Шарлот Бронте
Шърли (7)

Глава VII
Куратите на чаша чай

Каролайн Хелстоун бе точно на осемнадесет години — възрастта, когато тепърва започва истинското повествование на живота. Преди да настъпи това време, ние сме слушатели на една приказка, на една прекрасна измислица — понякога весела, понякога тъжна, но почти винаги нереална. Преди да дойде това време, нашият свят е героичен, обитателите му — полубожествени или полудемонични, а сцените му — подобни на съновидение: лесовете са по-мрачни, планините са по-причудливи, небесата по-ярки, водите по-опасни, цветята по-прекрасни, плодовете по-примамливи, равнините по-обширни, пустините по-голи, а полята по-слънчеви, отколкото са в природата; всички те покриват нашата омагьосана планета. А каква луна виждат очите ни преди този миг! Как при тази гледка трепетът на сърцата ни е ням свидетел на неописуемата й красота! А слънцето? То е пламтящото небе, то е светът на боговете.

На осемнадесет години, когато се приближаваме към границите на илюзорните и безплътни видения, светът на вълшебните феи остава зад нас, а пред погледа ни изплуват бреговете на действителността. Тези брегове са все още далечни — те изглеждат тъй бледосини и нежни, че ни се иска да стъпим на тях. Озарени от слънчева светлина, виждаме някаква зеленина под лазура, сякаш това са пролетни ливади; съзираме сребристи ивици и си представяме вълните на оживялата вода. Да можехме да достигнем тази земя, тогава щяхме да забравим глада и жаждата. Но трябва да пребродим много пустини, а често и реката на смъртта или някои поток на скръбта, студен и черен почти като небитието, преди да вкусим от истинското щастие. Всяка радост, която животът ни предоставя, трябва да се извоюва, преди да я задържим при себе си, а трудността на, тази битка познават само онези, които са воювали за възвишени цели. Челото на воюващия трябва да се покрие с диадема от капки кръв, преди да бъде окичено с венеца на победителя.

На осемнадесет години ние не съзнаваме това. Вярваме безусловно в надеждата, която ни се усмихва и ни вещае щастливо утре; приемаме незабавно любовта, която се приближава подобно на скитащ ангел до вратата ни приветствуваме я и я прегръщаме, а никой не забелязва нейното потръпване. Ако стрелите й попаднат в целта, раната, причинена от тях, е като трепета на новия живот — не се боим от отровата, нито пък от остриетата им, които ръката на нито един лекар не може да извади. Тази пагубна страст — жестоко страдание в някои от своите проявления, а за мнозина страдание от начало до край — считаме за някакво неоспоримо добро. С две думи, на осемнадесет години прекрачваме прага на училището на живота и неговите усмиряващи, съкрушителни, смазващи, но въпреки това пречистващи и закаляващи уроци тепърва предстоят да бъдат изучавани.

Уви, житейски опит! Никой друг ментор не притежава такова опустошено и замръзнало лице като твоето, никой друг не носи мантия тъй черна, никой друг не държи в ръка пръчка тъй тежка, никой друг не тегли новака тъй неумолимо и сурово към задачата му и не го заставя с власт тъй безпрекословна да я доведе докрай. Само с твоите наставления мъжът и жената могат да намерят спасителната пътека сред дебрите на живота — как само се препъват и се лутат те без тях! Зад какви забранени врати се озовават, в какви ужасни пропасти политат!

Изпратена до дома си от Робърт, Каролайн не изпитваше никакво желание да прекара остатъка от вечерта с чичо си. Стаята, в която седеше той, бе непристъпна за нея. Тя рядко си позволяваше да влиза там и тази вечер пак постъпи така, докато не удари звънецът за молитва. Част от вечерната църковна служба бе формата за отдаване на почит към бога, съблюдавана в дома на мистър Хелстоун — той прочете молитвата с обичайния си носов глас отчетливо, високо и монотонно. След нейния край племенницата му, според обичая си, пристъпи към него.

— Лека нощ, чичо.

— Ей, ти! Скитала си цял ден — на гости, на обед, къде ли не!

— Само у братовчедите.

— Научи ли си уроците?

— Уши ли ризата?

— Само част от нея.

— Добре, достатъчно. Истината е в иглата — научи се да шиеш ризи и рокли, да изпичаш добре всеки пай и един ден ще станеш умна жена. А сега си лягай — зает съм с един памфлет.

След малко племенницата му вече бе в малката си спалня. Райберът бе спуснат, бялата нощница сложена, дългата й коса разпусната и посипала гъстите си кичури до кръста й. И когато спря да я разчесва, за да си почине, отпуснала глава на ръката си, тя заби поглед в килима, а пред нея изплуваха и я наобиколиха виденията, които ни спохождат на осемнадесет години.

Мислите й разговаряха с нея — по всичко личеше, че й говореха обаятелно, тъй като тя се вслушваше с усмивка. В тази поза на размисъл изглеждаше хубава, но в стаята имаше нещо по-привлекателно и от нея — духа на младежката надежда. Според този ласкаещ пророк тя вече нямаше да изпитва разочарования и да се свива от хладни тръпки: бе навлязла в зората на летния ден — не някаква лъжлива зора, а истинската пролет на утрото — и слънцето скоро щеше да изгрее. В този миг за Каролайн бе невъзможно да се усъмни, че с нея си играе заблуждението — надеждите й изглеждаха оправдани, а основите, върху които почиваха, й се струваха солидни.

„Когато хората се обичат, следващата им стъпка е да се оженят — разсъждаваше тя. — Ето аз обичам Робърт и съм сигурна, че и той ме обича — толкова пъти съм си мислила за това преди, а днес го почувствувах. Когато го погледнах, след като изрецитирах стихотворението на Шение, очите му (какви прекрасни очи има той) ми дадоха доказателство за това. Понякога се страхувам да разговарям с него, за да не се покажа прекалено пряма и дръзка — неведнъж горчиво съм съжалявала за излишни и безполезни слова и съм се опасявала, че съм казвала повече, отколкото е очаквал от мен, че би се отнесъл с неодобрение към това, което би взел за проява на привързаността ми; а ето че тази вечер можех да си позволя всякаква мисъл — тъй благосклонен бе той. Колко мил бе, когато вървяхме по алеята! Той не ласкае и не говори глупави неща. Неговата любов (искам да кажа приятелство — не мога, разбира се, да го считам още мой любим, но се надявам, че един ден ще бъде) не е такава, каквато се среща в романите; тя е много по-хубава — неповторима, тиха, мъжествена и искрена. Бих станала негова безукорна съпруга, ако се оженеше за мен — бих му говорила за неговите недостатъци (той има няколко такива), но бих усвоила нещата, които му носят успокоение, бих го обичала много и бих направила всичко, за да е щастлив. Убедена съм, че утре няма да е хладен с мен; почти съм сигурна, че утре вечер той или ще дойде тук, или ще ме покани да отида у тях.“

Тя отново се зае с разчесването на косите си, дълги като на русалка. Извърна глава, за да ги подреди, и съзря собственото си лице и фигура в стъклото на прозореца. Подобни отражения действуват отрезвяващо на лишените от красота — собствените им очи не са възхитени от това, което виждат. В такива моменти те се убеждават, че и очите на другите няма да открият у тях никакво обаяние. Но надарените с красота, естествено, трябва да си правят други заключения — образът е очарователен и следователно той трябва да очарова. Каролайн видя фигура и глава, които, ако можеха да се запечатат на стъклото в тази поза и с това изражение, щяха да представляват прекрасна гледка; не й оставаше нищо друго, освен да почерпи от тази случка потвърждение на собствените си надежди. След това, изпълнена е радост, тя потърси уюта на леглото си.

