Шарлот Бронте
Шърли (23)

Глава XXIII
Една вечер извън дома

Беше прекрасен летен ден, който Каролайн прекара изцяло сама (чичо й бе в Уинбъри). Дългите, изпълнени със слънце, безветрени и безоблачни часове (колко много й се бяха сторили те след изгрев — слънце!) за нея бяха толкова самотни, сякаш се нижеха в огряната от слънце безлюдна Сахара вместо в разцъфналата градина на един английски дом. Тя седеше в беседката с ръкоделие на коленете, с пръсти, които усърдно въртяха иглата, с очи, които следваха и направляваха техните действия, и с ум, изпълнен от неспокойни мисли, когато Фани се приближи до вратата, огледа моравата и покрайнините на градината и като не видя тази, която търсеше, извика:

— Мис Каролайн!

Отвърна й един тих глас:

— Фани!

Той дойде откъм беседката и Фани се насочи натам. В ръцете си носеше бележка, която бе поета от пръсти, останали сякаш без сили да я задържат. Мис Хелстоун не попита откъде е, нито пък я погледна — просто я остави да падне сред гънките на ръкоделието.

— Донесе я Хари, синът на Джо Скот — каза Фани.

Прислужницата не бе вълшебница, нито пък знаеше някакви магии, но въпреки това думите й оказаха чудотворно въздействие върху младата й господарка. Последната вдигна глава с бързото движение на човек, чиито сетива са се разбудили, и хвърли един съвсем не унил, а изпълнен с живот въпросителен поглед към Фани.

— Хари Скот! А кой го е изпратил?

— Той дойде от клисурата.

Каролайн веднага сграбчи падналата в скута й бележка, разчупи печата й и я прочете за две секунди. Това бе едно мило послание от Хортенз, в което тя известяваше младата си братовчедка, че се е завърнала от Уърмуд Уелс, че днес щяла да бъде сама, тъй като Робърт отишъл до пазара в Уинбъри, и че нищо нямало да й достави по-голямо удоволствие от посещението на Каролайн за следобедния чай; добрата дама изразяваше своята увереност, че една подобна промяна щяла да бъде много подходяща и ползотворна за Каролайн, на която сигурно ужасно много й липсвали както мъдри напътствия, така и благотворно общество, особено след като недоразумението между Робърт и мистър Хелстоун било предизвикало откъсването й от нейната „meilleure amie“^[1]. Следваше подпис — Хортенз Жерар Мур. В послеслов тя я умоляваше веднага да сложи шапката си и незабавно да изтича при нея.

Каролайн не се нуждаеше от повторна покана — на драго сърце остави детската ленена престилчица, която украсяваше за еврейската кошница, и се завтече до горния етаж, за да покрие къдрите си със сламената шапка и да загърне раменете си с черния копринен шал, чиито семпли гънки подхождаха добре на фигурата й, а тъмният му цвят се открояваше на фона на роклята и светлото й лице; на драго сърце щеше да се откъсне за няколко часа от самотата, от мъката, от кошмара на живота си; на драго сърце щеше да се втурне надолу по зеления склон към клисурата, да вдъхне аромата на цветята в живия плет, който бе по-приятен от дъха на мъхавата роза или лилията. Тя, разбира се, знаеше, че Робърт не си е у дома, но за нея бе удоволствие да отиде там, където допреди малко е бил той — след толкова дълга и толкова безпощадна раздяла дори само един поглед към дома му, едно влизане в стаята, където е седял сутринта, за нея бе равнозначно на среща с него. Това й вдъхна живот. И отново Илюзията тръгна по петите й, надянала маската на добрата фея — леко потрепване на криле галеше страните и, а полъхът, долитащ от синьото лятно небе, й нашепваше; „Робърт може да се върне, докато се намираш в дома му. И тогава поне ще можеш да го видиш, поне ще можеш да му подадеш ръка, а може би и за минутка ще можеш да поседнеш до него.“

„Стига!“ — бе собственият й строг отговор, но утешителният глас и думите, които той нашепваше, й доставяха радост.

Мис Мур навярно бе зърнала от прозореца проблясването и шумоленето на бялата рокля още докато Каролайн се бе провирала между клоните на градинските храсти, защото излезе да я посрещне на входа. Както обикновено тя вървеше изправено, стегнато и мудно — никога не позволяваше на привързаността или възбудата да нарушат достойнството на движенията й. Но мис Мур с усмивка на уста посрещна радостта на питомката си, целувката й и нейната нежна и топла прегръдка. Тя я въведе вътре с внимание — полуизмамена и изцяло поласкана. Полуизмамена! Ако това не бе така, то най-вероятно тя щеше да й посочи вратата, а след това да я затвори след нея. Ако напълно съзнаваше кой точно бе виновникът за по-голямата част от тази детинска радост, Хортенз сигурно щеше едновременно да се възмути и разгневи. Сестрите не обичат, когато млади девойки се влюбват в братята им — това изглежда ако не дръзко, то поне глупаво, проява на слабост, заблуда, нелепа грешка. Самите те не обичат братята си, колкото и силна сестринска привързаност да изпитват към тях, а мисълта, че други биха могли да ги обичат, ги отблъсква, сякаш са прочели блудкав любовен роман. Накратко казано, първото им чувство, породено от подобно откритие (както става с мнозина родители, установили, че децата им са влюбени), е това на нетърпимост и презрение. Благоразумието — ако са разумни хора — променя след време това лъжовно чувство, но ако са лишени от разум, нещата не се променят и тогава снахата е мразена докрай.

— Сигурно очаквахте да ме заварите сама, съдейки по писмото ми — отбеляза мис Мур, докато съпровождаше Каролайн до гостната. — Само че аз го писах сутринта, а от обед насам имам компания.

