Шарлот Бронте
Шърли (5)

Глава V
Домът в клисурата

Когато стана на следващото утро, Мур все още бе под влияние на доброто си настроение. Двамата с Джо Скот бяха прекарали нощта в тъкачницата, като се възползуваха от местата за спане, образувани от ниши в предната и задната кантора. Господарят, който винаги ставаше в зори тази сутрин напусна леглото си дори още по-рано. Той разбуди Джо с една френска песничка, която тананикаше, докато оправяше тоалета си.

— Значи не сте паднали духом, а, господарю?

— Ни най-малко, mon garcon, което ще рече „моето момче“, ставай, за да обиколим тъкачницата, преди да са дошли работниците, и аз ще ти обясня плановете си за бъдещето. Ние все пак ще се сдобием с машините, Джоузеф. Предполагам, че никога не си чувал за Брус?

— И за паяка^[1]? Но как, чувал съм — чел съм историята на Шотландия и я познавам не по-лошо от вас. Доколкото разбирам, искате да кажете, че ще упорствувате.

— Точно така.

— Има ли много като вас в родината ви? — попита Джо, като разтури временното си легло и го прибра.

— В моята родина ли? А коя е тя?

— Ами не е ли Франция?

— Как ли пък не! Обстоятелството, че Франция е заграбила Антверпен, където съм се родил, съвсем не ме прави французин.

— Тогава Холандия?

— Не съм холандец — ти просто бъркаш Антверпен с Амстердам.

— А Фландрия?

— Отнасям се с презрение към намека ти, Джо! Аз — фламандец! Нима имам фламандска физиономия? Стърчащ напред месест нос, ниско, скосено назад чело, бледосини и опулени очи? Нима имам само торс без крака, като фламандец? Но ти нямаш и представа какви са те — тези нидерландци. Джо, аз съм от Анверс^[2] — майка ми е от Анверс, макар че произходът й е френски, поради което и аз говоря френски.

— Но баща ви беше от Йоркшир, което значи, че сте и малко йоркширец. А всеки може да види, че сте от нашето тесто — имате голямо желание да печелите пари и да вървите напред.

— Джо, ти си един невъзможен безсрамник, но още от младежките си години съм свикнал на този вид недодялано безочие — трудовите хора в Белгия се държат грубо с работодателите си. Като казвам грубо, Джо, имам предвид brutalement, което, при точен превод, вероятно би означавало „брутално“.

— В тази страна ние винаги говорим туй, което мислим. Ония млади свещеници и важните господа от Лондон се сащисват от нашата „нецивилизованост“, а пък ние много обичаме да им поднасяме нещо, дето да ги сащисва, защото нас най ни забавлява да гледаме как им се събират очите и как разперват ръчичките си, сякаш някое плашило им е изкарало акъла, а сетне да ги чуем как казват, сякаш кудкудякат: „Боже! Боже! Какви диваци! Колко ужасно!“

— Ами вие сте си диваци, Джо. Надявам се, че не се смятате за цивилизовани, нали?

— Горе-долу, господарю, горе-долу. Мисля си, че ние, момчетата от индустриалните части на севера, сме доста по-интелигентни и знаем доста повечко неща от фермерите на юг. Нашата работа ни е изострила умовете. А пък ние, дето наглеждаме машините, сме длъжни да разсъждаваме. С грижите по машините и тям подобни съм свикнал вече така, че щом стане нещо, веднага почвам да му диря причината и често пъти успявам. Обичам да чета, любопитен съм да знам какво ония, дето смятат да ни управляват, се стремят да направят за нас и от нас; а от мен пък има мнозина къде по-умни. На много от момчетата с омазнени дрехи, дето миришат на масло, или пък на бояджиите с черно-синя кожа им сече пипето и те могат да проумеят, че някой закон е глупав, също както вие или старият Йорк, че дори и по-добре от слабоумни като Кристофър Сайкс от Уинбъри или пък онзи наперен никаквец — Питър Ирландеца, курата на Хелстоун.

— Зная, че се смяташ за умен, Скот.

— Тъй е! Не се оплаквам. Мога да различа сиренето от тебешира и зная отлично, че го правя сто пъти по-добре, отколкото някои, дето се мислят над мен. Но в Йоркшир има хиляди с умове като моя, а и двама-трима, дето са по-умни.

