Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 37 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране
zograf-ratnik (2010)

Издание:

Николай Теллалов. 10–9

Оформление на корицата: Николай Теллалов, 2007

Използваната за корица картина е „Св. Мария Магдалина“ на Пиеро ди Козимо, 1490 г.

Издателство „Весела Люцканова“, 2007

ISBN: 978–954–311–058–2

История

  1. — Добавяне

15.

Рейдер-капсула, тип „Сокол“, далечна околоземна орбита

140-о денонощие от началото на мисията (15/09/71)

 

Хилядолетия човечеството е живеело без понятие за заплаха от небето. Разбира се, бояли са се хората. От градушки, от гръм, от изгарящо слънце, от дъжд, който се превръща в Потоп. От гняв на богове, населяващи небесната твърд. Но не са знаели, а и е нямало как да знаят за истинската заплаха — астероиди, ядра на комети и едри метеорити. Нямали са памет за това, а пострадалите от такива катаклизми създания не доживели, за да разкажат, нито оставили летописи, за да предупредят.

Падането на астероид с диаметър един километър може да е фатално за голяма част от живота на планетата и за човечеството — до последния му представител. Ако улучи Световния океан — високи до три хиляди метра цунами ще пометат континентите. Гореща пара ще забули слънцето, но тя бързо ще се разсее, за да се види ужасното опустошение. Ударът ще пробуди вулкани и земетресения, които да довършат оцелелите по чудо хора. След милион години преживелите апокалипсиса водни организми може да излязат пак на сушата, ако преди това не я населят излюпените от ларви и яйца насекоми.

Ако пък мястото на падането се случи да е суша… Ударната вълна няма да е по-малко свирепа от цунамито. Този път краят ще е огнено-прахово-димен. Пожари ще преминат през гори и градове. А прах и дим ще засенчат дневната светлина за няколко години напред. Мракът ще довърши оцелелите от огнените урагани. И пак земетресения и вулкани, бълващи отровни газове.

А да не забравяме химически и ядрени инсталации, оръжия — всичко това може да внесе своята скромна лепта в заличаването на земния живот такъв, какъвто е бил преди сблъсъка.

После всичко ще си продължи — с други същества. Планетата ще оцелее. Животът, наранен жестоко, също ще се възстанови. Хората обаче — не.

Целият този сценарий започва да се проумява през последните двеста години. Последният век дава в ръцете на хората средства поне да опитат да се предпазят от такава опасност. Могат да видят отдалеч фаталното парче небесна скала — цяла планина в пустотата. Могат да изстрелят ракети и да я отклонят от траекторията й. Ала въпреки това, почти до Пробива и началото на Наноепохата, човечеството нехае и не взема мерки. Нима смята, че малките вероятности това събитие да се случи ще го пазят като егидата на бога узурпатор и превратаджия Зевс? А вероятностите хич не са малки всъщност — веднъж на няколко милиона години пада значителен по размери астероид и предизвиква катастрофа. Веднъж на няколко милиона години — това значи, че може да стане утре, след седмица. Че вече е станало и ще се усети до минути или до часове.

Безгрижието по този въпрос е комай една от другите велики човешки тайни, обясними само с глупостта и ирационалните мотивации, върлуващи в невронната мрежа на хорските мозъци.

И чак когато наномашините дали на всекиго (почти) възможността да живее дълго и при това не в мизерия, глад и невежество (друг е въпросът колцина се възползват от преодоляване на последното, което, уви, изисква усилия на волята и живост на ума), едва тогава поне част от хората се опомнили.

Очевидно им домиляло за живот, потенциално дълъг стотици години. Станало им жал да го загубят само защото заблуден къс вещество, нереализирал се като част от някоя предсказуема планета със стабилна орбита, връхлита Земята и попилява всичко, всичко… остава само мъничка част, колкото животът да продължи — без хора и други познати животни.

Повечето махнали с ръка и рекли — нали имаме Активни щитове? Нека ни пазят!

