Николай Теллалов
10⁻⁹ (31) (Нано)

4.

— С какви други оръжия разполага базата?

— Да не очакваш да ти отговоря?

— Точно това очаквам. До голяма степен моята мисия на Земята се… обезсмисля. Остава предимно твоята си работа за вършене… и някои мои лични неща. Информацията ми трябва, за да набележа траектория за проникване. И трябва да знам с какво е въоръжена базата!

— Не ми се споделя такава информация с феноморфите.

— Остава си между нас.

Алексей въздъхна и призна:

— С топове.

— Артилерия?

— Топове. Стоманени тръби с барутни заряди и обикновени чугунени снаряди с конична форма. На барута кислород не му трябва.

Сантов слисано помълча.

— Божичко… Топове? Ама истински? Музейни топове?

— По образец на артилерията от средата на деветнайсети век, да. Само че прецизно изработени, както оръдията, така и снарядите, за постигане на максимална точност на стрелба за този тип въоръжение. Има и гюлета. И едните, и другите са без взрив вътре. Кинетични снаряди. Какво се пулиш? Само такива минават цензурата на АЩ. Даже нямат нарези в цевта. И се пълнят отпред, с прът, дето му викат банник, като по времето на Кутузов. Това са най-сериозните тежки оръжия. Има и батарея катапулти, скорпиони… мятат къси копия с нанитна ядка.

— Добре. Тия не са ни страшни. Слушай насам. Разбрах се с феноморфите да пратят рояк метеорити към атмосферата. Ще имитират демонстрация на сила. Малко метеорен фойерверк над цялата планета — без океаните, там няма зрители. Една компактна серия късове — които със сигурност ще изгорят в атмосферата, както всички останали — ще премине покрай базата ти. И други такива залпове — покрай останалите орбитални станции, разгънали соларни огледала. Ще се целят в огледалата, но по принцип ще дадат да се разбере, че това са нещо като предупредителни изстрели. За повече убедителност ще засипят с камъни и Главните станции на космическите асансьори. Там по-добре да не се пъхаме — лъчевите батареи на Асансьорите не са… топове. За да е съвсем неочаквано, трябва да се прошмугнем покрай базата. Дотук — въпроси, възражения?

— Карай нататък, ако се сетя, ще ти кажа.

— Обаче, за да ти е по-лесно после… трябва да съобщиш на… СВОИТЕ, че пристигаш. Че кацаш аварийно, някъде в Чукотка, да речем. Пък ти си кацни после скришно до твоя Алтайски Ярославец…

— Уралски.

— … и после се оправяй както си знаеш. Побъзиках малко асемблерите на капсулата ТИ, имаш интерфейс за достъп до скритите досега за теб функции чрез обзорния екран. За да можеш да трансформираш след това рейдера си за излитане обратно в космоса… Какво?

— Нищо лошо. Исках да ти кажа благодаря.

— А… Няма за какво.

— Има. Не очаквах да споделиш с мен феноморфски асемблери.

— Това са асемблерите на КАПСУЛАТА, бе. Просто възможностите на смартуера са толкова обширни, а кодовите програмни команди са толкова абстрактни и поначало неясни, че за деветдесет и девет запетайка деветдесет и девет на сто от опциите нямаш готов интерфейс. Сигурно шефовете ти имат, но не са ти го монтирали. Но по-вероятно е и те да нямат кой знае колко повече използваема палитра опции от теб и такива като теб, обикновените юзъри. Разгледай хубаво възможностите, докато разполагаме с време. Показната театрална атака е след девет часа. А дотогава трябва да впоим капсулата в парче метеорит — ще ни послужи вместо топлинен щит при навлизане в атмосферата. Каквото остане накрая като маса — твоя е, ще ти е полезна за разширяване на рейдера, без да ти се налага да събираш необработено вещество от терена, на който ще кацнеш.

— Съгласен.

— Кажи сега какво да е съобщението. В паметта на Ка-Пе-то ти има само честота, заключващ криптокод и това е. Явно ти трябва да знаеш как да докладваш. Казвай да записвам.

