Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 37 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране
zograf-ratnik (2010)

Издание:

Николай Теллалов. 10–9

Оформление на корицата: Николай Теллалов, 2007

Използваната за корица картина е „Св. Мария Магдалина“ на Пиеро ди Козимо, 1490 г.

Издателство „Весела Люцканова“, 2007

ISBN: 978–954–311–058–2

История

  1. — Добавяне

4.

ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години

МЯСТО: Споменатата вилна зона

 

Реши все пак, воден от сприхава дребнава горделивост, да посрещне неканения гостенин на потъмнялата дървена пейка пред портата. И макар да не вярваше, че посетителят ще спази посочения час, домакинът все пак пъхна в джоба мобифона и пет минути преди назначеното време прекоси занемарения буренясал двор, за да се настани на пейката.

Облегна се на провисналата телена мрежа на оградата, без да го е грижа за ръждата. Оттук също се откриваше сравнително приятна гледка към отсрещния склон на планината с накацалите по него вили. Някои представляваха обикновени бунгала или фургони, други — фукливи кичозни постройки, свидетелстващи, че собственикът им е имал много пари и нищожно въображение, да не говорим за вкус. Именно заради тези две категории сгради старецът, който бе решил да умре след около осемнайсет часа, презираше думата „вила“. Преобладаваха обаче тухлени къщурки от селски практичен тип, с керемидени покриви, често неизмазани. И тях ги наричаше простичко „къщи“, както и своята, сега останала зад гърба му, с обърнатата към по-безкраен пейзаж тераса. Купил бе тази къща много отдавна. Беше груб строеж и само първият етаж с плоча отгоре. Той с помощта на приятели и цяла последователна върволица майстори, повечето от които го разочароваха, преоборудва построеното, постави комин, вдигна втория етаж, където загради две малки спални с тоалетна и коридорче между тях. Така долу се получи едно просторно помещение с нисък таван, разделено на две от камината в средата и дървената стълба за нагоре. Предната част на стаята бе замислена като всекидневна, а задната — за кухненски бокс с не много просторна баня. Под стълбището се свираше килерче, камината откъм кухненската зона имаше метален плот за готвене и дори фурна. Въздуховоди топлеха спалните на втория етаж, грееха и бойлера в банята. Дълго се колеба дали да остъкли терасата, но реши, че ще заприлича на балкон в градски жилищен блок и ще го откъсне от природата. Затова само я облицова с дървени летви и сложи пейки, така че да мяза на възрожденски чардак…

Оттогава някои неща овехтяха. Пробитата с много труд и средства сонда в един момент се лиши от скъпата си хидрофорна помпа — откраднаха я. Пет пъти разбиваха къщата — бяха мизерни години. После постепенно положението се подобри и нехранимайковците от селото долу край жепе гарата взе да ги мързи да си набавят пари за пиене чрез тарашене на вилната зона. За последен път направи ремонт, по-скоро козметичен, преди осем години. Постави нови стъклопакети на мястото на счупените, монтира нови кранчета и смесители на мивката и в банята. Но помпа като старата не успя да купи, нито събра пари за нов бойлер. Задоволи се с един най-обикновен потопяем боклук, който едва пълнеше резервоара, закрепен в подпокривното пространство (просто неудобно да го наречеш „таван“) над тоалетната с идеята да се събира в него дъждовна вода и да стои там в случай на пожар. А за къпане — по-скоро подмиване — постави голям казан с черпак…

Старецът се усети, че съвсем машинално премисля какво трябва да се постегне в къщата и леко се ядоса. Пусти навици. Навици за живот. За какви ремонти съм седнал да мисля!… А тоя натрапник, кога ще си домъкне задника?