Когато Хортенз отвори вратата, пред очите на Каролайн се разкри следната картина — креслото пред камината бе затрупано от алените дипли на една пищна рокля, над която с достойнство се мъдреше шапка, по-внушителна и от корона. Тази шапка не бе пристигнала тук покрита с боне — не, тя бе донесена в огромна чанта или по-точно в средно голям балон от черна коприна, чийто зейнал отвор се придържаше от балена. Краищата или по-скоро къдрите на шапката стърчаха на около двадесет сантиметра от лицето на собственицата си. Панделката, чиито краища се виеха живописно около главата, бе завързана на две огромни фльонги. Самата панделка беше в голямо количество, дори бих казала в извънредно голямо количество. Шапката красеше главата на мисис Йорк и бе нейна неотменима собственост; пищната рокля също принадлежеше на тази дама и й отиваше в не по-малка степен.

Тази едра дама бе наминала по приятелски на чаша чай. Това бе голяма и рядка проява на благосклонност — все едно кралицата да отиде на посещение без покана, за да сподели това, с което господ е благословил трапезата на някой от нейните поданици. Мисис Йорк не бе в състояние да прояви по-висока степен на благоволение — тя, която по принцип ненавиждаше ходенето по гости и визитите на чай, като заклеймяваше с прозвището „клюкарка“ всяка девойка или омъжена жена от околността.

Нямаше никаква грешка обаче — мис Мур бе нейна любимка и мисис Йорк бе доказвала този факт повече от един път: доказвала го бе, когато се бе спирала, за да поговори с нея в църковния двор в някой неделен ден, като я бе канила, почти гостоприемно, да я посети в Брайърмейнс; доказа го и днес с височайшето благоволение да й направи лична визита. Според собственото й обяснение причините за нейното предпочитание бяха, че мис Мур била жена с достойно поведение без ни най-малка проява на непочтеност в речта и държането си, а освен това, тъй като била чужденка, сигурно се нуждаела от приятелска подкрепа. Вероятно тя можеше да добави още и това, че семплият й вид, непретенциозното и безупречно до педантичност облекло и мудните й, лишени от привлекателност маниери за нея бяха допълнителна препоръка. Поне едно бе сигурно — жените, които се отличаваха с противоположните качества, а именно красота, жизнерадостно поведение и елегантен вкус в облеклото, много често се разминаваха с нейното одобрение. Това, което караше мъжете да се възхищават от нежния пол, срещаше в очите на мисис Йорк укор, а това, което те подминаваха и презираха, се радваше на нейната подкрепа.

Каролайн се приближи до внушителната дама с известна плахост — тя познаваше мисис Йорк съвсем слабо и като пасторска племенница изпитваше известни съмнения относно посрещането, което щеше да й бъде оказано. То бе доста хладно, но за нейно облекчение тя успя да прикрие неудобството си, като се извърна, за да свали бонето си. Нито пък изпита някакво неудоволствие, когато, едва седнала, бе заговорена от едно малко създание, облечено в рокличка с широк колан. То изникна като някаква фея откъм креслото на едрата дама, където до този момент бе седяло на една табуретка, скрито за погледа на Каролайн от гънките на обширната червена рокля. Момиченцето се затича към мис Хелстоун, безцеремонно обви с ръце шията й и поиска целувка.

— Майка ми не е любезна с вас — каза молителката, след като получи целувката и с усмивка отвърна на поздрава. — А и Роуз не ви забеляза — те са си такива. Ако вместо вас в стаята бе влязъл някой бял ангел с корона от звезди, майка ми щеше само да кимне сдържано, а пък Роуз дори нямаше да вдигне поглед. Но аз ще ви бъда приятелка — винаги съм ви обичала!

— Джеси, имай мярка в приказките си и не бъди толкова дръзка — каза мисис Йорк.

— Но, мамо, вие сте толкова студена! — възпротиви се Джеси. — Мис Хелстоун не ви е направила нищо лошо, защо тогава не сте любезна с нея? Седите така сковано, имате такова хладно изражение на лицето и говорите толкова сухо — защо? Точно така се отнасяте и към мис Шърли Кийлдар, и към всяка друга млада дама, която посещава дома ни. А пък Роуз е направо един авто… авто… забравила съм думата, но тя означава машина с човешки вид. Ако зависеше само от вас, вие двете щяхте да прогоните всяка жива душа от Брайърмейнс — Мартин често го казва!

— Била съм автомат? Много добре! Остави ме тогава на мира! — обади се Роуз от ъгъла, където бе седнала на килима край библиотеката с разтворена на коленете книга. — Как сте, мис Хелстоун? — добави тя, като хвърли бегъл поглед към тази, на която говореше, а след това отново сведе надолу към книгата своите сиви, необикновени очи, погълната от нейните страници.

Каролайн я погледна скришом, като се замисли за вглъбеното й младежко изражение. Забеляза някакво несъзнателно движение по устните на четящото момиче — движение, което издаваше твърд характер. Каролайн притежаваше такт и проницателност — усещаше, че Роуз Йорк е особено дете, че в нея има нещо неповторимо. Тя знаеше как да се държи с нея. Като се приближи тихо, Каролайн коленичи на килима до момичето и погледна през малкото рамо към книгата. Това бе един от романите на мисис Радклиф^[2] — „Италианецът“.

Двете почетоха известно време заедно, без да продумат. След малко Роуз прояви вниманието си към нея, като я попита, преди да обърне нова страница:

— Свършихте ли?

Каролайн само кимна утвърдително.

— Харесва ли ви? — не след дълго попита Роуз.

— Преди много време, когато я четох като малка, тази книга ме бе грабнала изцяло.

— Защо?

— Началото й бе толкова обещаващо. То ме накара с трепет да очаквам някаква невероятна история, която трябваше да се случи по-нататък.

— Когато човек я чете, изпитва чувството, че е далеч от Англия, че наистина е в Италия, под друго небе — онова синьо южно небе, което пътешествениците описват.

— Усещате това, нали, Роуз?

— Тази книга ме изпълва с копнеж да пътувам, мис Хелстоун.

— Когато пораснете, може би желанието ви ще се осъществи.

