Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 37 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране
zograf-ratnik (2010)

Издание:

Николай Теллалов. 10–9

Оформление на корицата: Николай Теллалов, 2007

Използваната за корица картина е „Св. Мария Магдалина“ на Пиеро ди Козимо, 1490 г.

Издателство „Весела Люцканова“, 2007

ISBN: 978–954–311–058–2

История

  1. — Добавяне

9.

ВРЕМЕ: След трийсет и две години

МЯСТО: Средно извънземие, сектор Аквариус

 

Опасенията му, че акцията ще дерайлира и екипът ще затъне в лайната, се оправдаха. А как добре и гладичко почна всичко…

Трима души, облечени в боен модел скафандри, всеки контролира и насочва по двайсет и седем бойни дрона, модел 7СД — с габарити на котка и собствена маса от три килограма и половина. Телата на диверсантите са подсилени от наноприсадки, ускорена е мускулната и нервна реакция, координацията на движенията е подобрена в пъти, нанороботите са в готовност да разграждат млечната киселина в мускулите и всички химикали на умората в останалите тъкани. Пулсът се регулира от наномашини. Кръвоснабдяването — също. Насищането на кръвта с кислород. Обезболяващите се синтезират направо там, където е необходимо. Скафандрите допълнително подсилват движенията и осигуряват още по-висока степен на защита. Костюмите са тънки — средно няколко милиметра, но имат многослойна структура на гъвкав диамант. Сензорите предават тактилни усещания към кожата, все едно си тръгнал да се биеш гол като олимпийски атлет или античен спартанец. Предава се и усещането за температура — сгъстено в поносими за организма граници, всички, включително и ударните въздействия са калибрирани да не превишават болевия праг. Все пак болката не е премахната напълно. Войникът ТРЯБВА да усеща болка, поносима естествено. Тя го нахъсва, тя го опиянява, тя го мотивира да се сражава като демон. Усещат се вакуум, различно налягане, газовият състав на атмосферата в херметичните помещения пък „гъделичка“ — ако е корозивен. А радиацията — сърби. На определени места скафандърът е по-дебел — това не е само още броня, това са запасите от кислород, вода, храна, резервна асемблерна маса за регенерация при раняване. Там са функционалните обемни зони за рециклиране на въздуха за дишане, отпадните продукти на тялото, които при нужда могат да се разграждат в самия организъм — въглеродния двуокис например. Издутините, подчертаващи физиката на боеца са и радиатори за охлаждане, гнезда за малки количества позволени от Активните щитове радиоактивни изотопи, които служат като автономни източници на енергия.

Шлемовете пазят най-важната част — главата. И са цял комплекс от активни и пасивни средства за сканиране, ориентация, алармиране за нападение, дистанционна лазерна защита, надеждни комуникатори, свързващи екипа в едно цяло и позволяващи да се контролират дроновете. Всяка хилядна и милионна част от секундата костюмът има готовност да се удебели там, където трябва, да се заякчи още повече, да омекне и да изтънее другаде.

Няма само нападателни вградени оръжия в бойния модел скафандър — не ги позволяват същите проклети Активни щитове. Но пък дизайнът му е такъв, че видът на боеца да внушава трепет у противника, да кара врага да вдига ръце и да моли за милост веднага. Щитовете обаче нехаят за простички средства за убиване и осакатяване — ножове и брадви например. Ножовете и брадвите са достатъчни. Жертвата има шанс все пак — използвайки собствените си резерви за защита и оцеляване. Но задължително ще бъде елиминирана като съпротивляваща се единица.

Трима диверсанти с хладно оръжие. И три пъти по двайсет и седем дрона. Тренировки и практически учения доказаха, че такава група е способна да завладее за кратко космически град с капацитет от сто хиляди души. Съвсем за кратко. Колкото да всее дива паника, да разтресе астероидополиса като кошер и да открадне меда. После — беж да те няма. Иначе лошо се пише и на най-добрия диверсант, нека насреща са патологично миролюбиви феноморфи — ще го смачкат с количество. Пък и техните костюми не падат по-долу по качество и възможности. Едно им липсва — в сърцата на косможителите няма жажда за убиване.

