е да се пренебрегват хората само защото не са красиви, млади и весели! Ще намина също и към мис Ман — тя може да не е дружелюбна, но какво я е направило такава? Какъв е бил нейният живот?

Фани помогна на мис Хелстоун да прибере ръкоделието си, а след това и да се облече.

— Вие няма да бъдете стара мома, мис Каролайн — каза тя, като завързваше колана на кафявата й копринена рокля, подредила предварително нейните меки, гъсти и лъскави коси, — у вас няма нищо, което да напомня за стара мома.

Каролайн се вгледа в малкото огледало пред себе си и помисли, че все пак у нея има такова нещо. Виждаше, че се е променила през последния месец, че цветът на лицето й е станал по-блед, че очите й са станали други — около тях имаше сенки, а лицето й бе придобило унил вид; с две думи, не беше така хубава, както преди. Направи лек намек за това пред Фани, от която не получи пряк отговор, а само една забележка, че външността на хората се меняла и че на нейната възраст едно малко повяхване не означавало нищо — скоро щяла да се съвземе и да стане по-свежа и по-розова от всякога. След тези уверения Фани прояви особено усърдие, като я уви цялата в топли шалове и кърпи, докато Каролайн, почти задушена от тежестта им, се принуди да окаже съпротива срещу допълнителни предпазни мерки от този род.

Тя направи своите визити — първо при мис Ман, тъй като това бе най-трудната задача, мис Ман наистина не притежаваше обичлива натура. Досега Каролайн без колебание бе заявявала, че не я харесва, и неведнъж се бе присъединявала към Робърт, когато той се беше присмивал на някои от нейните странности. Обикновено Мур не бе саркастичен, особено спрямо някого, който бе по-смирен или по-слаб от самия него; но един или два пъти се бе случвало да е в стаята, когато мис Ман бе посещавала сестра му, и след като беше слушал излиянията й и наблюдавал изражението й за известно време, той бе излизал навън в градината, където младата му братовчедка се грижеше за някои от любимите му цветя, и докато стоеше наблизо и я наблюдаваше, се бе забавлявал, сравнявайки прекрасната младост, нежна и привлекателна, със сбръчканата старост, посърнала и непознала любовта, като шеговито повтаряше на усмихнатото момиче възкиселите слова на повехналата стара мома. Веднъж, при един такъв случай, Каролайн му бе казала, вдигайки поглед от прекрасното цвете, което привързваше към колчето му:

— О, Робърт, вие не харесвате старите моми. Това значи, че и аз бих попаднала под ударите на вашия сарказъм, ако бях стара мома.

— Вие стара мома! — бе възкликнал той. — Каква забавна мисъл, изречена от устни с такъв цвят и форма! Мога да си представя обаче как вие на четиридесет години, облечена скромно, с бледо и умислено изражение, ще бъдете все още с този прав нос, бяло чело и благи очи. Предполагам, че ще запазите и гласа си, който притежава тембър, различен от твърдия и басов орган на мис Ман. Кураж, Кари! Дори и на петдесет вие няма да отблъсквате погледите.

— Мис Ман нито сама си е избирала, нито пък сама си е настройвала гласа, Робърт.

— Природата я е създала, когато е била в настроение да създава тръни и бодли; докато за създаването на някои жени тя отрежда майските утрини, когато обсипва игликата върху торфа и лилията върху горския мъх със светлина и роса.

 

Въведена в малката гостна на мис Ман, Каролайн я завари както я бе заварвала винаги — заобиколена от съвършена чистота, спретнатост и спокойствие (в края на краищата не е ли това една от добродетелите на старите моми, че самотата рядко ги прави небрежни или разпилени?); по полираните мебели нямаше прах, нямаше прах и по килима; на масата бе поставена ваза със свежи цветя, а в камината гореше ярък огън. Самата мис Ман седеше по начин, типичен за старите моми — малко неприветливо и малко сковано, — в един люлеещ се стол с възглавнички; в ръцете си държеше плетиво — това бе любимото й занимание, тъй като изискваше минимално напрежение. При влизането на Каролайн тя се повдигна, съвсем леко. Да избягва всякакви вълнения, бе един от принципите в живота на мис Ман — още от сутринта се бе старала да си наложи сдържаност и тъкмо бе постигнала известно състояние на летаргично спокойствие, когато почукването на посетителката й я стресна и провали успеха на целодневните и усилия. Това бе главната причина, поради която не бе особено щастлива да види мис Хелстоун — посрещна я сдържано и хладно я покани да седне; когато гостенката зае мястото си срещу люлеещия се стол, старата мома втренчи погледа си в нея.

