Шарлот Бронте
Шърли (34)

Глава XXXIV
Домашни крамоли или забележителен пример за религиозно усърдие

Вкусил веднъж от силното вълнение, Мартин поиска втора глътка; опознал веднъж сладостта на силата, той не желаеше да се раздели с нея. Мис Хелстоун — тази девойка, която винаги бе наричал грозна и чийто лик сега непрекъснато бе пред очите му ден и нощ, в мрак и на слънчева светлина — бе престъпила прага на душата му. Терзаеше го мисълта, че е възможно посещението никога да не се повтори.

Макар и да ходеше на училище, Мартин не бе обикновен ученик — съдбата му бе отредила живот на особняк. Няколко години по-късно той положи големи усилия, за да се издокара по образеца на останалия свят, ала това никога не му се удаде — остана белязан от знака на неповторимостта. Сега седеше безучастно на чина си в училище, като се питаше наум как да прибави още една глава към току-що започнатия роман в своя живот — все още не му бе известно колко много започнати „романи за цял живот“ са предопределени никога да не просъществуват след първата или най-много след втората си глава. Съботния следобед той прекара в гората с книгата с приказки и с онази неписана книга на собственото си въображение.

Враждебното чувство, с което Мартин обикновено посрещаше приближаването на неделята, не говореше за особена набожност. Макар да не бяха пламенни привърженици на официалната църква, майка му и баща му не пропускаха веднъж на този свещен ден да запълнят своята дълга скамейка в църквата на Брайърфийлд с цялото си домочадие. На теория мистър Йорк поставяше наравно всички секти и църкви. Според мисис Йорк палмата на първенството държаха моравските братя и квакерите заради трънения венец на смирението, който тези особи носеха на главите си; никой не бе чувал обаче мистър или мисис Йорк да са пристъпяли прага на някое сектантско сборище.

Мартин, както вече качах ненавиждаше неделята, защото утринната служба бе дълга, а проповедта съвсем не бе по вкуса му. Но през този съботен следобед размислите сред горския пущинак разкриха едно неподозирано до този момент очарование на идващия ден.

В неделя сутрин снегът бе много дълбок — толкова дълбок, щото по време на закуската мисис Йорк оповести убеждението си, че за децата, и за момчетата и за момичетата, би било по-добре да си останат у дома, както и решението си, че вместо да ходят на църква, те трябва да седят в мълчание цели два часа в задната всекидневна, докато Роуз и Мартин един след друг четат проповеди — проповедите на Джон Уезли, Последният, в качеството си на реформатор и пламенен проповедник на нови религиозни идеи, бе спечелил както нейното уважение, така и това на съпруга й.

— Роуз да прави каквото си ще — каза Мартин, без да вдигне поглед от книгата, която според тогавашния си навик, а и по-късно в живота си, четеше, докато закусваше.

— Роуз ще прави това, което й се казва, както и ти, Мартин — отсече майката.

— Аз отивам на църква.

Така отвърна синът й с онова неописуемо спокойствие на един истински Йорк, който знае какво иска и как да го постигне, а ако се намери притиснат до стената и няма спасителен изход, ще се остави да бъде премазан, но никога няма да капитулира.

— Времето не е подходящо — каза бащата.

Никакъв отговор — младежът продължи усърдно да чете, като бавно отчупваше хляба и отпиваше от млякото си.

— Мартин не обича да ходи на църква, но има нещо, което обича още по-малко, и това е да се подчинява — каза мисис Йорк.

— Обладан съм от чиста опърничавост, така ли?

— Да, точно така.

— Мамо, не сте права.

— А от какво си обладан тогава?

— Причините са няколко и са доста сложни. За да ви обясня всичко, ще трябва да разкрия пред вас последната тайна на душата си.

— Чуйте Мартин! Чуйте го! — извика мистър Йорк. Ще трябва да направя от това момче адвокат — природата му е писала да си вади хляба с езика. Хестър, третият ти син непременно трябва да надене адвокатската тога, защото притежава всички необходими качества за това — безочливост, самонадеяност и способността да бълва потоци от думи.

— Малко хляб, ако обичаш, Роуз — помоли Мартин с подчертана сериозност, спокойствие и безразличие.

Естественият глас на момчето бе нисък и жаловит, а по време на „мрачните му настроения“ едва ли бе по-силен от шепота на някоя дама. Колкото по-опърничаво бе настроението, толкова по-нежен и по-печален бе гласът му. Мартин дръпна звънеца и любезно помоли за обущата си.