Такива хора не разбирали естеството на активната нанозащита. Тя не ги пази от външни опасности. Тя пази хората от самите тях и от изобретената от хората техника. Не от метеорити, комети и астероиди. Още по-малко — от опасно близки свръхнови звезди.

Опасно близка свръхнова, според мнението на учени от бълк-епохата, е такава на двайсетина светлинни години разстояние най-много. Излъчената от нея радиация може да дойде нагорно за машините за клетъчен ремонт. А организмите без наноприсадки могат да разчитат само на природната си резистентност към лъчева болест. Тези, прикрити само от атмосферата, сухоземните, в огромната си маса ще измрат.

Но заплахата от радиация на свръхнова може засега да се пренебрегне, макар и не всичко да е ясно в звездната еволюция. Толкова близо до Слънчевата система кандидати за свръхнова няма. Астероидите обаче остават.

И въпреки опасенията си и нежеланите за част от човечеството ефекти от навлизането в космоса, били построени надеждни системи за достигане на околоземна орбита, чисти, товароподемни, пригодни за масово използване дори от хора с не толкова високи показатели за сила и издръжливост като военните пилоти и космонавтите. А със стандартни панфедерални нимпланти или служебни наноприсадки от Блока — всеки човек може да извърши космическо пътешествие. Всеки.

Само че управниците, къде демократично, къде авторитарно, къде тоталитарно не позволяват това да стане. Но астероидната заплаха трябва да се елиминира.

И част от специално подбрани хора, проверени и препроверени, привързани към планетата си с всякакви психологични, сантиментални и технически котви, обслужват няколко независими от Асансьорите орбитални станции. Те наблюдават космоса с огромни радиотелескопи и оптични системи, засичат подозрителните тела, правят им каталози. Каталозите стават секретни. Астрометричните данни — също, особено в Блока. Метеоритите и астероидите са материално-суровинна база за възникване на астрополиси, космически градове. Астрометрията е пряко свързана с космическа навигация, която не е зависима от изкуствени радиофарове. Свободна навигация. Свободата значи смърт за новите нанообщества, запазили старите си бълк-рефлекси, а наред с рефлексите — и част от бившите управляващи елити.

Станциите-стражи не могат да претендират, че пазят космическите лифтове, построени в изблик на ентусиазъм, преди да стане ясно, че те са портали за бягство на всички недоволни от благодетелните си държави и режими. Главните станции на Асансьорите се бранят от метеорити самостоятелно, с лъчеви оръдия, контролът над които е неизвестно чий. Панфедерацията обяснява, че оръдията на космолифтовете са компонент от Активния щит. Блокът подозира, че скромният по щат и нанолицензиран бюджет Пентагон на Панфедерацията е този, който държи скритите копчета на лъчевите батареи. Нищо чудно да грешат и двата опонента.

Станциите-стражи обаче могат да въздействат върху опасно устремили се към Земята едри тела. Не успели да преборят забраните на активната защита за ядрено оръжие и затова програмирали дизасемблери с дрон-носители да се справят с проблема. Така че стоят с ракети, чиито бойни глави са заредени с критична маса наномашини, чиято цел е отдалеч да дебаркират върху опасния астероид и да го превърнат в комета. Струите изпаряван материал хем ще осигурят великолепно зрелище на милиардите граждани наблюдатели, хем ще създадат слаба тяга, която ще отклони астероидите от Земята като мишена.

Но защо е необходимо това, след като Главните станции си имат лъчеви оръдия? Нима тяхната мощ не може да спре някакъв си астероид? Панфедерацията не е сигурна в това, предпочита да се подсигури. А и по този начин, поддържайки своя орбитална станция, успява да съставя свои каталози и свръхточни астрометрични карти.