Радост я изпълваше и когато се пробуди на следния ден. А щом влезе в стаята, където чичо й закусваше, и с блага бодрост му пожела добро утро, дори този дребен човечец, излят сякаш от бронз, за миг си помисли, че племенницата му започва да става очарователна девойка. Обикновено с него тя бе кротка и свенлива, послушна, но не и общителна. Тази сутрин обаче Каролайн имаше да казва много неща. Двамата можеха да разговарят само на някои по-безобидни теми, тъй като с една жена — или по-точно с едно момиче мистър Хелстоун не би разговарял за сериозни неща. Бе се разходила рано из градината и му разказа за цветята, наболи там; поиска да се осведоми кога ще дойде градинарят, за да подреже лехите; съобщи му, че няколко скорци са започнали да вият гнезда в църковната камбанария (църквата на Брайърфийлд бе близо до дома на пастора) — опасяваше се дали камбанният звън няма да ги подплаши.

Мистър Хелстоун изказа мнението, че „те са като всички глупаци, които току-що са се събрали за съвместен живот — не обръщат внимание на неудобствата в началото“. Каролайн, вероятно насъбрала повечко кураж поради моментното си добро разположение на духа, си позволи на това място да отправи такава забележка по отношение на изказаното от високоуважавания й роднина мнение, каквато не си бе позволявала никога преди.

— Чичо — каза тя, — винаги когато говорите за брака, изразявате презрение към него. Мислите ли, че хората не трябва да се женят?

— Най-мъдрият избор е да не се задомяваш, това важи особено за жените.

— Всички бракове ли са нещастни?

— Милиони бракове са нещастни — ако всеки признаеше истината, тогава може би всички щяха да се окажат такива, в по-голяма или по-малка степен.

— Вие винаги ставате раздразнителен, когато ви канят да бракосъчетаете някоя двойка. Защо?

— Защото не обичам да ставам съучастник в извършването на една пълна глупост.

Мистър Хелстоун говореше с такава готовност, сякаш изпитваше особено задоволство, че има възможността да изкаже мнението си по този въпрос пред своята племенница. Набрала смелост от обстоятелството, че досегашните й въпроси бяха отминати безнаказано, тя направи още една крачка.

— Но защо да е пълна глупост? Ако двама души се харесват, защо да не приемат да живеят заедно?

— Отегчават се един от друг, омръзват си само за един месец. Другият до теб в ярема не е другар — той или тя са събрат по страдание.

Следващата забележка на Каролайн в никакъв случай не бе вдъхновена от наивна простота; тя бе породена от чувството на негодувание спрямо подобни мнения и на неодобрение спрямо техния поддръжник.

— Човек би си помислил, че вие никога не сте били женен, чичо. Човек би ви взел за стар ерген.

— На практика аз съм такъв.

— Но вие сте били женен. Защо сте изневерили на себе си и сте се оженили?

— Всеки човек извършва по някоя и друга глупост в живота си.

— Значи вие сте били отегчен от леля ми, тя е била отегчена от вас — и двамата сте били нещастни заедно?

Мистър Хелстоун сви скептично устни, сбърчи чело и издаде нечленоразделно сумтене.

— Тя ли не ви подхождаше? Не беше ли с добър нрав? Вие ли не успяхте да свикнете с нея? Не изпитахте ли мъка, когато тя почина?

— Каролайн — каза мистър Хелстоун, като бавно спусна ръката си на няколко сантиметра от повърхността на масата и изведнъж я стовари върху масата, — трябва да разбереш едно: да се бърка общото с частното, е проява на недорасъл ум и детинщина. Всеки случай си има както правилото, така и изключението. Въпросите ти са глупави и детински. Удари звънеца, ако си закусила.

— Закуската бе раздигната, а след нея чичото и племенницата обикновено се разделяха, за да се срещнат чак на обед. Но днес племенницата, вместо да напусне стаята, отиде до прозореца и седна край него. Мистър Хелстоун се огледа неспокойно два-три пъти, като че ли с това показа желанието си тя да излезе, но племенницата му бе отправила поглед навън и сякаш го бе забравила. Така че той продължи с прегледа на сутрешния вестник, който се бе случил особено безинтересен, тъй като имаше ново развитие на действията в Испания и няколко колони бяха изцяло заети с дългите дописки на генерал Уелингтън. Междувременно чичото съвсем не подозираше какви мисли витаят в ума на племенницата му — мисли, пробудени от разговора през последния половин час, но не и породени от него. В момента те бяха разбъркани като разсърдени в кошер пчели, които още преди години си бяха направили клетки в съзнанието й.

Каролайн преразглеждаше неговия характер, нрава му, повтаряше си възгледите му за брака. Бе ги премисляла много пъти досега и се беше опитвала да измери дълбочината на пропастта между своя ум и неговия. И тогава, от другата страна на тази широка и дълбока бездна, бе съзирала, а съзираше и сега, още една фигура, застанала до чичо й — странна личност, мрачна, зловеща, почти неземна. Това бе полузабравеният образ на собствения й баща — Джеймс Хелстоун, братът на Матюсън Хелстоун.

До ушите й бяха достигнали слухове за характера на баща й. Стари прислужници бяха правили намеци, а знаеше също, че той не бе добър човек и че никога не е бил мил с нея. Спомни си — това бе един неприятен спомен — няколкото седмици, които бе прекарала с него в някакъв голям град, без прислужница, която да я облича и да се грижи за нея; седмици, когато биваше затваряна ден и нощ в една таванска стая без килим, с едно голо легло без завеси и почти никаква друга мебел; когато той бе излизал всяка сутрин и често бе забравял да си дойде и да я нахрани през деня, а вечер се връщаше като луд — вбесен и ужасен или, което беше още по-болезнено, като някой идиот — изпаднал в слабоумие, лишен от разсъдък. Тя си спомни, че тогава се разболя и че когато една нощ бе много зле, той влезе в стаята обезумял и заяви, че ще я убие, тъй като била бреме за него; хора се притекоха на помощ при писъците й и от момента, в който я отделиха от него, не го видя повече, освен мъртъв в ковчега му.

Това бе нейният баща. Тя имаше и майка; въпреки че мистър Хелстоун никога не говореше пред нея за майка й, въпреки че не можеше да си спомни дали я бе виждала, Каролайн знаеше, че е жива. Тази майка е била съпруга на пияницата — какъв ли е бил техният брак? Като се извърна от решетката на прозореца, откъдето наблюдаваше скорците (макар и да не ги виждаше), Каролайн наруши тишината в стаята с тих, пропит с горчивина глас:

— Назовавате брака ужасен и предполагам, че имате предвид този на баща ми и майка ми. Ако майка ми е изстрадала каквото аз изстрадах, когато бях с баща си, тя сигурно е имала непоносим живот.

Мистър Хелстоун, към когото се бяха осмелили да се обърнат по този начин, се извъртя на стола си изгледа своята племенница над очилата — бе просто изумен.

Баща й и майка й! Откъде й бе дошло наум да споменава баща си и майка си, за които той никога за дванадесетте години, през които тя бе живяла с него, не й бе говорил? Не бе в състояние да си представи, че тези мисли можеха да се родят в нейния ум, че тя имаше спомени и предположения за родителите си.

— Баща ти и майка ти? Кой ти е говорил за тях?

— Никой. Но си спомням част от онова, което представляваше баща ми, а майка си съжалявам. Къде е тя?

Това „Къде е тя?“ бе трептяло на устните на Каролайн стотици пъти досега, но до този момент не го бе произнасяла.

— Откъде да знам — отвърна мистър Хелстоун. — Познавах я малко. От години не съм чувал нищо за нея, но където и да е, тя не мисли за теб. Имам причини да вярвам, че не желае да те види. Хайде, време е за училище — при братовчедка си ходиш в десет, нали? Часовникът току-що удари.

Може би Каролайн щеше да каже още нещо, но влезе Фани и уведоми господаря си, че църковните настоятели искали да разговарят с него в канцеларията. Той побърза да отиде при тях, а племенницата му се отправи към дома на Мур.