— Решена съм сама да намеря начин да го осъществя, ако никой не ми помогне. Не мога да прекарам целия си живот в Брайърфийлд. Сравнен с мирозданието, светът съвсем не е толкова голям — трябва да видя поне външността на нашата собствена кръгла планета.

— Каква част от външността й?

— Първо това полукълбо, в което живеем, а след това другото. Решила съм животът ми наистина да бъде живот, а не мрачен сън като този на жабата под камъка, нито пък дълга и бавна смърт като вашата в дома на чичо ви.

— Като моята? Какво искате да кажете, дете?

— Нима не е равносилно на бавна смърт да сте винаги затворена в онази пасторска къща? Всеки път, когато минавам покрай това място, то ми напомня на гробница е прозорци. Никога не съм виждала някой да се суети пред вратата, не съм чувала шум да долита отвъд зида — сигурно и от комините никога не излиза дим. Какво правите там?

— Шия, чета, уча уроците си.

— Щастлива ли сте?

— А нима ще бъда по-щастлива, ако тръгна да скитам по чужди страни сама, както искате да сторите вие?

— Много по-щастлива, дори и да не правехте нищо друго, освен да скитате. Но не забравяйте, че аз ще имам определена цел — ала дори и да тръгнехте просто ей така, като някоя омагьосана принцеса от приказките, пак щяхте да бъдете по-щастлива от сега. Само за един ден щяхте да минете покрай много хълмове, гори и реки и всички те щяха непрекъснато да менят вида си — когато слънцето ги огрява или се скрива зад някой облак, когато времето е влажно или сухо, когато е тъмно или светло. В дома на брайърфийлдския пастор нищо не се променя — мазилката по таваните в стаите, тапетите по стените, пердетата, килимите, столовете, — всичко е винаги едно и също.

— Промяната необходима ли е за щастието?

— Да.

— А може ли да го замени?

— Не зная. Но си мисля, че еднообразието и смъртта са почти равнозначни.

На това място се обади Джеси.

— Не е ли луда? — попита тя.

— Но, Роуз — продължи Каролайн, — аз се страхувам да водя живот на пътешественик. Поне за мен всичко би свършило като историята, която четете в момента — с разочарование, празнота и душевно терзание.

— Така ли завършва „Италианецът“?

— Такова бе мнението ми, когато я прочетох.

— По-добре е да опиташ всичко и да не откриеш смисъл в него, отколкото да не опиташ нищо и да пропилееш живота си. Все едно човек да извърши греха на онзи окаян мързеливец, който погребал таланта си, като го завързал в кърпа!^[3]

— Роуз — отбеляза мисис Йорк, — истинското удовлетворение се постига единствено когато човек изпълни дълга си.

— Точно така, мамо! И ако Създателят ме е дарил с десет таланта, тогава дългът ми е да ги използувам така, че да ги направя десет пъти повече. Няма да ги заровя в прашните чекмеджета у дома. Няма да ги пусна и в някоя счупена касичка, нито пък ще ги затворя заедно с приборите за чай в някой бюфет. Няма да ги сложа върху вашата работна маса, за да бъдат затрупани от вълнени чорапи. Няма да ги пъхна в шкафа за бельото, та чаршафите да им послужат за погребално покривало, а най-малко, мамо (тя се надигна от пода), най-малко ще ги скрия в купата с картофите, за да се наредят заедно с хляба, маслото, сладкишите и шунката на лавиците в килера.

Роуз замълча за момент, след което продължи:

— Мамо, бог, комуто всеки от нас дължи своите таланти, ще дойде един ден и ще ни поиска сметка. В много домове чайникът, старият чорап, чаршафът, изрисуваната с върбови клонки купа ще върнат своето ялово съкровище — позволете поне на своите дъщери да вложат парите си на борсата, за да могат, когато дойде господарят им, да му платят дължимото с лихва.

— Роуз, носиш ли ръкоделието си, както ти бях казала?

— Да, мамо.

— Тогава седни и започни един ред.

Роуз веднага седна и се залови за работа, както й бе казано. След пауза от около десет минути, през които тя бе заета с работата си, майка й попита:

— Сега чувствуваш ли се потисната? Чувствуваш ли се жертва?

— Не, мамо.

— И все пак, доколкото успях да проумея тирадата ти, тя бе насочена срещу всякакви женски и домакински задължения.

— Погрешно си ме разбрала, мамо. Ще съжалявам ако не мога да се науча да шия — постъпвате правилно, като ме карате да работя.

— Дори и да кърпиш чорапите на брат си и да оправяш леглата?

— Да.

— Защо тогава роптаеш против това?

— Нима не бива да правя нищо друго, освен това? Ще го правя, но ще правя и нещо повече. Това е, което имах да казвам. В момента съм на дванадесет години и докато не стана на шестнадесет, няма да отворя дума отново за таланти — в продължение на четири години се задължавам да бъда старателна ученичка за всичко, на което можете да ме научите.

— Виждате какви са дъщерите ми, мис Хелстоун — отбеляза мисис Йорк, — колко рано са помъдрели във възгледите си! „Искам това, предпочитам онова“ — тази песен ми повтаря Джеси като кукувичка; докато Роуз надига по-дързък глас: „Ще направя това, няма да направя онова!“

— Но поне посочвам причината, мамо. Освен това ако гласът ми е твърде дързък, той все пак се чува само веднъж в годината. На всеки мой рожден ден душата ми ме кара да правя по едно пророчество за моето собствено възпитание и отглеждане — аз го изричам, и толкова. А дали ще се вслушате, или не — това е ваша работа, мамо.

— Бих посъветвала всички млади дами — продължи мисис Йорк — да изучат характерите на такива деца, преди да се омъжат и да имат собствено потомство. Нека си помислят добре дали им се нрави отговорността да направляват небрежните, дали им допада усилието да убеждават упоритите и дали са по вкуса им вечното бреме и грижи да възпитат най-добрите.

— Но когато човек обича, това не би трябвало да е толкова трудно — намеси се Каролайн. — Майките хранят към децата си най-нежна обич, при това много повече, отколкото към себе си.