— Ти си велик човек, ти си направо блажен, но същевременно си позьор и глупак, Джо! Не трябва да си въобразяваш, че само защото си понаучил нещо от приложната математика и си се натъкнал на няколко химически елемента на дъното на бъчвата за боядисване, си се превърнал в пренебрегнато светило на световната наука. Не трябва да правиш извода, че понеже пътят на индустрията невинаги е гладък и ти, и тези като теб сте понякога без работа и хляб, то непременно сте класа от мъченици, а цялата правителствена система, която е над вас, е погрешна. И още нещо — нито за миг не трябва да намекваш, че добродетелите са намерили спасение в къщите със сламен покрив и изцяло са напуснали домовете, покрити с керемиди. Позволи ми да ти кажа, че безкрайно ненавиждам подобен род глупости, защото зная много добре, че човешката природа си е човешка природа навсякъде, независимо дали се намира под покрив от слама или от керемиди, и че у всеки представител на човешкия род, който диша въздуха под слънцето, добродетелите и пороците са смесени в по-малки или по-големи пропорции и че тези пропорции не са неизменни. Виждал съм богати негодници, виждал съм и бедни, а пък съм виждал и такива, нито бедни, нито богати, но осъзнали желанието на Агар^[3], които си живееха в скромно и прилично материално положение. Скоро ще бъде шест — изчезвай оттук, Джо, и иди да удариш камбаната на тъкачницата.

Бе средата на февруари. Поради тази причина към шест часа зората едва се прокрадваше през тъмата на нощта, едва започваше да пронизва със сивите си лъчи нейния кафяв сумрак и да придава полупрозрачност на непрогледните й сенки. В онова утро лъчите на зората бяха съвсем сиви. Никакъв цвят не обагряше изтока, никакво зарево не го сгряваше. Зърнал това мъчително пробуждане на деня и изнурения поглед, който той мяташе по високите части на хълмовете, човек би помислил, че огънят на слънцето се е удавил в снощния потоп. Дъхът на утрото бе хладен, както и видът му. Суров вятър подгони нощните облаци, и когато ги поразпръсна, над целия хоризонт се откри безцветен и сребрист пръстен — не синьо небе, а слой от бледа мъгла. Дъждът бе спрял, но земята бе подгизнала, а вировете и потоците бяха пълни.

Прозорците на тъкачницата бяха осветени, високият звън на камбаната все още се разнасяше наоколо и малките деца вече идваха с подтичване и, да се надяваме, с достатъчно бърза стъпка, за да не почувствуват мразовитите целувки на безмилостния въздух. А може би пък точно обратното — времето им се струваше съвсем благоприятно, тъй като тази зима те често бяха идвали на работа в снежни бури, пороен дъжд и силен мраз.

Мистър Мур бе застанал на входа, за да ги наблюдава — броеше ги, когато минаваха покрай него. Към тези, които пристигаха по-късно, отправяше по някоя укорителна дума, повтаряна, с малко по-остър тон, от Джо Скот, когато закъснелите влизаха в работните помещения. Нито господарят, нито надзирателят говореха троснато. И двамата не бяха грубияни, но показаха известна твърдост, като глобиха един доста позакъснял малчуган. Преди да влезе, мистър Мур го накара да плати наказанието си от едно пени и го уведоми, че ако случаят се повтори, това ще му струва вече два пенса.

Несъмнено в такива случаи дисциплината и строгите правила са необходимост. Ако господарите са груби и жестоки, това би означавало да наложат груби и жестоки правила, които, поне по времето, което е обект на нашето внимание, те налагаха тиранично. Но макар и да описвам несъвършени герои (всеки герой от тази книга има по нещо повече или по-малко несъвършено у себе си, а перото ми отказва да описва идеализирани персонажи), не съм се нагърбвала със задачата да описвам деградирали или напълно пропаднали същества. Мъчителите на деца, господарите и търговците на роби поверявам в ръцете на тъмничарите — писателят не трябва да петни страниците си с описанията на техните дела.

Затова вместо да терзая душата на читателя и да подхранвам способността му да се учудва, като му предлагам описания на действителни случаи на бичуване, щастлива съм да заявя, че нито мистър Мур, нито неговият надзирател някога бяха посягали на дете в тъкачницата. В действителност веднъж Джо много строго бе натупал един от синовете си затова, че го бе излъгал и че упорствуваше в лъжата си, но подобно на своя работодател, Джо бе твърде отпуснат, твърде спокоен и благоразумен, за да превърне телесното наказание в правило, а не в изключение, що се отнася до държането му към младите.