Да бъдеш фиксиран от погледа на мис Ман, съвсем не бе обикновено изпитание. Робърт Мур го бе преживял веднъж и никога нямаше да забрави случилото се. Той бе сметнал, че това е поглед, способен на всичко онова, което бе по силите на Горгона Медуза, и изрази съмнение дали след тази беда кожата на лицето му се е запазила такава, каквато си е била преди, и дали тъканта й не се е вкаменила. Погледът бе оказал такова въздействие върху него, че го бе прогонил незабавно от дома му; беше го отпратил направо до дома на пастора, където той се появи пред Каролайн с много странно изражение на лицето и я удиви, като пожела топъл роднински поздрав, за да заличи злото, което му бе сторено.

Несъмнено погледът на мис Ман, една представителка на нежния пол, бе много страховит: очите й бяха изскочили напред — виждаше се по-голямата част от бялото им — и гледаха така втренчено, така немигащо в теб, сякаш бяха някакви топки от стомана, запоени в главата й; а когато, все още вперила поглед в теб, започваше да говори със своя неописуемо сух и монотонен глас — глас без извивки или интонации, — тогава човек се чувствуваше така, сякаш някой мрачен образ на зъл дух се обръщаше към него. Но това бе само плод на въображението, нещо, което оставаше на повърхността. Сатанинската мрачност на мис Ман рядко отиваше по-далеч от ангелската сладост на стотици красавици. Тя бе една съвършено почтена и съвестна жена, която навремето бе изпълнявала такива задължения, от чиито сурови изпитания множество феи в човешки образ с очи на газели, копринени къдри и сребърни гласове биха се отдръпнали в ужас — бе преживяла многобройни и продължителни сцени на страдание, бе проявила непоколебимо себеотрицание, бе жертвувала време, средства и здраве за тези, които и се бяха отплащали само с неблагодарност, и сега нейният главен, почти единствен недостатък беше, че проявяваше критичност към околните.

А тя бе наистина критична. Каролайн не бе седяла и пет минути, когато нейната домакиня, която все още я държеше под магията на този страшен горгоновски поглед, започна да дере живи някои от семействата в околността. Тя се зае с тази работа по един особено хладнокръвен и методичен начин, подобно на хирург, който упражнява скалпела си върху някакъв безжизнен обект, без много да подбира; трудно й бе да каже за някого, че е добър човек, и направи безпристрастна дисекция на всичките си познати. Ако от време на време нейната слушателка си позволяваше да пророни по някое оправдателно слово, мис Ман го подминаваше с презрение. И все пак, макар и безжалостна в анатомията на морала, клюките не бяха нейното амплоа — никога не разпространяваше злонамерени или хапливи клевети; нейните недостатъци се кореняха не толкова в сърцето й, колкото в характера й.

Днес Каролайн откри това за пръв път; и принудена да съжалява за различните несправедливи оценки, които неведнъж бе правила по отношение на старата мома с несговорчив нрав, тя започна да й говори по-меко, не със съчувствени думи, но със съчувствен тон. Каролайн видя самотата на своята домакиня в нова светлина; това важеше и за нейната непривлекателност — анемичната бледност на лицето й и дълбоките бръчки по него. Девойката изпитваше съжаление към самотната и измъчена жена; нейното изражение говореше за чувствата и в момента — един пленителен лик е най-пленителен тогава, когато трогнатото сърце му вдъхне състрадателна нежност. Мис Ман, съзряла такъв един лик пред себе си, бе трогната на свой ред — тя показа, че бе усетила този тъй неочакван интерес към собствената си личност, която досега се бе натъквала само на студенина и подигравки, като отвърна с искреност. Обикновено не се отпускаше да говори за собствените си работи, тъй като никой не желаеше да я изслуша, но днес направи това и довереницата й проля сълзи, слушайки разказа и, защото тя разказваше за жестоки, мъчителни и продължителни страдания. Да, мис Ман приличаше на жив труп; да, тя бе мрачна и никога не се усмихваше; да, тя се стремеше да избягва вълненията, воюваше за своето спокойствие и желаеше да го задържи! След като узна всичко, Каролайн призна, че човек трябва по-скоро да се възхищава на душевната сила на мис Ман, отколкото да я обвинява за нейната навъсеност. Читателю! Когато съзреш нечий лик, за чието постоянно униние и тъга не можеш да намериш обяснение, чиято неизменна прилика с някой тъмен облак те дразни с явната си безпричинност, бъди сигурен, че там някъде има рана; рана, която съвсем не е толкова плитка, макар и да е скрита.

