Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 37 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране
zograf-ratnik (2010)

Издание:

Николай Теллалов. 10–9

Оформление на корицата: Николай Теллалов, 2007

Използваната за корица картина е „Св. Мария Магдалина“ на Пиеро ди Козимо, 1490 г.

Издателство „Весела Люцканова“, 2007

ISBN: 978–954–311–058–2

История

  1. — Добавяне

8.

Рейдер-капсула, тип „Сокол“, на подход към земната орбита

138-о денонощие от началото на мисията (13/09/71)

 

Държавата — това не са хората, въпреки че се състои от хора. Човешките институции са груби приближения на системи за изкуствен интелект, които се ръководят от своя вътрешна логика и ценности, а те са практически нечовешки, извън морала и етиката, подчинени на целесъобразността. Парадоксално е, но най-съвършената държава е тоталитарната, само тя е способна да впрегне всичките си ресурси за осъществяване на даден проект, само тя е в състояние да планира развитието си за дълги срокове напред. Тъжен извод — върхът на човешкото постижение в организирането на обществото е диктатурата. И само едно нещо куца на тоталитарната държава — тя загива в условия на мирна конкуренция с демократичната, макар винаги да е по-силна във военно отношение. Хитлеровата Германия не е най-добрият пример, защото не е била съвършена спрямо друг тоталитарен режим, а пък той е пропуснал шанса си да наложи своето господството в световен мащаб. Немалка роля в това изиграва атомното оръжие, което на практика обезсмисля самата идея за война, превръщайки я в масово самоубийство и за победени, и за победители.

Нанооръжията не са атомна бомба, макар че биха могли да разрушават не по-малко ефективно от нея. Асемблерите-репликатори са по-конкурентни от растенията, от животните, от микробите. Всеядни нанороботи могат да се плъзнат по въздушните течения, по-фини от спори на бактерии, да се разпространят из целия свят, да го инфектират като ненадминати по устойчивост и агресивност вируси и да превърнат биосферата буквално в прах — при това само за няколко дни, предвид експоненциалното им репликиране. Именно това е бил един от кошмарите, породен от човешкото въображение и неизменно съпровождал идеята за създаване и употреба на наномашини — „сивата слуз“ или нанитите, термин, измислен от Джон Робърт Марлоу в началото на XXI век. Конструирането на такива репликатори обаче е доста трудна задача, почти колкото разработването на градивна нанотехника. А в условията на съществуваща такава, универсалните разрушители просто нямат шанс, защото Активните щитове разполагат с ресурс съвсем адекватно и равностойно да се изправят срещу изтървани или пуснати нарочно нанити. Самият термин „нанит“ впрочем е претърпял серозна промяна на съдържанието си. Превърнал се е в оксиморон, защото нанитното оръжие далеч не е неконтролируемо, поне от употребяващите го, а нанитът уж по дефиниция е неконтролируем репликатор…

Силата на нанотехнологичните въоръжения обаче е другаде — в способността им скришом да проникват, да поемат контрол, да трансформират и завладяват противникови обекти, системи, инфраструктура. В това число и населението — ако заварените от агресора хора не са с инсталиран в телата си смартуер, разбира се. Тогава опасността от нанонападение става съизмерима с риска от инфовирусно инфектиране на даден компютър, снабден с мощни и надеждни средства за защита. В случая компютърът е самият човек. Следователно, изчезнали са биологичните грипни епидемии, но актуални стават информационните такива.

Активните щитове не премахват изцяло заплахата, но я минимализират до приемлива степен, поне изключват фаталните, необратими последици за отделните индивиди, които не се отнасят нехайно към личната си безопасност.

Но ако хората не са защитени подобаващо, те могат да станат сравнително лесна плячка не на друг, а на собствената си държава. Нанотехниката не е само машини за съзидание, но и машини на властта. Дори обикновеният пасивен надзор от страна на миниатюрни следящи устройства ще позволи на един режим да контролира и консолидира поданиците си. Сбъдва се мечтата на полицейските държави да поставят съгледвач и подслушвач на всеки гражданин. При развитие на тази идея може да се стигне дори до директен дистанционен контрол и манипулиране на телата, та даже и на СЪЗНАНИЕТО на всеки отделен индивид. Това е диктатура, от която НЯМА измъкване.