— Но, Мартин — започна да го увещава баща му, целият път е осеян с преспи и е почти невъзможно да се мине през тях. Е, добре, момко — продължи той, видял, че момчето се надигна, когато църковната камбана започна да бие, — това е случай, в който за нищо на света няма да скърша волята на едно упорито момче. Непременно иди на църква. Освен преспите под краката навън има безмилостен вятър и смразяваща снежна виелица. Излез да се пребориш с нея, щом я предпочиташ пред топлата камина.

Мартин мълчаливо пое наметалото, вълнения шал и шапката си и хладнокръвно излезе навън.

— Баща ми има повече разум, отколкото майка заяви момчето. — Как липсва той на жените! Те забиват гвоздеи в живата плът, като си мислят, че удрят с чука по безчувствен камък.

Мартин стигна рано в църквата.

„Ако времето я уплаши (това си е една истинска декемврийска буря) или пък ако онази мисис Прайър не й разреши да излезе и аз не я видя след всичко това, ще се ядосам истински. Но независимо какво има навън — буря или ураган, градушка или поледица, — тя е длъжна да дойде. И ако нейният ум е достоен за очите и чертите на лицето й, тя ще дойде — ще дойде заради възможността да ме види, както и аз съм дошъл за това. Ще поиска да чуе нещо за проклетия си любим, както аз ще искам да вкуся онова, в което по моему се заключава целият смисъл на живота, цялата му същина. Аз смятам, че да живееш без приключения, е все едно да пиеш изветряла бира вместо шампанско.“

Той се огледа. В студената и тиха църква нямаше никой, освен една старица. Със заглъхването на камбанните удари започнаха да се появяват един по един възрастни енориаши, които смирено заемаха празните места. Само най-слабите, най-възрастните и най-бедните остават верни на майката — църква въпреки капризите на времето. Така и в тази ужасна сутрин не дойде нито едно от заможните семейства, не се появи нито една от техните карети — редиците от запазени столове с възглавнички бяха празни. Само по голите дъбови скамейки се бяха наредили беловласи възрастни люде и изнемощели бедняци.

„Ще си навлече презрението ми, ако не дойде“ — промърмори Мартин на себе си кратко и свирепо.

Широкополата шапка на пастора бе преминала през вратата — мистър Хелстоун и помощникът му се намираха зад олтара.

Камбаните спряха да бият, пюпитърът се запълни, вратите се затвориха и службата започна. Мястото, определено за семейството на пастора, остана празно — тя не бе дошла. Мартин я презря.

„Недостойна твар! Празно същество! Обикновена измамница! И тя е като всички момичета — слаба, егоистична и повърхностна!“

Това бе литургията на Мартин.

„Тя не прилича на портрета вкъщи — очите й не са големи и изразителни, носът й не е прав, нежен и с гръцки профил, устата й не притежава онова очарование, което очаквах и за което си мислех, че би могло да ме извади от мрака на най-лошите ми настроения. Какво е тя? Една хартийка за намотаване на кълбета, кукла, играчка, с една дума — момиче!“

Така погълнат бе този млад циник, че забрави да се изправи, когато трябваше, и все още се намираше в характерна молитвена поза, след като молитвата бе вече привършила и бе подет първият химн. Обстоятелството, че бе уловен в подобно положение, съвсем не допринесе за успокоението му — той скочи на крака цял залят от руменина (към подигравките бе чувствителен като момиче). И за зла участ в този момент църковната врата отново се отвори и местата между скамейките започнаха да се изпълват — в църквата се разнесе топуркането на сто малки нозе. Това бяха учениците от неделното училите. През зимата в Брайърфийлд обикновено държаха тези деца на топло, докато дойдеше време за причастието и проповедта — чак тогава ги въвеждаха в църквата.

Най-напред бяха настанени най-малките, а накрая, когато момчетата и по-малките момичета бяха подредени, когато под засилващите се звуци на органа гласовете на хора и богомолците се сляха в прочувствен химн, през църковната врата тихо влезе група от млади девойки, които завършиха процесията. След като се убеди, че всички са седнали, учителката им се отправи към скамейката на пастора. Сивото наметало и малката боброва шапка бяха познати на Мартин — това бе костюмът, който очите му болезнено бяха очаквали да съзрат. Мис Хелстоун не бе позволила на бурята да й попречи — въпреки всичко тя бе дошла на църква. Вероятно Мартин сподели радостта си с молитвеника — във всеки случай той скри лицето си там в продължение на две минути.

