Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 37 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране
zograf-ratnik (2010)

Издание:

Николай Теллалов. 10–9

Оформление на корицата: Николай Теллалов, 2007

Използваната за корица картина е „Св. Мария Магдалина“ на Пиеро ди Козимо, 1490 г.

Издателство „Весела Люцканова“, 2007

ISBN: 978–954–311–058–2

История

  1. — Добавяне

6.

ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години

МЯСТО: Вилната зона

 

Изгревът настъпи. Слънцето обля небосвода с изумителни цветове, които траяха съвсем кратко, сетне се разтвориха в синевата. Нажеженият диск се издигна над планините. Атанас внезапно, ясно като никога преди, осъзна, че Слънцето е ЗВЕЗДА — яростна и неподвластна на нищожните същества, вкопчени в тънката коричка на своя дребничък свят, като в този мащаб те са предпазени от смазващия поток енергия само от дебела колкото ципата на сапунен мехур атмосфера и жалка мрежичка на магнитно поле, смешно в сравнение с мощността на същото, генерирано в термоядреното сърце на светилото. Мисълта го потисна и в същото време окрили, превърна се в неизразим с думи възторг и благоговение.

Това е то, истинското смирение — хрумна му. Плъзна насълзен поглед към кротуващия на масата пистолет, а после скоси очи към Добромир Сантов, който също се наслаждаваше на уж обикновеното, ала винаги неповторимо зрелище — планетата се завърташе към своя гравитационен господар, чиито лъчи я сгряваха, причиняваха всичко случващо се на нея, в това число и мизерното, но и величаво явление „живот“. Същите лъчи, които биха могли да я заличат от тъканта на вселената при малко по-значителна ерупция.

Атанас изтърва трепереща въздишка и решително отблъсна пистолета в другия край на масата.

Миналото, както и тези, които останаха в него, нямаше да се върне. То щеше да е живо само в спомените му. Да го радва и да го стиска за гърлото, да е непрежалимо и отхвърляно, да го спъва и да го подкрепя занапред — докато диша… Диша? Е, предвид взетото решение, би могъл да се лиши от този процес като условие за съществуване. Докато мисли — така е по-точно.

Докато мисля — съм.

— Знаеш ли — подхвана той леко дрезгаво, изплувайки от развълнувания като от буря океан емоции, — предвид невъобразимите възможности, които дава тази технология, интерфейсът е просто странно семпъл…

— Именно предвид тези възможности — отвърна Сантов, — един претрупан, сложен и външно ефектен дизайн е излишен.

И двамата гледаха синьо-бяло-лилавото картонче. Прозрачното гнездо блещукаше като капка роса. Атанас зиморничаво размърда рамене. Както винаги, сутрините тук бяха твърде прохладни и свежи. Сантов пък изобщо не се притесняваше от температурата, кожата му не настръхваше от лекия повей, преминал през терасата.

— Това тук… е истинската… — запъна се насред изречението Атанас.

— Свобода? — подсказа Сантов.

— Необходимото условие за такава.

Събеседникът му тънко се усмихна.

— А защо не и достатъчното?

— Достатъчното — отсече Атанас, — вече си е лична работа на всеки! Хайде, казвай сега същественото. Как да се… инжектирам? Или ЗАРАЗЯ с тая наночудесия?