Мистър Мур обикаляше подобно на призрак тъкачницата, двора и, помещението за боядисване и склада, докато бледата зора най-сетне премина в ден. Дори слънцето се издигна над хоризонта — бял диск без блясък, без цвят и студен като леден къс. То надникна иззад тъмния хребет на един хълм, посребри сиво-синкавия край на облака над него и безрадостно погледна надолу по цялата дължина на малката клисура, в чиито тесни предели се намираме засега. Часът беше осем. Всички светлини в тъкачницата бяха загасени — сигнал за закуска. Децата, освободени за половин час от тежкия труд, се надвесиха над малките калаени канчета с кафе и малките кошнички, които съдържаха дажбата им от хляб. Нека се надяваме, че храната им е достатъчно — обратното би било много тъжно.

Чак сега мистър Мур напусна двора на тъкачницата и закрачи към жилището си. То не бе далеч от фабриката, но плетът и високите насипи от двете страни на пътеката, която водеше към него, внушаваха някакво усещане за усамотеност. Домът бе малък, с варосани стени и зелен навес над портата. Из градината, близо до портата, се подаваха тънки кафяви стъбълца, а под прозорците — стъбла, лишени в момента от цветове, но смътно предричащи разцвета и избуяването на пълзящите растения през летните дни. Пред дома имаше тревна площ и лехи. В момента лехите представляваха само черна угар, с изключение на онези места, където, от закрити гнезда, надничаха първите стръкчета кокичета или минзухари, зелени като смарагд. Пролетта закъсняваше. Зимата се бе оказала дълга и сурова. Последният дълбок сняг беше изчезнал едва вчера, преди да завали дъждът. По хълмовете все още се белееха останки от него, в долчинките и по върховете моравата не бе зелена, а избеляла, както и тревата по насипа и под плета на пътеката. Три дървета, красиво засадени, се издигаха до къщата. Те не бяха високи, но тъй като наоколо им нямаше никакви съперници, изглеждаха внушителни. Това бе домът на мистър Мур — едно уютно гнезденце, създадено за доволство и съзерцание, но същевременно и място, където крилете на действието и амбициозните стремежи не можеха да останат свити за дълго.

Атмосферата на скромен комфорт, изглежда, не излъчваше особена привлекателност за собственика на дома. Вместо да влезе веднага вътре, той взе една лопата от малкия навес и започна да работи в градината. Около четвърт час копа необезпокояван от никого. Най-сетне един прозорец се отвори и женски глас извика:

— En, bien! Tu ne dejeunes pas ce matin?^[4]

Отговорът и останалата част от разговора бяха на френски, но тъй като това е английска книга, ще го преведа на английски.

— Готова ли е закуската, Хортенз?

— Разбира се, готова е от половин час.

— Тогава и аз съм готов — гладен съм като вълк.

Мур захвърли лопатата на земята и влезе в къщата. Тесният коридор го отведе до малка всекидневна, където на масата бе сложена закуска от кафе, хляб и масло, придружена от едно до известна степен неанглийско блюдо — компот от круши. Начело на масата седеше дамата, която бе извикала от прозореца. Налага се да я опиша, преди да преминем по-нататък.

Тя изглеждаше малко по-възрастна от мистър Мур (вероятно бе на тридесет и пет години), висока и пропорционално сложена. Косите й бяха възчерни, а в момента — навити на хартиени ролки. Лицето й бе с румени бузи, малък нос и чифт малки черни очички. Долната му част бе някак по-голяма в сравнение с горната. Челото беше малко и доста набръчкано. Изражението на лицето й бе смръщено, но съвсем не злобно. В цялостния й вид имаше нещо, което караше човек да се чувствува наполовина предизвикван, наполовина забавляван. Най-причудливото у нея бе облеклото й — вълнена фуста и памучна камизола на райета. Фустата бе къса и позволяваше да се видят чифт глезени и стъпала, при които имаше какво още да се желае по отношение на симетрията.

Навярно ще помислиш, че описвам една забележителна повлекана, читателю. В никакъв случай! Хортенз Мур (сестра на мистър Мур) бе човек на реда и икономията — фустата, камизолата и хартиените ролки бяха утринният й костюм, който бе свикнала да носи като „домашно облекло“ още в родината си. Тя не възприе английската мода в това отношение, въпреки че бе принудена да живее в Англия, и се придържаше към стария си белгийски начин на обличане, напълно сигурна, че в това има определено достойнство.

