Шарлот Бронте
Шърли (12)

Глава ХII
Шърли и Каролайн

Шърли бе искрена, когато заяви, че ще се радва на компанията на Каролайн, и доказа това, като често я търсеше — и наистина, ако не го бе правила, тя нямаше да бъде удостоена с тази компания, тъй като мис Хелстоун трудно завързваше нови познанства. Винаги я възпираше мисълта, че хората не биха се радвали на присъствието й, че не би могла да им бъде интересна; а едно тъй бляскаво, щастливо и младо същество като наследницата на Фийлдхед й се струваше твърде различно, за да приеме с готовност скромното й общество.

Шърли може би наистина беше бляскава, а вероятно и щастлива, но никой не е чужд на добрата компания; и независимо че за около месец се бе запознала с повечето от семействата в околността, че поддържаше съвсем свободни и непринудени отношения с всичките мис Сайкс, всичките мис Пирсън и двете превъзходни мис Уин от имението Уолдън, все пак си личеше, че не счита нито една от тях за своя много добра приятелка — не се побратими с никоя от тях, според нейните собствени думи. Ако наистина бе имала щастието да е мистър Шърли Кийлдар, господар на имението Брайърфийлд, в тази и близките две енории нямаше да се намери нито една девойка, на която да поиска ръката, за да я направи мисис Кийлдар, господарка на имението. Това изявление тя направи пред мисис Прайър, а последната го посрещна съвсем спокойно, както се отнасяше към повечето от безцеремонните реплики на възпитаницата си, като й отвърна:

— Мила моя, не позволявайте на навика си да говорите за себе си като за мъж да се затвърди — той е доста странен. Ако ви чуят да говорите тъй, тези, които не ви познават, биха помислили, че се правите на мъж.

Шърли никога не се присмиваше на бившата си гувернантка — малко скованото държане и безобидните странности на тази жена й се струваха дори достойни за уважение; ако не беше така, тя би се проявила като слабохарактерна, защото само слабите си позволяват да се присмиват на скромното достойнство; затова Шърли премълча възражението си. Тя тихо се приближи до прозореца и като отправи поглед към големия кедър в двора, насочи вниманието си към една птичка, кацнала върху по-ниските му клони. След малко започна да подсвирква на птичката, скоро подсвиркването й стана по-отчетливо и не след дълго Шърли вече свиреше ясно с уста; свирукането се преобрази в мелодия, която бе изпълнена много приятно и с майсторство.

— Мила моя! — възкликна мисис Прайър.

— Свирех ли? — запита Шърли. — Съвсем забравих. Моля ви за извинение, госпожо. Бях се зарекла да не свиря с уста пред вас.

— Но, мис Кийлдар, къде се научихте да свирите с уста? Трябва да сте придобили този навик с идването си в Йоркшир. Никога преди това не съм ви улавяла в подобно провинение.

— О! Зная да свиря доста отдавна.

— Кой ви научи?

— Никой. Научих се, като слушах, но бях позабравила. Снощи обаче, както си вървях към къщи по алеята, чух един джентълмен да си подсвирква тази мелодия в полето, от другата страна на оградата, и тя ме накара да си припомня своето умение.

— Кой беше този джентълмен?

— Наоколо има само един джентълмен, госпожо, и това е мистър Мур; поне е единственият джентълмен без бели коси. Моите двама почитаеми любимци, мистър Хелстоун и мистър Йорк, несъмнено са прекрасни стари кавалери, безкрайно по-добри, от който и да е друг глупав младок.

Мисис Прайър запази мълчание.

— На вас, госпожо, мистър Хелстоун не ви се харесва, така ли?

— Скъпа моя, постът на мистър Хелстоун го прави добре защитен от всякаква критика.

— Вие обикновено решавате да напуснете стаята, когато оповестят пристигането му.

— Ще излизате ли на разходка тази сутрин, мила?

— Да, ще отида до дома на пастора, за да подиря Каролайн и да я накарам да се раздвижи малко — Ще й предложа разходка из ветровитите ливади на Нанъли.

— Ако отивате в тази посока, скъпа моя, имайте добрината да напомните на мис Хелстоун да се загърне добре, тъй като отново е излязъл вятър, а ми се струва, че тя има нужда от грижи.

— Ще бъде изпълнено до най-малката подробност, мисис Прайър. Впрочем вие няма ли да ни придружите?

— Не любов моя; само ще ви задържам — възпълна съм и не мога да вървя толкова бързо, колкото вие бихте желали.

Шърли лесно успя да убеди Каролайн да излезе с нея и когато бяха вече на безлюдния път, закрачили по обширните и пусти поляни на Нанъли, тя също толкова лесно успя да я въвлече в разговор. След като преодоля първоначалното чувство на стеснение, Каролайн скоро изпита удоволствие от разговора си с мис Кийлдар. Още първата размяна на незначителни реплики бе достатъчна, за да даде на всяка една от тях представа за нейната събеседница. Шърли заяви, че харесва зелената шир на поляните, а дори още повече затревените хребети на хълмовете, тъй като те й напомняли на затревените бърда — била виждала подобна местност по време на пътешествията си близо до границата с Шотландия; Особено добре си спомняше една местност, през която бе бродила в дългия следобед на горещ, но облачен летен ден — бяха пътували от пладне до залез-слънце из места, които изглеждаха като безкрайна пустош и в които не бяха видели нищо друго, освен диви овце, не бяха чули нищо друго, освен крясъците на диви птици.

— Зная как изглеждат тия места в такъв ден — каза Каролайн. — Те са моравочерни на цвят, а небето е по-тъмно, почти сиво-синкаво.

— Да, тъкмо сиво-синкаво, а облаците са с медночервени краища, като тук-там се появява по някой бял проблясък, по-страшен и от огненото зарево, който, ако гледаш в него, сякаш ей сега ще избухне в ослепителна светкавица.

— Имаше ли гръмотевици?

— Чуваше се далечен тътен, но бурята се разрази чак вечерта, след като вече бяхме стигнали до хана, който представляваше една самотна постройка в подножието на някакъв хълм.

— Видяхте ли как облаците се спускат над планината?

