Джо Дереске
Убийства в библиотеката (12)

Глава 12
С яхта по залива Уошингтън

Хелма придрямваше под топлото слънце, подпряла глава на релинга и затворила очи. Яхтата на мистър Ъпман се плъзгаше през водата с тих шепот, леко я полюшваше като кротък кон. От движението слаб ветрец рошеше косата й. Тя отметна глава назад и слънцето погали шията й. Мелодия в ритъм с вълните запълни нейното съзнание, но когато реши да си затананика, гърлото й сякаш бе онемяло от леност. Отвори очи и се взря в правата стрела на мачтата, като че докосваща небето. Но тя шеметно се завъртя пред погледа й. Хелма пак затвори очи.

— Ей, Хелма!

— Ъ-ъ?

— Ти как ши? — изфъфли Рут.

Рут за кой ли път изпи много. Хелма се надигна с намерението да й каже това.

— Рут… — започна тя.

Лицето на приятелката й сякаш се увеличи, после се сви разкривено.

Да, Рут се бе напила, но Хелма знаеше, че самата тя глътна съвсем малко, преди скришом да излее чашата в залива. Алкохол по обяд би означавало да прекара доста неприятно останалата част от деня.

Цялата яхта, блещукащата вода, дърветата и хълмовете на отсрещния бряг се кривяха като отразени в лъжица. Усещаше главата си прекалено тежка.

— Олеле, Рут! — промълви Хелма, опитвайки се да задържи главата си изправена.

— Какъв ден — обади се мистър Ъпман някъде над нея. — За пръв път тази година.

Хелма отвори очи, мускулестите му бедра потрепваха наблизо.

— Вие… — изрече тя, но не можа да продължи.

— Лошо ли ви е? — попита той. — Рут? Хелма? Какво ви е?

Отпусна се на коляно до Хелма. Тя усети хладната му длан на челото си. Очите му зад дебелите лупи изглеждаха огромни.

— Гади ми ше — измънка Рут и се просна на кърмата.

Провеси глава над релинга и повърна обилно.

Хелма се мъчеше да докопа яркочервения панталон. Рут се отпусна и се свлече опасно от релинга. Ръката на Хелма стисна само въздух.

— Божичко! — провикна се мистър Ъпман.

Хелма смътно видя как скочи и хвана Рут за раменете. Потупа я по гърба, защото тя хълцаше неудържимо.

— Нещо не е наред ли? — попита някаква жена.

Хелма различи неясно черен моторен катер, доближил яхтата. Подскачаше по вълните — нагоре, когато яхтата на мистър Ъпман хлътваше, после обратно. Други лодки пъстрееха из залива и се мержелееха пред очите й — бели и цветни платна, стремителни скутери, които ту се раздвояваха, ту се сливаха, горделиви корабчета, които изведнъж й се струваха грамадни като фериботи.

Хелма се опита да вдигне ръка, както правеха в училище. „Извинете. Моля ви, отведете ме от тази яхта. Веднага.“ — Добре сме, благодаря ви — отвърна мистър Ъпман. — Само лек пристъп на морска болест.

— Не е свикнала с морето, а? — засмя се някакъв мъж.

— Сигурно.

Ръката й тежеше. Падна в скута й.

Черният катер се изгуби от погледа на Хелма. Изоставяха я. Отидоха си. Рут още лежеше на кърмата, а мистър Ъпман я придържаше.

— Вече по-добре ли сте? — попита той. — Да ви издърпам ли навътре?

— Шета.

— Какво?

— Аж шета — старателно повтори тя.

Мистър Ъпман се засмя.

— Да, но е време да се изправите, за да дишате — напомни той и издърпа Рут на палубата.

Тя си изтри устата.

— Гадошт.

Хелма бръкна в джоба на панталона си и извади памучна кърпичка.

— Дайте й това — помоли тя и извърна очи от някак странния поглед на мистър Ъпман.

— Това било моршка вълчича — обяви Рут, след като си избърса устата.

— Така ше кажва — „Моршка вълчича“.

— А, името на яхтата — сети се мистър Ъпман, седнал до Рут и отпуснал една ръка на руля.