Погледна мобифона. Беше минал час и седем минути от обаждането. Поклати глава. Невъзможно е да дойде за толкова малко време. Пътят е близо час с кола по шосето. И после минимум двайсет минути по пътеката от центъра на селото. Абсурд. Предвид също преклонната възраст на самопоканилия се гостенин… Изведнъж проумя, че ще му е приятно да го навести стар и сякаш доскоро забравен познайник. Едно такова колебливо задоволство. Стига да не се заседява и да не му попречи да осъществи замисленото… В краен случай ще използва пистолета не утре заран, а вдругиден сутринта. Колкото и досадно да е подобно отлагане… Изсумтя. Въздъхна. Нямаше смисъл толкова рано да сяда на пейката отвън. Дъските му убиваха. Реши, че ще се върне след половин час или малко повече.

Надигна се… и остана безкрайно изненадан, когато чу някакъв шум по пътеката. Изненадата прерасна в изумление, после почти в шок.

По леката стръмнина на пътеката нагоре се приближаваше велосипедист, яхнал скъпо лъскаво колело от титан и пластмаса, с възможно най-модерните рамка, кормило и предавки, заради които само преди петнайсет години повечето хора мъчно биха разпознали в това дизайнерско чудо велосипед, поне не от пръв поглед, и то само заради двете колела.

Колоездачът шумно дишаше, пуфтеше, но не сякаш всеки миг ще пукне от задушаване. Или ще му се пръсне сърцето. Или костите ще се изпотрошат от прекомерното напрягане на мускулите. Самите мускули ще се скъсат…

Велосипедистът спря ухилен пред сащисания домакин, слезе от колелото и протегна ръка.

— Здрасти, Атанасе!

Беше по тениска и къси до под коленете торбести панталони, с баналната бейзболна шапка, кецове… същински тийнейджър от началото на века. Съвсем малко пот тече по слепоочието, съвсем малко е намокрена тениската. Ала косите са бели, кожата — набръчкана, макар и със здрав тен, потъмняла от слънцето. Очите — живи, бистри — като на момче. Гостенинът.

Атанас пое протегнатата длан и някак съумя да отвърне на енергичното ръкостискане. Потресът му постепенно се преливаше в тъмна завист, която му помогна да се опомни, след което се скри зад туфата кристално чисто учудване. Още две глътки въздух и домакинът успя да отвърне сравнително спокойно, макар че изопнатото му лице и облещените очи го издаваха:

— Добре дошъл, Сантов…

Гостенинът грейна още повече.

— Не се съмнявах, че ще си спомниш!

— Има си хас… — промърмори Атанас, усети се и се помъчи да придаде на физиономията си по-неутрален израз. — Трудно се забравя някой, който да те накара на шейсет лазарника да будуваш цяла нощ в кръчма, все едно студент след сесия… — Потъпка крака на място. — Ами, влизай… Добре изглеждаш… — подхвърли след пауза, сдъвка устни и млъкна, докато не влязоха в къщата.

Внезапно всекидневната му се стори мърлява и неугледна. Цъфтящият вид на Сантов я накара да изглежда още по-жалка. Изпъкнаха петната по стените, паяжините по тавана, прахта и боклукът по пода. Малкото разхвърляни предмети сега създаваха впечатление на вселенски хаос.

— Хайде, продължавай нагоре — подкани госта си малко сопнато. — Към терасата… А, да си жаден?

— Не, благодаря — отвърна Сантов и с пружинираща младежка походка се заизкачва по стълбите. Атанас го наблюдаваше с куха мимолетна злоба, която се надигна, кипна… и изчезна. Домакинът сви рамене и последва посетителя си, без да се опитва да го имитира.

— Каза, че добре изглеждам — отбеляза гостенинът, след като седнаха един срещу друг край масата. Беше твърде ниска, за да подпрат лакти на нея.

— Не е лъжа — безцветно потвърди Атанас.

— Тъкмо за това идвам при теб.

— Извинявай, нямам с какво да те почерпя.

— Зарежи. Нека поговорим направо. Може да нямаме време.

— Хмък. Ами, хайде.