— Да, стоях до прозореца и ги наблюдавах. Хълмовете бяха сякаш забулени в тъмна мъгла, а когато дъждът започна да пада на бели струи, те изведнъж изчезнаха, сякаш бяха измити от този свят.

— Виждала съм такива бури в хълмисти места в Йоркшир. Когато бушуват най-силно, когато небето се излива, а земята е залята от вода, тогава си спомням за потопа.

— След подобни урагани, когато природата отново притихва, те обзема едно особено чувство, сякаш отново се връщаш към живота, а сред разпръскващите се облаци се промъква успокоително сияние като нежно доказателство за това, че слънцето не е угаснало.

— Мис Кийлдар, спрете и погледнете надолу към долината на Нанъли и гората.

Двете застанаха на края на поляната и отправиха погледи към долината в ниското, нагиздена в майска премяна, към множеството ливади, някои обсипани с маргаритки, други позлатени с лютичета — в този ден зеленината се усмихваше с цялата си свежест, окъпана от слънчевата светлина, а над нея игриво се сипеха прозрачни смарагдови и кехлибарени лъчи. Над Нънуд — самотна останка от древна британска гора в една област, чиито равнини някога са били покрити с горски върхари, а хълмовете и обрасли с висок до гърдите храсталак — бе надвиснала сянката на облак; хълмовете в далечината бяха покрити със слънчеви петна, а хоризонтът — засенчен и обагрен в седефен цвят; сребристосини, светломорави, мимолетни зелени и розови оттенъци се преплитаха в бялото руно на облаците и чисти като девствен сняг мамеха окото, сякаш пред него за миг се разкриваха небесните дълбини. Ласката на вятъра върху лицата бе свежа, приятна и ободрителна.

— Нашата Англия е един прекрасен остров — каза Шърли, — а Йоркшир е едно от най-прекрасните му кътчета.

— И вие ли сте от Йоркшир?

— Да, аз съм йоркширка по рождение и кръв. Пет поколения от моя род спят вечен сън под плочите на Църквата в Брайърфийлд, а аз съм поела първата си глътка въздух в старото имение зад нас.

При тези думи Каролайн протегна напред ръката си, която бе поета и стисната с готовност.

— Ние сме от едни край — каза тя.

— Да — съгласи се Шърли, като кимна сериозно слава — А това — попита тя, сочейки към гората — това Нънуд ли е?

— Ходили ли сте някога там?

— Много пъти.

— В самите и дебри?

— Да.

— И какво има там?

— Все едно, че си се озовал в бивака на горските синове на великана Анак. Дърветата са огромни и стари. Когато застанеш до дънера им, струва ти се, че върховете им опират в някакъв друг свят — стволовете им са неподвижни като стълбове, а клоните им се поклащат при всеки повей. Дори и в най-голямото затишие листата им никога не остават спокойни, а при силен вятър сякаш някакъв потоп, сякаш самото море се бунтува над теб.

— Там не е ли било едно от убежищата на Робин Худ?

— Да, това място още пази спомена за него. Когато човек навлезе в Нънуд, мис Кийлдар, той се връща в дните на отминалото време. Виждате ли една падина сред короните на дърветата, ей там в средата?

— Да, съвсем ясно.

— Това е една котловина, подобна на дълбока чаша, обрасла с трева, която е зелена и ниска като чимовете на тази поляна; най-старите дървета, корубести и могъщи, ограждат високите части на тази котловина; а на дъното й се намират развалините на един женски манастир.

— Ще отидем заедно — само вие и аз, Каролайн — в тази гора някое лятно утро и ще прекараме там целия ден. Можем да си вземем моливи, листи за рисуване и някоя интересна книга за четене; ще вземем, разбира се, и нещо за ядене. Имам две малки кошнички, в които мисис Джил, моята икономка, може да сложи храната ни, и всяка ще носи своята. Надявам се, че няма да се уморите от една такава дълга разходка?

— О, не. Особено ако си почиваме през целия ден в гората и надзърнем в най-приятните й кътчета — зная къде можем да съберем лешници, къде изобилствуват дивите ягоди, зная някои усамотени полянки, където едва ли е стъпвал човешки крак, покрити със странен мъх, на места жълт, сякаш позлатен, на места оловносив, а другаде — зелен като изумруд. Зная къде има дървета, които пленяват погледа със своя изумителен, приказно живописен вид — изкорубени дъбове, нежни брези, събрани заедно в пълна с контрасти картина; ясени, величествени като кралски особи, самотно възправили снаги — престарели гиганти, обвити в яркозелени плащове от бръшлян. Бих могла да ви бъда водач, мис Кийлдар.

— Няма ли да ви бъде скучно само с мен?

— В никакъв случай. Мисля, че ще си допаднем — а нима съществува човек, чието присъствие не би ни развалило удоволствието?

— Наистина не познавам никого на нашите години, поне нито една дама, а що се отнася до мъже…

— Един излет придобива съвсем друг характер, когато в компанията има и мъже — прекъсна я Каролайн.

— Съгласна съм с вас — тогава наистина се получава нещо съвсем различно от това, което имаме предвид.

— Ние просто отиваме, за да видим старите дървета и развалините, да се потопим в атмосферата на миналото, заобиколени от древна тишина и преди всичко от спокойствие.

— Права сте. Присъствието на мъже, струва ми се, би прогонило всякакво очарование. Ако те са неподходящи като например вашия Малоун, вашите млади господа Сайкс и Уин, тогава спокойствието отстъпва място на раздразнението. Ако са подходящи, пак има някаква разлика, която трудно мога да обясня — тя лесно може да се почувствува, но не е толкова лесно да се опише.

— Първото нещо е, че забравяме природата.

— А тогава и природата забравя за нас. Тя закрива широкото си спокойно чело с тъмен воал, потулва лицето си и ни лишава от тихата радост, с която, ако боготворим само нея, би изпълнила сърцата ни.

— И какво ни дава вместо това?

— Повече въодушевление и безпокойство, едно вълнение, което кара часовете да отлитат, и една тревога, която обърква техния спокоен ход.