Мадмоазел имаше отлично мнение за себе си, което не бе изцяло незаслужено, тъй като тя притежаваше някои добри и ценни качества. Но доста надценяваше вида и степента на тези качества, като съвсем не включваше в сметката някои дребни недостатъци, които ги съпътствуваха. Никой не би могъл да я убеди, че тя е човек с предразсъдъци и ограничен поглед върху света, че е твърде докачлива на тема собствено достойнство и важност и твърде склонна да се обижда от дребни неща. И все пак всичко това бе истина. Но пък там, където претенциите й за внимание не срещаха отпор и където предразсъдъците й не бяха оскърбявани, тя можеше да бъде твърде мила и приветлива. Бе силно привързана към двамата си братя (освен Робърт съществуваше и още един Жерар Мур). В качеството си на единствени представители на западналото им семейство и двамата бяха едва ли не святи за нея. Луис обаче тя познаваше в по-малка степен, отколкото Робърт. Той бе изпратен в Англия още като момче и бе получил образованието си в английско училище. Тъй като образованието му не бе такова, че да го насочи към търговията, а може би и естествените му наклонности да не са го теглили към това поприще, когато удари часът да поеме по пътя на живота, той избра много трудната и много скромна професия на учителя. Известно време бе работил в едно училище, а сега се говореше, че бил възпитател в някакво семейство. Когато говореше за Луис, Хортенз казваше, че притежавал, както тя се изразяваше, „des moyens“^[5], но че бил прекалено стеснителен и тих. Хвалебствията й за Робърт бяха от друго естество, с по-малко уговорки. Тя много се гордееше с него — считаше го за най-великия човек в Европа. Всичко, което той вършеше или казваше, за нея бе нещо изключително и тя очакваше и други да погледнат на него с нейните очи. Нищо не би могло да бъде по-безразсъдно, чудовищно и долно, от каквито и да е упреци спрямо Робърт, като изключим, разбира се, упреците, отправени срещу самата нея.

Още щом същият този Робърт седна на масата, тя му поднесе порция компот от круши, отряза му дебела филия белгийски хляб и се впусна в поток от думи на удивление и ужас относно деянието от миналата нощ — разрушаването на становете.

— Quelle idee! Да ги изпочупят! Quelle action honteuse! On voyait bien que les ouvriers de ce pays etaient a la fois betes et mechants. C’etait absolument comme les domestiques anglais, les servantes surtout: rien d’insupportable comme cette Sarah, par exemple!^[6]

— Тя изглежда спретната и трудолюбива — отбеляза мистър Мур.

— Изглежда! Не зная как изглежда. Не искам да кажа, че е съвсем нечистоплътна и мързелива — mais elle est d’une insolence!^[7] Вчера спори четвърт час с мен как се готви говеждо — твърдеше, че аз го варя, докато стане на парцали, че англичаните никога не биха вкусили такова нещо като нашето bouilli^[8], че бульонът не бил нищо повече от топла мазна вода, а що се отнася до choucroute^[9], тя заяви, че не можела да го докосне! Бъчвата, която имаме в избата и която така грижовно съм приготвила със собствените си ръце, тя нарече корито свинска помия, което ще рече храна за прасета. Изтормозена съм от това момиче, но не мога да се лиша от нея, за да не попадна на по-лоша. Ти си в същото положение с работниците си — pauvre cher frere!^[10]

— Страхувам се, че не си много щастлива в Англия, Хортенз.

— Длъжна съм да бъда щастлива там, където си и ти, братко. Но пък от друга страна, съществуват хиляди неща, които ме карат да съжалявам за родния си град. Всички тук са зле възпитани. Считат навиците ми за смешни. Ако някое момиче от тъкачницата случайно се вмъкне в кухнята и ме види в моята jupon^[11] и камизола да приготвям вечерята (знаеш, че не мога да поверя на Сара да приготви нито едно ястие), тя ми се присмива. Ако приема покана за чай, което съм правила един или два пъти, чувствувам, че оставам пренебрегната — никой не ми обръща онова внимание, което смятам, че заслужавам. От какви прекрасни семейства са и Жераровци, и Муровци! Те имат право да претендират за известно уважение и да се чувствуват засегнати, когато им го отказват. В Антверпен винаги са се отнасяли с внимание към мен. Тук човек би си помислил, че когато понеча да поведа разговор в компания, говоря английски със смешен акцент, докато аз съм напълно сигурна, че произношението ми е отлично.

— Хортенз, в Антверпен бяхме известни като богати хора, а в Англия винаги са ни знаели като бедни.

— Именно, хората са така продажни. Та да продължа, мили братко, миналата неделя, ако си спомняш, бе много влажно. Аз съответно отидох на църква с хубавото си черно сабо — нещо, което човек наистина не би сложил в някой град със светско общество. Но пък аз съм свикнала винаги да използувам сабото за разкаляни пътища. Повярвай ми — докато вървях по пътеката между редовете в църквата, сдържана и спокойна както винаги, четири дами и още толкова господа се изсмяха и потулиха лица зад молитвениците си.