Мис Ман почувствува, че среща известно разбиране и това й даде кураж да отиде още по-далеч; защото, колкото и стари, неугледни, примирени, самотни и злочести да сме, щом сърцата ни са запазили и най-слабата искрица живот, те са запазили също така, тръпнещ до това мъждиво въгленче, и един изтерзан, призрачен копнеж за разбиране и обич. Този излинял призрак едва ли получава и по трохичка на година; но когато гладът и жаждата са го измъчили до краен предел, когато цялото човечество е забравило за този умиращ наемател на един загиващ дом, тогава божията милост си спомня за опечаления дух и манна небесна се посипва върху устни, които никога вече няма да познаят радостите на земната храна, Библейски обещания, чути за пръв път в годините на добро здраве, но тогава просто преминали покрай ушите, отново долитат като шепот до леглото на болния — тогава разбираме, че бог наблюдава това, от което цялото човечество е извърнало поглед; съзнанието извиква отново надеждата за нежното състрадание на Исус и упованието в него — отслабналият поглед, отправен отвъд времето, съзира дом, приятел и спасение във вечността.

Мис Ман, окуражена от вниманието на притихналата си слушателка, продължи да говори за отминалите събития в живота си. Тя говореше като човек, който изрича истината — просто, с известна сдържаност; не се хвалеше, нито преувеличаваше. Каролайн откри, че старата мома е била предана дъщеря и сестра, че всеотдайно е бдяла до смъртния одър на мнозина; че страданието, което сега тровеше нейния живот, се дължеше на продължителни и непрестанни грижи за болните; че е била подкрепа и опора на един злочест родственик в тежките мигове на собственото му падение и че нейната ръка все още го предпазва от пълна нищета. Мис Хелстоун остана цялата вечер, като пропусна другата си запланувана визита. Когато си тръгна от дома на мис Ман, тя взе решение да се постарае за в бъдеще да извини недостатъците й, никога да не се шегува с чудатостите й и да не се присмива на нейната неугледност; и преди всичко да не я пренебрегва, а да я посещава веднъж седмично, да й предложи уважение и привързаност, поне от едно човешко сърце — Каролайн усещаше, че вече съвсем искрено може да я почете поне с частица от тези чувства.

Когато се върна, Каролайн заяви на Фани, че е останала много доволна от излизането си, тъй като сега се чувствува много по-добре. На следващия ден тя посети мис Ейнли. Тази дама разполагаше с по-ограничени средства от мис Ман и домът й бе по-скромен; ако изобщо можеше да се намери разлика, тук сякаш бе дори още по-чисто, въпреки че тази не млада дама не можеше да си позволи прислуга, а вършеше всичко сама, като само от време на време разчиташе на помощта на едно момиченце, което живееше наблизо.

Мис Ейнли бе не само по-бедна, но дори още по-отблъскваща на вид от другата стара мома. На млади години сигурно е била грозна; сега, на петдесет, бе много грозна. При първа среща само хора с изключително добре дисциплинирано съзнание не биха се извърнали от мис Ейнли с раздразнение, не биха се изпълнили с предразсъдъци срещу нея заради непривлекателната й външност. Тя беше и извънредно педантична в облеклото и поведението си — имаше външността, говора и маниерите на истинска стара мома.

Посрещането й бе сдържано дори и в своята любезност (да, все пак то бе любезно), но мис Хелстоун я извини за това. Тя знаеше нещо за добротата на сърцето, което туптеше под този колосан нагръдник; всички в околността — поне всички жени в околността — знаеха нещо за него; никой не говореше против мис Ейнли, освен някои прекалено буйни младежи или пък някои невнимателни възрастни господа, които я обявяваха за ужасна.

Каролайн скоро се почувствува у дома си в тази малка гостна; една внимателна ръка пое шала и бонето й, а след това я отведе до най-удобното място край камината. Не след дълго двете жени — младата и старата бяха вече дълбоко улисани в разговор; скоро Каролайн осъзна силата, която един спокоен, безкористен и благ ум бе в състояние да упражни над тези, към които бе отправено въздействието му. Мис Ейнли не спомена нито дума за себе си — през цялото време говореше за другите. Недостатъците им тя подминаваше; нейната тема бяха нуждите им, които се стремеше да задоволи, страданията, които искаше да облекчи. Тя бе религиозна, истински апостол на вярата — някои биха я нарекли „светица“ — и често говореше за религията със святи думи, думи, в които някои хора, притежаващи усет за смешното, без да притежават способността точно да преценят и вярно да съдят за характера на човека, несъмнено биха видели подходящ обект за подигравки, мишена за подмятания и насмешки. Но усилията им биха отишли напразно. Искреността никога не е смешна — тя винаги буди уважение. Независимо дали истината — била тя религиозна или нравствена — говори красноречиво и с добре подбрани слова или не, нейният глас трябва да се слуша почтително. Нека тези, които не могат добре, нито пък със сигурност да съзрат разликата между гласа на лицемерието и този на неискреността, никога да не дръзват да се смеят, за да не ги сполети злочестината да се изсмеят на неподходящо място и да извършат богохулство додето си мислят, че проявяват остроумие.

