Шарлот Бронте
Шърли (28)

Глава XXVIII
Фебе

Вероятно Шърли бе прекарала приятна вечер със сър Филип, защото на следващата сутрин слезе долу в едно от най-добрите си настроения.

— Кой ще излезе на разходка с мен? — попита тя след закуска. — Изабела и Гъртруд, ще дойдете ли?

Шърли тъй рядко отправяше подобни покани към братовчедките си, че те се поколебаха, преди да приемат. Майка им обаче даде одобрението си и след като всяка една взе шапката си, триото излезе навън.

Не подхождаше на тези три млади личности да бъдат дълго време заедно — компанията на много малко дами бе по вкуса на мис Кийлдар. Всъщност истинско удоволствие тя изпитваше само от присъствието на мисис Прайър и Каролайн Хелстоун. Бе любезна, внимателна и отзивчива дори и към братовчедките си, но обикновено почти нямаше за какво да разговаря с тях. Обзета от ведро настроение, в това утро обаче тя успя да развлече дори двете мис Симпсън. Без да се отклонява от обичайното си правило да разговаря с тях само на най-обикновени теми, тя направи тези теми изключително интересни — в думите й припламваше искрата на нейния дух.

Коя бе причината за радостта и? Вероятно тя се коренеше в самата нея. Денят не бе слънчев, а просто един обикновен есенен ден — сив, блед и чезнещ. Пътеките през сумрачната гора бяха влажни, въздухът бе тежък, а небето покрито с облаци. При все това душата на Шърли като че ли бе побрала в себе си цялата светлина и лазур на Италия, тъй като усмивката им искреше в сивите й британски очи.

Няколкото наставления, които трябваше да даде на Джон, я позабавиха и братовчедките и се върнаха във Фийлдхед малко преди нея. От раздялата й с тях до влизането й в дома бяха изминали около двадесет и минути; през това време тя поговори с Джон, а след това се поразходи по пътеката край портата. Повикаха я за обед, но тя се извини и се качи горе.

— Шърли няма ли да дойде за обед? — попита Изабела. — Спомена, че не била гладна.

Един час по-късно, тъй като Шърли не се бе показала вън от стаята си, една от братовчедките й се качи при нея. Намери я седнала на пода до леглото, облегнала глава на ръката си.

Бе доста бледа и много замислена, почти тъжна.

— Зле ли ви е? — попита братовчедка й.

— Малко — отвърна мис Кийлдар.

Несъмнено през изминалите два часа у нея бе настъпила доста голяма промяна.

Промяната, чиято причина бе назована с тази единствена дума, не получи по-нататъшно обяснение. Промяната — откъдето и да бе дошла тя — се бе появила само за десет минути, но не отмина бързо като летен облак. Шърли разговаряше, когато се присъедини към приятелите си за вечеря — разговаряше както обикновено. Когато отново я попитаха за състоянието й, тя заяви, че се е възстановила напълно, че всичко било само моментна слабост, едно краткотрайно усещане, за което не заслужавало да се мисли. Но въпреки това у нея се забелязваше някаква промяна.

На другия ден, а и на този след него, след седмица, след две седмици тази нова и особена сянка не напусна лицето й и начина и на поведение. Някаква странна смиреност завладя вида й, движенията й, гласа й. Промяната не бе толкова изразена, че да оправдае прекомерна проява на загриженост от страна на околните, но въпреки това упорито не преминаваше. Витаеше над Шърли като облак, който никакъв повей не можеше да помръдне или разпръсне. Скоро стана ясно, че когато хората край нея обръщаха внимание на тази промяна, Шърли се дразнеше. Нечия забележка най-напред я караше да се затвори в себе си, а ако любопитствуващият продължаваше да настоява, Шърли слагаше край на това с надменен жест. Не е ли болна? Отговорът на този въпрос бе непоколебим: „Не съм.“ Не я ли мъчи нещо? Какво се е случило, та духът и е така помрачен? На това предположение тя отвръщаше с презрителна насмешка: какво искали да кажат с думата „дух“? Но й било известно да притежава дух — нито бял, нито черен, нито розов или пък сив — който да става ту по-светъл, ту по-мрачен. Но сигурно има нещо — толкова е променена. Шърли изразяваше мнение, че имала право да се променя колкото иска. Знаела, че не представлява приятна гледка, но ако желаела да погрознее, защо трябвало другите да се притесняват за това? Но нали все пак трябва да има някаква причина за тази промяна — коя е тя? И тогава Шърли недвусмислено пожелаваше да я оставят на мира.

А после правеше всичко, за да изглежда весела, и се ядосваше на себе си, че не може да успее напълно — когато останеше сама, от устата и се изплъзваха кратки и самобичуващи определения. „Глупачка! Страхливка! — избухваше срещу себе си тя. — Пъзла! Ако ще трепериш, трепери тайно! Трепери там, където никой няма да те види!

Как смееш — питаше тя себе си, — как смееш да показваш слабостта си и да издаваш глупавите си вълнения? Отърси се от тях, издигни се над тях. Ако не можеш да го сториш — скрий ги.“

И Шърли направи всичко възможно, за да ги скрие. Отново стана оживена в компания. Когато се уморяваше от усилията и трябваше да си отдъхне, търсеше самотата. Не самотата на стаята си — не беше присъщо за нея да изпада в униние, затворена между четири стени, — а онази дива самота, която е навън и подир, която тя можеше да препусне върху гърба на кобилата си Зое. Шърли яздеше по половин ден. Чичо й не одобряваше това, но не смееше да се намеси — не бе приятно да се изправиш пред разгневената Шърли дори когато бе здрава и весела, а сега, когато лицето и бе бледо, а големите й очи изглеждаха потънали в орбитите си, в помръкването на този лик и в блясъка на погледа й имаше нещо, което едновременно трогваше и тревожеше. За всички по-далечни познати, които не подозираха промяната в душата й, а виждаха само промяната във външността й, тя имаше един отговор:

— Чувствувам се отлично, нищо ми няма.

