Джо Дереске
Убийства в библиотеката (9)

Глава 9
Интерлюдия: Обяд с мистър Ъпман

— Добър ден, мис Зукас — поздрави мисис Кармън, служителката на заемното гише, щом видя Хелма.

Тя набързо прибра нещо, твърде много приличащо на кълбо бебешко синя прежда, и две куки.

Дори за събота следобед библиотеката беше необичайно тиха. Редовните посетители седяха в отдела за вестници и списания, още няколко читатели търсеха необходимите им заглавия из каталозите.

— Здравейте, мисис Кармън. Днес май е много спокойно?

— Само в момента. Да бяхте тук преди час. Навсякъде пълно с хора, а някой побъркан непрекъснато се обажда по телефона, но нищо не казва. Едва сега си поех дъх. Днес на справочното бюро ли сте дежурна?

— Имам да довърша малко документи, това е всичко — обясни Хелма.

— Вие наистина сте се посветила на библиотеката — изгука мисис Кармън.

— Това е част от задълженията на един отговорен представител на професията — осведоми я мис Зукас. — Виждам, че са се натрупали много върнати книги, които трябва да бъдат поставени по местата им.

Кимна към количките зад заемното гише.

Мисис Кармън се поизправи на стола.

— Пати е малко настинала днес. Всички книги ще бъдат сложени по рафтовете, когато дойде следобедният помощник.

— И аз съм разнасяла книги — каза й Хелма. — Никому не вреди от време на време да прави това. Напротив, спомага за поддържането на квалификацията. Съществуваме с цел обществеността да има достъп до знанието и удоволствието от четенето.

— Аз… — започна мисис Кармън, но Хелма я спря с вдигната ръка.

— Наистина трябва да поработя. Приятен ден.

Джордж Мелвил седеше зад справочното бюро, наведен над скицник. Хелма зърна учудващо точна рисунка на кестена пред библиотеката.

— Здравейте, мистър Мелвил — Хелма спря до бюрото. — Тази събота изглежда минава бавно.

Джордж Мелвил вдигна глава и се почеса по брадата, присвил очи срещу нея.

— Хелма, кога ще започнете да се обръщате към мен със собственото ми име, както правят всички останали? Работим заедно вече три години. Не е трудно да го кажете — Джордж. Само една сричка.

— Едва ли е уместно читателите ни да чуват как двама професионалисти от противоположни полове си приказват свойски. Вие и Патрис ли сте дежурни днес на справочното бюро?

Джордж Мелвил завъртя очи към тавана, после кимна.

— Много весело си прекарваме. Патрис ми каза, че сутринта вие сте се обадила, за да провери телефонен номер в градския указател. Направо сте отприщила любопитството й. И какво изобщо правите тук, щом можете да се забавлявате някъде навън?

— Исках да довърша поръчката за новите рафтове. По-лесно се съсредоточавам, когато е тихо.

— Да, сигурно това е най-подходящият ден. Началникът също ни озари с присъствието си.

— Мистър Ъпман е тук?

От всички работещи в библиотеката тя най-вече би желала да избегне мистър Ъпман и Патрис.

— Именно. Затънал е в бюджета. Добра идея, така не ни се бърка.

— О, Хелма — Патрис се появи зад Джордж Мелвил. Очилата й висяха на златната си верижка, оплетена с мънистения гердан, провесен на врата й. — Преди малко бихме могли да се възползваме от вашия опит, нали, Джордж?

Хелма не вярваше на нищо, излязло от устата на Патрис, ако имаше дори далечна прилика с похвала. Джордж Мелвил се намръщи.

— Това пък какво беше? — попита той Патрис.

— Но да — Патрис говореше на Хелма, не на Джордж Мелвил. — Изключително интересен справочен въпрос. Един мъж, може би изтъкнат антрополог, вероятно дори професор, проучва хранителните навици, присъщи на различните етнически групи. За вас щеше да бъде особено интересно. Той смята, че ако членовете на всяка група се придържат само към своята исторически развила се диета — тоест японците да си ядат ориза, а ескимосите китовете и така нататък — и не възприемат храни от други култури, човечеството ще се освободи от всякакви болести.

— И това какво общо има с Хелма?

Тя беше благодарна на Джордж Мелвил, че зададе въпроса вместо нея.

— О, сигурно Хелма би могла да му даде ценни данни за хранителния режим на своята етническа група. Аз нямаше с какво да му помогна, защото корените ми са англосаксонски и нашата диета винаги е била разнообразна, а не ограничена от онова, което може да се извлече от горите и джунглите.

Джордж Мелвил отвори скицника си на празна страница и трескаво написа нещо. Показа го на Хелма така, че Патрис да не види: Беше смахнат — съкафезник на П.

