Николай Теллалов
10⁻⁹ (21) (Нано)

9.

Административен център на федерална единица, регион Европа, Панфедерация

13 септември, година XXXI о. П., неделя

 

С помощта на илюзорна холокарта, породена от „интроцеребралния дисплей“, Атанас лесно намери Старите централни гробища — новият град на новата епоха нямаше нужда от подобни площи. Разполагаха се под нещо като мрежест купол, някак дискретно отделени от останалата урбанизирана част. Алеите на подстъпите към последното пристанище на мъртвите бяха пусти за разлика от другите оживели улици. Новият свят странеше от смъртта, правеше се, че вече е отживелица, а гробищата — тъжен спомен за едно неприятно минало, което по-добре да се загърби и забрави.

Но не всички навярно мислеха така, защото холографско табло на входа приканваше „всички граждани с позиция и мнение“ да посетят в Скайнет страницата на Обществения форум относно участта на гробищния парк. Атанас вече знаеше, че обществените форуми нямат ранга и тежестта на когнитариатите, а представляват инициатива на „будни граждани“. Фраза, която Лидия произнесе напълно естествено и без помен от ирония. Констатация на факт. „Будни“ очевидно за нея значеше „с позиция и мнение“.

Трябва да потърся в нета тълковен речник на неологизмите, стига някой да е съставил такъв — помисли си Атанас.

Разбира се, че се е намерил кой да свърши такава работа, че и я продължава, поддържа речника актуален — ентусиастите все пак оцеляваха. Може би един на хиляда, но има и такива чудаци, които вместо систематично да пробват нови начини за кефене (след като са си избачкали общественополезните три часа дневно), да се трудят като пчелички, като каторжници, като грешни дяволи, за да вършат нещо, което за тях е важно, полезно и необходимо. И хич не се интересуват дали някой поне ще им благодари за това.

Е, сегашната „държава“ вероятно ги възмездява за похарченото време и сили. Те надали го забелязват де. Биха работили и без пари. Имаше ги и в старите времена, когато сандвичът с кока-кола не ти беше гарантиран от правителството.

Хем разпознаваше, хем не гробището. Беше станало образцово и свръх това. Срещна всичко на всичко един човек, посетител като него. Той носеше букет бели цветя, може би лалета. Атанас се сепна и понечи да се върне към арката на входа — отстрани имаше невехнещи букети в солидни каменни купи от по двеста-триста литра вместимост. Отказа се. Носеше нещо повече от цветя, своята тъга и обич към паметта на тези, които никога нямаше да разберат за посещението му. Въпреки това се ядоса на себе си, че е забравил толкова елементарно нещо. Но от друга страна… защо да лишава от живот едно цвете дори, та с това да оплаче друг прекъснат живот?… Поне някога бяха на едно мнение по въпроса — някога, много някога…

В сянката на отдалечилите се някак все едно в друго измерение кули небостъргачи и под короните на гробищните върби пърхаха само птици и дронове. Дроновете тук бяха черни, траурни, подобни на пеперуди. Видя ги заети с почистване на паметници и кръстове, скръбни статуи и простички обелиски. Стараеха се така, сякаш надгробията бяха току-що поставени. Ала някой дизайнер се беше сетил, че трябва да има и малко мъх, бръшлян, не идеално прави пътеки и не стриктно оформени под конец огради. Затова гробището не изглеждаше като нарисувано и бутафорно, а продължаваше да внушава настроението, което обикновено внушава в душата на някой все още жив. Атанас крачеше натам, накъдето бе избягвал да ходи през последните години от нормалния си живот и още трийсет и две лета в безвремието на стазата. Черните пеперуди пърхаха покрай него, тихо кацаха, за да запалят свещ на някой гроб и продължаваха да обикалят. От тях се носеше миризма на тамян и — едва-едва, почти на предела на слуха — тъжни песнопения. Дори не можеш да си сигурен, че из въздуха се носят гласове на призрачен църковен хор…

* * *

Разхождаше се безцелно из града — бе открил подвижните тротоари, които позволяваха индивидуални ленти за движение с различна скорост. Само въртеше глава и разглеждаше, подпрял се на автоматично израстващ от настилката на тротоара парапет. Направи му впечатление, че и тук имаше множество дронове — естествено, с по-жизнерадостен дизайн от гробищните. За целта на някои нямаше никаква идея. Други влачеха опашки от холографски букви с реклами, призиви сентенции като „Животът е хубав!“ или „Майчинството е щастие без грижи, ако използвате нимплантите, серии Анукис, Хесат, Нона и Тална! Защо да се ограничавате със стандартния телесен смартуер!“ и още — „Направете домашния си любимец дълговечен колкото вас — зоонимпланти «Багира» и…“

Последното го накара да се огледа по-внимателно за деца. Със смесени чувства установи, че вижда такива доста рядко, обикновено играещи на великолепни площадки, а край всяко от тях се виеше рояк дронове с вид на съживени детски играчки.

