Николай Теллалов
10⁻⁹ (18) (Нано)

6.

Рейдер-капсула, тип „Сокол“, на подход към земната орбита

138-о денонощие от началото на мисията (13/09/71)

 

Люкът за десант се отвори. Тоест по корпуса на капсулата се плъзна тънка и права като лъч пукнатина, после кривна няколко пъти, като очерта затворен участък от черупката на апарата, а той се отмести на изхвърлящи панти — и те допреди миг част от монолитната броня на рейдера. През отвора в капсулата се вмъкна черна лъскава фигура. Сантов беше облечен в боен костюм на Блока, същия какъвто носеше и Ленкер.

Феноморфът се настани в креслото на Лао и обърна плоската лицева част на шлема към стопанина на капсулата. Докато „люкът“ се затваряше и срастваше с корпуса, забралото се нагъна… но не се отвори — би било лудост, кабината не бе под налягане! — а оформи нос, скули, устни, брадичка, очи… Излятото от материала на скафандъра лице се ухили зъбато към Ленкер.

„Здрасти, партньор. Включи си слушалките, ако обичаш.“

Алексей изруга наум. Сантов БИ МОГЪЛ спокойно да отвори шлема си въпреки вакуума. Нали одеве си синтезира тяло… андроид-носител де. За целта взе назаем седемдесет килограма от масата на рейдера.

— Чуваме ли се вече?

— О, да!

Алексей се загледа в странния си партньор. Беше малко необичайно да го вижда как мърда устни и да чува в слушалките глас. Тембърът бе доста по-различен от гласа на КП с неговата бедна на тонове звукова палитра.

— Е, как си, геносе?

— Знаеш ли, че си голям наивник?

— Така ли?

— Върна ми свободата да се движа и да управлявам скафандъра си. Качи се в кабината, все едно седна в лека кола при брат си…

— Нямам брат.

— Нехайно имам предвид. Ами ако те бях нападнал?

— Това задоволява ли те като отговор? — учтиво попита Добромир Сантов.

Алексей премига. Ръката на феноморфа откъм командирското място току-що лежеше спокойно с длан върху бедрото му, а сега бе вдигната с изпънат показалец към главата на Ленкер. И проклетият дяволски пръст представляваше дълга игла, чието острие — вероятно с един-единствен атом на върха — отразяваше светлината на някаква ярка звезда на два сантиметра от визьора на диверсанта.

— Уверявам те, че ще мине през бронята ти като през бучка топло краве масло. Подценяваш ме, камарад.

— Ти ме подхлъзна да те подценявам. Когато взе да ми приказваш надълго-нашироко що за мръсна твар съм, вместо да ме пречукаш без много речи…

— … ти си каза, че съм мухльо.

— А не си ли? Просто имаш щастието да си по-добре екипиран.

— Не просто по-добре екипиран съм, Ленкер. Аз съм по-смарт от тая твоя абаносово черна „Волга“. Иначе си прав, че беше глупашко да ти говоря, след като, образно казано, бях опрял пистолет в тила ти.

— Точно това имам предвид. Или вадиш пистолета и стреляш, или не го вадиш изобщо. И не дрънкаш много-много — не си в театър. Между другото — рейдерът е тип „Сокол“, а не „Волга“.

— Знам. Говорех за модел лека кола. Всъщност „дрънках“, за да се нахъсам да те пречукам. Оказа се доста трудно да се натисне спусъка, въпреки омразата ми към теб. Виждаше ми се като акула, причинила болка и смърт на мои приятели. И се изненадах…

— От какво?

— От това, че не ти е мястото тук, Ленкер. Не си тъпо зомби с програма за терминиране на всичко живо. Как стигна дотук, момче?

— Хайде без нравоучения. И без твоите проповеди ми се гади… Нали щяхме да говорим за твоя план? Имаш ли изобщо такъв?

— Имам план. На теб той ще ти даде, нека го наречем „изкупление“ за сторените злини…

— Ти да не си поп?

— Тц. Не ти предлагам индулгенция. Надявам се, съвестта ти да не ти прости греховете. Просто всички жертви, независимо дали са твои лично, или на други пиратски набези, не бива да са били напразни. Нужно е… възмездяване.

— Как? — разлепи устни след минута размисъл Алексей.

