Николай Теллалов
10⁻⁹ (25) (Нано)

13.

Природен парк, регион Европа, Панфедерация

14 септември, година XXXI о. П., понеделник

 

— Няма космодруми. Има Асансьори. Космолифтове. Ракетни системи или други подобни апарати практически липсват. Чете ли нещо за космолифтовете?

— Запознат съм с принципа. Кабел е вързан към астероид за противотежест, който е на стационарна орбита, на хиляди километри над повърхността…

— Трийсет и пет хиляди.

— Да. Той виси над едно и също място на Земята, синхронизиран е с въртенето на планетата. А по кабела се движат кабини с хора и товари. Извън атмосферата има междинни станции, оттам вече може да се хване совалка.

— Самата противотежест е станция, бивш астероид, преработен от асемблерите. Кабелите обикновено са три, всеки се състои от дванайсет въжета със свръхздрава структура и асемблери за вътрешна поддръжка. Кабелите на земята са прикрепени на десет километра един от друг, а на главната станция — на един километър. Един кабел за качване — друг за слизане, един за извънредни кабини. Пет междинни платформи със совалки, тип „орбита-орбита“ и космически кораби. Само че совалките и корабите не извършват полети с хора. Решено е пилотируемите програми да се отложат за по-благоприятни времена… Предполагам, че разбираш защо.

— Защото Панфедерацията ще остане без хора. А практически няма как да държат в подчинение космическите градове. Там от немай-къде е наложително да се дадат за свободен достъп все по-универсални модели наноимпланти и приложения.

— Правилно. Поради същата причина е отложено заселването на световния океан. Парадоксално от всички страни, въпреки конкуренцията. Забавно, нали?

— Кошмарно. Диктатура на страха от свободата.

— Да разбирам ли, че искаш да отидеш в космоса?

— Засега само питам…

— Искаш ли да видиш наземната станция на близкия лифт?

— Ами… добре.

— Нямах предвид да ти я показвам на холовизор. Да отидем дотам със смартмобил. Ще отнеме час — час и нещо.

Атанас се замисли.

— Не. Мързи ме. Пък и нали каза, че следобед имаш работа… Трябва ли наистина да ходиш… „лично“?

— Освен кантората с Филип имам собствена консултантска приемна, и то именно за „лични“ срещи. — Тя не каза „посредством андроида“ и Атанас й беше благодарен за деликатността. Стана му ясно, че има хора, които искат съвет от изкинт не по Скайнет, нито по друг начин, освен традиционна среща, очи в очи.

— За какво те питат? Правни консултации?

— Не, юридическите въпроси са за кантората. Обикновено се интересуват за научни изследвания, културни проекти, аматьорите имат нужда от насърчаване и начална схема на действие. Могат да вземат материали от инфотеките, но се чувстват малко неуверени. Само че понякога искат от мен невъзможни неща, тоест да вземам страна в някакви морални дилеми.

— Пъдиш ли ги?

— Не, тези хора имат нужда от помощ. Препращам ги към психолози или просто ги оставям да си излеят мъката и объркването. Обяснявам, че не е редно да се меся и да давам оценки в тази чисто човешка сфера…

— Защо да не е редно!

— Защото съм твърде аналитична. Не съм в състояние да взема присърце болежките им. За целта трябва да обичам дадения човек. А не става да обичаш всички толкова интимно.

Атанас отвори уста и я затвори. Тя се засмя. Целуна го и се измъкна като коте от прегръдката му. Наметна си тънката басмена рокля с копчета от горе до долу, която синтезира отделно от основното си облекло, за да стои в долапа-гардероб на Атанасовата къща и която да облича, когато е при него.

— Щом не искаш да видиш космолифта на живо, нито ти се синтезира екран за стереовизия, нито искаш да ти холопрожектирам, ела поне го виж отдалеч!

И го издърпа за ръката от леглото.

— Нима се вижда оттук?!

— Я си размърдай мозъка. Разбира се! Не свързваш ли цифрите за размерите на това съоръжение с действителността? Тъкмо сега е достатъчно ясно, за да го различиш, миналите дни имаше облаци…

Лидия го замъкна, смеейки се, към малкото бапконче на другата спалня, която Атанас не обичаше да използва. Когато натисна дръжката на нестандартно тясната врата, той очакваше да чуе скърцане, но пантите се завъртяха безшумно. Ами да, къщата е реставрирана от асемблери…

На това балконче се излизаше само евентуално да се оберат дюлите от горните клони на кривото и старо дърво зад къщата. И сега имаше какво да се бере след около седмица или две. Листа и плодове напираха към стената и оставяха съвсем малко място на и без това тясната издатина, оградена с парапет от винкел и дъски — точно колкото да застанат двама души и да се целунат.

— Наско, съгласна съм, че тук е много романтично, но погледни на север, ако обичаш.

