Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 37 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране
zograf-ratnik (2010)

Издание:

Николай Теллалов. 10–9

Оформление на корицата: Николай Теллалов, 2007

Използваната за корица картина е „Св. Мария Магдалина“ на Пиеро ди Козимо, 1490 г.

Издателство „Весела Люцканова“, 2007

ISBN: 978–954–311–058–2

История

  1. — Добавяне

2.

ВРЕМЕ: Малко след това

МЯСТО: Същото място

 

Изглед — гърбички, гърбици и гърбища, всяко следващо е все по-бледо, забулено в мараня, разтворено във въздуха, слято с небето. А то е пусто, обширно и избеляло. Чудесен изглед. Хубава тераса. Заема половината от втория етаж, покривът пази от слънце и дъжд, хем си вътре в къщата, хем си отвън. Хубаво се дреме на широките пейки на терасата — покрити са с няколко ката черги. И тишината е различна, тишина сред случайно пропуснатото от човешките стада кътче съвсем бегло докосната, сиреч омърсена, природа. Свирука шепнешком ветрец, изпърха някоя птица, нададе изненадан глас и се шмугне обратно в гората. Избръмчи насекомо, понесло се нанякъде. И нищо друго.

Хубаво място за умиране, помисли си той и плъзна поглед изпод клепачите към ниската дървена маса до пейката. На нея лежеше малката му раница с няколкото купени на гарата сандвича, сгъваем нож, лични документи и бутилка минерална вода. А до нея — поостарял модел мобилен телефон, мазно лъщящ черен пистолет и купчинка жълти патрони.

Дали няма да боли? Може би трябваше да взема някакви приспивателни, с които да се отровя? — запита се съвсем равнодушно и лениво. Не бързаше. Искаше да си достави удоволствието да погледа залеза, после звездите, луната… и да се наспи на чист въздух. Будилникът на мобифона ще го събуди, за да посрещне изгрева. И тогава — пращане на съобщение до адвоката да отвори оставения плик със завещанието, в което обясняваше къде да го намерят, макар че му ставаше все по-безразлично какво ще се случи с мъртвото му тяло и колко ще престоява неоткрито.

И чак когато денят започне, ще опре дулото на оръжието в слепоочието си. Добре е проучил как точно да държи пистолета, за да не стане резил, а да призове смъртта бързо, точно и безболезнено. Правилно — не да я чака, а да й заповяда да го прибере. Да я накара да бъде послушна.

Затова си взе сандвичи с месо и подправки, абсолютно вредни за така нареченото му „здравословно състояние“. Сети се, че искаше да се запаси и с една хубава сочна ябълка. Е, жалко, ще мине без ябълка. Ако се напрегне малко, може да си спомни вкуса. Даже по-добре само да си го припомни, вместо да се мъчи да я гризе с остатъка разклатени зъби. Само ще го заболят венците, не, благодаря, малко ли ме е боляло приживе!

Усмихна се цинично. „Приживе“. Как звучи само…

Размърда се, за да се намести по-удобно. Може да си позволи дори да подремне. Таймерът на телефона е нагласен за времето на залеза, не бива да проспива последния си залез. В апаратчето има също така записани няколко любими мелодии, но тях ще послуша преди да натисне спусъка, след като се наслади на изгрева. Да, така ще е. Обичаше да планира нещата, които ще му се случват. И вероятно за първи път в плановете му нямаше грубо да нахълта непредвидена промяна по волята на външния свят. Същият свят, онази част от него, на която не й пукаше за неговите желания и стремежи. Нека й. Вече няма да се гаври безучастно с него, няма да го кара да върши неща, които не иска. Да, тази част ще пребъде и след като пистолетът гръмне. И какво от това? Като цяло всемирът все пак е по-добър, макар също да е равнодушен и към него, и към самия себе си. Лошата страна на живота пък в действителност не е чак толкова голяма, само така изглежда, защото си вътре в нея, в най-добрия случай — близо до нея, в обсега й. И затова често засенчва всичко останало. Но тук, на терасата с изглед към планините, въоръженият му с очила взор успява да отдалечи гадното и нищожното, суетното и арогантното, да го запрати отвъд хоризонта, да го смали до прашинка… за да съзерцава със задоволство по-приятния дял на света. И да се слива с него, да се разтваря като планинските гърбици в небесата, а после решително да постави уместната оловна точка на процеса.

Пък нека СЛЕД това нещата да не изглеждат толкова спретнато. Ще е ДАЛЕЧ и ОТВЪД, за да го смущават подобни дреболии.

А може би… да, може да послуша малко музика и сега. Съвсем тихичко, за да не нарушава хармонията естествени звуци.

Пресегна се небрежно към мобифона, ала ръката му трепна и замря насред път, защото апаратът в този миг реши да подаде безличния си сигнал за повикване, бездарна имитация на щурец.

Втренчи се в телефона, който иззвъня отново. Изпита бегло раздразнение, което обаче бързо потъна в събрания за няколкото часа пребиваване тук океан от спокойствие. Не, нищо не може да го извади от релси. Вече не. Присви очи към дисплея на апарата.

Беше непознат номер. Ръката се отпусна върху дъсчения плот на масата и леко изтрополи с пръсти.

Мобифонът пак изцвърча. Някой упорито се мъчеше да се свърже.