— Тогава не слагай повече това сабо. Отдавна съм ти казал, че то не е много подходящо за тази страна.

— Но, братко, това не е обикновено сабо, каквото носят селяните. Казвам ти, че това е черно сабо, съвсем прилично и много удобно. В Мон и Люз — тези градове никак не са отдалечени от столицата Брюксел с нейния изискан стил — порядъчните хора много рядко обуват нещо друго през зимата. Бих искала да видя как някой би се опитал да гази из калта на фламандските пътища с чифт парижки обувчици!

— Не намесвай тук Мон и Люз, нито пък фламандските пътища. Както казва поговорката: „В Рим постъпвай така, както постъпват и самите римляни.“ Що се отнася до камизолата и фустата — не съм много сигурен и за тях. Никога не съм виждал английска дама, облечена по този начин. Попитай Каролайн Хелстоун.

— Каролайн! Да попитам Каролайн? Да се съветвам с нея за облеклото си? Тя трябва да се съветва с мен по всички въпроси — та тя е още дете.

— На осемнадесет години е, или поне на седемнадесет. Достатъчно голяма е, за да разбира от рокли, фусти и обувки.

— Не разглезвай Каролайн, братко, моля те. Не й повдигай самочувствието повече, отколкото трябва. Сега тя е скромна и без претенции — нека да я запазим такава.

— От все сърце желая това. Тя ще дойде ли днес?

— Както обикновено, ще дойде в десет, за урока си по френски.

— Не си на мнение, че ти се присмива, нали?

— В никакъв случай — тя ме цени по-високо, от който и да е друг, но пък разполага с много повече възможности да ме опознае по-отблизо. Каролайн вижда, че притежавам образование, интелигентност, маниери, принципи — накратко, всичко, което е присъщо на една добре възпитана личност от добро семейство.

— Изпитваш ли някаква привързаност към нея?

— Дали съм привързана? Не мога да кажа. Не съм човек на бурните чувства и следователно може много повече да се разчита на приятелството ми. Почитам я като моя роднина. Съчувствувам й, понеже е сираче, а поведението й на моя възпитаница до този момент е такова, че по-скоро може да засили, отколкото да отслаби привързаността ми към нея, породена от други неща.

— Добре ли се държи по време на уроците?

— Спрямо мен тя се държи много добре. Но знаеш, братко, че така подбирам обноските си, щото да не допускам прекалена фамилиарност, да печеля уважение и да вдъхвам респект. При все това с моята проницателност виждам съвсем ясно, че Каролайн не е съвършена — у нея има още много да се желае.

— Налей ми последна чаша кафе и докато го пия, ми разкажи нещо за нейните несъвършенства.

— Мили братко, щастлива съм да видя, че закусваш с охота след изнурителната нощ, която си прекарал. Та значи Каролайн си има своите недостатъци. Но с помощта на направляващата ми ръка и едва ли не майчините ми грижи за нея, тя може да се отърси от тях. Понякога у нея се появява нещо — някаква сдържаност, струва ми се, която не ми допада, тъй като това не е много по момински и не изразява покорност. Съществува и някаква неуместна възторженост в характера й, която ме смущава. Но все пак обикновено тя е спокойна, макар понякога да е твърде унила и зареяна в мислите си. Надявам се, че с течение на времето ще успея да възпитам у нея уравновесеност и благоприличие, без да бъде необяснимо замислена. Никога не съм се отнасяла с одобрение към непонятните неща.

— Нищо не разбрах от разказа ти. Какво означава, да кажем, „неуместна възторженост“?

