Джо Дереске
Убийства в библиотеката (14)

Глава 14
Хелма и шефът Галънт в болницата

Болниците вече не бяха толкова бездушно официални, както преди. Хелма помнеше как като дете седеше на стол от лята пластмаса в чакалня с цвят на повръщано, докато нейната майка навестяваше баба й след инсулта. А тази чакалня беше застлана с килим в мек сив цвят, с бледокремави стени и скрито осветление, обзаведена с удобни дивани и кресла.

Сега Рут беше в операционната. Куршумът бе заседнал съвсем близо до гръбнака й.

— Искате ли кафе? — попита шефът Галънт, държеше пластмасова чаша.

— Благодаря. Много мило — отвърна Хелма и махна капачето от чашата.

Беше пила кафе само веднъж в живота си, през първата година в института. Стори й се твърде горчиво, за да свикне с тази напитка. Сега предпазливо отпи от черната течност. Вкусът въобще не беше какъвто го помнеше. Всъщност беше почти приятен.

Шефът Галънт седна до нея и разтри врата си отзад. Над тях в ъгъла на стаята работеше цветен телевизор с намален докрай звук. Хелма се огледа за дистанционно управление, искаше да го изключи, но не намери.

— Още ли продължава операцията? — попита Хелма.

Шефът Галънт кимна.

В чакалнята бяха само двамата. По смълчаните коридори на болницата безшумно стъпваха сестри, грижещи се за среднощните нужди на пациентите си.

— И сега, като заловихте мистър Ъпман и неговите приятелчета, не трябва ли да отидете в управлението, за да ги разпитате? — каза Хелма.

— По-късно и това ще направя. В момента с тях се занимават най-способните ни офицери.

— Признаха ли си? — продължаваше да любопитства Хелма.

— Вече разбират, че е по-добре да станат приказливи. А вие как разбрахте, че думата vilke означава „вълчица“?

Шефът Галънт вече вадеше вездесъщия бележник от джоба си.

— Вече ви обясних. Произходът ми е литовски. Знаех, че vilkas означава „вълк“ — бях запомнила част от детско стихче. Лесно се сетих за думата в женски род. Но вие не ми казахте защо Ърни Ларсен си е послужил с тази дума.

Шефът Галънт извади огризан молив от джоба на ризата си.

— Истинското име на Ърни Ларсен е Ернест Лесаускас.

— О, значи литовец от Чикаго. Предполагахме, че е така. И обувките му бяха марка „Рокпорт“, значи не е бил никакъв скитник, нали?

Шефът Галънт се загледа в хората на телевизионния екран.

— Всъщност не.

— Но какъв е бил тогава? — не млъкваше Хелма.

— Според събраните досега сведения трябва да е бил човек, когото моята племенница би нарекла „техноспец“. Блестящ ум, но напуснал рано колежа, отчаян самотник с неясно минало и още по-неясни средства за препитание. По някое време съчинявал ролеви игри.

— Какво е това?

— Създавал светове и образи за фанатични играчи. Като…

— Да, игрите на въображаеми светове. Като „Подземия и Дракони“.

— Нещо подобно. После решил да престъпи границата на закона. Кражби на софтуер, компютърен шпионаж ту за едната страна, ту за другата. Напоследък според нашите данни си е играл на детектив любител.

— Значи когато дойде в библиотеката, той се е вживявал в някаква роля?

— И така може да се каже.

— И за кого е работил този път?

— Временно се е преструвал на почти добро момче, разследвал за една фирма, от която изтичала информация за нови технологии в производството на компютърни чипове.

— И накрая умря в нашата библиотека.

— Очевидно събраната информация, която намерихте и вие, и съучастниците на Ъпман, е била предназначена само за лично ползване от него. Ако знаехме написаното на листчето, след като вече бяхме установили самоличността на Ърни Ларсен, все щяхме да се досетим, че трябва да направим справка в литовско-английския речник.

— Вече ви се извиних за това — напомни Хелма. — И ако аз знаех нещо за самоличността на Ърни Ларсен, разбира се, веднага щях да ви предам листчето.

— Нима?

— Не се съмнявайте — увери го Хелма. — Ами книгата за организационните взаимоотношения? Какво е нейното място във всичко това? Прегледах я цялата и не намерих нищо странно, дори една подчертана дума.

— А проверихте ли под сигналната лепенка на задната корица?

