Шарлот Бронте
Шърли (3)

Глава III
Мистър Йорк

По всичко личи, че доброто настроение е такова явление, което изцяло зависи както от състоянието на нещата в нас самите, така и от тяхното състояние извън нас и около нас. Позволявам си да направя това банално умозаключение, тъй като зная, че господата Хелстоун и Мур напуснаха портите на тъкачния двор и поведоха малобройната си компания във възможно най-добро разположение на духа. Когато лъчът на някой фенер (тримата пешаци от групата носеха по един) попаднеше върху лицето на мистър Мур, в погледа му можеше да се забележи необикновена, жива искра и някаква новопоявила се жизненост, завладяла тъмното му лице; а когато биваше осветен ликът на пастора, тогава се виждаше, че суровите му черти са грейнали в усмивка. И все пак човек би си помислил, че една влажна нощ, едно опасно начинание — това съвсем не са обстоятелствата, които биха спомогнали за оживлението на хора, изложени на ръмящия дъжд и въвлечени в подобно приключение. Ако някой член — или членове — на отряда, който се бе потрудил на бърдото Стилброу, зърнеше тази група, той с голямо удоволствие би стрелял по един от водачите иззад някоя стена — самите водачи знаеха това и тъй като и двамата бяха мъже с железни нерви и храбри сърца, мисълта за тази опасност окриляваше духа им.

Аз зная, читателю, а и няма нужда да ми се припомня това, че е нещо ужасно за един свещеник да бъде войнствен; уверена съм, че той трябва да бъде човек, въдворяващ мир. Имам някаква смътна представа каква трябва да бъде мисията на един свещенослужител на този свят — съвсем добре си спомням чий слуга е той, чии послания предава, чий пример трябва да следва. И все пак ако мразите свещениците, не можете да очаквате от мен да следвам всяка стъпка по вашия печален, теглещ надолу и нехристиянски път. Не можете да очаквате от мен да се присъединя към вашите люти анатеми — тесногръди и толкова необосновани, към отровната ви злоба, така силна и така нелепа, насочена срещу носителите на расото; да вдигна поглед и ръце ведно с някакъв си Съпълхоу, или да надувам дробовете си с някакъв Бараклъф, в ужас от сатанинския пастор на Брайърфийлд.

Всъщност той не бе сатанински. Злината бе там, че просто се бе разминал, с призванието си — бе трябвало да стане войник, но обстоятелствата го бяха направили свещеник. Що се отнася до останалото той бе добросъвестен, с твърда глава и твърда ръка, смел, строг безупречен и предан на бога дребен човечец — човек почти без съчувствие, нелюбезен, предубеден и корав, но верен на принципите си, почтен, мъдър и искрен. Струва ми се, читателю, че човек невинаги може да бъде създаден така, щото да приляга на професията си, и че не трябва да се анатемосват подобни хора за това, че понякога професията им виси по тях като зле ушита дреха — нито пък аз ще понеча да порицавам Хелстоун, дори и да е войнствен свещеник. И все пак мнозина негови енориаши го проклинаха, докато пък други го боготворяха, както често става с хора, които проявяват пристрастие в приятелството и непримиримост в омразата си и които в еднаква степен държат на принципите и се поддават на предразсъдъците си.

Хелстоун и Мур, и двамата в отлично настроение, обединили в момента усилията си в името на една и съща кауза, би трябвало, както можеше да се очаква, да разговарят приятелски, полюшвайки се един до друг на конете си. О, не! Тези двама мъже, всеки от тях с раздразнителна натура, рядко се виждаха и винаги се дразнеха взаимно по различни поводи — често пъти ябълката на раздора бе войната. Хелстоун бе ревностен тори (в ония дни все още имаше тори), а Мур бе непримирим виг^[1], поне що се отнася до това, че опонираше на партията, поддържаща войната, тъй като тази война засягаше собствените му интереси; а и само в този случай той си позволяваше да обсъжда британската политика. Обичаше да вбесява Хелстоун, като проповядваше вярата си в непобедимостта на Бонапарт, надсмиваше се над Англия и над Европа за безрезултатността на усилията им да му се противопоставят и спокойно изразяваше мнението, че е все едно дали щели да му се предадат по-рано или по-късно, тъй като в края на краищата той щял да смаже всеки свой противник и щял да застане сам на върха.