Макар че кой ги знае, може и да им се пробуди — нали са хора все пак. Или поне някога са били.

Лидер носеше двата си сатъра залепени на плешките. Между тях като раница се издуваше бившата ядрена батерия. Ръката стискаше допълнителното тежко оръжие — трикилограмов топуз на четирийсет сантиметра свръхяка мономолекулна верига, прикрепена към също толкова дълга дръжка. Облакът персонални дронове веднага се разсея в боен ред номер 6, оставяйки човека в средата на нещо като сплескан тетраедър.

Според изработения от Аналитика и другите подпрограми на КП план на акцията, командирът на групата пое по осовата шахта на астрополиса, която имаше диаметър от петдесетина метра. Ограниченият от нея обем беше оформен като екосфера, а в геометричния й център се намираше някакво съоръжение, кой знае защо наречено от КП „амфитеатър“. Там бе най-доброто място за залагане на първата бомба.

Другите диверсанти поеха противоположни сферични сектори, където се разполагаха помещения с функциите на библиотеки и лаборатории.

Нахлуха с диви врясъци, усилени от скафандрите, дроновете виеха като ангели на смъртта, блъскаха се във всичко, което можеха да строшат или прережат, използвайки кинетичната енергия на засилените си машинни тела. Нахвърляха се и срещу оказалите се на пътя им феноморфи. Още в първите секунди осакатиха дузина. В условията на почти нулева гравитация в баричните обеми хвръкнаха парчета растения, отломки, късове плът. Плъзна дим от припламнали и угасени енергоразпределителни гнезда. Изляха се тонове вода от големи сферични съдове (аквариуми? басейни?), раздробиха се на милиарди трепкащи капки и изпълниха въздуха. Просторните обеми сякаш отесняха.

КП наблюдаваше какво става през визьорите на диверсантите и камерите на дроновете, непрекъснато докладваше за обстановката, предупреждаваше за възникващи проблеми, отчиташе изминалото време. Планираната продължителност на акцията бе определена на седем минути. Краен срок за взривяване на бомбите — седемнайсет. Дотогава и при най-лош развой диверсантите трябваше да са се прибрали в капсулата — желателно с плячка. Поне един от групата. Рейдерът нямаше да чака закъснелите и мъртвите.

Покрай всички тактически сведения, Процесорът неизвестно защо съобщи на Лидера, че е регистрирал повече от двайсет разновидности на местните жители, като само три бяха хуманоидни наглед. И за още седем от тях КП не бе сигурен дали не са вид дронове, машини. Всички носеха белезите на приспособени към безтегловност същества. Малцина биха могли без телесно ремоделиране, чисто конструктивно, да се оправят при наличие на гравитация.

Феноморфите не се опитаха дори да окажат съпротива. Пръснаха се да се спасяват. Някои избираха аварийна стаза и се покриваха с непробиваеми пашкули. Повечето се шмугваха направо в послушно отварящите се пред тях стени. Осакатените и ранените в началото на нападението, пострадали понеже ги свариха наблизо, вероятно изключвайки усещанията си за болка, не си губеха времето да регенерират — и те бягаха. Някои използваха въздушни пропулсори, оформени в самите им тела, като у сепии или калмари, само дето вместо вода използваха газовата среда в баричните обеми. Не толкова подвижните форми повикваха чудати модели дронове и изчезваха, теглени от тях. Въпреки това няколко дълги минути помещенията оставаха изпълнени с мятащи се насам-натам, обзети от страховита паника граждани на астрополиса.

Лидер развъртя в началото топуза, за да пръсне на парчета няколко кристални съоръжения с неясно предназначение, а после, като не видя сериозни препятствия, пусна в ход сатърите. Хладнокръвно посичаше с тях озовалите се в обсега му феноморфи, избирайки за място на удара крайници, въздържайки се от цепене на глави. Беше звяр, но след първата си акция на нахлуване в космически град, вече не озверяваше докрай, запазваше някакви спирачки. В същото време знаеше, че не би се поколебал наистина и ЛИЧНО да убие някой нещастник с лоша орисия, който би го застрашил или би му попречил да изпълни задачата, заради която бе дошъл.