— Способността да сме щастливи зависи до голяма степен от самите нас — мъдро отбеляза Каролайн. — Била съм в Нънуд с многобройна компания — всичките курати, някои други господа от околността и най-различни дами; тогава този излет ми се стори непоносимо скучен и нелеп; ходила съм и съвсем сама или пък заедно с Фани, която седеше в дърварската хижа, за да бродила или за да си приказва с жената там, докато аз се скитах наоколо и рисувах или пък четях; тогава през целия ден изпитвах някакво тихо щастие. Но тогава, преди две години, бях млада.

— Ходила ли сте някога с братовчед си Робърт Мур?

— Да, веднъж.

— Какъв компаньон е той при подобни случаи?

— Един братовчед, както знаете, е нещо по-различно от един чужд човек.

— Зная го много добре. Но братовчедите, ако са глупави, са дори още по-непоносими от чуждите хора, защото не е лесно да ги държиш на разстояние. Но вашият братовчед не е глупав, нали?

— Не, но…

— Но какво?

— Докато компанията на глупците дразни, както казвате вие, то обществото на умните мъже също създава своите неудобства. Когато добрината или дарбите на приятеля ти са извън всякакво съмнение, възниква въпросът дали твоите собствени достойнства оправдават присъствието ти до него.

— О! Тук не мога да се съглася с вас, не бих допуснала подобна мисъл нито за миг. Не се смятам недостойна да се сравнявам с най-добрите измежду тях — имам предвид мъжете, макар че това е доста смело твърдение. Предполагам, че като умеят нещо, умеят го истински. Чичо ви впрочем е нелош пример за по-възрастното поколение джентълмени — винаги изпитвам удоволствие да видя неговото мургаво, енергично и умно лице в моя дом, а и другаде. Привързана ли сте към него? Внимателен ли е с вас? Хайде, кажете ми истината.

— Той ме е отгледал от малка точно така, както, не се съмнявам, би отгледал собствената си дъщеря, ако имаше такава. Това е проява на внимание. Но аз не съм привързана към него — по-скоро бих живяла далеч от неговото общество, отколкото в близост с него.

 

— Странно! А владее изкуството да се представя за толкова приятен човек.

— В компания — да. Но у дома е строг и мълчалив. Веднъж оставил бастуна и шапката си в коридора, той заключва приветливостта си в лавиците с книги и писалището. Навъсеното чело и кратките слова са за пред камината, а усмивката, шегите и остроумията — за пред хората.

— Деспот ли е?

— Ни най-малко — нито е деспот, нито лицемер; като човек той просто е по-скоро либерален, отколкото добродушен, по-скоро интелигентен, отколкото сърдечен, по-скоро съзнателно безпристрастен, отколкото истински справедлив, ако сте в състояние да вникнете в подобни тънки различия.

— О, да! Добродушието предполага склонност към опрощаване, която той не притежава. Сърдечността предполага топло сърце, което той няма, а истинската справедливост е рожба на съчувствието и вниманието, от които, както ми се струва, моят стар приятел с бронзов загар няма и понятие.

— Често се питам, Шърли, дали повечето мъже приличат на чичо ми в домашното си поведение; дали е необходимо да си нова и непозната за тях, за да изглеждаш приятна или достойна за уважение в очите им, и дали природата им е такава, че за тях е невъзможно да изпитват постоянен интерес и обич към тези, които виждат всеки ден.

— Не зная. Не мога да разсея съмненията ви. Често пъти и аз размишлявам над подобни неща. Но ще споделя една тайна с вас: ако бях убедена, че те са неизбежно и изцяло различни от нас — непостоянни, бързо отстиващи, лишени от съчувствие, — никога не бих се омъжила. Не бих искала да открия, че този, когото обичам, не ме обича, че съм му омръзнала и че каквото и да направя, за да му доставя радост, би било безсмислено, тъй като да се променя и да става безразличен, е в природата му. Ако открия това, за какво мога да копнея тогава, освен да си отида, да се махна от това място, където моето присъствие не носи радост.

— Но ако сте омъжена, това не може да стане.

— Не, не може, това е то. Тогава вече няма да съм си господарка. Ужасна мисъл! Тя направо ме задушава! Нищо не е в състояние да ме обърка повече, отколкото опасението, че ще се превърна в бреме и досада за някого — едно неизбежно бреме и една безкрайна досада! Ако сега почувствувам, че присъствието то ми е излишно, мога без усилия да се загърна в независимостта си като в плащ, да спусна като воал гордостта пред лицето си и да се оттегля. Ако съм омъжена, това не може да стане.

— Питам се защо всички ние не вземем решение да не се задомяваме — каза Каролайн. — Така би трябвало да постъпим, ако се вслушаме в мъдрия глас на опита от преживяното. Чичо ми винаги говори за брака като за бреме. Сигурна съм, че когато чуе за женитбата на някого, той неизменно го смята за глупак или поне за човек, който постъпва глупаво.

— Но, Каролайн, не всички мъже са като вашия чичо. Сигурно не са, надявам се, че не са.

Тя замълча за момент и се замисли.

— Предполагам, че всяка от нас намира по едно изключение в този, когото обича, поне докато се омъжи — заяви Каролайн.

— Сигурно е така. И вярваме, че това изключение е нещо съвсем истинско, мислим, че то е като нас, въобразяваме си, че сме обладани от усещане за хармония. Струва ни се, че неговият глас ни нашепва най-истинските обещания на едно сърце, което никога не ще изстине към нас, четем в очите му онова заветно чувство — обичта. Не мисля, че трябва да се доверяваме на това, което наричат страст, Каролайн. Струва ми се, че това са само искри от пламнали сухи съчки, които бързо изгарят и се стопяват; но ние наблюдаваме нашия избраник и виждаме, че е мил с животните, с малките деца, с бедните. Той е мил и с нас, добър и внимателен е, не ласкае жените, а проявява търпение към тях, изглежда, не се чувствува неловко в тяхно присъствие и намира компанията им за приятна. Той ги харесва не само от суетни и егоистични подбуди, а както го харесваме ние — защото ние наистина го харесваме, и след това забелязваме, че той е справедлив, че винаги казва истината, че е съвестен. Изпитваме радост и спокойствие, когато влиза в стаята, за да бъдем обзети от тъга и тревога, когато я напусне. Знаем, че този човек е бил добър син и че е добър брат — кой би се осмелил да ми каже, че няма да бъде и добър съпруг?