И сигурно здравето й бе наред, за да е в състояние да понася капризите на времето, които не я смущаваха ни най-малко. Независимо дали денят бе влажен или слънчев, тих или ветровит, Шърли всеки ден излизаше на езда из бърдото Стилброу, неизменно придружавана от неуморния Тартар, който тичаше до нея с дълги подскоци като истински вълк.

На два или три пъти любителите на сплетни — техните очи са навсякъде: и в килера, и на върха на хълма — бяха забелязали, че вместо да завие при Ръшедж, най-високата част на билото, тя бе продължила до самия град. Нямаше нужда от разузнавачи, за да се разбере целта на ходенето й там. Не остана скрито, че слизаше от коня си пред вратата на някакъв мистър Пирсън Хол, адвокат, роднина на пастора от Нанъли. Този господин и неговите предшественици бяха адвокати на семейство Кийлдар в продължение на цели поколения. Някои хора твърдяха, че мис Кийлдар се е заела с делата на тъкачницата в клисурата, че е загубила пари и е била принудена да ипотекира земята си. Други предполагаха, че се канела да се омъжва и че извършвала необходимите приготовления за това.

 

Мистър Мур и Хенри Симпсън бяха заедно в стаята за занимания и възпитателят очакваше да чуе урока, който ученикът, изглежда, подготвяше в момента.

— Хенри, побързайте? Следобедът напредва.

— Така ли, сър?

— Разбира се. Още ли не сте готов с този урок?

— Не.

— Не сте даже и почти готов?

— Не съм направил разбор на нито едно изречение.

Мистър Мур вдигна поглед — тонът на момчето бе доста особен.

— Упражнението не е трудно, Хенри. Или пък ако е трудно, елате при мен — ще го направим заедно.

— Мистър Мур, не мога да работя.

— Моето момче, вие сте болен.

— Сър, тялото ми не е по-зле от обикновено, но на душата ми е тежко.

— Затворете книгата. Елате тук, Хари. Елате до камината.

Хари закуцука напред. Учителят го настани в едно кресло. Устните на момчето трепереха, а очите му бяха налети със сълзи. То остави патерицата си на пода, сведе глава и заплака.

— Тази мъка не е причинена от физическо страдание, така ли, Хари? Нещо ви терзае — кажете ми какво е то?

— Сър, изпитвам такава мъка, каквато не ме е връхлитала никога преди. Искам да получа някакво облекчение, защото не мога да понасям повече тези терзания.

— Може би ако поговорим за това, ще изпитате някакво облекчение? Коя е причината? За кого става дума?

— Причината, сър, е Шърли, става дума за нея.

— Така ли?… Намирате ли я променена?

— Всички, които я познават, я намират променена. И вие също, мистър Мур.

— Не сериозно, не. Не виждам никаква промяна, която да не може да се оправи за няколко седмици при едно благоприятно развитие на нещата. Освен това не трябва да пренебрегваме нейните думи, а тя твърди, че е добре.

— Точно това е, сър — докато тя твърдеше, че била добре, й вярвах. Когато бивах тъжен, когато не бе край ме, нейното присъствие веднага ме съживяваше. А сега…

— А сега, Хари?… Казала ли ви е нещо? Вие двамата бяхте заедно в градината близо два часа тази сутрин — видях как тя ви говореше, а вие я слушахте. Вижте какво, мой драги Хенри! Ако мис Кийлдар ви е казала, че е болна, и ви е помолила да го пазите в тайна — не се подчинявайте. За нейно добро признайте всичко! Говорете, момчето ми!

— Тя да каже, че е болна! Предполагам, сър, че дори и да умира, тя пак ще се усмихва и ще твърди: „Нищо ми няма.“

— А какво сте научили тогава? Какви нови обстоятелства?…

— Научих, че току-що е направила завещанието си.

— Направила е завещанието си?

Учителят и ученикът се умълчаха.

— Тя ли ви каза това? — попита Мур, след като бяха изминали няколко минути.

— Каза ми го доста бодро, а не като нещо злокобно, както аз го възприех. Каза ми, че съм бил единственият човек, освен адвоката й, Парсън Хол, освен мистър Хол, освен мистър Хелстоун и мистър Йорк, който узнал за това. На мен желаела специално да разясни какво предвиждало завещанието й.

— Продължавайте, Хари.

— „Защото…“ — ми каза тя, като ме погледна с красивите си очи — о, колко са красиви те, мистър Мур! Обичам ги! Обичам я! Тя е моята звезда! Небето няма права над нея! Тя е прекрасна в този свят и е създадена за този свят. Шърли не е ангел, а е човек и трябва да живее с хората. Няма да я дадем на ангелите! Мистър Мур, ако някой от „божите синове“, с криле, широки и ясни като небето, сини и шумящи като морето, се спусне, пленен от красотата й, за да я грабне, трябва да му попречим! Ще го направя, макар и да съм само едно сакато момче.

— Хенри Симпсън, продължавайте, като ви казвам.

— „Защото — каза тя — ако не съм направила завещание и умра преди теб, Хари, цялото ми имущество ще бъде за теб. Но аз не възнамерявам това да бъде така, макар че то би се понравило на баща ти. Ти — каза тя — ще получиш цялото негово имение, което е голямо, по-голямо от Фийлдхед. Сестрите ти няма да получат нищо, за това им оставям малко пари, макар че не изпитвам, към двете, взети заедно, дори и половината от любовта, която изпитвам към една-единствена къдрица от твоята руса коса.“ След тези думи тя ме нарече „моят любимец“, като ми позволи да я целуна. После ми каза, че е оставила пари и на Каролайн Хелстоун, и че този дом с цялата покъщнина и книги, завещава на мен, тъй като не искала старото фамилно имение да се отдели от собствения й род. Остатъка от състоянието си, възлизащо на около дванадесет хиляди лири, без да се смятат парите за сестрите ми и за мис Хелстоун, не на мен, понеже вече съм бил богат, а на един благороден човек, който щял да ги използува, най-добре от всички. Един човек, каза тя, който бил едновременно и нежен и храбър, силен и милостив, човек, който не се биел в гърдите заради набожността си, но в чието сърце, тя била уверена в това, тайнството на вярата било чисто и неосквернено пред бога. Духът на любовта и утехата бил с него — не оставял сираците и вдовиците в беда и страдал от светската суета. След това братовчедка ми попита: „Одобряваш ли постъпката ми, Хари?“ Не успях да й отговоря, защото ме задавиха сълзи, както и сега.