Дронове придружители имаха и немалко от минувачите.

И пак рекламни киберстършели: „Адонис и Флора, Аполон и Афродита, Херкулес и Нефертити — най-новите козметични нанопродукти на компанията Протей-Боди-Рекънстракшън!“… „Музей на изящните изкуства — постоянна експозиция! Анимирани класически творби! Музикални изпълнения НА ЖИВО…“, „Театрален фестивал — запишете се за участие!“…

Премина самотна новинарска лента, от която, поради бързото движение на индивидуалната му лента на тротоара, Атанас хвана само началото: „Силите за регулиране на природни бедствия на Северния Атлантик успешно овладяха породеното от вулканично изригване цунами. Според прогнозите отделената от гасящата мегамрежа топлина ще предизвика разваляне на времето по Източното крайбрежие на Америка без възможност за метео-компенсиране…“

Всички холограмни вимпели целяха да привлекат вниманието на хората и да ги подтикнат да отворят съответната страница в Скайнет. Там бе основният поток от информация, новини и подробности за нови нимпланти и нанопродукти. Уличните мобилни реклами само изпълняваха ролята на почти придобили плът банери — виртуалните светове проникваха съвсем сериозно и в реалността.

Но ето че се мярна един по-различен надпис, който призоваваше веселяците да не изпускат голям купон край Старите квартали, предназначени за събаряне. Карнавалът бе в разгара си. Ограничения — няма. Носете си само музикалните филтриращи слушалки, но и без тях може — раздават ги БЕЗВЪЗМЕЗДНО по периметъра на купона. Бързайте, посетете ни, остават ви само дванайсет часа!

Нямаше настроение за купон. Искаше обаче само да хвърли едно око. Особено на процеса на събаряне. Подновяването на града явно продължаваше по приет поетапен план. Естествено, че е поетапен. Така отговаря на духа на Плавния преход…

Атанас направи справка с картата и нареди на тротоара да го отведе на мястото на рекламирания карнавал. Пътят му отне двайсет минути. Чу тътена на купона едва на петдесет метра от кордона, през който като през бент преминаваха желаещите да се включат във веселбата.

Спря се за малко, за да огледа. Първо забеляза светлинен транспарант, който напомняше на гражданите за отговорностите за неспазване на пристоен външен вид на обществени места, при официални срещи, при липса на уговорка за екзотична външност при лични контакти… Откъм карнавала ехтеше какофония от звуци, ала в хаоса се долавяше отчетлив общ ритъм. Взор не проникваше отвъд кордона, спираше го холографска може би завеса като гигантска воалетка от черна коприна. Око успяваше да различи само смътни сенки и избухвания светлина. По диплещата се завеса — чудновата имитация на северно сияние, изградена от сянка — пълзяха най-различни надписи и призиви, сред които най-крещящото бе: „200-канална мултифонична музика!!! Никакви задръжки!!! Удоволствия на ръба на закона!!!“

Законът наистина стоеше по ръба на карнавала, съставлявайки гръбнака на периметъра. Купонът май обхващаше голяма територия, колкото жилищен микрорайон от времето на истинската Атанасова младост — (Че тази ми сега да не би да е фалшива? — сърдито си рече наум) — и, разбира се, се пазеше от органите на реда. Пак дронове. Подобни на скарабеи, големи колкото немски овчарки, по синкавата им черупка снежно белееха строго очертани букви: А.З.О.Р.Б. — POLICE — ПОЛИЦИЯ. Робополицаите висяха във въздуха като матови черни балони и цепеха тълпата на послушни ручеи. Не се виждаха хора ченгета. Впрочем, не — премина летяща платформа с трима души върху нея, които носеха униформи, двама имаха шлемове и се взираха в множество разгънати пред тях холомонитори. Третият имаше обикновено кепе с емблема — син глобус и троен кръг бели звезди около него. Надвеси се над парапета на платформата и затова Атанас успя да го разгледа. Полицаят каза нещо към двамата оператори, които вероятно надзираваха дроновете. Платформата отлетя нататък.