Атанас плъзна взор покрай стената и ръба на стряхата. След кратко вглеждане различи нещо като тънка сребриста паяжинка, опъната сякаш към зенита. По дължината й му се стори, че вижда по-ярки точки. В един момент тя прекъсваше, но окото оставаше с убеждението, че я има и упоритостта му се възнаграждаваше със съзиране на бледа звезда… по-скоро миниатюрна луничка — на самия връх на паяжинката.

— Уха!… Бях го видял и преди, но го помислих за инверсионна следа на самолет…

— Нощем се вижда по-добре. Очертан е с лазери и е опасан със сигнални прожектори.

— А защо не съм го забелязвал досега?

— Терасата ти не гледа към него.

Атанас се любуваше.

— Къде е закотвен всъщност?

— Карпатите. Наземната станция е на две хиляди метра надморска височина, върху стабилен терен, с мощни противоземетръсни основи. Регион Европа разполага общо със седем Асансьора. Използват ги само за поддръжка на сателитната комуникационно-наблюдателна мрежа.

Върнаха се обратно в къщата и в коридорчето Лидия се отдръпна от Атанас.

— Намери си занимавка сега! — рече хем строго, хем закачливо.

— Ами ти?

— Аз трябва да се погрижа да не гладуваш!

Той я изпрати с поглед и се зачуди какво би могъл наистина да ПРАВИ. А после му хрумна какво…

* * *

За първото си влизане в Скайнет Атанас реши да се довери на стандартния интерфейс, после щеше да го персонализира колкото си поиска.

Оказа се неподготвен да посрещне изживяването и дълго време остана бездеен онлайн, просто озъртайки се във виртуалната реалност на графичния стандартен облик на програмата навигатор.

Намираше се все едно в космоса или по-скоро в обема на безкраен океан с прозрачна вода. В нея плуваха подредени в подобие на идеална атомна кристална решетка стотици, хиляди, милиони, БЕЗБРОЙ многостени — кубове, тетраедри, октаедри, додекаедри, икосаедри и разни други, съставени от повече от един вид многоъгълници. Всяка тяхна стена бе като екран на телевизор. В пространството между многостените се плъзваха с невероятна скорост или лениво дрейфуваха незнайни по-дребни обекти, почти невидими, сливащи се с… фона? Средата? Ефира?

Атанас се рееше в този безкрай, стъпил върху бледооранжев триъгълник, от ръбовете на който дискретно се подаваха пипалца от букви — думи и изречения, пак се прибираха, изчакваха го да се окопити.

Атанас полека-лека се справи с изненадата. Илюзията бе съвършена. Чуваше тихичко мърморене откъм всеки многостен, от всяка негова страна. Усещаше се безтегловен, но някак си стоящ, без да е залепнал върху триъгълника. В същото време, с минимално усилие на волята, можеше да почувства тялото си, реалната си плът. Знаеше, че седи на шезлонг на терасата си, че е със затворени очи, че Лидия е на долния етаж и се забавлява да ГОТВИ на печката някаква манджа, но каква — не е казала, иска да е изненада.

И заедно с това умът му бе другаде. В Скайнет.

Най-сетне обърна внимание на ресничките-опции. Търсачки, Поща, Бележник, Трезор за съхраняване на интересуваща го информация, в него — отделни клетки за различни категории данни. Дотук — нищо непознато спрямо стария интернет. Аха, ето я разликата — двойник. Виртуален програмен робот, когото пускаш да лови интересуващи те теми. Засега Атанас не можеше да оцени степените на програмиране на двойника и докъде може да разчита на него въпреки описанията на функциите му. Комай нямаше проблем да го кара да върши повечето неща, които би вършил сам — включително участие в различни форуми и клубове. Интересно. Само не е ясно каква е ползата някой друг вместо мен, пък бил той и мой ДВОЙНИК, да чете, пише и отговаря на постинги… Така, нещо друго?…

Лична страница. Само трябва да я попълни, въпреки че не е задължително. Архив. Хм, за какво е той, след като има Трезор? Аха, за служебна информация — лична сметка в уникредити; частичен ДНК-спектър (пълната карта е лична и неприкосновена тайна); възрастов статус; списък живи потомци и близки роднини — (Празен. Празен, по дяволите… какъв друг да е?); — списък претърпени сериозни нанотрансформации (записана е трийсет и две годишната стаза); списък използвани нимпланти…

„Не са вписали прототипа, даден ми от Сантов. Аз съм човек с етикетче «Строго секретно». Или не? Забравена тайна папка, която по недоглеждане не е била разсекретена, но е изхвърчала вън от хранилището за класифицирана информация. Просто не са й махнали печатите, та част от миналото не фигурира никъде, само в паметта ми…“

Добре, а какво има още в Архива? Актуализираща се информация за закони и правила, тоест какви са задълженията му като гражданин. Ето ги и правата. А ето и нещо друго, филтрирано копие от неговото собствено полицейско досие — (Виж ги ти!), — почти празно, една-единствена бележка: доклад от 103-и градски участък на службата за обществен ред и безопасност. Без подробности — само факт, че е споменат в полицейски доклад. Бележката е оцветена в синьо. Според легендата на цветните означения, фиксираната от полицията негова проява е по-скоро положителна, отколкото отрицателна.