Пътят от дома й до тъкачницата се спускаше надолу и затова тя тича почти през цялото време. Движението, свежият въздух, мисълта, че ще види Робърт или че поне ще бъде в дома му, близо до него, бързо разведриха помраченото й настроение. Когато наближи бялата къщичка толкова, че можеше вече да я види, а и да чуе тътена на тъкачницата и боботенето на водата около голямото й колело, първото нещо, което съзря, беше Мур, застанал до портата на градината. Стоеше там в препасана с колан холандска риза, с лека шапка на главата — това делнично облекло му подхождаше добре — и гледаше надолу по алеята, а не в посоката, от която идваше братовчедка му.

„Никой не може да се сравнява с него — помисли си тя. — Толкова е хубав, колкото и умен. Какъв проницателен поглед има! Колко чисти и одухотворени черти — изтънчени и сериозни, но пък миловидни! Харесвам лицето му, харесвам вида му — ах, как го харесвам. Много повече, отколкото някой от онези размъкнати курати например, повече, от когото и да е друг! Милият ми Робърт.“

Тя бързо подири компанията на „милия Робърт“. Що се отнася до самия него — когато Каролайн се появи пред очите му, предполагам, че ако можеше, „милия Робърт“ би изчезнал като дух от погледа й. Ала тъй като бе част от действителността с доста внушителни размери, а не измислица, той бе принуден да изтърпи поздрава й. Отговорът му бе кратък — би подхождал на братовчед, на брат, на приятел, но в никакъв случай не на любещо същество. Неназовимото очарование от предната вечер бе изчезнало от поведението му — той не бе същият човек. Във всеки случай в гърдите му не биеше същото сърце. О, горчиво разочарование! О, тежка мъка! Отначало нетърпеливата девойка не посмя да повярва на промяната, въпреки че я видя и почувства. Трудно й бе да изтегли ръката си от неговата, преди той да я дари поне с нещо като мило стисване; трудно бе да извърне поглед от неговите очи, преди изражението му да покаже нещо повече и по-нежно от хладния поздрав.

Един влюбен мъж, изпитал подобно разочарование, може да заговори и да поиска обяснение. Една влюбена жена не може да каже нищо — ако го направи, ще последват срам и болка, душевно терзание за предателство спрямо самата себе си. Природата би заклеймила подобна проява като опълчване срещу нейните инстинкти и по-късно би си отмъстила с гръмотевичния удар на самопрезрението, което връхлита потайно и изневиделица. Приеми нещата така, както ти се поднасят, не задавай въпроси, не отправяй никакви възражения — в случая това е най-мъдрото. Очакваше хляб, а получи камък — счупи зъбите си в него и не крещи от болката на оголения нерв. Не се съмнявай, че душевният ти стомах, ако притежаваш подобно нещо, е така здрав, както стомахът на щрауса — камъкът ще бъде смлян. Протегнала си ръка за яйце, а съдбата е положила в нея скорпион. Не се вцепенявай от ужас, а стисни здраво подаръка — нека ужили дланта ти. Няма значение — след време, когато ръката ти е вече цялата подута и тръпнеща от болка, скорпионът ще умре и ти ще си получила първия урок как да понасяш страданието без стон и да оцелееш след изпитанието (казват, че някои загивали), през остатъка от живота си ще бъдеш по-силна, по-мъдра и не толкова болезнено чувствителна. Вероятно не си съзнавала това по него време, така че тази надежда може да ти вдъхне кураж. Природата обаче, както вече бе споменато, е отличен приятел в подобни случаи — тя запечатва устните, възпира думите, налага кротко притворство. В началото това притворство често се изразява в спокойно и ведро поведение, което след време преминава в мъка и бледност, а след това отминава, като оставя един подходящ стоицизъм, не по-малко укрепващ поради това, че е полугорчив.

Полугорчив? Да няма някаква грешка? Не, той трябва да бъде горчив; горчивината е сила, тя е ободряващо питие. Сладко и нежно чувство, което да последва непоносимото страдание, няма да намерите никъде — да се говори за него е заблуда. След мъката може да настъпи апатична изнемога. Ако остане някаква енергия, то тя ще бъде много опасна — смъртно опасна в случай, че на пътя й се изпречи неправдата.

Кой е чел баладата „Бедната Мери Ли?“ — тази стара шотландска балада, създадена не зная от кое поколение, нито пък от чия ръка? Мери била измамена — вероятно след като повярвала в една лъжа, представена й като истина; тя не се оплаква, но е сама в снежната буря и вие можете да чуете мислите й. Това не са мисли на идеализирана героиня, а на една селска девойка, която може да изпитва дълбоки чувства и силна ненавист. Мъката й я е прокудила от домашното огнище и тя се намира на покритите със сняг заледени хълмове; свита под „ледената пряспа“, Мери си спомня всички превъплъщения на злото: „жълтокореместия гущер“, „четинестата змия“, „старото псе, виещо към луната“, „привидението с огромни очи“, „разярения бик“, „жабешкото мляко“^[1] — тя мрази тези неща, но най-много от всичко мрази Ро̀бини!

Живеех си мирно при оня поток

и с мен бяха всички добри,

а днес аз кълна своя жребий жесток,

че срещна ме с Робин-а-Ри!

 

Реви и върлувай, стени, ветре мой,

из тия сакати гори;

Под преспи ме скрий да намеря покой,

бял ден да не видя стори!

 

Недей се разтапя ти, гробе от сняг,

а в бели венци се къдри!

От присмеха скрий ме на злия ми враг,

негодника Робин-а-Ри!^[2]

Но написаното в последните една или две страници се различава твърде много от чувствата в душата на Каролайн Хелстоун, както и от състоянието на нещата между нея и Робърт Мур. Робърт не й бе причинявал никакво зло — не я бе мамил. Вината бе нейна, ако изобщо трябваше да бъде обвинен някой; горчивината, отцеждана от душата й, трябваше и щеше да се изсипе върху нейната глава. Тя обичаше, без да е била поощрявана да прави това — една съвсем естествена, понякога неизбежна прищявка на съдбата, в която зрее плодът на нещастието.

Наистина от време на време Робърт като че ли изпитваше някаква привързаност към нея — но защо? Защото тя се бе показвала пред него в най-приятна светлина и той не можеше, въпреки всичките си усилия, да не засвидетелствува определени чувства, които нито разумът му одобряваше, нито пък волята му разрешаваше. Той бе почти решил да прекрати всякакво близко общуване с нея, тъй като не искаше чувствата му да се сплетат във възела на безизходицата, не искаше да бъде въвлечен против разума си в един брак, който считаше за прибързан. А какво трябваше да направи тя сега? Да даде израз на чувствата си или да ги превъзмогне? Да ги следва или да се нахвърли върху себе си? Ако е слаба, ще прибегне до първия начин — така ще изгуби уважението му и ще си навлече омразата му; ако притежава достатъчно разум, ще бъде господарка на себе си и ще реши да обуздае разбунтувалия се свят на чувствата си и да въдвори ред в него. Тогава ще приеме живота такъв, какъвто е, ще започне да възприема суровите му истории сериозно и да вниква в заплетените му проблеми отблизо, с цялото си съзнание. Оказа се, че Каролайн притежава здрав разум, защото тихо се отдалечи от Робърт, без да се оплаква или да задава въпроси, без да трепне мускулче по лицето й и без сълзи; зае се с уроците си под надзора на Хортенз както обикновено, а по обед се прибра у дома си, без да се бави.

След като се наобядва и се усамоти във всекидневната на пасторския дом, оставяйки чичо си над чашата портвайн, проблемът, който я занимаваше и не я оставяше на мира, бе: „Как ще преживея целия този ден?“

Снощи се бе надявала, че той ще бъде като вчерашния, че вечерта отново ще премине щастливо с Робърт. Тази сутрин осъзна грешката си, но все още не можеше да се успокои, убедена, че няма да се появи никаква възможност да се върне до дома в клисурата или пък Робърт отново да се присъедини към компанията й.