На едно място дроновете-полицаи стояха по-плътно и на няколко реда — на височина и в дълбочина. Разделяха сравнително малочислена група хора от останалото множество. Явно протестиращи. Те издигаха хартиени плакати и крещяха по мегафони нещо за Содом и Гомор — същото пишеше и на плакатите. От тълпата им се подиграваха. Понякога хвърляха разни предмети, но без особен хъс, защото дроновете успяваха да улавят всичко във въздуха с гъвкави телескопични пипала. Но в един момент един от купонджиите прекали и пипалата го хванаха, блесна искра, младежът омекна, тялото му бе предадено нагоре, към светкавично появил се тежък наглед и ръбест смартмобил с герба на Панфедерацията на дънището и ПОЛИЦИЯ по страничните бордове. Там поеха арестанта, а долу за кратко избухна дейно възмущение.

Дроновете бързо развъртяха електрошоковите си камшици, пипалата им отмъкнаха още неколцина развилнели се купонджии, други наградиха с болезнен разряд и тълпата се усмири. Протестиращите — (май акцията им имаше религиозен характер, защото Атанас видя и кръстове, икони) — с подновен ентусиазъм подновиха кресливото си разубеждаване на заблудените, плашейки ги с Божие наказание за греховете.

Атанас не очакваше, че праведните слова хващат дикиш сред жадната за веселба публика, но внезапно една девойка с дълги до петите прави коси и външност на фея се разколеба. Задърпа се от компанията, с която бе дошла, изтръгна китката си от ръката на младежа с костюм (или ЛИЦЕ) на Дракула и се устреми към протестния митинг. Кордонът й направи път, но се затвори след нея и дискретно, ала решително избута с черупките на дроновете втурналия се подир момичето „вампир“, който, щом осъзна, че са го зарязали, избухна в псувни, докато отстрани му се кикотеха и го сочеха с пръст хора от тълпата, включително и негови другарчета.

Атанас поклатитлава и се зачуди дали да влиза зад завесата. Любопитството надделя. Гмурна се в човешката гмеж.

Не беше попадал в подобна блъсканица от единственото си ходене на мач — не толкова от любов към футбола, колкото заради сестрата на един върл запалянко. Беше на двайсет и малко тогава. Сега се изуми колко безцеремонно действат с лакти и дори юмруци хората. Вярно, удряха и ръгаха скришом, озъртайки се страхливо към дроновете, наблюдаващи ги с механични жълти очи. Атанас пострада само морално и душевно. Все пак експериментът си струваше — при удар кожата му се втвърдяваше, болката гаснеше тутакси, оставаше само обида и недоумение.

На влизане в зоната на карнавала получи два тампона за уши — въпросните филтриращи слушалки. Не ги сложи веднага, защото бе повлечен от втурналите се напред купонджии и „музиката“ го удари като рев на ядрена експлозия или поне изригване на вулкан. Веднага почувства, че сетивата му се притъпяват, отекващият в телесните му кухини гръмотевичен ритъм бе компенсиран от наноимплантите (стандартен пакет, за кой ли път си помисли той), ала усещането за общ дискомфорт остана.

На няколко крачки навътре зад кордона беше по-здрачаво като цяло, въпреки шарещите конуси на цветните прожектори и лазерите, изписващи сложни дантели над отдалеченото на стотина крачки море от глави и гора от вдигнати ръце. Бе и по-просторно — всички се изнасяха към сърцето на карнавала, към едното от сърцата му, пулсиращо неистово и брутално, святкащо, виещо, лъхащо пикантни аромати, танцуващо и лудуващо като отвързано дворно куче. Атанас се отдръпна от пътя на прииждащите нови порции човешки материал, за да не го блъснат и повалят на паважа, както това се случи на неколцина души. Имаше гадното подозрение, че е било нарочно.