— Вероятно един пример ще бъде най-доброто обяснение. Знаеш, че понякога я карам да чете френски стихове, за да упражнява произношението си. По време на заниманията си тя премина през много от творбите на Корней и Расин със съвсем уравновесен и трезв дух, което аз приветствувам. Понякога показваше известно безразличие при четенето на тези почтени автори, което клонеше повече към апатия, отколкото към мъдрост, а пък апатията е нещо, което не мога да търпя у тези, които имат щастието да следват моите наставления. Освен това човек не може да проявява апатия при изучаването на такива основни произведения. Онзи ден й дадох едно томче със стихове с по-преходна стойност. Пратих я до прозореца, за да наизусти някои от тях. Когато след малко хвърлих поглед натам, видях, че нетърпеливо прелиства страниците, преглеждайки бегло стиховете с презрително свити устни. Направих й забележка. „Ma cousine — каза тя, — tout cela m’ennuie a la mort.“^[12] Казах й, че не е прилично да се говори така. „Dieu! — възкликна тя. — II n’y a donc pas deux lignes de poesie dans toute la litterature francaise?^[13]“ Попитах я какво иска да каже. Тя ме помоли за прошка с подобаваща — смиреност. Не след дълго се успокои. Видях я да се усмихва над книгата, а после започна усърдно да учи наизуст. След половин час се приближи и застана пред мен, подаде ми томчето, скръсти ръцете си както съм я учила и започна да рецитира онова стихотворение от Шение^[14], „Младата пленница“. Ако я бе чул как изрецитира стиховете и несвързания й коментар след това, щеше да разбереш какво искам да кажа с „неуместна възторженост“. Човек би си помислил, че Шение е способен да развълнува много по-дълбоко, отколкото цялото творчество на Расин и Корней. Ти, братко, който имаш толкова силна проницателност, би забелязал, че такова едно несъразмерно предпочитание говори за малко лабилна психика. Но тя има късмет с наставницата си. Аз ще я обогатя със систематичност и методичност в разсъжденията и с набор от установени мнения. Ще я науча да владее и управлява чувствата си до съвършенство.

— Добре ще е да го направиш, Хортенз. А ето я и нея. Струва ми се, че сянката, която мина покрай прозореца, бе нейната.

— О, наистина. Малко е подранила — дошла е половин час преди уреченото време. Дете мое, какво те води насам, преди още да съм закусила?

Този въпрос бе отправен към младото момиче, което току-що бе влязло в стаята. То бе загърнато в зимно наметало, чиито гънки грациозно се спускаха около стройното тяло.

— Побързах да дойда, за да видя как сте, Хортенз — вие и Робърт. Бях сигурна, че сте опечалени от случилото се снощи. Едва тази сутрин узнах за това — научих го от чичо си на закуска.

— Ах, направо не е за приказване. Вие съчувствувате ли ни? Чичо ви съчувствува ли ни?

— Чичо ми е много ядосан. Но струва ми се, че той е бил с Робърт, нали така? Не дойде ли с вас до бърдото Стилброу?

— Да, ние поехме в много войнствено настроение, Каролайн; но пленниците, които бяхме тръгнали да освобождаваме, ни посрещнаха по средата на пътя.

— Никой не е ранен, надявам се?

— О, не. Само китките на Джо Скот са малко протрити, защото са били вързани доста здраво зад гърба му.

— Вие не бяхте ли там? Не бяхте ли с фургоните, когато са ги нападнали?

— Не. Човек рядко има щастието да бъде на мястото на случката, в която е имал особено желание да вземе участие.

— А къде ще ходите тази сутрин? Видях Мъргатройд да оседлава коня ви на двора.

— До Уинбъри — днес е пазарен ден.

— Мистър Йорк също ще ходи там — срещнах го в двуколката му. Върнете се с него.

— Защо?

— По-добре е да сте двама, отколкото да сте сам, а и никой не мрази мистър Йорк. Поне бедните не го мразят.

— Значи той да бъде закрила за мен, когото мразят?

— Когото не разбират — вероятно това е точната дума. Ще закъснеете ли? Ще закъснее ли, братовчедке Хортенз?

— Твърде е възможно — често пъти той има много работа в Уинбъри. Донесохте ли тетрадките си за упражнения, дете?

— Да. Кога ще се върнете, Робърт?

— Обикновено се връщам към седем. Искате ли да се върна по-рано?

— Постарайте се да се върнете към шест. В шест е още светло, но в седем вече е доста тъмно.

— И каква опасност трябва да очаквам, Каролайн, когато е съвсем тъмно? Какво зло смятате, че се спуска заедно с мрака върху мен?

— Не зная как да изразя опасенията си, но в днешно време ние всички се боим за приятелите си. Чичо ми нарича сегашните времена опасни. Той казва също така, че собствениците на тъкачници са непопулярни.

— А аз съм един от най-непопулярните? Не е ли така? Трудно ви е да го кажете направо, но дълбоко в душата си смятате, че съдбата ми ще бъде като тази на Пирсън, по когото стреляха — наистина не иззад оградата от жив плет, а в собствения му дом, през прозореца на стълбището, тъкмо когато се готвел да си ляга.