Мистър Мур предостави на ученика си един миг, за да се пребори с чувствата си, а след това попита:

— Какво друго каза тя?

— Когато изразих пълното си съгласие с условията на завещанието й, Шърли ми каза, че съм бил щедро момче и че се гордеела с мен. „А сега — добави тя, — в случай че стане нещо, ти ще знаеш какво да отвърнеш на злобата, когато тя дойде и започне да ти нашепва лоши неща в ухото, да ти внушава, че Шърли те е измамила и че не те е обичала. Ти ще знаеш, че съм те обичала, Хари, че никоя сестра не би могла да те обича повече, мое съкровище.“ Мистър Мур, сър, когато си припомня гласа й; когато пред очите ми изплува нейният лик, сърцето ми започва да бие така силно, сякаш иска да изхвръкне от гърдите ми. Тя може да отиде на небето преди мен — ако бог го пожелае, значи така ще стане, — но остатъкът от живота ми (а той няма да е дълъг и сега това ме радва) ще бъде едно кратко, целенасочено и обмислено движение по отъпканата от нея пътека. Мислех да вляза в семейната гробница преди нея, но ако се случи обратното, поставете ковчега ми до този на Шърли.

Мур му отвърна с дълбоко мълчание, което бе в странен контраст с тревожното оживление на момчето.

— Грешите и двамата и така само си вредите. Падне ли веднъж върху младостта сянката на някакъв мрачен ужас, тя си представя, че никога вече няма да зърне слънчевата светлина; мисли си, че първата сполетяла я беда ще продължи цял живот. Какво още каза Шърли? Нещо друго?

— Уредихме два-три семейни въпроса на четири очи.

— И какви бяха те, ако не е тайна?

— Но, мистър Мур, вие се усмихвате. Аз не мога да се усмихвам, когато виждам състоянието на Шърли.

— Моето момче, аз рядко се вълнувам, не притежавам душата на поет, но пък имам достатъчно житейски опит. Виждам нещата такива, каквито са, докато за вас те все още крият неизвестности. Кажете ми какви са тези семейни въпроси.

— Тя само ме попита, сър, дали се считам повече Кийлдар, отколкото Симпсън, и аз й отвърнах, че съм Кийлдар до дъното на душата си и до мозъка на костите си. Тогава тя каза, че е доволна от това, понеже освен нея аз съм бил единственият жив Кийлдар в Англия. След това постигнахме съгласие по някои въпроси.

— Например?

— Например, сър, че ако доживея да наследя имението на баща си, ще приема името Кийлдар и ще направя Фийлдхед моя резиденция. Казах, че ще се нарека Хенри Шърли Кийлдар, и ще го сторя. Нейното име и домът й имат вековна история, докато Симпсън и Симпсън Гроув са от вчера.

— Хайде, хайде, все още никой от вас не се е запътил към небето. За вас двамата храня най-добри надежди при вашите горди натури — двойка новоизлюпени орлета. А сега ми кажете, какво заключение си правите от всичко, което ми разказахте? Слушам ви.

— Че Шърли си мисли, че ще умре.

— Спомена ли тя нещо за здравето си?

— Нито веднъж. Но ви уверявам, че тя линее — ръцете й са съвсем отслабнали, а също и страните й.

— Оплаквала ли се е някога на майка ви или на сестрите ви?

— Никога. Смее се, когато някой я попита. Мистър Мур, тя е странно същество — в нея има нещо толкова красиво, толкова детско. Не прилича по нищо на мъжете, не е амазонка и въпреки това отминава с гордо вдигната глава помощта и съчувствието.

— Знаете ли къде е в момента Хенри? В къщата ли е, или е на езда?

— Не може да бъде навън, сър, — вали силен дъжд.

— Вярно. Но това не е гаранция, че в този момент тя не се носи в галоп над Ръшедж. Напоследък изобщо не позволява на времето да се превърне в пречка за ездата й.

— Нали си спомняте, мистър Мур, колко влажно и ветровито бе миналата сряда? Толкова лошо време наистина, че Шърли не позволи Зое да бъде оседлана, а в тази буря, която тя сметна твърде силна за кобилата си, Шърли излезе да се разхожда пеш. В този следобед отиде почти до Нанъли. Попитах я, когато се върна, не се ли страхува, че може да настине. „Невъзможно — отвърна ми тя, — това би било прекалено голямо щастие за мен. Не зная, Хари, струва ми се, че най-доброто, което може да ми се случи, е да ме хване една хубава настинка и да си отида като християнка.“ Виждате колко е безразсъдна, сър.

— Наистина безразсъдна! Идете и я намерете. И ако имате възможност да поговорите с нея, без да привлечете нечие внимание, помолете я да дойде тук за малко.

— Добре, сър.

Той грабна патерицата си и понечи да тръгне.

— Хари!

Момчето се върна.

— Не предавайте молбата ми официално. Използувайте такива думи, каквито бихте използували в предишните дни, за да я повикате в учебната стая.

— Разбирам, сър. Така има по-голяма вероятност да се подчини.

— И, Хари…

— Сър?

— Ще ви повикам, когато имам нужда от вас. Дотогава сте свободен от занимания.

Момчето излезе. Останал сам, мистър Мур се надигна от писалището си.

