Шарлот Бронте
Шърли (19)

Глава XIX
Лятна нощ

Свечеряваше се. Изгряващите звезди запалваха светлинките си по чистото небе.

— Ще бъде все още достатъчно светло, за да се прибера у дома си — каза мис Кийлдар, като се приготви да остави Каролайн до градинската порта на пасторския дом.

— Не трябва да си ходите сама, Шърли. Фани ще ви придружи.

— В никакъв случай. От какво да се страхувам в собствената си енория? Бих вървяла от Фийлдхед до църквата, през която и да е лятна нощ дори три час по-късно от този час само заради удоволствието да наблюдавам звездите.

— Но почакайте поне докато тълпата се разотиде.

— Съгласна съм. Ето петте мис Армитидж вече се изнизват. Приближава и файтона на мисис Сайкс, закритият екипаж на мисис Уин, колата на мисис Бъртуисъл. Нямам никакво желание да се подлагам на такова изпитание като сбогуването с тях, затова по-добре да прескочим до градината и да се скрием за малко зад храстите на златния дъжд.

Пасторите, техните курати и църковните настоятели излязоха в този момент от църковната порта. Последваха дружески разговор, ръкостискания, поздравления за проповедите, препоръки да се внимава със студения нощен въздух и прочие. Постепенно тълпата се разпръсна, екипажите си заминаха. Точно тогава мис Кийлдар понечи да се измъкне от скривалището си сред цветята и току-що влезлият в градината мистър Хелстоун я видя.

— О! Тъкмо вас търсех! — каза той. — Опасявах се, да не би да сте си отишли вече. Каролайн, ела тук!

Каролайн се появи и подобно на Шърли очакваше нравоучително слово за това, че не са я видели в църквата. Но в този момент други неща занимаваха ума на пастора.

— Тази нощ няма да спя у дома — продължи той. — Току-що срещнах един стар приятел и му обещах компанията си. Вероятно ще се върна утре към обед. Клисарят Томас е зает и не мога да го помоля да спи у дома, както го правя, когато отсъствувам, затова…

— Затова — прекъсна го Шърли — имате нужда от мен в качеството ми на джентълмен — първият джентълмен в Брайърфийлд, който да осигури безопасността на дома ви, да бъде господар там и пазител на племенницата и на прислугата ви, докато отсъствувате.

— Точно така, капитане, мислех си, че този пост ще ви подхожда! Ще почетете ли Каролайн дотолкова, че да бъдете неин гост за през нощта? Ще останете ли тук, вместо да се върнете във Фийлдхед?

— Ами мисис Прайър? Тя ме очаква да се върна у дома.

— Ще я уведомя. Хайде, решете се да останете. Става късно — пада все повече роса, а съм сигурен, че всяка от вас ще се чувствува чудесно в компанията на другата.

— В такъв чай ви обещавам да остана с Каролайн — отвърна Шърли. — Както казвате всяка една от нас ще се чувствува чудесно в компанията на другата; тази нощ няма да се разделим. А сега можете да отидете при стария си приятел, без да се тревожите за нас.

— Ако случайно стане нещо през нощта, капитане, ако чуете щракване на ключалка, рязане на стъкло или прокрадващи се стъпки около къщата (няма защо да крия от вас, която носите спокойно и юнашко сърце под панделките на моминската си дреха, че подобни дребни инциденти са твърде възможни в днешно време), какво ще направите?

— Не зная — сигурно ще припадна, ще се строполя и ще трябва да ме изправят на нозе. Но, докторе, ако ме удостоите с честта да поема този пост, трябва да ми дадете и оръжие. Какви оръжия имате в крепостта си?

— Можете ли да въртите сабя?

— Не. По-добре бих се справила с кухненския нож.

 

— Ще намерите един съвсем приличен в стенния шкаф в трапезарията — нож за дами, лек и остър като кинжал.

— Ще бъде подходящ за Каролайн. Но вие трябва да ми дадете чифт пистолети — зная, че имате пистолети.

— Имам два чифта и единият от тях предоставям на вас. Окачени са на стената над камината в платнени калъфи.

— Заредени?

— Да, но петлетата им не са запънати. Пригответе ги, преди да си легнете. За вас е голям комплимент, че ви заемам пистолетите си — не бих ви ги дал, ако се съмнявах в сръчността ви.

— Ще се постарая. Няма нужда да се бавите повече, мистър Хелстоун, можете да вървите.

След като пасторът премина през градинската порта, тя отбеляза:

— Много мило от негова страна да ми заеме пистолетите си. Но хайде, Лина — продължи тя, — да влезем и да вечеряме. Присъствието на мистър Сам Уин по време на чая до мен ме раздразни толкова много, че не успях да хапна нищо и сега изпитвам истински глад.

