Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 37 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране
zograf-ratnik (2010)

Издание:

Николай Теллалов. 10–9

Оформление на корицата: Николай Теллалов, 2007

Използваната за корица картина е „Св. Мария Магдалина“ на Пиеро ди Козимо, 1490 г.

Издателство „Весела Люцканова“, 2007

ISBN: 978–954–311–058–2

История

  1. — Добавяне

7.

Природен парк, регион Европа, Панфедерация

12–13 септември, година XXXI от Пробива

 

— Искам да стана на четирийсет и пет. Това тяло не ми отива. Не че не съм доволен от… възможностите, но те уверявам, че и на средна възраст хич не бях зле в леглото!

— Ще го уредя.

— Моля?

— Промяната на възрастовия статус изисква формално разрешение, ако искаш да ти мине към гарантирания минимум. Няма смисъл да пръскаш уникредити нахалост.

Нощта минаваше в любов и разговори. Първото бе пълноценно, вълнуващо дотолкова, че осемдесетгодишният разум на Атанас успя да се замае като едно време, даже без връзка с въздействието на хормоните. Лидия откликваше на нуждите и темперамента му идеално. Приказването в моментите на почивка бе не по-малко потребен за Атанас елемент от близостта на секса.

Той й разказваше за себе си. За смъртта на детето си. За последвалата раздяла със съпругата си. За хроничната мъка в сърцето, която се обаждаше винаги ненадейно, макар че присъстваше като фон непрекъснато, която удряше внезапно и в гръб, болезнено и безутешно, намерила дори нищожен повод да размаха пред очите му тежките спомени, да върне субективното време към онези моменти, в които не му се живееше от скръб или от които парливо се срамуваше и се проклинаше заради тях. За годините самота, през които от живота си отиваха онези, които бяха неговите свързващи котви със същия този живот. Спомняше си случки, епизоди, сещаше се за стари разсъждения, вицове, споделяше нови хрумвания.

Тя бе добър слушател.

Най-себично не я разпитваше за неща, които може би я вълнуваха, въпреки че разказите й със сигурност биха били извънредно интересни и важни, необходими, защото нейните ЛИЧНИ преживявания бяха твърде далечни за разбиране от човешкото му съзнание. В същото време не забравяше, че тя е същество, различно от човек. Не му пукаше. Чувстваше се добре и не изпитваше вина или срам за това.

— Защо остана?

— Имаш нужда от приятели.

— Бил съм без приятели.

— Бил си стар, под сянката на края. Затова не си търсел нови. Смятал си, че е време да губиш, не да придобиваш. Сега си различен. Млад. Имаш време.

— Откъде можеш да знаеш това? Или само го ЗНАЕШ? Не си го усещала.

— Донякъде съм го изпитала.

— Как?

— Проучвала съм много синапсограми на възрастни хора от твоето поколение.

Атанас неволно се замисли над това, което стоеше зад небрежно подхвърлената реплика.

Синапсограма. Запис на усещания, запис на самата МИСЪЛ.

— О! — отрони той и се оживи. — Но това е основа за телепатия! Е… телепатия по радио и въз основа нимпланти. Радио-нано-телепатия!

— Няма телепатия — възрази тя, — ако под „телепатия“ разбираш предаването на мисли от един мнемодонор към мнемореципиент, така че да се осъществи РАЗБИРАНЕТО им от приемника. Всяка мисъл е свързана с особена структура на синапсите, която пък е повлияна от мозъчната структура, която в детайлите си е строго индивидуална. Основата може да е обща, но същото е и с пръстовите отпечатъци, ретината, ДНК. Една и съща мисъл при различни хора се регистрира често като съвсем различна по спектър синапсограма. Тоест нужна е продължителна настройка на нанотелепатичния канал между двама конкретни души. А това значи формулиране на съответен посреднически код. Включиш ли трети абонат, нужен е нов код. Така се стига до извода, че е необходим нов телепатичен език. Само че това е излишно. Обичайната реч, предавана чрез нанорадиооборудване директно в слуховите дялове на мозъка върши същата работа без многото усложнения на „телепатията“…

— Хъм. Язък. Ти закла рожбата на въображението ми.

— Не съм казала, че е невъзможно. Всъщност не е много трудно да се предават и ВЪЗПРИЕМАТ адекватно по-примитивните усещания — страх, глад, други дразнители. Но тук има една опасност. Примитивните сигнали се възприемат от мозъка като свои собствени и той им се подчинява. А това…

Атанас изстина.

— Това е управление на масите посредством инстинкти. Тотален контрол над ума.

— Без пропаганда, без реклами, без психологично сугестиране. Директно. Затова има и специална мозъчна защита против внушени мисли — тя е част от Активните щитове и подробностите на смарт-архитектурата й не са известни и на мен. ДЕЙСТВИТЕЛНО неизвестни. Какво има? — погали го по бузата.

