Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 37 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране
zograf-ratnik (2010)

Издание:

Николай Теллалов. 10–9

Оформление на корицата: Николай Теллалов, 2007

Използваната за корица картина е „Св. Мария Магдалина“ на Пиеро ди Козимо, 1490 г.

Издателство „Весела Люцканова“, 2007

ISBN: 978–954–311–058–2

История

  1. — Добавяне

2.

142-о денонощие (16/09/71)

 

През 1798 година светът не бил същият като преди. Била извършена революция, която развяла знаме с хипнотизиращите и омайни думи „Свобода, равенство, братство“. Под тези диплещи се на флага благи слова се разнасяли глухите удари на гилотината. Човечеството стигнало до идеята за нацията вместо принадлежността към семейство, род или племе, до патриотизма вместо верността към вяра и васалната покорност към господаря, изобретило тоталната война, при която врагът официално бил не само противниковият войник, но и селянинът, който храни този войник. В края на осемнайсети век последната практика още едва покълвала, ужасния си разцвет щяла да достигне чак след век и нещо. Но будните умове на ярките личности вече усещали накъде шурти историята и търсели оправдание за предстоящите безчинства. В съчинението „Трактат за закона на народонаселението“ английският свещеник Томас Робърт Малтус постулирал, че поради експоненциалния ръст на населението при линейно нарастване на хранителните и други ресурси, войните и епидемиите всъщност са неизбежно и полезно зло. Баницата имала ограничени размери, а гърлата, петимни за нея, се умножавали.

Под различни форми неговата теория просъществувала чак до края на бълк-епохата.

Малтус е бил прав — ресурсите винаги са ограничени. Само че баницата не остава същата. На практика проблемът с гладуващите не е проблем на липсата на баници, а проблем в разпределението им. Оттук се родили идеите за равно разпределение на благата — утопична социалистическа идея, възможна за осъществяване само в концентрационен лагер. Част от света потърсила други начини.

Затова било естествено да се вземат мерки за контрол над раждаемостта и гъвкав подход при разпределението на ресурсите.

Нанотехниката привидно решила с един замах проблема на нарастването на населението — хората с наноимпланти, фактически дългожители, като че ли нямали мотив да се размножават безогледно. А баниците се синтезирали направо от въздуха и калта.

Малтус е прав — ресурсите дори при пестеливост и съзнателно отношение на отделните хора, при отказ от излишества, пак няма да стигнат.

Временно отлагане на кризата е излизането в космоса. В огромното пространство като че ли по̀ може да се постигне динамично равновесие между гърлата и баниците. Значи Малтус все пак е сгрешил? Бъдещето ще покаже.

Космосът, по-специално Близкият космос, е наистина обширно място. Пълен е с планети. И в същото време се състои от празнота. Самата Слънчева система, която е само нищожен къс от вселената, ако би имала размерите на средна човешка стая, не би се забелязала от обитателя на помещението, освен ако не му направи впечатление искрицата на смаленото Слънце. Искрица колкото глава на топлийка.

Но планетите не са най-удобното място за живеене. Атмосферите често са отровни или липсват. Гравитацията затруднява свободното придвижване, ограничава изграждането на различни конструкции, които да не са прекалено сложни. Земята е само една, останалите светове хич не се славят като много благоприятни за заселване, дори с помощта на нанотехника. Предполагат наистина сложни проекти, както съвместни усилия на голям брой хора или поне допитването до мнението им, след като ще живеят там, но особено належащо е наличието на организираща сила, сиреч държава, а тъкмо държавата през новата епоха е загиващо явление. Много по-удобни за колонизиране са дребните парчета материя, известни като метеорити и астероиди. Трилиони тонове вещество. Скална маса, често съдържаща съединения, подобни на нефтени шисти. Вода. Желязо, никел и кобалт. Редки елементи, които на Земята се намират твърде дълбоко — в горещата мантия при високо налягане. Астероидите са богати на метали от платиновата група, съдържанието им е по-високо от това в земната кора. Сведението е за онези, които биха искали да си направят тоалетна чиния от чисто злато. И най-важното предимство на астероидите — прозрачният вакуум не спира потока енергия от Слънцето. Пустото пространство е доста по-безопасно място от мразовитите урагани на Юпитер, Сатурн и Уран или киселинните дъждове на нажежената Венера, стопените вулканични пустини на Меркурий, криогенния ад на Нептун, серните гейзери на Йо, мрачния бездънен океан на Европа… Впрочем, тъкмо там не е лошо да се живее. Стига да си го хареса достатъчно сплотена и солидарна общност от съмишленици и приятели.