Хелстоун не бе в състояние да понесе подобни съждения и единствено съображението, че в известна степен Мур бе изолиран и чужд на местните люде и че само половината от кръвта в жилите му бе британска, а тя трябваше да се бори със злъчта на чуждата половина, го принуждаваше да го слуша, без да се поддаде на желанието да цапардоса събеседника си. Имаше и още нещо, което възпираше донякъде враждебните му емоции — това бе някакво чувство на разбиране към вироглавия тон, с който се изказваха тези мнения, и уважение към последователността в свадливата опърничавост на Мур.

Когато групата от мъже зави по пътя за Стилброу, вятърът, макар и слаб, задуха срещу тях. Ситните дъждовни капки се забиваха в лицата им. До този момент Мур само бе подкачал своя компаньон, но сега, шибан от неприятния вятър и вероятно раздразнен от дъжда, той започна по-сериозна атака.

— Все така ли се радвате на новините от Испания? — попита той.

— Какво имате предвид? — смръщено му отвърна пасторът.

— Искам да кажа, имате ли още вяра в онзи Ваал^[2], лорд Уелингтън^[3]?

— А сега пък какво искате да кажете?

— Все още ли вярвате, че този идол на Англия, с дървено лице и каменно сърце, притежава сила, способна да посипе огън и жупел върху французите, които искате да принесете в жертва?

— Убеден съм, че Уелингтън ще натири маршалите на Бонапарт в морето в деня, когато той пожелае, и то само с едно мръдване на малкия си пръст.

— Но, скъпи ми господине, не можете сериозно да говорите подобни неща. Маршалите на Бонапарт са велики люде, които действуват под водачеството на всемогъщ господствуващ дух. А вашият Уелингтън е най-посредственият от обикновените военни, чиито бавни и необмислени действия са допълнително възпрепятствувани от едно некомпетентно правителство в страната.

— Уелингтън е душата на Англия. Уелингтън е доблестният защитник на една справедлива кауза — той е истинският представител на могъща, решителна, здравомислеща и честна нация.

— Справедливата ви кауза, доколкото разбирам, е просто връщането на онзи мръсен и хилав Фердинанд^[4] на един престол, който той е опозорил. Вашият истински представител на една честна нация е слабоумен джелепин, слуга на още по-слабоумен господар, а срещу тях са изправени всепобеждаващото надмощие и непобедимият гений.

— Срещу законността е изправено узурпирането; срещу скромната, единомислеща, справедлива и смела съпротива спрямо посегателството е изправена перчещата се, двулична, егоистична и предателска амбиция за заграбване. Боже, защити правдата!

— Бог често пъти защищава силата.

— Как! Нима шепата израилтяни, застанали със сухи крака на азиатския бряг на Червено море, са били по-силни от египетската войска, останала на африканския бряг? По-многобройни ли са били те? По-организирани ли са били? С една дума — тяхна ли е била мощта? Не отговаряйте, защото ще кажете една лъжа, Мур — знаете много добре, че е така. Те са били отрудени роби. Тирани са ги потискали в продължение на четиристотин години. Сред тях е имало слаби жени и деца. Господарите им са ги гонели с викове през разделящия ги прилив — банда охранени етиопци, силни и брутални като либийски лъвове. Те са били въоръжени, на коне и с колесници, а бедните израилтяни са били пешаци; навярно само малцина от тях са имали по-добри оръжия от овчарските си геги или зидарските си инструменти, а самият техен хрисим, но могъщ предводител е имал само един прът в ръцете си. Но помислете, Мур — с тях е била правдата. На тяхна страна е бил и богът на войната, а водачи на фараонската войска са били Престъплението и Падналият ангел — и кой е възтържествувал? Това е всеизвестно: „Него ден Господ избави израилтяните от ръцете на египтяни; и Израилевите синове видяха египтяните мъртви на морския бряг^[5].“ И още: „Бездните ги покриха: те потънаха в дълбините като камък^[6].“ Десницата божия се покрила със слава в своята мощ — тя разбила противника на парченца!