— Чичо ми би го казал без никакво колебание. „Ще му втръсне от вас само след месец“ — би заявил той.

— Мисис Прайър би намекнала за същото с нужната сериозност.

— Мисис Йорк и мис Ман мрачно биха го потвърдили.

— Ако те са истински оракули, значи по-добре е никога да не се влюбваш.

— Много по-добре, стига да можеш да го избегнеш.

— Съмнявам се в истинността на техните твърдения.

— Това страхувам се, означава, че вече сте попаднали в капана.

— Съвсем не. Но дори и да бе така, знаете ли към кои гадатели бих се обърнала за съвет?

— Слушам ви.

— Нито към мъж, нито към жена, нито към стари, нито към млади, а към малкото просяче от Ирландия, което идва босоного до вратата ми, към мишката, която се промушва през пролуката в ламперията, към птичката, която долита в студ и мраз за някоя трохичка на прозореца ми, към кучето, което ближе ръката ми и седи до коляното ми.

— Срещали ли сте някога човек, който да е добър към тези същества?

— А вие срещали ли сте някога човек, когото тези същества инстинктивно желаят да следват и да харесват, на когото желаят да се осланят?

— У дома имаме една черна котка и един стар пес. Познавам човек, на чието коляно тази черна котка обича да се катери, до чието рамо и буза тя обича да мърка. Старият пес винаги напуска колибата си, започва да върти опашка и да скимти приветливо, когато този някой минава оттам.

— И как постъпва този някой?

— Нежно гали котката, като й позволява да седи на коляното му, докато седи самият той, а когато трябва да я обезпокои при ставането си, внимателно я сваля долу и никога не я изблъсква грубо на пода; а на кучето винаги подсвирква и го гали.

— Така ли? Да не би това да е Робърт?

— Именно той.

— Прекрасен човек! — ентусиазирано изрече Шърли, а очите и грейнаха.

— Нима не е така? Нима той не притежава прекрасни очи и благородни черти, ясно и възвишено чело?

— Абсолютно вярно, Каролайн. Дано бог го благослови! Той е хубав и добър.

— Сигурна бях, че ще забележите това. Още когато за пръв път погледнах лицето ви, разбрах, че това ще стане.

— Имах добро отношение към него още преди да го срещна. Когато го видях, той ми се понрави, а сега съм във възторг от него. Красотата си има свое собствено очарование. Каролайн, когато обаче е съчетана с доброта, очарованието е много по-силно.

— А когато към тях добавите и ум, Шърли?

— Кой би могъл да устои?

— Спомнете си за моя чичо, за мисис Прайър, мисис Йорк и мис Ман.

— Не искам да си спомням за никого! Той е благороден човек. Казвам ви — когато такива като него са добри, те са венци на творението, те са синове на Създателя и най-малката искра от Неговия дух ги издига почти над смъртните. Без съмнение добрият, красив и велик мъж стои в началото на Сътворението.

— Над нас?

— Противна ми е мисълта да му оспорвам царската корона. Нима лявата ми ръка ще започне да спори с дясната за първенство? Нима сърцето ми ще спори с пулса ми? Нима вените ми ще ревнуват кръвта, която ги изпълва?

— Мъжете и жените, всички съпрузи се карат ужасно помежду си, Шърли.

— Нещастници! Нещастни, клети, паднали създания! Бог ги е сътворил за друга съдба, за други чувства.

— Но ние равни ли сме на мъжете, или не?

— Нищо не може да ме направи по-щастлива от срещата ми с този, който стои по-високо от мен, този, който ще ме накара да почувствувам истински, че той стои над мен.

— Срещали ли сте го някога?

— С радост бих го срещнала по всяко време — колкото е по-извисен от мен, толкова по-добре; унизително е да се навеждаш, а да впериш поглед нагоре, е славно нещо. Това, което ме тревожи, е, че когато се опитвам да се възхищавам, се обърквам, а когато съм настроена религиозно, има само лъжливи богове за почитане. Не искам да бъда езичница.

— Мис Кийлдар, ще влезете ли? Намираме се точно пред дома ми.

— Днес не. Но утре ще дойда да ви взема, за да прекарате вечерта с мен. Каролайн Хелстоун, ако вие сте това, което в момента ми се струва, че сте, тогава ние ще си подхождаме. Никога преди не съм успявала да разговарям с една млада дама тъй, както разговарях с вас тази сутрин. Целунете ме — и довиждане.

 

Мисис Прайър бе също така предразположена да задълбочи познанството си с Каролайн, както и Шърли. Тя, която избягваше всякакви посещения, един ден се появи в дома на пастора. Дойде следобед, когато се бе случило така, че пасторът отсъствуваше. Денят беше доста задушен; горещината я беше зачервила, а и тя бе допълнително смутена от обстоятелството, че влиза в чужд дом. Личеше си, че притежава навиците на затворен и саможив човек. Когато мис Хелстоун се присъедини към нея в гостната, тя забеляза, че гостенката й бе седнала на дивана, като потръпваше и си вееше с кърпичката, борейки се вероятно с някакво нервно безпокойство, което сякаш заплашваше да се превърне в истерия.

Каролайн малко се позачуди от подобна липса на самоконтрол у човек на такава възраст, а също и от липсата на физическа издръжливост у жена, която изглеждаше съвсем здрава. Мисис Прайър побърза да изтъкне умората от разходката, горещото време и тъй нататък, като причини за моментното си неразположение. И докато тя отново и отново изброяваше причините за отпадналостта си по-скоро припряно, отколкото ясно, Каролайн внимателно се постара да й помогне да се съвземе, като разтвори шала и свали бонето й. Внимание от подобен характер мисис Прайър не би приела от всеки — по принцип тя се отдръпваше от всяко докосване или прекалена близост с някаква смесица от смущение и хладина, които съвсем не бяха насърчителни за този, който предлагаше помощта си. Но към малката и лека ръка на мис Хелстоун тя се отнесе хрисимо и дори видимо се успокои от допира й. След няколко минути престана да потреперва, замълча и някак притихна.