— Морски вълк — поправи я Хелма, като че принудена да изтръгва думите от дълбок склад, виждаше ги бели на черен фон, докато ги произнасяше.

— „Морски вълк“, като в романа на Джек Лондон.

— И вие ли не се чувствате добре? — попита я мистър Ъпман.

— Вие ми се свят — обясни тя. — Всичко е като в мъгла.

— Май е по-добре да ви върна на пристанището.

Рут се плъзна надолу от седалката и настани главата си на възглавничката. Последното, което Хелма чу, бе тихото хъркане на приятелката й, примесено с унасящото съскане на водата край яхтата на мистър Ъпман.

 

 

Хелма отиваше при зъболекаря на четвъртия етаж в „Уокър Билдинг“. Избягваше да влиза в асансьори, но сега нямаше избор — пред стълбището имаше четливо изписана табела „Затворено за ремонт“.

Неохотно застана пред вратата на асансьора и натисна бутона за повикване.

Метален звън обяви слизането на кабината във фоайето.

Черната врата гладко се плъзна встрани, всички стояха вътре, рамо до рамо. Развеселени, устните им още разтеглени от смеха след някаква шега, наредени плътно, запълнили асансьора, живи и топли под светлината на лампата в кабината.

Нейният мъртъв баща стоеше в средата, със загоряло лице и твърде късо подстриган. До него беше дядо й, зад тях — чичо Мик и леля Алдона. А в ъгъла палавата леля Панси побутваше с лакът чичо Тони.

Щом забеляза Хелма, баща й я зяпна учудено, влажните му устни се отвориха в усмивка. Плесна веднъж с ръце, силно и радостно, после вдигна ръка да я повика.

— Татко! — изкрещя тя, чантата й падна на пода.

Вратата на асансьора зееше все така отворена. Еднаквите им очи се взираха в нея. По бузите им играеха трапчинки. Пристъпваха наместо, усмихваха се, сместиха се по-плътно към стените, за да направят място в средата, между бащата и дядото на Хелма, колкото тя да се промъкне при тях.

Баща й протягаше ръка с деформираното кутре, излезе по-напред, но не прекрачваше във фоайето. Хелма също се пресегна към него, първо трескаво, после по-колебливо, спря пред линията, отделяща я от вратата на кабината, почти докоснала пръстите му.

Ръката й се отпусна.

— Татко — повика го отново безпомощно, защото звънецът отекна.

Вратата се плъзна безшумно. Всички се усмихваха, но вече натъжено, подканящото кимане се превърна в сбогуване. Блестящите очи на баща й жадно се взираха в нея, сякаш вече никога нямаше да се срещнат.

 

 

Хелма се събуди от съненото полюшване на света и тихото механично бръмчене. Сгърчи лице от тежките удари на пулса в главата си. Къде ли се намираше? Лежеше неподвижно със затворени очи и дишаше с диафрагмата — вдишване, докато преброи до четири, задържане до четири, издишване до осем. Съсредоточи се единствено в дишането си. Пет пъти, десет пъти. Десет вдишвания и издишвания обикновено бяха достатъчни, сега се наложи да стигне до двадесет. Това винаги помагаше.

Отвори очи. Покривка на койката, лъскаво дърво, кръгло прозорче. Боцкащо вълнено одеяло я завиваше до шията. Тя преглътна тежко и провери дали беше облечена — беше, дори с обувките на краката си. Усещаше гаден вкус в пресъхналата си уста, като от разваленото сирене, което веднъж беше изяла от невнимание. Опита да завърти глава и се надигна на лакти. Беше в кабината на яхтата.

В здрача различи безупречно почистения кухненски кът, прилежно подредените карти с етикети, избърсаната до блясък маса. Хелма погледна лявата си китка в светлината от илюминатора. Почти осем и половина.

Осем и половина! Спала е седем часа! Майка й сигурно отдавна е изпаднала в паника. Но как е могла да спи толкова дълго? Спомни си замайването и ужасно разкривените образи в погледа си. Невъзможно бе да е изпила толкова много. Дори Рут не прекали чак дотам. А къде ли беше Рут?