— Като дадем на обикновените хора, които не са говеда, шанс да живеят и да подирят своето щастие. И искам честната ти дума на потомствен офицер, че ще ми помогнеш да го осъществя.

— За кого работиш, Сантов?

— Това е новата епоха, камарад. Всеки работи за себе си и гледа да не прави кал другиму. Каквото решава — сам го осъществява. Ако се нуждае от помощ — иска я. Никого не принуждава. Защото няма как — не държи хляба на ближния си, нито го принуждава със заложници или нещо друго. Или ще ми помогнеш доброволно, или не. Ще се оправя и без теб. Ще те оставя да си пътуваш по траекторията и нощем да сънуваш лицата на затритите от теб хора.

— Ще ти помогна. Но без да чуя твоя конкретен план, нищо не мога да ти обещая. Честна дума не се дава ей така… Може ли една молба? Нещо като предварително условие?

— Кажи?

— Спри да ми викаш „камарад“, „геносе“ или „другарю“. Произнасяш го като псувня! По-добре направо ми викай „скапаняк“ или „гад“, но пак повече ще се трае.

— Добре. Имаш право. Щом сме партньори, няма повече да ти лазя по нервите. Приеми моите извинения.

— Я се разкарай… приемам ги естествено.

— Да си стиснем ръцете тогава. Не бих казал, че ми е особено приятно, че се запознахме, но може пък да ме изненадаш още веднъж. В положителен смисъл имам предвид.

— Сантов, наистина, съвсем сериозно ти говоря — не се дръж така надменно и присмехулно с мен. Дразня се. Знам, че хич не ти дреме колко съм „чувствителен“, моля ви се, я каква атракция — чувствителен ядрен терорист! Но ако продължаваш така, няма да се сработим. Може да имаш основания, но недей, наистина.

Сантов само примирително вдигна китки с дланите напред и нищо не промълви.

Алексей въздъхна късо.

— Кажи сега какъв е планът.

— Още се нуждае от уточняване на подробностите, но основната идея вече ти я казах. Повторно нанозаразяване. Този път с възможността на всеки човек да борави свободно с нанотехниката. Така ще премахнем със замах всички лостове за подчинение и потискане, които по парадоксален начин възникнаха там, където уж нямаше основа за тях. Планът ми е да заразя планетата със смартуерен интерфейс за пълен достъп до възможностите на наноимплантите. Безусловен и пълен достъп за ВСЕКИ да управлява собствените си репликатори, без да е принуден да се съобразява с външни забрани, освен доброволно. Мерилото и ограниченията остават собствената съвест, вкус, интелигентност, стремежи… предразсъдъци и скрупули дори. Човечеството заслужава подобен дар. Както и подобно бреме. Иначе вечно ще си остане на ръба между разума и животинския инстинкт — с претенции за изключителност и с противоречиво, предимно негативно покритие на тези си претенции.

— Пак ли насила в рая ще ни вкарват, Боже…

— Ленкер, нека сега аз ти поставя условие. Разбери ме веднъж завинаги и си го навий на пръста, обица на ухото си сложи, за да не го забравяш. Аз не ти хваля Панфедерацията. Нито упреквам Блока и твоята страна конкретно. Нито те са „добрите“, нито вие сте „лошите“. Вие сте унизени, яд ви е, добре. Предприемате обаче полети в космоса, нека и с грабителска и варварска цел. Панфедерацията пък се е затворила в черупката си, за да не може никой да й разваля рахатлъка! Знам, че Граничните бариери са издигнати от тях, поне това не е пропаганда от ваша страна.

— Те дори хората си пращат при нас в затворени круизъри! Когато дипломатите ни повдигнаха въпроса за туризма, Панфедератите поискаха гаранции за неприкосновеност на своите граждани. Предложи се, малко на шега, да носят скафандри… и онези се хванаха за думата. Накрая се постигна спогодба. Предимно по тяхна инициатива…

— Знам това. Още един повод за огорчение, да. Но знам също, че такива като теб ги държат в подчинение чрез заложници, Ленкер! За това няма как да упрекнеш високомерните, арогантни и безтактни Панфедерати. Кого имаш на Земята?

— Баба. Сестра и двама племенника.

— Къде?

— Уралски Ярославец. Не е точно град. Еднофамилна зона, както й казват. Гора с хубави алеи и сред дърветата — къщи. Всички удобства. Здравно обслужване. Което, забележи, не става предмет на държавно изнудване: ще се държиш лоялно — ще те лекуваме, ще протестираш против властта — ще ти изключим здравните наноприсадки, както правят в Европа и Америка!