Когато възстанови нормалното си състояние, мисис Прайър започна разговор на обикновени теми. В по-разнородна компания тя рядко вземаше думата; когато пък се налагаше да говори, правеше това с напрегнатост и често пъти не особено добре; затова пък в диалози се проявяваше като добър събеседник — езикът й, винаги малко официален, бе добре подбран, чувствата й бяха сдържани, а изказванията й — разнообразни и достоверни. Каролайн я слушаше с много по-голямо удоволствие, отколкото бе очаквала.

На стената, срещу която бяха седнали, висяха три картини. В средата, над камината, бе портретът на една дама, а другите две бяха портрети на мъже.

— Много красиво лице — каза мисис Прайър, като наруши кратката пауза, настъпила след половинчасовия оживен разговор. — Чертите му могат да се нарекат съвършени. Длетото на нито един скулптор не би могло да ги направи по-хубави. Предполагам, че е портрет от натура, нали?

— Това е портрет на мисис Хелстоун.

— На мисис Матюсън Хелстоун? Съпругата на чичо ви?

— Да. Казват, че приликата е много голяма. Преди женитбата си тя е била смятана за най-красивата жена в околността.

— Бих казала, че наистина е заслужавала това отличие — какви правилни черти! В това лице обаче има нещо пасивно. Моделът едва ли е бил онова, което хората наричат „жена с дух“.

— Мисля, че е била изключително сдържана и тиха.

— Човек трудно би предположил, мила моя, че изборът на чичо ви е могъл да попадне на партньор с подобен характер. Той не е ли човек, комуто допада оживлението на някой по-весел разговор?

— Да, в компания това е така. Но той винаги казва, че не би могъл да се справи с приказлива съпруга — в домът си желае спокойствие. Според него човек излизал навън, за се наприказва, а у дома си се връщал, за да почете и поразмишлява.

— Бях чувала, струва ми се, че мисис Матюсън Хелстоун живяла само няколко години след брака си. Така ли е?

— Около пет години.

— Е добре, мила моя — продължи мисис Прайър, като се надигна, за да си върви, — бих искала да вярвам, че сте разбрали желанието ни да бъдете честа гостенка във Фийлдхед. Надявам се, че ще бъде така. Сигурно се чувствувате самотна тук, след като около вас няма никаква родственица, и вероятно прекарвате повечето от времето си в уединение.

— Свикнала съм с това — израснала съм съвсем сама. Ще ми позволите ли да ви помогна с шала?

Мисис Прайър покорно се остави на грижите на Каролайн.

— Ако имате нужда от помощ в учението си — каза тя, — можете да се обърнете към мен.

Каролайн благодари за проявената любезност.

— Надявам се, че ще мога често да разговарям с вас. Бих желала да ви бъда от полза.

Отново мис Хелстоун отвърна с благодарност. Тя си мислеше какво ли добро сърце бе скрито под привидната хладина на нейната гостенка. Забелязала, че на тръгване мисис Прайър отново погледна с определен интерес към портретите, Каролайн мимоходом каза:

— Портретът откъм прозореца е на чичо ми и е правен преди двадесет години. Другият, отляво на камината, е на брат му Джеймс, моя баща.

— Има известна прилика между тях — каза мисис Прайър — и все пак различната форма на челата и устните издава различие в характерите.

— Какво различие? — попита Каролайн, като я изпращаше до вратата. — Според всеобщото мнение Джеймс Хелстоун, баща ми, е с по-хубава външност от двамата — забелязала съм, че непознати хора се възхищават от неговата привлекателност. Намирате ли портрета му за привлекателен, мисис Прайър?

— Той е много по-меки и фини черти в сравнение с чичо ви.

— Но къде и какво е онова различие в характерите, за което споменахте? Кажете ми, искам да видя дали правилно ще се досетите.

— Мила моя, чичо ви е човек с принципи — челото и устните му издават твърдост, а погледът му е непоколебим.

— Добре, ами другият? Не се страхувайте, че може да ме засегнете, винаги предпочитам истината.

— Обичате истината? Много добре. Придържайте се към това предпочитание и никога не му изменяйте. Другият, мила, ако бе жив сега, едва ли би бил здрава опора за дъщеря си. Главата му обаче е с изтънчени черти; предполагам, че е позирал на младини. Мила моя (мисис Прайър внезапно се извърна), признавате ли неизмеримата стойност на принципите?

— Убедена съм, че никой не би могъл да притежава истинско достойнство без тях.

— Добре ли съзнавате това, което казвате? Мислили ли сте по този въпрос?

— Често пъти. Обстоятелствата ме принудиха рано да насоча вниманието си към него.

— Значи този урок не е бил напразен, макар и твърде преждевременен. Предполагам, че почвата не е нито бедна, нито камениста, в противен случай семената, попаднали там в този ранен сезон, не биха дали плод. Мила моя, не стойте на течение до вратата, ще простинете. Довиждане.

Новите запознанства на мис Хелстоун скоро придобиха голямо значение за нея — обществото на своите две познати тя смяташе за истинска привилегия. Разбра, че ще бъде голяма грешка, ако пропусне тази възможност за отмора, ако пренебрегне шанса да се възползува от тази щастлива промяна. Това накара мислите й да потекат в друга посока. За тях се откри ново русло, което, отклонявайки поне някои от единствената посока, която бяха следвали до този момент, поуталожи буйния им устрем и намали силата на натиска им върху едно поизносено място.

Не след дълго Каролайн с удоволствие прекарваше по цели дни във Фийлдхед, като вършеше всичко, което Шърли и мисис Прайър желаеха — ту едната, ту другата предявяваха претенции за нейната компания. Едва ли съществуваше нещо по-ненатрапчиво от приятелството на възрастната жена; но пък нищо друго не можеше да бъде по-зорко, по-усърдно и неуморно. Вече намекнах, че тя бе личност със странен характер. Никъде другаде тази странност не проличаваше тъй ярко, както в естеството на интереса, който проявяваше към Каролайн. Мисис Прайър следеше всичките и действия, сякаш си беше поставила за цел да бди над всяка нейна стъпка. Доставяше и удоволствие, когато мис Хелстоун диреше от нея съвет или помощ. Отдаваше помощта си, когато я молеха за това, с такава тиха и все пак видима радост, че в скоро време Каролайн започна да изпитва удоволствие всеки път, когато трябваше да потърси подкрепата и.