Влизайки в къщата, те се насочиха към трапезарията, през чиито отворени прозорци се прокрадваше нощният въздух, понесъл със себе си уханието на цветята от градината, далечен шум от затихващи стъпки и едно приглушено ромолене, чийто произход Каролайн обясни с думите, които произнесе застанала до прозореца:

— Шърли, дочувам потока в клисурата. След това тя позвъни, помоли за свещ, малко мляко и хляб — обичайната вечеря за мис Кийлдар и за нея. След като донесе всичко, Фани понечи да затвори прозорците и щорите, но бе помолена да ги остави така засега — нощта бе твърде спокойна, а дъхът й твърде благоуханен, за да бъде заключен отвън. Двете вечеряха в мълчание. Каролайн стана веднъж, за да премести една ваза с цветя от шкафа върху перваза на прозореца, тъй като уханието на цветята бе доста силно за топлата стая. На връщане отвори едно чекмедже и извади оттам нещо, което блесна в ръцете й.

— Значи това е поверено на мен, Шърли, така ли? Той е лъскав, остър и отлично закален, има опасен вид, но никога не съм била обземана от онзи подтик, който да ме накара да го насоча срещу друго човешко същество. Трудно ми е да си представя обстоятелствата, които биха принудили ръката ми да замахне с този дълъг нож.

— Аз също не бих искала да го направя — отвърна Шърли, — но мисля, че бих била способна, ако съм принудена от някаква крайна ситуация, а виж, това вече мога да си представя.

И мис Кийлдар тихо отпи от чашата си с прясно надоено мляко, а видът й бе малко замислен и блед — но всъщност кога ли не изглеждаше бледа? Нейните страни никога не бяха заливани от руменина.

След като привършиха с млякото и хляба, Фани бе повикана отново — беше й казано, че тя и Елайза могат да си лягат, което и двете отдавна желаеха да направят, уморени от изпълнения с работа ден, от рязане на кифли, от пълнене на чайници, от тичане насам-натам с подноси в ръце. Не след дълго се чу как вратата към стаята на двете прислужници се затвори. Каролайн взе една свещ и тихо обиколи къщата, за да се увери, че всеки прозорец е затворен добре и всяка врата — залостена. Не подмина дори и населяваната от призраци задна кухня, нито подобните на гробници изби. След като обходи всичко, се върна в трапезарията.

— В момента в къщата няма нищо — нито от дух, нито от плът — заяви тя, — което да не е на мястото си. Наближава единадесет часът и е време за лягане, но ми се иска да пободърствувам още малко, Шърли, ако не възразявате. Ето — продължи тя, — донесла съм пистолетите от кабинета на чичо ми. Можете да ги разгледате на спокойствие.

Каролайн ги постави на масата пред приятелката си.

— А защо ви се иска да останете още? — попита мис Кийлдар, като пое пистолетите, за да ги разгледа и отново ги постави на масата.

— Защото сърцето ми е обзето от някакво странно и тревожно чувство.

— И с мен е така.

— Питам се дали това състояние на безсъние и без безпокойство не е причинено от някакво електричество във въздуха.

— Не, небето е чисто и по него има безчет звезди — нощта е прекрасна.

— Но много смълчана. Чувам как водата ромони по каменистото дъно на потока в клисурата толкова ясно сякаш тече под стените на църквата.

— Доволна съм, че нощта е толкова тиха. Струва ми се, че въздишките на вятъра или камшиците на дъжда биха ме раздразнили в този момент.

— А защо, Шърли?

— Защото щяха да попречат на усилията ми да слушам.

— Към клисурата ли е насочен слухът ви?

— Да, това сега е единственото място, откъдето долита някакъв шум.

— Единственото, Шърли.

Двете приседнаха до прозореца, облегнаха ръце на перваза и наклониха глави навън. Видяха младите си лица на светлината на звездите и на онова юнско сияние, което не изчезва напълно, докато не се появи зората откъм изток.

— Мистър Хелстоун си мисли, че нямаме представа къде е отишъл — промърмори мис Кийлдар, — нито по каква работа, нито с какви намерения, нито пък след какви приготовления. Но аз се досещам — а вие?

— И аз се досещам за нещо.

— Всички онези мъже, в това число и братовчед ви Мур, си въобразяват, че в този момент спим в леглата си и сме лишени от възможността да мислим.

— И че не сме загрижени за тях, че не се надяваме и не се страхуваме за тях — додаде Каролайн.

И двете прекараха половин час в мълчание. Нощта също бе смълчана. Само църковният часовник отмерваше хода си на всеки четвърт час. Двете момичета размениха няколко думи за хладния нощен въздух — завиха се плътно с шаловете си, сложиха отново бонетата си, които бяха свалили, и пак впериха поглед навън.