— Стига вече за това. Всички ваши граждани носят позициониращи монитори.

— За да повикат лекарски екип при нужда! Ремонтират ти организма от — до! И не карат хората да спазват законите под страх да не останат без лична нанозащита…

— Но не позволявате реювенализация!

— Възрастните хора обаче не страдат от болежки. Ювенализацията не е етична, объркват се семейни връзки, разрушават се вековни обществени устои! Пък и подмладяването не е забранено, просто е регламентирано и постепенно…

— Казах — стига вече! Първо да измъкнем семейството ти, пък нататък ще видим… Разбери, не е редно на хората да им се налагат правила, ако те не ги искат. Може сто души да са съгласни с вредата от ювенализацията, но един да мисли различно — защо да го карат да стои стар?

— Така хората ще попаднат в свят на несигурност.

— Несигурност? Кое му е несигурното да имаш наноимпланти, които да ти позволяват да си свободен? Да имаш каквато възраст си поискаш? Външност по избор? Местоживеене — където ти хрумне? Лети ти се — пусни си криле и лети! Гмурка ти се — пробвай с хриле и опашка! Ти да нямаш нещо против русалките?

— Нищо нямам против русалките. Просто ще ми е мъчно да видя как хората престават да бъдат хора. Защото с всичката нанотехника в себе си — ЩЕ ЛИ останат хора?

— И без нанотехника мнозина губят човешки облик, някои дори не го придобиват. Човеците, които са човеци, ще си останат човеци, Ленкер. При всякакви обстоятелства. С всякаква външност. А говедата полека-лека ще идат да пасат и мучат! Въпрос на избор.

— Без обществена структура, без държава, хаосът ще ни върне към варварството. Кое ще ни споява в общност?!

— Все едно чувам пиар-мейкърите от Панфедерацията… След като отпаднат елементарните потребности, остава нуждата от общуване, от самоидентификация с някаква група, култура, идея; остава желанието да бъдеш обичан, да обичаш, да твориш, да се стремиш към познание… или съвършенство, каквото и да значи това. Да търсиш щастие.

— Някои си го намират лесно. Чувал ли си за мъждукащите?

— Срещал съм термина в Скайнет.

— Това са разни откачалки, предимно на Запад, които мъждукат в парастаза, а мозъкът им е свързан било то с машина за удоволствия, с обикновен четец на синапсограми, било със симулатор на виртуални реалности.

— Кому вредят?

Алексей изсумтя и рече:

— Освен потребността от общуване и разните там лигавщини, за които спомена…

— Наричаш обичта и творчеството лигавщини? Сам не си вярваш, Алексей…

— … остават алчността, властолюбието, амбицията да си над всички! Лигавщини са, да! Скъпи са ми и на мен такива лигавщини… само че пукната пара не струват в свят без задръжки.

— Неизбежно е да има алчни и глупави. Такива ще се задавят с лакомията си. Злобарите не са умни по принцип. Умният, колкото и да смята всички околни за заблудени, прави избора да търпи чуждите мнения — те са му застраховка в случай че греши. Шанс да разчита на помощ, ако неговите идеи го отведат в задънена улица.

— Жените съвсем се излигавиха. Наноприсадки предлагат седмична бременност, останалото става извън тялото й. Да оставим настрана, че това е гавра с едно тайнство, но, питам те — дали ще обича дете, което не е износила? Дали това дете ще е пълноценно, след като е било… сглобено, все едно човече от комплект елементи за конструиране? При това същата работа може да направи и МЪЖ! Или някой извратеняк, който си сменя пола…

— Теб пък какво те засяга дали някой ще си смени пола? Ти нали няма да го правиш! Чакай, изобщо не ме е еня за това, друго ми отговори. Всички ли износили девет месеца децата си ги обичат? И хайде не ми приказвай за гавра с тайнства! Тайнството си остава тайнство дори когато механизмът е описан с уравнения, формули или смартуерни кодове. Даже още повече тайнство става — когато го РАЗБЕРЕШ. Трябва ти само една дреболия за това обаче — ум, който да не е плосък. Ограничените, тоест индивиди с липсващи стремежи да вървят нагоре и напред, образно казано, постепенно ще се превърнат в част от околната среда като мишките и хлебарките. Може да ти досадят, но няма да ти пречат, ако спазваш прости правила да ги отпъждаш.

