Николай Теллалов
10⁻⁹ (16) (Нано)

4.

Рейдер-капсула, тип „Сокол“, на подход към земната орбита

137-о денонощие от началото на мисия № ХА457Б (12/09/71)

— Предците ми са немци, поканени да се заселят в руските земи от цар Петър Първи през осемнайсети век. Отначало са били обикновени бюргери, земеделци, после купили шлепове да карат стоки нагоре и надолу по течението на Волга. Оттам е прякорът — Корабовладелеца, станал фамилия. После… после един от малките синове на прапрадядо Карл станал артилерист. Бил се против Наполеон. Нататък сме все военни в рода. Сражавали сме се с турци, с англичани, пак с турци, с австро-унгарци… след това — с белогвардейци. После са ни пращали в Сибир, върнали са ни на фронта да се бием с финландци, после с поляци. С германци. Нататък — японци. Украински бунтовници. Китайци. Американци във Виетнам. Афганистанци. Кавказ. Иран. Средна Азия. И така чак до самия „Пробив“! — Алексей произнесе думата витиевато, подигравателно. — Ние му викаме — Заразата.

— На Запад предпочитат термина Пробив.

— Пробив в какво?

— Пробив в изначалните начини за боравене с веществото. Безпрецедентна техническа революция. Научна също. С всичките й последици. Не е било възможно да я удържат. Тя е като шило в торба.

Алексей изсумтя. Беше се дестазирал за всеки случай преди три часа. С неканен гост на борда е по-добре да си готов и да възприемаш събитията в реално време. Не да мъждукаш, усещайки един нормален час като субективна секунда.

— Да не би да ми казваш, че не е било НАРОЧНО? — запита надменно.

— Нещо такова. Сменям кон за офицер.

Няколко секунди Ленкер изучава новата обстановка върху виртуалната шахматна дъска. Сви рамене.

— Приема се. Не, не вярвам да е било БЕЗ ДА ИСКАТ. Планирана работа си е. Акт на агресия. Преди това дълго са разработвали нанотехниката в дълбока тайна — върна се към въпроса на страничния разговор.

Косможителят нямаше нищо напротив да бъбрят, докато играят. С дразнещо спокойствие, той каза:

— Тайната в случая е обяснима с недоверието между старите водещи държави, притежателки на ядрено оръжие. Ако се разбере, че една страна е конструирала ефективни асемблери, това значи, че е получила решаващо предимство пред целия свят. Не смяташ ли, че твоите хора моментално биха изстреляли ракети с атомни бойни глави?

— Можеха да предложат сътрудничество в конструирането.

— А гаранциите, че сътрудничеството е честно и открито? Няма такива. Разработването на нанотехника не е като строеж на танков завод. Това е часовникарска работа, фина и изисква като материална база не повече от малък апартамент в общежитие, да речем. Такова сътрудничество още повече би изострило отношенията между партньорите, които си нямат доверие и държат пръст на ядреното копче… Логиката тласка конструкторите да се спотайват, докато не са готови с инсталиране на Активни щитове и глобална противоракетна отбрана, при това отбрана за всички…

— Да-да, за всички. Не ме баламосвай с тия изтъркани клишета. Алергичен съм към пропаганда. „Чадър за цялото човечество“! Помня лозунгите. Дрън-дрън.

Стори му се, че онзи се усмихва. Приготви се да чуе аргументи в защита на тоталната противоракетна отбрана, която де факто НАИСТИНА бранеше ВСИЧКИ, но наистина ли бе измислена да действа така? Кой би си плюл в суратя! Нещо се е объркало и това е, антиракетните системи излезли от контрол и почнали да не различават свои от чужди…

Вместо това обаче феноморфът очевидно реши да го подхване отдалеч.

— Искаш ли да ти разкажа една история? — попита небрежно косможителят.

— Хм. Давай.

— Представи си някой, който работи в малък център за конструиране на асемблери. Той не е съгласен с начина на прилагането им и взема определени мерки против вероятността смартуерът да остане монополно владение на една малка група хора. И този някой действа, но ето че се дъни в личната си конспирация и тръгват да го арестуват…

— Да, представям си.