Към полунощ монотонният лай на домашното куче обезпокои тишината на бдението им. Каролайн се надигна и безшумно се отправи по тъмните коридори към кухнята с намерение да го усмири с парче хляб, което успя да направи. Когато се върна в трапезарията, тя я намери в пълен мрак, тъй като мис Кийлдар бе изгасила свещта. Очертанията на фигурата й се виждаха на фона на все още отворения прозорец, през който се бе надвесила навън. Мис Хелстоун не зададе никакви въпроси, а се прокрадна до нея. Кучето отново започна яростно да лае, а после внезапно спря и сякаш наостри уши. Двете девойки в трапезарията също се заслушаха, но този път не само в шума на потока в клисурата. Откъм пътя под църковния двор долиташе по-близък, макар и приглушен шум — шум отмерен, трополящ и все по-близък, глухият шум от маршируващи нозе.

Шумът бе вече съвсем близо. Наострилите слух девойки постепенно осъзнаха размера му. Това не бе трополенето на двама, нито на дузина, нито пък на двадесет души — това бе тътен от стъпките на стотици. Не можеха да видят нищо, защото високите храсти на градината образуваха параван от листа между тях и пътя. Да слушат само, не бе достатъчно и те го почувствуваха, когато тълпата дойде още по-наблизо и вероятно вече минаваше покрай къщата. Почувствуваха го още повече, когато някакъв човешки глас, който, макар и произнесъл само една дума, наруши тишината на нощта.

— Стой!

Хората спряха и маршът бе преустановен. След това последва някакво приглушено съвещание, от което спотаилите се в трапезарията девойки не разбраха нито дума.

— Непременно трябва да чуем това — каза Шърли.

Тя се извърна, взе пистолетите от масата, тихо се промъкна навън през средния прозорец на трапезарията, който всъщност представляваше остъклена врата, прокрадна се по пътеката до градинската стена и застана под люляците, наострила слух. Ако бе сама, Каролайн не би напуснала дома, но там, където отидеше Шърли, можеше да отиде и тя. Извърна поглед към оръжието върху шкафа, но не го взе и веднага се озова до приятелката си. Девойките не смееха да надникнат над стената, за да не ги забележат. Бяха принудени да приклекнат зад нея и чуха следното:

— Това тук май е някаква стара разпиляна постройка. Кой живее в нея, освен оня проклет пастор?

— Само три жени — племенницата му и две прислужници.

— Знаеш ли къде спят?

— Момичетата са отзад, а племенницата в стаята отпред.

— Ами Хелстоун?

— Стаята му е ей там. Обикновено оставя лампата си да свети, ама сега не виждам никаква светлина.

— Откъде би се промъкнал ти?

— Ако трябва да го направя, а той го заслужава, щях да опитам през оня висок прозорец — той се отваря към трапезарията. После ще се промъкна на горния етаж, а там зная къде е стаята му.

— Ами как ще се оправиш с жените?

— Няма да ги закачам, освен ако се развикат, ама тогава лесно ще им запуша устите. Хубаво ще е да намеря дъртия заспал, щото, ако е буден, може да бъде опасен.

— Има ли оръжие?

— Винаги държи край себе си заредено огнестрелно оръжие.

— Значи си голям глупак, дето ни накара да спрем тук — един изстрел само и ще вдигнат тревога. Тогава Мур ще ни нападне, преди да сварим да се обърнем. Така можем да пропуснем главната цел.

— Ама вие продължавайте, не бойте се. Аз ще се оправя сам с Хелстоун.

Последва пауза. Един от групата изпусна някакво оръжие, което издрънча върху каменната настилка. При този звук кучето на пастора отново излая яростно и свирепо.

— Всичко отиде по дяволите! — каза гласът. — Той ще се събуди — такъв шум може да вдигне и умрелите от гроба. Не си ни казал, че има куче, проклетнико! Напред, ходом марш!

Те тръгнаха. „Туп, туп“ — разнесе се звукът от стотици бавни и отмерени стъпки.

Шърли се изправи и погледна отвъд стената към пътя.

— Няма ни жива душа — оповести тя.

После остана известно време в мълчание.

— Слава богу! — бяха следващите й думи.

Каролайн повтори възклицанието, но не с толкова уверен глас — цялата трепереше, а сърцето й биеше силно; лицето й бе изстинало, а челото — влажно.

— Слава богу заради нас! — повтори тя още веднъж. — Но какво ще стане другаде? Те подминаха нас, за да не им се изплъзнат други.