Надяваше се тайничко, че всички тези, които проявяваха благоразумието да си спасяват кожите, ще имат и достатъчно акъл да хукнат право към дебаркадерните гнезда, за да напуснат астрополиса колкото могат по-скоро — дори само по скафандри. Беше чувал, че феноморфите разполагат с вътрешносоматични НЕОГРАНИЧЕНИ репликатори. Молеше се това да е истина.

Така загиналите от ядрените взривове щяха да са малко. Сравнително малко.

А пък тези, които не стопляха на каква беля мирише, да мрат! Глупаците — да мрат! Само тази мисъл поддържаше командира в състояние на бойна ярост.

На шестата минута от началото на акцията — КП със скучен и надменен тон тъкмо я обявяваше: „Момент А–6.02“ — Боец–2 докладва за откриване на трофеи.

Плячка. Дроновете му потвърдиха — регистрирана обширна библиотека от макрокарти с разработки на нови асемблерни комплекси. Във всяка карта — по една, две, три ЗАЛи.

Хубав залък. Чудесен. Време е да се махаме оттук.

Последните паникьори продължаваха да се стрелкат в баричните обеми, лавирайки покрай облаците отломки и рояците водни капки, валма пушек и разпилени да се реят навред боклуци. И точно тогава Боец–1 реши, че е време да покаже на феноморфите колко ги мрази. Може би беше постъпил така преднамерено. Може би не бе успял да сдържи гнева си на фанатик, расист и жесток, ограничен човек. Сигурно се е почувствал провокиран от щуращите се в претърсваните от него обеми местни жители. Така или иначе, изведнъж интеркомът донесе до Лидера вбесения крясък на Боец–1, който проклинаше неверниците, погаврили се с дадения им от всемогъщия господ човешки облик.

В следващия миг Лидер се свърза с камерите на дроновете на войника и потръпна от видяното.

Боец–1 носеше като основно оръжие една крива, подобна на ятаган сабя (Ятаган, а? Аллах акбар! О, Всевишни, от всички свестни колеги мохамедани, които лично познавам, защо ми прати един луд в групата, този срам за всички правоверни?!) и дълъг метър и пет сантиметра боздуган. Именно с късите, дебели и конични шипове мръсникът налагаше застигнат от него феноморф. Косможителят бе потърсил спасение в състояние на стаза, крехкото му телце на богомолка с бегло човекоподобна глава се покри с предпазна кора…

Боец–1 буквално размаза нещастника. Замахваше, компенсираше отката в безтегловността с реактивните микродвигатели на кръста и гърба си, а после стоварваше тежката и твърда буца металокерамика върху беззащитното тяло. Особено стръвно се стараеше да раздроби главата. Вероятно жертвата му бе получила такива поражения, че никакви наноприсадки за регенерация нямаше да я възстановят и върнат към живота. Боец–1 извършваше излишно и неоправдано убийство, вместо да си гледа задълженията и да търси експериментални репликатори и инфоносители с данни за подобни изследвания. Бе хвърлил почти всички свои дронове да преследват бегълците в обема, където се намираше.

— Боец Едно! — кресна по интеркома командирът. — Заеби глупостите! Обявявам евакуация!

Фанатикът не чуваше. Ръмжеше като животно и Лидер с погнуса долови сред издаваните звуци очевидно квичащи сладострастни нотки.

Олеле, тоя е психопат. Снимай, КП, снимай за протокола!

— Боец Едно — ледено произнесе Лидер. — Застрашаваш главната цел на мисията ни. Прекрати това безобразие и се евакуирай… Чу ли ме, свиньо такава?! — не издържа накрая, защото войникът заряза превърнатия в предизвикваща смразяващи тръпки каша феноморф, част от него остана залепнала върху облата стена на обема, късове и капки се отделиха от отвратителната каша и заплуваха из помещението. Но заряза останките на убития само за да се нахвърли върху друг клетник в стаза, този пък изобщо нехуманоиден наглед. — Спри, ти казвам! Това е ЗАПОВЕД! ЩЕ ТЕ РАЗСТРЕЛЯМ, ГАД!