Хм. Нима това трябва да се казва точно „Архив“?…

Над върха на триъгълника, който винаги следва погледа на виртуалния Атанас, завъртайки се неусетно под нозете му, изниква голяма бяла чуденка, възклицателен знак. Всъщност — реплика, оформена да образува чуденката: търсят те.

И чуденката вибрира с гласа на Лидия:

— Наско, готово е! Долу ли ще слезеш, или да сервирам горе?

— Ами… горе.

— Тогава ела да ми помогнеш!

Атанас с въздишка се изключи от Скайнет. Беше вълнуващо това усещане за простор и безкрай… Момент! Върна се обратно във виртуалността — колкото да заръча на двойника да потърси информация за последните космически полети, контакти с живеещи в космоса, процедура за емиграция от Земята… и каквото се сетиш сам, двойник.

После се изключи окончателно и тръгна към вратата, за да слезе по стълбите на долния етаж, мъчейки се да определи по миризмата какво толкова е сготвила Лидия.

* * *

— Беше страшно вкусно… да не говорим за десерта.

— Наско, ти си пещерен човек, миличък. Аз не съм десерт. Нито основно ястие дори. Аз съм без конкуренция! Нали?

— И още как!

— Трябва да тръгвам. Чакат ме посетители в приемната. Ще закъснея със седем до дванайсет минути — за първи път през живота си!

— Всякога има първи път.

— Не ставай лаком. Тръгвам. Ако това те утешава — и аз нямам желание да те оставя. Бъди добро момче!

— Хмък. Късно ми е да ставам добро момче. А и не съм бил от „лошите момчета“, дето сваляха по-ярките мадами…

— Ярките мадами са били глупави по обясними причини — липса на опит. А по същество… никога не е късно! — Лидия разкърши рамене, вече скрити под официалния й костюм. Беше програмирала по-различни цветове: сиви за сакото и полата, люлякова блуза и шарено-пастелно шалче. — Така как ти изглеждам?

— Великолепно! Но не ми помагаш да съм добро момче, докато се фръцкаш така пред мен.

— До утре тогава! Както се разбрахме — в приемната ми.

— Ох… добре.

— Почини си. Отлагането на удоволствието е част от него. Чао, миличък.

— Не ме утешава — жално каза Атанас подире й. — Чао…

Заслуша се и след малко долови пърхането на смартмобил. А след още малко задряма.

* * *

Проспа най-цветната част от залеза и унило слезе на първия етаж, където нареди на инсталираните в дома асемблери да му синтезират голям, метър на шейсет сантиметра екран направо върху едната от стените. А след десет минути си пусна новинарски канал „Къси световни вести“. Настрои звука на тих и се разшета. Беше твърдо решил да вечеря печени картофи с малко сметана и поне два литра чешка бира коя да е марка — имаше я в нанотеката за синтез наред с хилядите други ястия и напитки. Само че картофите си поръча СУРОВИ, за да ги опече НАИСТИНА — в камината под жарта. Истинска жар — днес без компромиси!

Наложи се да поръчва картофите два пъти — по невнимание допусна да му ги асемблират обелени. Зарови ги в жарта и излезе на двора с шише бира в ръка. Бутилката спокойно можеше после да я метне в къпините и малините, но не смяташе да се държи просташки, въпреки че опразнено, шишето щеше да се разгради от инсталираните в него дизасемблери — смартиндекс 0,5 за рециклиране на отпадъци…

Атанас се намръщи и се опита да се наслаждава на пивото, без да размишлява за нанороботи. Да си представя, че ги няма, внуши си той. Нищо на този свят го няма! Само аз, бирата, къщата, звездите… и Лидия, която обаче е далеч. Не, за Лидия сега също не е уместно да се разсъждава, за да не почне да изглежда леглото твърде самотно без нея. Ето, „телевизорът“ донякъде притъпява липсата на гласа й, но пък с него не може да се водят интересни беседи… или могат? Не, не, не, стига глупости! Пий си и се радвай на нощта! На запад още мъничко светлее, значи е вечер, да… Наздраве.

Бирата бе хубава. Реши да я маркира като „предпочитана“, но следващия път ще опита друга. Може да си го позволи. За почти три денонощия е похарчил по-малко от триста уникредита. А в сметката си има още четирийсет и кусур хиляди…

Сети се за Космолифт–4, с котва в Карпатите и станция на десетки хиляди километри от Земята. Обърна се на север, но му се наложи да се измести в другия край на двора, защото силуетът на къщата и дърветата отзад затулваха нужната част от небето.