В същото време подобни режими практически не се нуждаят от население, което да им служи като чиновници, войници и данъкоплатци. Принципно за тоталитарната държава хората не са нужни. От друга страна, нанотехнологичните средства за геноцид са смешно евтини и удобни. Не са потребни лагери, полицейски апарат, транспорт, тонове боеприпаси и оръжия, с които се осъществяват масови разстрели например. Излишни са и изпълнителите с пистолети, пушки или картечници. Спестява се сложната процедура по удържане на обречените в подчинение до момента на ликвидация. Не са необходими и терени за заравяне на труповете или пещи за изгарянето им. Парананитите ще свършат работата. Стига да не ги спрат Активните щитове, инсталирани предварително във въздуха, земята, водата и… в живите организми.

Сантов издържа обиграна пауза на университетски преподавател.

— Сега разбираш ли защо няма алтернатива на инсталирането на нанотехниката в световен мащаб, преди властта, която винаги тайно мечтае да стане тоталитарна, да се възползва от наномашините? Пак подчертавам — в коя да е държава отделният чиновник може чисто по човешки да се стресне от прилагането на някаква антихуманна мярка, но СИСТЕМАТА, институцията, няма да му позволи да действа като човешко същество, а само като винтче от машината. Опитът да се противопостави, да спре изпълнението на някаква заповед, ще бъде смазан с ръцете на колегите му, които бързо ще го докладват там, където трябва. Диктатурата не оставя избор дори на диктатора. Между другото, държавата като машина е далеч повече машина като нещо изкуствено, шумно, кораво, смърдящо на петролни продукти и бездушно — в сравнение с нанотехнологичните механизми. Те са… почти живи. Не си ли мислел за това?

— За кое по-точно? — изпуфтя Алексей. — Ти не спря да ми пълниш главата с неща за мислене!

— За това, че на молекулно ниво ВСИЧКИ сме машини.

— Опростяваш нещата. Животът е различен от останалата материя. Не мога така гладко да докажа твърдението си, не съм професор като теб, но съм сигурен, че е така.

— Тази ти позиция е ненаучна, драги. Идеализъм в действие. Опиумът на религията, ха-ха… опиум като обезболяващо, разбира се. Добре, да не философстваме по въпроса кое е живото и защо то е от „друга материя“. Съгласен ли си с основните неща, които изказах одеве?

Ленкер помълча.

— Искам да ти представя моята гледна точка — заяви той. — Вместо отговор. Убедителен си, нямам какво да ти кажа напреки. Но, чуй и друго мнение… А то е, че бъркаш в преценките си за хората, Сантов. Хората се обединяват не само поради принуда. Съществуват и идеи, които властват над материята и елементарните потребности.

— Духът над тялото, нали, Ленкер? Да, съгласен съм. Отчасти обаче, защото без да е закрепен върху здрава материална основа, духът бързо се спаружва. До време ще са идеите без материален интерес. Това е и хубаво, и лошо.

— Освен това и овцете се обединяват…

— В стада, не в глутници.

— Знаеш ли защо се бия против Панфедератите? Знаеш ли с какво мен лично, не само страната ми и народа ми, е засегнал Западът?

— Не вярвам, че се биеш с Панфедератите. Астрополисът Аврория не беше федерален град. Биеш се с тия, от които се страхувате всички съюзници в Блока.

— От кого да се страхуваме? От косможителите ли?

— Ами да. Иначе досега да сте се юрнали в космоса да си строите нови владения. Мегастанции. С лоялен отвсякъде персонал. Само че не сте сигурни, че няма да ви унищожат, ако дръзнете да посегнете на територията им. Няма. Феноморфите не са ви врагове. Вие сами сте си врагове.

— Няма начин да не са свързани със Запада.

— Пропаганда. Нима го вярваш?

— С кого са тогава? Сами по себе си?

— Именно.

— Ако е така, тогава наистина няма да толерират нахлуване в територията им.

— Мислиш като животно. Като хищник. Те не си препикават територии. МЯСТО има МНОГО и за ВСИЧКИ.

— За кратко.

— Галактиката. Вселената.

Ленкер изсумтя.

— Не може да не са с някого! — повтори упорито.

— Голям инат си. Досега оказали ли са сериозна съпротива на пирати като теб?

— Разбира се! Бяхме трима, сега съм сам.

— Но астрополисът е унищожен. И всички нападнати преди него — също.

— Два се отърваха.

— От сто и два!

— Не знам колко са. Не съм щабен плъх!