Отначало мис Хелстоун бе изненадана от послушанието, което Шърли Кийлдар проявяваше спрямо мис Прайър, а и не по-малко от факта, че сдържаната бивша гувернантка се чувствуваше съвсем свободно и като у дома си в жилището на своята млада възпитаница, където заемаше с такава мълчалива независимост един доста зависим пост. Но не след дълго Каролайн разбра, че бе необходимо да опознаеш и двете жени, за да проумееш напълно тази загадка. Струваше й се, че няма човек, който да не хареса, обикне и оцени мисис Прайър, щом я опознае. Без значение бе, че тя упорито се обличаше в старомодни рокли, че речта й бе приповдигната, а поведението й — хладно, че притежаваше множество чудатости, каквито не можеха да се срещнат у другите — при все това тя бе такава опора, такъв съветник, толкова правдива, толкова добра посвоему, че според Каролайн нито един човек, свикнал веднъж с присъствието й, не бе в състояние да мине без него.

Що се отнася до зависимост или унижение, в общуването си с Шърли Каролайн не чувствуваше подобни неща. Защо тогава да ги чувствува мисис Прайър? Наследницата бе богата, много богата в сравнение с новата си приятелка. Едната притежаваше чист доход от хиляда лири годишно, а другата — нито пени. И все пак, когато бяха заедно, между тях се настаняваше чувство на равенство, което вдъхваше увереност и което бе непознато в средите на дребното дворянство от Брайърфийлд и Уинбъри.

Причината за това бе, че умът на Шърли бе зает не с мисли за пари, а със съвсем други неща. Доволна бе от материалната си независимост; имаше моменти, когато изпадаше в приповдигнато настроение при мисълта, че е господарка на големия дом, че има наематели и имение. Задоволството й биваше особено голямо, когато й припомняха за „цялата онази собственост“ долу в клисурата, която включваше „една чудесна тъкачница, бояджийница и склад, както и къщата, градините и помощните постройки“. Но въодушевлението й бе колкото неприкрито, толкова и безобидно. Сериозните й мисли бяха отправени в друга посока. Душата на Шърли притежаваше склонността да се възхищава от великото, да се радва на доброто. Тази склонност бе причина мислите й да дирят начини за нейното проявяване много по-често, отколкото да се занимават с високото положение на Шърли в обществото.

Мис Кийлдар бе заинтригувана от личността на Каролайн още в самото начало, защото тази девойка с деликатна външност бе тиха и стеснителна и имаше вид на човек, който се нуждае от грижите на приятелска ръка. Привързаността й нарасна още повече, когато откри, че начинът, по който самата тя разсъждаваше и се изразяваше, срещна разбиране и отклик у нейната нова позната. Почти не бе очаквала подобно нещо. Мислеше си, че мис Хелстоун притежава твърде красиво лице, твърде добри маниери и нежен глас, за да се отличава с нещо от хората с обикновена душевност и посредствени умствени способности. С голямо учудване установи как кроткото лице на новата й позната дяволито просветва при някои от по-острите й словесни атаки. Още повече се учуди, когато разбра, че тази момичешка къдрава глава съхранява цяло съкровище от самостоятелно придобити знания, че там тече поток от самостоятелно развиващи се мисли. Вкусът на Каролайн съвпадаше с нейния — книги, които мис Кийлдар бе чела с удоволствие, бяха любими и на мис Хелстоун. Съществуваха и ред неща, които и двете не одобряваха, ето защо и за двете бе утеха заедно да се надсмеят над проявите на фалшива сантименталност и помпозна претенциозност. Шърли бе на мнение, че малцина, били те мъже или жени, притежават истински усет за поезия — усет, който да е в състояние да разграничи правдивото от фалша. Често пъти бе слушала умни хора да се възхищават от този или онзи откъс, на този или онзи поет; след като го прочетеше обаче, душата и не бе способна да открие в него нищо друго, освен празнословие, претенциозни фрази във фалшив блясък, а в най-добрия случай — натруфено словоизлияние; навярно бе написан интересно, ловко, ерудирано, дори обагрен от възхитителните нюанси на фантазията, но бог бе свидетел, толкова се различаваше от истинската поезия, колкото се различават внушителната и масивна ваза от мозайка и малката чашка от чист метал; или, за да предоставим на читателя по-богат избор от сравнения, колкото се различават венецът от изкуствени цветя на шапкаря и току-що откъснатата момина сълза.

Шърли бе разбрала, че Каролайн усеща стойността на истинската руда и познава измамността на лъскавата шлака. Настроени в една хармонична тоналност, душите на двете девойки често отекваха в приятен унисон.

Една вечер се случи тъй, че те останаха сами в дъбовата стая. Бяха прекарали заедно целия този дъждовен ден, без да скучаят. Здрачаваше се, но свещите още не бяха донесени. Със сгъстяването на мрака и двете станаха по-замислени и смълчани. Западният вятър виеше около дома, гонейки буреносни облаци и пороен дъжд откъм далечния океан; отвъд старите решетки на прозорците бушуваше стихията, а вътре цареше дълбоко спокойствие. Шърли седеше до прозореца и наблюдаваше разпокъсаните облаци по небето, мъглата над земята, вслушваше се в звуците на портата, които наподобяваха плача на неспокойни духове — звуци, които, ако не бе толкова млада, весела и здрава, биха връхлетели върху тръпнещата й душа като някаква поличба, като преждевременна погребална песен, но тъй като сега тя бе в най-прекрасните години на живота си, в разцвета на красотата си, те само потискаха жизнеността й, превръщайки я в тъжна замисленост. Откъси от нежни балади звучаха в ушите й. От време на време тя изпяваше по някой ред, като гласът й се усилваше при всеки променлив порив на вятъра — мелодиите ставаха по-отчетливи с нарастването на воя отвън и замираха с неговото утихване. Фигурата на Каролайн едва се виждаше на алената светлина на тлеещите въглени — тя се бе оттеглила в най-отдалеченото и тъмно кътче на стаята, крачеше напред-назад и си повтаряше откъси от стихове, които помнеше добре. Гласът й бе много тих, но Шърли я чуваше; и докато си пееше полугласно, тя я слушаше. Стиховете бяха следните:

Бе сводът небесен от нощ помрачен,

талазите стенеха гордо,

когато несретник един като мен

пометоха право през борда;

лишен от надежда и близък човек,

подслона си морски оставил навек.