— Не, това въобще не ми хрумна. Хитри, лукави мъже. Роли, преструвки, игри. Значи никога не е имало план за компютъризирането на библиотеката? Само прикритие за компютърен шпионаж. Хората от „Дестини Компютър Систъмс“…

— Която всъщност е филиал на „Уърлд Текнокръси“ — добави шефът Галънт, — лидер в новите компютърни технологии… са предавали крадената информация чрез мистър Ъпман, а той я скривал под сигналната лепенка на досадна книга, която никой друг не би взел от библиотеката. А после?

— Читател с карта, издадена на фалшиво име, взимал книгата…

— И я предавал на „предприемача“ Калвин Уитингтън — довърши Хелма.

— Точно така. И по целия път на кражбата следите са били добре прикрити.

— Затова мистър Ъпман толкова се разстрои, че вадя от колекцията ненужните книги без негово разрешение — страхувал се е да не изхвърля безценната му книга.

— Вярно — потвърди шефът Галънт и се протегна с прозявка, ръката му допря рамото на Хелма.

— Значи когато мистър Ъпман оплескал всичко с убийството на Ърни Ларсен, Калвин Уитингтън пристигнал в нашия град да оправи каквото може?

— И също срещнал смъртта си.

Хелма дръпна чашата от устата си. Следи от зъбите й личаха по ръба и тя я завъртя, за да допие кафето.

— Според вас дали вече би трябвало да са свършили с операцията?

Той си погледна часовника.

— Сигурен съм, че няма да чакаме още дълго. Щом свършат, ще ни кажат.

Някъде изплака бебе, но бързо млъкна.

— А какъв е мистър Ъпман? — попита Хелма. — И той ли си е присвоил друго име? Каза ми, че бил от Невада.

— Вярно е.

— А баща му бил проповедник?

Шефа Галънт прихна.

— Не съвсем. Родителите му са били страхотна двойка — хазартни играчи и рекетьори на дребно. В момента са изпаднали в мизерия благодарение на своя син и на чудесния пример, който са му дали — живеят на гърба на обществото в старчески дом в Невада. Ъпман им обрал парите, натрупал и сериозни дългове от хазарт. Накрая фалшифицирал банков кредит, за да купи картини, и изчезнал.

— Как научихте?

— Проверихме всеки от работещите в библиотеката. И досега получаваме нови сведения.

— Дори за мен? — попита тя.

Той кимна.

— Не се събира колкото за досие, нали?

— Да, сведенията за вас са съвсем кратки.

Хелма пак се върна на това, което дразнеше любопитството й.

— Значи Ъпман напуснал Невада и дошъл тук?

— Не веднага.

— Каза ми, че съпругата му била библиотекарка.

— Да, била е. Завършила института в Северна Каролина. Типична… е, доколкото знаем, била е съвсем невинна. Бих искал да проумея защо се е забъркала с тип като него. Всъщност с данните за нея стигнахме до миналото на Ъпман. Името й е било Алберта Ъпман.

— Алберта? Какво съвпа… — Хелма се задави. — Не, не е съвпадение, нали?

Полицейският началник поклати глава.

— Ъпман е фамилията й преди брака.

— Значи си е присвоил нейното име и нейната професия? Сатанинско хрумване! Тя наистина ли е починала от рак?

— Паднала лошо.

— Колко удобно! Значи нашата библиотека четири години беше под ръководството на измамник. Не мога да повярвам.

— Преценил е, че това е идеалното място да се скрие. Библиотекар в малък град. Но старите навици не се губят лесно. — Шефът Галънт изпъна крака. Хелма се учуди колко надалеч се изпружиха. — Вие какво ще кажете за уменията му да ръководи библиотека?

— Чутото от вас само потвърждава досегашното ми мнение.

Шефът Галънт се засмя.

— Подозирам, че когато получим експертните оценки за картините по стените на къщата му и в заключения килер зад спалнята, ще се окаже, че е притежавал значително богатство, което с времето само е щяло да нараства.

— Да, картините не привличат вниманието. Никакви лъскави коли или дивашка екстравагантност.

— Правилно. Единствената му явна страст е била яхтата, но в тази част на страната никой дори не забелязва подобно нещо.

— Било е доста напрегнато разследване — предположи Хелма.

— Някои моменти в него бяха наистина приятни — усмихна се шефът Галънт.

Хелма сведе глава.

