Николай Теллалов
10⁻⁹ (5) (Нано)

5.

ВРЕМЕ: След трийсет и две години

МЯСТО: Средно извънземие, сектор Аквариус

Маневрирането в космоса трудно се опазва от бдителни наблюдатели, които тършуват из всички честоти на спектъра и притежават уреди с висока разделителна способност на значителни разстояния. И причината е реактивната струя, защото още не е измислен друг начин за пътуване в безвъздушното пространство, освен реактивният. Разбира се, алтернативата „слънчево ветрило“ не се брои — уредбата за впрягане на протонния вятър и други видове плазма, изтичащи от Слънцето, е гигантско съоръжение и изисква отразяващи повърхнини, забележими от милиони, че и милиарди километри. Остава добрият стар ракетен принцип — работно тяло се изхвърля през дюзите… и се превръща в издайническа опашка, дори да не е загрято до висока температура. Във вакуума и неутралните атоми започват да отвръщат на космическите лъчи в радиодиапазона — светват на екраните на всеки радиотелескоп. Ами ако са в нищожни количества? Пак същото — радиотелескопът може да е ЧУВСТВИТЕЛЕН… или да се намира твърде БЛИЗО. Или и двете.

Затова рейдер-капсулата не блъвна нищо от соплата на двигателя си, те и без това бяха затворени като хриле на риба. Мощна пружина изстреля в пространството оловна топка, покрита със слой стелт-асемблери, невидима за нищо, освен за най-чувствителните масови детектори, измерващи топологичните деформации на пространство-времето… които не „виждаха“ тела с маса под няколко тона.

Капсулата тежеше много по-малко от тон, затова и изстрелването на гюлето с прецизно изчислена маса я тласна в противоположна посока — точно премерено накъде и с необходимата скорост. Така ставаше скритото промъкване към жертвата.

Ами топката олово? Асемблерите след време ще премахнат лъчепоглъщащия слой и ще сглобят предавател, който ще записука по конвенционалните навигационни честоти, имитирайки маркирано с радиофар метеоритно тяло. Такива фарове през периода на краткия ентусиазъм скоро след Пробива бяха разпръснати из Слънчевата система, за да посочват на многобройните космически пътешественици и жители (предполагало се е, че ще са многобройни) местоположението на евентуално опасните за тях „космически рифове“. Не че на Командването му пукаше дали някой ще се надене на гюлето при скорост на сближаване от няколко километра в секунда. Но навярно тогава се е намесил неизвестен научен съветник към щаба, очевидно съвестлив и добър човек, който съумял да убеди държавното и военно ръководство, че е наложително да „засветят“ изкуствения метеорит, като преувеличил вероятността пострадали от сблъсъка да се окажат космически обекти на самия Блок. Господ да го поживи за старанието.

Капсулата бавно се сближаваше с астероида, зорко наблюдавайки го с всичките си сензори. Информацията се обработваше и част от нея Контрол-процесорът споделяше с командира — само каквото му се полага да знае. Той на свой ред съобщаваше на двамата си подчинени минимума необходима им информация. По този начин бойците се поддържаха в готовност да реагират мигновено при промяна в обстановката. А тя наистина можеше да се промени за секунди.

Обектът представляваше правилен многостен от типа „футболна топка“ с диаметър близо два километра и обща маса почти седем милиарда тона. Някога, преди не повече от трийсет и не по-малко от три години, астероидополисът не е имал сегашната си правилна форма, вероятно е приличал на картоф с остри каменисти ръбове и редки заоблени локални формации — следи от стапяне на материала вследствие на сблъсък с други дребни небесни тела. Със сигурност тогава е бил поне с трийсетина процента по-масивен. Но мириадите наномашини, посеяни в мъртвия му скален обем, радикално са го префасонирали на ниво атоми и молекули. Използвали са леките химически елементи като работно тяло за йонни двигатели, за да коригират орбитата му, да нормализират собствения въртящ момент. Отворили са кухини за живеене и за производствени помещения, напълнили са ги с атмосфера, макар това да не е задължително. Рехавата астероидна скала се превърнала в гигантски дом от здрав минерал с високоподредена кристална решетка и сложен химичен състав, в който преобладават силикати, въглеродни и полиметални съединения, дом с хиляди просторни помещения, стотици километри коридори, шахти, тръбопроводи и енергопроводи, информационна инфраструктура, холдери за резерви от различни нужни вещества — например вода и кислород, метали и неметали. Повърхността е осеяна с несъкрушими прозорци, мембранни шлюзове и обикновени нехерметични излази, топлинни отдушници и дюзи за маневриране и изхвърляне на материя, от която жителите-собственици на астероидополиса желаят да се отърват — радиоактивни изотопи, например. Това са съоръженията на макроравнище. Защото повърхността бъка от сензори и електропроводими вериги, образуващи антени на радиотелескопи, разнообразни детектори и комуникационни средства за общуване с други такива космически градове и дори със самата Земя.