— Доколкото си спомням, дядо ми споменаваше някакви особено сочни хлебарки — каза Хелма. — Ако желаете, с удоволствие ще попитам леля си.

Патрис сгърчи лицето си в гримаса, а Джордж Мелвил намигна.

— Извинете ме — продължи Хелма, — но имам работа.

— Установихте ли кой е тайнственият мъж? — подвикна Патрис след нея.

Хелма се закова насред крачка и се извъртя към Патрис.

— Моля?

— Говоря за мъжа с онзи телефонен номер. Нали не можах да го намеря в градския указател и си помислих, че вие естествено сте ми дала грешен номер, затова се обадих да проверя дали съществува такъв.

Хелма не измисли с какво да отвърне на тази наглост, затова просто изчака да чуе останалото.

Патрис завъртя глава, ноздрите й се раздуха едва забележимо.

— Само каза „Да?“, макар че го попитах за името и адреса му. Делови или лични са отношенията ви?

Джордж Мелвил наведе глава и закри очите си с длани.

— Патрис — каза Хелма, — вие несъмнено сте излязла извън обсега на задълженията си като библиотекарка и сте навлязла в област, която се нарича нарушаване правата на личността.

Патрис сви устни.

— Хелма, само се опитвах да ви помогна. Нали се обадихте в библиотеката за съдействие?

— Когато се обадих, оказахте ми цялото съдействие, от което имах нужда. Моля ви в бъдеще да насочите прекомерната си любознателност към собствените си проблеми.

Хелма се обърна. Чуваше зад себе си възмутения глас на Патрис, долови думата „неблагодарна“.

Вратата към кабинета на мистър Ъпман беше отворена. Седеше зад бюрото, улисан в струпаните пред него книжа. Тя преглътна и се постара да подмине кабинета безшумно, призна си, че опитва да се изплъзне.

— Мис Зукас! — повика я мистър Ъпман.

Заловената Хелма спря.

— Добър ден, мистър Ъпман.

Той й махна да влезе в кабинета. Хелма направи само крачка навътре, придаде си вид на много забързан човек, на когото пречат да изпълни важна задача.

— Чух, че снощи в града имало още едно убийство — Той разтри главата си с двете ръце. — Какво става в Белхавън? Преместих се тук с мисълта, че най-после ще се отърва от престъпниците. Този град — всъщност градче — е с може би най-ниската престъпност в цялата страна. Знаете ли, веднъж си загубих портфейла в супермаркета „Кей Март“. Момче на четиринадесет години го намерило и ми го върна. Нищо не липсваше. Дори един долар. Нищо. Представете си, в „Кей Март“! През повечето време дори не си заключвам къщата. А сега това. Не че сравнявам различните случки, но снощи някакви хулиганчета са ровили в колата ми.

— Взели ли са нещо?

— Не съм сигурен. Изсипали всичко на пода и съдрали калъфите от седалките. Вече винаги ще я заключвам, не се съмнявайте.

— Обадихте ли се на полицията?

Мистър Ъпман кимна.

— Тази сутрин. И тогава научих за второто убийство. Сигурно хората от управлението са прекалено заети с това разследване, защото шефът дойде лично да се занимае с моя дребен проблем.

— И какво каза?

— Според него били непълнолетни бандитчета. Безпризорни. Били под влиянието на телевизията и всички онези пълни с насилие видеоклипове.

— Мистър Ъпман потропа с пръст по бюрото. — Съчетанието от съвременна технология и неистовото желание на американците да се изпреварят един друг води до упадъка на нашите ценности. Потребявай, потребявай. Всички мислят само за това. Вече не съществува вярност към семейството и нравствеността. Животът е натрошен на парчета, а днешните деца са напълно безотговорни.

Хелма си спомни прочетения някога подобен коментар, приписван на Сократ.

— „Те имат лоши обноски, презират авторитета. Проявяват неуважение към по-възрастните и предпочитат да бъбрят, вместо да се упражняват“ — цитира тя по памет.

— Абсолютно права сте, мис Зукас — мистър Ъпман мрачно се взираше в бюрото си. — И сега — още едно убийство.

— Бих казала, че Белхавън си плати кървавия данък за годината — предположи Хелма. — Злополучно съвпадение е, че тези печални събития бяха само дни едно след друго.

— Може, но на мен ми се струва, че става все по-зле — мистър Ъпман вдигна поглед към Хелма. — Днес не сте дежурна на справочното бюро, нали?

— Само минах да съставя поръчката за рафтовете за медицинската справочна литература — обясни Хелма и се накани да излезе.

— О, така ли? Е, аз пък имах намерение да работя по бюджета, но все се разсейвам с мисли за нашата престъпност. Първо труп в библиотеката. Чух, че открили втория убит в багажника на кола.

— Все пак ще отида да се занимавам с поръчката — Хелма направи още една крачка към вратата.