„Мога да бъда хладнокръвен и надменен с Хари — каза той. — Мога да махна с лека ръка на опасенията му и да погледна «от висотата на положението си» на младежкия му плам, на него поне мога да говоря, като че ли в очите ми и двамата са деца. Трябва да разбера дали ще съумея да изиграя същата роля и пред нея. Помня мига, когато почти бях забравил тази роля, когато объркването и смирението заплашваха да ме пречупят с нежната си тирания, когато езикът ми се запъна и аз за малко щях да захвърля маската и да застана пред нея не като учител, о, не, а като нещо съвсем друго. Надявам се, че никога няма да се превърна в глупак — сър Филип Нанъли може да се изчервява, когато срещне погледа й, може да си позволи удоволствието да бъде смирен, може дори, без да се излага на позор да остави ръката си да трепери, когато докосва нейната. Но ако някой от нейните фермери се окаже влюбчив и сантиментален, това би означавало, че той се нуждае от усмирителна риза. Досега винаги съм се справял добре. Тя е седяла до мен, но аз не съм потръпвал — ни на йота повече от това писалище. Посрещал съм погледите и усмивките й като… учител, какъвто всъщност съм. Ръката й не съм докосвал никога — не ми се е случвало да се подложа на това изпитание. Не съм неин фермер или лакей, никога не съм й бил ратай или слуга. Но съм беден и това ме задължава да се боря за собственото си достойнство, да не отстъпвам нито частица от него. Какво искаше да каже със загатването си за студените хора, които превръщали плътта в мрамор. Тези думи ми харесаха — сам не зная защо, а и не бих попитал, никога не съм си позволявал да проявявам видим интерес нито към думите, нито към израза на лицето й. Ако го правех, щях понякога да забравям здравия разум, за да повярвам в романтиката. Има моменти, когато някакво странно и потайно опиянение се прокрадва във вените ми, но няма да го насърчавам, няма да се опитвам да го задържа в паметта си. Решен съм, докато това е възможно, да си запазя правото да повторя заедно е апостол Павел: «Не съм луд, но говоря думи на истина и на здрав разум».“^[1]

Той спря и се заслуша.

Ще дойде ли, или не? Как ли ще възприеме молбата ми? Наивно или с пренебрежение? Като дете или като кралица? Природата й съчетава и двете. Ако дойде, какво да й кажа? Как да обясня защо съм си позволил да я повикам? Да й се извиня ли? Бих могъл да го направя, и то най-смирено; но дали едно извинение ще отговаря на положението, което е отредено на двама ни в този случай? Аз трябва на всяка цена да се държа като учител — в противен случаи… Чувам да се отваря врата.

Той зачака. Измина много време.

„Тя ще откаже. Хенри я умолява да дойде, а тя отказва. Моята молба е проява на дързост в очите й — но нека само дойде, тогава ще й докажа обратното. Бих искал да бъде малко опърничава, това ще ме направи по-твърд. Предпочитам да я виждам в бронята на гордостта, с оръжието на насмешката. Презрението й прогонва моите мечти и ми възвръща боеспособността. Една-единствена подигравка в погледа й или пък изречена от устните й е в състояние да влее сила във всеки мой нерв, във всяка моя жила. Чувам приближаващи стъпки, които не са на Хенри…“

Вратата се отвори и мис Кийлдар влезе в стаята. Молбата, както изглежда, я бе заварила да бродира, защото в ръката си все още носеше иглата и ръкоделието си. Този ден не бе излизала на езда и явно го бе прекарала в уединение. Бе облечена в спретнатата си домашна рокля и копринена престилка. Това не бе предводителката на амазонките от полята, а една кротка къщовница, чието място е до камината. Мистър Мур бе изцяло господар на положението. Той можеше да се обърне към нея със строг език и хладно държане. И вероятно щеше да постъпи точно така, ако тя бе проявила дързост. Но Шърли никога не бе изглеждала по-унила — някаква младежка свенливост тегнеше върху клепачите й и забулваше страните й. Учителят стоеше смълчан.

Тя се спря по средата между вратата и писалището му.

— Викали сте ме, сър?

— Позволих си да ви повикам, мис Кийлдар… тоест да ви помоля за кратък разговор.

Тя чакаше, като в същото време продължаваше да бродира.

— Да, сър (без да вдигне поглед), за какво става дума?

— Първо седнете. Темата, която ще подема, изисква известно внимание. Едва ли имам някакво право да се впускам в нея. Може би трябваше да ви се извиня, а може би никакво извинение не би ме оневинило. Волността, която си позволих, се дължи на един разговор с Хенри. Момчето е загрижено за здравето ви — всички ваши приятели са разтревожени. Бих желал да поговорим именно по този въпрос.

— Аз съм съвсем добре — отвърна кратко тя.

— И все пак сте променена.

— Това няма значение за никого, освен за мен. Ние всички се променяме.

— Ще седнете ли? Преди известно време, мис Кийлдар, аз имах някакво влияние над вас — останало ли е нещо от него? Мога ли да считам, че това, което казвам, не се приема като проява на дързост?

— Дайте ми да чета нещо на френски, мистър Мур, мога дори да опитам някое упражнение от латинската граматика, но нека обявим примирие по всички въпроси на здравето.

— Не, не — точно сега е моментът да поговорим по тези въпроси.

— Говорете тогава, но не избирайте мен за тема — аз съм здрава.

— Не смятате ли за погрешно да твърдите и да повтаряте нещо, което не отговаря на истината?

— Уверявам ви, че съм добре. Нито кашлям, нито нещо ме боли, нито пък страдам от треска.

— Да не би да ме заблуждавате? Това ли е самата истина?

— Самата истина.

Луис Мур я погледна загрижено.

— Самият аз — каза той — не мога да открия някакви признаци на болест. Но защо тогава сте толкова променена?

— Нима съм променена?

— Ще се опитаме да открием доказателството.

— Как?

— Първият ми въпрос тогава е: спите ли както преди?

— Не, но не защото съм болна.

— Храните ли се с апетит както преди?

— Не, но не защото съм болна.