— Аз лесно ще кажа, но… Сигналът е снабден с добавяни автоматично координати и данни за траекторията. Ако ще пращам отвличащо съобщение, трябва да стане в момента, в който тръгнем за навлизане в атмосферата, нали? Веднага ще се издадем, че съм се насочил към вкъщи! Ако обърна курса към Чукотка, после трябва да маневрирам. Ама нали се преструваме на метеорит? Преструваме се. А метеоритите не маневрират. Бъди уверен, че още преди камънаците на твоите приятелчета да достигнат атмосферата, всеки един от тях ще го оглеждат все едно под лупа. Както и пространството край тях. Вероятността е голяма да забележат виражиращ обект или следи от реактивна струя… защото с кинетичен баласт не може да се извърши бърза маневра. Повярвай ми, имам дванайсет мисии в космоса… мамка му, тази ми беше тринайсетата! Ха сега не вярвай на поличби!

— Приключи ли да ми се караш? Момко, ти говориш и на вдишване, не ми даваш дума да вметна. Помислил съм за това. Повярвай ми, имам над двайсет и пет годишен стаж на косможител. Ще изстреляме един от топузите ти за маневриране. Вече монтирах в него предавател. Просто и елегантно решение.

— Хм. Виж го ти…

— Хайде, хайде, не злорадствам. Казвай съобщението… сега.

— Код 32, корекция 17, състояние 2, поправка 7. Лидер ХА457Б, отбой. Това е, Сантов.

— Само толкоз? А на човешки? Хайде, хайде, не се прави на тайнствен. Късно е вече. Просто ми е любопитно.

— Кацам директно на Земята, в района на Камчатския полигон. Състояние на капсулата почти задоволително, камуфлажът блокира на последното зададено състояние. Лидер ха-четири и така нататък съм аз, край. Това за камуфлажа е, за да си мислят, че не мога да изключа стелта. Доволен?

— Хитро. А сега да ти покажа малко номера относно скафандъра ти…

* * *

Потокът метеорити приличаше на лавина. На тактическите екрани ръбестите парчета камък се премятаха в безвъздушното пространство. И само едно бе стабилизирано, движеше се постъпателно без собствена ротация, малко над потока за отвличане на внимание, прострял се на стотина километра. Определено щеше да предизвика впечатляващо зрелище.

— Трийсет секунди до условната граница на атмосферата — съобщи Сантов.

— Апаратът е готов за навлизане — лаконично се отзова Алексей и след малко добави: — Опасен човек си ти, Сантов…

— Така ли?

— Да. Позволяваш си да съдиш чий живот е безцелен, а чий не е… Хрумна ми, че това следва от убеждението ти, че си имал право да забъркаш цялата каша.

— Пак ли?

— Пак.

— Хм. Вероятно си прав. Не за това, че съм забъркал „кашата“, бях един от многото. Прав си, че се ядосвам от съществуването на тъпи и ограничени индивиди. Само че то е моментно чувство, хич не ме засяга чий животец е целен, а чий е безцелен. А и не всеки може да си избере как да живее. И който твърди обратното, тоест че всеки сам си е виновен, е самодоволен гъз. За последен път ти повтарям категоричното си мнение — нека ВСЕКИ има шанс, пък ще си осмисля ли съществуването и как, негова си работа. Съжалявам, не остана време за приказки, късно си се сетил да спорим отново…

— Не бе. Възхищавам ти се на куража… Охо! Яко друсна!

— Малко по-остро се забихме в плътните атмосферни слоеве… Как ти понася?

— Двукратното претоварване?… Опа, вече е трикратно… четири… ъ… пет и половина… доста добре ми понася… потя се като изваден от кофа парцал…

— Наномашинките се стараят. Аз ти предложих да се възползваш от парастаза, ама ти — не!

— Дано никой не шари към нас със сазерен прожектор — рече угрижено Ленкер. — Може да сме стелт, но не съм сигурен дали обикновен сонар няма да ни открие…

— Малко вероятно е. А и отразеният сигнал ще е много слаб и размазан, ще мязаме на термика… Така, слушай сега. Ще скоча, когато намалим до звукова скорост.

— Какво?!

— Вече не ти трябвам…

— Абе ти изобщо никога не си ми трябвал чак до умирачка! Над Халифата сме!

— Тъкмо ще се отбия до Божи гроб, ще стана Хаджисантов. Не бери грижа, момче. Никой не ме чака там. В тарапаната ще прелетя над Граничната бариера право в Панфедерацията. Имам лична работа в Европа.

Извърна се и протегна ръка. Алексей с лекота преодоля претоварването и я пое, раздруса я здраво. Сантов взе да се променя, тялото му стана сякаш стъклено прозрачно, после още по-прозрачно.