Разтрепери се, почти му притъмня пред очите от гняв. Не забеляза, че заплашва с разстрел невменяем на практика човек, който се намираше на няколкостотин метра разстояние, в друга кухина, при това защитен със скафандър, а командирът нямаше пистолет, с който да стреля… никъде по Земята нямаше годни за стрелба пистолети. Освен музейни антики, с каквито са пуцали Тримата мускетари и таткото на Петър Велики. Каза го не в буквалния смисъл. Замръзна за част от секундата, избирайки как да постъпи. Първата възможност бе да поиска санкция от КП да задейства самоликвидатора на войника, който демонстративно не изпълнява заповед на своя офицер на бойно поле. Другият път за бързата и на практика задължителна според устава екзекуция се състоеше в поставяне на дроновете на Боец–1 под свой контрол и разправа с престъпника посредством техните манипулатори.

Забави се съвсем малко. Може би защото диво му се прииска да се озове непосредствено до мръсното лудо кръвожадно копеле и да го накълца на салата. И през това забавяне проблемът се реши от само себе си.

По свой си начин „умната“ материя на астрополиса този път отчете, че някой е прекалил. А може би бе дело на Активните щитове, макар че и в малко необичайна им проява. Може би беше система за възмездие, програмирана от самите граждани на нападнатия космически град.

От пода и стените с невероятна скорост започнаха да никнат остри кристални шипове — като игли от опушен кварц. Най-стряскащото бе скоростта им на нарастване, при което болометрите на дроновете не отчетоха съществено покачване на температурата. Съвсем машинално Лидер нареди на един от дроновете на Боец–1 да се помъчи да се сдобие с образец от тези тръни.

Кристалите избуяваха, прикривайки други безпомощни стазирани граждани на астрополиса. Лишеният от развлечението си убиец изрева разочаровано, развъртя боздугана… и замръзна в позата на вихрен устрем, размятал крака, извъртял торса си като че ли позираше за скулптура. Бе нанизан от шиповете, а те продължиха да растат ПРЕЗ скафандъра. Вероятно гнездящи се в тръните нанити се включиха в атаката, защото комуникационният канал на Боец–1 прекъсна, картините на възмездието идваха само от близките до него дронове — половината от тях също бяха застигнати от невероятните кристали.

И по каналите на оцелелите и задействали подпрограмите си за отстъпление дронове до Лидера се донесе неистовият рев, преминал в писък — Боец–1 се дереше от болка.

Шиповете продължаваха да го разкъсват, обелвайки тъканта на скафандъра, обезвреждайки наноприсадки, трошейки кости, режейки плът… Приличаше на аутопсия на труп и на командира му призля за секунда.

Тръните изкормиха нещастното тъпо и гадно копеле (Аллах наистина е акбар, вярно си е), една игла пукна шлема като диня, появи се за кратко изкривено от ужас и болка мургаво лице, шип се заби в окото му, писъците секнаха, а от главата щръкнаха във всички посоки филизите на проникналия в черепа шип. Друг кристален меч докопа бомбата на гърба на вече мъртвото тяло… и Лидер разбра, че сега нещата наистина ще загрубеят. И се учуди, че дори самоликвидаторът на наказания фанатик е разбит от нанитния кошер…

Кристалният храсталак изведнъж спря да расте, през него премина цветна вълна. Очевидно нанокомпютрите бяха открили плутониевия заряд на бомбата. Чак подир това, в действителност със съвсем незначително закъснение, се задейства самоликвидаторът.