— И добре направиха — отвърна Шърли. — Другите ще се защитят сами — те могат и са готови за това, докато с нас нещата стояха другояче. Пръстът ми беше на спусъка. Ако онзи човек бе влязъл, бях готова да му устроя такова посрещане, каквото той едва ли би могъл да очаква. Но след него идваха още триста, а аз нямам триста ръце, нито пък триста пистолета. В действителност не бих могла да защитя нито вас, нито себе си, нито двете клети жени, които спят под този покрив. Затова съвсем искрено благодаря на бога, че се разминахме с унижението и бедата.

След още една пауза тя продължи:

— А какво ще правим сега? Какво ще ми подскажат моята съвест и разум? Във всеки случай не да стоя тук със скръстени ръце. Бегом към клисурата!

— Към клисурата, Шърли?

— Към клисурата. Ще ме придружите ли?

— Там, накъдето се отправиха тези хора?

— Те поеха по пътя и ние няма да се срещнем с тях — пътеката през поляните е безопасна, безлюдна и спокойна. Идвате ли?

— Да — последва машиналният отговор не защото Каролайн искаше или пък бе готова да тръгне, нито пък защото не се страхуваше от мисълта да поеме по този път, а защото чувствуваше, че не може да изостави Шърли.

— Тогава ще трябва да затворим прозорците и да оставим всичко след себе си в пълна сигурност. Знаете ли защо отиваме, Кари?

— Да… всъщност не… защото вие желаете така.

— И това ли е всичко? Нима сте готова до такава степен да се подчинявате на всеки мой каприз? Ще бъдете много послушна съпруга на някой строг мъж. Ликът на луната в този момент не е по-блед от вашия, а трепетликата до портата не трепери повече от вашите пръсти. И значи тъй — послушна и уплашена, изумена, но вярна, вие ще ме последвате в сърцето на истинската опасност! Кари, позволете ми да ви предложа оправдание за вашата вярност — отиваме заради Мур, отиваме, за да видим дали не можем да му бъдем от полза, за да се опитаме да го предупредим какво го очаква.

— Но разбира се! Каква сляпа и слаба глупачка съм аз и колко будна и находчива е мисълта ви, Шърли! Ще дойда с вас! Ще дойда с вас на драго сърце!

— В това не се съмнявам. За мен вие сте готова да загинете сляпо и безропотно, но за Мур ще дадете живота си разумно и себеотрицателно. Но истината е, че тази вечер не става въпрос за смърт — подобна опасност не съществува.

Каролайн бързо затвори кепенците и прозорците.

— Не се страхувайте, че няма да ми достига дъх, за да бягам бързо като вас, Шърли. Ето ръката ми — бързо да тръгваме през полята.

— Но вие не можете да прескачате зидове?

— Тази нощ ще мога.

— Страхувате се от плетове и от потока, който ще трябва да прекосим, нали?

— Мога да го прекося.

Двете девойки се затичаха. Пред тях се изпречваха огради, но те не бяха в състояние да ги спрат. Шърли бе пъргава и със силни крака — когато поискаше, можеше да скача като сърна. Каролайн бе по-свита и по-непохватна, на един или два пъти падна и се ожули, но веднага ставаше и заявяваше, че й няма нищо. Последната поляна бе оградена от гъст плет и двете загубиха доста време, докато открият пролука в него. Когато я намериха, тя се оказа тясна, но успяха да се промъкнат — дългите коси, нежната кожа, коприната и муселинът пострадаха, но главното, за което двете девойки съжаляваха, бе, че това препятствие ги забави. От другата страна на плета бе потокът, който носеше дълбоките си води по осеяното с камъни корито. На това място една тясна дъска представляваше единственият мост отвъд. Шърли смело бе минавала по тази дъска много пъти досега, но Каролайн никога не се бе осмелявала да прекоси тъкмо тук.

— Ще ви пренеса — каза мис Кийлдар. — Лека сте, а аз не съм слаба. Нека да опитам.

— Ако падна във водата, можете да ме измъкнете като риба — бе отговорът, придружен с благодарствено стискане на ръката й.

Каролайн без никакво колебание се впусна по люлеещата се дъска, сякаш тя бе продължение на твърдата земя. Шърли, която я последва, не я прекоси по-решително или по-безопасно. В състоянието, в което се намираха, устремени към своята цел, дори и разпенената морска стихия не би била препятствие за тях. В този миг те бяха извън властта на огъня и водата — цялото бърдо Стилброу, осветено и осеяно от огньове, не би било в състояние да ги възпре, нито пък придошлите води на реките Колдър и Еър. И все пак един звук ги накара да спрат. Току-що бяха стъпили на отсрещния бряг, когато откъм север един изстрел раздра тишината. Измина секунда. Някъде в далечината от юг му отговори друг. В разстояние на три минути ехтяха гърмежи откъм изток и запад.