— Предполагам, че няма друг начин. Ти помниш, естествено, как се запознахме…

Атанас неволно кимна. Помнеше, как да не помни. Одеве излъга, че не се забравяло как на шейсет изведнъж те обзема рецидив на двайсетте. Забравя се, и още как. Помнеше всъщност друго. Как той, Атанас Атанасов Атанасов, господин „Три А“, заместник главен редактор на списание за популяризиране на науката, след като прочете интервюто на младия репортер с пребиваващия за кратко в страната сътрудник на ставаща все по-известна западна компания за високи технологии, разбра, че се налага лично да се срещне със Сантов. Най-вече да уточни логичните пропуски в интервюто, плод на фактическата липса на обща култура у репортера. Самият Атанас дълги години се препитаваше със статии и работа във вестници, отразявайки така наречените „културни“ събития. Нямаше дълбоки познания в естествените науки, но винаги прилежно се запознаваше с материята, ако му предстоеше среща с човек от дадена професия, а тази среща трябваше да се отрази накрая в писмен вид, разбираем за средния читател, но не чак опростен до вулгарното равнище на същата тази широка публика. Ето това помнеше — че се е принудил да поеме чисто репортерски задължения, вместо да си остане на бюрото и да си върши работата, за която му плащаха и повечето страни на която криво-ляво му допадаха.

— … помниш и професията ми, и над какво работех…

Да, разбира се. Работеше в лаборатория на компания, провъзгласила, че до четвърт век ще преобрази света до неузнаваемост. Нанотехника. Сантов май беше физикохимик или молекулярен биолог. Планираше да създаде програмируема материя, която да манипулира със същата лекота, с каквато се преобразяват виртуалните обекти в един компютър. „Умно“ вещество. Включително и органично такова.

— … така че — ето…

Гостенинът сложи на масата синьо-бяло-лилаво картонче с размери и дебелина на визитна картичка. И би приличало на такава, но в средата му имаше издутина като на блистер с хапче, само че с празно запечатано гнездо. Под гнездото личаха преливащи се букви: NERI. Когато се вгледа, Атанас различи, че по цялата повърхност на „визитката“ са напечатани по-дребни и фини надписи — Nano Engine Research and Inculcation.

— Да имаш компютър тук? Нека и със стар дизайн, хард клавиатура и монитор?…

Домакинът съчувствено-иронично разпери ръце.

Гостенинът се ухили.

— Шегувам се, разбира се. Това е информационен пакет, той сам си осигурява прочитане… — Протегна ръка към картончето, тя увисна за миг във въздуха, а после се отдръпна.

— Нещо не е наред?

— Не, гледай.

Над картончето цъфна холографски многостен с надписи по повърхностите му. Бяха на арабски.

Сантов не се смути, разсмя се.

— Момент… ето. Смартуерът поддържа всички възможни езици… Ето така.

Пръстите му се потопиха в многостена и наименованията на опциите елегантно се промениха в разбираеми… и смущаващи. Едните стени мъждукаха оранжево и носеха маркер „Външни (ЕКСТРА) опции“:

Ариадна (категории: 30) Нарцис (категории: 50) Хестия (категории: 70)
Полидевк (категории: 10) Деметра-Артемида (типове екосфера: 5000) Хефест (категории: 75)
Мнемозина (Информарий) ДИЗАСЕМБЛИРАНЕ (анализ; рециклиране; заличаване)

Другите, „Вътрешни (ИНТРО) опции“, меко фосфоресцираха в жьлто-зеленикаво:

Асклепий — Хирон подсистема Персефона ЕГИДА параТанатос
СТИКС Протей София подсистема Евномия
Прометей Хермес Дионис подсистема Морфей

Но трите най-горни, изтъкани от лазерна светлина триъгълни плочки сияеха виолетови и с бели букви известяваха:

ИЗАЛАБ ИНЖЕКТИРАНЕ
АГАТОС ДЕМОН — Съветник-Посредник

— Смартуер? — хвана се за последната чута дума Атанас, старателно опитвайки се да не изглежда объркан.

— На определено ниво миниатюризация компютърът като хардуер се слива с програмите си, това се има предвид под въпросния термин.

— Аха.

Сантов внимателно се вгледа в събеседника си.

— Знаеш ли — каза той с примирение, — май не бива така изведнъж да ти стоварвам всичко на главата…

— Освен че ми стовари самия себе си.