Тук откъсът свърши, понеже песента на Шърли, пълногласна и звучна допреди малко, бе утихнала съвсем.

— Продължавайте — каза тя.

— Тогава продължете и вие. Просто си повтарях „Корабокрушенецът“^[1].

— Разбрах. Ако си спомняте цялото стихотворение, кажете го.

И тъй като почти се бе стъмнило, а и в края на краищата мис Кийлдар не бе някакъв вдъхващ ужас слушател, Каролайн изрецитира цялото стихотворение и стори това много добре. Бушуващото море, давещият се моряк, заливаният от вълните борещ се кораб оживяха от гласа й, а още по-живо бе пресъздадена душата на поета, който не ронеше сълзи за „корабокрушенеца“, а в пристъп на безмълвна болка оприличаваше своето нещастие, в което е бил забравен и от бога, на съдбата на този изоставен от своите събратя моряк и надаваше вик от бездната на своето страдание.

Не щя глас божествен вълните да спре,

и лъч милостив да пробие,

когато без помощ във бурно море

самотни погивахме ние.

Но мен ме погълна по-страшна вода

и бездна по-тъмна ме скри без следа.

— Надявам се, че сега на небето Уилям Купър е далеч от опасности и страдания — каза Каролайн.

— Изпитвате ли съжаление към него за това, което и изстрадал тук на земята? — попита мис Кийлдар.

— Дали го съжалявам ли, Шърли? А нима мога да изпитвам друго? Сърцето му е било почти напълно разбито, когато е писал това стихотворение, а то самото е в състояние да разбие сърцето на всеки, който го прочете. Сигурна съм, че след като го е написал, е намерил успокоение. Смятам, че поетичната дарба — най-божественият дар, пратен на човека — е предназначена да облекчава чувствата, когато тяхната сила вещае нещастие. Струва ми се, Шърли, че не трябва да се създава поезия, от която да лъха хладен размисъл или прекалена виртуозност. Кой се интересува от такава поезия? Кой се интересува от подобни познания, от възвишени поетични фрази? А кой не се интересува от чувствата, от истинските чувства, колкото и обикновени да са те, колкото и непохватно да са изразени?

— Във всеки случай поне едно е сигурно — че вие се интересувате от тях; няма съмнение, че щом чуеш тези стихове, веднага разбираш състоянието, в което се е намирал Купър, усещаш непреодолимостта на порива, обсебил душата му, порив, силен като брулещия вятър, който тласка кораба; този порив може да не го е оставил да вплете украшение във всеки стих, но го е изпълнил със сила да постигне ненадминато съвършенство. В гласа ви не долових никакво колебание, докато рецитирахте, Каролайн, и това ме удивлява.

— Ръката на Купър не е потръпвала, когато е писала тези редове. Защо тогава гласът ми да се колебае, когато ги изрича? Повярвайте, Шърли, нито една сълза не е била отронена над ръкописа на „Корабокрушенецът“. В това стихотворение не долавям печален стон, а само вик на отчаяние; мисля си обаче, че след изтръгването на този вик ужасният спазъм е отпуснал сърцето му, той си е поплакал на воля и се е успокоил.

Шърли поднови песента си. След малко спря и почти без пауза отбеляза:

— Човек би могъл да се влюби в Купър дори само заради привилегията да го утешава.

— Вие не бихте могли да обикнете Купър — веднага додаде Каролайн. — Той не е бил създаден за любовта на жена.

— Какво искате да кажете?

— Това, което казах. Зная, че на света съществуват определен вид натури — при това изключително благородни и възвишени, — към които любовта никога не се приближава. Дори и да бяхте търсили Купър с намерението да се влюбите в него, щяхте само да го погледнете, да го съжалите и да го оставите — щеше да ви прогони усещането за нещо невъзможно, нещо неестествено, както „свирепата буря“ е отнесла екипажа далеч от неговия давещ се другар.

— Може би имате право. Кой ви каза това?

— Думите ми за Купър се отнасят със същата сила и за Русо. Русо бил ли е обичан някога? Той е обичал страстно, но нима някога страстта му е била споделяна? Никога, уверена съм в това. А ако съществуват и жени като Купър и Русо, бих потвърдила същото и за тях.

— Питам се кой ли ви е казал това? Може би Мур?

— Защо някой трябва да ми го е казал? Нима аз не притежавам усет? Нима не съм в състояние да направя сравнение? Мур никога не ми е говорил нито за Купър, нито за Русо, нито пък за любовта. Гласът, който чуваме, когато сме сами, ми разказа всичко, което зная за тези неща.

— Допадат ли ви характери като този на Русо, Каролайн?

— Като цяло — не. Харесвам някои качества, които притежават; известни божествени искри в тяхната природа заслепяват погледа ми и възпламеняват душата ми. А от друга страна пък ги ненавиждам. Те са създадени от пръст и злато. Отпадъците и чистата руда не могат да се споят в едно здраво цяло — взети заедно, аз ги чувствувам като нещо неестествено, нездраво и отблъскващо.

— Струва ми се, че бих проявила повече разбиране към един Русо, отколкото вие, Кари. Самата вие, смирена и склонна към съзерцание, като че ли предпочитате строгите и практичните натури. Впрочем сигурно много ви липсва братовчед ви Мур, понеже сега не можете да се виждате, нали?

— Да, така е.

— Вероятно и вие му липсвате?

— Съвсем не.

— Не мога да допусна — продължи Шърли, която напоследък бе придобила навика да вмъква името на Мур разговора дори когато нямаше никакво отношение към него, — не мога да допусна, че не е бил привързан към вас — иначе не би ви обръщал толкова внимание, не би ви говорил толкова много и не би ви учил на толкова различни неща.

— Той никога не е бил привързан към мен, никога не е показвал, че е привързан към мен. Просто си даваше известен труд да покаже, че ме понася.