Сколаса да постави тампоните и тогава започна да чува отделна музика. Бе горе-долу добра, малко приличаше на диско, но с непознати и екзотични тонални нишки. Едва успя да посвикне с едната мелодия, когато слушалките, не дочакали избора му, отфилтрираха от какофонията ново парче — с по-твърд „саунд“, както бе прието да се говори на жаргон преди много време… но, изглежда, и сега. Не му хареса, въпреки че обичаше рок и блус от ученик. От следващата мелодия настръхна — жива чалга, мамка му! Е, по-изпипана и култивирана, може би… Постепенно схвана, че всички смесено чуващи се без филтър-слушалки парчета имат обща барабанна партия и около ритъма на ударните инструменти се лепяха всички останали мелодии — различни по стил, по хармония, често съвсем противоположни въпреки общия си „скелет“.

Хм. Яко, както биха се изразили хлапетата от неговата зрялост.

Тръгна покрай стената на сграда с вдигнати щори на витрините, за да не се бута с другите, и тогава изведнъж откри, че сградата е СТАРА. Вирна глава.

Архаичен бетон, олющена мазилка. Ивици протекла влага, ръжда. Слепи прозорци със счупени прашни стъкла. Грозни останки на бълк-епохата. И в същото време…

В същото време сърцето се сви от носталгия. Носталгия, на която умът се присмя. Ала гъделът остана…

Не успя дълго да се отдава на тези си чувства, защото го връхлетяха нови натрапници. Карнавалните дронове. Тези бяха дребни и празнични. Един кацна на рамото на Атанас — бе невероятно лек — и с точно премерен писък, който намираше пролука в ехтящите наоколо честоти и децибели, заговори с прелъстителен женски гласец. Убеждаваше Атанас да даде няколкостотин кирливи кредита за напълно легален козметичен нимплант с временно действие (постоянният струва 3000, пак нищо работа!), плюс смарт-каталог за облеклото, които да му придадат подходящ за карнавала вид — върколак, вампир, принц, лешникотрошачка, сатир, елф, орк, варварин-герой, болен от проказа, възкръснал мъртвец, благородник, каторжник, извънземен хуманоид (над 500 модела!), може и вещица, горгона, Пепеляшка…

За какво ти е да пръскаш толкова уникредити, след като е достатъчен холопроекционен колан и ще бъдеш всякакъв! — писна в другото ухо на Атанас друг дрон. — Минотавър, триглаво чудовище, абстрактен модел, картина на Пикасо (виж инфото!) или Дали (виж инфото!), черна сянка или…

Преди да се сети как да се отърве от двата дилъра, първият дрон забеляза конкурента и му налетя. Възникналата схватка позволи на Атанас да се измъкне, но пък предизвика интереса на купонджиите. Те спряха, за да позяпат свадата, надавайки врясъци на запалянковци.

Атанас погледна към кордона. Сенчестата завеса-воал от тази страна бе мозайка от стотици видеопрозорци — всички показваха какво става из карнавала.

Нататък тълпата се сгъстяваше. Висящи във въздуха платформи представяха танцьори, изпълняващи смайващи каскади, диск-жокеи и музикални изпълнители — групи, певци, цели хорове. Вече нямаше никакви съмнения къде е попаднал — в хипоцентъра на оргия. Двойки и тройки, цели ансамбли от хора правеха всякакъв секс, за какъвто можеше да се сети човек. Редом с танцуващите и пиещите направо от бутилки, поднасяни от вездесъщите дронове. Същите дронове разтърваваха възникващите сбивания, като пръскаха аерозолни облаци наркотик или успокоително. Облеклата на тези, които още оставаха облечени поне частично, смайваха с цветове и кройки — камизоли, достойни за придворните на Краля-слънце, премени от всички времена и народи от миналото, както и футуристични, а значи и непрактични, модели. Основното облекло обаче бе голотата, подчертана от накити, колани, чудовищни токчета, прически на букли и на взривове, султани от пера и светлина. И плът, плът, плът. Бледа — рибешка, люспеста — змийска, с козина на тигри и пера на птици — в човешки предимно форми, опияняващи с безсрамие и понякога — с елегантна еротика. Покрай участниците в тази вакханалия се виеха като серпантини разноцветни надписи, струяха като ручейчета във въздуха, криволичейки нагоре, надолу, назад, напред и настрани. Бяха покани за други купони, реклами на нимпланти и костюми. Сияеха и се движеха татуировки. Коси на момиче — плитките отварят усти и съскат. Гърди с невероятни размери. Срамни устни с бивници и зъби. Ефирни омайни създания и брутални мъжеизтисквачки. Силният пол не изоставаше в перченето. Въображението и модата тържествуваха и тиранстваха.