— И за двама ни събота не е най-сполучливият ден да работим тук. Вие обядвахте ли?

— Не, но предпочитам тази поръчка да ми се махне от главата.

— Ами! Настоявам. Поемам отговорността, че ще довършите поръчката в понеделник. — Той махна към книжата на бюрото. — И бюджетът може да почака. Всъщност мога да го обобщя съвсем кратко — недостиг на средства. Боя се, че заради новата компютърна система ще се наложи да прекратим абонамента за някои поредици.

— Бихме могли да почакаме с автоматизацията — напомни Хелма.

Мистър Ъпман поклати глава.

— Така ще изостанем.

— От кого?

— От другите библиотеки, от света.

Мистър Ъпман излезе иззад бюрото и преди Хелда да осъзнае какво става, той вече я извеждаше от библиотеката през задната врата. Поне не край справочното бюро, пред очите на Джордж Мелвил и мисис Кармън, или още по-лошо — на Патрис.

— Какво ще кажете за закусвалнята на Сол? — попита мистър Ъпман, когато вече вървяха по тротоара. — Ще се поразходим, денят е толкова хубав.

— Чудесно.

— Винаги ме блазнят техните сладкиши. Правят ги по домашни рецепти. — Потупа се по корема. — Черешовият е направо смъртоносен.

Хелма се усмихна вежливо и заобиколи жена, която поливаше растения в саксии пред един бутик за модни облекла. По улицата вече цъфтяха теменуги и мушкато.

Хелма поръча обичайното телешко печено на подложка от бял хляб с малко масло и чаша чай с лед.

— Това ли е всичко? — учуди се мистър Ъпман, когато им донесоха поръчката. — Не искате ли салата или супа?

— Не, благодаря.

— Ами че вие сигурно сте евтино гадже — отбеляза той, докато нареждаше пред себе си чиниите с многоетажни сандвичи, супа и чипс.

— Нито съм евтина, нито съм гадже — осведоми го Хелма.

Мистър Ъпман виновно наведе глава.

— Само опитах да се пошегувам. Не исках да ви обидя.

— Приемам извинението ви — смили се Хелма и разряза месото.

— Често ли се храните тук? — попита мистър Ъпман.

— Само ако така ми е по-удобно. Предпочитам да си готвя, вместо да ям в ресторанти.

— Де да можех и аз да кажа същото! След смъртта на съпругата ми почти винаги се храня по заведения, но вкусът не е съвсем както трябва, нали разбирате?

— Твърде много въглехидрати.

— Да. Скорбяла, мазнини, сол…

— Не знаех, че сте бил женен — каза Хелма.

Мистър Ъпман зарея поглед над главата й.

— Осемнадесет години. Почина от рак.

— Съжалявам.

— Стана бързо. Единственото утешение. Така че не се махнах от големия град само заради престъпността. Когато Али почина, исках да живея другаде. И направих сполучлив избор. Не би трябвало да се оплаквам заради две убийства и няколко глупави хлапета. Просто бях свикнал с мисълта, че Белхавън е сред последните твърдини на спокойствието и разума.

— Мисля, че е по-добре да приемем случилото се през последните дни като временно объркване. Скоро престъпленията ще бъдат разкрити и ще можем да се върнем към нормалния живот.

— Надявам се да сте права. Знам, че няма как да избягаме от престъпността. Спомням си колко безопасен ми изглеждаше животът, когато бях дете. — Мистър Ъпман се засмя. — Сега ми е забавно, защото знаете ли къде израснах?

— Не.

— В Лас Вегас. Баща ми беше пастор в една църква там. Той и майка ми се смятаха за мисионери сред погълнатите от хазарт езичници. Сигурно са виждали прекалено ясно тъмните страни на живота, но мен опазиха от това.

— Живи ли са? — реши да попита Хелма.

— Загинаха при самолетна катастрофа — мистър Ъпман сви на хармоника сламката от своята „Кока-Кола“. — Каква подигравка на съдбата. Отиваха на почивка във Флорида. Щяха да празнуват четиридесетата годишнина от сватбата си. Аз им купих билетите.

— Колко жалко.

Той се извърна към прозореца, късогледите му очи сякаш се взираха в нещо много далечно. После се усмихна на Хелма.

— Вие не сте родом от Белхавън, нали?

Хелма кимна. През тези години той поне веднъж е прочел документите й.

— От Мичиган съм. Дойдох в щата Уошингтън, след като завърших Библиотекарския институт. И имам намерение да остана тук.

— А вашата приятелка?

— За кого говорите, мистър Ъпман?

— За Рут Уинтръп. Но моля ви, наричайте ме Ал.

Хелма си представи как нарича мистър Ъпман Ал. Не, няма да стане.