Каролайн, решена да се въздържа от прибързани ласкателни оценки, когато ставаше дума за отношението на братовчед й към самата нея, напоследък по силата на навика винаги мислеше и говореше за това колкото се може по-малко. Тя имаше свои собствени причини да бъде по-песимистична от всякога в надеждите си за бъдещето, да се отдава по-малко на приятни спомени от миналото.

— В такъв случай, разбира се — отбеляза мис Кийлдар, — и вие проявявахте в отговор само търпимост, нали?

— Шърли, мъжете и жените са толкова различни, разликата в положението им е толкова голяма. Жените имат да мислят за толкова малко неща, а мъжете — за толкова много. Можете да изпитвате приятелски чувства към един мъж, докато той може да е почти безразличен към вас. Много от нещата, които внасят радост в живота ви, могат да зависят от него, докато в погледа му може да не съзрете дори и мимолетно чувство или интерес. Робърт често ходеше до Лондон, понякога за цяла седмица или дори за две. Докато го нямаше, неговото отсъствие сякаш внасяше някаква празнота — нещо липсваше, в Брайърфийлд ставаше някак по-скучно. Макар и да се занимавах с обичайната си работа, аз все пак чувствувах неговата липса. Когато си седях сама вечер, наум ми идваха някакви странни мисли, които не мога да опиша: например ако някой вълшебник или добър дух ми предложеше в този момент далекогледа на принц Али (спомняте си го от „Хиляда и една нощ“, нали?) и ако с негова помощ можех да зърна Робърт — да го видя къде е, какво прави, — щях да узная колко ужасяващо широка е пропастта, която разделя такива като мен от подобните нему. Бях уверена, че колкото и мислите ми да са летели към него, неговите са били много далеч от мен.

— Каролайн — внезапно я попита мис Кийлдар. — Не желаете ли да се заловите за някаква работа, да приемете някаква професия?

— Желая го по петдесет пъти на ден. В сегашното си състояние често се питам за какво съм се родила на този свят. Копнея за нещо поглъщащо и задължаващо, нещо, което да запълни ума и ръцете ми, на което да посветя мислите си.

— Само трудът ли е в състояние да направи един човек щастлив?

— Не, но той може да ни накара да изпитваме различни болки и по този начин да не позволи сърцата ни да бъдат разбити от един-динствен мъчител. Освен това плодотворният труд си има своята отплата, която липсва в напразното, мъчително, самотно и безнадеждно съществуване.

— Но казват, че тежкият физически труд и професиите, свързани с науката, правели жените груби, карали ги да губят женствеността си.

— А какво значение има дали неомъжените или тези, които никога няма да се омъжат, са непривлекателни и неелегантни или обратното? Ще бъде съвсем достатъчно, ако те просто бъдат почтени, благопристойни и спретнати. Единственото, което може да се изисква от старите моми по отношение на външния им вид, е той да не дразни погледа на мъжете, когато ги срещат на улицата. Що се отнася до останалото, на тях трябва да им бъде позволено, без това да буди твърде много презрение, да бъдат вглъбени, сериозни, със скромни лица и да носят скромни дрехи по тяхна собствена преценка.

— Говорите толкова сериозно, Каролайн, че човек може да ви вземе за стара мома.

— Да, аз ще бъда такава, това е съдбата ми. Никога не бих се омъжила за някого като Малоун или Сайкс, а пък и никой друг не би ме взел за жена.

Тук настъпи дълга пауза, която бе нарушена от Шърли. И отново онова име, което сякаш я бе омагьосало, почти веднага се отрони от устните й:

— Лина — понякога Мур ви нарича така, нали?

— Да. Това е съкращение от Каролайн, което понякога се използува в неговата родина.

— Е, Лина, спомняте ли си, че един ден бях забелязала някаква неравност в косата ви — отдясно ви липсваше една къдрица — и вие ми казахте, че дължите това на Робърт, тъй като веднъж той отрязал от там дълъг кичур?

— Да.

— Ако винаги е бил толкова безразличен към вас, както твърдите, защо тогава е откраднал къдрицата ви?

— Не зная — всъщност не, зная. Това беше мое дело, а не негово. Всичко от този род винаги е било мое дело. Той се готвеше да замине за Лондон както обикновено. Вечерта, преди да тръгне, бях намерила в кошничката на сестра му един черен кичур коса — къса и завита къдрица. Хортенз ми каза, че това е спомен от брат й. Робърт бе седнал на масата. Погледнах към главата му — той има гъста коса, а на слепоочията му имаше множество такива завити къдрици. Помислих си, че би могъл да ми подари една — много ми се искаше да притежавам една от тях и го помолих за това. Робърт се съгласи, но при условие, че и той си избере кичур от моята коса. И така аз получих един къс кичур от неговата коса, а той — един дълъг от моята. Аз пазя неговия кичур, но съм сигурна, че той е изгубил моя. Това бе мое дело — едно от онези глупави неща, при мисълта, за които сърцето се натъжава, а лицето пламва в аленина; един от онези дребни, но ярки спомени, които се появяват и пробождат чувството ти за собствено достойнство с хиляди ножове, които карат устните ти, както си седиш сама, да отронват внезапни, налудничави слова.

— Каролайн!

— Наистина се смятам за глупачка в някои отношения, Шърли, презирам се! Но бях обещала да не ви превръщам в моя изповедница. Не можете да ми отвърнете със същите слабости — вие не сте слаба. Как втренчено ме гледате сега! Извърнете ясния си, силен като на орлица взор, обидно е да ме гледате така.

— Вие сте цял етюд за изучаване на характера! Слаба — несъмнено. Но не в смисъла, който имате в предвид. Влез!

Последното бе казано в отговор на едно почукване на вратата. Мис Кийлдар се намираше близо до нея, а Каролайн бе в далечния край на стаята — тя видя как Шърли пое някаква бележка и чу думите:

— От мистър Мур, госпожице.

— Донесете свещи — каза мис Кийлдар.

И докато Каролайн седеше в очакване, Шърли поясни:

— Съобщение по работа.

Но когато свещите бяха донесени, тя нито отвори писмото, нито го прочете. След малко бе обявено, че е пристигнала прислужницата Фани от дома на пастора, и неговата племенница пое към дома си.