Поседяха в мълчание. По телевизията показваха пресилена семейна сцена, също толкова безмълвна — сълзи, усмивки, прегръдки.

Хелма затвори очи. Може би се унесе, не беше сигурна. Нощта влияеше странно на усещането й за времето. Вдигна клепачи, през нея стоеше лекар, още не беше свалил зелените си дрехи от операционната. Усмихваше се.

— Имаме добри новини за вас. Приятелката ви ще трябва да се възстановява дълго, но няма трайни увреждания. Гръбнакът не е засегнат.

— Чудесно — възкликна Хелма. — Кога мога да я видя?

— Утре. Още е в интензивната терапия.

— Благодаря ти, Бен. — Шефът Галънт стисна ръката на хирурга.

— За мен е удоволствие да нося добри вести — увери ги лекарят.

— Ще ви откарам до блока — предложи Шефа Галънт на Хелма. — Опитайте се да поспите и елате тук утре. Сутринта бихте могла да се обадите на майка си.

— Майка ми! О, Фокнър! — възкликна Хелма. — Забравих. Тя ме очакваше тази вечер… по-точно вчера вечерта.

— Когато видяла, че закъснявате много, тя ми се обади. И трябва да ви кажа, че това ускори разследването. Но не се тревожете. Един от нашите служители се свърза с нея веднага щом се уверихме, че вие сте добре. Вече знае някои подробности, но предполагам, че е любопитна да научи останалото.

— Непременно — въздъхна Хелма.

 

 

— Едва ли е уместно да идвате на работа в такова облекло — отбеляза Патрис.

— Хелма! — Иви се наведе през гишето и я прегърна. — Значи нищо ти няма! Чухме вече всякакви истории. Има ли нещо вярно?

— Не зная — вдигна рамене Хелма. — Ти какво си чула? Иви ухаеше на бебешка пудра и шоколад. Започна да брои на пръсти.

— Нашият вожд бил крадец, шпионин и убиец. Опитал се да убие и тебе.

— Лицето на Иви стана мрачно. — И застрелял приятелката ти. Тя ще се оправи ли?

— Предполагам. След малко отивам да я видя.

— Уведомихте ли някого, че ще ползвате отпуск? — попита Патрис.

— Ще оставя бележка на бюрото на мистър Ъпман — отвърна Хелма.

Иви се засмя и закри устата си с ръка. Бузите на Патрис се изпънаха.

— Не виждам нищо смешно в сегашното ни положение — извиси глас тя. — Абсолютно нищо. Аз… тоест всички ние се доверявахме на този шарлатанин.

Лицето й се сгърчи, сякаш ей сега щеше да заплаче. Всички я зяпнаха. Иви я погали по рамото.

— Аз се съмнявах в него, и то от първия ден — заяви Джордж Мелвил, понесъл препълнена с кафе чаша.

— Като стане белята, всички са много умни — присмя се Иви.

— Вероятно това е краят на нашия малък набег в света на компютърните каталози — добави той.

— А, от самото начало е било същинска подигравка — каза Патрис. — Въобще не е имал такива намерения. Но дори и да се отнасяше сериозно, няма полза от подобна система.

— Не съм сигурна — възрази Хелма. — Може би ако всички участваме в избора на най-подходящата…

— Хелма, подстрекавате ни към съвместна работа? — учуди се Джордж Мелвил.

— Чувала съм, че на други места работят точно така.

Тя вдигна очи към часовника над заемното гише. Наближаваше десет — времето да отворят библиотеката за читатели и времето за посещения в болницата.

Хвана дръжката на вратата, когато Иви я настигна задъхана.

— Хелма, не исках да те питам пред Патрис, но нали познаваш Поли от полицейското управление? Тя ми каза… е, каза, че шефът Галънт седял цялата нощ с тебе в болницата, вместо да се занимава с престъпниците.

Хелма усети необичаен прилив на кръв в бузите си.

— Уверявам те, съвсем не беше каквото си въобразяваш. Откара ме в болницата и изчакахме да свърши операцията на Рут, а през това време ми задаваше въпроси само във връзка с неговите служебни задължения. Това беше. И нищо друго. Уверявам те.

Иви се ухили и стисна ръката й.

— Готин е, нали?

— Не съм забелязала — уведоми я Хелма.

 

 

Хелма постоя до вратата, взираше се в бледата, легнала по гръб Рут, облечена в бледосини болнични дрехи.