— Спомняте ли си този малък пръстен, прикрепен към ланеца на часовника ми? Той е на майка ми и е твърде малък, за да може да премине през ставата на малкия ми пръст. Много пъти сте ми го открадвали на шега — някога той ставаше на показалеца ви. Опитайте сега пак.

Тя се подчини, но пръстенът се отърколи от измършавялата малка ръка. Луис го вдигна и отново го сложи на ланеца. По разтревоженото му лице изби руменина. Шърли каза:

— Не е, защото съм болна.

— Не само че сте загубили съня, апетита и част от теглото си — продължи Мур, — но и духът ви вече не е тъй бодър. Освен това в погледа ви се чете някакво нервно вълнение, а в поведението ви личи безпокойство — преди не ви мъчеха подобни неща.

— Мистър Мур, да спрем дотук. Попаднахте точно в целта — изнервена съм. А сега да поговорим за нещо друго. Какво влажно време! Постоянно вали!

— Вие изнервена! О, да, ако мис Кийлдар е изнервена това не е без причина. Позволете ми да я открия. Позволете ми да погледна по-отблизо. Заболяването не е физическо — подозирах това. То дойде просто за миг. Зная в кой ден стана това. Забелязах промяната. Болката ви е душевна.

— Съвсем не. Изобщо не става въпрос за нещо толкова възвишено — просто нерви. О, да оставим тази тема.

— Само когато я изчерпим, а дотогава — не. Когато човек е обзет от нервно безпокойство, той трябва да сподели тревогата си с някого, за да може тя да се разсее. Бих искал да притежавам дарбата да убеждавам — тогава щях да ви склоня да говорите с желание. Струва ми се, че изповедта във вашия случай е наполовина равна на изцеление.

— Не — отвърна рязко Шърли. — И аз бих искала това да е възможно, но се страхувам, че не е.

Тя прекрати работата си за момент и седна. Опря лакът на масата, а след това облегна глава на ръката си. Мистър Мур имаше вид на човек, уверен, че е налучкал вярната посока по този труден път. Последните и думи съдържаха в себе си важно признание — след тях тя вече не можеше да твърди, че нищо не я измъчва.

Учителят й позволи да си отдъхне и да помисли няколко минути, преди да поднови атаката си. По едно време устните му понечиха да се отворят, но след като разсъди, реши, че е по-добре да удължи паузата. Шърли вдигна поглед към него — ако в този миг той бе проявил някакво неразумно чувство, може би резултатът щеше да бъде упорито и продължително мълчание. Но Мур изглеждаше спокоен, силен и уверен.

— По-добре да кажа на вас, отколкото на леля си — каза тя, — на братовчедките си, или пък на чичо си. Те всички ще вдигнат такава олелия, а аз се страхувам именно от нея, страхувам се от тревогата, от суматохата, от последиците. С две думи — никога не съм обичала да бъда център на някой малък домашен водовъртеж. Можете ли да понесете една малко неприятна изненада.

— Дори доста неприятна, ако е необходимо.

Нито един мускул не трепна по лицето на мъжа, но голямото му сърце биеше лудо дълбоко в гърдите му. Какво щеше да му каже тя? Нима се бе случила някоя непоправима беда?

— Ако мислех, че е правилно да дойда при вас, нямаше да пазя това в тайна нито за миг — продължи тя. — Щях да ви го кажа веднага и да потърся съвет.

— Защо да не е било правилно да дойдете при мен?

— Може да е било — не искам да кажа това. Но не бях в състояние да го направя. Струваше ми се, че нямах право да ви тревожа — нещастието засягаше само мен и исках да го запазя в тайна, но това се оказа против желанието на околните. Повтарям ви — мразя да съм обект на загрижено внимание или пък тема на тукашните клюкарки. Освен това всичко може да мине без последици, един бог знае!

Макар и крайно напрегнат, Мур не поиска незабавно обяснение. Той не позволи на нито един жест, поглед или слово да издаде нетърпението му. Неговото спокойствие се предаде и на Шърли. Увереността му вдъхна кураж и на нея.

— Най-обикновените неща могат да имат най-необикновени последствия — отбеляза тя, като свали една гривна от китката си, а след това откопча ръкава си, повдигна го нагоре и добави: — Погледнете тук, мистър Мур.

Шърли му показа някакъв белег на бялата си ръка — една доста дълбока, макар и вече зараснала вдлъбнатина, нещо между изгаряне и порязване.

— Не бих показала това на никого от Брайърфийлд, освен на вас, защото само вие можете да го приемете спокойно.

— Несъмнено в този малък белег няма нищо обезпокояващо — но историята му ще обясни повече.

— Колкото и да е малък, той ме лиши от сън и спокойствие, заради него отслабнах и изгубих ума си, защото този дребен белег ме накара да очаквам в недалечното бъдеще най-ужасното…

Ръкавът бе спуснат на мястото си, а гривната — отново доставена на ръката.

— Знаете ли, че ме подлагате на изпитание? — каза Мур с усмивка. — По природа съм търпелив, но пулсът ми започва да се ускорява.

— Каквото и да стане, вие ще ми помогнете, мистър Мур. Ще ми дадете опората на своето самообладание и няма да ме оставите на милостта на подплашените страхливци, нали?

— Не мога да ви обещая нищо сега. Разкажете ми първо историята, а след това искайте каквото ви е необходимо.

— Историята е много кратка. Един ден, преди около три седмици, излязох на разходка с Изабела и Гъртруд. Те се върнаха у дома преди мен, защото аз поизостанах, за да поговоря с Джон. След като го оставих, се поразходих по пътеката, където всичко бе много спокойно и потънало в сянка. Бях се уморила да бъбря с братовчедките си и не бързах да се присъединя към тях. Както си стоях облегната о колоната на портата, потънала в щастливи мисли за бъдещия си живот — понеже нея сутрин нещата бяха започнали да поемат пътя, по който отдавна бях очаквала да тръгнат…

„А! Предната вечер с нея е бил Нанъли!“ — помисли си Мур.