Преди време астероидополисите сияели отдалеч, препасани с безброй светлини като украшения за коледна елха, разнообразни по форма и големина. Малкото тъмни зони по тях, обикновено образуващи сложни, почти декоративни шарки, представлявали високоефективни площи за абсорбция на слънчева енергия и улавяне на протонен вятър, който, неутрализиран с нужния брой електрони, служел на колонията като източник на водород. Сега обаче астероидополисите са изцяло тъмни — като рейдер-капсулата, покрити със същия стелт-слой. На подстъпите към космическите градове са разположени микроспътници за наблюдение, орбитите им са гъсти като намотана на кълбо прежда. На страниците си в Солар Систем Нет, продължението на Скайнет в космоса, наследника на някогашната система интернет, астрожителите твърдят, че са взели такива мерки заради терора на космическите пирати.

Дали лъжат, гадовете? — зачуди се командирът на капсулата. Не може само това да е причината. Нима космическите градове не са враждували помежду си? Та те са толкова различни! И по размер, и по архитектура, по социална организация… има наистина ГРАДОВЕ, съществуват и „градчета“, космически чифлици, дори индивидуални хабитати. Функционално по-голямата част от астрополисите представляват конгломерация от орбитални къщи, къщички и къщенца… всичко, каквото можеш да си представиш като варианти… повечето неподходящи за плячкосване, защото се пръсват като зайци пред вълк.

Как може да не се дърлят поне малко?

Не, отговарят бившите хора, настоящи феноморфи-косможители, астероидополисите нямали били ПРИЧИНА да враждуват. Не изпитвали глад за ресурси, нямали уж проблеми с пренаселване, на социално ниво били преодолявали неизживяната си чисто човешка инстинктивна агресия… Намерили били начин да я „заземяват“ — сякаш тъмната страна на човешката душа е банална мълния, озаптявана от гръмоотвод! — като си устройвали виртуални състезания, дори войни, посредством симулатори на реалност. Но, твърдят феноморфите, числото участници в подобен род варварски развлечения, базирани върху грубия сблъсък, бележи трайна тенденция към намаляване. Малките светове, както наричат себе си косможителите, предпочитат да общуват, да обменят информация, да реализират съвместни проекти, а не да конфликтуват. Малките светове са свободни общности на свободни индивиди, вратите им са широко отворени за всеки пристигащ или напускащ даден астероидополис. И въпреки взетите мерки за самозащита (тоест криене от злите пирати), Малките светове продължават да са това, което са…

„Глупости на търкалета, враждата им била чужда! — мислеше командирът, докато разглеждаше на вътрешните си зрителни екрани подадената му от Контрол-процесора информация за обекта. Гравископите чертаеха триизмерна схема. — Хората са си диваци по сърце. Стадни зверове. Тая пасторална пропаганда за мирни интелектуални беседи и възпитани шахматни партии, анархистки комуни, в които не цари хаос и закони на джунглата, а идилия на взаимно съобразяване — пропаганда си е, естествено! Дори когато търбухът ти е пълен, дори когато си си паднал на оная работа и се къпеш в разкош и изобилие като в рая, инстинктът на стадния звяр те кара да се стремиш към надмощие, към власт. Всеки иска да е лидер, да е важен! Иска да мачка, за да не го мачкат него. Иска да притежава все повече и повече. Иска невъзможни неща, иска неща, които са загубили смисъла си след Пробива, но продължава да ги иска, защото е човек!“

Е, стига феноморфите наистина да са останали все още човеци… Поне дават доста признаци на такива. Например — патрулните микроспътници около всеки астероидополис. Според данните на разузнаването на Въоръжените сили на Блока като цяло и отделните национални служби, все по-често тези блуждаещи микросателити не просто предупреждават господарите си за приближаване на неидентифициран изкуствен обект, а и предприемат активни действия срещу него — от кинетични удари с висока скорост в корпуса на неканения гост до концентриране на слънчевата енергия върху същия. Правят се опити и за посяване на нанити, ако НИО не отреагира на искане за идентификация и дезактивиране на стелт-обвивката си. А нали уж феноморфите били миролюбиви! Отричали насилието. Смятали го за непродуктивна и отживяла практика.

Или лъжат, или са идиоти утописти, изровили от прашните библиотеки на Старата ера книгите на Толстой и други мечтатели, превърнали са ги в свои библии, само ръсят цитати за извисения човешки дух в различната епоха на морала и етиката, повтарят си ги като свещени мантри…

Най-вероятно лъжат — за кой ли път реши за себе си командирът на капсулата. Ако са такива божи кравички, защо са им микроспътници разрушители? Ако отричат отвръщането на злото със зло, какво правят в Средното извънземие? Да се пръждосват да се извисяват край Алфа Центавър или Тау Кит, галактиката е голяма!…

Е, казват, че все повече от тях отлитали към кометния облак, практически ВЪН от Слънчевата система. В обсега на рейдерите на Блока оставали само най-големите наивници…

Наивници, но със стражи! Ха!…

Микроспътниците пазачи обаче най-малко тревожеха командира. Рейдерът си имаше начини за справяне с тях — самият командир не ги знаеше, ала досега Контрол-процесорът бе успявал да елиминира или поне да неутрализира дребните невидими пакостници. Командирът на капсулата се безпокоеше дали Аналитикът, подпрограма на Контрол-процесора, този път правилно ще установи локализацията на ЗАЛите на астероидополиса. Командирът на капсулата се притесняваше дали някакъв непредвиден фактор няма да осуети акцията. А бе наложително всичко да мине по ноти. Особено последният етап — заличаване на следите.