Понякога след чая той идваше насам, за да прекара час-два с чичо й — звънецът на вратата иззвъняваше, гласът му се чуваше откъм коридора точно по здрач, когато тя почти не очакваше подобна радост. Това се случи на два пъти, след като се бе отнесъл с нея подчертано хладно, и макар че той рядко се обръщаше към Каролайн в присъствието на чичо й, бе поглеждал умилостивяващо към нея от мястото си срещу работната й масичка. Малкото думи, които й бе отправял, бяха успокояващи. Начинът, по който й бе пожелавал лека нощ, бе мил. Той би могъл да дойде и тази вечер — шепнеше измамната надежда; Каролайн бе почти уверена, че именно измамната надежда мълви тези слова. Но въпреки това се вслушваше.

Опита се да почете, но мислите й бяха разпилени. Опита се да нашива, но всеки бод я изпълваше с досада — това занимание я отегчаваше непоносимо. Отвори писалището си и се опита да напише съчинение на френски, но само изпълни листа с грешки.

Внезапно звънецът на вратата остро иззвъня; сърцето и подскочи; тя изприпка до вратата на стаята, открехна я тихо и надзърна през пролуката. Фани посрещаше някакъв посетител, строен господин, висок почти колкото Робърт. За секунда Каролайн си помисли, че това е Робърт, за секунда я обзе бурна радост. Но гласът, който попита за мистър Хелстоун, разсея заблуждението й — това бе глас на ирландец, следователно принадлежеше не на Мур, а на курата Малоун. Гостът бе въведен в трапезарията, където без съмнение незабавно се притече на помощ на пастора в изпразването на гарафата.

За отбелязване бе, че ако в някой дом на Брайърфийлд, Уинбъри или Нанъли влезеше курат и се натъкнеше на сложена, било за обед или за вечеря, маса то биваше последван от още един свой събрат, а често и от двама. Това не означаваше, че са си определили среща на въпросното място, а просто, че и тримата търчаха един след друг през цялото време. Когато например Дън търсеше Малоун в квартирата му и не го намираше, той разпитваше накъде се е отправил и след като научеше посоката от хазайката, се втурваше по петите му. По този начин постъпваше и Суийтинг. И тъй слухът на Каролайн бе измъчван на три пъти този следобед от звъна на входната врата и нашествието на неканени гости: Малоун бе последван от Дън, а той пък — от Суийтинг. Поръчано бе да се донесе още вино от избата (защото достопочтеният Хелстоун, макар и да хокаше по-младите свещеници, когато ги завареше да „гуляят“, както се изразяваше той, в собствените им квартири, винаги се радваше да ги почерпи на своята височайша маса с чаша от най-доброто си вино), а през затворените врати Каролайн чуваше момчешкия им смях и глупавото им дърдорене. Тя се опасяваше, да не би да останат и за чая, тъй като далеч не можеше да възприеме като някакво удоволствие приготвянето на чай специално за тези тримата. Как различно оценяваме хората! Тези трима мъже например бяха млади и образовани като Мур и все пак каква голяма разлика! Тяхната компания за нея бе истинско отегчение, а неговата — самото щастие.

Не само че й бе писано да бъде облагодетелствувана от обществото им, но в този момент съдбата й изпрати още гости, четирима на брой — четири дами, посгъстили се в малък файтон, чиито колела се търкаляха доста трудничко по пътя откъм Уинбъри. Една възрастна дама, придружена от три позакръглени дъщери, идваше да посети „по приятелски“ според обичая по тези места. И тъй звънецът пропя за четвърти път и Фани, след като отвори вратата на гостите, обяви:

— Мисис Сайкс с дъщерите си.

Когато Каролайн трябваше да посреща гости, тя обикновено кършеше нервно ръце, заливаше се от руменина и припряно, но колебливо пристъпяше напред, като междувременно й се искаше да бъде някъде далеч. По време на такива изпитания тя безславно забравяше изискванията на учтивото поведение, макар че бе ходила на училище цяла една година. И при сегашния случай малките й бели ръце се отнасяха твърде безмилостно една към друга, докато притежателката им стоеше в очакване на мисис Сайкс.

Тази висока дама с меланхоличен вид гордо прекрачи прага и се впусна в обширна и не съвсем неискрена изповед относно набожността си, като засвидетелствува и особеното си благоразположение към духовенството. След нея се носеха дъщерите й — внушително трио от доста поотраснали и в известен смисъл привлекателни госпожици.

У английските провинциални дами има една особеност, която трябва да се вземе под внимание. Независимо дали са стари или млади, красиви или невзрачни, тихи или жизнени, те всички (или почти всички) притежават едно изражение, което са щамповали на лицата си и което сякаш казва: „Зная, при това не се хваля, но зная, че съм образец на онова, което е благопристойно. Затова нека всеки, който общува с мен или с когото общувам аз, да си отваря очите на четири, защото именно там, където другите се различават от мен — било в облеклото, обноските, мненията, принципите или постъпките, — се крие и тяхната грешка.“

Мисис Сайкс и дъщерите й недвусмислено илюстрираха правдивостта на това наблюдение. Мис Мери — девойка с приятна външност, благоприлично поведение и, общо взето, приветлив нрав — носеше самодоволството си с известно достолепие, но без да прекрачва границите на приемливостта. Мис Хариет, красавица, носеше своето с по-голяма доза високомерие — изглеждаше надменна и хладна. Мис Хана, която бе самонадеяна, енергична и малко нахална, размахваше високомерието си съвсем преднамерено и открито. А майката проявяваше своето с авторитета, подобаващ на възрастта и на религиозната й репутация.

Самото посрещане мина криво-ляво. Каролайн „се радваше да ги види“ (чиста лъжа), надяваше се, че са добре, надяваше се, че кашлицата на мисис Сайкс върви към подобрение (мисис Сайкс кашляше от двадесет години насам), надяваше се, че и младите дами са оставили сестрите си у дома в добро настроение. По време на тези любезности дъщерите Сайкс заеха три стола срещу табуретката за пиано, където Каролайн несъзнателно бе потърсила убежище, колебаейки се няколко секунди между нея и едно голямо кресло, към което — бе се досетила тя най-сетне — трябваше да насочи мисис Сайкс; но пък тази дама й спести притеснението, като сама се настани в него. Госпожиците Сайкс отвърнаха на Каролайн с поклон, сторен едновременно и от трите, който бе колкото величествен, толкова и ужасен. Последва пауза — поклонът бе от онези, които осигуряваха тишина за следващите пет минути, както и стана. След това мисис Сайкс се осведоми за мистър Хелстоун — дали не е имал някой нов ревматичен пристъп и дали изнасянето на две проповеди в един неделен ден не го уморява, както и дали е още в състояние да отслужва пълна служба. След като получиха уверения, че той е в състояние да върши това, тя и дъщерите й хорово изразиха мнението, че мистър Хелстоун е „учудващо издръжлив за годините си човек“

Възцари се пауза номер две.

Мис Мери, на свой ред насъбрала енергия, попита дали Каролайн е присъствувала на сбирката на Библейското дружество, състояла се в Нанъли миналия четвъртък вечерта. Отрицателният отговор, който Каролайн, принудена да каже истината, се почувствува длъжна да даде (миналия четвъртък тя си бе вкъщи и чете роман, даден й от Робърт), изтръгна едновременно по едно изненадано „ах!“ от устните на четирите дами.

— Ние бяхме там — заяви мис Мери, — мама и всички ние. Дори успяхме да убедим и татко да дойде, Хана много настояваше за това. Той обаче заспа, докато говореше мистър Лангвайлиг^[3], немският свещеник от Мора; едва не потънах в земята от срам, така му клюмаше главата.