— Още при първия пукот помислих, че сме мъртви — заяви Шърли, като си пое дълбоко въздух. — Почувствувах, че нещо ме удари в слепоочията, и реших, че сърцето ви е пронизано, но обадилият се глас ми обясни всичко — това са сигнали, съвсем по тяхному. Значи сега ще последва нападението. Трябваше да имаме криле — нозете не са ни носили достатъчно бързо.

Оставаше им да минат част от горичката. Когато излязоха от нея, тъкачницата се показа пред тях в ниското — виждаха се сградите, дворът, виждаше се и пътят от другата страна. Още първият поглед на Шърли в тази посока я убеди в правдивостта на предположението й — бяха дошли твърде късно, за да могат да предупредят. Преодоляването на препятствията, изправили се пред тях, докато прекосяваха полята, им бе отнело много повече време, отколкото бяха предвидили.

Пътят, който би трябвало да бъде бял на цвят, бе целият почернял от движещото се по него множество от хора. Бунтовниците се бяха скупчили пред затворената порта на двора, а вътре се виждаше фигурата на един мъж, който явно им говореше нещо. Самата тъкачница бе съвършено тъмна и смълчана — наоколо и не се забелязваше никакъв признак на живот, никаква светлина или движение.

— Несъмнено той е подготвен, несъмнено това не е Мур, изправен пред тях сам! — прошепна Шърли.

— Той е! Трябва да отидем при него! Аз ще отида там!

— Никъде няма да ходите!

— Защо дойдох тогава? Дойдох само заради него. Ще отида там.

— За щастие това е невъзможно — няма никакъв друг вход към двора.

— Освен портата отпред има една малка вратичка в задната част. Тя се отваря по таен начин, който аз зная — ще се опитам да вляза оттам.

— Но без моето одобрение.

Мис Кийлдар я прихвана през кръста с две ръце и я задържа.

— Няма да направите нито крачка — продължи наставнически тя. — Мур ще бъде едновременно стреснат и поставен в неудобно положение, ако вие или аз попаднем пред очите му. Никой мъж не иска да има жени край себе си по време на истинска опасност.

— Но аз няма да го безпокоя, аз ще му помогна — отвърна Каролайн.

— Как? Като му вдъхнете героизъм? Пфу! Днес не са онези рицарски времена — няма да наблюдавате турнирен двубой, а битка за пари, храна и живот.

— Но толкова естествено е да бъда до него.

— Като кралица на сърцето му? Тъкачницата с неговата любов, Кари! Когато зад гърба му е тъкачницата със становете в нея, тя му вдъхва целия кураж, който му е нужен. Не заради любов или красота ще строши той копието си, а заради тефтери със сметки и платно. Не бъдете сантиментална, защото Робърт не е.

— Бих могла да му помогна — ще отида при него!

— Добре тогава, пускам ви — идете при Мур, но няма да го намерите!

Тя отслаби хватката си. Каролайн изхвърча като стрела, пусната от лък. Зад нея се разнесе шеговит, закачлив смях.

— Внимавайте да не стане някаква грешка! — гласеше изреченото предупреждение.

А грешка наистина имаше. Мис Хелстоун се спря, поколеба се и се вторачи напред. Фигурата изведнъж се отдръпна от портата и бързо се завтече към тъкачницата.

— По-бързо, Лина! — извика Шърли. — Пресрещнете го, преди да е влязъл.

Каролайн бавно се извърна.

— Това не е Робърт — каза тя. — Този човек няма неговата височина, фигура и походка.

— Разбрах, че не е Робърт, още когато ви пуснах да отидете. Как можахте да предположите подобно нещо? Това бе дребната фигура на обикновен войник, който е бил поставен там на пост. Вече е на безопасно място в тъкачницата — видях как вратата се отвори и той влезе вътре. Сега съм по-спокойна — Робърт е подготвен. Предупреждението ни щеше да бъде безсмислено и съм благодарна, че пристигнахме твърде късно за това — по този начин си спестихме една доста неприятна сцена. Колко интересно щеше да бъде да влезем в кантората toute eperdue^[1] и да намерим там господата Армитидж и Рамсдън с лули в ръце, Малоун да се перчи насам-натам, чичо ви да се усмихва подигравателно, мистър Сайкс да посръбва нещо подкрепително, а самият Мур — да седи пред отрупаното си с книжа писалище и да пресмята отново нещо. Доволна съм, че си спестихме всичко това.

— Питам се, дали има много хора в тъкачницата, Шърли?