— „Заразяване“ е подходящо казано, само че официално решиха да се изразява с термина „наноиндукшън“, нали знаеш колко си падат ТАМ по евфемизмите… И така, приятелю, скромната наглед плексигласова визитка, освен с комплекса нанокомпютри и нанобиблиотеката, е снабдена с микрорепликатор, елементи на Активен щит, Изолирана асемблерна лаборатория — съкратено ИЗАЛАБ, комуникатор, който безжично се свързва с обикновен компютър и позволява експерименти и моделиране в Лабораторията. Прехвърлянето на продуктите, или нанощамовете, ако повече ти харесва, към репликатора става само ако това се допусне от Активния щит, тоест ако наномашините отговарят на критериите за безопасност. От репликатора, след набиране на опцията от холомонитора на картата, можеш да инжектираш продукта в предназначената за него среда, в това число и в човешкото тяло. Ролята на инжектор се изпълнява от ъгълчето на картончето, при активиране то ще се оцвети в червено, дори ще засвети. Тогава просто го приближаваш до носа си и дълбоко вдишваш, стискайки с пръсти картата. Наносензорите ще отчетат натиска и ще изстрелят репликаторите. Може и да прокараш активното ъгълче по кожата си, като натиснеш, все едно искаш да се одраскаш. В един от разработваните модели се предполагаше малко резервоарче с течност, която да си капнеш в окото, така наномашините по-лесно и по-бързо ще стигнат до мозъка… За съжаление, тази карта не предлага този начин на „заразяване“. Липсват и други функции. Например Библиотеката е конструирана така, че да се самопопълва с актуална информация, която автоматично тегли от специални сървъри в интернет, които впрочем засега не са достъпни, а и да бяха, щяха да ни засекат, че го правим. Но когато заработят, ще тегли от там всичко наред… или селективно, според зададени от потребителя критерии.

Атанас изсумтя:

— Такова време ще настъпи ли наистина в обозримо бъдеще?

— О, да. Планирано е. Не знам всички подробности, но и малкото, което научих, не ми допадна особено. Виж, в основната версия, предназначена за масово ползване, липсва Информарий, той е заместен с лицензионен чип.

Домакинът вдигна вежди, после се нацупи и рече с неприязън:

— За да си контролират продуктите.

— Именно. Няма я и опцията Дизасемблиране, а ИЗАЛАБ ще е сведена до нивото на кажи-речи игра на моделиране и изследвания. Предвижда се при евентуален интересен резултат чипът автоматично да уведомява властите и изобретението става собственост на носителя на правата, срещу което ще изплаща някакви премии… ама като монополист, ще решава колко и дали впрочем.

— А кой ще е носителят на правата? Компанията „НЕРИ“?

— Да-да, компанията. Държавата.

— Хм. Става наистина гадно.

— Тъкмо това ме накара да постъпя така, както постъпих. Съгласен съм, че масовизирането на нанотехниката трябва да става предпазливо и постепенно, на етапи, но тия сладури гледат да кастрират възможностите на репликаторите, така че да запазят зависимостта на гражданите от идиотски структури като държавна администрация. Уж за добро на обществото…

Атанас нетърпеливо махна с ръка.

— Ясно. Прав си. Добре, ще се инжектирам… Ами после — какво става?

— После… Представи си го така — по габарити един отделно взет наноробот е съпоставим с вирус или бактерия. Представи си го като… голям колкото кариерен самосвал комбайн с работни манипулатори, които обработват отделни молекули, дори атоми, с размера на джанки. Атомът е десет хиляди пъти по-малък от една бактерия, имай предвид. А пък бактерията е горе-долу десет хиляди пъти по-дребна от един комар. Вметвам това, за да си наясно с мащаби и съотношения. Така. В „кабината“ на комбайна-асемблер е поставен механичен бордови нанокомпютър, чийто обем е един кубичен микрон. Асемблерът заема 1/1000 част от обема на средна клетка, но информационният му капацитет е по-голям от цялата клетъчна ДНК. Пак си напрегни въображението и си представи как този комбайн прониква в една твоя клетка с размерите на футболен стадион. Маневрира покрай органелите и сравнява всяка срещната структура с модела за идеално здрава клетка…

— С какво се захранва?

— Този нанощам — с глюкоза. Ползва същите хранителни вещества като клетката. Но за разлика от естествените клетъчни молекулни машини, функционира много по-оптимално, без излишни движения, така да се каже, с далеч по-високо КПД, целенасочено.

— И бързо.

— Бързо, да. Но не прекалено. Ферментите, едни от природните молекулни машини, обработват по около милион молекули в секунда. Нанороботите естествено са по-чевръсти. Обаче! Те са изградени от кварц или въглерод с диамантена структура. Има и други модели — сапфироиди, карборундоиди. Идеята е да се използват онези атоми, които са най-разпространени в земната кора и в космоса — силиций, въглерод, кислород, алуминий. Така издържат в агресивна химическа среда и при високи температури. Твоето тяло обаче няма да издържи прекомерно загряване. Главният отпаден продукт на нанороботите е разсеяната при работата им топлина. Затова се съобразяват с възможностите на организма ти да се охлажда. Ето това е лимитиращият фактор за скоростта им на действие.