Не всички мъже и жени имаха изваяни фигури и красиви лица. Имаше и нарочно грозни, култивирано уродливи, почитатели на естетиката на безобразното и отблъскващото. Някои купонджии се променяха пред очите на Атанас — докато танцуваха, докато се сношаваха, докато пиеха.

Някои от къркачите падаха. Дронове ги вдигаха и качваха на летящи платформи. Те изглеждаха зловещо — като натоварени с трупове. Вероятно медицинските нимпланти на купонясващите не се справяха. Или бяха настроени на по-бавно реагиране. Или не им се полагаше да реагират на платени удоволствия, за които потребителят е уведомен, че са вредни за здравето му. Нещо като назидание. Да не повтаряш. Няма да те оставят да умреш, но ще те накарат да страдаш, да повръщаш, да те боли глава… Все едно в миналото това е спирало някого.

Атанас се промъкваше през тълпата, хващайки от нея отделни епизоди — красавици и зверове, мускулести тарзани и амазонки, чудати нежни създания, които успяваха да се задържат за кратко във въздуха, пърхайки с пеперудени крилца, истински ангели в лапите на лигави твари, омерзителни разложени мъртъвци — (ох, дано е САМО холографски костюм, а не извратена телесна пластика!), — които правеха всичко, с което се занимаваха и останалите… Парад на суетата и разюздаността. Сякаш върлува чума и всички събрани тук хора бързат да се веселят до насита. Атанас се озърташе, втрещяваше се, понякога отместваше поглед, безсилен да понесе зрелището на някое прелестно създание, покрито с кошмарни козметични „рани“, често червясали… Постепенно притръпна. От време на време го дърпаха с предложения да се присъедини към едно или друго забавление, но най-често плъзваха презрителен поглед по нищо и никаквата му външност, макар че две или три девойки и един мъж изразиха възхищение от „небрежняшкия“ му „фейс“. Умори се да гледа отблизо тази лудница и понечи да се махне — и тогава установи, че не знае накъде да поеме, за да напусне оргията карнавал. Беше загубил посоката за излизане от тълпата. Най-лесно му се стори да тръгне натам, накъдето навалицата се разреждаше и не се виждаха музикални и танцувални платформи. Искаше час по-скоро да се раз-кара, ала още не бе видял как срутват старите сгради.

Накрая стигна до нов кордон, вътрешен. Зад него бе по-светло — естествена дневна светлина, докато карнавалът все едно се намираше под сянката на градоносен облак. Лъхаше топлина. Дроновете от този кордон бяха яркожълти и очертаваха с червени лазери забранена за преминаване ивица. Лазерните лъчи периодично се сплитаха в предупреждения: ДИЗАСЕМБЛЕРНА ЗОНА! ОПАСНО!

Атанас не повярва. Дизасемблерите не са нанити, няма да нападнат човек. Но пък ще им се наложи вероятно да спрат дейността си, ако се шматкат външни лица на площадката за разчистване… Спря пред рубинената светлинна ограда и се загледа.

Старите сгради се топяха — като мръсен восък. Над тях трепкаше мараня от горещ въздух. Милиардите милиарди дизасемблери отделяха много топлина. Вероятно част от наномашините бяха от типа с нанопружинен актюатор (досущ старинни според днешното време детски играчки), който се самонавива по принципа на ръчен часовник — от ударите, предизвиквани от брауновото движение на атоми и молекули. Така се постигаше отнемане на част от топлинната енергия на събратята им. Ала никой не може да излъже законите на термодинамиката в крайна сметка. Затова и захранваните от разсеяна топлина асемблери работейки, също разпръсваха топлина, така че температурата в активните зони на разграждане растеше. Атанас механично се зачуди защо не използват нанороботи със слънчево задвижване. Те би трябвало да функционират като малки хладилници. Вероятно има някакъв физически проблем с използването на този принцип.

А може би е направено нарочно. Да има повече работа. Да има и за хората място в събарянето и строежа на нови сгради. Десетки облечени в оранжеви костюми човешки фигури се плъзгаха над скашкващите се стари къщи, които се превръщаха в локвички от сивкава кал. Над тях се рееха и суетяха подобни на оси дронове — стотици и хиляди на брой, действителните помощници на невидимите наномашини. Зад ивицата премахвани руини израстваха призрачните контури на новия квартал — все още като нарисувани холографски. Бяха асемблерните скелети на бъдещите съоръжения — нишки от нанороботи, очертали обемите на постройките. По тях се предаваше строителен материал — от разградените на молекули развалини. Подножията на градежите вече придобиваха плът.