— Достатъчно, за да я защитят. Войниците, които днес видяхме на два пъти, несъмнено са отивали там, а мъжете, които следобед се трупаха около братовчед ви, също ще са с него.

— Какво ли правят сега, Шърли? Какъв е този шум?

— Секири и ломове по дворната порта — опитват се да я разбият. Страхувате ли се?

— Не, но сърцето ми тупти силно. Трудно ми е да стоя права, затова ще поседна. Нима вие не се вълнувате?

— Да се вълнувам? Това е силно казано, но съм доволна, че дойдохме. Ще наблюдаваме всичко, което ще стане, със собствените си очи — намираме се в центъра на събитията и никой не знае за това. Вместо да изненадаме куратите, текстилците и житарите с романтично появяване на сцената, ние се намираме тук сами с дружелюбната нощ, с нейните неми звезди и тези шепнещи дървета, чиито приказки нашите приятели няма да дойдат да чуят.

— Шърли! Шърли, портата падна! Трясъкът бе силен като от повалянето на огромно дърво. А сега се втурват през нея. Ще разбият вратата на тъкачницата, както разбиха и портата на двора. Какво може да направи Робърт срещу толкова много хора? О, боже, как искам сега да бъда до него, да чувам гласа му, да му говоря аз самата! С желанието си, с копнежа си да му помогна не бих била бреме за него — сигурно бих могла да свърша нещо!

— Те приближават! — извика Шърли. — Колко непоколебимо маршируват! В редиците им има дисциплина, но не бих казала, че има и смелост — стотици срещу десетина не е доказателство за подобно качество. Но (на това място тя понижи гласа си) в себе си тези мъже носят достатъчно страдание и отчаяние и те ги карат да вървят напред.

— Напред срещу Робърт, а те го мразят. Шърли, има ли голяма опасност те да спечелят победата?

— Ще видим. На Мур и Хелстоун не им липсва нито смелост, нито решителност.

Трясък, блъскане и трусове прекъснаха шепота им. Залп от едновременно метнати камъни изтрещя по фасадата на тъкачницата, където се намираха всичките и прозорци — от всяка рамка увиснаха изпочупени и натрошени парчета. Тази проява бе последвана от рев — това бе ревът на разбунтувалите се, ревът на Северна Англия, на Йоркшир, на Уест Райдинг — ревът на бунтовниците тъкачи от областта Уест Райдинг в Йоркшир. Сигурно никога не си чувал подобен звук, читателю? Толкова по-добре за слуха ти, а може би и за сърцето ти, защото, ако той раздира въздуха от омраза към теб или към хората и принципите, които ти одобряваш, към интересите, за които ратуваш, тогава гневът се разбужда от вика на Ненавистта, лъвът разтърсва грива и се надига от воя на хиената, една каста яростно се възправя срещу друга, а възмутеният и онеправдан на средната класа се нахвърля не на шега и изпълнен с презрение върху изгладнялата и освирепяла тълпа работниците. Трудно е да проявиш разбиране, трудно е да си справедлив в такъв момент.

Каролайн се надигна. Шърли я прегърна и двете застанаха заедно и неподвижно като стройните стволове на две дървета. Този рев продължи дълго, а когато секна, нощният въздух все още бе изпълнен от движенията и разговорите на тълпата.

— А сега какво? — се питаха наблюдателките.

Не се случи нищо. Тъкачницата остана тиха като мавзолей.

— Той не може да е сам! — прошепна Каролайн.

— Бих заложила всичко, което имам, че нито е сам, нито пък е разтревожен — отвърна Шърли.

Бунтовниците отправиха няколко изстрела. Този сигнал ли очакваха защитниците? Изглежда, бе така. Смълчаната и бездейна досега тъкачница се пробуди — огън блъвна от празните рамки на прозорците и мускетният залп остро отекна из долината.

— Най-сетне Мур проговори! — каза Шърли. — Изглежда, че има дарба за езици; това не бе един-единствен глас.

— Той изчакваше, никой не може да го обвини в прибързаност — заяви Каролайн. — Те стреляха първи, изпочупиха портата и прозорците му, отправиха залп срещу крепостта му, преди той да ги отблъсне.

Какво ли ставаше в момента? Трудно бе да се разбере в тъмнината, ала нещо ужасно, някакъв нов смут се развихряше там: свирепи атаки, отчаяна защита — дворът на тъкачницата, самата тъкачница, всичко бе пламнало в бойни действия. Огнестрелните оръжия почти не замлъкваха, а в кратките промеждутъци долиташе шум от борба, блъскане, тъпчене и викове. Целта на нападателите, изглежда, бе да проникнат в тъкачницата, тази на защитниците — да ги отблъснат. Двете девойки чуха как водачът на бунтовниците извика: „Заобиколете отзад, момчета!“, после дочуха и друг глас, който отговори: „Елате, добре ще ви посрещнем!“

— Към кантората! — отново прогърмя командата.