Гостенинът се престори на глух и продължи:

— … затова нека малко ти опресня паметта… И така. Сещаш ли се кога Джон фон Нойман формулира принципите на самокопиращите се машини?

— Ммм… през 1951-а.

— А структурата на ДНК кога е описана?

— През 1953 година от Уотсън и Крик. Да ми беше дал конспект преди изпита, професоре…

— Препитването свърши — намигна Сантов. — Именно откритията на фон Нойман и Уотсън и Крик поставят началото на стратегически преходния тип технология — имам предвид генното инженерство и биотехнологиите. А през 1974 година Норо Танигучи описва техника, която ще борави с отделни атоми и молекули. Нарича я нанотехнология. Наномашините на практика представляват молекулни машини. Те функционират…

Атанас изведнъж ясно си припомни, че преди двайсет и кусур години Сантов приказваше с отчетлив и дразнещ ухото английски акцент. Сега в говора му това не се забелязваше. Вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Май сме водили вече тази беседа.

— Именно! — зарадва се Сантов. — Но позволи ми да довърша. Природни биомашини са общо казано рибозомите, ферментите и хормоните. Първите строят белтъци по програма, кодирана в РНК, която пък не е нищо друго, освен транскрибирано копие на клетъчната ДНК. Копирането се извършва от произведените от рибозомата други биомашини — ферментите, които наброяват огромно множество и отговарят още за такива неща като промяна на структурата — често това е разрушаване на важни за жизнения цикъл на клетката белтъчни молекули. Хормоните пък предават сигнали, които казват на клетката в какво общо състояние да се намира и какво да е поведението й. Успехите на учените с манипулиране на биологичните молекулни машини още през 80-те години на миналия век бяха значителни, но представляваха едва начални стъпки към имитиране на работата на молекулните машини в естествения им мащаб. При все това бе синтезиран белтък със свойствата на токсин от пчелната отрова, модифицираха също така купища природни ферменти. През 1982 година в швейцарските лаборатории на IBM беше създаден растерен тунелен микроскоп — зонд, с помощта на който стана възможно подреждане по избран начин на отделни атоми. Четири години по-късно бе изработен и атомен силов микроскоп. През 1989 година Доналд Ейглер изписа с помощта на тази уредба абревиатурата IBM, подреждайки атоми на ксенон като детски кубчета. А преди това, през осемдесет и пета, излезе книгата на Ерик Дрекслер „Машините на съзиданието“, в която се обърна внимание на проблемите, свързани с развитието на нанотехниката. С една дума, по онова време вече са били налице потенциалните възможности за построяване на изкуствени наномашини — било с помощта на атомни зондове, било чрез препрограмиране на рибозоми. От нанороботите се изискваше да съчетават в себе си качествата на рибозомите, да обединяват действието на ВСИЧКИ ферменти и хормони, взети заедно… и да не са изградени от белтък. Белтъчните полимери не са удобни от инженерна гледна точка като материал, защото, например при изсушаване, наномашините престават да функционират, сваряват се при висока температура, повреждат се от радиация, разграждат ги химикали…

Сантов за миг спря. Атанас го слушаше, втренчил очи като омагьосан в бавно въртящия се призрачен многостен над картончето блистер.

— Наномеханичен компютър с един милиард байта памет е голям един микрон, тоест многократно по-компактен от днешната микроелектроника, девет порядъка по-миниатюрен от аналогичната техника в началото на века. Бързодействието му се дължи на следните причини — да, механичните сигнали се движат сто хиляди пъти по-бавно от електрическите, но пък изминават един милион пъти по-късо разстояние… — Гостенинът сложи ръка върху картончето, за част от секундата през холографския многостен премина накъсване на изображението. Дланта на Сантов покри цялото картонче, оставяйки само малко ъгълче, но многостенът не изчезна. — Това тук е мощен център от механични нанокомпютри, мисля, че са стотина милиона, и база данни с размер един квадратен милиметър — нанобиблиотека. Картата съдържа и някои други екстри, за които ще стане дума по-късно… Библиотеката, вярно, е разточителна по площ, тук са оставили прототипа й, понеже си работеше прекрасно, но има и по-изпипани модели. Съдържа цялата информация на сто и шест световни библиотеки и филмотеки, както и около четиристотин терабайта подбрани материали от ресурсите на интернет. И има капацитет да побере още толкова, сам разбираш, информацията трябва да се подновява…