Откъм главата леглото беше вдигнато, дясната страна на Рут изглеждаше издута от превръзките. Изпод тях излизаше дренаж, а иглата на венозна система бе забодена в лявата й ръка. Лишена от привичните пищни одежди, нейната приятелка сякаш се бе смалила. Само косата й упорито отказваше да се подчини.

— Какъв кеф — каза Рут, щом зърна Хелма.

— Нима? — усъмни се Хелма. — Ето ти задължителните дарове за болен.

Тя показа букета и кутията шоколадови бонбони.

— Миличката ми, веднага отвори кутията да се наплюскаме.

— А може ли?

Рут се намръщи от болка, когато се обърна към Хелма.

— Може и още как — потвърди тя. — Тук се отнасят с най-нежни грижи към оздравяващи жертви на престрелки.

— Шефът Галънт мина ли да те види?

— Още на зазоряване. Жадуваше да чуе всички скверни подробности на злодеянията. Разбрах, че Ъпман и компания вече си почиват в панделата. Май се канел да се върне след това малко приключение. Мисля, че е огорчен от несправедливостта на съдбата, провалила хубавите му планове.

Рут взе бонбон с лявата ръка, изчегърта шоколада, за да се покаже розовият пълнеж. Върна бонбона в кутията, взе друг и направи същото. Щом видя бял пълнеж, веднага го пъхна в устата си.

— Това ще бъде процес, на който ще присъствам с голямо удоволствие. Като го тикнат зад решетките, току-виж, му позволили да отвори спретната библиотечка.

— Ти наистина имаш късмет, че не те уби — каза Хелма с пълна уста.

— Нали ми върви като по вода? Ама че е чеп тоя. Как можа да се забъркаш с такъв плужек?

— Не бих казала, че съм се забъркала.

Рут й намигна.

— Смело момиче си ти. Така да му се измъкнеш от стаята и да го заключиш!

За втори път днес лицето на Хелма поруменя.

— Но нали ти се довлече с диванчето до телефона, а после сама му се опълчи.

— Добре де, значи и двете сме смели момичета. Рицарят с блестящата броня каза, че Ъпман — или както му е името — така се разбъбрил, та чак не можел да спре. Скарал се с Уитингтън, когато оня се оплескал с мен. Старият Ъпи май обича да приключва скандалите веднъж завинаги.

— Хъм.

Рут изгледа Хелма от главата до петите.

— Доста небрежно си облечена за един работен ден.

— Взех си почивка.

— Стига бе!

— И без това в библиотеката сега е ужасна бъркотия.

— Представям си. Ще ви трябва нов директор. Ти пасваш идеално. Ето работа, която ти подхожда.

— Има още много време, докато изберат някого.

— Изглеждаш ми весела — отбеляза Рут.

Отпусна глава на възглавницата. Долната й устна беше изцапана от шоколада.

— Вече нищо не ни заплашва, затова — обясни Хелма.

— Ами като си помисля какво ставаше тия дни, ти даже си доволна. Гледам те и си мисля, че май си се позабавлявала напоследък.

Рут затвори очи замалко.

— Уморена си — каза Хелма. — Застоях се при тебе. Утре ще дойда пак.

Рут въздъхна и промълви сънено:

— Ще ми донесеш ли боите? Всичките червени. Трябва да я довърша тая картина.

Хелма затвори кутията с бонбоните и я остави на шкафчето до вазата с букета.

— Рут, тръгвам — прошепна тя. — Почини си, ще се видим утре.

Рут кимна, без да отваря очи. Хелма провери дали в пластмасовата банка на венозната система има достатъчно течност и излезе от стаята.

 

 

Хелма бавно караше своя „Буик“ по булеварда. Островите не се виждаха, изгубени сред облаци сива мъгла, които докосваха водата и пъплеха през залива към Белхавън. Отби в първата площадка над брега и изключи двигателя. В другия край млада двойка седеше в колата си. Погълнати един от друг, те не забелязваха нищо наоколо.

Хелма си свали обувките и чорапите, изпъна босите си крака на седалката. Размърда пръсти и се сети за червения лак на Рут. Собствените й стъпала бяха доста добре оформени, доколкото това можеше да се каже за тази не най-привлекателна част от тялото.

Самотна яхта маневрираше срещу усилващия се вятър. Хелма проследи с поглед пътя й през залива, докато мъгливите облаци стигнаха брега и лек дъжд закапа по предното стъкло на колата.