Ярката звезда на Главната станция — (забелязваше се, че не е точка с лъчи, а миниатюрен диск, по-едър ОТ, но не толкова бляскав КОЛКОТО Юпитер) — преливаше в различни цветове. Като мъниста по-долу от нея блещукаха Междинните станции. Атанас напрегна зрение и различи, че най-долната Междинна има формата на гривничка, нанизана през средата си на нишката на Кабелите, но тях продължаваше да ги вижда като единствен опънат сребрист конец, потъмняващ към хоризонта. Като че ли по протежението му се усукваха разноцветни ивици, пълзяха надлъжни припламвания. Открояваше се на фона на звездното небе не толкова с яркостта си, колкото със своята необичайност. Атанас се озърна на изток, но Луната още не бе изгряла, а може и да беше новолуние… дали да направя справка с Календара, подфункция на едната от опциите на навигатора ми в Скайнет?

Потрепна, защото в този момент в полезрението му изникна перлен блед плик. Лична поща.

Пфу, не се отказват бюрократите да му вземат къщата! И по нощите досаждат! Нямат ли тия пощи филтър против спамъри?!

Поклати глава. Посланията на Администрацията вероятно не можеш ги маркира като спам. Пресегна се, за да загаси писмото, но преди това поиска събджекта му.

„Бележка в пощата Ви на Скайнет. Темата на бележката е криптирана.“

Бре! Скайнетски вируси ли крие тая бележка? Мнителна реакция — упрекна се. Даже безславно загиналата през трийсетте Яху-поща в последните си години имаше много добра антивирусна защита.

Подвоуми се за секунда и даде мислена команда за влизане в Скайнет. Стандартен облик, моля. Момент… намери малката пейка до оградата, два пъна с две дъски върху тях, настани се… давай!

Просторът на Скайнет отново го замая за момент.

До триъгълника платформа се рееха стилизирани книжни томове — добити данни от двойника. И голям плик — получената бележка. Отвори я.

„Интересуваш се от космоса? Или от това как да отидеш там? Ела по линка в персонална чат-стая, ако си сериозен.“

Замръзна. Какво е това? Съвпадение? Хм. Двойникът е ровил из инфобанки, може някой да го е проследил. Но какво всъщност предлага този Някой? Плямпане и тюхкане? Подписка против законите за временно ограничаване на космическите разходки и заселване на необятните му пространства? Или…

Или е полицейска провокация.

Да бе. Прекалявам с конспирациите, а?…

Нерешително прехапа устни.

Писмото пред него започна да се разпада на изчезващи парчета. Остана само линкът, но невидимата ръжда загриза и него.

Охо! Това пък наистина КАКВО Е? Авторът на бележката го е страх, та затова унищожава посланието си? Или е трик за привличане на вниманието, за разпалване на любопитството?

Линкът изтъняваше, но още можеше да се прочете. Не приличаше на някогашните интернет-адреси…

Атанас го „сграбчи“ с виртуалната си ръка (неотличима наглед от истинската и запазила чувствителността си — линкът бе прохладен и грапав като нерендосан дървен брус) — в следващия миг…

Не той полетя, а обемната решетка информационни обекти се лашна и потече покрай него, стъпилия здраво върху триъгълника на навигатора си. Последваха няколко изкълчващи окото остри виража, притъмняване, внезапно сияние, решетката пак се движеше, Атанас успя да се отърси от опасението, че ще го смаже. И после — пук! — редом цъфна куб с тъмносиви стени, матово отразяващ светлината от близките сайтове и инфотеки. Кубът се завъртя и се обърна към виртуалния Атанас с малката си вратичка, подобна на люк в морски кораб или подводница. Става и за космически кораб, стига на него да има изкуствена гравитация…

Вратичката се отвори, но вътре не се виждаше нищо, освен мъгла.

Добре де, за какво се вкопчих в тоя линк, ако няма да влизам?

Вратата се затвори след него, а мъглата се попи в стените. Помещението бе малко, пластмасово на вид. Кръгла масичка в средата и два стола — като в евтините бистра. Две бутилки на масата — „Старопраменско пиво“ и „Кока-кола“.

След съвсем кратко стъписване Атанас реши, че персоналната чат-стая не генерира всички детайли от интериора, очевидно се намесва и неговият навигатор, който, свързан с мозъка, е уведомен по дефиниция, че в момента истинският Атанас пие същата бира. Вероятно стаята отправя покани към навигатора да създаде на собственика си уют. И той го прави, без да губи бдителност — индикаторите за информационна защита на платформата одеве светеха в най-висока степен на готовност. Като искрици над виртуалните рамене, те го последваха и в стаята.

Дотук добре. А къде е човекът, пратил поканата за виртуална среща?

— Момент, моля… събеседникът ви пристига… зарежда се в киберпространството… след една минута.

Гласът идваше откъм бутилката кола.

Атанас сви рамене и седна. Така и така седеше в реалността, защо да стърчи тук? По неведом начин бирата се озова в ръката му, без да е посягал към нея — ами да, правилно… Отпи и почувства, че у дома, на пейката, прави същото. Само че вкусът и ароматът на пивото се различаваше от виртуалните миризми.

А не би трябвало, след като връзката е директно церебрална — помисли си Атанас. — Навярно е направено нарочно така. В стандартния интерфейс, който ползвам.

Непознатият подател на поканата цъфна на стола отсреща от раз.