Атанас конвулсивно посегна към раницата си. Извади минералната вода, но без да иска изсули и пистолета. Сантов премига към оръжието. Домакинът посегна нервно, овладя се и го пъхна обратно, а после премести и раницата до себе си. Шумно изпи няколко глътки вода.

— Слушам те, продължавай… — изрече малко дрезгаво и махна с ръка. — Ако си жаден…

— Не.

— Разсеях те, нали?

— Няма значение.

— Тогава да попитам нещичко?

— Да, кажи?

— Компанията ти не фалира ли пет години след нашата среща?

— Фалира, да. За пред хората. А всъщност — премина под шапката на специално създадена секретна правителствена комисия. И продължи да работи. Ето това е резултатът! — сочеше картончето.

— Хм. Колко струва туй нещо?

— Само този образец се води като имущество за седем-осем милиарда световни кредитни единици. Цялата програма е глътнала стотици милиарди, не знам точно колко.

— А, кха… как се сдоби с това… съкровище?

— Откраднах го, Атанасе. Присвоих си труда на един многоброен екип, член на който бях и аз. Превиших си правата, така да се каже. Но в случая няма как да си поискам моя дял, продуктът е цялостен, затова го задигнах целия. Да, откраднах го — повтори, като се усмихна.

Настъпи пауза. Двамата мъже внимателно се разглеждаха. От гората се чу почукване на кълвач, крясък на сойка.

— И какво ще го правиш? Ще го продаваш? — попита най-сетне домакинът.

Сантов се засмя.

— Каквото ми трябваше от него, взех си го! Никой не може да ми плати толкова пари… а и за какво са ми? Реших да го раздавам безплатно.

— Хм. — Атанас пак отпи от шишето. — Свършил си голяма беля. Никой ли не те преследва? Нещо не ми се вярва…

— Виж, строго погледнато, аз не откраднах продукта… а си направих нелегално копие. Нанотехниката с това е хубава, че може да се репликира. Големият зор беше да накарам репликатора да извърши копирането, без да узнаят за това колеги, шефове, мутри от службите за сигурност… А после послушно се пенсионирах. Макар че ме сърбеше да изчезна. Щях да инсценирам злополука без невинни жертви, въпреки че изпълнението би било голямо предизвикателство, да не кажа подвиг с тия нови модели безопасни автомобили… И дойдох тук… при теб. — Наведе за малко глава. — Много се притеснявах дали си жив още…

Домакинът изсумтя.

— … Дали си запазил ясен ум. Това изобретение… — Сантов посочи с пръст картончето и сви вежди, лицето му стана сурово. — Това нещо не бива да остане в трезорите на секретни институти. Там ще е опасно за човечеството и цялата планета. То е като могъщ дух в бутилка, но по-особен. Ако го държиш затворен, ще се озлоби… или ще го употребят за вреда, за зло. И само ако го пуснеш, само тогава заплахата до голяма степен е елиминирана.

— Ами… страничните ефекти? — осведоми се Атанас.

Гостенинът въздъхна.

— Няма как без тях. Страничният ефект е един — удрям света с камшик през гърбината и го карам да препусне в галоп… Дори да не е благодеяние, пак е по-малкото зло, отколкото да оставям нещо толкова могъщо под контрола на… плиткоумни типове, държавници демек.

— Хайде сега, все едно всички учени сте ваксинирани от тесногръдие и проклетия… — измърмори събеседникът му. — Правилно ли те разбирам, че искаш… да ми дадеш от… това?

— Напълно.

— И… на мен пък за какво ми е?