— Там бе и доктор Бродбент — извика Хана. — Такъв прекрасен оратор! Човек никога не би очаквал това от него, тъй като видът му е съвсем недодялан.

— Но пък е толкова мил — прекъсна я Мери.

— И толкова добър, толкова способен — допълни майка им.

— Само дето прилича на касапин — намеси се хубавата и горда Хариет. — Просто не смеех да го погледна слушах го със затворени очи.

Мис Хелстоун осъзна своята неосведоменост и некомпетентност. Тъй като не бе виждала доктор Бродбент не беше в състояние да изрази мнение по въпроса. Настъпи пауза номер три. Докато траеше тя, дълбоко в сърцето си Каролайн почувствува каква мечтателна глупачка бе, колко безполезен беше животът й и колко неспособна бе да общува по обикновен начин с обикновения свят. Даде си сметка до каква огромна степен бе привързана към бялата къщичка в клисурата, как нейният свят започваше и завършваше с един от обитателите на този дом — разбираше, че това не може да продължи вечно, че някой ден ще бъде принудена да промени нещо. Не би могло да се каже, че имаше желание да подражава на дамите, които се намираха пред нея — по-скоро желаеше да се извиси над сегашното си състояние, за да не изпитва такава боязън от самочувствието им.

Единственото средство, което й дойде наум, за да съживи гаснещия разговор, беше да ги попита ще останат ли за чай. Изричането на подобна любезност бе извършено с цената на жестока вътрешна борба. Мисис Сайкс тъкмо бе започнала да казва:

— Много сме ви благодарни, но… — когато Фани се появи още веднъж на вратата.

— Господата ще останат за вечеря, мадам — предаде тя съобщението на мистър Хелстоун.

— Кои господа са у вас? — попита на свой ред мисис Сайкс?

Имената им бяха споменати. Майката и дъщерите размениха погледи — за тях куратите не бяха това, което бяха за Каролайн. Мистър Суийтинг се радваше на доста топъл прием сред тях. Дори и мистър Малоун се ползуваше донякъде с благоразположението им, тъй като бе представител на духовенството.

— Всъщност, тъй като вече имате гости, струва ми се, че ще приемем поканата ви — отбеляза мисис Сайкс. — Ще бъдем една много приятна малка компания, винаги е удоволствие се срещам с духовници.

Сега вече Каролайн трябваше да ги заведе на горния етаж, да им помогне да свалят шаловете си, да пригладят прическите си и да приведат в ред тоалетите си, след това отново да ги въведе в гостната и да им раздаде книги с гравюри или разни неща, купувани от еврейската кошница — тя бе задължена да бъде купувач, въпреки че бе много нередовна дарителка. Само ако разполагаше с пари, когато кошницата дойдеше до дома на чичо й — ах, този кошмар! — тя по-скоро би изкупила всички предмети от нея, отколкото да дари един-единствен игленик.

Може би мимоходом трябва да се обясни за просветление на онези, които не са запознати с тайните на „еврейската кошница“ (или още „мисионерската кошница“), че тези предмети са съкровищници, изплетени от върбови клони, с вместимостта на обемист домашен кош за дрехи, чието предназначение е да разхождат от къща в къща една чудовищна сбирка от игленици, поставки за карти, чантички за шивашки прннадлежности, детски дрешки и прочие, и прочие, изготвяни с желание или неохотно от ръцете на дамите християнки в енорията и продавани насила на господата варвари от същата енория на баснословни цени. Постъпленията от подобни насилствени продажби се използуват за покръстване на евреите, за издирване на изчезналите десет колена израилеви, упоменати в Библията, или за спасението на интригуващото цветнокожо население по света. По установен ред всяка дарителка задържа у себе си кошницата в продължение на един месец, за да ушие нещо за нея и да прилъже със съдържанието й все по-малобройната мъжка клиентела. Идването на нечий ред носи много вълнуващи мигове — на някои будни жени с търговски дух това им допада и те изпитват неимоверно удоволствие да правят така, че изготвените от тях с помощта на ръчни предачни машини предмети, които иначе са съвсем безполезни, да носят печалба четири или пет пъти по-голяма, отколкото всъщност струват. Други пък, по-мекосърдечни, не са съгласни с тази практика и биха искали да видят сатаната на прага си някоя сутрин, отколкото призрачната кошница, доставена с „поздрави от мисис Роуз и моля, госпожо, тя казва, че сега е ваш ред“.

След като изпълни задълженията си на домакиня с повече притеснение, отколкото приветливост, мис Хелстоун отиде до кухнята, за да се посъветва тайно с Фани и Елайза относно чая.

— Ама че са много! — възкликна готвачката Елайза. — Днес не съм пекла, защото мислех, че хлябът ще стигне за сутринта, а сега няма начин да стигне.

— А някакви сладки? — попита младата господарка?

— Само три и един хляб. Защо тези изтънчени дами и господа не си седят по къщите, докато не ги поканят? Освен това искам да довърша и шапката си (имаше предвид бонето си).

— В такъв случай — започна Каролайн, у която критичността на положението сякаш вля допълнителна енергия. — Фани трябва да изтича до Брайърфийлд, за да купи малко кифлички и бисквити. Не се ядосвай, Елайза, нищо не можем да направим сега.

— А кои прибори за чай ще трябват?

— О, предполагам, че най-хубавите. Ще извадя сребърния сервиз. — С тези думи Каролайн изтича нагоре към килера със сервизите и веднага се върна с един чайник, каничка за сметана и захарница.

— Ще трябва ли съдът за запарката?

— Да. Приготви го колкото се може по-бързо, защото колкото по-скоро изпият чая, толкова по-скоро ще си заминат — поне така се надявам. Ех! Как ми се иска да са си заминали вече — въздъхна Каролайн на път за гостната.

„И все пак — помисли си тя, като се спря пред вратата, преди да я отвори, — ако Робърт пристигне в този момент, как всичко ще стане по-весело и приятно! Колко лека би станала задачата да забавлявам тези хора, ако той бе тук! Щеше да е интересно да го чуе човек как разговаря (макар че той никога не приказва много в компания), щеше да е интересно и да се води разговор в негово присъствие. Никак не ми се иска да слушам, когото и да е от тях, нито пък да им говоря. Какво дърдорене ще падне, когато влязат куратите и как ще ми втръсне да ги слушам! Но предполагам, че аз съм една егоистична глупачка — тези хора са почитани и с положение; без съмнение трябва да се гордея с присъствието им. Не искам да кажа, че са дотолкова добри, колкото съм аз — далеч съм от тази мисъл, — но те просто са по-различни от мен.“

Тя влезе в гостната.

В онези дни жителите на Йоркшир пиеха чая си около масата; те сядаха доста плътно около нея като коленете им изцяло се покриваха от махагона. Основно изискване бе на масата да има множество чинийки с намазани с масло филийки хляб, различни по вид и в голямо количество. Считаше се за уместно също така на подноса в средата на масата да има стъклена купичка с конфитюр от портокали. Очакваше се сред тези лакомства да има и известен брой сладкиши с извара, както и плодови пити. А пък ако имаше и чиния с тънко нарязана шунка, поръсена със стръкчета магданоз, толкова по-добре.

Елайза, готвачката на мистър Хелстоун, за щастие бе добре осъзнала задачата си на снабдител — доброто й настроение я понапусна за малко в самото начало, когато гостите нахлуха така бурно и неочаквано, но явно бодростта й се възвръщаше с работата, тъй като чаят бе своевременно поднесен, и то изискано. А на масата не липсваха нито шунка, нито плодови пити, нито портокалов конфитюр.