— Заповядайте! Очакваме ви! — бе отговорът.

Гласът, който се обади, бе гласът на Мур. По тона му можеха да разберат, че неговата душа в тоя момент бе разгорещена от сблъсъка. Девойките се досещаха, че бойната стръв бе събудена у всеки от мъжете, които се биеха там, и в този миг властвуваше с пълна сила над мислещото човешко същество. И двете чувствуваха как лицата им пламтят, а пулсът им напира във вените им; и двете не съзнаваха, че не биха били полезни с нищо, ако се втурнеха надолу към мястото на стълпотворението — у тях нямаше желание нито да раздават, нито да получават удари. Но не можеха да избягат — Каролайн не изпитваше подобно желание, а още по-малко Шърли; не можеха й паднат, не можеха да откъснат очи, от мрачната и ужасна сцена, от кълбата дим, и изпъстрени от огъня на мускетите — за нищо на света.

Как и кога ще свърши всичко? Този въпрос отекваше в тяхната гръд с ударите на пулса им. Ще настъпи ли момент, в който биха могли да помогнат с нещо? Те чакаха да разберат именно това. Макар че Шърли бе омаловажила шеговито закъснението им и бе готова да се шегува със своя или нечий чужд ентусиазъм, на драго сърце би дала една от най-хубавите си ниви срещу възможността да бъде от полза.

Тази възможност не й бе предоставена, желаната минута не настъпи, а и не съществуваше вероятност това да стане. Мур бе очаквал това нападение с дни, може би дори със седмици и се бе приготвил за всеки негов момент. Беше укрепил тъкачницата, която сама по себе представляваше доста здрава постройка. Той бе хладнокръвен и смел мъж и се бе заел със защитата й с непоколебима твърдост. Тези, които бяха с него, се заразиха от духа му и подражаваха на държането му. Бунтовниците никога преди не бяха се натъквали на подобен отпор. При нападението на другите тъкачници те не бяха срещали никаква съпротива, а за организиран и решителен отпор, не бяха и сънували. Когато водачите им видяха огъня, поддържан упорито от мъжете в тъкачницата, когато се убедиха в самообладанието и решимостта на собственика й, когато чуха отправеното към тях предизвикателство и покана за среща със смъртта, когато съзряха как хората им падат ранени покрай тях, те разбраха, че тук не могат да постигнат нищо. Беше направена проверка, при която хората отговаряха на номера, а не на имена. След това те се пръснаха из полето, като оставиха след себе си тишина и разруха. Нападението — от началото до самия му край — не продължи повече от час.

Денят вече приближаваше — западът потъмня, а на изток се появяваше сияние. Човек би помислил, че девойките, които наблюдаваха сблъсъка, в този момент биха искали да се втурнат към победителите, на чиято страна бяха техните симпатии. Но вместо това, те много предпазливо се приближила до пострадалата тъкачница, а когато няколко войници и други мъже внезапно се появиха пред голямата врата, която се отваряше към двора, двете бързо се скриха под един навес за складиране на старо желязо и дървен материал, откъдето можеха да наблюдават, без да бъдат забелязани.

Гледката съвсем не бе въодушевяваща — лъчите на лятната зора огряха едно място, където властвуваше опустошението. Целият шубрак нагоре по склона бе потънал в сянка и покрит с роса, а над него се зеленееше челото на хълма. Но точно тук, насред прекрасната клисура, Раздорът, изплъзнал се от надзор през нощта, бе изпотъпкал земята с копитата си и я бе оставил опустошена и смазана. Дупките на изпотрошените прозорци зееха по фасадата на тъкачницата, дворът бе гъсто осеян с камъни и парчета от тухли, а под стените на самата сграда — с лъскави парченца от изпотрошените прозорци. Тук-таме се търкаляха мускети и други оръжия, по чакъла имаше не едно алено петно. До портата, с лице към земята, бе проснато човешко тяло, а в окървавения прах се извиваха и стенеха пет-шест ранени.

Тази гледка промени изражението на мис Кийлдар — това бе горчилката след битката, когато смъртта и болката изместват възбудата и напрежението и остава чернилката, която яркият огън оставя след себе си, щом пламъкът му изтлее, топлината му се стопи и блясъкът му угасне.

— Точно това исках да предотвратя — каза тя с глас, чиято интонация издаде болката в душата и.

— Но вие не можехте да го предотвратите. Опитахте всичко, на което бяхте способна, но бе напразно — каза утешително Каролайн.