— Чух някакво запъхтяно дишане. Някакво куче тичаше към мен по алеята. Познавам повечето от кучетата в околността. Това бе Фебе, един от женските пойнтери на мистър Сам Уин. Бедното същество бягаше с наведена глава и с изплезен език — изглеждаше тъй, сякаш е била бита, цялата бе ожулена и в рани. Повиках я. Мислех да я примамя до дома и да я напоя и нахраня. Сигурна бях, че е пострадала — често пъти мистър Сам жестоко бие пойнтерите си. Тя бе прекалено объркана, за да ме познае, и когато се опитах да я погаля по главата, се извърна и зъбите й се впиха в ръката ми. Ухапа ме до кръв, а след това избяга, като дишаше тежко. Само след миг дотича пазача на мистър Уин с пушка в ръка. Попита ме дали не съм виждала Фебе. „По-добре вържете Тартар, госпожице — каза той, — и кажете на хората си да стоят у дома. Тръгнал съм подир Фебе, за да я застрелям, а конярят мина по друг път, та дано я пресрещне. Побесняла е.“

Мистър Мур се облегна назад и кръстоса ръце на гърдите си. Мис Кийлдар отново насочи вниманието си към парчето коприна и продължи да нашива върху него венец от теменужки.

— И вие не казахте това на никого, не потърсихте помощ, нито лек — не дойдохте дори при мен?

— Стигнах до вратата на учебната стая, но там куражът ме напусна. Предпочетох да премълча случилото се.

— Защо? Какво повече мога да желая аз на този свят, освен да ви бъда полезен с нещо?

— Нямах право.

— Чудовищно! И не сторихте нищо?

— Напротив. Влязох направо в помещението за пране, където прислужниците гладят почти през цялата седмица, тъй като вкъщи има толкова много гости. Докато те бяха заети с диплене и колосване, аз извадих една пръчка за набиране на дантела от огъня, опрях нажежения й връх в ръката си и натиснах с всичка сила. Желязото обгори малката рана. След това се качих горе.

— И не издадохте нито стон?

— Не мога да си спомня. Чувствувах се много нещастна. Струва ми се, че бях лишена, от каквато и да е твърдост или присъствие на духа — в главата ми бе истински хаос.

— Но затова пък държането ви бе истински пример за самообладание. Спомням си, че по време на целия обед се вслушвах, за да доловя някакво движение от стаята ви на горния етаж, но всичко бе тихо.

— Седях на пода до леглото и ми се искаше Фебе да не ме бе ухапала.

— И то сама! Обичате самотата.

— Простете ми.

— И презирате съчувствието.

— Така ли мислите, мистър Мур?

— Със силния си характер вие сигурно не чувствувате нужда от помощ, от съвет, от компания.

— Така да бъде, щом това ви харесва.

Тя се усмихна. Започна внимателно и бързо да бродира, но под миглите й се появи някаква искрица, после нещо проблесна, а след това оттам капна една сълза.

Мистър Мур се наведе напред към писалището, помръдна стола и промени позата си.

— Ако не е така — попита той с някакъв нов и мек оттенък в гласа си, — тогава как е?

— Не зная.

— Знаете, но не искате да го кажете — искате да заключите всичко в душата си.

— Защото не заслужава да го споделя.

— Защото никой не може да ви даде онази висока цена, която искате за доверието си. Никой не е толкова богат, за да го откупи. Никой не притежава достойнството, ума и силата, които вие изисквате от вашия съветник. В Англия няма рамо, на което да отпуснете ръка за подкрепа, а още по-малко гръд, където ще позволите да се прислони главата ви. В такъв случай, разбира се, че ще живеете сама.

— Мога да живея сама, ако е необходимо. Но въпросът е не как да живея, а как да умра сама. Това ме измъчва много повече.

— Боите се от действието на вируса… Изправена сте пред смътната заплаха на една кошмарна участ?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Безпокоите се съвсем по женски.

— Само преди две минути ме похвалихте за силния ми характер.

— Постъпвате като жена. Ако погледнем цялата случка по-отблизо и я обсъдим хладнокръвно, ще се окаже, сигурен съм в това, че изобщо не съществува никаква опасност за вашия живот.

— Амин! Имам огромно желание да живея, ако това е угодно на бога. Намирам живота прекрасен.

— Как може да бъде другояче с вашите дарби и природа? Наистина ли очаквате, че ще ви хване бяс и ще умрете в страшни мъки?

— Да, очаквам го и се страхувам. Но в момента не се страхувам от нищо.

— Нито пък аз за вас. Съмнявам се дали и най-малката частица на този вирус се е смесила с кръвта ви. Но дори и да е така, позволете ми да ви уверя, че при вашата младост и здраве нищо няма да ви се случи. Що се отнася до останалото, ще се постарая да разбера дали наистина кучето е било бясно. Уверен съм, че не е било.

— Не казвайте на никого, че ме е ухапало.

— А и защо трябва, след като съм сигурен, че ухапването е било толкова безвредно, колкото и порязването с това ножче за острене на моливи? Успокойте се. Ето аз съм спокоен, макар вашият живот да ми е толкова скъп, колкото и собствената ми надежда за вечно блаженство. Повдигнете лицето си.

— Защо, мистър Мур?

— Искам да видя дали сте се ободрили. Оставете ръкоделието си и вдигнете глава.

— Ето…

— Погледнете ме. Благодаря. Е, разсея ли се облакът?

— Не се боя от нищо.

— Върнаха ли се мислите ви в своята слънчева страна?

— Спокойна съм, но искам да ми обещаете нещо.

— На вашите заповеди.