Хелма се подпря с две ръце и се надигна от леко поклащащата се койка. Черни и златисти ивици се стрелкаха в очите й. Хвана се за шкафа и зрението й се проясни постепенно. Въпреки тежките удари в главата поне виждаше нормално кабината и люка.

Стъпалата нагоре й се сториха мъчително стръмни. Изпълзя на ръце и колене, издърпа се през люка в гаснещата светлина на вечерта.

Рут още лежеше, подпряла глава на възглавничката и отворила уста. Беше завита с подобно одеяло като онова на койката. Хелма се взря в Рут и забеляза, че бърчеше нос.

Платната бяха свалени, яхтата леко се тресеше от равномерния ход на двигателя. Мистър Ъпман стоеше до руля, захапал цигара, оглеждаше светлинките на пристана. Не забеляза Хелма. Спокойно управляваше своята яхта с една ръка.

Тя долови миризмата на дизелово гориво. Забеляза наоколо и други яхти, със запъхтени и боботещи мотори. Приглушени разговори се разнасяха надалеч по водата. Бавно се придвижваха в дълга колона лодки и корабчета, връщащи се в пристанището за през нощта. Хелма се сети как кравите на дядо й стъпваха мудно една след друга по дълбоката пътека, издълбана покрай оградата от тежките им стъпки. Връщаха се в обора, за да бъдат издоени.

Тя се подхлъзна на палубата и се хвана за люка. Мистър Ъпман метна цигарата си във водата и протегна ръка да я прихване.

— Хелма! По-добре ли сте сега? Толкова съжалявам. Не знам защо стана така. Мога само да предположа, че във виното е имало някакъв примес.

— Ужасно ме боли главата — съобщи тя, седна и разтри челото си. — На вас как ви се размина?

Мистър Ъпман се усмихна смутено.

— Нали въобще не пих. Исках и аз да си сипя, но като видях как ви събори, отказах се.

— Откъде купихте това вино?

— Не си спомням. Днес го взех от мазето. Мисля, че бутилката отдавна беше там.

Хелма чукна с нокът по часовника си.

— Майка ми сигурно е много уплашена. Трябваше да вечеряме заедно. Защо толкова се забавихте в залива? Спомням си ясно… е, не чак толкова ясно, как казахте, че се връщаме към пристанището.

Мистър Ъпман седна до нея.

— Повярвайте ми, точно това исках да направя, а и би трябвало в подобно положение. Но когато и двете заспахте, реших да останем в залива, докато се опомните. Стори ми се най-подходящото решение.

— Искате да кажете, за да не ни видят в това състояние?

Той сви рамене.

— И за да не разваляте доброто име на библиотеката — уверено продължи Хелма.

Мистър Ъпман поклати глава.

— Просто за да не изпадаме в неловко положение. Не се отдалечавах много. Уверявам ви, ако имах и най-малкото съмнение, че състоянието ви се влошава, веднага щях да подкарам към пристанището.

— Признателна съм ви, че постъпихте тактично — каза му Хелма. — Вече трябва да събудя Рут.

— Тя изпи повече от вас.

— Все пак имам намерение да я събудя — Хелма се премести до главата на приятелката си.

— Рут, хайде — подкани я с потупване по рамото.

Хъркането спря, Рут изпъшка.

— Събуди се, Рут. Стана късно.

— О, Боже! — изстена тя и закри очите си с длан. — Толкова злини ли съм сторила, че ме наказваш?

— Нищо не си направила. Но е късно и сме почти до брега.

Хелма я дръпна за ръката и Рут седна, олюляваше се несигурно от поклащането на яхтата. Махна одеялото от раменете си. Преви се напред и притисна ръце към лицето си.

— Искам само да умра.

— Няма да е днес — увери я Хелма.

Рут вдигна глава и с надебелял глас попита мистър Ъпман:

— Пак ли си направил нещо смахнато като оня път, когато отидохме в къщата на твоя приятел до брега и ме помоли да…

— Не, кълна се — побърза да я прекъсне мистър Ъпман. — Двете пихте от това вино, а аз не. И двете се „отнесохте“, както казват. Не знам каква е причината.