— И да ги мачкаш. Неограничените нали ще станат висши същества.

— Висши ще са наистина, ако не мачкат „низшите“ за удоволствие или защото им пречат. И… какво толкова те дразни перспективата да капнеш зародиш на твое дете в една чаша ако щеш и да си го отгледаш точно все едно си издялкваш Пинокио? Хайде, нека е Буратино.

— Ама разбери, не е РЕДНО хората да стават толкова могъщи! Не е ПРАВИЛНО да могат да правят с телата си и околната си среда КАКВОТО ИСКАТ, без да си патят за последиците! Не е МОРАЛНО!

— Разбира се. Морално е да взривяваш космически градове с атомни бомби.

— Удар под кръста, Сантов…

— Глупава патетика, Ленкер. Чак като станат могъщи, тогава ще проличи кой наистина е човек. И ЗАЩО да не е правилно да правят каквото сметнат за добре? А за последиците — бъркаш. Винаги има последици. И този път светът може да стане такъв, че всеки САМ да си носи последиците от действията си, а не да подлага ближния си да опира пешкира.

— Сантов, за хора ли говорим? Нещо човешко да е останало в тези създания, които ми описваш?

— „Човешкото“ очевидно подлежи на прецизиране като термин. Веднъж завинаги трябва да се погледне непредубедено на това понятие. Защото е ЧОВЕШКО да се водят тотални войни, ЧОВЕШКО е да се мърсят чисти неща. И глупостта е характерна за човека. Злобата, завистта, всички гадости — наред и често под ръка с най-възвишените човечности. Човечността, уважаеми, върви заедно с човещинията. Хората прекалено се надценяват във всичко, което ти хрумне. Измислиха даже термина „втора сигнална система“, въпреки че много животински видове също са способни да обработват и предават информация в символна форма. Няма ясна граница между човека и останалите организми с централна нервна система. Човекът не е продукт на някакъв фазов преход в еволюцията и това най-сетне трябва да се признае съвсем честно. И досега човечеството се е лутало в зоната на здрача между животното и разумното същество. А сега настъпва епоха, при която звярът много бързо проличава… и изостава.

— Ницшеанство.

— Охо…

— Не съм тъп костотрошач, Сантов. Писах пиеси в училище. Разтаковаха им майката, когато ги пратих на един конкурс. Нямало конфликт в тях, разправят. А пък аз не исках конфликти, не исках сблъсъци. Нямах отрицателни персонажи. Не исках никой да страда. Само че… оказа се, че не дават такъв филм, Сантов. Не са го давали, не го дават и няма да го има за даване! Станах такъв, какъвто ме познаваш, заради идиотското противопоставяне на Панфедерацията и стремежа й да вкара всички в калъпа на собствените си разбирания!

— Ох, Ленкер, защо тогава воюваш за почти същата кауза? Блокът също се стреми да вкара бъдещето в СВОЯ си калъп.

— Вече не воювам за Блока. Дезертьор съм.

— Грешката ти е, че се срамуваш от това. Защо мислиш, че предателят си ти? ТЕ са те предали.

— Говорихме вече.

— И пак ще говорим! Ще го повтарям, докато ти го набия в главата!

— За да ми демонстрираш толерантност и уважение към чуждото мнение?

— За да те накарам да спреш да браниш глупостта! Глупостта няма права! Тя просто си съществува! Излишно е да се изкоренява. Просто не я оправдавай и не се жертвай, за да й е уютно да вегетира! Не й позволявай да ти се качва на главата! Проявявай милосърдие към всичко друго, не и към глупостта, Алексей. Никога.

Ленкер упорито поклати глава.

— Хищниците, Добромир Сантов! Хищниците като мен! Кой ще пази хората от тях?

— Хищниците, Ленкер — намигна му Сантов, — вече имат все по-малко причини и файда да се събират в глутници. Ще останат само единаци. А те постепенно ще си прегризат един другиму гърлата. Можеш да си сигурен в това. Имате ли поговорка от рода „Бесен гъз — кървав нос“? Хайде, престани да се дърпаш. Ако толкова държиш, можем да започнем анархистките си деяния от Панфедератите. Все ми е тая. Твоите близки обаче се намират в Блока. Е?