— Чудесни думи! Толкова сантиментални! Трудното в живота тепърва ще почука на вашата врата, госпожице!

— Но, мисис Йорк, когато поема в ръцете си някое малко дете — например детето на някоя бедна жена, чувствувам, че обиквам това безпомощно създание по един особен начин, макар и да не съм му майка. За него с готовност бих направила почти всичко, стига да бъде поверено изцяло на моите грижи, стига животът му изцяло да зависи от мен.

— Вие чувствувате! Да! Да! Виждам, че до голяма степен сте ръководена от чувствата си и се смятате за личност с много емоционален и деликатен характер, в това няма никакво съмнение. А съзнавате ли, че всички тези романтични идеи са успели да придадат на лицето ви един неизменен замечтан израз, който много повече подхожда на някоя героиня от роман, отколкото на жена, която ще трябва да си проправя път в истинския живот с помощта на здравия разум?

— Не, нищо подобно не ми е минавало през ума, мисис Йорк.

— Само се погледнете в огледалото зад вас. Сравнете лицето, което ви гледа оттам, с онова на някоя ранобудна и трудолюбива доячка.

— Лицето ми е бледо, но то не е сантиментално, а повечето доячки, колкото и румени и здрави да изглеждат, са по-глупави и практически са по-неподготвени да си проправят път в живота от мен. По принцип аз размишлявам повече и по-правилно, отколкото доячките — следователно там, където те биха постъпили неразумно, тъй като рядко се замислят, аз, с помощта на мисълта, бих постъпила мъдро.

— О, не! Вие ще се повлияете от чувствата си. Действията ви ще бъдат ръководени от поривите на емоционалната ви природа.

— Разбира се, вероятно често пъти ще се влияя от чувствата си — та нали за това са ми дадени. Този, когото чувствата ме учат да обичам, трябва и ще бъде обичан от мен. Надявам се, че ако някога имам съпруг и деца, чувствата ми ще ме накарат да ги обичам. Мисля си, че тогава поривите на емоционалната ми природа ще бъдат достатъчно силни, за да ме принудят да обичам.

Каролайн изпита удоволствие, когато изрече тези думи с подчертан тон — изпита удоволствие, че събра смелост да ги произнесе в присъствието на мисис Йорк. Не се тревожеше, че отговорът, който щеше да последва, може да бъде несправедливо язвителен — изчерви се, но не от гняв, а от вълнение, когато неприветливата дама й отвърна хладно:

— Няма смисъл да хабите театралните си дарби. Беше казано много добре, дори прекрасно, но публиката ви — една възрастна съпруга и една стара мома — не е подходяща за това. Трябваше да присъствува някой необвързан господин. Дали пък мистър Робърт не се крие някъде зад пердето, мис Мур, как мислите?

Хортенз, която бе пропуснала по-голямата част от разговора, тъй като надзираваше приготвянето на чая в кухнята, не успя добре да схване насоката, която разговорът бе взел. С озадачен вид тя отвърна, че Робърт се намира в Уинбъри. Мисис Йорк се изсмя с особения си откъслечен смях.

— Толкова сте пряма, мис Мур! — каза тя с покровителствен тон. — Само вие можете да разберете тъй буквално въпроса ми и да му отвърнете по толкова обикновен начин. Вие поне нищо не разбирате от тайни кроежи. Около вас могат да стават какви ли не странни неща, без вие да проумеете нещо — не сте от онези, за които хората казват, че имат ум като бръснач.

Тези двусмислени комплименти, изглежда, не допаднаха много на Хортенз. Тя понадигна рамене, свъси черните си вежди, но запази озадачения си израз.

— Още от дете у мен са забелязвали мъдрост и проницателност — отговори тя. И наистина, Хортенз особено много се нервираше, когато тези нейни качества се поставяха под съмнение.

— Сигурна съм, че никога не сте кроили планове как да си спечелите съпруг — продължи мисис Йорк, — а нямате и никакъв предишен опит, който да ви е от помощ, за да разберете кога другите правят това.

Каролайн усети как тези мили думи попаднаха там, където доброжелателната й събеседница бе искала да ги изпрати — в самото й сърце. Тя дори не бе в състояние и да отбива стрелите — в този момент бе беззащитна; ако отвърнеше с нещо, това щеше да означава, че ударът е попаднал в целта. Мисис Йорк наблюдаваше как бе забила смутения си поглед в пода, как страните й пламтяха мъчително, как наведеното й напред и несъзнателно потръпващо тяло изразяваше обзелото я терзание — тя почувствува, че страдащото момиче пред нея бе лесна плячка. Тази странна жена изпитваше вродена неприязън към стеснителните и чувствителни характери, към емоционалните натури. Това съвсем не означаваше, че красотата и нежността на някое младо лице бяха гаранция за обичта й. Тя рядко бе попадала на личност, която да съчетава у себе си всички тези отблъскващи качества, а още по-рядко бе държала тази личност в ръцете си, и то при обстоятелства, които й позволяваха напълно да я сломи. През този следобед мисис Йорк като че ли бе особено язвителна и непримирима; подобно на зъл козел тя наведе напред глава и се втурна в нова атака, за да убоде и пусне кръв.

— Братовчедка ви Хортенз е отлична сестра, мис Хелстоун. Дами, които идват, за да опитат късмета си в този дом, съвсем спокойно могат с малко повече женска хитрост да приспят бдителността на господарката на къщата и да вземат юздите в собствените си ръце. На вас ви допада компанията на роднината ви, нали, госпожице?

— На коя роднина?

— О, на братовчедка ви, разбира се.

— Хортенз винаги е била много мила с мен.

— Всяка сестра, която има брат за женене, е винаги „много мила“ за неомъжените си приятелки.

— Мисис Йорк — изрече Каролайн, като бавно повдигна очите си, чиято синева се избистри от смущението и заблестя ясна и спокойна, а от поруменелите и страни се отдръпна аленината на срама и те станаха бледи и неподвижни, — мисис Йорк, мога ли да ви попитам какво означават думите ви?