Атанас го огледа с любопитство и след кратко колебание разпозна в образа пред себе си известен някога артист, в момента гримиран като мафиот или шпионин — шапката над очите, шлиферът, черни кожени ръкавици… май все пак е мафиот — на ревера има червена роза.

— Интересува ли те наистина възможността да се заселиш в космоса? — без предисловия започна собственикът на чат-стаята.

— Кой си ти? — Атанас нямаше намерение да играе чуждо хоро. Държеше поне да се споразумеят за компромисен ритъм.

— Как кой? Нанодилър, разбира се!!!

Трите удивителни направо излетяха от устата на събеседника заедно с репликата и запърхаха наоколо като мухи.

— Името имах предвид. Аз се казвам А…

— Стой! Не ща да го знам! Ако се споразумеем и задвижим сделката, но после ме хванат, не искам да те издавам! Разбираш, че и аз не бих желал да ме издадеш…

— Кой ще те хваща?

— Виртуалните ченгета, как кой? Чакай, да не си ми пратил свой минимизиран двойник?

— Не. Отскоро съм… тук. Не съм се запознал с обстановката.

— А… Емигрант. Отскоро в Панфедерацията. Или отскоро… не, не, мълчи. Колкото по-малко лична информация разменим, толкова по-сигурни ще се чувстваме. Не биваше да ми казваш и това одеве. Могат да те проследят.

— Да, ама как тогава да ти съобщя, че някои елементарни неща не ги знам?

— Прав си. Повишен риск обаче. И не само за теб, но и за мен. Затова после ще платиш малко отгоре.

— Какво да ти платя? Тоест… с какво да ти платя? Уникредити?

Събеседникът се задави от смях. Смехът на тази му виртуална маска не бе добре изпипан.

— Така направо ще поканя данъчните инспектори и реалните полицаи у дома си — да ми надянат изолиращ пашкул и хайде в стаза-затвора! Не, разбира се. Плащаш с нещо, за което ще се споразумеем впоследствие. Услуга. Синапсограма на някой по-така спомен. В краен случай — образец от твоята ДНК-идентификация.

— ДНК?

— Само разпознавателния модул! Не ти я искам пълната! И гарантирам, че докато си на Земята, няма да я използвам.

— С какво гарантираш?

— С думата си. Никът ми е Делон. Всички дисиденти от нета ме знаят. Няма да се излагам с лъжи я!

— Аха, това обяснява виртуалния ти образ… знаеш ли френски?

— Имаш предвид дали го владея без церебронимпланти? Не отговарям на такива въпроси. Може да ме разконспирират. Много безгрижно го раздаваш, господине. Мисли малко по-логично.

— Точно така мисля. И гледам, че вече ме излъга.

— Хайде бе!

— Твърдиш, че не знаеш името ми и никакви мои лични данни. А как тогава ми прати бележка? На открития ми Скайнет-адрес?

Въздишката на Ален Делон бе толкова истинска, колкото истинска е усмивката на пиктограмата „емайл“. Образец за театрално-механично действие.

— Ако не се преструваш, май наистина не разбираш какво е Скайнет. Проследихте чрез скрит двойник. Ползвам много такива двойници. Те са автоматични и ползват служебната информация на нета. Тоест онази нейна част, която се контролира от изкинтите. А тя е поверителна и недостъпна за никого, даже за самите виртуални ИИ. Докато не нарушавам правилата им естествено. Иначе, ако можех в нея да си крия деловите контакти, щях да съм гарантирано недосегаем за виртуалните копои. А така — най-най-много да проверя дали потенциалният ми клиент е сигурен, тоест да не е агент на Ви-По под прикритие. А преценката дали не съм попаднал на лабилен тип или страхливец я правя по време на беседата.

— Аха. Добре. Извинявай.

— Никога не се извинявай за прояви на подозрителност и предпазливост — назидателно рече Делон-мафиотът и захапа стърчащата от колата сламка. Допреди секунда нямаше сламка. Атанас все още не можеше да се досети коя точно роля на актьора е използвал нанодилърът за своя маска. — Доверието в днешните времена се гради върху подозрителност и предпазливост. Иначе баш хората сме загубени в това блато. Добре, сега дай по същество…

— Момент, имам въпрос. Виртуалните ИИ нещо различно ли са от… хм, хардуерните?

— Не винаги. Има физически изкинти без собствени проекции в нета. Има и виртуални ИИ, които не са свързани с конкретен изкинт, монтиран в бункер с неизвестно местонахождение. По тая тема мога да ти приказвам с часове. Нека обаче си поговорим за твоите нужди. И така, искаш в космоса, нали?

— Не съм решил категорично. По-скоро да.

— А наясно ли си с живота там?

— Никак.