Блокът е на диаметрално противоположното мнение — лъчевите батареи на Кулите (както понякога наричат там космолифтовете) са способни да изпарят и превърнат в плазма апокалиптичните небесни скиталци. Но антиастероидната защита, поета от хората, е прекрасен повод да се поддържа легална космическа база, а от нея, под прикритието на учебни пускове наантиметеоритни ракети (тип „орбита — орбита“, без обтекаемите атмосферни форми), да пращат диверсанти, които да търсят скритите тайни на нанотехниката, нови образци нанокомпютри — всичко онова, което ще помогне да се оцелее срещу конкурентите на Земята, съперниците в космоса, всичко онова, заради което си струва да отнемеш нечий също потенциално дълъг, много дълъг живот, свободен от мизерията, глада и невежеството…

— Не ти ли писна да се заяждаш, киборг смахнат?

— Не се заяждам, Ленкер. Само те подсещам за някои неща, за да не забравиш, че досега си служел на несправедлива кауза. По-специално имам предвид това, че ТВОЯТА страна, даже свята и чиста да е, без петънце от грях, а и двамата знаем, че не е така, но дори да е така, се е омърсила да стане съюзник на бая страшнички режими. Обаче вече можеш да промениш нещата.

— Знаеш ли, дори когато си прав в критиките си, ставаш неправ, когато те засягат страната и народа ми. Ако почна да говоря лошо за твои национални символи, и ти ще почнеш да ме гледаш на кръв и урина.

— А това също е нещо, което е добре да го надживяваш полека-лека. Мой народ, моя страна… От цялата страна ти познаваш само своя Уралски пряпорец…

— Ярославец!

— … а не цялата страна. Как можеш да обичаш нещо, което не познаваш? И как можеш да обичаш абстрактни съществителни като „страна“, „народ“… Ти „народ“ ли си с говедата, дето са тормозили сестра ти? С мъжа й, който я заряза с две деца? Хайде да почнем да си отваряме очите! Мисълта ми е, че твоят народ са онези, с които се погаждаш, които обичаш не абстрактно, а конкретно, с които имаш какво да си кажеш. С които споделяш еднакви възгледи. С които спориш, за да се добереш до истината, мила на всички ви. И върху които не упражняваш никаква принуда, както и с които се съгласяваш само защото са те убедили, че нещо е правилно, а друго — неприемливо!

— Май много се палиш.

— Май бъркаш значението на думите „уважение“ и „страх“… както в „моя“ народ бъркаха понятията „умен“ и „хитър“. Порочен манталитет!

— Нека не дъвчем повече едно и също, Сантов. Имаме твърде различни мнения по широк кръг от въпроси.

— Прав си! Два остри камъка… Нека си свършим работата, от която сме заинтересовани и двамата, пък всеки да е жив и здрав и да си търси истините сам колкото може.

— Какво за острите камъни — това не го разбрах?

— А? Че брашно не мелят. Нямате ли такава поговорка?

— Не. Тоест имаме друга по този повод, но съвсем различна… Знаеш ли защо си нервен? Защото наближаваме Базата. Не бой се, нямам намерение да те предавам. Въпреки че предадох родината си, сдушавайки се с теб.

— Тя, родината ти, те е предала още преди да се родиш…

— Не родината, а онези, които са я яхнали!

— Ох, добре, така да е. Само мир да има.

Настъпи обичайната след поредната им словесна схватка пауза. Сантов се включи към оптичните инструменти на капсулата. Мина доста време.

Феноморфът наруши мълчанието, като измърмори тихо, сякаш само на себе си, без да го е грижа дали ще привлече вниманието на спътника си:

— Я да му се не види…

— Какво има? — след като не последва нищо друго, лениво се осведоми подполковникът-диверсант.

— А, нищо особено — нехайно отвърна Сантов и нарочно невинният му тон накара Алексей да застане нащрек. — Само дето май че косможителите са решили да отвърнат на удара, Ленкер. Чудех се кога ще им писне от набези на терористи на държавна служба… Не се заяждам. Погледни сам.

Алексей повика ТВЗЕ, бързо промени настройките и се намръщи в недоумение. Според сензорите на капсулата в околоземното пространство нещо ставаше. Ала липсваше информация за съставяне на хипотетична картина на активността на изкуствено премествани орбитални тела.

Отказа се да гадае и подхвърли към Сантов:

— Какво правят?

Отговорът го вцепени.

— Гранична сфера. Изолират Земята от космоса.