Не от устата на мис Ейнли чу Каролайн за нейните добри дела; но независимо от това тя знаеше за повечето от тях. Благотворителността й бе честа тема за разговор сред бедните в Брайърфийлд. Това не бяха дела, свързани с раздаване на пари — старата мома бе твърде бедна, за да раздава много, макар че се подлагаше на лишения, за да може при нужда да даде своята лепта, — това бяха дела на една Сестра на благотворителността, много по-трудни за постигане, отколкото тези на лейди Баунтифул^[2]. Тя бдеше до леглото на всеки болен, сякаш не се страхуваше от никаква болести и се грижеше се за бедните, за които никой друг не желаеше да се погрижи — посрещаше всичко спокойна, смирена внимателна и уравновесена.

За тази своя доброта мис Ейнли получаваше твърде малка отплата. Мнозина от бедняците до такава степен свикваха с грижите й, че почти не и благодаряха; богатите чуваха да се говори за тях с удивление, но си мълчаха от срам заради сравнението между нейната жертвоготовност и тяхната собствена. Но пък много жени дълбоко я почитаха — не можеха да постъпят другояче; а един господин — само един — я бе дарил с приятелството си и пълното си доверие: това бе мистър Хол, викарият на Нанъли. Той бе заявил, при това в думите му имаше много истина, че животът й бил по-близо до този на Христос, отколкото животът, на което и да е друго познато нему човешко същество. Не трябва да мислиш, читателю, че като обрисувам характера на мис Ейнли, то той е плод на въображението ми: не, ние търсим прототиповете на такива портрети само в истинския живот.

Мис Хелстоун се постара да вникне добре в ума и сърцето, които се разкриха пред нея. Тя не се натъкна на някакъв изключителен интелект, от който да се възхити — старата дама просто притежаваше здрав разум; но пък откри толкова добрина, толкова благотворност, толкова кротост, търпение и истинност, че се поклони в себе си пред мис Ейнли. Какво струваше любовта й към природата, какво струваше усетът й за красота, какво струваха нейните разнообразни и бурни чувства, силата на задълбочената й мисъл, по-изявената й способност да възприема, сравнени с практичната добродетел на тази хрисима жена? За момент те й се сториха само красиви форми на егоистично удоволствие; в съзнанието си тя ги потъпка с нозе.

Вярно е, че Каролайн все още изпитваше болка от това, че животът, който правеше мис Ейнли щастлива, не би могъл да направи същото за нея — колкото и да бе чист и деен, сърцето й го смяташе за твърде скучен, защото в него липсваше любовта, а съзнанието й — за изпълнен с твърде много лишения. При все това, мислеше си тя, нямаше съмнение, че силата на навика го бе превърнала в практичен и поносим за всеки — Каролайн чувствуваше, че бе позорно да изпитваш сантиментални копнежи, да подхранваш тайни мъки и безплодни спомени, да си инертен, да пилееш младостта си в мъчително бездействие, да преминаваш през годините, без да правиш нищо.

„Ще трябва да се съвзема — бе нейното решение — и да се опитам да бъда мъдра, щом не мога да бъда добра.“

Тя попита мис Ейнли не би ли могла да й помогне с нещо. Мис Ейнли, щастлива от предложената помощ, й отвърна утвърдително и изброи няколко бедни семейства в Брайърфийлд, като добави, че би било добре, ако Каролайн ги посети; възложи й също така по нейна допълнителна молба, известна работа в помощ на някои бедни жени с много деца, които не можеха да си служат добре с иглата.

Каролайн се върна у дома, начерта плановете си и си даде дума да не се отклонява от тях. Отдели известна част от времето си за обучение, а друга — за нещата, които мис Ейнли можеше да й възложи. Остатъка от времето определи за упражнения — нито минутка не трябваше да бъде посветена на трескавите мисли, които я бяха огорчили миналата неделна вечер.

За нейна чест можеше да се каже, че Каролайн изготви плановете си съвестно и с упорство. В началото работата бе трудна, а и към края не стана по-лека, но тя й помогна да възпре и потисне страданието — самото занимание поглъщаше силите й, пречеше й да потъне в размисъл. От време на време искрици на задоволство изпъстряха сивия й живот, когато разбираше, че е направила добро, доставила е радост или е облекчила страдание.

Но все пак трябва да кажа истината — тези усилия не й донесоха нито спокойствие за тялото, нито мир за душата; въпреки всички тях тя линееше, ставаше все по-тъжна и по-бледа; въпреки всички тях в паметта й постоянно звучеше името на Робърт Мур — една елегия по миналото непрестанно отекваше в ушите й, един траурен вътрешен вик ни за миг не й даваше покой; тежестта на скършения дух, на мъчителни и сковаващи мисли бавно се спускаше над жизнерадостната й младост, сякаш зимата удържаше победа над нейната пролет; почвата на душата й и нейните съкровища постепенно замръзваха в безплодно бездействие.