— Вино-убиец — промърмори Рут. — Такова нещо ми се случва за пръв път.

Мистър Ъпман намали оборотите на двигателя и майсторски промуши яхтата на мястото й в редицата. Навсякъде наоколо се чуваха смекчени от вечерния въздух гласове:

— Хвани въжето!

— Прибери сака.

— Нали не си забравила ключовете?

— Вземи спасителните жилетки.

Хелма и Рут безмълвно наблюдаваха мистър Ъпман, който привърза яхтата към оранжевите фендери на пристана. Хелма за миг помисли дали да му помогне, но веднага се отказа.

Светлината се отразяваше от маслените петна по водата до пристана и се пръскаше в дъгоцветни искри. През безбройните мачти последните отблясъци на залива преливаха от розово в пурпур. Беше хубав ден. Хелма съжали, че го пропусна.

Мистър Ъпман с лекота скочи на пристана и пусна хладилната чанта до себе си. Подаде ръка на Хелма и Рут.

— Ще ви откарам по домовете — предложи той.

Рут хвана ръката му и се изправи колебливо. Яхтата се залюля и тя ахна, размаха свободната си ръка като крило на вятърна мелница в опит да запази равновесие. Хелма я улови здраво.

— Да, поне това можеш да направиш — с укор се обърна Рут към мистър Ъпман. — Можеш да напишеш и извинителна бележка до майката на Хелма.

Щом стъпи на пристана, Рут се свлече върху хладилната чанта и подпря лакти на коленете си.

— Хелма, моля да ме извините, че пропуснахте вечерята с вашата майка — каза мистър Ъпман с протегната към нея ръка. — Ако желаете да й обясня случилото се, ще направя това най-охотно.

— Не, благодаря — Хелма стъпи върху релинга на яхтата и се престори, че не забелязва ръката му. — Способна съм и сама да обясня на майка си каквото и да било.

— Вероятно вече се е обадила на шефа Галънт с надеждата, че те е натиснал на задната седалка в някоя полицейска кола — обади се Рут.

— О, не знаех… — промълви мистър Ъпман, все още с протегната ръка към Хелма, която сама прекрачи на пристана. — Значи вие и началникът на полицията…

— Моля ви, не обръщайте внимание на Рут, тя говори глупости.

— Не аз ги говоря, а майка ти.

— Рут!

— Извинявай.

— Ще тръгваме ли? — подкани ги мистър Ъпман.

— И то веднага!

Рут се облегна тежко върху рамото на Хелма.

— Нека ви хвана под ръка — предложи мистър Ъпман, взе хладилната чанта и протегна другата си ръка към лакътя на Рут.

— А, не — тя притисна ръката си плътно до тялото. — Като гледам, днес вече достатъчно ми помогна.

— Можеш ли да ходиш? — попита я Хелма.

— Не по-зле от тебе.

Мистър Ъпман тръгна пред тях. Рут се озърна през рамо към яхтата и ръгна с лакът Хелма.

— Видя ли? Не бях толкова къркана, колкото си мислеше.

— За какво говориш?

Рут посочи кърмата на яхтата.

— За лодчицата на дъртия Ъпи. Казва се „Морска вълчица“, а не „Морски вълк“. Ти обаче все трябва да търсиш някаква връзка с книгите, нали така?

Хелма се взря в тъмните ръкописни букви по кърмата — „Морска вълчица“.

— Поздравявам те — каза на Рут. — Значи можеш да четеш.

— Цъ, цъ — Рут се облегна още по-тежко върху Хелма. — Сарказмът не ти подхожда.

Мистър Ъпман чакаше да го настигнат.

„Морска вълчица“, а не „Морски вълк“. Нещо зашава в паметта й.

Мистър Ъпман се изкашля.

— Надявам се, че и друг път ще ми гостувате на яхтата, стига да отделите време. Днес не ни потръгна добре. Следващият път бихте могли вие да подберете припасите.

— Бих искала да си поговорим с тебе за онова вино — надигна глас Рут.

Мистър Ъпман се закова на място.

— Извинете — каза мъжки глас зад гърбовете им и те отстъпиха встрани, за да пренесе човекът грамадната си платнена торба.