— Искам да ви дам урок, с който да ви покажа, че трябва да възпитате у себе си висока нравственост, искам да ви отвратя от хитростта и неискрените чувства.

— А нима имам нужда от такъв урок?

— Повечето млади дами днес имат нужда от него. Вие сте една доста съвременна млада дама — болезнено чувствителна, деликатна, с влечение към самотата, което предполага, че много малко неща в обикновения свят изглеждат достойни за вниманието ви. Но обикновеният свят, обикновените честни хора са по-добри, отколкото мислите вие, много по-добри, отколкото някое романтично настроено девойче със завъртяна от книгите глава, което почти не подава носа си вън от градинския зид на своя чичо, пастора.

— Което означава, че вие нищо не знаете за това девойче. Извинете ме, макар че няма никакво значение дали ще ме извините, или не, нападнахте ме, без да бъдете предизвикана, и затова аз ще се защитя, без да бъда извинена. Вие нямате никаква представа за отношенията ми с моите братовчеди; в пристъп на лошо настроение се опитахте да отровите нашето приятелство с неоправдани намеци, изпълнени с много повече хитрост и неискреност, отколкото всяко нещо, в което можете основателно да ме обвините. Това, че съм бледа и че понякога съм свенлива, съвсем не е ваша работа. Че обичам книгите и не съм склонна да клюкарствувам — това пък трябва да ви засяга още по-малко. А това за „романтично настроеното девойче“ е чисто и просто ваша измислица — никога не съм превъзнасяла романтичните чувства пред вас, нито пък пред някого, когото вие познавате. Съвсем не е престъпление, че съм пасторска племенница, макар че вие може да сте достатъчно тесногръда, за да мислите така. Вие не ме харесвате, макар и да нямате никаква оправдателна причина за това — тогава запазете изражението на неприязън за себе си. Ако след време пак я проявите, и то със същата нелюбезност, тогава ще ви отвърна много по-безцеремонно, отколкото сега.

Тя свърши и остана известно време безмълвна и развълнувана. Думите й бяха произнесени изключително отчетливо — нито забързано, нито пък много високо, а в гласа й се долавяше звън на сребърни камбанки. Скоростта, с която кръвта в този момент пулсираше във вените й, бе много голяма, макар и незабележима за чужди очи.

Мисис Йорк съвсем не се развълнува от порицанието, изказано с такава простодушна строгост и продиктувано от една тъй скромна гордост. Като се обърна хладнокръвно към мис Мур, тя заяви, като одобрително разклати шапката си:

— Все пак у нея има някаква решителност. Трябва винаги да говорите искрено както преди малко — продължи тя — и всичко ще бъде наред.

— Отхвърлям една такава обидна препоръка — бе отговорът, изречен със същия отчетлив тон и придружен от същия ясен поглед. — Не приемам съвет, в който се долавя отровата на намеците. Мое право е да говоря така, както намирам за добре, и нищо не може да ме застави да разговарям по начина, който вие налагате. Винаги съм била далеч от това да разговарям както преди малко и никога няма да се обърна към някого с толкова строг тон или толкова рязък език, освен ако не бъда принудена да отговоря на някоя незаслужена обида.

— Мамо, намерихте си майстора — каза малката Джеси, която проследи тази сцена доста внимателно.

Роуз бе изслушала всичко, без да промени изражението на лицето си. Сега тя заяви:

— Не, мис Хелстоун не успя да се справи с майка ми, защото се остави да бъде раздразнена, а това означава, че майка ми ще я изтощи само за няколко седмици. Шърли Кийлдар се справя по-добре. Мамо, досега не сте успели да уязвите чувствата на мис Кийлдар. Под коприната на роклята си тя носи броня, която вие не можете да пробиете.

Мисис Йорк често се оплакваше, че децата й били с бунтовен дух. Наистина странно бе, че при цялата и строгост, при цялата нейна „силна воля“ тя не бе в състояние да упражни контрол над тях — един поглед на техния баща им въздействуваше много по-силно, отколкото някое нейно нравоучение.

За мис Мур положението на обикновена наблюдателка в една препирня, в която не вземаше никакво участие, бе безкрайно неприятно поради твърде второстепенното значение на тази роля, ето защо тя призова на помощ цялото си достойнство и се подготви да произнесе слово, което щеше да докаже несъстоятелността и на двете страни и щеше да поясни на спорещите, че те би трябвало да се засрамят от себе си, защото всяка от тях би била длъжна преди всичко смирено да признае колко ги превъзхожда по разум тази, която им говори в момента. За голямо облекчение на слушателките й от началото на тирадата не бяха изминали и десетина минути, когато вниманието на мис Мур бе привлечено от появата на Сара с подноса за чай: това стана, първо, поради обстоятелството, че тази девойка имаше позлатен гребен в косите си и червена огърлица на шията си, и, второ, поради нескритото й негодувание срещу задължението да приготвя чая. След гощавката Роуз възвърна доброто настроение на домакинята, като донесе китарата й и я помоли да попее, а след това я обсипа с умело подбрани и мъдри въпроси за свиренето на китара и музиката изобщо.

Междувременно Джеси насочи вниманието си към Каролайн. Седнала на табуретката до нозете й, тя разговаря с нея първо за религия, а после за политика, Джеси бе свикнала да попива всичко, което баща й говореше у дома по тези въпроси, а след това в компания да преразказва, по-скоро с остроумие и дар слово, отколкото с последователност или дискретност, неговите възгледи, неодобрения и предпочитания. Тя доста здраво поскастри Каролайн за това, че принадлежи към официалната църква и че има чичо свещеник. Уведоми, я, че живеела на гърба на страната и че трябвало честно да изкарва прехраната си, вместо да води безсмислено съществуване и да приема наготово хляба на ленивостта, замесен от църковния десятък. След това Джеси се зае да охарактеризира правителството, както и неговите заслуги. Спомена с вещина имената на лорд Касълрей и мистър Пърсивал. На всяка от тези личности тя приписа черти, достойни за Молох и Велнар^[4]. Окачестви войната като масово убийство, а лорд Уелингтън — като „наемен касапин“.