— Знаете, че ако се случи най-лошото, което очаквам, не ще ме оставят да дишам от прекалени грижи. Не се усмихвайте — ще го направят, винаги постъпват така. Чичо ми ще изпадне в ужас, ще се разтрепери, ще прибегне до необмислени постъпки. Нищо по-разумно няма да му дойде на ума. Никой у дома, освен вас няма да запази самообладание. Моля ви, обещайте ми да ме подкрепите, да държите на разстояние мистър Симпсън, да не позволявате на Хенри да се доближава, за да не го нараня. На всяка цена се погрижете и за себе си — но аз няма да ви причиня нищо лошо, сигурна съм, че няма да го направя. Заключете вратата на стаята ми, за да не могат да влязат лекарите — изгонете ги, ако успеят да се вмъкнат. Не позволявайте нито на младия, нито на стария Мактърк да ме докоснат с пръст, нито пък на колегата им мистър Грейвс. И най-накрая, ако не мога да бъда усмирена, дайте ми с вашата собствена ръка някой силен опиат — такава доза лауданум, която да свърши работа. Обещайте ми да го направите!

Мур стана от писалището си, за да се ободри с няколко обиколки из стаята. Спря пред стола на Шърли, наведе се над нея и каза с нисък, многозначителен глас:

— Обещава ви всичко, за което ме молите — без ни най-малко колебание.

— Ако възникне нужда от помощта и женска ръка, повикайте икономката ми, мисис Джил. Нека тя се погрижи за тялото ми, ако умра. Привързана е към мен. Лъгала ме е много пъти и аз много пъти съм й прощавала. Сега ме обича и не би ме измамила дори и с една карфица — доверието ми я направи честна, а отзивчивостта ми — добросърдечна. Днес вече мога да се доверя на нейната честност, кураж и обич. Нея можете да повикате, ала дръжте добрата ми леля и плашливите ми братовчедки надалеч. Дайте ми дума още веднъж, моля ви.

— Обещавам.

— Вие сте добър — каза тя, вдигнала поглед към него, докато той се надвесваше с усмивка над нея.

— Така ли? Това успокоява ли ви?

— Страшно много.

— Ще бъда с вас, само аз и мисис Джил, и в най-страшните минути, когато ще бъдат необходими спокойствие и вярност. Няма да позволя намесата на никаква прибързана или плашлива ръка.

— И въпреки това ме мислите за дете?

— Да.

— А! Значи ме презирате.

— Нима презираме децата?

— Всъщност не съм толкова силна, не се гордея толкова много със силата си, както си мислят хората, мистър Мур, нито пък се отнасям с такова пренебрежение към съчувствието. Но когато ме налегне някаква мъка, боя се да я споделя с тези, които обичам, за да не ги заболи. А не мога да стигна дотам, че да се оплаквам на тези, които са ми безразлични. Все пак не трябва да ми се присмивате, че се държа като дете, защото, ако бяхте толкова нещастен, колкото бях аз през последните три седмици, вие също щяхте да търсите някой приятел.

— Всеки от нас има нужда от приятел, не е ли така?

— Всеки от нас, който носи нещо добро в себе си.

— Вие имате Каролайн Хелстоун.

— Да… А вие имате мистър Хол.

— Да… А мисис Прайър е мъдра и добра жена, тя може да ви даде съвет, когато имате нужда от такъв.

— Вие пък си имате брат — Робърт.

— При всяко залитане надясно можете да се облегнете на преподобния Матюсън Хелстоун, бакалавър, а при всяка погрешна стъпка наляво имате до себе си мистър Хайрам Йорк, ескуайър. Всеки един от тези старейшини ви отдава нужната почит.

— Никога не съм виждала мисис Йорк да се отнася така майчински към някой друг млад човек, както към вас. Не зная как сте спечелили сърцето й, но към вас е по-нежна, отколкото към собствените си синове. Освен това имате и сестра си Хортенз.

— Излиза, че и двамата сме добре осигурени.

— Така излиза.

— Колко благодарни трябва да бъдем тогава!

— Да.

— Колко доволни!

— Да.

— Що се отнася до мен, в този момент съм почти доволен и много благодарен. Благодарността е божествено чувство — тя изпълва сърцето, но не до пръсване; стопля го, но не до високата температура на треската. Обичам да вкусвам от блаженството по малко — ако го погълна набързо, няма да усетя аромата му.

Поставил ръце върху облегалката на креслото, където седеше мис Кийлдар, Мур наблюдаваше как изпод бързите й пръсти расте венецът в зелено и виолетово. След продължителна пауза той отново попита:

— Разпръсна ли се сянката изцяло?

— Напълно. Шърли отпреди два часа и Шърли сега — това са две съвсем различни същества. Струва ми се, мистър Мур, че мъката и страхът, отглеждани скритом, растат като децата на Титана^[2].

— И няма повече скритом да изпитвате подобни чувства?

— Не, ако посмея да проговоря.

— Като казвате „ако посмея да проговоря“, за какво намеквате?

— За вас.

— Защо ви е необходима смелост за това?

— Защото сте строг и свенлив.

— А защо съм строг и свенлив?

— Защото сте горд.

— А защо съм горд?

— Това бих искала да узная и аз — може би ще бъдете така добър и ще ми кажете?

— Вероятно защото съм беден например — бедността и гордостта често вървят ръка за ръка.

— Това е една чудесна причина и аз с радост бих открила още някоя, която да я допълни. Намерете другар на тази гълъбица, мистър Мур.

— Веднага. Какво ще кажете за брак между трезвата Бедност и пъстроцветния Каприз?

— Вие капризен ли сте?

— Вие сте капризна.

— Клевета! Непоклатима съм като скала и неотклонна като Полярната звезда.

— В някой ранен час на деня поглеждам навън и съзирам прекрасна дъга, изпъстрена с обещания и извита като възхитителен свод над облачното небе на живота. Само час след това поглеждам отново и виждам, че половината дъга е изчезнала, а другата половина е избледняла. Още по-късно свъсеното небе отрича някога да е било увенчавано от един толкова благ символ на надеждата.

— Мистър Мур, трябва да се борите срещу тези променливи настроения — те са вашият главен недостатък. Човек никога не знае как да се държи с вас.