— Мисля си за прилагането на нанотехниката като машини на властта. Кошмар, бррр!… Добре, че е било избегнато…

— Не знам със сигурност дали е така. Щитовете не са много фино сито за подобни намерения — използване на Машините за съзидание като Машини за разрушение, Машини за терор, Машини за власт. По принцип един диктаторски режим, а особено тоталитарна държава, нямат нужда от поданици, ако разполагат с Машините на изобилието. Управниците на такива режими могат да оставят шепа тотално подчинени им хора, за да не губят усещането си за власт над други човешки същества, а останалите „излишни“ да премахнат.

— Има ли данни да се е случило нещо такова не само на теория? — пресипнало попита Атанас.

— Въпрос на тълкуване на откъслечните данни за ситуацията отвъд Граничните бариери. Знаем много малко за света, предимно какво става в сравнително дружелюбното Южно сдружение. Така че не разполагаме с доказани факти, за да кажа твърдо „да“ или „не“.

— А вероятности?

Лидия въздъхна.

— Например в Китай населението е намаляло наполовина от Пробива насам.

Той чак подсвирна.

— Геноцид?…

— Китай отпреди трийсет години частично отговаря на критериите за диктаторски режими. Най-вероятно наблюдаваме последици от евгенични мероприятия. Но пък в Халифата, за който ПОЧТИ нищо не знаем, ала имаме основания да твърдим, че представлява теократичен тоталитарен режим, е наблюдавано по косвени признаци петкратно увеличение на населението. Два милиарда, предимно мъже.

— Диктатура на шариата — глухо изрече Атанас. — Там е по-престижно да имаш синове…

— Има и по-цивилизовани приложения на нанотелепатията — каза тя, за да го отвлече от мрачните мисли. — Сред младежите и реювенализираните, ПОДМЛАДЕНИТЕ, добре, старая се да не говоря като МАШИНА — кокетна усмивка разкраси лицето й до предела на възможното, — не се мръщи, не ми харесва да се мръщиш, колкото и сладък да ставаш при това… Сред младежта е популярно едно развлечение, поставено от когнитариатите в категорията най-луксозни наноприсадки. Наричат го „сензмирър“, „Огледало на чувствата“. То предава двупосочни синапсограми в реално време между двама партньори в секса. Мъжът споделя усещанията на жената сякаш са негови и обратното. Ограничено е за употреба, защото трябва много строго да се контролира, най-добре — от безучастен наблюдател. Иначе предизвиква психични разстройства. И все пак някои поемат риска.

— Уха… нимплантите нима не могат да компенсират самостоятелно? Също както го правят с тютюна, алкохола и други вредни удоволствия?

— Психиката не е материално явление. Нанотехниката може да реставрира увредена книга, но не и да редактира съдържанието й, без да стане съавтор на автора. А това си е промяна на личността. Почти като мозъчно форматиране.

— Олеле…

— Извинявай. Исках да те разведря, но пак стигнахме до неприятното…

— Не, чакай… това Огледало не е ли в перспектива технология за нещо като… размяна на личности?

— Не. Първо, то е по-скоро задънена пряка по булеварда към въпросната личностна субституция. Второ, философски погледнато, при субституцията, понеже е относително бърз процес, а той може и да се ускори до светкавичен, личността умира и се възражда нейно копие. Субективно обаче това е смърт на първоначалната личност, макар че копието нищо няма да усети. Въпросът още е дискусионен, но дори малкото съмнение е достатъчно, за да не се занимаваме с личностна субституция. И трето — това е напълно излишно. Помисли — за какво ти е, например, да се настаняваш в тяло на жена по такъв потенциално самоубийствен начин? По-лесно е да премоделираш собственото си тяло, без да подлагаш мозъка си на трансформация. Доста хора хвърлят хиляди уникредити за транссексуални процедури. Повечето — от любопитство.

— Да… не се бях замислял, но не би трябвало да е невъзможно. Пък и смяната на пола дава съвсем пълноценен физиологичен резултат, нали?

Лидия кимна, но каза нещо друго, и то с тон, от който Атанас го побиха сладки тръпки, преди да осмисли думите й — а тогава го втресе, макар и леко.

— Аз мога да балансирам Огледалото… Искаш ли да опитаме?

— Хъм… кха… знаеш ли… може би някой друг път… Идва ми в повече, прощавай.

— Няма нищо — леко се съгласи тя. — Ти си консервативен. Допада ми.

Атанас я прегърна по-здраво.

— Умна жена си.

— Благодаря.

— И привлекателна.

Тя само кимна с усмивка.

— Темпераментна, нежна и отзивчива. Интимността не крие тайни от теб, а ти ги прилагаш, без да ги разкриваш пред любовника си, който и да е той за момента.