— Ан Пирсън ми показа куршума, заседнал във вратата на стаята — мрачно отбеляза Каролайн, като сгъваше наметалото си, за да го постави заедно с маншона върху една масичка отстрани. — Знаете — продължи тя, — че живият плет се точи оттук чак до Уинбъри, а трябва да се мине и през нивите във Фийлдхед. Но вие ще се върнете до шест, а може би и по-рано, нали?

— Разбира се, че ще се върне — потвърди Хортенз. — А сега, дете мое, пригответе се да ми разкажете урока си, докато накисна граха за пюрето, предвидено за обеда.

След това наставление тя напусна стаята.

— Значи вие смятате, Каролайн, че имам много врагове? — попита Мур. — И несъмнено мислите, че край мен няма приятели?

— Не е така, Робърт. Край вас е сестра ви, брат ви Луис, когото никога не съм виждала, мистър Йорк, а също и чичо ми. Освен това има и много други.

Робърт се усмихна.

— Сигурно ще бъдете затруднена да назовете по име тези „много други“ — каза той. — Но я ми покажете тетрадката си. Колко усилия полагате, за да пишете така! Предполагам, че сестра ми изисква тази старателност — тя иска да ви оформи по образеца на фламандска ученичка. За какъв живот сте предопределена, Каролайн? Какво ще правите с вашия френски, с рисуването и с другите умения, когато ги придобиете?

— Правилно казахте „когато ги придобиете“, защото, както ви е известно, преди Хортенз да започне да ме обучава, аз знаех съвсем малко. Що се отнася до живота, който ми е отреден, не мога да кажа нищо; предполагам, че ще се грижа за дома на чичо си, докато… — Тук тя се поколеба.

— Докато? Докато почине?

— Не. Не трябва да се говори така! Никога не мисля за неговата смърт — та той е само на петдесет и пет. Но докато… С две думи — докато съдбата ме натовари с други задължения.

— Доста неясно бъдеще! Това удовлетворява ли ви?

— Преди време — да. Знаете, че децата не разсъждават много, а си живеят в свой собствен въображаем свят. Сега обаче има моменти, когато не съм доволна.

— Защо?

— Не печеля никакви пари, нямам средства.

— Значи това е въпросът, Лина. Излиза, че и вие искате да печелите пари, така ли?

— Да, искам да имам някакво занимание. Ако бях момче, нямаше да ми бъде трудно да си намеря такова. Зная един лесен и приятен начин за усвояване на занаят и за постигане на успех в живота.

— Хайде да го чуем.

— Бих могла да постъпя като чирак при вас — в текстилната индустрия. Бих могла да се уча от вас, тъй като сме далечни роднини. Бих вършила работата в кантората, бих водила сметките и бих се грижила за кореспонденцията, докато вие сте на пазара. Зная, че много ви се иска да спечелите пари, за да върнете дълговете на баща си. Може би аз бих могла да ви помогна да забогатеете.

— Да ми помогнете? По-добре е да помислите за себе си.

— Аз мисля за себе си. Но трябва ли човек винаги да мисли само за себе си?

— А за кого друг да мисля? Нима смея да мисля за някой друг? Бедните не бива да са щедри на чувства; длъжни са да бъдат по-скромни в това отношение.

— Но, Робърт…

— Да, Каролайн. Бедността по необходимост е себична, свита, раболепна и неспокойна. Понякога, когато бива докоснато от ведър лъч, сърцето на бедняка може да напъпи като онази зеленина ей там, в градината, в някой пролетен ден като тоя, може да поиска да се разлисти, дори да цъфне. Но той не трябва да насърчава този приятен подтик — той трябва да призове Благоразумието, за да го възпре то със смразяващия си дъх, хапещ като северния вятър.

— Тогава щастието няма да влезе в нито един дом.

— Когато говоря за бедността, нямам предвид толкова естествената обикновена бедност на трудовите люде, колкото паричната оскъдица на задлъжнелия човек; образът на измъчения, борещ се и изнурен търговец човърка мислите ми.

— Осланяйте се на надеждата, а не на тревогата. Някои мисли са се загнездили твърде дълбоко в съзнанието ви. Може би не е съвсем възпитано да го кажа, но имам чувството, че съществува нещо погрешно в представите ви за начина да постигнеш щастие, както го има и в… — Каролайн отново се поколеба.

— Цял съм слух, Каролайн.

— В… (Кураж! Помогни ми да кажа истината!) в обноските ви — забележете, казвам само обноски — към работниците от Йоркшир.

— Често пъти ви се е приисквало да ми го кажете, нали?

— Да, често, много често.

— На моите обноски, струва ми се, са присъщи недостатъци, които се характеризират по-скоро с отсъствие на нещо. У мен няма гордост — с какво би могъл да се гордее човек в моето положение? Аз съм само един мълчалив, флегматичен и мрачен човек.