Радостен или не, Мартин намери време да й се ядоса още веднъж преди края на проповедта — тя нито веднъж не отправи поглед към него или поне той не бе имал щастието да срещне очите й.

„Ако — каза си той, — ако не ме забележи, ако покаже, че не занимавам мислите й, тогава мнението ми за нея ще стане по-лошо и по-неблагоприятно от всякога. Страшно жалко ще е, ако е дошла заради учениците от неделното училище с овчите им физиономии, а не заради мен или пък заради оня мършав дългуч Мур.“

Проповедта привърши, благословията бе произнесена, богомолците се разотидоха, а тя не се бе приближила до него.

Чак сега, когато се запъти към дома си, Мартин почувствува пронизващите игли на снежната вихрушка и ледения дъх на източния вятър.

Най-краткият му път минаваше през едно поле — той бе опасен, защото никой не бе минавал по него преди. Но Мартин нехаеше и се запъти именно оттам.

Близо до втората ограда имаше островче от дървета. Чадър ли бе онова, което се виждаше там? Да, чадър, който едва устояваше срещу поривите на вятъра, а зад него плющяха краищата на сиво наметало. Мартин ехидно се усмихна, докато с мъка се катереше нагоре по стръмния склон на затрупаното със сняг поле, което криеше такива изпитания за краката, сякаш бе част от подстъпите към вулкана Етна. Лицето му имаше неподражаемо изражение, когато, стигнал до оградата, той хладнокръвно се настани върху нея и започна следния разговор — разговор, който му се искаше да трае вечно.

— Мисля, че ще е по-добре да сключим една сделка, да ме замените за мисис Прайър.

— Не бях сигурна дали ще минете оттук, Мартин, но реших да опитам. Немислимо е човек да размени няколко думи на спокойствие в църквата или в църковния двор.

— Съгласна ли сте? Дайте мисис Прайър на майка ми, а пък аз ще надяна полата й, а?

— Ако мога да ви разбера! Защо се сетихте за мисис Прайър?

— Наричате я „мамо“, нали?

— Тя ми е майка.

— Не е възможно. Сигурно е много немарлива и негрижовна майка — мога да бъда пет пъти по-добра майка от нея. Смейте се колкото си искате — нямам нищо против да ви гледам как се смеете. Зъбите ви — мразя грозни зъби, но вашите са прекрасни като бисерна огърлица, при това огърлица, чиито бисери са превъзходни, равни и отлично подбрани.

— Мартин, какво ви става? Мислех, че мъжете от вашето семейство никога не правят комплименти.

— Не са правили до това поколение. Но чувствувам, че май съм призван да тласна в нова посока развитието на рода Йорк. Малко ми поомръзнаха собствените ми прадеди. Семейството ни съществува от четири века — все приказки за Хайрам, който бил син на Хайрам, които бил син на Самюъл, който бил син на Джон, който пък бил син на Зерубабъл Йорк. Всички, от Зерубабъл до последния Хайрам, са били такива, какъвто е баща ми във вашите очи. Преди това е имало един Годфри — притежаваме портрета му, той виси в стаята на Мур. Прилича на мен. Нищо и знаем за характера му, но съм сигурен, че се е различавал от този на неговите потомци. Има дълга къдрава коса и е облечен с вкус, като кралски кавалер. Казах ви, че прилича на мен следователно не е необходимо да добавям, че е с красива външност.

— Но вие не сте красив, Мартин.

— Не съм, но само почакайте да мине малко време. Смятам от днес да започна да развивам и усъвършенствувам личността си — тогава ще видим.

— Вие сте едно много странно и неразгадаемо момче, Мартин. Но не си въобразявайте, че някога ще бъдете красив, защото това няма да стане.

— Смятам да опитам. Но ние говорехме за мисис Прайър — на тоя свят сигурно не съществува по-неподходяща майка от нея, щом хладнокръвно е пуснала дъщеря си да излезе в такова време. Моята бе направо бясна за това, че исках да отида на църква, бе готова да метне кухненската четка подире ми.

— Мама бе много загрижена за мен, но боя се, че се показах твърде непокорна. Нищо не бе в състояние да ме отклони от решението да отида на църква.