— Трудно е да се предскаже дали Рут ще остане в Белхавън.

— Доколкото разбирам, тя продължава да води бурен личен живот — отбеляза мистър Ъпман, докато забърсваше устата си със салфетка.

Хелма бутна чинията си настрана.

— Доколкото аз разбирам, мистър Ъпман, вие сигурно по-добре от мен познавате стихиите в личния живот на Рут.

С учудващо за самата нея удоволствие Хелма наблюдаваше червенината, плъзнала по лицето му от яката на ризата нагоре към ушите и лъскавото теме. Той се закашля в салфетката и припряно се зае със сандвича си.

Хелма стана.

— Мистър Ъпман, благодаря ви за обяда. Мисля, че ще се вслушам в съвета ви да отложа поръчката за рафтовете до понеделник.

— Почакайте, мис Зукас… Хелма — примоли се той и също се изправи.

Хелма спря, забеляза, че седналата най-близо до тях двойка ги гледаше с интерес. Обърна се към тях с професионалната си усмивка и те пак насочиха вниманието си към храната.

Мистър Ъпман мачкаше салфетката.

— Много съжалявам, ако съм ви обидил, мис Зукас. Малко съм ги позабравил тези неща. Бих желал да ви заведа на вечеря или на кино някой път. Искам да кажа, ако не ви е неприятно да излезете с мен.

За дебелите лупи очите му бяха като грамадни кладенци, пълни с печал.

— Страхувам се, че подобна перспектива би се отразила зле на професионалните ни отношения.

— Но съпругата ми беше библиотекарка — каза той.

— Бих искала да помисля за това.

Той кимна.

— Разбирам. Някой път ще ви се обадя след работа.

— Така е по-добре.

Щом излезе пред закусвалнята, Хелма си погледна часовника. Ако побързаше, можеше да хване автобуса в два без двадесет. Ускори крачка, но се поколеба. Такъв топъл ден. Беше с най-издръжливите си обувки, а до „Бейсайд Армз“ нямаше и две мили. По-здравословно беше да се прибере пеша.

Рут би казала, че мистър Ъпман „сваляше“ Хелма. Но самата тя не вярваше да е точно така. Той някак будеше жалост. Странно, но никога досега не се бе замисляла, че и мистър Ъпман има свой живот и че дори може да е самотен.

Хелма крачеше уверено през града, край тухлената сграда на музея, щанда за кафе през магазина „Нордстрьом“, стараеше се да съгласува крачките си с движенията на ръцете и дишането, не се заглеждаше в пазаруващите хора. Рядко си позволяваше да обикаля безцелно по магазините и не проумяваше какво привлекателно има в това да бродиш от магазин на магазин и да зяпаш.

Чуваха се подмятания за строеж на голям супермаркет с паркинг в края на града и Хелма се тревожеше за Белхавън. Беше чела за процесите в други градове — празни витрини, спад в печалбите. Големите магазини отмъкват клиентите на по-дребните собственици, защото хората се интересуваха не толкова от общото благополучие, а от възможността да купят всичко под един покрив и в приятен изкуствен климат.

Замислена за възможния упадък на Белхавън, Хелма нарочно тръгна по-бавно и огледа оживената улица с нейните къщи от викторианската епоха, сенките под дърветата, ярките надписи по витрините. Забелязваше жените, повели децата си, бебетата в колички, прегърнатите младежи, белокосите старци, хванали се под ръка, дори чудатата група пубертети с модно окъсани дрехи и дивашки прически. Нима всички те просто ще станат клиенти на крайградския супермаркет, без да забележат никаква разлика, освен че там е по-лесно да си паркират колите? И няма да почувстват, че губят своя град?

Хелма излезе от централните улици и тръгна по тротоара на виещия се над залива широк булевард. Съвсем лек бриз гонеше малки вълнички по водата.

Следобедът сивееше, без да заплашва с дъжд, а разсеяната светлина успокояваше очите. След четиринадесет години, прекарани в Белхавън, Хелма се чувстваше особено уютно на такава ненатрапчива светлина, която не ти налагаше да носиш тъмни очила, нито застрашаваше тапицерията на мебелите ти.

Отбягваше мисълта за онова, което всъщност занимаваше ума й — убийството. Мъртвият Ърни Ларсен, мъртвият непознат, когото и тя, и Рут бяха срещнали, влизането с взлом в нейния апартамент, жълтото парче хартия. Убийство. Сърцето започваше да бие по-ускорено само от съскането на тази дума. Тя не искаше да има нищо общо с убийства.

Мина през квартала „Сийскейп“, край „Бейуоч Апартмънтс“ и няколко безименни жилищни сгради, които гордо и скъпо се извисяваха до залива. Горещи въздушни тласъци от профучаващите коли я продухваха. Хелма си каза, че би трябвало тротоарите да са по-отдалечени от уличното платно.