— Съвсем прав сте, само че забравяте вярната аналогия. Франция е Израил, а Наполеон е Мойсей. Европа, с нейните преситени империи и прогнили династии, е поквареният Египет. Храбра Франция представлява дванадесетте колена^[7], а роденият от нея жизнен и могъщ узурпатор — Мойсей, овчарят от свещената гора Хорив.

— Не смятам за необходимо да ви отговоря.

Отговорът на Мур бе подобен, но той поне добави към него още нещо с по-приглушен глас.

— О, в Италия Бонапарт бе величав като някой Мойсей! Там той бе на мястото си като инициатор и организатор на мерки, които да преродят народите. До ден-днешен не мога да си обясня как покорителят на Лоди се унижи да стане император — едно вулгарно и глупаво шарлатанство; и още повече — как хора, които някога са се наричали републиканци, отново слязоха до нивото на обикновени роби. Презирам Франция! Ако Англия бе отишла толкова напред в развитието на цивилизацията, колкото Франция, тя едва ли би се оттеглила така безсрамно.

— Не искате да кажете, че оглупялата имперска Франция е нещо по-лошо от окървавената републиканска Франция, нали? — попита свирепо Хелстоун.

— Нищо не искам да кажа, но мога да си мисля каквото пожелая, мистър Хелстоун, и за Франция, и за Англия, и за революции, и за цареубийства, и за реставрации; както и за божественото право на кралете, което често упоменавате в проповедите си, и за дълга, който ни повелява да се подчиняваме, и за ползата от войната, и…

Тук думите на Мур бяха прекъснати от бързото изтрополяване на една двуколка и внезапното й спиране по средата на пътя. Той и пасторът, твърде улисани в разговора си, не бяха забелязали приближаването й, докато тя не бе дошла съвсем наблизо.

— Ей, господарю, фургоните прибраха ли се? — попита един глас от нея.

— Нима това е Джо Скот?

— Да, да! — отвърна друг един глас, тъй като двуколката возеше двама души, както можеше да се види на мъждукащата светлина на фенера й — хората с фенери от спасителната група бяха поизостанали назад или по-скоро ездачите ги бяха поизпреварили.

— Да, мистър Мур, това е Джо Скот. Връщам ви го добре подреден — намерих го насред бърдото ей там заедно с трима негови другари. Какво ще ми дадете за това, че ви го връщам обратно?

— Моята благодарност, тъй като бях готов да изгубя някой по-добър работник, но не и него. Ако съдя по гласа, предполагам, че това сте вие, мистър Йорк?

— Да, момко, аз съм. Връщах се от пазара в Стилброу и тъкмо стигнах до средата на бърдото, носейки се като вятър (защото хората говорят, че благодарение на лошото правителство времената били опасни!), когато чух някой да пъшка. Спрях колата, макар че други на мое място биха развъртели още по-силно камшика, но аз няма от какво да се боя. Не вярвам да има човек по тия места, който да иска да ми стори зло — поне мога да отвърна със същото, ако някой рече да ми напакости. Попитах: „Да не е станало нещо?“ — „Наистина е станало“ — отговаря някой като че ли изпод земята. „Какво има? Казвай бързо“ — викам аз. „Четирима лежим в канавката“ — отвръща Джо, ама едва го чувам. Казвам им, че е позор, и им викам да станат и да излязат, за да не заиграе камшикът, защото си мислех, че са си пийнали. „Да сме го направили още преди час, но сме вързани с въже“ — вика Джо. Веднага слязох и ги освободих с ножа си. Скот дойде с мен, за да ми разкаже как е станало, а другите идват пеш, доколкото ги държат нозете им.

— Много съм ви задължен, мистър Йорк.

— Тъй ли, млади момко? Няма нищо. Но ето че и другите идват насам. А пък оттам, милостиви боже, се задава друга дружина, със свещи в стомните си като армията на Гедеон^[8], а щом и пасторът е с нас — добър вечер, мистър Хелстоун, — всичко е наред.