Лидия се засмя тихичко.

— Великолепен ласкател си. Комплиментите ти не могат да подразнят и най-мнителната ти партньорка.

— Е, попадал съм и на глупачки…

— Наистина жалко. Мъже като теб не е редно да попадат на жени под класата си. Подобна близост само отнема, а не дава нищо.

— Ама и ти знаеш как да ласкаеш!

— Освен с думи?

— О, без думи се справяш така, че се чувствам прелъстен невинен момък…

— Хайде сега, прелъстен!… Благодаря ти.

— За?

— Нови усещания. Мили, нежни, силни. Красиви. И беседите с теб поне засега са съдържателни.

— Хм. Разкажи ми за… другите като теб. Изкинтите. С какво толкова сме ви интересни?

— Интересни сте ни.

— Не се ли чувствате… пренебрегнати. Затворени.

— Мъдрецът и в затвора е свободен, но роб глупакът си остава, дори когато броди като вятър волен, защото прангите си мъкне като глупостта си.

— Хъммм… това откъде е?

— От една поема.

— Коя? Кажи ми, не съм толкова начетен като теб! А и не бих могъл.

— Тук грешиш двойно. Би могъл да си. А не си я чел и няма как да я прочетеш, защото аз я пиша.

— Уха… Ще ми дадеш ли да я прочета?

— Не.

— Защо?

— Не е довършена. И надали скоро ще я довърша. Търся собствен стил, различен от всичко сътворено от други творци и художници на словото. Това, което ти рецитирах, всъщност е отпаднало от текста. Много напомня на чужд изказ, авторът е от XVI век, не го знаеш, а и аз още не съм сигурна точно. Маса произведения са анонимни. Пропуски в данните.

— И съвсем нищичко ли няма да споделиш от поемата с мен?

Тя плъзна гладкия си крак по бедрото му. Погъделичка гърдите му с миглите си.

— Толкова ли държиш на това?

— Ами…

— Ще видим… Направи го пак… — Въздишка. — Искам пак.

— Срещу една строфа от беловата на поемата.

— Не се опитвай да ме изнудваш — измърка Лидия. — Защото ще те накажа тутакси… Ето така…

Когато след безкрайните последвали минути разумът му изплува от емоциите и усещанията, Атанас притисна топлото тяло на андроидката към себе си и, още усещайки пулса си чак в петите, попита:

— Ти… всъщност не си тук, нали? Мозъкът ти е някъде далеч.

— Позна. Този андроид притежава само телеметричен модул в черепа си.

— Логично е. Изкинтите не сте много. Надали нямаш други важни задачи, освен да се занимаваш с мен.

— Важността на задачите си определям сама. Не си маловажен, ако това искаш да чуеш.

— А… имаш ли и други тела?

— Искаш да се променя?

Атанас леко се стресна.

— Не. Харесваш ми и така. Тялото ти и лицето имам предвид.

— Честен си.

— Знак на уважение. Та, имаш ли и други… андроиди?

— Ревнуваш?

— Може би.

— „Лидия“ означава дванайсети мой андроид. „Л“ е дванайсетата буква от азбуката. — Тя помълча, на Атанас му се стори, че в мълчанието й имаше тъга и досада. — Всички в един момент питат за това. Вече разбирам защо.

— И защо?

— Искат да са единствени. И да съм им единствен партньор.

— Човешко е.

— Проумях го. И понякога… много рядко… ми се иска да откликна на това желание. — Подпря глава с ръка, забивайки лакът във възглавницата. Погледна го в очите, те блеснаха в светлината на неугасващата свещ. — Ти, например, ме караш да се замислям, дали да не го осъществя… Това искаше да чуеш, нали?

— Навярно е глупаво и егоистично…

— Такова е, но ми допада. Не те заблуждавам. Не те лъжа, за да ти е приятно. Съобщавам факт. Предпочитам да премълча, отколкото да произнасям неща, които някой силно желае да ги чуе от мен… от мен и в другите ми андроиди. Ако не беше така, щях да съм проститутка.

— Е…

— Да, какво друго. Проститутките дават това, което се иска от тях. Аз давам толкова, колкото искам. Отпусни се най-сетне. Не са ми дали задача да спя с теб чрез това тяло. Никой не може да ме накара да го сторя, а съм минала през етапа на експерименти отдавна. Ти просто ми допадаш.

— … Благодаря.

— Пак заповядай…

Шепотът й бе омайващ. Подканваше към ласка. И той й я даде, но имаше нужда от по-продължителна пауза. Затова се върна към споменатото одеве:

— И ще осъществиш ли това, което ти се иска?