— Готов!

— Отварям люка за десантиране! Успех, Добромир Сантов!

— И на теб.

Камшичен вятър нахлу в капсулата, която се разтърси поради променените аеродинамични характеристики на корпуса.

— Ако някой ден съдбата ни събере, Алексей… срещата няма да ми е неприятна — рече феноморфът по интеркома.

И изпадна навън.

Ленкер побърза да възстанови целостта на корпуса и продължи да планира с невидимия рейдер в небето, озарено от избухвания на стотици болиди. Дори няколко минути по-късно все още нямаше какво да отговори на прощалната реплика на Сантов.

* * *

Алексей Ленкер кацна на около километър от дома си, в средата на старото гробище зад красивата църква, построена с доброволен труд по технологии отпреди двеста и повече години — без асемблери, само с ръце, брадви, рендета и триони, без нито един пирон, само с дървени клинове, крепящи боровите трупи. Единствените метални предмети в храма „Свети Владимир“ бяха кръстовете, свещниците, кандилата и позлатени обкови по икони и евангелия.

Беше рано сутрин, откъм реката пълзеше мъгла, гората и пръснатите сред нея къщи спяха.

Кацна без никакви проблеми, без никакви запъвания, без да се издаде.

Това го подразни. Нима толкова са калпави предпазните завеси, пазещи родната му страна от вероломни агресори? Враждебните сили може да имат същите апарати като неговия! И хората остават беззащитни…

Беззащитни са само пред мен сега. И не защото имам някакви си там нови модели асемблери, ултрамодерни версии смартуер, нито по-съвършени репликатори. Просто мога по-добре да управлявам старите — същите, с които е наситена вече цялата планета въобще и скъпият ми Уралски Ярославец в частност. И всеки потенциално може да прави същото.

— Компютър, каква е температурата навън? Подходяща ли е за топло яке и пуловер?

— Напълно, капитан — бодро отвърна бившият КП, бившият помощник и надзирател на диверсанта, а понастоящем покорен и достатъчно умен бордови компютър на бившата рейдер-капсула, а сега — малкият Ноев ковчег на семейство Ленкери от Уралски Ярославец.

Алексей малко тромаво, шепнейки беззвучно командите за по-сигурно, заповяда на скафандъра си да се преобрази в имитация на дебело щушляково яке с гъши пух, плетен пуловер и протрити на коленете джинси. И — солидни кални обувки, армейски образец. Обикновено с такива дрехи се прибираше вкъщи по това време на годината. Гологлав. Нямаше сняг, за да си поръча ушанка и ръкавици.

Понеже не искаше от костюма си да копира и структурата на дрехите, а само да ги имитира в повърхностния им слой, трансформацията отне няколко минути, без да отдели при това много топлина.

После се измъкна навън през люка. Направи няколко крачки и се озърна, колкото да види как във въздуха се затваря малък правоъгълник, през който се виждаше осветената с маскировъчна синя светлина вътрешност на малкия космически кораб. И толкоз. Никой не би видял кацналия на дълги тънки крачета апарат, освен ако не се блъсне в него. Само че кой глупак ще обикаля гробищата преди зазоряване, за да си спечели цицина на челото? Пък и корабът ще пристъпва върху тънките си паешки крачета-стабилизатори, за да избегне контакта — тихо, меко, по котешки.

Освен това Алексей не възнамеряваше да се бави. Пет минути до дома. Петнайсет минути за стягане на партакешите. Домашните няма да му искат обяснения — знаят си го своя Альоша, имат му доверие. Ако ги вдигне посред нощ и каже: тръгваме! — ще тръгнат. Само да са си вкъщи всички — и бабушка, и Даша, и двамата племенници. Десет минути обратен път. В случай на нужда корабът е готов да скочи като скакалец право в двора. Най-късно след трийсет и пет минути ще стартират — тихичко, скришом, на аеропропулсори. Въздушните течения горе в стратосферата ще отнесат апарата към Ничията зона на Границата с Южното сдружение. И там — старт с приемливо за пътниците ускорение — към космоса. Излъчване на сигнал към феноморфите да му окажат съдействие да се измъкне, Сантов се е разбрал с косможителите. Пък после…

После цялата Слънчева система е като на длан — където искаме, натам ще полетим. Юрка, по-малкият племенник, той все си мечтае да стане космонавт и да лети до Марс, да препотвърди правата на човека над Червената планета, бегло заявени преди четирийсет и седем години от международна експедиция, още през миналата епоха, преди Пробива. Преди Заразяването. Преди цялата тая щуротевица с нанотехниката и граничещото с всички смъртни грехове незаслужено всемогъщество на човека, чието сърце не е дорасло до стоварилото му се на главата бъдеще.