[1 Молох и Велнар (библ.) — тук се споменават като олицетворения на кръвожадност и порок. — Б.пр.]

Слушателката й бе изпълнена с внимание. Джеси притежаваше изключително чувство за хумор — неописуемо смешно бе да я слуша човек как повтаря заклеймяващите фрази на баща си с изразителното му йоркширско произношение. Тя бе сърцата млада якобинка с пламенен дух, скрит под муселина на роклята й. Не беше злобна по природа и езикът й бе по-скоро колоритен, отколкото злъчен, а малкото изразително личице придаваше оригиналност на всяка фраза и това приковаваше вниманието на този, който я слушаше.

Каролайн я укори за неуважението й към лорд Уелингтън, но с удоволствие изслуша след това една тирада, насочена срещу принц регента. По блясъка в очите на слушателката си и по усмивката, която кръжеше около устните й, Джеси веднага разбра, че най-сетне бе попаднала на благодатна тема. Много пъти бе слушала как дебелият петдесетгодишен Алонис биваше обсъждан на бащината и сутрешна трапеза и сега преразказа коментарите на мистър Йорк по този въпрос тъй естествено, сякаш бяха произнесени от собствените му йоркширски уста.

Но няма да пиша повече за теб, Джеси. Сега е влажна и ветровита есенна вечер. На небето има само един облак, но той го закрива от край до край. Вятърът не спира ни за миг — с хленч лети той над смръщените склонове на хълмовете, посивели от мрак и мъгла. Цял ден дъждът е шибал онази църковна кула — тя се надига потъмняла сред каменното обкръжение на гробището, а водата се стича от листата на копривата, от тревата и надгробните камъни. Тази вечер твърде много ми напомня за друга вечер преди няколко години — също такава дъждовна и ветровита есенна вечер, когато няколко души, посетили през деня един пресен гроб в еретическо гробище, седяха край камината в чужд дом. Те бяха весели и общителни, ала всеки знаеше, че сред тях е зейнала празнина, която никога няма да бъде запълнена. Знаеха, че са загубили нещо, чието отсъствие тепърва щяха да чувствуват, докато са живи. Знаеха и това, че поройният дъжд попива във влажната земя, която покрива напусналата ги тяхна любимка, и че скръбният тон на вятъра жалее над погребаната й главица. Огънят ги сгряваше, животът и приятелството все още бяха с тях, но Джеси лежеше студена и самотна в ковчега си и само пръстта я закриляше от бурята.

 

Мисис Йорк сгъна плетката си, прекъсна урока по музика и лекцията по политика и сложи край на посещението си в достатъчно ранен час, за да успее да се върне в Брайърмейнс, преди заревото на залеза съвсем да е избледняло на хоризонта и пътеките през полето да са се покрили целите с вечерна роса.

След като мисис Йорк си тръгна заедно с двете си дъщери, Каролайн почувствува, че и за нея бе дошло време да вземе шала си, да целуне своята братовчедка и да се запъти към дома. Ако останеше още малко, щеше да се здрачи и тогава Фани трябваше да идва, за да я прибере, а тя си спомни, че днес бе ден за месене на хляб и гладене и Фани щеше да има достатъчно работа. И все пак й беше трудно да напусне мястото си до прозореца в малката гостна. Отникъде другаде западът не изглеждаше толкова прекрасен, колкото от този прозорец, обвит с гирлянди от жасмин, чиито бели цветове и зелени листа в този момент изглеждаха като очертани със сив молив линии — грациозни по форма, но бледи по цвят, на фона, изтъкан от златистите багри на лятната вечер, от пламналата синева на августовското небе в осем часа вечерта.

Каролайн хвърли поглед към портата, до която ружите извиваха стъбла, погледна и към близкия жив плет в градината — очите й копнееха да съзрат нещо повече от храсти, преди да се простят с тази оскъдна гледка; те копнееха да зърнат една човешка фигура с познати очертания и височина, която да се появи край плета и да премине през портата. Най-сетне пред очите й премина човешка фигура — даже две: мина Фредерик Мъргатройд, понесъл ведро с вода, последван от Джо Скот, който въртеше на пръста си ключовете от тъкачницата. Те отиваха да заключат тъкачницата и конюшнята за през нощта, а след това щяха да се приберат по домовете си.

„Така трябва да направя и аз“ — помисли си Каролайн, като надигането й от стола, на който седеше, бе придружено от въздишка.

„Това е истинска глупост — добави тя, — една сърцераздирателна глупост. На първо място, дори и да остана, докато се стъмни, никой няма да дойде, защото дълбоко в душата си чувствувам, че на днешната страница от вековечната си книга съдбата е записала да бъда лишена от радостта, за която копнея. На второ място, ако в този момент той влезе, присъствието ми тук ще бъде мъчително за него, а самата мисъл, че това е така, би смразила кръвта ми. Сигурно ръката му ще бъде отпусната и хладна, ако му подам моята, а погледът му ще бъде замъглен, ако потърся пламъка в него. И да подиря онази жива искра от дните, когато лицето, думите, или отношението ми му доставяха радост в някой щастлив миг — що открия само мрак. По-добре е да си вървя.“

Тя взе шапката си от масата, където я бе оставила, и тъкмо завързваше панделката й, когато Хортенз, насочила вниманието си към един прекрасен букет цветя в стъклена ваза върху същата маса, спомена, че мис Кийлдар ги била изпратила тази сутрин от Фийлдхед. Мис Мур продължи да говори, като започна да описва гостите, на които тази дама сега трябвало да обръща внимание, както и трескавия живот, воден напоследък от нея. Хортенз подхвърли, че това не й се харесвало особено, и изрази учудването си, че една такава личност като наследницата, която толкова много уважава себе си, не бе намерила начин да се отърве по-рано от този роднински кортеж.

