Джо Дереске
Убийства в библиотеката (7)

Глава 7
Изчезналата кола на Рут

В съботното утро Хелма Зукас се събуди със смъдящи очи и мътна глава. Беше девет часът и двадесет и три минути. Не можа да си спомни кога за последен път се е успивала след осем и половина. Няколко дълги секунди поседя замаяно на леглото, дишаше дълбоко и ритмично, опитваше се да изчисти от съзнанието си представата, че е затворена в мокра картонена кутия.

Остана под душа, докато все още потъмнелите върхове на пръстите й се набръчкаха. Забеляза къси косъмчета по краката си, но щеше по-късно да се заеме с тях. Стигна до решението да си купи нова завеса за банята — прозрачна. Все си представяше Антъни Хопкинс в „Психо“.^[1]

Хелма не вярваше взломаджията да е ровил из горните й дрехи в гардероба. Нищо не беше разхвърляно или преместено. Извади широка кафява пола и карирана памучна блуза.

Някой бе влизал в апартамента й. Стаите сякаш излъчваха чувство, сякаш бяха насилени, неприятна миризма, която изчезваше, щом се опиташе да я определи. Хелма постави ароматични свещи на масата в кухнята, на шкафа, в хола и на мивката в банята и не ги угаси, докато въздухът не се насити с ароматите на ванилия, рози и ягоди.

За закуска си намаза една кифла с масло и конфитюр, но едва я докосна, мислеше за отминалата нощ — започна с обажданията й по телефона на номерата, които извлече от преписаното жълто листче.

И последното, мълчанието в слушалката. Тъкмо преди да прекъсне, тя бе чула нещо — почукване или щракане. Пресегна се към другия край на масата, за да вземе листа от бележника.

Ето го — 676–1649, номера, на който мъжът се обади, а после млъкна.

Тогава чу металическото прещракване. Не беше ли същото, когато й се обадиха и мълчаха?

Тя въртеше бурканчето с конфитюра между дланите си. Доста особен бе този метален звук.

Хелма взе телефона и набра номера на обществената библиотека. Позна гласа на Кърт:

— Библиотеката.

— Правилно е „Обществена библиотека на Белхавън. С какво мога да ви бъда полезен?“. Сега, моля те, свържи ме със справочното бюро.

— Да, госпожо. Извинете, госпожо.

— Справочно бюро. Мога ли да направя нещо за вас?

Беше Патрис. От гърдите на Хелма се изтръгна беззвучен стон. Представи си Патрис, седнала на стола, сякаш е глътнала бастун, представи си нейните стрелкащи се, изпълнени с подозрение очи.

— Здравейте, Патрис. Обажда се Хелма Зукас. Ще ви затрудни ли да погледнете градския указател? Искам да науча чий е един номер.

— Но, разбира се, Хелма. Нали затова сме тук, за да служим на хората.

— Благодаря. Номерът е 676–1649.

— Моля, изчакайте един момент.

Тракна оставената на бюрото слушалка. Докато чакаше, Хелма зарея поглед към група яхти, устремили се в надпревара навътре в залива, ярките платна изпънати от вятъра — цветни петна в мрачния ден. Някога, много преди да дойде в Белхавън, Хелма си бе мечтала да има своя яхта.

— Хелма? Този номер не е включен в указателя.

— Сигурна ли сте?

Мълчание. Хелма си представи как Патрис величествено изпъва гръб.

— Сигурна съм без никакво съмнение. Разполагате ли с фамилия, която да потърся?

— Вероятно номерът е на скоро включен телефон — побърза да каже Хелма.

— Благодаря ви, Патрис.

Някой позвъни на вратата. Кори Марбъл, племенникът на домоуправителя, стоеше пред изтривалката с кофа и гъба в ръце, ухилен до ушите. Слушалките на уокмен се увиваха като яка на врата му.

— Добрутро, мис Зукас. Дойдох да измия прозорците.

Хелма се намръщи срещу юношата.

— Прозорците ли?

— Ъхъ, ще извинявате, че закъснях. Имахме игра.

— Вярно. — Тя съвсем забрави, че помоли Кори преди повече от седмица.