— Тогава ми повярвай. И това не е било съпротива. Не са ви отблъсквали активно. Бранели са се хаотично. И загубите ви се дължат не на техните умения, а на вашето безсилие, вашата несъстоятелност да водите военни действия с тактиката на миналото, след като вече се намирате в настоящето.

— Вероятно се преструват на по-слаби, за да ни провокират да се разкрием съвсем.

— Ох, невъзможен си, Ленкер… Фанатик.

Алексей дълго мълча.

— Може би съм такъв, Сантов. Знам кога стана това.

— Сподели.

— Лично за мен се случи, тоест започна, когато бях на единайсет. А за всички нас, за родината ми — отдавна. Много пъти са ни унижавали, Сантов…

— Не повече от другите народи, в унижението на някои сте участвали и вие.

— Велика страна се разпадна. Дори късчетата й тръгнаха да се цепят. Първият ми учебен ден не се случи празничен, защото в съседното градче училището го взривиха терористи. Измислиха ни вместо класове групи, които се събираха в частни къщи и по апартаменти, учителите идваха на крак. Само и само да ни опазят от бомбите на ония смахнати шахиди. Джихадът им беше станал съвсем безмилостен. „Убий семето на неверниците!“ — такива им бяха лозунгите.

— А вие им отвръщахте с килимени бомбардировки. И сега сте съюзници с тях в Блока.

— Уви, да. Защото имаме насреща по-коварен противник.

— Ох, Ленкер, Ленкер…

— Да, Сантов, Сантов. Преди, когато бях на единайсет, как минаваше животът на един честен среден човек? Ражда се, ходи на училище, почва работа, жени се, гони кариера, ражда деца, блъска за тях от съмнало до мръкнало, гледа да им осигури по-добър старт като пораснат, радва се на дребни неща, остарява, пенсионира се, отстъпва път на младите, гледа си внуците, мъчи се от болести и накрая си отива. Като по коловоз пътува. По тоя път се случват инциденти. Като хлапак се свържеш с лоша компания и направиш някоя голяма беля. Като зрял мъж сгазиш лука и те хванат. Или други мръсници ти подложат крак. Напуснеш жена си. Тя те зареже. Пропиеш се. Хванеш рак или цироза. Децата ти тръгнат по крив път. Вместо да те пенсионират с почести, нахални младоци те изместят и те изхвърлят като парцал. Все има от какво да ти се катурне живота презглава и да се търкаля чак до дъното. Но това не се случва на всеки и барем минимални, ама остават шансове да се измъкнеш. С воля. С помощ от приятели. С помощ от гадни използвачи, които без да искат добро ти правят, макар да си продаваш душата за това. С Божията помощ, с късмет. Като цяло животът върви по уравновесените релси. А после изведнъж — Заразата. Можеха да ни попитат. На тайни преговори да питат президент, парламент, наши учени — така и така, намислили сме това и това да направим. Не, не става. Направо ни натресоха наномашините си като бомби в ранни зори. И животът на ВСИЧКИ се обърна с краката нагоре. Дерайлира, разби се. А западняците викат — абе, ние ще ви предоставим документация и лаборатории… ако приемете нашите условия. Ако се обедините с нас. А защо не вие с нас? Или защо не на равноправни начала? Защо под вашата шапка? Да не сте нещо повече от нас? Да не би да серете пасти и да пикаете парфюми? Да не би да четете повече умни книжки, а не комикси? Да не би да знаете да пиете повече от нас, в края на краищата!? Вие какво, богоизбрани ли сте? А?

— Още малко и ще ме набиеш. Защо крещиш? Да съм тръгнал да защитавам Панфедерацията? Един дол дренки сте.

— А, не, тук не си познал. Ние сме на принципа на разумния минимум. С постепенното му увеличаване.

— Същата доктрина като западния „плавен преход“.

— Защото са ни го откраднали. Ние го измислихме първи. Винаги сме били по-силни в агитацията.

— А те — в атрактивната реклама.

— Дрехите, Сантов, сегашните дрехи, не се нуждаят от пране, почистват се сами — отиде в музея индустрията за производство на перилни препарати. А заедно с тях — и производството на сапуни и шампоани. Козметичният отрасъл — фиу! Човек практически може да не се къпе, освен за удоволствие, и пак си остава чист, благодарение на епидермални наномашини. Суетните хора, мъже и жени, могат да се разкрасяват пак с помощта на същите кожни нанороботи — свежи ярки устни, сенки по клепачите, ако искаш — педя дълги и гъсти като четка мигли, идеална кожа, какъвто щеш тен… какви ли не глезотии.