— Ох… Знаеш ли, редно е да ти подхвърля малко апокрифи по въпроса и да ти кажа чао. Времето ми е ценно. Всеки час очаквам да ме изчислят и да ме гепят, след което ще има да плачете десетина години за Ален Делон, осъден на принудителна стаза. Настина вероятността да ме заловят става все по-голяма. Седем години им се изплъзвам, но това не може да трае до безкрай. Затова ще ти пусна малко аванта, въпреки че не обичам, а и не е безопасно да се разправям с неориентирани… така, първо ти трябва комплект нимпланти за космонавт. Смартуерът им обаче трябва да е с дезактивирани лицензионни подпрограми, чрез които компаниите с правителствени разрешителни контролират всички възможни масови нанопродукти. Аз предлагам такива хакнати нимпланти.

— Сам ли ги „хакваш“?

— Кои сам, кои вземам от колеги разбивачи. Второ, трябва да измислиш начин да излезеш в космоса. Сам разбираш, с Асансьорите не става. Можеш да отидеш до тях на екскурзия, може дори да се уредиш с посещение на стратосферната Междинна срещу бесен спад в сметката ти… което ще ти коства още от подаването на молбата не само кръгла сумичка в уникредити, но и плътен полицейски надзор. Допреди няколко години хората бягаха по море до космоса.

— По море?

— Ами да. Само срещу допълнителен комплект нимпланти „Ихтиандър“. Освен това, да ти го подчертая — ВСИЧКИ нанопродукти, които ти давам, са БЕЗСРОЧНИ. Нямаш нужда да ги препотвърждаваш пред лицензираната фирма след изтичането на договорния срок. Май не знаеше за срока, а?

— Не, не знаех.

— Уловка, приятел, тъмно дело на бюрократите и някогашните богаташи. Всички имплантирани нанопродукти са ПОД НАЕМ. Водят се собственост на държавата. А тя един вид ги е дала за стопанисване на корпорации и фирми. Даже здравните циторепаратори в месата ти не са твои по право, по елементарно човешко право да си здрав и да си жив. Дадени са ти като жест на благодеяние. Та първо тях трябва да разбия и да ти преформатирам допуска като безсрочен, какъвто имат само шепа хора по легален път. Познай кои са те. Бълк-милиардери и висши бюрократи, послушни политици, разни заслужили измекяри — боклукът на човечеството. По-опасният боклук. Нещо като радиоактивните отпадъци от едно време. Иначе дребните хорица с интелигентност под средната, те са просто смет, малко токсична, малко смрадлива, заема място, разваля пейзажа, но не те убива за броени часове или минути. Та това мероприятие е нулевият цикъл на нашата сделка — регулиране на сегашните ти нимпланти… стандартен пакет носиш, нали?

— Ъхъ…

— После идва имплантация със специализирани хакнати космонавтски наномашини. Давам ти също така комплект екзопродукти за оцеляване. Това е третото на практика. След това — нещата са в твои ръце. Аз моята работа ще съм си я свършил. Обаче се чувствам задължен да ти кажа за какво трябва да се погрижиш. Път за бягство към космоса. През океана вече не върви. Подводните гранични заграждения мога да ти помогна да преодолееш. След това ще си доплуваш до спокоен район и екзопродуктите ще ти спретнат направо под водата, а морската си е хем суровина, хем охладител за синтеза, чуден космически кораб ще ти спретнат. И ако те хване изведнъж шубето, а ти е допаднало да си живееш като риба, оставаш си в океана. Ама вече не върви. Блокът и Сдружението такива чудовища пуснаха в моретата, че мъчно ще оцелееш. Същите твари си сътрудничат с нашенските, панфедеративните гадини, които дебнат наред със сателитите за стартиращи ракетоплани. Свалят ги, братко. Най-безмилостно. Често бегълците загиват. Затова сега повечето се предават. Доколкото знам, през последните две години никой не е успял да се измъкне до орбита. Но… има начини. Ще ти ги кажа, като му дойде часът за това.

Атанас стискаше празното бирено шише в ръка, вцепенен от наученото.

— Нататък — продължаваше нанодилърът с прякора Ален Делон, — щом се озовеш в космоса, най-добре си търси парче вещество. Вече не съм сигурен дали можеш да разчиташ да се снабдиш с нужна маса от Луната — май и дотам стигнаха мръсниците… А може пък да са колонии на феноморфи, които си пазят къщата. Ако е така, ще те приемат на драго сърце в някоя от техните общности, но това е вариант, на който не разчитай. Много е хубаво, за да е истина без уловка. Мисли за Луната като за опасно място с жандармски патрули от Земята. Търсиш метеорити. Събереш ли около хиляда тона маса — вече нямаш грижи, асемблерите от екзопакета ще ти направят такава крепост, че няма от какво да те е страх. Живей си и проклинай мръсниците, които си мислят, че до края на света ще държат цялата планета в робство! Това те чака, мой човек — ако наистина си решил да се махнеш и да живееш като човек, а не като плъх!

— Хм. Кои са феноморфите?