Куратите, подканени към тази богата трапеза, влязоха с радостен вид. Но изведнъж, когато погледите им попаднаха на дамите, за чието присъствие те не бяха известени, и тримата застинаха до вратата. Малоун предвождаше компанията. Той се стресна и при внезапното си спиране политна назад, като почти прекатури Дън, който се случи зад него. Дън, политайки три крачки назад, изпрати дребния Суийтинг в прегръдките на стария Хелстоун, който бе в тила. Разнесе се шум от увещания и хихикане — на Малоун бе казано да внимава къде стъпва, като същевременно го побутнаха да мине напред. Най-накрая той се престраши като при това действие целият стана морав на цвят, чак до върха на заостреното си чело. Излизайки напред, Хелстоун разбута свенливите курати, поздрави очарователните си гостенки, подаде им ръка и размени по една шега с всяка, а сетне удобно се настани между красавицата Хариет и жизнената Хана. Той помоли мис Мери да заеме мястото срещу него, за да може поне да я гледа, след като е лишен от възможността да бъде близо до нея. Хелстоун имаше свой начин на поведение към младите дами — обноските му винаги бяха непринудени и галантни. Бе много популярен сред тях, но дълбоко в душата си нито почиташе, нито харесваше представителките на нежния пол. На тези от тях, които обстоятелствата бяха пожелали да свържат в по-близки отношения с него, той по-скоро вдъхваше страх, отколкото любов.

Куратите бяха оставени да се оправят сами. Суийтинг, който се съвзе най-бързо от тримата, намери спасение до мисис Сайкс, която, както му бе добре известно, беше толкова привързана към него, сякаш той бе неин собствен син. След като се поклони в типичен свой стил, с присъщата си изисканост Дън произнесе натрапчиво: „Как сте, мис Хелстоун?“, и се отпусна на мястото до Каролайн за голям неин ужас, тъй като тя изпитваше особена неприязън към Дън заради празното му и непоклатимо високомерие, както и заради неизлечимото му тесногръдие. Малоун, глуповато ухилен, се намести от другата й страна — по този начин Каролайн бе благословена с две подпиращи колони. Нито една от тях, тя добре знаеше това, не бе в състояние да извърши нещо полезно — независимо дали в момента се налагаше да се поддържа разговорът, да се подават чаши, да се предлагат кифлички или дори да се повдигне похлупакът на купичката за употребени листа чай. Суийтинг, макар дребен и по момчешки неспокоен, струваше колкото двадесет от тях.

Малоун не млъкваше, когато се намираше в мъжка компания, затова пък в присъствието на дами езикът му обикновено отказваше да се раздвижи. И все пак куратът разполагаше с три дежурни фрази, които рядко пропускаше да употреби:

Фраза първа: „Днес бяхте ли на разходка, мис Хелстоун?“

Фраза втора: „Виждали ли сте скоро братовчед си Мур?“

Фраза трета: „Как вървят работите в неделното училище?“

След като тези три въпроса бяха зададени и получиха своите отговори, между Каролайн и Малоун се възцари мълчание.

С Дън нещата стояха другояче — той бе досаден и дразнещ. Разполагаше с известен запас от дребни теми за разговор — най-баналните и изопачени теми, които човек можеше да си представи: обиди към хората от Брайърфийлд и жителите на Йоркшир, оплаквания от липсата на изискано общество и от западналото състояние на цивилизацията по тия места, мърморене относно непочтителното поведение на по-нисшестоящите слоеве в северните части на страната спрямо представителите на по-заможните класи, неуместни подигравки към начина на живот тук, като например отсъствието на стил и изисканост, сякаш той, Дън, е бил отгледан в кралски дворец (нещо, в което неговите грубовати обноски и вид трудно можеха да убедят слушателя). Изглежда, Дън смяташе, че подобно критично отношение би го издигнало високо в очите на мис Хелстоун или на която и да е друга негова слушателка. Според нея обаче той не заслужаваше дори презрението й, въпреки че понякога думите му действително я дразнеха. Родена и израсла в Йоркшир, тя не можеше да понесе такъв един жалък дърдорко да скверни родния й край. А когато гневът й достигнеше своя предел, Каролайн се обръщаше към него и му отговаряше нещо, чието съдържание и форма ни най-малко не можеха да й послужат като препоръка за благоволението на мистър Дън. Тя му отвръщаше, че да одумваш постоянно колко са недодялани другите, съвсем не е доказателство за изисканост — един пастор, който претендира да е добър, не бива вечно да критикува паството си. Питаше го защо е сложил расото, след като се оплаква, че трябва да посещава само бедняшки домове и да проповядва на окаяни души, както и дали е бил ръкоположен само за да носи фини дрехи и да прекарва дните си в царски палат. Подобни въпроси бяха считани от всички курати за проява на безочие и безбожие в пълния смисъл на тези думи.

Чаената церемония бе в разгара си — всички гости бърбореха в пълно съответствие с очакванията на домакинята. Мистър Хелстоун, в отлично настроение (Кога всъщност е бил в друго настроение сред обществото на привлекателни дами? Мрачно мълчание той поддържаше само пред единствената дама от собственото си семейство.), оживено разговаряше със съседките си от ляво и отдясно, а дори и със седналата срещу него мис Мери; макар Мери да бе най-здравомислещата, най-некокетната от трите, на нея възрастният вдовец отделяше най-малко внимание. Дълбоко в душата си той не можеше да понася наличието на разум у жените — предпочиташе да ги вижда колкото е възможно по-неразумни, по-лекомислени, по-суетни и по-податливи на подигравки, защото точно тогава те се представяха в онази светлина, в която той ги приемаше за реалност и в която желаеше да ги вижда — като непълноценни, като играчки, с които човек да запълни някой и друг час, а след това да ги захвърли.

Хана бе неговата любимка. Хариет, макар и красива, самовлюбена и доволна от себе си, не бе достатъчно слабоволева за него — наред с многото измамна гордост у себе си тя хранеше и известна доза истинско самопочитане и ако не говореше като оракул, поне не бръщолевеше като малоумна. Не позволяваше да се отнасят с нея като с кукла, като с дете или с играчка, а очакваше да й се кланят като на кралица.

При Хана бе обратното — тя не изискваше уважение, а само ласкателство. Достатъчно бе почитателите й да кажат, че е ангел, и тя им позволяваше да се отнасят с нея като с малоумна. До такава степен бе доверчива и лековерна, до такава степен оглупяваше, когато я обграждаха с внимание, когато я ласкаеха и величаеха до необходимата степен, че настъпваха моменти, когато Хелстоун действително се изкушаваше да прегреши, като встъпи в брак за втори път, да заложи на още един експеримент, като си вземе нова другарка в живота — но за щастие целителните спомени за отегчението от първия му брак, тягостното чувство, което носеният някога воденичен камък бе оставил в душата му и което бе все още живо, непоклатимостта на възгледите му за нетърпимите злини на брачното съжителство изиграваха ролята на спирачки в разнежването му, потискаха въздишката, изпълваща старите му железни дробове, и го възпираха да започне да шепне предложения на Хана, които биха й доставили огромно задоволство и развлечение, ако ги чуеше.

Ако той й предложеше, вероятно тя би се омъжила него. Родителите й с готовност биха одобрили този брак — за тях неговите петдесет и пет години и коравото му сърце не биха представлявали никакви пречки. Като свещеник, животът му бе обезпечен; разполагаше с хубав дом и дори се предполагаше, че притежава нещо по-солидно (въпреки че тук светът грешеше — и последното пени от петте хиляди лири, които бе наследил от баща си, беше отишло за построяването и обзавеждането на една нова църква в родното му село в Ланкашир — когато пожелаеше, Хелстоун можеше да прояви щедростта на лорд и ако целта му бе присърце, не се поколебаваше да направи голяма жертва, за да я постигне); и тъй, нейните родители, както казах, биха предоставили Хана на любвеобилната му нежност и грижовната му добрина без никакви скрупули. А втората мисис Хелстоун, преобръщайки естествения ред в развитието на насекомите, би прелетяла през медения месец като възхитителна ярка пеперуда и би лазила през остатъка от дните си като нещастен смазан червей.