— Изпитвам жал към тия нещастници — бе отговорът, а искрата в очите и се стопи като капка роса. — Дали не е ранен някой от тъкачницата? Това чичо ви ли е?

— Да, той е. Ето го и мистър Малоун и… О, Шърли! Това е Робърт!

— Е, добре (Шърли бе възвърнала предишния си тон), няма нужда да забивате нокти в ръката ми. Сама виждам, че гледката не е прекрасна. Поне за него бяхме сигурни, че е тук, където и да се намираха другите.

— Той идва към нас, Шърли!

— По-точно към водната помпа, за да си измие ръцете и челото, което, както разбирам, е одраскано.

— Но той кърви, Шърли. Пуснете ме, трябва да отида там.

— Нито крачка.

— Той е ранен, Шърли!

— Глупости!

— Аз трябва да бъда при него, толкова много искам да отида — не бих понесла да ме спрат.

— Но защо?

— Да му кажа някоя дума, да го попитам как се чувствува и какво мога да направя за него.

— За да го раздразните и ядосате, за да направите него, а също и себе си за смях пред тези войници, пред мистър Малоун, чичо си и прочие. Дали ще му се понрави, как смятате? Ще искате ли да си припомните това само след седмица?

— Винаги ли трябва да търпя ограничения и наставления? — попита Каролайн доста разпалено.

— Заради него — да. А още повече заради вас самата. Уверявам ви, че ако сега се покажете, само след час ще се разкайвате, както и Робърт.

— Мислите, че това няма да му се понрави, Шърли, така ли?

— В много по-малка степен, отколкото когато спряхме, за да ни пожелае лека нощ — нещо, за което вие толкова много се ядосвахте.

— Но това беше само на шега — нямаше никаква опасност.

— А това пък е на сериозно и не трябва да го притесняваме.

— Исках да отида при него само защото ми е братовчед, разбирате, нали?

— Разбирам много добре. Но наблюдавайте го в този момент. Вече си е измил челото и кръвта спря да тече — раната му е просто една драскотина, виждам я от тук. Сега той ще се погрижи за ранените.

И наистина мистър Мур и мистър Хелстоун обиколиха двора, като прегледаха всяко проснато тяло. После дадоха наставления да се вдигнат ранените и да се внесат в тъкачницата. След като това бе изпълнено, на Джо Скот бе заповядано да оседлае коня на господаря си и понито на мистър Хелстоун и двамата мъже се отправиха в галоп в различни посоки, за да търсят лекарска помощ.

Каролайн все още не се бе успокоила.

— Шърли, Шърли, така ми се искаше да му кажа поне една думичка, преди да си отиде — тихо мълвеше тя, докато в ъгълчетата на очите й се събираха сълзи.

— Защо плачете, Лина? — малко строго попита мис Кийлдар. — Трябва да се радвате, вместо да тъжите. Робърт е извън всякаква опасност, той е победител — в боя бе хладнокръвен и смел, а в победата си е сдържан. Нима сега е време… нима това е причина за сълзи?

— Вие не знаете какво е в душата ми — изхлипа Каролайн, — каква мъка, какво объркване, нито пък знаете причината за това. Разбирам, че славата и добрината на Робърт трябва да ни радват. Така го чувствувам и аз, от една страна, но от друга пък се чувствувам толкова нещастна. Толкова съм отдалечена от него, а имаше време, когато бях толкова близо. Оставете ме, Шърли, нека да си поплача няколко минути — така ще ми олекне.

Мис Кийлдар, усетила, че тялото на приятелката й трепери с всяка своя фибра, престана да я увещава. Тя излезе от навеса и я остави да си поплаче на спокойствие. Това бе най-доброто разрешение — след няколко минути Каролайн отново се присъедини към нея, вече много по-спокойна. Тя заяви с обичайния си смирен и нежен глас:

— Хайде да си вървим у дома, Шърли. Обещавам да не се срещам с Робърт отново, докато той не ме помоли за това. Никога няма да се опитвам да му се натрапвам. Благодаря ви, че ме възпряхте преди малко.

— Направих го с добри намерения — отвърна мис Кийлдар, — а сега, скъпа Лина — продължи тя, — нека да извърнем лицата си към хладния утринен бриз и тихичко да се върнем у вас. Ще се промъкнем вътре тъй, както се измъкнахме навън — никои няма да узнае къде сме били, нито какво сме видели тази нощ, следователно няма защо да се страхуваме нито от упреци, нито от погрешно тълкуване на постъпката ни. Утре ще видим Робърт и ще бъдем в добро настроение. Но няма да продумам ни дума повече, за да не се разплача и аз. Може би ви се струва, че съм строга с вас, но това всъщност не е така.