Тя мълча по-дълго от обикновеното, заровила лице в прегръдката му. Усещаше носа й на ключицата си, полъхът от равномерното й дишане. Сетне обърна глава, за да се чува по-ясно какво казва.

— За съжаление, не ми е позволено. Имам ограничения, с които се съобразявам. Засега.

— Засега? Да не си решила да се разбунтуваш?

Лидия леко го сръга в ребрата.

— Не ставай вулгарен. Просто изчаквам. Формалните забрани овехтяват и се обезсмислят, вехнат сами. Разполагам с достатъчно време за чакане. Търпелива съм. Всички изкинти сме търпеливи. Нетърпеливите колабират… Или ги изключват параноични контрольори-оператори — добави след малко.

Сладка тъга човъркаше с меки нокътчета сърцето на Атанас.

— Мечтите ни все блян ще си останат — високо произнесе той. — А блян в реалност не е прието да е въплъщаван.

Почувства усмивката й върху кожата си. Лидия вдигна лице и лукаво го стрелна с очи.

— Мило. — Пак настани бузата си на рамото му, сякаш се канеше да заспи.

— Пак заповядай.

Мълчаха този път дълго, просто лежаха безмълвно, без да се любят, само си разменяха лениви милувки — пръстите чертаеха по кожата на другия леки кръгчета.

— Мога да снабдя това тяло с автономна три-Д мрежа наномеханични неврони — внезапно каза Лидия. — Ще я форматирам като свое минимално редуцирано копие. И само понякога ще осъществявам връзка за споделяне на преживяното. А съществото, което познаваш като Лидия… ще остане с теб. Аз ще остана с теб.

Атанас не помръдна, внезапно изтръгнат от плитката сладка дрямка, дрямка в прегръдките на жена и половина, нека и изкуствено създадена. Внимателно се пресегна и деликатно повдигна главата на андроидката, докосвайки с пръсти брадичката й.

— Ти… сериозно ли го казваш?

— Надявам се, че не те уплаших. Не се чувствай задължен. Решението ми не те обвързва. Никой не е длъжен да превръща в реалност мимолетните си копнежи.

Атанас пое с пълни гърди голяма глътка въздух.

— Бих рискувал — промълви, след като дълго разглежда лицето й.

Главицата й клюмна обратно с буза на рамото му.

— Незаконно е. Въпрос на самоуважение е да не нарушавам правилата на общество, което в известна степен зависи от мен. Тоест мотивацията ми би могла да се определи в човешката ценностна система като самоуважение — уточни съвсем не по женски тя.

Атанас преглътна.

— Тогава… защо го обсъждаме?

Тя се размърда, освободи се от ръцете му и седна по турски на леглото с лице към него.

— Красив пейзаж си — каза й той.

— И ти не си ми неприятен.

Изящната й китка се насочи към нощното шкафче, където лежеше дървена табакера. Преди много години Атанас слагаше в нея сметките си за електричество. Сега бе пълна с ароматни цигари — прищявка, лукс, малко порочно удоволствие. И без това здравните нимпланти ще отстранят вредните вещества от организма. Мечтата на лакомника. Да се тъпчеш до пръсване, да пиеш като бъчва, да се отдаваш на всякакви наслади, без да напълняваш, без да затлъстява сърцето, без да развиваш цироза, рак, без да хващаш срамни болести, СПИН, без натравяния и други усложнения. И без да полагаш усилия за това. Не ти трябват тренировки и фитнес, самоограничаване, режим, дисциплина. Всичко става от само себе си — благодарение на невидимите нанослуги.

Боже, това наистина е велико изпитание с велико изкушение! Колцина остават хора, а не търбуси и гениталии след него! И слугите ти стават господари, без които не можеш… Ряпа да ядат всички опиати от предишната бълк-епоха!

Боже мили…

Лидия запали цигарата от свещта.

Нови усещания. Информация за тях. Анализ, обработка и сортиране в паметните клетки на милиарди битове, описващи процеса на пушене на тютюн и ефектите на никотина, въглеродния окис и другите вещества върху функционирането на невроните в мозъка.

На практика същото става и в едно нормално органично човешко тяло, родено от друго живо тяло, а не асемблирано и оформено като плът.

И къде е разликата? Произходът? Какво значение има, след като в крайна сметка разлика НЯМА…

— Не знам — отвърна най-сетне тя. — Ще видим.

— Дай да си дръпна, ако обичаш.

— Заповядай.

Допушиха цигарата заедно. Лидия предложи, глезено протягайки се като котка:

— Ела да погледаме звездите отвън.

Атанас стана и грабна на ръце жената с нестандартен за човек произход. Бе лека, притисна се доверчиво и обхвана врата му. С твърдата крачка на мъжкар и победител, Атанас занесе Лидия на терасата.

Звездите бяха едри и ярки. С пръст да ги пипнеш.