— Аха…

— Всичките тия „комбайни“ се заемат с ремонт на клетките, реставрация на ДНК…

— Реставрация? Че откъде знаят каква трябва да е? Имам предвид…

— Разбирам какво имаш предвид. Ами, не е по същия начин, по който се реставрират стенописи в стари манастири например. ДНК-молекулите са МНОГО, приятелю. И колкото повече вериги сравняваш, толкова по-лесно и с по-голяма сигурност установяваш кои участъци са повредени от мутации. Въз основа на това се съставя карта как трябва да изглежда оригиналната ДНК. Естествено, при откриване на патологични гени, те се заместват с признати за здрави комбинации… Та така. Нанороботът се занимава най-вече с дезинтеграция на вредни структури. Като следствие, всички тъкани оздравяват за сметка на вътрешните си ресурси. А ремонтът на ДНК фактически кара биологичното време да се връща назад. Ти можеш да си избереш някаква възраст, до която да те докарат веднъж, а после само ще я поддържат… и ще те пазят от инфекции, от отрови, от радиоактивни поражения на микроравнище, както и от увреждания от порядъка на травми и фактури. Ще съдействат за регенерация на засегнати при инцидент органи… какво ли не още! Всички действия на тия пълчища от „селскостопанска“ техника, пъплеща из твоите вътрешни „ниви“ и гонеща високи добиви — (Сантов широко се усмихна, развеселен от метафората), — се съгласуват и контролират от Изчислителен център, система нанокомпютри. В сравнение с клетката-стадион, Центърът е голям колкото среден небостъргач. Но най-първото нещо, което наномашините ще направят, е да се репликират до необходимата за изпълнението на задачата си критична маса, да се групират в „подразделения“, всяко със свои задачи освен общо основните. Такива „подразделения“ се наричат фоглети. Още от първите ремонти Центърът ще започне да записва в нанобиблиотеката си твоите индивидуални молекулни характеристики… Ох, Атанасе, нали всичко е описано, нима не си го прочел? — сепна се Сантов и посочи картата, над която послушно светна многостенът с опциите.

— Имах нужда да го чуя с ушите си — промълви събеседникът му. — И се чудя… това е наистина огромен обем работа. Изумен съм, че е осъществена само за двайсетина години… Какво, нямам ли основание да смятам така?

— Имаш, и още как. Само че изпускаш една подробност… — Сантов съедини върховете на пръстите си, наведе се напред, готов за нова кратка лекция. — За да се натрупат и осмислят, тоест да се систематизират едни действително колосални масиви от данни, се изисква наистина много време. Фактите не са като парчета пъзел, не се подреждат лесно в система, тоест не се превръщат ей така от само себе си в наука. Мозъкът е бавен — невронните сигнали в синапсите имат дозвукова скорост, но мозъкът е в състояние да решава множество задачи едновременно. Компютрите пък са способни да пресмятат светкавично, но всяка задача последователно. Само нещо от ранга на изкуствен интелект би могло да обедини двата плюса на инструментите за обобщаване на факти, инструментите за натрупване на знание и генериране на идеи. През 50-те години на 20-и век опитите за създаване на ИИ са били въз основата на моделиране на невронните връзки. По-късно учените се увлякоха по софтуерни решения на проблема, като в резултат на това създадоха страхотни експертни програми и системи за машинно проектиране, великолепни помощници на конструктори, учени, инженери… само дето не бяха ИНТЕЛИГЕНТНИ в човешкия смисъл. И тук хубавото на нанотехниката е, че дизасемблерите разглобяват и записват структурата, асемблерите пък я сглобяват според записаното — и са точни до последния атом, ако им поставиш такова изискване… Благодарение на тях не е нужно да се чудиш как всъщност функционира мозъкът. Просто го възпроизвеждаш като структура. От структурата произтича функцията. Но структурата може да е нарочно оптимизирана, подобрена, с по-бързи връзки между отделните компоненти, с чипове вместо неврони, с електронни комуникации вместо синапси. Синапсите реагират на сигнали за хилядни части от секундата, експерименталните електронни схеми за ИИ реагират сто милиона пъти по-бързо, а наноелектронните прекъсвачи ще са още по-скоростни. Невронните сигнали се движат със сто метра в секунда, електронните — милион пъти по-бързо. Резултатът е…

— Ти сериозно ли говориш?! Компанията е построила изкуствен интелект?!