— Внимавайте!

Преди да се усети, Хелма беше съборена в храстите, претърколи се, а бодлите я драскаха през дрехите. Още едно тяло се омота в нейното. Хелма го заблъска, накрая заудря с юмруци.

— Олеле! Престанете!

Успя да седне, оправи си блузата и полата.

Близо до себе си видя лицето на млад мъж с каска и лъскаво черно-зелено впито трико като на велосипедист, но този имаше наколенки и налакътници. На краката си бе сложил черни кънки ролери.

— Добре ли сте? — попита той.

Редки мустачки едва личаха над горната му устна.

— Още не съм сигурна.

Той скочи и се загледа в булеварда.

— Онова копеле шиб… идиота де. Можеше да ви убие. Видяхте ли го?

— Не. Кой беше? Помислих, че ме блъснахте случайно.

Той тръсна глава и свали каската от изпотената си кестенява коса.

— Не. Някакъв глупак в кола. Качи се на тротоара. Трябва да е бил пиян.

Хелма махна сухо клонче от косата си.

— Що за кола беше?

— Божичко, де да знам. Зелена или май сива. Не се загледах.

Хелма му протегна ръка.

— Много съм ви благодарна. Сигурно сте ми спасил живота.

Той стисна ръката й, после й помогна да се измъкне от храстите.

— Тъкмо щях да ви заговоря и оня връхлетя. Работите с Иви, нали?

— С Иви Окснард? Да. Познавате ли я?

Той кимна, кафявите му очи гледаха печално като че беше кутре.

— Ъхъ, такова… приятели сме.

— И живеете над пицарията? — попита Хелма.

— Поне засега.

— Ясно.

— Ами ако вече сте добре, да си ходя.

Той закопча ремъка на каската под брадичката си.

Хелма изтупа полата си.

— Имам една леля Ем, която живя щастливо омъжена шестдесет и две години. Зная, че вие не сте женени, но тя обича да повтаря, че за да се поддържа една връзка, не може всеки от партньорите да дава по петдесет процента. Всеки трябва да дава по сто.

— Кажете го на Иви.

— Щом го казах на вас, вече мога да говоря и с нея.

Той махна и се понесе напред с енергични движения на ръцете.

Хелма продължи към дома си, вървеше колкото може по-далеч от платното. Двигател на кола изръмжа зад гърба й и тя се извъртя с разтуптяно сърце.

Приятелят на Иви бе казал, че онзи шофьор вероятно е бил пиян. Още от следобед ли се е напил? Тя тръгна по-бързо, надяваше се да е било точно така — някакъв пиян непознат.

Прекоси паркинга на „Бейсайд Армз“, пътьом вдигна смачкана пластмасова чаша и я хвърли в кофата за боклук. Погледна празното място на колата си и трепна, но си спомни, че я остави пред къщата на Рут. По-късно щеше да я прибере. Искаше да си отдъхне, преди пак да се препира с приятелката си.

Хелма се преоблече, сипа си чаша чай с лед и тъкмо посегна да отвори вратата на балкона, когато се обади нейната майка.

— Хелма, още едно убийство! Какво да мисли човек вече? Ей сега чух по радиото. Намерили труп на мъж в багажник на кола, долу на пристанището!

— Здравей, мамо — Хелма разсеяно разбъркваше изкуствения подсладител в чая. — Да, чух за това. Изглежда още няма яснота за повечето обстоятелства.

— Но полицията би трябвало да е поразровила доста неща. А ние все последни научаваме, нали? В този град един убиец се разхожда на свобода, а те не ни съобщават достатъчно сведения, за да се предпазим от него.

— Мамо, снощи как мина курсът ти по керамика?

Хелма отпиваше от ледения чай, докато майка й описваше статуетката на целуващи се момченце и момиченце, която сега оцветявала. Два бели лоцмански катера запъхтяно бързаха навътре в залива, може би за среща с пристигащи товарни кораби. Над балкона се спусна чайка, кресна заядливо и с плясък на криле се понесе надолу към водата.

Хелма чу звънеца на входната врата.

— Извини ме за момент, мамо. Някой звъни на вратата. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Ами просто отвори. Ще почакам. Току-виж е някой рекламен агент и бързо се отървеш от него.

Хелма въздъхна и предвидливо обърна слушалката към стената.

Беше шефът Галънт, облечен във всекидневен сив панталон и широка плетена блуза. Косата му не беше толкова грижливо сресана като при идването му в библиотеката. Ухили се, щом Хелма отвори вратата. Тя прибра един кичур зад ухото си.

— Преча ли? — попита той.

— Не — несигурно отрече Хелма, загледана в сините му маратонки.

— Може ли да поговорим няколко минути?