Мистър Хелстоун доста сдържано отвърна на поздрава, отправен от човека в двуколката, който продължи:

— Ние сме единадесет силни мъже, а имаме още коне и колесници. Само да се натъкнем на някои от онези вагабонти, рушителите на станове, ще постигнем голяма победа. Всеки от нас може да стане Уелингтън — това ще ви възрадва, мистър Хелстоун. А пък какви неща можем да измислим за вестниците! Брайърфийлд ще се покрие със слава. Но хич да не е, за това дело не може да не посветят поне колона и половина във вестник „Стилброу Къриъри“ — нито ред по-малко.

— Точно така, мистър Йорк, нито ред по-малко. Мога да ви го обещая, защото аз сам ще напиша статията — отвърна пасторът.

— Нима! Но разбира се! И моля ви, пишете там, че тези, дето строшиха становете и вързаха краката на Джо Скот с въже, трябва да бъдат обесени без опрощаване на греховете. Не ще и съмнение, че такова дело заслужава бесило.

— Ако аз трябваше да ги съдя, щях да им видя набързо сметката! — извика Мур. — Но този път възнамерявам да не ги закачам, а да им поотпусна въжето малко, защото съм сигурен, че в края на краищата те сами ще го надянат на шиите си.

— Оставете ги на мира, Мур. Обещавате ли?

— Да обещая? Не. Това, което искам да кажа, е, че няма да си дам труда да ги преследвам. Но ако някой от тях сам се навре в ръцете ми…

— Ще го поставите на мястото му, разбира се; само че вие по-скоро бихте желали да са направили нещо по-лошо, отколкото просто да спрат една кола, преди да се разправите с тях. Но да не говорим повече по този въпрос. Ето ни пред вратата на моя дом, господа, и аз се надявам, че вие и вашите хора ще влезете — смятам, че всички имате нужда да се подкрепите.

Мур и Хелстоун се противопоставиха на това предложение като излишно, но то им бе наложено така любезно, а освен това нощта бе тъй неблагосклонна, докато светлината в прозорците с муселинени пердета, пред които бяха спрели, изглеждаше тъй примамлива, че в крайна сметка те приеха. Мистър Йорк, след като слезе от двуколката и я остави на грижите на някакъв човек, появил се от една сграда в двора, поведе компанията навътре.

Сигурно ви е направило впечатление, че мистър Йорк обичаше да разнообразява речта си — той ту говореше на йоркширски диалект, ту се изразяваше на много чист английски. Държането му се поддаваше на еднакви промени и в двете посоки — можеше да бъде внимателен и приветлив, а можеше да се проявява като рязък и грубоват човек. Следователно не е лесно да се установи общественото му положение с помощта на речта и поведението му. Може би видът на дома му ще ни помогне повече.

Останалите членове на групата той насочи към кухненския вход, като им заяви, че веднага щял да се погрижи да им дадат нещо за хапване. Господата бяха поканени през главния вход. Те се озоваха в застлан коридор, чиито стени бяха окичени с картини почти до тавана. По него стигнаха до просторна гостна, в чиято великолепна камина гореше огън. Стаята вдъхваше изключително ведро настроение, а дори и при по-детайлно проучване нейното ободряващо въздействие не намаляваше силата си. В нея нямаше разкош, но вкусът се чувствуваше навсякъде: вкус необичаен, човек би казал вкус на личност, която е пътувала много и е образована — личност на джентълмен. Стените бяха украсени с пейзажи от Италия. Всеки от тях бе образец на истинско изкуство. Тяхната автентичност и ценност показваше, че са били подбирани от познавач. Дори на светлината на свещи ярките ведри небеса, меката дълбочина, със синева, трептяща между окото и хълмовете, свежите багри и умело разположените светлосенки очароваха погледа. Сюжетите бяха пасторални, сцените — изпълнени със слънце. На един диван имаше китара с ноти. Имаше още и статуетки, прелестни миниатюри, две вази с древногръцки мотиви върху камината и книги, подредени с вкус в две елегантни библиотеки.