— Феноморф значи „фенотипно модифицирано човешко същество“. ДНК и разум — човешки, тяло… тялото можеш да си го оформиш каквото ти душа иска, стига да ти е удобно и да отговаря на изискванията на условията, в които ще живееш. Космическите жители много рядко запазват традиционния хуманоиден фенотип — човешкият организъм не е кой знае колко приспособен към космоса. Освен ако не се изграждат сложно устроени хабитати. Теб самото строителство и поддръжка не те бъркат, но моят съвет е — не залагай на много сложни неща. Природата е гледала да реализира най-простите за дадените условия решения. Послушай я. Така повече ще разбираш витасферата, която ще обитаваш през по-голямата част от времето. Има, разбира се, по-радикално решение — тотална киборгизация на организма и тогава безвъздушното пространство ти е като морето за рибата… но психологически май все още няма подготвени за такава крачка. В апокрифите има сведения за няколко нещастника, които се побъркали след подобна тотална трансформация. Грешката им е била, че са я извършили БЪРЗО. А за да има изгледи за успех, дори най-напредналите феноморфи казват, че нещата трябва да стават постепенно — двайсет и повече години. А през тия двайсет години — къде ще живееш? В херметичен хабитат естествено. Та оттук е мъдрият съвет — не го прави много сложен, така че да не можеш сам да си обясниш и представиш как функционира… Май е това, в общи линии. Като за първа среща.

— Още една виртуална среща ли ще имаме?

— Да. Да уточним нещата. Да обмислиш струва ли си да поемеш всички рискове…

— Струва си. Да се срещнем за инсталиране… имплантация тоест.

— Ха. Чисто технически няма как да стане направо за имплантиране. Трябва ми малко твоя ДНК… не да ти крада кода! Не се ли разбрахме? АЗ не правя гнусни номера. ДНК-то ти ми трябва, за да програмирам нимплантите ти предварително, ин витро. То е част от разбиването на идиотските лицензионни и контролни кодове. Така че първата среща… може и да не ме видиш на нея. Просто ще се разберем да ми предадеш образец за извличане на ДНК.

— Кръв, косъм с корен, кожа…

— Да, да. Храчка в носна кърпа също става. Уговаряме място и време. Пускаш кърпата на земята и си тръгваш. Аз, мой помощник или личен дрон вземат пробата. След три-четири дни ти пращам бележка къде и как ще стане…

— Заразяването.

— Хе-хе. Май си по-печен отколкото изглеждаш.

— Просто съм… стар. Възрастен.

— Ясно. Разбирам. Мога да те заразя лично. Бих могъл. Само че, ако вече ми имаш доверие, не ме карай да го правя. Казах ти — вероятностите за провал растат главоломно. Ще е обидно да се издъним и двамата. Поне един трябва да оцелее, иначе няма файда от всичките мъки изпитани и нерви похабени. Така че ще ти пратя една моя добра позната. Симпатяга е. Ако речеш — по най-приятния начин ще те зарази.

— А-хъм… не, виж, имам приятелка…

— Добре. Уважавам целомъдрените.

— Е, не съм чак целомъдрен. Просто не искам да й изневерявам, дори формално да е.

— Точно това имам предвид. Май наистина си на бая календарни годинки. Днес под целомъдрие не се разбира да си девствен, а моногамен… стоп! Ами приятелката ти? Нея тук ли ще я оставиш? Тя знае ли?

— Още не. Но… струва ми се… тя няма нужда от заразяване.

— Има ли си вече нужните наноприсадки? Или ще търсите от друго място за нея?

— Ами…

— Не ти се сърдя. В моя бранш конкуренцията е най-благородната. Възможно най. Обаче пак излишно рискуваш — да попаднеш на немарливец или…

— Провокатор?

— Напоследък не бих се учудил и провокатори да са пуснали, макар че уж гледат да спазват законите. Имам предвид некадърник. Немарливец — значи, че е лесен за проследяване от полицията, издънка човек. Некадърникът е още по-опасен. Няма да доизпипа смартуера, без който ще загинеш във вакуума. Е, лесно ще ги разпознаеш такива пишман-дилъри. Просто бъди малко по-подозрителен. Ако все пак има нещо — аз ще съм насреща.

— Ще го имам предвид.

— Тогава помощничката ми само ще те целуне. Няма как, ще направиш компромис. Ако дотогава намислиш да се обърнеш към мен за екипирането на гаджето ти, в слюнката на колежката ще има смартуер и за твоето момиче, пък вие вече се заразявайте както ви е кеф…

— А защо просто не ме одраска по ръката?

— Имунните наноусилватели ще дизасемблират „заразата“. Драскотината е агресия, нимплантите за защита целостта на организма за една микросекунда преминават на най-висока степен на тревога. Няма да стане. А така — отиваш на малък купон, веселиш се, разпознаваш моя човек, танцувате, правите се, че се сваляте, мляс едно по устата — и напускате партито, все едно си търсите място да продължите. Но от вратата — всеки по пътя си. Помощниците ми носят нимпланти за лицепластика, за да не ги разпознаят поне видеокамерите. Сазерни детектори и проникващо сканиране не се лъжат от такива номерца, да не говорим за ДНК-идентификация, но върши работа. Простите неща са най-ефективни. Знаят се, но са толкова много, че винаги можеш да си с една крачка напред. Е, колебаеш ли се още?