— Предполагам, че идвате по работа?

— Да, стига да имате време.

Хелма изпита леко неудобство от мисълта да обсъжда служебни въпроси с толкова лекомислено облечен полицейски началник, но отвори вратата по-широко.

— Моля, заповядайте. Искате ли чай с лед?

— Звучи чудесно. Благодаря.

Хелма взе от шкафа телефонната слушалка.

— Мамо, имам посетител, затова ще ти се обадя по-късно.

— Май чух мъжки глас? — попита майка й, сякаш останала без дъх.

— Да, така е.

— Кой е?

Хелма не отговори.

— Да не е шефът Галънт?

— Да, мамо. Така е.

— О, Вилхелмина! Това е прекрасно! Дано прекарате добре с този мил човек. С него всяка жена би се чувствала в безопасност, колкото и убийци да има в града.

— Доскоро, мамо. Ако не ти се обадя тази вечер, утре ще се видим за вечеря — каза Хелма и внимателно остави слушалката върху телефона.

Шефът Галънт стоеше пред плъзгащата се остъклена врата към балкона и гледаше двата катера, вече почти излезли от залива.

— Хубав изглед имате — той се обърна към Хелма. — Живея тук целия си съзнателен живот, а така и не свикнах с красотата.

— Винаги е различно заради времето и светлината.

Хелма сипа леден чай от каната и му подаде чашата.

— Не вярвам да сте дошъл, за да говорим за природните прелести.

— Права сте, не затова дойдох.

— Да седнем на балкона — предложи Хелма и излезе първа.

Настаниха се на белите плетени столове, между тях беше масичката със стъклен плот. Листата на маргаритките в саксиите прошумоляваха от бриза. Хелма се облегна на масата, чакаше шефът Галънт да започне разговора.

— Научих, че тази сутрин сте разпознала мъжа в моргата — каза той небрежно, сякаш още обсъждаха изгледа към залива.

— Не разпознах, а познах — поправи го Хелма.

— Познала сте го — повтори шефът Галънт. — Можете ли да ми обясните по-подробно онова, което загатнахте на полицаите?

— Всъщност не е нищо особено. Онзи мъж дойде в библиотеката, търсеше данни за колежите. Твърдеше, че имал син, който трябвало да продължи образованието си. Но това нищо не означава. Всеки ден стотици хора минават през библиотеката.

Шефът Галънт кимна.

— Помня — най-ползваната библиотека в целия щат.

— На глава от населението — добави Хелма.

— Леман ми каза за предложението ви да потърсим наоколо някаква взета под наем кола. Дори сте знаела нейния регистрационен номер. Ще ми обясните ли как научихте за колата?

— Намерихте ли я вече?

Шефът Галънт скръсти крака и се облегна назад, подпрял чашата на коляното си.

— Кажете ми каквото знаете, после аз ще споделя какво научихме. Така бива ли?

— Да речем, че се споразумяхме. Вероятно това няма връзка с останалите събития, но преди обяд в деня след убийството в библиотеката от градския указател падна листче в момента, когато един читател го разлистваше. Оставих листчето на бюрото, а съвсем скоро след това онзи господин, вече покойник, дойде да пита за справочниците, после се оказа, че листчето е изчезнало. Същия ден обядвах с майка си в закусвалнята на Сол и онзи мъж понечи да влезе, но се отказа, вероятно защото всички места бяха заети. Излязох да го настигна. Не успях да го догоня, но забелязах номера на колата.

— Често ли запомняте регистрационни номера?

— Аз съм наблюдателна жена.

— А как научихте, че колата е взета под наем? — попита шефът Галънт.

Очите му се присвиха. Взираше се в Хелма, без да мигне.

Тя отвърна на погледа също тъй твърдо.

— Проявих любопитство, това е всичко. Поведението му изглеждаше чудато, затова проверих регистрационния номер. Едва ли има значение по какъв начин сторих това.

Шефът Галънт не отместваше погледа си от лицето на Хелма, мълчеше. Тя познаваше тази полицейска тактика, чиято цел беше да те разприказва. Веднъж прочете нещо за този следователски трик. Хората по начало са склонни да запълват възникналите паузи в разговора и често споделят повече, отколкото първоначално са искали. Хелма си пиеше чая и също не говореше. Накрая шефът Галънт се наведе напред и опря лакти на масата. Хелма леко се дръпна назад, по-далеч от едрото му тяло и напрегнатия поглед. Но не, така сякаш му даваше предимство, пък и не беше неприятно да седи близо до шефа Галънт.

— Помните ли какво беше написано на листчето? — попита той.

Хелма се намръщи. Не помнеше, поне в момента.

— Букви и цифри, които на пръв поглед не съдържаха никакъв смисъл. Поредица от букви, после четири цифри. Доколкото си спомням, имаше 6 и 9.