— Поне не ти е трудно, израснал си в страна с вековни жандармски традиции. И ето — арестуван е. Стазират го. Но искат да изяснят някои неща. И го извеждат в парастаза. За да водят разпитите в реално време, разхлабват стазата още повече. И започват: кажи това, кажи онова, с кого си в сговор, кой ти помогна, кой не ти попречи… Обаче нашият арестант е очаквал да го гепят, затова взел мерки… Невронните клетки са изумително творение на природата, метафорично казано. Природата не твори. Природата е съвкупност от възникващи и оцеляващи структури. Творчеството е присъщо на разума или поне на същества с нещо като нервна система. От механична и кибернетична гледна точка невронът е сравнително просто устройство, синапсите също. И могат да се възпроизведат под формата на механични устройства, които да са по-компактни от оригинала. Заемат по-малък обем. А и почват да действат по-бързо. Тоест, мислят бързо. Но и отделят пропорционално повече топлина. За да продължат да са бързомислещи, им трябват мегавати енергия отвън и перфектна охладителна система. Но, може и без нея. Тогава ще мислят по-бавно. Със съизмерима с невроните скорост. Ето на това заложил арестантът още по времето, когато не бил арестант. Задействал процедура за постепенно и на малки дози заместване на нервните си клетки в мозъка с нанокомпютри. Сметнал, че ако го извърши наведнъж или по-бързо, по този начин съзнанието му ще умре, а това не му харесвало като перспектива. Вярно, би продължило да живее КОПИЕТО на неговото съзнание, но това пак не е приемливо, нали? А постепенното заместване, едва ли не неврон по неврон, давало надежда, че съзнанието няма да умре, ще е непрекъснато. Само да пипа полека-лека и малко по малко ще настани непокътнатата си личност върху друг носител, различен от белтъчната пихтия. Така действал нашият затворник. Изградил си нов мозък, екипирал го с подходящи наносетива и поддържащи наносистеми. И когато в края на разпитите усетил, че му готвят бързо и безвъзвратно умиране — по високи съображения за общо благо! — ускорил процеса и скъсал връзките, управлявали човешката му обвивка… И избягал — в себе си. Да можех да им видя мутрите на господата от националните служби за сигурност! Не се сетиха къде да ме търсят. Ако бяха послушали специалистите от Лабораторията, щяха да ме разпитват на подходящо изолирано място. Но мутрите винаги се мислят за по-отракани от „умниците“. И аз се измъкнах от огромните пространства на бившата си мъртва плът… бях смален до бълха — я открий и захапи бълха де! Скочих в косата на един от агентите. Той ме изнесе навън… и се впуснах в едно вълнуващо приключение. И ето ме — тук. Засега. Бъбрим си и играем шах. Ти си на ход, между другото.

Алексей се престори, че мисли над партията. Всъщност се мъчеше да подреди чутото в ума си. Искаше да зададе смислен въпрос, но се поддаде на обикновеното момчешко любопитство.

— Колко си голям сега? Пак ли колкото бълха?

— Учил ли си биология в училище? Колко е голяма една амеба?

— Брей!…

— По-едър съм. Мога да гледам амеби за домашни любимци — вместо хамстери. Тоест бях такъв, като ти се лепнах. Сега съм колкото твоя бивш и непрежапим Ка-Пе — един малък чайник.

Неволно Ленкер поклати глава.

— Не съм имал никаква представа за физическите размери на КП… — измърмори той.

— Великански е. Заради радиаторите си. Те му позволяват да е бърз, но не излишно — от него не се иска да обработва по терабайт в милисекунда… СИГУРЕН ли си, че искаш да местиш тъкмо ТАЯ пешка?

— Защо не. Ако не хитруваш и не ускоряваш анализа си на вариантите, е добър ход.

— Хм. Не е зле. Никак не е зле… Впрочем спокойно би могъл да упрекваш МЕН за „вероломното“ инсталиране на Активните щитове по планетата. И последвалото нанозаразяване без предупреждение.

Алексей наостри уши.

— В смисъл? Защо теб?