— Но хората говорят, че тя буквално не разрешавала на мистър Симпсън и семейството му да си отидат — добави тя. — Те много искали да се върнат на юг още миналата седмица, за да се подготвят за посрещането на единствения си син, който щял да се връща от пътешествие. Тя обаче настоявала братовчед й Хенри да дойде при приятелите си тук, в Йоркшир. Предполагам, че прави това отчасти, за да достави удоволствие на Робърт и на мен.

— Да достави удоволствие на Робърт и на вас? — попита Каролайн.

— Но да, мое дете! Колко сте глупава. Нима не знаете — сигурно често пъти сте слушали…

— Моля ви, госпожо — каза Сара, като отвори вратата, — зимнината, дето ми заръчахте да я сваря на петмез — вие му викате конфитюр, — изгоря до дъното на тавата.

— Les confitures! Elles sont brulees? Ah, quelle negligence coupablel Coquine de cuisiniere — fille insupportable!^[5]

И грабвайки бързо една голяма ленена престилка, мадмоазел се втурна стремглаво към кухнята, откъдето, нека кажем истината, се носеше мирис на прегорено сладко, който бе възсилен и съвсем не апетитен.

Господарката и прислужницата бяха на нож от сутринта заради приготвянето на зимнина от някакви черни череши, твърди като камък и кисели като трънки. Сара твърдеше, че захарта била единствената прилична подправка, подходяща за подобно начинание. Мадмоазел настояваше, като го доказваше с опита на майка си, баба си и прабаба си, че петмезът бил за предпочитане поне хиляда пъти. Тя бе постъпила твърде неблагоразумно, като остави Сара сама да наглежда тавата, защото липсата на благоприятно отношение към естеството на нейното съдържание бе довела до немарливост при наблюдаването на самия процес, което пък бе предизвикало следния трагичен резултат — една никому ненужна пепелява чернилка. Последва голяма бъркотия — сипеха се укори и се разнасяха хлипания, които се отличаваха по-скоро със сила, отколкото с искреност.

Каролайн тъкмо се бе обърнала отново към малкото огледало и прибираше къдриците от страните си, за да ги пъхне под шапката, уверена, че би било не само безполезно, но и неприятно да остане по-дълго тук, когато при едно неочаквано отваряне на задната врата в кухнята внезапно се възцари тишина — езиците замлъкнаха, сякаш някой ги бе дръпнал с юзда. „Да не би това да е Робърт?“ Често пъти — почти винаги, когато се връщаше от пазар, той влизаше през кухненската врата. Не, това бе просто Джо Скот, който, след като се покашля многозначително на три пъти — всяко покашляне означаваше високомерен укор спрямо свадливото женско племе, — каза:

— Чини ми се, че май чух някакъв шум, а?

Никой не му отвърна.

— И — продължи той натъртено — тъй като господарят се върна, и тъй като ще си влезе вкъщи през ей тая врата, то аз сметнах за необходимо да понамина и да ви го кажа. В една къща, пълна с женоря, никога не бива да се влиза без предупреждение. Ето го и него — заповядайте, господине. Тук жените си чуруликаха малко по-особено, ама аз успях да ги усмиря.

В кухнята влезе още един човек — това вече можеше да се чуе. Джо Скот продължи с укорите си.

— И какво ще рече туй, че сте на тъмно? Сара, ей, жено, не можеш ли да запалиш една свещ? Слънцето залезе още преди час. Господарят ще си счупи краката в някое от тия ваши гърнета и маси. Пазете се от тая купа, господине — турили са я на пътя ви, сякаш са го направили нарочно, от злоба.

Наблюденията на Джо бяха последвани от известна пауза на объркване, която Каролайн, макар и наострила слух, не можа да проумее. Тя бе много кратка и бе нарушена от възклицание — възклицание, последвано от умния звук на целувка. След това долетяха развълнувани гласове, от които нищо не можеше да се разбере.

— Mon Dieu! Mon Dieu! Est-ce que je m’y attendais^[6]? — бяха думите, които можеха да бъдат различени.

— Et tu te portes toujours bien, bonne soeur^[7]? — попита някакъв друг глас, вероятно този на Робърт.

Каролайн бе озадачена. Водена от някакъв инстинкт, чиято разумност не успя да прецени в бързината, тя напусна малката стая и се завтече към горния етаж, където зае позиция в началото на парапета, откъдето можеше да наблюдава, преди да се наложи да се покаже. Слънцето отдавна бе залязло и вестибюлът тънеше в мрак, който обаче не беше толкова плътен, защото не след дълго тя видя Робърт и Хортенз да го прекосяват.

— Каролайн! Каролайн! — извика Хортенз малко след това. — Venez voir mon frere^[8]!

„Странно — помисли си мис Хелстоун. — Много странно! Какво означава това необичайно вълнение за нещо толкова обикновено като ежедневното връщане от пазар? Дали не е изгубила ума си? Да не би изгореният петмез да я е подлудил?“

Тя заслиза надолу, обзета от някаква сподавена възбуда, и се развълнува още повече, когато на вратата на стаята Хортенз я сграбчи за ръката и повела я към Робърт, който бе застанал, висок и тъмен, на фона на единствения прозорец, я представи със смесица от вълнение и официалност, сякаш никога не се бяха виждали и това сега бе първата им среща.

Дори нещо още по-странно! Той се поклони малко непохватно и след като се извърна със смущението на непознат, застана с лице към оскъдната светлина на прозореца — тя озари чертите му и загадката на съня (наистина всичко приличаше на сън) достигна своя връх. Каролайн видя едно лице, което приличаше и същевременно съвсем не приличаше на Робърт.

— Какво става? — попита Каролайн. — Очите ли ме мамят? Това братовчед ми ли е?

— Разбира се, че е братовчед — потвърди Хортенз.

А тогава кой бе този, които в момента се задаваше по коридора и сега влизаше в стаята? Като се огледа Каролайн видя един нов Робърт, но този път чувствата и подсказаха, че това бе истинският Робърт.

— Е — каза той, като се усмихваше на въпросителното и изумено изражение върху лицето и, — кой кой е?