— За да ме видите?

— Точно така — не мислех за нищо друго. Много се страхувах да не би снегът да ви възпре и да не дойдете. Не можете да си представите колко щастлива бях, когато ви видях сам-самичък на вашата скамейка.

— Дойдох, за да изпълня дълга си и да дам добър пример на енорията. Значи бяхте непокорна, така ли? Много ми се иска да ви видя непокорна, наистина ми се иска. Нима не бих ви дисциплинирал, ако бяхте под моя власт. Дайте ми чадъра си.

— Не мога да остана дълго — сигурно обедът вкъщи вече е сложен.

— Нашият също. В неделя винаги има нещо топло за обед. Днес има печена патица с ябълков пай и оризов пудинг. Винаги успявам да науча менюто — а пък тези са любимите ми ястия. Но съм готов да ги пожертвувам, ако и вие го направите.

— Нашият обед е студен — чичо ми не позволява да се готви ненужно в неделен ден. Но трябва да се връщам, у дома ще се тревожат, ако не се появя.

— Ами че същото ще бъде и в Брайърмейнс! Вече виждам как баща ми изпраща надзирателя и петима от бояджиите в шест посоки, за да търсят в снега тялото на блудния му син. Виждам как майка ми се кае за многото й несправедливости към мен сега, когато вече ме няма.

— Мартин, как е мистър Мур?

— Само заради това дойдохте, нали? Само за да произнесете тези думи.

— Хайде, казвайте по-бързо.

— Да го обесят дано! Не е по-зле, но с него се отнасят лошо както винаги — затворен е в клетка, държан е в единична килия. Искат да го превърнат или в идиот, или в маниак и да го изкарат невменяем. Хорсфол го принуждава да гладува, сама видяхте колко е слаб.

— Онзи ден вие бяхте много добър, Мартин.

— Кога? Винаги съм бил добър, мога да служа за пример.

— Кога ще бъдете пак така добър?

— Виждам какво целите, но няма да ме измамите — не съм вчерашен.

— И все пак трябва да го сторим отново. Това е право и необходимо дело.

— Колко сте упорита! Трябва да разберете, че миналия път уредих нещата поради собствената си добра воля.

— Пак ще го направите.

— Няма. Тази работа ми навлече прекалено много неприятности. Предпочитам спокойствието си.

— Мистър Мур иска да ме види, Мартин. Аз също искам да го видя.

— Предполагам — хладно отбеляза Мартин.

— Майка ви не постъпва много добре, като не допуска приятелите му до него.

— Кажете го на нея.

— Собствените му роднини.

— Елате и хубаво я нахокайте.

— Знаете, че това няма да доведе до нищо. Е, добре, аз ще се боря за своето. Ще го видя на всяка цена. Ако не искате да ми помогнете, ще се оправя без помощ.

— Много добре. Няма нищо по-хубаво от това човек да разчита на себе си и да зависи само от себе си.

— Сега нямам време да споря с вас, но мога да ви кажа, че сте заядлив. Довиждане.

Тя си тръгна. Чадърът и бе затворен, защото не можеше да го държи срещу силния вятър.

„Нито е празноглава, нито е повърхностна — каза си Мартин. — Много ми се иска да видя какво ще направи без чужда помощ. Ако бурята не бе снежна, а огнена — като очистителната стихия, връхлетяла върху градовете в равнината^[1], — тя би минала през нея, за да си осигури пет минути разговор с оня Мур. Сега мога да заявя, че прекарах сутринта приятно — разочарованията я направиха по-кратка, а опасенията и моментите на гняв само превърнаха този разговор в още по-голямо удоволствие, когато той най-сетне се състоя. Тя очакваше да ме предума веднага, ала това няма да й се удаде с едно-единствено усилие — ще трябва да дойде отново и отново, и отново. Ще я поизмъча още за собствено удоволствие, ще я разплача пак. Искам да разбера докъде ще стигне, на какво ще се реши, за да се добере до онова, което желае. За мен е нещо странно и съвсем ново, че едно човешко същество може да мисли за друго толкова много, колкото тя мисли за Мур. Време е обаче да се връщам у дома — по стомаха си познавам колко е часът. Дали няма да налетя направо на патицата върху масата? Ще видим кой ще вземе най-голямото парче от ябълковия пай — Матю или аз.“