— Мис Кийлдар, преди време, в продължение на две години, имах една ученичка, която ми бе много скъпа. Хенри също ми е скъп, но тя ми бе още по-скъпа. Хенри никога не ми е създавал грижи, докато тя… тя ми създаваше много. Мисля, че ме измъчваше по двадесет и три от всичко двадесет и четирите часа на денонощието.

— Тя никога не е била с вас повече от три часа или най-много шест часа на ден.

— Понякога разливаше питието от чашата ми и крадеше храната от чинията ми. И след като ме държеше гладен цял ден, а това не бе по вкуса ми, тъй като съм човек, свикнал да се храни със сдържана охота и да отдава дължимото на разумната наслада от материалните блага…

— Зная, че сте такъв. Без да се запъна, мога да изброя ястията, които обичате най-много. Съвсем точно зная към кои неща имате предпочитания…

— Освен че лишаваше тези вкусни ястия от техния аромат, тя също така се подиграваше с мен. Аз обичам добре да си поспивам. В по-спокойните ми дни, когато принадлежах на себе си, никога не се сърдех на нощта, че е дълга, нито пък проклинах леглото си, че е твърдо. Тя промени всичко това.

— Мистър Мур…

— И след като отне спокойствието на душата ми и насладите в живота ми, тя ме лиши и от самата себе си съвсем хладнокръвно, като че ли без нея светът щеше да си остане същият за мен. Знаех, че някога щях да я видя отново. След две години стана така, че се срещнахме пак под нейния собствен покрив, където бе вече господарка. Как мислите, че се отнесе тя към мен, мис Кийлдар?

— Като човек, който е извлякъл голяма полза от уроците, научени от вас самия.

— Тя ме посрещна високомерно, издълба между нас огромна пропаст и ме държеше далеч от себе си със сдържаните си жестове, редките хладни погледи и претеглените любезни слова.

— Тя бе отлична ученичка! След като видя колко далеч сте вие, веднага последва примера ви и също се отдалечи. Моля ви, сър, възхитете се на надменността й, която не е нищо друго, освен по-добро копие на вашата собствена студенина.

— Съвестта, достойнството и най-деспотичната неизбежност ни разделиха и ме оковаха далеч от нея с тежките си вериги. Тя бе свободна — можеше да бъде поне снизходителна.

— Никога толкова свободна, че да се прости със самоуважението и да се стреми натам, където вече е била отблъсната.

— А след това прояви непостоянството си и започна да ме измъчва както преди. Когато вече бях решил да виждам в нейно лице само една високомерна непозната, тя внезапно ми засвидетелствуваше такова изражение на любеща наивност, стопляше ме с такъв лъч на живително съчувствие изпълваше някой час с радостта от разговор тъй мил, приветлив и внимателен, че не бях в състояние да затворя сърцето си за образа й, както не мога да затворя и тази врата за присъствието й. Обяснете ми защо ме измъчваше толкова.

— Не можеше да понесе да бъде пренебрегната. А понякога в някой влажен и студен ден, и идваше наум, че учебната стая не е особено приветливо място, и се чувствуваше длъжна да намине, за да види дали вие и Хенри поддържате огъня добре. И веднъж влязла в тази стая, с удоволствие оставаше там.

— Но не би трябвало да е толкова непостоянна — щом й се идва, би трябвало да го прави по-често.

— Съществува нещо, което се нарича натрапничество.

— Утре няма да сте такава, каквато сте днес.

— Не зная. А вие?

— Не съм луд, о, благородна Вереника^[3]! Можем да подарим един ден на прекрасните сънища, но на другия трябва да отворим очи. Мигът на моето събуждане ще настъпи, когато се омъжите за сър Филип Нанъли. Огънят осветява и двама ни и много ясно ни показва в огледалото, мис Кийлдар. Наблюдавах отразената там картина през цялото време, докато говорех. Погледнете! Вижте каква разлика има между вашата глава и моята! Изглеждам твърде стар за тридесетте си години!

— Толкова сте сериозен, имате такова свъсено чело и лицето ви е бледо. Никога не мисля за вас като за млад човек, нито пък ви смятам за по-малък брат на Робърт.

— Наистина ли? Така и предполагах. Представете си лицето на Робърт, с неговите чисти и хубави черти, да наднича през рамото ми. Нима тази картина не би подчертала най-красноречиво лишените от изразителност черти на моя грубоват лик. А, най-сетне! (Той трепна.) Все се ослушвах за този звук през последния половин час.

Това бе звънецът за вечеря и Шърли се надигна.

— Мистър Мур — каза тя, докато прибираше полите на копринената си рокля, — получавали ли сте напоследък някаква вест от брат си? Имате ли представа какво означава този негов дълъг престой в града? Споменавал ли е нещо за връщане?

— Да, той говори за връщане, но не мога да ви кажа нищо относно причината за продължителното му отсъствие. А и, честно казано, си мислех, че никой в Йоркшир не е по-осведомен от вас защо той не бърза да се завърне у дома.

Алена сянка премина по страните на мис Кийлдар.

— Пишете му и го помолете настоятелно да си идва — каза тя. — Не че постъпва неразумно, като отсъствува толкова време — и без това е по-добре тъкачницата да не работи, докато търговията е в застой. Но той не бива да изоставя графството.

— Известно ми е — каза Луис, — че е разговарял с вас вечерта, преди да тръгне, след което го видях да напуска Фийлдхед. Прочетох какво бе изписано върху лицето му или поне се опитах да го сторя. Той се извърна. Предположих, че заминава за дълго. Някои нежни и деликатни пръсти притежават удивителната способност да правят на пух и прах крехката мъжка гордост. Мисля си, че Робърт заложи прекалено много на мъжката си привлекателност и вроденото си благородство. По-добре са онези, които, лишени от предимства, не могат да хранят илюзии. Но ще му пиша, че желаете да се върне.

— Не му пишете, че желая да се върне, а това, че връщането му е желателно.

Би вторият звънец и мис Кийлдар се подчини на зова му.