— Относно кое?

— Относно дали наистина да вземаш стоката ми — отвърна нанодилърът. — И дали ми имаш вече доверие. Усъмни се де. Това ще ти е гаранцията.

— Вярвам ти. Беше… убедителен. Дори май с риск за себе си.

— Имаш предвид, че много ти обяснявам? И че може да съм ти издал някои тайни на занаята? Това е неотменимият риск на професията. Трябва да спечеля доверието на клиента. Без него няма сделка. Истинският риск е прекалено дългото ни общуване в криптирана чат-стая, не това, което ти разправям… Така, остана последната точка, и уговаряме мястото на срещата за предаване на ДНК-проба.

— Плащането?

— Харесваш ми, братко! Опитът си е опит. И така?…

— Ами използвай тогава ДНК-то. Нали каза, че става като плащане?

Ален Делон замълча и с елегантен жест — показалец пред очите — повдигна периферията на шапката си. Блеснаха сините очи върху познатото от филмите лице. Атанас си помисли, че наистина е малко странно да приказва с образ на един от любимите си актьори. Навярно поради това откриваше в лицето на Делон подробности, които преди не беше забелязвал.

— Виж какво — произнесе нанодилърът. — Самоуважението ми ме кара да те предупредя, че подобно средство за размяна е твърде щедро от твоя страна. Нямаш ли нещо… по-малоценно? Спомени, от които да се свали синапсограма? Аз ще ти обясня как става и на кой адрес после да ги пратиш. Може и да ги запишеш на метаболитен РНК-носител. Тоест ще почерпиш помощничката ми с един-два бонбона. Ние после ще свалим синапсограмите от нейния мозък.

— Ами… добре. Какви спомени те интересуват?

— Не мен. Други клиенти се интересуват. Клиенти, от които се снабдявам с важни неща. Без тях не мога физически да осъществя модифициране на смартуера. Така че, съобразявам се с вкусове, които не одобрявам, но не обсъждам и не осъждам. Постарай се да не реагираш емоционално и ти.

— Добре.

— Участвал ли си във военни действия, придружени с насилие, убийства?

— Не. Освен… не, не.

— Да си попадал в катастрофа с транспорт, да си бил свидетел на природни бедствия?

— Лично — не.

— А да си… извършвал ти някакви такива лоши неща? Разбираш вече какво се търси, нали? Спомени за изчанчен секс, видяна чужда смърт…

— Не.

— Нищо травматизиращо?

Атанас помълча. Призна кухо:

— Детето ми умря. Преди много време.

— Съболезнования. Може да свърши работа. Имам какви ли не извратени потребители на чуждо нещастие.

— Не! Не. Това… няма да го споделям. Няма да го продавам. Нека си остане ДНК-то.

Ален Делон въздъхна, този път доста по-естествено. И неочаквано „прескочи“. Тоест за миг стана черно-бял и смени позата си със скок, без последователни междинни движения. Стана толкова светкавично, че Атанас реши, че му се е привидяло. Разликите между предишната и сегашната поза на маската бяха съвсем дребни. Нанодилърът каза:

— Твоя воля. Помисли обаче. Нека все пак направим още една виртуална среща, става ли?

— Излишно е.

— Абе не е излишно, защото току-що научих, че е станала беля с един от моите помощници.

— О… съжалявам.

— Аз повече. Но вече нищо не мога да направя. Ще ти се обадя пак. Тогава ще ти кажа как да предадеш пробата. И ако си променил мнението си за заплащането — ще се разберем. Хайде, тръгвай си.

Вратата вече се отваряше, в рамките на касата трепкаше мъгла от екранни телевизионни смущения.

— Само един въпрос на довиждане — помоли Атанас.

— Да изисква кратък отговор.

— Заплащането не ти е най-важното, нали? Или съм те надценил?

— Съвсем малко. Все с нещо трябва да възмездявам прясно оборудване и нанополигони. Ако не ми се налагаше, щях да разбивам смартуер и да го давам на хората без нищо в замяна. Въпросът е принципен. Така се боря с държавата, която няма вече никакви реални основания да съществува като съвкупност от институции. Дори като идея. Защото идеята на държавата е да потиска. Полезните неща тя върши от немай-къде. Пазенето на хората от вътрешни и външни врагове — местни престъпници или чужда армия, това е страничен ефект, не основна цел. Само че, господине приятелю, аз съм достатъчно умен, за да НЕ СПРА да искам заплащане за услугите си. Хората, дори повечето от най-добрите човеци, инстинктивно не ценят онова, което им идва даром. Тъжно, но е факт. Затова и ти, колкото и готин да ми се виждаш, ще си платиш като поп. Пък аз няма да те подведа, доколкото зависи от мен. Хайде, до скоро.

— Чакай, а какво е…

Закъсня — Ален Делон беше изчезнал. Но над стола му, на нивото на главата, висеше шапката му на мафиот или таен агент.