— И нищо друго? Това може да се окаже изключително важно за разследването. А ние сме обучени да намираме смисъла в информация, която за другите изглежда незначителна.

Ето я отново тази любезна снизходителност.

— Значи говорите за необучената част от населението — инженерите, медицинските сестри или, да речем, библиотекарите?

— Поне не са компетентни в полицейските разследвания.

— Съжалявам — отвърна Хелма.

Не го лъжеше. Той я попита дали си спомня написаното на листчето, а не дали си го е преписала.

— Сега и вие трябва да спазите своята част от уговорката — напомни тя.

Шефът Галънт погледна към залива.

— Все още не знаем това, което се надявахме да разкрием. Не сме установили самоличността на мъжа, намерен в колата на вашата приятелка. Но вие бяхте права за колата под наем. Намерихме я между няколко дървета, съвсем близо до влаковото депо. Най-вероятно последният убит е бил застрелян в нея.

— Като шофьор или като пътник? — попита Хелма.

— Най-много кръв имаше по шофьорската седалка. Това подсказва ли ви нещо?

— Попитах просто така.

— Вие сте много любознателен човек, нали? — усмихнато отбеляза той.

— Любознателният ум е задължително качество за един библиотекар — уведоми го Хелма. — Подозирате ли наличието на някаква връзка между това убийство и смъртта на Ърни Ларсен?

Шефът Галънт потри брадичката си, усмихна се на мъж в каяк, който усилено гребеше край скалистия бряг.

— Възможно е — предпазливо отвърна той.

— Трябва да признаете, че е необичайно съвпадение за толкова кратко време да има две убийства на двама непознати в града мъже.

Телефонът звънна.

— Извинете.

Тя стана. „Точно навреме“, каза си.

— Хелм, Рут се обажда. Я идвай тук да разнищим тая история.

— Не съм съвсем сигурна за какво говориш.

— За кода. Идвай, ще го разгадаем.

— Мисля, че го оставих на съхранение при тебе.

— Че аз ти го пазя. Не си казвала да не го гледам.

— Подразбираше се.

— Ох, Хелми! Нали знаеш колко разбирам от намеци.

— Когато така ти е по-удобно.

— Хайде де, не бъде такава мърморана. Идвай най-сетне. И без това трябва да си прибереш колата.

През отворената врата виждаше изпънатите крака на шефа Галънт. Беше дръпнал стола си настрана от масата, седеше с гръб към нея, близо до вратата.

— Вероятно ще успея да си наглася времето.

— Това пък какво означава? — попита Рут. — О-о-о! Имаш си компания ли?

— Правилно.

— Да не е — сещаш се кой, пазителят на закона?

— Да, така е — делово отговори Хелма.

— Ще му кажеш ли за тоя код?

— Не.

— Ами добре тогава. Значи първо ще си поиграем на детективи. Ще се видим, като успееш да се домъкнеш тук.

Рут прекъсна и Хелма промълви в заглъхналата слушалка:

— Благодаря, че се обади. С удоволствие ще отделя малко от времето си. Довиждане.

Хелма се върна на балкона.

— И докъде бяхме стигнали? — осведоми се тя.

— Обяснявахте ми за своя любознателен ум.

Шефът Галънт вдигна чашата към устните си. Досега Хелма не бе забелязала как косата му слизаше в очертан клин на челото. Нищо чудно, че той пускаше кичур на челото си. Ако решеше косата си назад, с този остър триъгълник би изглеждал твърде зловещо за шеф на полицейско управление.

— Според мен беше друго — тя също надигна чашата си. — Обсъждахме колко странно е само за три дни да има две неразгадани убийства.

— Седим си ние тук — изрече шефът Галънт и с жест присъедини Хелма към това „ние“, — пием леден чай на балкона, сякаш е кой знае какъв горещ слънчев ден. А при такова време в Калифорния хората се гушат вътре около радиаторите.

— Не смятате ли, че и хората като останалите млекопитаещи — попита Хелма — умеят да се приспособяват към средата си? Студено ли ви е? Да влезем ли вътре?

— Не. Много ми е уютно. Казах го ей така. Израснах в Индиана. Горещо влажно лято и люти студове през зимата. Когато се преместих тук, две години чаках лятото, преди да разбера що за климат е тукашният. Сезоните не се различават много един от друг.

Хелма се замисли как сезоните падаха като завеси в Мичиган, отбелязваха течението на времето, смяната на годините с яснота, която никой не можеше да пренебрегне.

Веднъж, няколко години след идването си в Белхавън, Хелма с увлечение четеше биографията на Томас Джеферсън. Беше затънала в историята на живота му и малко се съмняваше дали трябва да вярва на всичко написано за връзката му с тази Сали Хемингс. Стресна я някакъв шум. Отвлече вниманието й от книгата и тя надзърна през прозореца. За съвсем кратък миг, по-малко от секунда, учудено се запита — пролет ли е сега или есен?