Мистър Ъпман потупа хладилната чанта.

— Искам да знаете, че бутилката от виното е тук и още утре ще я занеса за анализ в лабораторията на полицейското управление. Щом получа резултатите, веднага ще ви съобщя.

— Да бе, голяма полза ще имаме — изръмжа Рут.

— Рут, било каквото било. Поне ще знаем какво е съдържало виното — успокои я Хелма.

— Ама хората разправят — затваряй кокошките, преди да е дошла лисицата…

— Желаете ли да ви откарам в болницата? — попита мистър Ъпман. — Може би така е най-правилно, ако усещате и други симптоми.

— Остави тая работа — каза Рут. — Достатъчно познати са ми симптомите, за да знам, че вече се оправям.

— А вие, Хелма? — настоя той.

— Много по-добре съм — увери го тя.

Когато минаваха край сградата на яхтклуба, оттам излизаше жена с дълго до коленете кожено палто. Млад мъж, облечен в строг костюм и вратовръзка, отвори вратата пред нея. Виж ти — в Белхавън имало и портиери!

— Ал! — извика жената с вдигната ръка, сякаш спираше такси, и затропа към тях с токчетата си.

— Здравей, Бренда. Как си?

— Добре, но всички бихме се чувствали още по-добре, ако минаваш насам по-често. Къде се губиш напоследък?

— Имаме много работа в библиотеката. — Мистър Ъпман неловко прехвърли хладилната чанта от ръка в ръка.

Бренда драматично завъртя очи. Около нея се разнасяше аромат на гардении.

— Божичко, разбира се. С всички тези убийства под носа ти.

Тя само плъзна преценяващ поглед по Рут и Хелма и след секунда вече не ги забелязваше. Всички стояха под живачната лампа, придаваща на кожата им неестествено ярък зеленикав оттенък.

— Как беше — „Луната е от сирене зелено…“ — незнайно защо изтърси Рут.

— Бренда — мистър Ъпман махна с ръка към Хелма и Рут, — позволи ми да ти представя…

Бренда вдигна ръка с лакирани дълги нокти.

— Ал, само не тази вечер. Бързам. И по-скоро мини да се видим, нали?

— Разбира се. — Мистър Ъпман все местеше хладилната чанта в ръцете си, сякаш не знаеше какво да прави с нея.

Бренда леко плъзна върховете на пръстите си по бузата му и го дари с въздушна целувка. Рут намигна на Хелма и каза на мистър Ъпман:

— Ъпи, тая може да те схруска наведнъж и да си свари бульонче от костите ти.

Мистър Ъпман не отговори. Намести очилата на носа си и ги поведе през паркинга към своето комби. Рут и Хелма се настаниха, а той вдигна капака отзад, за да прибере чантата. Купето на колата миришеше на цигарен дим. Освежител за въздух във формата на зелена елхичка висеше над радиокасетофона.

— Искам да проспя поне две седмици — промърмори Рут и изпружи крака.

— После може пак да ми се появи желание за живот.

Задният капак на комбито тресна, последван от хрускащия звук на счупено стъкло.

— По дяволите! — изруга мистър Ъпман.

— Какво стана? — попита Хелма.

Отвори вратата, за да излезе. Твърде бързо. В очите й светнаха сини точици, почерняха и изчезнаха. Тя се свлече на седалката.

Мистър Ъпман мина откъм нейната страна, стискаше очилата си в ръка. Лявата лупа беше напукана. Той примижа срещу Хелма.

— Паднаха и ги настъпих.

— Имате ли други?

— Вкъщи са.

— Аз ще карам — предложи Рут от задната седалка.

Мистър Ъпман поклати глава с крива усмивка.

— Ако нямате нищо против, домът ми се намира само на две-три квартала оттук. Ще се отбием, за да си взема другите очила. Ще се забавим само минута.

— Достатъчно добре ли виждате, за да карате? — усъмни се Хелма. — Мога да ви оставя пред дома ви с моята кола, после ще откарам Рут и ще се прибера. Наистина се чувствам значително по-добре.