— Напълно. Виждал съм го, общувал съм с него няколко пъти. Нанокомпютърният ИИ в „НЕРИ“ има обем под един кубичен сантиметър и е десет милиона пъти по-бърз от човешкия мозък. Практически ограничения върху капацитета му налага само проблемът с охлаждането. „Ей Ай Уан“ — Соломон — има контур за отвеждане на топлината като малък ядрен реактор, вода под налягане, която се прегрява, минавайки през „активната интелектуална зона“, и в специален разширител се превръща в пара. Тази пара върти турбина на генератор, който захранва хладилната камера на контура, но енергия остава и за периферните устройства на Соломон. Иначе специално за НЕГОВОТО захранване използват при върхово натоварване няколко киловата…

— Егати…

— Бързомисленето, Атанасе, дава един любопитен ефект — сгъстяване на времето. Една година в съзнанието на ИИ е равна на няколко милиона субективни години… — направи пауза, за да даде възможност слушателят му да преглътне чутото. — Така че големият зор беше първо да се направят грубите наномашини за монтажа на Соломон. После той доразработи всичко останало, съобразявайки се, естествено, с нашите виждания за нещата…

— Пак успя да ме шокираш, Сантов! Боже мой, изкуствен интелект…

— Лично аз не бих го нарекъл така — ненадейно остро заяви ученият. — Това… създание бе подложено на много сурово програмиране, включително и чрез специална архитектура на процесора. Може да го наричат „интелект“, но Соломон няма воля, не е личност. За каква интелигентност говорим тогава? Получи се просто едно… устройство за решаване на евристични проблеми, тоест задачи, за които не е възможно да се състави алгоритъм. Дори да е „интелект“ все пак, той се намира в състояние на неосъзнаваемо робство… а това, досещаш се, поставя такива патови етични проблеми, че просто свят ми се завива…

— Хм. Не са ли го ограничили по този начин откъм възможността да… твори?

— Разбира се! Но биха ли постъпили иначе? Не! От страх, че ИИ ще ги подчини на себе си. Опасение впрочем, не лишено от основания… Както и да е. Именно заради осакатените чисто творчески способности работата по проектирането отне бая повече време. Най-вече в опити на научните екипи да осмислят предложените от Соломон проекти. Иначе, пресметнато в чисто време, изкинтът си написа домашното за три месеца. Цялата нанотехника — от А до Я. Чак до тавана на възможностите й като технология. И пак — доста от нещата в начина на функциониране на наномашините все още си остават пълна мъгла за специалистите.

— Хмък. Виж ти… — промълви Атанас и сякаш посърна. Потропа с пръсти по масата. Сантов го изгледа косо.

— Колебаеш ли се още?

— А? Не, не…

— Да не би да те е страх? — загрижено попита Сантов.

Домакинът вдигна очи нагоре. Забави се и отвърна:

— Страх? Да, може би. Не, не е страх. Значимостта на момента, Добромире. Това е стъпка, още по-малка от онази на Армстронг, но тежестта й е… — Помисли и махна с ръка, отказвайки се да търси нужното определение. — Майната му, хайде да го направим и толкоз!

— Заповядай тогава. Процедурата е проста. Опция „Инжектиране“. Първо потвърждение… Второ. Последно. Действай.

Атанас първо дълбоко вдиша свежия сутрешен въздух, комично заврял „визитката“ в носа си, а после, за по-сигурно, с натиск прекара рубинената искрица, кацнала на ъгълчето на картата, по кожата на ръката си. И се загледа в оставената следа, черта от почти ожулено върху старческата погрозняла плът.

Чак тогава се постресна и възкликна уплашено:

— Добромире! Ами настройките?!

— Не се кахъри — уморено каза Сантов. — Каквото има да се настройва, ще си го пожелаеш наум. И след седмица ще си като мен. Нов човек. Честито.