— Не всичко е глезотия. Всъщност приоритетната функция на епидермалните нимпланти, освен хигиеничната, както и да се грижат за здравето на кожата, е да се противопоставя активно на механични повреди, в случай на опасност може почти мигновено да достигне якостта на бронирана стомана, твърдостта на диаманта, корозивната устойчивост на…

— Животът става прекалено лесен, това ми е мисълта. Не ти остава с какво да се бориш…

— Ха! Лесен! Лесен, ако се остане на ниво прост юзър, който се тъпче, без да трупа сланина, който… абе, ясно ти е. Не, приятел, предизвикателствата ТЕПЪРВА започват — от едно качествено ново ниво нататък. И чак тогава ще стане наистина ясно, кой е човек по душа, а кой — говедо. Ти говореше, че вкарвам хората в рая. Не, отварям им хоризонти. Но не ги карам да тръгнат към тях. Всеки САМ решава.

— Прекъсваш ме постоянно и изгубих нишката… Не се извинявай — извинението е рецидив на нахалството. А, да. Населението ни е здравно гарантирано без значение дали си лоялен към държавата, или не. Сиреч — свободно от произвола на властите.

— Индивидуалните чипове как се вписват в това твое твърдение?

— Автоматично повикване при опасност за живота. Идентифициране на нападателя, ако не става дума за болест или старчески процеси. Блокиране на мускулите на убиеца, грабителя или насилника в началния момент на деянието. Кое му е лошото на това?

— Средство за следене и контрол.

— Потенциално, да. Ами че и в Панфедератите е така…

— Да се оправдаваш с чужда лошотия е като да си миеш лицето с кал. Твой сънародник го е казал.

— Добре го е казал. Само че държа да схванеш — не сме ние най-черните на тоя свят…

— Не го и твърдя.

— Та как е у западняците, да се върнем на въпроса? А положението е такова: ако се издъниш, полицията почва да те наблюдава — и то без съд. А у нас след алармирани от чипа сериозни антиобществени прояви си има съд — дали да те поставят под траен надзор на милицията. И здравеопазването — никакви наноприсадки, освен тия, проникнали при Заразата…

— Вътрешни нанощитове. Без тях щеше да е по-зле.

— … разболееш се значи — и тутакси пристига мобилна лаборатория или те карат в клиника, за да те ремонтират на клетъчно ниво ИЗЦЯЛО — ставаш като нов. И най-малкия проблем, ако ти регистрира чипът — праща съобщение до здравните власти. И не прави разлика дали си пияница и посягаш на жена си, дали си кресльо и драскач, който хули правителството и всичко родно, дали си най-съвестният гражданин. От президента до бездомника (има и такива, да, доброволни скитници, иначе жилище ти се полага по закон, не палат, но…) — та, викам, всички са равни пред терапевтите. Ремонтират те най-добросъвестно. Щитовете от Заразата не ти дават да умреш, а собствените ни клетъчни ремонтчици те кърпят — и безусловно го вършат. А така ли е на Запад? Грънци. Уж повече граждански права имат, пък ако не са хрисими и послушни — хоп, и превключват наноприсадките на метежниците на по-ниско ниво на здравна поддръжка. Това да ти мирише на изнудване, Сантов?

— У вас не дават на хората да се подмладяват.

— Невярна информация. Всички са върнати до активната си възраст. А че който е бил на седемдесет и пет по време на „Пробива“, обаче сега не изглежда на двайсет и пет — за това си има причина. Повечето хора сами не го искат. Защото тогава съвсем се объркват нормалните устои, семейните включително. Неща, с които хората са свикнали от поколения. Не бива да се трошат отма. Имаме горчив опит с рушенето на старите порядки до основи. Хич не стана добре. Затова сега — постепенно. Всички искат да са умни, красиви, здрави и богати. И ще бъдат. Полека-лека. Тази година този дядо ще му смъкнат десет лазарника от гърбината, следващата — на друг още толкова. Само че това си е козметика. Дядото след клетъчния ремонт си е бодър и жизнен, цепи дърва като че е наборник, но за разлика от младока го върши с кеф, с опит, без да фучи и пръска пот, без да бърза, грамотно и с разбиране, че това е част от живота, че е хубаво нещо, приятно, че е самият живот… а не досадно прекъсване на свалка с момите или гледане на мач по телевизията. Май че не го схващаш това, Сантов. Ти си като МИ вече. Забравил си нормалния човешки живот. А у нас — не. У нас си ходят на работа и й се радват, защото там, където трябва, помагат асемблерите и всеки вижда, че работата му има смисъл, дава плод. Това радва сърцето.