Наблизо премина двуместна платформа с работници в оранжеви костюми и каски като на пожарникари. Държаха нещо като пръскачки. Лицето на единия беше отегчено. Другият завистливо поглеждаше към купона.

Трудоустроени.

Каква безсмислица. Цялата технология на събарянето и строителството беше съобразена така, че само и само да запълни времето на тези хора. Да ги накара да правят нещо смислено. Дори и за да могат после със спечелените точки да се включат в купони като този карнавал…

— Господине!

Атанас завъртя глава. От другата страна на бариерата крачеше оранжев работник.

— Нали не мислите да пресичате кордона? — попита той подозрително.

— Не, само гледам. Интересно ми е.

Лицето на строителния техник остана недоверчиво.

— По-интересно би било да се включите — измърмори и понечи да се качи на настигналата го едноместна платформа.

— Извинете — спря го Атанас. — Това, което разрушавате… Някои сгради са… по-естетични. Защо просто не ги възстановите?

Техникът въздъхна и Атанас разбра, че пред себе си има не „трудоустроен“, а доброволец по убеждение.

— Решение на общината — каза той без предишната сянка на враждебност. — А трябваше да ги възстановят и впишат в градоустройствения проект. Десет години се дискутираше, но надделя мнението, че е по-добре да ги премахнат. Бяха станали истински свърталища на нехранимайковци…

— Жалко за миналото — промълви Атанас.

— Да, донякъде. Но пък в симулаторите на Скайнет старият град е запазен от паве до плочка. Мен ако питате, трябваше да го запазят и в плът, така да се каже. Само че направиха референдум и глас народен — глас Божи…

— Не всякога е така. С гласа де.

— Не всякога — техникът го погледна с интерес. Отвори уста, но поклати глава и се усмихна. — Ще извинявате, но съм зает. Обърнете се към Трудовата борса и елате в моята бригада — Т–279. Мисля, че ще ви допадне. Явно не ви отива обстановката, в която сте попаднали, господине. Приятен ден.

Без да гледа към купона, било с погнуса, било с укор, просто го пренебрегна, техникът насочи платформата си към близкия топящ се панелен блок, грозен и запустял. Повлече подире си облак дронове. След няколко минути Атанас забеляза, че топенето на блока, доскоро хаотично и неравномерно, заприлича на педантично подредено сгъване на картонен кашон, извършвано от невидими, но могъщи ръце.

Правилно, кимна Атанас, нямам работа тук.

Обърна се и потърси изход от карнавалната зона.

Ала след двеста метра, когато нарочно сви между две халета от железобетон, се натъкна на нещо далеч по-противно, лишено дори от похотливата привлекателност на карнавала, където се мяркаха и сцени с известен вкус и дори естетика.

Група хора стояха край широк трап. Сподавени възклицания, тежко дишане, замъглени, плувнали погледи. От ямата се донасяше писък на гризачи.

Бяха плъхове. Двама души насърчаваха с лазерни писалки тварите да се бият. Лазерите не пареха плъховете, но вероятно им въздействаха по някакъв начин, защото животните не се мъчеха да избягат, Върху главите им личаха малки фигурни петънца разноцветен метал. Букви и номера всъщност.

Неврочипове — досети се Атанас. Беше чул за тях случайно, минавайки покрай звуково табло на път от гробищата към центъра. Таблото предаваше тематична дискусия, която Атанас не дослуша. Все още много неща не знаеше, много неща просто го препълниха, но това приспособление, предназначено за контрол над домашни любимци някак се впи в паметта му поради смущаващата си нееднозначност — от една страна е хубаво кучетата да не хапят който им падне, но от друга, да им забраниш да лаят, когато ти скимне… А ето и още едно приложение.

Плъховете се биеха. Зяпачите стенеха. Едни ликуваха, други хапеха устни. Хвърчаха пръски кръв и фъндъци козина с кожа и месо. В раните се виждаха кости. Победените приличаха на смазани от валяк и смлени от градинска косачка. Една жена започна да повръща, но не спря да се взира жадно в две гадинки, които умираха, вкопчени в яростна схватка.

— Какво ще заложиш и на кой?

Атанас сепнато се обърна.

Сатир в карирани панталони държеше тефтер-панел и светлинна писалка. На врата му висяха няколко лазерни каишки, същите като тези, с които двамата уредници насилваха плъховете да се трепят за кефа на публиката.