Дребничкият мистър Суийтинг, настанил се между мисис Сайкс и мис Мери — и двете много любезни в държането си към него, — с чиния плодова пита пред себе си, както и с портокалов конфитюр и кифлички, изглеждаше и се чувствуваше по-доволен, от който и да е монарх. Той изпитваше привързаност към всичките госпожици Сайкс. Те също изпитваха подобни чувства към него — мистър Суийтинг ги считаше за великолепни девойки, съвсем равностойни нему във всяко отношение. Ако имаше някаква причина да съжалява за нещо в този момент на блаженство, това бе отсъствието на мис Дора. Тя бе тази, която куратът тайно се надяваше един ден да нарече с името мисис Дейвид Суийтинг, която той мечтаеше тържествено да придружава на разходка, повел я в мечтите си като императрица през Нанъли — и ако размерите правеха една жена императрица, то мис Дора наистина бе такава. Тя бе огромна и масивна — погледната отзад, имаше вид на четиридесетгодишна жена, но в замяна на това притежаваше приятно лице и благ характер.

Гощавката най-сетне бе към края си; тя щеше да привърши много по-скоро, ако мистър Дън не бе останал упорито на своя стол с полупразна чаша студен чай пред себе си дълго време след като останалите бяха приключили и след като той самият се бе натъпкал с толкова много неща, колкото бе способен да погълне; дълго наистина — след като всеки около масата бе демонстрирал нетърпението си, след като столовете бяха издърпани назад, разговорът бе замрял и бе настанала тишина. Напразно Каролайн го питаше отново и отново дали не би желал друга чаша или още малко топъл чай, тъй като този сигурно е вече изстинал, но той нито отпиваше от чашата си, нито пък я отстъпваше. Вероятно си мислеше, че тази поза на себеизтъкване му придава някаква важност, че е нещо внушително и достойно за уважение да си последен, че е респектиращо да караш другите да чакат. Той се бави толкова дълго, че и самият съд със запарката престана да свисти. Най-накрая старият пастор, който до този момент се бе задълбочил в твърде приятен разговор с Хана, за да обърне внимание на това протакане, прояви нетърпението си.

— Кого чакаме още? — попита той.

— Мен, предполагам — отвърна самодоволно Дън, като явно считаше за голямо свое достойнство заслугата да накара толкова много хора да зависят от поведението му.

— Виж ти! — изрази неодобрението си Хелстоун и като се изправи, рече: — Да прочетем молитвата.

Това той направи веднага и всички напуснаха масата. Дън, без да почувствува каквото и да било неудобство, поседя още десет минути съвсем сам, при което мистър Хелстоун позвъни да раздигнат масата. Тогава куратът се видя принуден да изпие съдържанието на чашата си и да се откаже от ролята, която, според собственото му мнение, го бе дарила с прекрасната възможност да се отличи и бе поласкала самолюбието му, привличайки вниманието на всички върху него.

И ето че според естествения ход на събитията (Каролайн, предвиждайки това, бе отворила рояла и приготвила ноти), се появи желание за музика. Бе ред на мистър Суийтинг да се прояви и той изгаряше от нетърпение да започне. Поради тази причина се зае с трудната задача да убеди младите дами да почетат компанията с една песен. Con amore^[4] той премина през всички необходими етапи — умоляваше, увещаваше, упорствуваше при всеки отказ и правеше трудностите да изглеждат незначителни, докато най-накрая успя да убеди мис Хариет да се остави да бъде отведена до инструмента. Веднага се появиха на бял свят частите на неговата флейта (винаги я носеше в джоба си така неотлъчно, както и носната си кърпичка). Те бяха сглобени и нагласени, а междувременно Малоун и Дън му се надсмиваха. Това бе забелязано от дребничкия младеж, но той не му обърна никакво внимание — беше убеден, че този сарказъм е породен от завистта им; двамата му събратя не можеха да акомпанират на дамите като него и той бе на път да възтържествува над тях.

И ето че този миг на тържество настъпи. Малоун, доста огорчен от възхитителните трели, които дъхът на Суийтинг изтръгваше от инструмента по най-блестящ начин, и решен също така, ако е възможно, да се отличи с нещо, приемайки незабавно образа на романтично настроен ерген (бе опитвал тази роля един или два пъти преди това, ала до този момент не бе спохождан от успеха, който несъмнено смяташе, че заслужава), се доближи до дивана, където седеше мис Хелстоун, и като намести огромната си ирландска фигура до нея, изпробва ума си (или по-скоро само езика си), изричайки няколко изискани фрази, придружени от твърде чудати и непонятни усмивки. В хода на усилията си да се хареса той съумя да се сдобие с две продълговати и една квадратна възглавница от дивана, посредством, които, след като ги повъртя известно време с неясна цел, успя да издигне нещо като преграда между себе си и обекта на своето внимание. Каролайн, която приветствуваше идеята да бъдат разделени, скоро измисли някакво извинение, за да отиде в срещуположния ъгъл на стаята, където се настани до мисис Сайкс. От тази добра дама тя измоли някои наставления относно едно ново премятане при плетене — услуга, която бе направена с готовност. Така Питър Огъстъс бе отстранен.

Ликът му потъна в мрачно униние, когато разбра, че е напуснат, че е оставен съвсем сам на произвола на съдбата, върху един голям диван, с три малки възглавнички в ръце. Истината бе, че той имаше съвсем сериозно желание да задълбочи познанството си с мис Хелстоун, тъй като си мислеше, подобно на всички останали, че чичо й има пари, и бе стигнал до извода, че понеже пасторът няма никакви деца, вероятно щеше да ги остави на племенницата си. Жерар Мур беше по-добре осведомен по този въпрос — той бе виждал спретнатата църква, която дължеше произхода си на религиозното усърдие и парите на пастора, и неведнъж дълбоко в душата си бе проклинал една скъпоструваща прищявка, която му пречеше да осъществи желанията си.

Имаше един човек в тази стая, за когото вечерта изглеждаше много дълга. От време на време Каролайн отпускаше плетивото в скута си и потъваше в някаква летаргия на съзнанието, като притваряше очи и навеждаше глава. Тя бе причинена от безсмисления шум около нея — нехармоничното и бездарно почукване по клавишите на рояла, пискливите и придихателни трели на флейтата, смеха и веселието, възцарило се между чичо й, Хана и Мери, чийто повод тя не можеше да открие, тъй като не бе дочула нищо смешно или весело в разговора им; и преди всичко от неспирните сладки приказки, които мисис Сайкс нашепваше в ухото й — клюки, които се въртяха неизменно около четири теми: собственото й здраве и това на различните членове на семейството й, мисионерската и еврейската кошница и тяхното съдържание, последната сбирка на Библейското дружество в Нанъли и следващата, която трябваше да се състои идната седмица в Уинбъри.

Изтощена до краен предел, Каролайн се възползува от обстоятелството, че мистър Суийтинг се приближи, за да поговори с мисис Сайкс, и незабелязано се измъкна от стаята, решена да подири усамотение и малко отмора. Влезе в трапезарията, където ясният, но вече снишил се огън все още тлееше в камината. Стаята бе празна и тиха, чашите и гарафите бяха прибрани от масата, столовете бяха по местата си, всичко бе сложено в ред. Каролайн потъна в голямото кресло на чичо си, полупритвори очи и се отпусна — отпусна поне крайниците, сетивата, слуха и зрението си, които бяха уморени от слушане на празни неща и гледане в пустота. Що се отнася до мислите й, то те веднага литнаха към клисурата — застанаха на прага на дневната, а след това се отправиха към кантората, като се питаха кое ли е мястото, благословено от присъствието на Робърт. Но нито едно от тия места не бе удостоено с тази чест, защото Робърт бе на половин миля и от двете много по-близо до Каролайн, отколкото можеше да предположи умореното й съзнание — в този момент той прекосяваше църковния двор, приближавайки се до градинската порта на дома й, но не за да види братовчедка си, а с единственото намерение да предаде една кратка вест на пастора.