— А! Това сте вие! — бе отговорът.

Той се засмя.

— Предполагам, че съм аз. А знаете ли кой е този? Никога преди не сте го виждали, но сте чували за него.

Сега вече тя се съвзе.

— Това може да бъде само един човек, брат ви, тъй като прилича на вас — другият ми братовчед Луис.

— Вие сте един малък умен Едип! Сигурно бихте надхитрили Сфинкса! Я сега ни погледнете и двамата заедно. Хайде да си сменим местата. А сега отново, Луис, за да я объркаме съвсем. Е, кой е старата любов, Лина?

— Нима може човек да сбърка, когато говорите! Трябваше да накарате Хортенз да попита. Но всъщност не си приличате чак толкова — само по височината, фигурата и изражението.

— И аз съм Робърт, нали? — попита новопристигналият, като за пръв път направи опит да превъзмогне, както по всичко личеше, естествената си стеснителност.

Каролайн, макар и любезно, поклати отрицателно глава. От очите й към истинския Робърт се стрелна лъч, който казваше много.

Не и позволиха скоро да напусне братовчедите си. Самият Робърт не искаше и да чуе за нейното тръгване. Грейнала от радост, непресторена и приветлива (радостна поне тази вечер), обладана от ведро настроение, тя така приятно допълваше компанията на тримата обитатели на този дом, че никой от тях нямаше желание да се раздели с нея. По природа Луис, изглежда, бе доста сериозен, сдържан и не много общителен човек, ала тазвечерната Каролайн съвсем не бе (както ти е известно читателю) обикновената Каролайн, ето защо тя скоро се стопи резервираността му и разсея сериозното му изражение. Той седна до нея и поде разговор. Каролайн беше чувала, че е учител, а сега узна, че от няколко години насам е възпитател на сина на мистър Симпсън, че е пътувал с него и че го е придружил в идването му на север. Попита го дали харесва работата си, но в отговор получи поглед, от който стана ясно, че по-нататъшното любопитство по този въпрос е нежелателно. Този поглед събуди съчувствието на Каролайн: стори й се, че изражението на Луис бе прекалено тъжно за едно толкова умно лице като неговото — а той наистина притежаваше умно лице, макар и не толкова красиво, колкото на Робърт, помисли си тя. Младата му братовчедка се извърна, за да ги сравни. Робърт се бе облегнал на стената зад нея и прелистваше страниците на един албум с гравюри, като вероятно слушаше и разговора между нея и Луис.

„Как съм могла да помисля, че си приличат? — питаше се тя. — Сега виждам, че Луис прилича на Хортенз, а не на Робърт.“

И това отчасти бе истина — Луис по-скоро притежаваше късия нос и издължената горна устна на сестра си, отколкото изтънчените черти на брат си. Той имаше нейния овал на устата и брадичката, който беше по-малко решителен, точен и изчистен от този на младия собственик на тъкачницата. Изражението му, макар да излъчваше съсредоточена замисленост, едва ли можеше да се нарече живо и проницателно. Седнал до него, човек би си помислил, че един по-буден, но вероятно и по-благ характер от този на по-възрастния брат караше близостта на по-младия да вдъхва спокойствие.

Въпреки че нито бе срещнал погледа на Каролайн, нито пък го бе потърсил, Робърт вероятно усети, че нейният взор се е насочил и спрял върху него — остави албума с гравюрите и след като се приближи към мястото й, седна до нея. Тя поднови разговора си с Луис, но докато разговаряше с него, мислите й летяха в друга посока — сърцето й изпращаше своите сигнали към онази страна, към която тя бе полуизвърнала лицето си. Каролайн признаваше, че Луис бе улегнал, мъжествен и внимателен, но се прекланяше пред тайнствената сила на Робърт. Макар че той не продумваше нищо, макар че едва ли докосваше дори и крайчеца на шала или белите гънки на роклята й, близостта му й действуваща като магия. Ако трябваше да разговаря само с него, това щеше да я потисне, но когато бе свободна да разговаря с друг, присъствието му я изпълваше с вълнение. Думите й се лееха непринудено — това бяха думи весели, игриви и колоритни. Изразът на съпричастие и спокойното поведение на слушателя й я накараха да се отпусне. Сдържаното удоволствие, за което свидетелствуваше усмивката му, накара да се проявят всички прекрасни качества на природата й. Тя почувствува, че тази вечер се проявява в благоприятна светлина и тъй като Робърт бе наблюдател, тази мисъл я зарадва. Но ако той си тръгнеше, ентусиазмът веднага щеше да бъде последван от униние.

Ала слънцето на радостта й свети твърде кратко — много скоро бе засенчено от облак.

Хортенз, която от известно време се бе заела с грижи за вечерята и в този момент разчистваше някакви книги от малката масичка, за да направи място за подноса, насочи вниманието на Робърт към вазата с цветята, чиито алени, снежнобели и златни листенца блестяха на светлината на свещта.

— Изпратиха ги от Фийлдхед — каза тя. — Без съмнение те са подарък за теб — знаем кой е любимецът там. Във всеки случай не съм аз.

Цяло чудо бе човек да чуе Хортенз да се шегува — това бе знак, че е в отлично настроение.

— Това трябва да означава, че любимецът е Робърт, така ли? — попита Луис.

— Mon cher — отвърна Хортенз, — Robert — c’est tout се qu’il у a de plus precieux au monde: a cote de lui, le reste du genre humain n’est que du rebut. N’ai-je pas raison, mon enfant?^[9] — добави тя, обръщайки се към Каролайн.

Каролайн бе принудена да отвърне с „да“ и светлинката й угасна, звездата й помръкна при изричането на тази дума.

— Et toi, Robert^[10]? — попита Луис.

— Попитай сам, когато ти се удаде възможност — бе тихият отговор.

Каролайн не прояви интерес към това дали Мур се изчерви или побледня — тя откри, че е станало късно и че трябва да си върви у дома. Твърдо бе решила да си върви и сега дори и Робърт не бе в състояние да я задържи.