— Казвай де!

Атанас не каза нищо. Ала не се стърпя — и обърса с опакото на ръката си хубав цигански шамар на сатира — уредник на гадното забавление.

Неколцина се обърнаха към тях, но повечето продължиха да следят схватката. Трима хукнаха към него със заплашителни лица и муцуни, свили ръце и лапи в юмруци.

Атанас се приготви да се защитава.

Не му се наложи. Конус синя светлина сгъсти сумрака наоколо, откроявайки трапа и зяпачите, втурналите се за разправа с Атанас уредници и самия него — глупчото, съжалил противните му иначе плъхове.

— НИКОЙ ДА НЕ МЪРДА! ПОЛИЦИЯ! ЗАДЪРЖАНИ СТЕ ЗА НАРУШАВАНЕ НА ЗАКОНА ЗА ПРАВАТА НА ЖИВОТНИТЕ! ВСЕКИ ОПИТ ЗА БЯГСТВО ЩЕ БЪДЕ ПРЕСЕЧЕН С ПРИНУДИТЕЛНА СТАЗА!

Само трима или четирима се втурнаха да бягат, но тупнаха вдървени след няколко крачки. Останалите вдигнаха ръце и ги сложиха на тила си. Единствено по две лица се четеше страх и неудобство. Повечето изразяваха досада. Физиономиите и муфите на уредниците обаче се напрегнаха. Явно не ги чакаше нещо много приятно.

Един полицейски смартмобил остана отгоре, а друг слезе, за да прибере арестуваните. Наред с дроновете-скарабеи имаше и петима живи полицаи.

За изненада на Атанас, никой не го докосна — нито дроновете, нито униформените хора. Той колебливо махна ръце от главата си. Към него се запъти старшият на патрула и Атанас се приготви да обяснява как се е озовал тук и че няма нищо общо с това безобразие. Полицаят спря на крачка разстояние и Атанас пак се учуди — човекът имаше съвсем обикновена фигура, дори с коремче. И лицето му не беше като на елински бог или фотомодел. Петдесетгодишен, с бяла коса и мрачен поглед.

— Не трябваше да му удряте плесницата, господине — рече той. — Тоя боклук ще може да ви отправи обвинение, но аз и момчетата ще ви бъдем свидетели, ако се стигне дотам… Като служител на закона не одобрявам самоволството ви, но от човешка гледна точка — браво! Къде да пратим клетката с оцелелите животинки?

— М-моля?

— Питам към кой от вашите центрове да пратим клетката с плъховете. Горките твари…

— Ами…

— Чакайте, не сте ли от някое дружество за защита на животните от произвол и насилие?

— Боя се, че не. Мога да обясня…

— Легитимирайте се! — сурово предложи полицаят.

— Ъ…

Ченгето присви очи.

— Вдигнете дясната си длан към мен, за да демонстрирате сътрудничество или ще ви арестувам с останалите отрепки!

Атанас се подчини.

Забеляза как очите на полицая се разфокусираха, сякаш гледаше през него. След секунда отново придобиха нормален израз, а лицето на униформения стана по-ведро.

— Така кажи, че си „възкресен“ бе, Атанасов… — изръмжа с облекчение полицаят. — Старшина Кукерски, сто и трети участък… — Обърна се и подвикна на другите униформени: — Приберете плъховете в централата! — Пак фиксира Атанас. — Свали си ръката, всичко е наред. От коя година си?

Атанас не бе сигурен за какво точно го питат, затова назова годината си на раждане.

— Не, имам предвид кога си починал.

Опа… След секунда съобрази каква е работата.

— Месеци преди Пробива.

— Мен ме тръшна инфаркт през две двайсет и шеста — сподели полицаят. — В съблекалнята на РПУ-то. Три седмици преди пенсията. И жената я предупредили веднага, та тя моментално се обадила в Центъра за криониране. Вярваше на щуротиите им… пък се оказа права. Още не й е дошъл редът за ревитализиране, в стаза-хранилището е. Сега даже не знам, питам се понякога и се чудя — дали да съм й благодарен, или да я нахокам, когато я съживят…

— Бил си ченге и преди?

— Ами да. И сега пак същото върша. Само че… виждаш какво става. Тебе кога те възкресиха?

— Преди… хм, онзи ден. Вчера.

— Съвсем пресен си значи. Ох… и как ти се струва?