Живата плът се състои от азотосъдържащи органични молекули. Биохимията има много общо с химията на взривните вещества — и те съдържат азотни групи. Когато един диверсант загине, наноприсадките регистрират мозъчна смърт и невъзможност за регенерация поради необратими и твърде масивни поражения върху вместилището на разума, асемблерите насищат всички тъкани — кожа, кости, мускули — с взривоопасни съединения на азота, най-вече много нитрогрупи. За по-малко от минута трупът се е превърнал в протоплазма, смесена с експлозив. Тялото още съхранява формата си (в случая не бе така, но поради други, външни причини), но вече не може да се нарече човешки останки. Дизасемблерите са накълцали на ситни фрагменти клетъчната ДНК на геройски загиналия диверсант или подъл пират — според гледната точка. Така че никой да не може да разпознае тленните останки и да ги свърже с блок, държава, организация. Живите проговарят при умели разпити, но машините за прецизен молекулен анализ са способни да разпитат дори и мъртъв, даже и с унищожено ДНК. Така че, за по-сигурно — и с идеята да се нанесат поражения на противника — трупът гръмва накрая. Отделената топлина овъглява опасния за пратилите го на мисия мъртвец, пръсва го на малки парченца. А заедно с него — доста други неща наоколо.

Пада ти се, помисли си Лидер и изведнъж забеляза, че и в неговата кухина от стените започват да никнат иглени кристали като от опушен кварц или друг тъмен полупрозрачен минерал. Успя да запази ясен и хладен ум обаче, за да регистрира, че тук кристалните палачи не бяха толкова бързи, растяха на тласъци, след дълги паузи, сякаш неуверени, че има заради какво да растат или защото се чудеха заслужават ли и другите пирати да умрат като събрата си по мръсен занаят.

„Лидер — разтревожено се обади КП, — феноморфите спешно и масово напускат астрополиса! Предлагам детонация на ЗС след двайсет секунди…“

— Отмени — изсъска през зъби командирът. — Искам една минута!

КП помълча и ненадейно се съгласи.

„Една минута до детонацията… Петдесет и девет… петдесет и осем… петдесет и седем…“

Трябва бързо да си дигам чуковете от тук!

За съжаление, неочакваните обрати не приключиха.

— Лидер, тук Боец Две. Трябва да дойдете и да видите… ТОВА!

— Покажи го на тактическия ми екран, Боец Две! — Командирът предпазливо, но и без да се бави, се изтегляше към външния шлюз. Гледаше да заобикаля отдалеч кристалните тръни, които видимо променяха активността си при преминаването му покрай тях. Усещат ме, гадовете…

— Командире… ТРЯБВА да го видите с очите си — настоя войникът тихо, с някакви особени интонации. — ЛИЧНО.

Лидер спря. Част от телеметричната информация откъм останалия жив съекипник не постъпваше на командирските вътрешни екрани. И при това не поради филтриране от страна на процесора в капсулата. Повреда поради нанитна атака? Няма данни за такава… Провери от ТВЗЕ местоположението на Боец–2, сравни го със своето, механично набеляза най-късия маршрут… За какво съм му ЛИЧНО, по дяволите? И изведнъж съобрази — трябваше да види нещо.

Нещо, което не биваше да се показва на КП.

Няма време! — кресна си наум.

После се обърна и полетя на реактивна тяга по най-късия маршрут към колегата си диверсант. Към брата пират.

Подире му се завихряше следа от турбуленция, а ехото кънтеше в обема на кухината, кристалните тръни се огъваха. Скафандърът формира гърбица, която се подреди в малък правотоков реактивен двигател и старшият диверсант на групата, офицер с чин подполковник, продължи да се ускорява, вихрено виражирайки на завоите. Носеше се като куршум, като ПТУРС от добрите стари времена, вслушвайки се в обратното броене на бездушния КП.

Чакай ме, братко разбойнико, идвам. Заедно ще висим на въжето, йо-хо-хо — и бутилка „Столичная“!

Бомбата, обкръжена от дузина оставени за ролята на жертвени овни за ядрено всесъжение дронове. Кристалните тръни още не я бяха усетили, макар че може би подозираха за нея и я търсеха — сляпо, пипнешком, с тъпо постоянство на машинно насекомо.

Нанотрансформиращите се макрокомплекси не притежават разум. Само човекът го има. Дори да е човек-звяр.