— Такъв е изборът ви — ограничено прилагане на нанотехниката…

— За да осигурим място за всички свои хора, Сантов.

— Излезте в космоса, по дяволите!

— Как бе, Сантов, как? Ще излезем, хубаво. Масово. Под строй. На цели села и градове. И? Ще ни изколят феноморфите за нула време.

— О, не, пак ли същата песен…

— Разубеди ме де, разубеди ме! Не кърши ръце, не охкай, ами ми докажи, че косможителите наистина никому не желаят злото!

— Аз — желая ли ти злото?

— Откъде да те знам. Не побеснявай де. Психар.

— Убих ли те, след като ми беше в ръцете?

— Не.

— Въпреки делата ти, дървен философе?

— О, удар под кръста… Въпреки делата ми, да.

— Ами ПОВЕЧЕТО феноморфи биха постъпили на мое място по СЪЩИЯ начин!

— Така кажи, че сте Ем-И-та, програмирани да се държите възпитано…

— Ей, сополанко, сърбят ме ръцете да ти загрея глупавия врат, така да знаеш!

— Видя ли, Сантов. Все още изпитваш гняв и други чувства. ПОВЕЧЕТО косможители явно също ги изпитват. Не са станали ангели, явно са си хора. А това ме кара да съм предпазлив, защото и човешки ще са постъпките им.

— Циник. И наивник. Хем се тръшкаш за „човешките добродетели“, хем настръхваш от „човешките постъпки“.

— Ще ми се да не съм. Не аз съм измислил хората такива, Добромир Сантов.

Около минута не проговориха.

— Един въпрос, Сантов. Ама честно!

— Честна комсомолска, че ще ти отговоря честно! — толкова тържествено произнесе феноморфът, че Алексей се позадави.

— Кха… ъммм… я кажи, Добромир Сантов, защо толкова държиш да вкараш всички хора в калъпа, хайде, нека са калъпите на любимите ти постчовешки варианти на „свободното бъдеще“? Май имате поговорка, че насила хубост не става.

— Аз? Не! Никого не ща да вкарвам в кошарата на бъдната епоха, Ленкер. ДЪРЖА на ДРУГО — държа всеки да има ИЗБОРА да следва твой, мой, нечий друг или СВОЙ СОБСТВЕН постчовешки вариант, включително и да не следва НИКАКЪВ калъп. Който му е драго, да си остава същия, какъвто е СЕГА! Ако му текне — да се върне към ПРЕДИШНОТО си състояние, да регресира до първобитен човек, негова си работа! Но! Трябва хората да имат ВЪЗМОЖНОСТИ, дори и само за да се откажат да ги използват. Ленкер… давам си сметка колко твърдоглави са хората и колко мъчно е да убедиш някого в нещо, толкова очевидно за мен самия. Всеки изповядва своя си правда, напълно пренебрегвайки неудобните факти.

Феноморфът въздъхна уморено и добави — отегчен до смърт:

— Пич, знаеш ли, писна ми да повтарям едно и също. А си мислех, че АЗ съм голям инат… Представяш ли си какво ще стане, ако тръгна да убеждавам така всеки един коравотиквеник? Колко време ще ми е нужно? Най-тъпото е, че го правя ЗА СЕБЕ СИ, не за „другите“. На МЕН ми е изгодно да живея в отворен свят. И никого не тикам насила в него поради аптруизъм. Аз съм егоист, Ленкер. Но съм на път да вдигна ръце, както вече бях направил и да оставя „човечеството“ да си затъва в блатцето. Писна ми да протягам ръка към онези, които все пак биха се радвали да се измъкнат, обаче не бързат да приемат помощ. Да не би да ги е страх, че ще ги изям, като ги извадя?…

— Не ти вярвам, Сантов.

— Ох… Е как да вярваш с тоя си самоформатиран мозък. Ти даже като ме слушаш, си предубеден и дявол те знае какво всъщност ЧУВАШ…

— Не ти вярвам, че не си инат. Не ти вярвам, че си егоист. Не ти вярвам, че ще се откажеш, че ти е писнало. За другото… вече съм склонен да се съглася с теб. По принцип. Относно подробностите си имам собствено виждане. Какво, изненадан ли си?

Феноморфът се разсърди:

— Стига сме разтягали локуми, време е за работа!