— Не знам още. Засега се оглеждам.

— Потърси хора от твоето поколение, които държат на старите ценности — посъветва го старшина Кукерски. — Иначе ще откачиш, господине.

— Кофти неща, а?

— Не ще и дума. Това тук беше дребна работа, не си видял „гладиаторите“… отврат! Днешните хора убийствата и изнасилванията за нищо ги нямат! Защото и без това само до опити се стига. Заради което повечето правонарушения се третират като „хулиганства“! Ха! Хулиганства… Много са ларж днешните съдии. Това, че тежките, както си ги знам от старите години, престъпления не се осъществяват, не е защото зулумджиите изведнъж са се отказали от престъпно намерение, а заради автоматичните повиквания на жертвите! И заради същите тия нимпланти, дето ги отървават от най-лошото… Почнаха да не ценят живота младите, това е проблемът! Хич не се щадят. Защото знаят, че няма да се стигне до непоправимото. И дивеят! Правят нарочно катастрофи, Пе-Те-Пе и Ве-Те-Пе, разни садистки игрички си устройват… имат се за безсмъртни. Ама се заблуждават. За три месеца имаме пет истински убийства в града. Само едно е предумишлено, останалите… От играчка — плачка. Затова — в стаза-затвора за тия хулиганства и това е! И мозъчни форматирания по-често! Не да ми разправят, че били пълни занданите с глупаци злобари и че форматирането било извънредна мярка! Да те изкараме ли от тоя вертеп? Ела в колата. Няма смисъл да се луташ и да търсиш изхода. Тук позициониращата система е спряна — част от привилегиите на карнавала, моля ти се! Ах, и организаторите на тоя джумбуш заслужават по една тухларна за четирийсет и пет денонощия като по времето на баща ми, Бог да го прости!

В кабината на полицейския смартмобил бяха само двамата с Кукерски, останалите полицаи се качиха на платформи, отделили се от дъното на смартмобила.

Атанас гледаше отдалечаващата се улица като мръсна и мрачна клисура сред ръкотворни и мъртви скали от бетон, тухла и пластмасови парцали. След малко проблесна слънцето — въздушната кола се издигна над сенчестата завеса на карнавала.

— Някога живеех на три трамвайни спирки оттам, където те прибрахме — замислено каза старшината. — И не беше така. Вярно е, новото време си има много хубави неща, обаче и грозотии — пълна каца. Маймуни са повечето хора. Павиани. Мъчат плъховете, защото не са защитени от нанощитовете. Е, кажи ми — това човешко ли е?

Атанас не отговори, че, уви, да, и това е човешко. Предпочете да измести темата:

— Много малко деца видях в града.

— Ами щото малко раждат. Не като при арабите…

— Защо, какво е при тях?

— Не знаеш ли още какво става там? Хм. Ами… ходжите им забраняват на жените да слагат противозачатъчни нимпланти, пророкът не давал, и тия се множат бетер плъховете. Да, ама всеки иска да има синове и жените им станаха кът. Взеха да мрат от толкова раждане. Взеха да не им достигат за харемите. Развихри се една педерастия… така разправят. А за тия извращоци пророкът им е казал — смърт. И се трепят, намерили начин. Но самите ходжи скришом от раята прилагат нимпланти наляво и надясно. От момчета момичета правели — и в харема… Обърна се светът с гъза нагоре! Ето, гледам те, подмладил си се. И аз исках… но нека съживят жената, тогава ще има защо.

— Не ти ли е тежко да служиш сега в полицията?

— Тежко е. Психически. Иначе — имаме си дронове, от гледна точка на проследяване и задържане — няма грешка. Ама много хора загубиха срам и отговорност, така че е трудно за траене.

— Защо тогава не оставиш на дроновете да си вършат работата? Да не се товариш.

Старшината го изгледа слисано.

— Нали съм човек — как да не се товаря? Ако всичко вземат да ни вършат машините… докъде ще я докараме! Не, наборе… не сме набори, по-млад съм, ама ни е малка рождената разлика… та не е правилно така. Човешките лайна трябва хората да си ги прибират. Не са ги изсрали машините. Машините може само да помагат.

Атанас въздъхна.

— Не всички мислят като тебе, старшина…

— Дреме ми какво мислят. Аз си гледам работата, другите… са си други. Е, къде да те оставя, защото пак имаме спешно повикване? Ето там, на оня мост става ли?