В космоса сблъсъците между дребни тела вече са по-скоро изключение, отколкото правило, дори в астероидния пояс между орбитите на Марс и Юпитер. Филмовите кошмари, при които совалки лавират сред премятащи се в пространството скали, повече отиват на обстановката ВЪВ вътрешността на Сатурновите пръстени, но пък пръстените на Уран и Юпитер можеш да ги прекосиш по права линия и е напълно вероятно да не ти се наложи да маневрираш. Иначе да, прелитат дребни метеорити, но те НАИСТИНА са редки скиталци в колосалните обеми на Слънчевата система. Радиация и високоенергийно лъчение? Има си начини за надеждна защита — черупки от скална маса, наситена с тежки метали, електромагнитни полета, подсилен противорадиационен смартуер. За сметка на това обитаването на открития космос значи — простор, възможност за безпрепятствено маневриране и комуникация. А и вакуумът е идеална среда за повечето производствени процеси, при които се държи на чистотата на продукта. Колонизирането на един голям метеорит поради неговата компактност е по силите на един-единствен човек, снабден с подходящи репликатори, при това — в разумен срок. От момента на стъпването върху огромния къс планина до построяването на удобно жилище минават броени дни или даже часове, минути. За седмици или няколко месеца астероидът се превръща в орбитална станция с всички достъпни за фантазията и асемблерните комплекси удобства. Има място за милиони и милиони Малки принцове. Място за милиони и милиони космически обиталища, уютни и независими от никого, освен от волята, желанията и прищевките даже на собствениците им.

И всеки, стига да иска, може да захлупи своята роза да не я изяде някоя заблудена овца, както и да наблюдава по двайсет и повече залеза за един ден.

Затова космическите емигранти се насочиха към астероидите. Освен всичко друго, те много по-лесно се крият от нежелани погледи. А я скрий един Марс, една Луна, един Титан!

* * *

— Двайсет и един астероида с диаметри по около десет километра — обяви Сантов.

Алексей машинално кимна. Той също се беше включил към оптиката на капсулата.

— За бомбардировка на Земята? — предположи.

— Категорично не! По-скоро карантина… Дайсънова сфера. В случая — дантела. Би била дебела около милиметър, ако ще е плътна…

— Не ми прилича на непреодолима преграда.

— Не е. Но ще предупреждава за излизане на апарати като твоята капсула. Нищо чудно дори да ги задържа.

— Случайни метеорити и микрометеорити ще я направят на решето тая сфера.

— Тя си Е решето. А и ще се самовъзстановява, предполагам, че е сто на сто смарт… Алармена инсталация.

— Ще я разрушат, докато се строи! — възрази отново Алексей. — Няма да седят със скръстени ръце — нито Блокът, нито Панфедерацията.

— Но тогава ще бъде открита война с феноморфите от астрополисите. И не забравяй, че поради липсата на доверие не следва да се очаква своевременно сътрудничество между Блока и Запада. Ще се намеси и Южното сдружение… Всичко това е предвидено от феноморфите, предполагам. О!…

— Какво?

— Няма да е сфера! Нито дантела! Твърде силно ще повлияе на падащата върху планетата слънчева енергия, ще засенчва светлината, може би дори до един процент. Няма да си го позволят, за да не предизвикат климатична катастрофа…

— Че защо да не си го позволят? Чудесна репресивна мярка.

— Защото ще пострадат невинните, Ленкер. А баш виновниците за пиратските нападения няма да бъдат засегнати.

— Така е, ще си опазят гъзовете. Смяташ феноморфите за толкова хуманни?

— ЗНАМ го, Ленкер. И не хуманни, тоя термин вече се осра тотално. Прецизни. Искат да накажат само отговорните за набезите. Да не мислиш, че не изпитват никакви чувства към Земята?

— О, сигурен съм, че изпитват. Много топли даже. Горещи. С температурата на плазма, от която никакви наномашини не спасяват.

— Те обичат Земята, диване такова. Не по-малко от теб и със сигурност повече от мен.

— Тогава за какво са докарали двайсет скалища? Почти трийсет трилиона тона. Демонстрация на сила? Ще искат да им предадат „пиратските“ главатари?

— Те са си пиратски главатари, няма нужда от ироничен тон за думата „пиратски“. Не, Ленкер, целта е същата, само че не по начина, който ми хрумна първоначално. Просто ще обвият Земята със…

— Сферичен пласт за сигурност като около астрополисите си. Милиард милиарди микроспътници.

— Именно. Чудя се защо не са го направили много по-рано.

— Пак няма да ги оставят да го довършат. Базите ни ще го горят с фокусиращи соларни огледала.

— И ще успеят да изпарят трийсет трилиона тона?

— Хм. Трудно, но не неосъществимо. Не целия пласт, само на отделни участъци… Да, при достатъчна дебелина на слоя другаде пробивите ще се запушват бързо. Колко, мислиш, че ще е дебела зоната, в която ще се съсредоточи основното количество орбити на микроспътниците?

— Знам ли? Хиляда километра.

— Охо! Значи ще ги ударят скоро, преди да са сколасали да ни затворят в хилядакилометрова черупка.