„Ленкер, беше казвал Сантов, нанотехниката не дава всемогъщество. Дава възможности за самоусъвършенстване. Ако щеш — дори за още по-пълноценно търсене на Бога. Няма как, Алексей, заслужили-незаслужили, дорасли-недорасли, факт е. Ще се учите, ще растете и ще доказвате, че сте достойни, в движение…“

— Дявол те взел, Добромир Сантов! — тихо, но с чувство произнесе Алексей, криейки ушите си в яката на якето, влажният хлад ги накара да настръхнат заедно с кожата на бръснатата глава на бившия офицер от спецназа. — Щом на Марс, значи на Марс, космосът е голям, лети накъдето ти душа поиска, ако на Марс ни омръзне, ще видим как стоят нещата край Юпитер!…

Лек шум го накара да обърне рязко глава. Нещо хлопна — дърво о дърво — откъм църквата, а после в прозорчето на храма блесна бледа жълта светлина. Разбира се. Свещеникът е ранобудник. Подготвя се за утринна служба. Хич да няма богомолци, чувства се длъжен.

Най-късно след четирийсет и пет минути трябва да сме излетели, каза си Алексей, докато крачеше по едва видимата пътека между надгробията към „Свети Владимир“. Най-късно до три четвърти час…

По навик изтри подметките пред прага. Църквата все още хубаво миришеше на смола и пресни дървени стърготини. Така си миришеше от петнайсет години. И на восък и тамян.

Трябваше да си поръчам шапка, за да мога да я сваля, мерна се в ума на Алексей, докато влизаше в храма, прекръствайки се в движение.

Вътре горяха десетки свещички, съзвездие от светлинки. Свещеникът беше без расо, по черен панталон и риза, бършеше с чист парцал полиците за дарове, по този край имаше обичай да се оставят орехи и ябълки пред иконите. Чу стъпки и се обърна. Примижа.

— Батюшка Арсений?

— Алексей! Добре си дошъл, синко! — свещеникът пъхна парцала в джоба и тръгна напред с протегнати за приветствие ръце. — От служба, а? Отпуска? За колко си идваш, момко?

— Бързам, батюшка. Отбих се… за изповед.

Тонът на Ленкер накара отец Арсений да спре, преди да е достигнал подранилия мирянин. Промени се и лицето му, усмивката се скри в традиционната за православен свещеник брада, която мазолестата ръка приглади кой знае защо.

— Господ да ни помага, Альоша. Слушам те, щом е толкова спешно.

Алексей плъзна взор по стенописите, иконите. Погледна разпятието. И задържа поглед върху прикования на кръста. Насили се да произнесе това, което трябваше да каже, но не успя. Рече:

— Рано си станал…

Свещеникът махна с ръка.

— Винаги ставам рано. Пък и днес има повод — допълни важно. Веждите на Алексей литнаха нагоре. — Венчавка, Альоша, венчавка! В десет ще имаме сватба в махалата.

— Кой? — ненадейно изпита радост Ленкер и тя пролича във въпроса му.

— Олга Долганова и Фьодор Ткачук. Сещаш ли се кои са?

Алексей смаяно поклати глава.

— Федя, луничавия, нали? И Олюшка с дългите плитки! Бре, кога пораснаха тези хлапета… — усмихна се неволно Ленкер. Опари го внезапна потайна мисъл. — Навярно много народ ще се събере, нали? — попита, криейки напрежението. Прозвуча достатъчно нехайно и естествено.

Дано са много. Защото имам подарък за младоженците и за всички гости. Царски дар им нося…

— Охо! Наистина много! Нещо рядко почнаха да се женят хората напоследък… — посърна попът. — И кръщенетата са редки. Не раждат младите. Викат, има време. То време има, да, но… — Внезапно погледна ранния посетител изпод вежди. — Казвай какво те доведе, Алексей. Кажи го. Тежък товар носиш. Не се мъчи.

Ленкер изправи гръб. Сведе глава. Неочаквано лесно стана.

— Съгреших, батюшка. Много съгреших. Убивах хора — призна сурово.