— Сякаш вашите живи работници са машини като становете и резачките ви — у дома си изглеждате съвсем различен.

— За хората у дома си аз не съм чужд както за онези английски клоуни. Мога да играя ролята на благодетел за тях, но не съм добър актьор. Намирам, че са лишени от разум, че са вироглави; те само ме възпират, докато най-голямото ми желание е да вървя напред. Справедливото ми отношение изцяло изчерпва задълженията ми към тях.

— Струва ми се, че не очаквате от тях да ви обичат?

— Нито пък го желая.

— Ах! — каза наставницата, като поклати укоризнено глава и въздъхна дълбоко. С това възклицание, което идваше да покаже съмнението й, че някъде нещо куца и че не е по силите й да го поправи, тя се наведе над граматиката и потърси упражнението си за деня.

— Мисля, че не съм създаден за нежни чувства, Каролайн. Приятелството на неколцина ми е напълно достатъчно.

— Мога ли да ви помоля, Робърт, да ми подострите няколко молива, преди да тръгнете?

— Първо, позволете ми да ви разчертая тетрадката, тъй като винаги успявате да изкривите редовете… Така… А сега моливите — искате ги остри, нали?

— Такива, каквито обикновено ги приготвяте за мен и Хортенз, а не с вашите широки върхове.

— Ако имах призванието на Луис, бих останал у дома и бих посветил сутринта на вас и вашите уроци, ала ще трябва да я прекарам в склада за вълна Сайкс.

— Там ще спечелите пари.

— По-вероятно е да ги изгубя.

Когато свърши с остренето на моливите, един оседлан кон вече го чакаше до градинската порта.

— Ето, Фред е приготвил коня — трябва да вървя. Но първо ще хвърля един поглед, за да видя какво е направила пролетта в южния двор.

Той излезе от стаята и се отправи към градината зад тъкачницата. Под слънчевите лъчи в подножието на топлата фабрична стена бе разцъфтял прекрасен низ от пролетни цветя — кокичета, минзухари, дори иглики. Мур откъсна тук-там по някой цвят и лист за малък букет. Върна се в стаята, измъкна един копринен конец от кошницата с прежда на сестра си, завърза с него цветята и ги постави на масата пред Каролайн.

— А сега — довиждане.

— Благодаря ви, Робърт. Чудесни са. Както е оставен там, букетът прилича на искри от слънчева светлина и синьо небе — довиждане.

Той отиде до вратата, спря се, отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но замълча и продължи пътя си. Мина през портата и се метна на коня си, но само след секунда отново скочи на земята, хвърли юздите на Мъргатройд и се върна в къщичката.

— Забравих си ръкавиците — каза той, като посегна да вземе нещо от страничната масичка, а след това внезапно попита: — Имате ли някакъв сериозен ангажимент у дома, Каролайн?

— Никога не съм имала — само няколко детски чорапчета, поръчани от мисис Рамсдън, които трябва да изплета за „еврейската кошница“, но те могат и да почакат.

— „Еврейската кошница“ да върви по… Нито един предмет не е намирал по-сполучливо име. Нищо по-еврейско от нея — от съдържанието и от цените й — не може да бъде измислено. Но в ъгъла на устните ви съзирам извивка, която ми подсказва, че осъзнавате достойнствата й така добре, както и аз. Забравете тогава „еврейската кошница“ и прекарайте деня тук, за да смените малко обстановката. Надявам се, сърцето на чичо ви няма да се разбие от мъка, че ще отсъствувате.

— Не — усмихна се тя.

— Старият казак! Има си хас — промърмори Мур. — Тогава останете и обядвайте с Хортенз, тя ще се радва на компанията ви. Аз ще се върна навреме. Вечерта ще почетем малко. Луната изгрява в осем и половина, а аз ще ви проводя до дома на пастора в девет. Съгласна ли сте?

Тя кимна в знак на потвърждение, а очите й грейнаха.

Мур се позабави още няколко минути — наведе се над масата на Каролайн и хвърли поглед към изреченията й, провери молива й, вдигна букета и го повъртя в ръката си. Навън конят му потропваше нетърпеливо, а Фред Мъргатройд сумтеше и се покашляше край портата, недоумявайки защо господаря му още го няма.

— Довиждане — отново каза Мур и този път окончателно напусна стаята.

Като влезе десет минути по-късно, Хортенз видя, за свое голямо учудване, че Каролайн още не е започнала упражнението си.