При следващия сигнал пръстите бодро изтропаха подигравателен ритъм — няма да се дам, трам-тара-рам! И го повториха, потретиха, отговаряйки по този начин на нахалното повикване.

Хм, можех да спра достъпа на всички номера… Кой ли е толкова настойчив?

Мобифонът не мирясваше. Продължи след къса пауза да цвърти като смахнат щурец, сякаш разярявайки се на ответния тропот на пръстите.

Стана му смешно. Не натисна бутона за отговор, а продължи да се подиграва на машинката. Ала насреща явно имаше инат от класа. И скоро взе да му дотяга. Реши да не си разваля настроението, пък и го зачовърка любопитството — кому съм притрябвал толкова?

Пое апарата в дланта си и палецът с привично мръдване натисна нужния бутон. Приближи слушалката до ухото си.

— Да?

— Здравей. Познай ме, но без имена моля! — произнесе енергичен мъжки глас. Би могъл да принадлежи на човек в разцвета на силите си, ала едва доловими стържещи нотки издаваха същинската възраст на събеседника.

— Ха. Хубава гатанка. Само че не съм на кеф да играя тази игра.

— Важно е.

— Нима?

— Ще те подсетя малко. За последен път се видяхме преди повече от двайсет години. Срещнахме се вечерта, преди да си замина… обратно. Цяла нощ си приказвахме. После ти ме изпрати на аерогарата. Е, сещаш ли се?

— Не. Може би, ако се понапъна…

— Добре, няма значение. У дома те няма. Къде си? Чакай, не ми казвай направо…

Блуждаещият поглед на стареца, полегнал да си почива на терасата, се спря върху пистолета, насочен към прекрасната гледка на планините. По небето бяха плъзнали малки облачета с разрошена козинка. Дали те, дали неочакваното обаждане и завързалият се чудат разговор размърдаха изблик на искрено веселие.

— На какво се смееш? — стъписа се слушалката.

— Ей така, на нищо. Продължавай, който и да си. Забавляваш ме.

— Забавлявам те?

— Ами да. Щом спре да ми е забавно, няма да чакам да ми омръзнеш, просто ще ти затворя и ще изключа мобифона. Но засега… слушам те. Пардон, ти искаше да ти кажа нещо, така ли?

— Май се досещам къде може да си толкова безгрижен… Не си изкуфял впрочем, нали? Не ти е весело съвсем ПРОСТО ТАКА!

Старецът лекичко се намръщи.

— Разбира се, че не. Имам от какво да ми е весело… засега.

— Според мен си в оная дупка, до която се стигаше само пеш! — заяви неидентифицираният събеседник и леко промени тона. — Моля те, отговори ми с ДА или с НЕ. Наистина е важно!

Бръчката между веждите на стареца стана малко по-дълбока. Отвърна сухо:

— Да, на същото място съм. Май наистина добре се познаваме, само че още не загрявам кой си…

— Добре, чудесно! — прекъсна го слушалката. — Идвам след час!

Не успя да реагира на секундата, дори се стресна със закъснение. И когато се опомни, викна пискливо:

— Не! Моментът не е подходящ! Не желая гости! Чуваш ли ме!…

Едва тогава осъзна сигналите свободно. Натрапникът отсреща беше затворил.

Втренчи се в апарата, сякаш той бе виновникът. И забеляза надраскания върху корпуса надпис, който едва личеше — и нищо чудно, беше правен преди много години, май че с тънка отверка или шило. Може би игла.

И надписът гласеше: АЗ СЪМ САМО ВЕСТОНОСЕЦ — НЕ МЕ ЧУПИ.

Неволно се усмихна. И пак изкриви ядно устни. Замисли се. Гневът го разсейваше. После се сети и бързо извика на екрана номера, от който го бяха търсили. Натисна опцията „Набери“.

След три сигнала за повикване мек женски глас съобщи, че няма достъп до този номер, защото картата е анулирана.

Изпъшка от досада.

Оставаше му само да чака — безпомощен и отново притиснат в ъгъла от властните външни обстоятелства. Идеше му да се застреля още сега.

Извади пълнителя и го зареди с всичките патрони, разсеяно питайки се, защо са му всичките, след като му е достатъчен един. Така и не успя да си отговори, защото ръцете се оказаха по-бързи и хладнокръвни от мозъка. Трепна чак когато пистолетът щракна, а механичният индикатор посочи, че оръжието е готово за стрелба. Едва тогава движенията на пръстите станаха предпазливи и бавни. Разгледа пистолета, сякаш го виждаше за първи път. Беше го купил нелегално, но от сигурен човек, който прибра парите и не зададе нито един излишен въпрос. Никога не бе чувал за такава марка — „Меркурий .38“, но пък и не се интересуваше особено от оръжия. Продавачът само спомена, че е сравнително нова разработка.

Въздъхна и постави оръжието на предпазител. Поколеба се, сетне го прибра в раницата. Но така, че да може да го измъкне в случай на нужда лесно и бързо.

Чак тогава си даде сметка, че е заинтригуван. И че можеше да използва единия час — (явно изхвърляне, кой може да успее да стигне за толкова малко време от града дотук?!) — за да си припомни кой стар познайник, чума да го тръшне, се е сетил да му разваля последното денонощие на този свят.

И най-вече — заради КАКВО?