— Тпру, Ленкер! Спри коня! Ако Блокът почне да изпича микросателитите, небесата над Земята ще светнат, феноморфите със сигурност ще пуснат в ход най-жароустойчивите си наномашини.

— Колко устойчиви? Във фокуса на едно соларно огледало температурата е практически същата като слънчевата фотосфера. Шест хиляди градуса.

— И сателитите могат да са с огледални обвивки. Казвам ти — небето ще СВЕТНЕ!

Пауза.

— Тоест слънчевата радиация по планетата ще нарасне. За това ли намекваш?

— Струва ли ти се, че намеквам? Директно ти го казвам, момче младо! Панфедерацията ще протестира, Сдружението — също.

— Като загреят за какво става дума, ще спрат да лаят.

— Ще „залаят“ гражданите в Панфедерацията. Такова нещо не може да се потули. Поне номинално панфедералната администрация зависи от общественото мнение. Правителството няма да се реши да се включи в активни действия против сферичния пласт на феноморфите. Хората ще искат да се преговаря.

— Ами! Панфедералните власти ще обявят извънредно положение и ще запушат устата дори на прехвалените ви демократични съвети на технократите. ТЕХНИТЕ прехвалени когнитариати тоест, не ТВОИТЕ или ВАШИТЕ, ти нали си свободно реещ се електрон…

Сантов се замисли.

— Я чакай да видя какво казват законите им за правомощията на когнитариатите да одобряват или да налагат вето над обявяване на извънредно положение… — Проточи се дълго мълчание, докато феноморфът трескаво търсеше нужната информация. — Аха… Тц. Не могат да реагират толкова бързо. Когнитариатите са форуми за дискусии. Евентуално за седмица или месец да суспендират дори военно положение, но не могат да попречат такова да бъде обявено. Язък.

— Любопитен съм как го научи? Актуални ли са ти данните?

— Дръпнах ги от Скайнет.

— Имаш връзка с нета? Оттук?

— Ами да. Кое те притеснява?

— Притеснява ме това, че каналът ти към мрежата може да се проследи.

— Хм. Може, да. Но трудно. Използвах връзка с феноморфите наоколо.

— Браво! Сега знаят къде сме!

— По-важно е да се скрием от ТВОИТЕ, нали? Косможителите няма да ни закачат. Не съм им казал, че на борда на моята капсула седи военен престъпник и пират.

— Твоята капсула…

— НАШАТА, Ленкер. Успокой се. Нашата, която ще си остане изцяло твоя, когато приключим работата си.

— Вече не знам как ще стане.

— Главното е да измъкнем твоите близки. Ти, освен тях, имаш ли още някой предвид? Нямаш ли си приятелка?

Алексей забави отговора си.

— Вече не. Тя е волнонаемен към наземното подсигуряване на диверсионните ни сили. Няма да ме последва. Познавам я добре. По-скоро ще ме застреля.

— Много идейно гадже си имаш.

— Карахме я прекрасно заедно, докато всичко беше наред.

— Докато убиваше наляво-надясно в космоса? А после се появих аз и ти съсипах мирния животец!

— Не е лъжа…

Сантов съжали подполковника.

— Ако държи на теб, все някак ще й обясниш…

— Зарежи. Жени има много по този свят. Няма да ми липсва така, че да не се изтърпи. И без това не съм се замислял сериозно за брак с нея.

— Хм. Добре. Ти си знаеш. Има още време да размислиш.

— Я се… Чакай, чакай… Ето, какво ти казах! Погледни курсовия екран! Базата маха камуфлажа.

В капсулата по общо споразумение бяха затворили илюминаторите, Сантов бе изградил вместо тях по вътрешната страна на корпуса плоски екрани за обзор. Дори херметизира рейдера и запълни помещението с въздух — разточителство според Алексей, но феноморфът държеше на комфорта, от който всъщност обективно не се нуждаеше. Капризен дядка.

Капризният дядка впи очи в екрана. Ограденото от компютърна графика местоположение на покритата със стелт обвивка база вече не беше пусто. Очертанията на космическата станция на Блока изпъкваха като контури на архаично фотографско изображение при проявяване. Тръби, четири тороида за центробежна гравитация в намиращите се в тях отсеци, антени, дебаркадери… Надлъжната ос на станцията се намираше в естественото си положение — насочена по вектора на силата на привличането на Земята, сочеше с дебела сферична издутина планетата. В края на протегнатата в противоположна посока решетчеста мачта — (Алексей знаеше предназначението й, но не се потруди да го обясни на спътника си, по нея магнитен катапулт тласкаше заминаващите на мисия рейдери) — съвсем на върха й сякаш цъфваше лъскаво цвете. То се уголемяваше и огъваше в параболичен отражател. Слънчевите лъчи го докоснаха и екранът автоматично коригира рязко увеличената яркост.

— Соларно огледало, Сантов. Войната започна.