— Ще станеш като мен — простичко отвърна Сантов, разпервайки ръце, сякаш подканваше да го разглеждат като мостра. — Ще си върнеш младостта. Сещаш се как, нали? Това, дето го изприказвах, те подсети за всичко останало…

Атанас кимна. Да, вече наистина си спомни всичко от отдавнашната беседа. Ученият му рисуваше фантастични картини на невероятни възможности и плашещи с мащабите и разнообразието си перспективи…

— Външно не се подмладих нарочно — обясни Сантов, изтълкувал по свой начин мълчанието на събеседника си. — Ще събудя подозрение, известно време ще трябва да внимавам да не ме пипнат… а после надали ще ме гонят.

Домакинът си мислеше за лекотата, с която гостът му караше велосипеда.

— Атанасе?

— А… прощавай, отнесох се. Имам още един въпрос… няколко де.

— Колкото ти душа иска! — Сантов се облегна на стената.

— Защо аз?

Въздишка на домакина се сля с тази на гостенина.

— Защото нямам други останали живи познати… — призна Сантов. — Поне не такива, с които бих желал да продължа да имам някакви отношения! — добави добросъвестно накрая.

Атанас все още се нуждаеше от време.

— Ти… какво точно си правил в този проект? — попита със слаб интерес.

— Съставях модел на идеална жива клетка, необходима за програмирането на машините за клетъчен ремонт. С колеги, разбира се. И карта на близо стоте хиляди видове белтъци в човешкото тяло — кое къде се намира и къде наистина е необходимо. Поддържането на идеално здраве с помощта на нанотехника в тялото се свежда до селективно разрушаване на пречещи на нормалното функциониране на клетките структури — мастни натрупвания по кръвоносните съдове, патогенни бактерии, органични токсини и неорганични отрови, ракови клетки… По този начин разчистваш пътя на организма към безупречната работа. Е, и реконструкция на ДНК-веригите.

— Попитах, защото не можах да се сетя що за специалност имаше ти…

— Биохимик. После допълнително специализирах инженерен микродизайн.

— Аха…

— Атанасе… Виждам, че пристигнах съвсем навреме. Не ме поглеждай така изпод вежди, не сме малки деца! Разгледай хубаво опциите на продукта… помисли. Животът МОЖЕ да стане хубав. Постижими стават много неща. Ти ме попита защо съм избрал теб. Не си само ти в списъка ми, който хич не е малък. Но си сред малкото, за които бих съжалявал, ако откажат. И знаеш ли защо? Защото независимият дух у хората не се среща често. Защото повечето просто ще пропилеят този дар! — щракна с пръст върху картончето, което се отмести, без това да се отрази ни най-малко на холоизображението, призрачният многостен плавно се премести подир емитера си. — Повечето хорица ще го използват за глупости! Но това си е тяхна работа, да си трошат главите. А за теб съм сигурен, че ще го употребиш правилно. По свой си начин, да, не като мен. Но правилно. Убеден съм.

Домакинът дълго мълча, а после промълви:

— Благодаря ти. Даваш ми наистина сериозен… дар. Само че… дори твоите мънички вълшебни, чудодейни машинки не могат да ми върнат онези, които съм обичал… — замлъкна и преглътна с усилие.

— Така е — тихо се съгласи Сантов. — И много съжалявам, че съм закъснял…

— Не си. Загубих ги преди много години, още преди да те интервюира онзи млад маймуняк от списанието ми. — Атанас сърдито избърса очи. — Как ти е малкото име? Не го запомних още тогава.

— Добромир — подсмихна се гостенинът. — Колко подходящо, нали?

Разсмяха се.

— Добре, Добромире — каза, забавлявайки се с играта на думите, Атанас. — Ще си помисля. А ти… що не се настаниш в спалнята отляво? Да си починеш, нищо че не ти трябва почивка. НА МЕН ми е необходима.

— Става. Обаче преди това мисля да отскоча долу до селото да напазарувам разни лоши неща за ядене като месища, вина, сладкиши… — Той се изправи, разкърши снага. — И… би ли ми дал пистолета?

— Стига, Сантов! Сам го каза — не сме хлапета!