— Карате ме да се притеснявам. Както и да погледнем на случката, вината е моя. Ще си взема очилата и ще ви отведа по домовете ви. Утре мога да ви докарам тук, за да си приберете колата.

— Но… — подхвана Хелма.

— Хелм, нека стане както той иска — спря я Рут. — Май повече му вярвам да кара с едно око, отколкото ти с пияната си глава.

— Уверявам те, не съм пияна — сопна се Хелма. — Но Рут може би е права, мистър Ъпман. Вероятно е по-безопасно вие да сте зад волана.

— Благодаря.

Мистър Ъпман се намести на седалката и неохотно нагласи очилата на носа си, примижал с едното око.

Зави на заден ход, подал глава през прозореца, и в този миг Хелма си спомни.

— Vilke — произнесе гласно и си представи думата написана.

— Vilke? — повтори Рут. — Не беше ли една от думите в…

— Рут — решително я прекъсна Хелма, — виж какво направи на седалката, това е колата на мистър Ъпман!

— Какво пък толкова? — изграчи Рут и смъкна обувките си от седалката.

— Какво казахте, мис Зукас? — подметна през рамо мистър Ъпман.

— Аз ли… ами нищо, вече забравих. Извинете.

Vilke. Vilkas означава вълк. А не беше ли kate женска котка? Дали vilke е женският род на vilkas? Вълчица? Не можеше да се сети. Литовският език бе останал в далечното й минало.

Зад островите Сан Хуан се виждаше бледа ивица светлина. Мистър Ъпман бавно караше край залива в обратна посока на „Бейсайд Армз“, сякаш желаеше да потънат в смрачаващата се вечер, далеч от пристанището, от града и хората в него. Хелма с копнеж изви глава да погледне смаляващите се в далечината прозорци на своя блок.

Тя махна ръка от устата си и я притисна в скута. Не си бе гризала ноктите от девети клас досега.

Яхтата на мистър Ъпман бе кръстена „Морска вълчица“. Vilke, думата в средата на „кода“, означаваше „вълчица“ на литовски. Но как беше възможно това? Взря се в мистър Ъпман. Бе изпружил врат над волана, вниманието му бе приковано в пътя. На задната седалка Рут си припяваше еднообразна мелодия.

Мистър Ъпман зави по отклонение от крайбрежния булевард, завършващо със задънена улица. Натисна черен бутон на таблото пред себе си и вратата на гаража се отвори до къщата от тухли и кедрови дъски. В гаража, където имаше място за два автомобила, светнаха лампи.

Той вкара колата отдясно. На бетонния под личеше петно от моторно масло. В лявата половина на гаража имаше малък, но очевидно скъп комплект спортни уреди. Оксидиран и хромиран гладиатор „Наутилус“, машина за гребане, велоергометър. Дори голямо огледало. Рут стисна рамото на Хелма и посочи снимките на мускулести мъжаги около огледалото.

— Значи така го правиш — отбеляза Рут. — По-добре, отколкото да изчакваш разни типове в спортния клуб.

SQ VILKE HRC. Дали SQ трябваше да означава Скуобли Харбър?

Стомахът на Хелма се сви. Погледът й се замъгли, обзе я чувството, че е затворена в асансьор, когато вратата на гаража се спусна и им отряза пътя към света навън.

Мистър Ъпман изключи двигателя и поседя така няколко секунди, гледаше разсеяно през предното стъкло. В притихналия гараж се чуваше само неясният шепот на изстиващия двигател.

— Бих желал да дойдете в къщата — хладнокръвно съобщи мистър Ъпман и излезе от колата.

Рут се наведе към Хелма. Погледна затворената врата на гаража, после очите им се срещнаха.

— Хелм, подушвам нещо гнило — прошепна тя.

Мистър Ъпман отвори вратата откъм Хелма и зачака да излезе.

Тя не помръдна. Мистър Ъпман нетърпеливо чукна по покрива на колата и мушна глава вътре.

— Мис Зукас? — подкани той любезно. — Мис Уинтръп?

Рут въздъхна и цъкна с език.

— Ох, Ъпи. В какви съмнителни истории си се забъркал?