Командирът не обичаше този етап. Въпреки че нямаше какво да възрази на аргументите относно целесъобразността на заличаването. И все пак се терзаеше от съмнения — дълбоко потулени в ума му съмнения, никога неизразявани на глас, в писмена или под друга форма. Първо, не е редно да се обсъждат заповедите на висшите командири. Второ, ако го стори, сам ще тури край на кариерата си като армейски диверсант. Евентуално може да последва и по-неприятно нещо — таен военен съд. И перспективата за дълбоко форматиране на съзнанието — гадна, извънредна мярка, обичайна впрочем на Запад.

И западняците са лъжци и лицемери.

Дали обаче ще достигне мощност за заключителния етап? Шест милиарда осемстотин седемдесет и осем милиона тона вещество. Неизвестен достоверно процент програмируемост на материята (в Западните ланфедерати на същото викат „смарт-коефициент“. Нещастници).

Нека Контрол-процесорът се кахъри за това, рече си командирът. Ако прецени, че не ни достигат силиците за заличаване, просто ще отмени шибаната акция и толкоз…

Зачуди се дали наистина иска да последва сигнал от КП, че атаката се отменя и предстои търсене на по-дребен астероидополис… или ще се избере друга тактика за сдобиване с нужните материали, тоест плячка.

„Лидер, моля за внимание!“ — чу в този миг в ушите си механичния безизразен глас на КП командирът.

— Слушам те, КП. Докладвай! — отвърна бодро и безстрастно, точно по устав.

Простотия. Формално КП му е подчинен, но фактически процесорът е нещо като някогашните политически комисари, които преди сто и трийсет години са козирували на армейския командир, държейки зареден пистолет зад гърба си — в случай че на командира му хрумне да извърши нещо НЕПРАВИЛНО.

„Към обекта цел се приближава совалка, клас «орбита-орбита», тип «Жерав», според вътрешната класификация на ВСБ — маса десет тона. Движи се по подходяща за прихващане траектория.“

Част от командира на капсулата с позивна-идентификатор Лидер се зарадва, пламна от мрачен хазартен възторг — ще има битка! Другата, вероятно дълбоко цивилна част от съзнанието му, замръзна, вцепени се, скри се зад кулисите, покорно отстъпвайки мястото на волята на изпълняващ бойна задача офицер. Добра възможност! Стар, но безотказен номер — прилепване към совалката и незабележимо проникване в сферата на сигурност на астероидополиса. Солидни изгледи за успешно проникване в обема на обекта цел-мишена. Високи шансове за изпълнение на мисията на този рейд.

„Разрешете маневра 02–10.“

— Разрешавам маневрата, КП.

„Слушам, Лидер! Изпълнявам.“

След секунда усети лек тласък — още едно гюле излетя от капсулата, а откатът я тласна към траектория за сближаване със совалката. Капсулата е лека — хиляда сто и деветнайсет килограма… беше толкова де, новата стойност на масата на рейдера се появи върху тактическия вътрешен зрителен екран (ТВЗЕ). Совалката няма да усети, че подире й се помъква невидим диверсант, апарат с процент на програмируема материя 100 (тоест ЦЕЛИЯТ съставен от фоглети), екипажът не се брои. Командирът с условна позивна Лидер превключи вътрешната връзка и каза на подчинените си:

— Момчета, имаме голям късмет. Ще се лепнем към легален транспорт и после пердашим право към хангарите на мишената. Докладвайте готовност на дроновете! — последната дума произнесе с неудоволствие. Дрон, мамка му. Западен термин. Доскоро си беше оперативно-тактически полуавтономен модул. ОТПАМ. Обаче в Съюзническия щаб решиха преди пет месеца, че занапред ще се използва панфедератското название. Приумица.

Подчинените му, очевидно въодушевени, малко излязоха от рамките на устава:

— Аллах акбар! Боец Едно за десант готов!

— Боец Две — за десант готов! Ще счупим яйце за един омлет, Лидер!

Лидер едва не изтърси ядно, че за да откъснеш ябълка, не е нужно да сечеш дървото, но се усети навреме и прехапа език. Без малко да се издаде, че всъщност тайно в сърцето си не му допада ВСИЧКО в работата, която вършеше. А я вършеше ДОБРЕ.

Беше смутен от репликата на Боец–1. Аллах акбар, значи… Почувства неприятно и хладно свиване в стомаха. Боже милостиви, Исусе Христе, кого са ми натресли в екипа тия чекиджии от щаба?!

Поне стана ясно едно: че акцията няма да мине гладко.

Лидер потисна въздишка и с обречената решимост на фаталист се съсредоточи върху появилите се щатни ТВЗЕ — процесорът му беше дал пълен достъп до оперативната информация и управлението на рейдера.

Почти пълен. Вече се намираха в режим на бойна тревога.