Понякога онова объркване я спохождаше отново и тя го възприемаше малко тревожно. През първите си години в Белхавън смътно усещаше, че живее като в застинало време, сякаш естественият процес на живота й е спрял и няма да тръгне пак, ако не почувства отчетливите сезонни промени на Средния Запад.

— От време на време ми прави удоволствие да отида до фермите в долината. Напомнят ми за дома — каза шефът Галънт. — Мъчно ли ви е за родните места понякога? Бихме могли да…

— Според мен се отклонихме от разговора за тукашното положение — внимателно му напомни Хелма.

— Мис Зукас, няма защо да обсъждаме положението. Вероятно сте не по-малко осведомена от мен. Както се изразихте, имаме две неразгадани убийства и за съжаление вие случайно имате някаква косвена връзка с тях. Колкото повече си сътрудничим, толкова по-бързо ще приключим разследването на тези престъпления.

— Нима искате да кажете, че не ви съдействам достатъчно? — попита Хелма.

— О, напротив. Съзнавам колко неприятно и трудно е да отидете за оглед на труп в моргата. Само искам да изразя надеждата си, че ще продължавате да мислите за подробностите в кратките ви контакти с онези мъже. Всичко, което за вас е незначително, обикновено и безинтересно, може да се окаже ключ към решението.

— Сигурна съм, че ви съобщих всичко, което би могло да ви улесни — увери го Хелма.

— Ценя това — каза шефът Галънт.

Остави празната чаша на масата, потри ръце и ги опря на коленете си, готов да стане.

— Несъмнено сте проверили агенцията за коли под наем в Сиатъл — предположи Хелма. — Измислено име ли е използвал?

Шефът Галънт кимна.

— От открадната кредитна карта. Един чек не може човек да напише, без да му поискат куп документи, но само да извади това парче пластмаса и целият свят му прави път.

— Имахте ли някакъв успех с отпечатъците от пръсти, които снехте в апартамента ми?

Той поклати глава.

— Малкото, които открихме, бяха само ваши. Поддържате дома си безупречно чист.

— Благодаря. А какво научихте за убития в библиотеката? Нещо ново?

Шефът Галънт я гледаше твърде втренчено.

— Нищо съществено.

Хелма скръсти ръце и също впи поглед в полицейския началник.

— Мисля, че криете нещо от мен.

— Бих могъл да кажа същото за вас, мис Зукас.

И двамата се взираха един в друг, стиснали устни.

Мис Зукас се закашля.

— Е, сега си спомних, че вторият убит май побърза да излезе от закусвалнята по-скоро защото ме видя, отколкото защото нямаше къде да седне.

Шефът Галънт кимна.

— Искал е да избегне срещата с вас?

— По-скоро долових, че не иска аз да го видя. Сигурна съм, че ме чу, когато го повиках.

Хелма кимна подканящо към шефа и вдигна вежди.

Той потърка брадичка и каза:

— Открихме, че Ърни Ларсен е от Чикаго.

— От Чикаго? Там е роден или е живял в града?

— И досега.

— Има ли друго?

Уверена беше, че имаше. Погледът на шефа Галънт стана невъзмутимо вежлив. Приключи разговора с нея за полицейското разследване.

— Фамилията ви е интересна — Зукас. Гръцка ли е?

— Литовска.

— Литовска ли?

— Да. Това има ли някакво значение?

— Не. Просто не е от често срещаните.

— Може да е така в тази част на страната, но не и по родните ми места. А доколкото ми е известно, в самата Литва фамилията Зукас се среща толкова често, колкото тук Джонсън.

— В училище бяхте накрая на всеки списък, нали?

Хелма кимна.

— Братовчед ми и аз, освен в осми клас, когато замалко имахме съученик на име Роджър Зилстър. Но като последна все имах време да помисля, преди да ме извикат.

Шефът Галънт се засмя.

— Пазите ли още домашния ми номер? — попита от вратата на апартамента.

— Да.

— Готов съм да чуя всеки факт, който си припомните. Не се колебайте да ми се обадите.

— Непременно.

 

 

Хелма извади от чекмеджето чифт чисти бели чорапи и седна на леглото да ги обуе, преди да тръгне към къщата на Рут.

Щом седна, почувства се като Дороти в маковите поля край вълшебната страна Оз. Дрямка. Повече от всичко на света искаше да подремне. Да затвори очи и да се свие на кълбо под ухаещите на цветя чаршафи. И да спи. Желанието беше направо непоносимо. Ръката й вече махаше покривалото на леглото, но твърдо си заповяда да го пусне, да отиде в хола и там да си обуе чорапите.