Мистър Йорк покани гостите си да седнат, а след това позвъни за вино, като гостолюбиво нареди на прислужницата, която го донесе, да бъдат нагостени хората в кухнята. Пасторът остана прав — изглежда, тук нещо не му се нравеше. Не посегна и към виното, което домакинът му предложи.

— Както обичате — отбеляза мистър Йорк. — Струва ми се, че размишлявате върху обичаите на Изтока, мистър Хелстоун, и не желаете да ядете или пиете под моя покрив, защото се страхувате да не би по този начин да станем приятели. Но аз не съм толкова придирчив или суеверен. Можете да изпиете съдържанието на тази бутилка или да ми дадете една бутилка от най-доброто във вашата изба и аз пак ще се считам свободен да ви опонирам навсякъде — на всеки енорийски съвет и на всяко съдебно заседание, където се срещаме с вас.

— Точно това и очаквам от вас, мистър Йорк.

— Нима ви действува добре, мистър Хелстоун, да препускате след размирници в една такава влажна нощ, на вашата възраст?

— Винаги ми действува добре да изпълнявам дълга си, а в този случай дългът ми е истинско удоволствие. Да се залавят вредители, е благородно занимание, достойно дори за един архиепископ.

— Несъмнено то е достойно за вас — но къде е куратът? Дали случайно не е отишъл да посети някой клет болник, или пък се е впуснал по дирите на вредители в някоя друга посока?

— Той остана да охранява тъкачницата в клисурата.

— Надявам се, че сте му оставили глътка вино, Боб — обърна се той към мистър Мур, — за да поддържа куража му, а?

Домакинът не остави време за отговор, а бързо продължи, все още обърнат към Мур, който се беше отпуснал в едно старинно кресло до камината:

— Преместете се, Робърт! Станете, млади момко! Това място е мое. Заемете дивана или други три кресла, но не и това — то принадлежи на мен и на никой друг.

— Откъде такова особено отношение към това кресло, мистър Йорк? — попита Мур, като освободи мястото, без много да бърза, подчинявайки се на заповедта.

Защото такова беше отношението на баща ми преди мен и това е единственият ми отговор за вас. Причината е толкова основателна, колкото и всяка друга, която мистър Хелстоун би могъл да изтъкне в оправдание на по-голямата част от мислите си.

— Мур, готов ли сте? — попита пасторът.

— Не, Робърт не е готов; или по-скоро аз не съм готов да се разделя с него — той е едно лошо момче има нужда да го поскастрят.

— Защо, господине? Какво съм направил?

— Създали сте си врагове навсякъде.

— Какво ме интересува това? Какво ме засяга дали вашите йоркширски нехранимайковци ме мразят, или харесват?

— Трябва да ви засяга. Този момък малко се дърпа от нас — баща му никога не би говорил по този начин. Вървете си в Антверпен, където сте роден и отгледан, mauvaise tete^[9]!

— Mauvaise tete vous-meme; je ne fais que mon devoir: quant a vos lourdauds de paysans, je m’en moque!

— En revanche, mon garcon, nos lourdauds de paysans se moquerons de vous, soyez en certain — отвърна Йорк, говорейки с почти толкова чисто произношение, както и Жерар Мур.

— C’est bon! C’est bon! Et puisque cela m’est egal, que mes amis ne s’en inquietent pas.

— Vos amis! Ou sont-ils, vos amis?

— Je fais echo, ou sont-ils? Et je suis oirt aise que l’echo seul у repond. Au diable les amis! Je me souviens encore du moment ou mon pere et mes oncles Gerard appelerent autour d’eux leurs amis, et Dieu sait si les amis se sont empresses d’accourir a leur secours! Tenez, M. Yorke, ce mot, ami, m’irrite trop; ne m’en parlez plus.

— Comme vous voudrez^[10].

След тези думи мистър Йорк замълча; и докато си седи, облегнат назад в своя триъгълен гравиран дъбов стол ще се възползувам веднага от възможността да обрисувам портрета на този йоркширски джентълмен, владеещ френски език.