Да, Каролайн, ти чуваш дръпнатата връв на звънеца — за пети път звъни той този следобед. Сепваш се и сега си сигурна, че най-сетне това е той, мъжът, за когото мечтаеш. Не можеш да си обясниш защо си толкова уверена, но го знаеш. Навеждаш се напред и внимателно се вслушваш как Фани отваря вратата — да! — това е неговият глас, приглушен, с лекия чужд акцент, но толкова скъп за теб; надигаш се; Фани ще му каже, че мистър Хелстоун има гости, и тогава той ще си иде. О, не! Каролайн не може да го пусне — въпреки повика на разума тя прекосява половината от стаята. Готова е да изтича навън в случай, че стъпките започнат да се отдалечават — но ето че той влиза в коридора. „Щом господарят ти е зает — чува се гласът му, — отведи ме до трапезарията. Донеси ми перо и мастило, ще му напиша кратка бележка.“

Доловила тези думи, Каролайн се вслушва в приближаващите стъпки — ако в трапезарията имаше някаква врата, тя би била готова да се шмугне през нея и да изчезне. Чувствува се заловена, пленена. Ужасява се от мисълта, че неочакваното й присъствие може да го раздразни. Само преди секунда би литнала към него — след още секунда би побягнала от него. Ала тя не може, няма как да избяга — трапезарията има само една врата, през която в този момент влиза братовчед й.

Изражението на тревожна изненада, което очакваше да види на лицето му, се появи за миг, порази я и премина. Тя промърмори някакво оправдание:

— Напуснах гостната само преди минута, за да подиря малко спокойствие.

В тона на думите й имаше нещо много свенливо и съкрушено — човек би помислил, че някаква горест наскоро е попарила мечтите й, че способността да запази приветливо самообладание я е напуснала. Вероятно мистър Мур си спомняше как го бе посрещала досега — с нежен плам и обнадеждено доверие. Сигурно бе забелязал ефекта от хладната сутрешна среща и това бе една възможност да продължи успешно възприетата от него линия на поведение, ако поискаше да отиде още по-далеч. Но навярно му бе по-лесно да прилага тази система само през деня, в двора на тъкачницата, посред служебните си занимания, отколкото в една тиха стая, свободен от задължения в часа на настъпилата вечер. Фани запали свещите, които бяха на масата, донесе пособия за писане и напусна стаята. Каролайн бе готова да я последва. Ако Мур беше последователен, трябваше да я пусне да излезе, но той стоеше на прага и като протегна напред ръка, внимателно я възпря. Не я помоли да остане, но не я пусна и да излезе.

— Да кажа ли на чичо ми, че сте тук? — попита тя все още със същия сподавен глас.

— Не. Мога да предам и на вас това, което имам да му казвам. Вие ще бъдете моят вестоносец.

— Да, Робърт.

— Тогава можете да му кажете, че имам сведения поне за един от хората, които изпочупиха становете ми, и че той принадлежи към същата банда, която нападна цеховете на Сайкс и Пирсън. И още, че се надявам утре този човек да бъде задържан. Ще запомните всичко, нали?

— О, да.

Тези две срички бяха произнесени по-тъжно от всякога, след което тя леко поклати глава и въздъхна:

— Ще го съдите ли?

— Несъмнено.

— О, Робърт, недейте.

— А защо не, Каролайн?

— Защото това още повече ще настрои всички в околността срещу вас.

— Това не може да бъде причина, поради която да не изпълня дълга си и да не защитя собствеността си. Този човек е голям разбойник и трябва да му се попречи да извърши други престъпления.

— Но другарите му ще ви отмъстят. Не знаете колко отмъстителни могат да бъдат хората по тия краища; някои от тях се хвалят, че са в състояние седем години да носят в джоба си камък, да го обърнат, след като изтекат тези години, да го пазят още седем години и да го метнат „най-сетне“ по целта.

Мур се засмя.

— Голяма хвалба наистина — каза той, — хвалба, която много допринася за доброто име на вашите скъпи йоркширски приятели. Но не се страхувайте за мен Лина — аз съм нащрек срещу тези ваши сънародници, дето са кротки като агънца. Не се тревожете за мен.

— Но как да не се тревожа? Вие сте мой братовчед. Ако се случи нещо… — Тук гласът й замря.

— Нищо няма да се случи, Лина. Нали вие винаги казвате, че над всички нас е провидението, не е ли така?

— Да, мили Робърт. Нека то ви закриля.

— А ако има някаква полза от молитвите, то вашите несъмнено ще ми помогнат. Нали понякога се молите за мен?

— Не понякога, Робърт — в молитвите си винаги споменавам и вас, и Луис, и Хортенз.

— Така си и мисля често пъти. Струвало ми се е, че когато, уморен и раздразнен, съм си лягал като езичник, някой друг вече е измолил заради мен прошка и спокойствие за съня ми. Предполагам, че едва ли проявената от друг набожност ми е много от полза, но тези молитви идват от едно искрено сърце, от невинни устни — би трябвало да се приемат тъй добре, както и жертвата на Авел^[5]. И без съмнение ще се приемат, ако обектът им ги заслужава.

— Прогонете съмнението, то е безпочвено.

— Когато един човек е бил обучаван само как да печели пари и да живее единствено заради това и за нищо друго, без да поеме дори глътка друг въздух, освен този на тъкачниците и пазарите, необичайно е да се споменава името му в молитва или пък да се намесват намеренията му в божествените дела. А още по-странно е, че едно добро и чисто сърце може да отвори обятията си за него и да го задържи, сякаш той е имал право на такъв пристан. Ако бях в състояние да направлявам това милозливо сърце, мисля, че бих го посъветвал да прогони от себе си онзи, който твърди, че за него няма по-възвишена цел в живота от тази да закрепи разклатените си финанси и да измие позорното петно на банкрута от лицето на буржоазния си герб.

Въпреки че бе направен тактично и скромно, този намек (според Каролайн) бе остро почувствуван и съвсем ясно осъзнат от нея.

— Всъщност аз мисля за вас само като… или ще мисля само като за мой братовчед — бе незабавният отговор — Започвам да разбирам нещата по-добре, отколкото преди, когато дойдохте за пръв път в Англия, по-добре, отколкото преди седмица, преди ден дори. Зная, че е ваш дълг да упорствувате в работата си и че романтиката няма място там. Но не трябва да тълкувате погрешно поведението ми за в бъдеще, ако то ви се стори дружелюбно. Тази сутрин се получи точно така, нали?

— Кое ви накара да мислите по този начин?

— Изражението ви, вашето поведение.

— А сега? Погледнете ме сега…

— О! Сега сте различен, в момента се осмелявам да разговарям с вас.

— И все пак аз съм същият, с изключение на това, че търговецът остана у дома в клисурата — пред вас сега е само вашият роднина.

— Моят братовчед Робърт, а не мистър Мур.

— Нито частица от мистър Мур. Каролайн…

В този момент се чу как гостите в другата стая започнаха да стават от столовете си. Вратата се отвори, извикана бе каретата, започнаха да се търсят шалове и бонета. Мистър Хелстоун повика племенницата си.

— Трябва да вървя, Робърт.

— Да, трябва да вървите, иначе те ще влязат тук и ще ни видят. А пък аз, вместо да се срещам с целия този народ в коридора, ще изляза през прозореца, за щастие той се отваря като врата. Оставете за минутка тази свещ. Лека нощ! Целувам ви, защото сме братовчеди, а щом сме братовчеди — една, две… три целувки са разрешени. Лека нощ, Каролайн!