— Защото в един момент проумяха какво съм направил. И се уплашиха, че мога да избягам при конкурентите им. При вас. Каквото и да приказват, те имаха етнически подход към проблемите и сметнаха, че съм русофил. И избраха най-логичната стъпка, при която ако не печелят, поне да не губят — пуснаха репликаторите на воля. Това е бил не толкова разумен, колкото принуден ход. Не са имали друг. Нарича се стратегия без загуба в теорията на игрите. Не е било заговор против вас конкретно и света като цяло.

Ленкер се почеса по тила през шлема. Събеседникът или има огромно самочувствие… или не лъже. И ако казва истината… трябва ли да му се ядосвам?

— А защо просто не са засекретили дълбоко изследванията си? Тотален мораториум върху конструиране на нанотехника — и край на проблемите!

— Когато се опитаха да наложат подобни забрани върху генетичните изследвания и човешкото клониране — да не би някъде да се постигна успех? Спряха ли бъзикните с гените? Не, Ленкер, веднъж ако нещо е изобретено, то рано или късно ще бъде открито отново, някъде другаде. Щом една лаборатория е постигнала нещо, въпрос на време е друга лаборатория в друга страна да постигне същото. И тогава предимството ще е в ръцете на другата страна. Искат или не искат, първите трябва да продължават — до край. От страх, че ще ги изпреварят. Процесът става стихиен, може само да се яхне провокираната вълна. И вече нищо не зависи от човешката воля, освен опитите да се минимализират негативните последици, поне донякъде да се канализира това, което ще се случи. Светът се справи горе-долу добре с тази задача. Само че не продължи по естествения път нататък, а се закова на място. Тури капак на тенджерата, но няма как да изключи котлона. А налягането расте. Или — по-сполучливо сравнение — затворил е джибри в бъчва, ферментацията е почнала, не може да се спре…

Минаха няколко минути в мълчание. Алексей се мръщеше под забралото, хапеше устни. С удоволствие би гризнал малко нокътя на показалеца си, вреден навик от курсантската школа. Нямаше как да стане, уви. Това не е като да се почешеш през бронята.

И уж старателно претегляше думите си, пък отново попита, воден повече от емоции, а не от пресметливостта си на офицер от специалните части.

— Как… как се казваш?

Комай въпросът смая миниатюрния космически жител.

— Това пък защо ти е?

— Ти знаеш името ми.

— Имаше го в паметта на КП.

Ленкер за малко да изпсува. А началниците казваха, че КП не пазел никакви лични данни! Мамка им! Това е положението в диверсионните войски — секретните данни са обвити в множество опаковки от дезинформация. Нормална практика — лъжи подчинения, не смей да го правиш спрямо началника…

Чу нещо като въздишка по интеркома.

— Ех, за колко още неща са те излъгали да знаеш…

Ленкер се обърка, но съвсем за кратко. Не, онзи не чете мислите. Просто е проницателен, мръсникът.

— И все пак? — настоя на своето. — Името ти.

— Хм. Е, щом се отказах да те наказвам за извършените от теб убийства, защо не? Само че искам честната ти дума на потомствен офицер, Алексей. Искам обещание, че ще ми помогнеш да възмездя стореното от теб спрямо Аврория. Това ще е твоето изкупление. Не съм съдия, още по-малко екзекутор.

Ха такааа… Вербовка? Дали все пак феноморфът не е панфедерален диверсант?

— А по-конкретно?

— На първо време, да измъкнем семейството ти на сигурно място — невинно рече гостът. — Знам с какво те държат лоялен, Ленкер. А после — да поправим някои несправедливости по света…

Илюзорна сухота в устата. Алексей облиза устни, макар това да не бе нужно — наноприсадките не позволяваха емоциите да предизвикват сериозни соматични отражения.

— Прието по принцип — каза накрая сдържано. — Но нищо не обещавам, преди да чуя конкретния ти план.

Феноморфът мълчеше твърде красноречиво и диверсантът отстъпи с неохота.

— Смятай, че вече сме нещо като партньори. И така, да се представя — Алексей Ленкер.

Феноморфът не отвърна веднага.

— Добромир. Добромир Сантов. Вземам ти коня, че много взе да знаеш.