Отец Арсений внимателно се приближи и постави длан на рамото на Ленкер, без да подозира, че в този момент от тялото на посетителя във всички посоки се стрелкат невидими и безтегловни нанопакети за самоинсталиране. Или имплантиране, щом става дума за живи организми…

А свещеникът отвърна на откровеността на Алексей кротко и съчувствено:

— Войник си, момко. Казал е Исус и на митарите, и на легионерите: идете и си вършете работата и без грях ще бъдете.

Ленкер бавно поклати глава.

— Бях войник, батюшка. А станах касапин. Погубих невинни.

И съм дезертьор, добави наум. Че и диверсант. Само дето за първи път сея нещо друго, не смърт.

Попът въздъхна тихо, почеса пак сивата си брада.

— Да се помолим, Альоша. Да се помолим за прошка…

* * *

Пътят се издигаше до малка гърбица, точно край нея се ширеше поляна, дърветата се разреждаха. Отляво продължаваше ливада, удобна за косене и пасище, отдясно на стотина метра нататък гората отново се сгъстяваше и минаваше в широка и щедра дъга напред, за да пресрещне пътя. Именно там, зад рехавия елхов стобор се виждаше къщата на баба Альона. Ниска дървена оградка, боядисана в приятно зелено, сега в сумрака цветовете не личаха, още повече че Ленкер използваше монохромно нощно виждане. Широко спретнато дворче. Дървена къща — два етажа, просторни и с достатъчно стаи — в типичния за този край стил, тоест от трупи, с дърворезба около прозорците и по челните дъски на стряхата, парапетите на стълбището и верандата. И железен ветропоказател с формата на петле, кацнал най-отгоре на покрива. Традиционната баня-парилка не се виждаше, намираше се в дъното на двора, там където имотът опираше в малкото езерце, но през клонака Алексей различи високия й комин. Ех, да можеше сега да накладе печката, да плисне върху нажежените камъни кърчаг вода, в която са били накиснати билки и малко хмел, парата да изпълни помещението. Брезовата метла да заплющи по кожата, прогонвайки мръсотията и отровите без всякакви там наноприсадки за хигиена! И после — гмуркане в езерцето, в студената му вода!… А след банята — богатата и вкусна трапеза…

Алексей потисна сладката мечта и насочи вниманието си към другата сграда в ъгъла на двора, до портичката в оградата. Къщурка с две стаички и санитарен възел. Баба Альона я даваше „под наем“. Само че наемателите бяха специални. Винаги, когато Алексей пристигаше в отпуска, те си намираха някаква спешна работа и се омитаха от Уралски Ярославец, за да се появят отново след заминаването му.

Надзирателите.

Понякога двама, най-често — един или една. Дали бабушка се досещаше кои са всъщност?…

Алексей активира вътрешен екран за дълбоко сканиране.

Разбира се. Наемателят беше буден, ала се различаваше през стените на къщурката като блед прозрачен контур. Не излъчваше топлина, маскираше се. Вдигнали са го по тревога заради завръщането на Ленкер на Земята. Не защото са подозрителни. Рутинна процедура. За всеки случай.

Дезертьорът нареди на съпровождащите го микродронове да неутрализират надзирателя и неговите киберпомощници, да прекъснат комуникациите му и накрая да го превърнат в източник на разпространение на щамовете на феноморфа Сантов, без те да се инсталират в него.

Наново програмираният бордови компютър прати потвърждение на нареждането и обеща да се справи за три минути и половина.

Точно колкото да си стигна у дома и да ги събудя, прецени Алексей и закрачи по пътя.

Някъде отстрани сънено изкукурига петел.

Небето просветляваше.

… Стартът се състоя на четирийсет и осмата минута.

Юрка бе във възторг, че отиват на Марс. Витюша реши да се съгласи с брат си, но чак след като му бе обещано да прелетят край комета. Баба Альона охкаше, въздишаше и разпитваше все едно и също — ами как нататък, Альоша?

И само Дария засега не бе задавала въпроси. Беше твърде шашната, за да се сети какво да попита. И чак когато видя земното кълбо, синьо и красиво, се засмя, после заплака… и накрая пак се засмя.

— Сега вече ще живеем човешки, нали? — по-скоро констатира, отколкото попита тя брат си. Алексей само я потупа по рамото. Не беше сигурен дали „човешки“ е подходящо казано в случая.

Ала беше убеден, че ще е по-интересно.