— Външните прозорци. След малко ще трябва да излизам, затова най-добре започни с балкона, а после ще измиеш откъм площадката.

— Готово. Хубав ден, а?

Кори мина край Хелма и влезе в кухнята, като блъсна кофата в рамката на вратата.

— Става ли засега да сложа това тук?

Смъкна издута раница от раменете си и я пусна на пода до мивката. Над незатворения докрай цип стърчеше дръжката на сабя.

— Кори, откога носиш такива оръжия?

Сабята доста приличаше на истинска, с кожа на ръкохватката и умело изработена ножница.

— А, не. Тая сутрин имахме игра и аз отговарях за церемониала.

— Церемониала ли?

— Ами да, бях церемониалмайстор. Управлявах играта.

— Били сте се със саби?

— Това е част от костюма ми — търпеливо обясни Кори. — Всичко е наужким. Нали разбирате, като „Подземията и Драконите“^[2].

— И се предрешвате, за да играете? Не си ли вече твърде пораснал, за да се занимаваш с такива неща?

Кори се ухили и побутна раницата с протъркана по модата маратонка.

— Всички това правят. Има даже едни старчета на по трийсет и повече, ама как се впрягат само. Голям майтап е. Мис Зукас, да бяхте видяла някои костюми, дето хората сами си ги майсторят.

— Искаш да кажеш, че дават воля на въображението си?

Кори закима енергично в пристъп на ентусиазъм.

— Каквото можете да си измислите — дракони и принцеси, елфи, скитници, животни, герои. А следващия път аз ще съм…

— Вярвам ти — прекъсна го Хелма. — Сега би ли се върнал в стария досаден свят на мръсните прозорци?

— За нула време ще ги почистя.

Той нагласи слушалките на ушите си и включи уокмена. Дори през плисъка на горещата вода, която той сипваше в кофата, Хелма чу тътнещия бас на непозната песен.

Игри. Пораснали момчета навличат маскарадни одежди и играят на въображаем свят. Животът не им ли стигаше?

Тя погледа устремната сапунено-водна атака на Кори срещу прозорците и си каза, че май ще е по-спокойна, ако не вижда това. Почисти масата, замисли се за металното щракане при обаждането на номер 676–1649 и за същия звук, когато никой не проговори в слушалката. Може би се дължеше на някаква неизправност по линията.

Пусна топлата вода и изми чиниите. В апартамента на Хелма имаше и миялна машина, включи я веднъж за тези четиринадесет години. Механизмите й твърде гръмко нарушаваха спокойствието, а и никак не й хареса хлъзгаво-лепкавата повърхност на съдовете, когато ги извади от машината. Сега съхраняваше в миялната машина тенджерите, за които не намери друго място, и миеше всичко на ръка с препарат „Айвъри“, дори и да имаше гости.

Когато остатъците от сапунената вода се оттекоха в мивката, вече бе решила пак да набере 676–1649. Хелма свали жълтите гумени ръкавици от ръцете си и натисна последователно бутоните на телефона. На балкона гъбата и главата на Кори — всъщност цялото му тяло — подскачаха в такт с музиката.

— Да? — каза мъжки глас.

Хелма позна гласа, който чу и първия път.

Нищо не му отговори. Чакаше, закрила с длан слушалката. Същото мълчание в другия край на линията.

Ето пак. Метално прещракване. Съсредоточи се в усилието да определи звука. Удар на метал в метал. Контролиран, като части от апарат. Щракането бе последвано от подобие на шепот, но толкова слаб, че Хелма не беше съвсем сигурна дали го е чула.

Хелма прекъсна връзката и натисна бутона за повторно набиране.

— Да? — със същия тон се обади гласът.

Или беше запис, или мъжът имаше необичайната способност да повтаря абсолютно еднакво думата. Хелма пак зачака и още веднъж чу металния звук, но нищо друго.

Седна до масата, пръстите й потропваха по листа от бележника. Може би сега беше времето да съобщи на шефа Галънт. Имаше нещо тайнствено, дори зловещо в мекия глас и странното щракане. Тя въртеше между пръстите си крайчето на хартията. Дали полицейският началник просто ще я изслуша и ще й каже да се връща при книгите си в библиотеката? И да остави „квалифицирания полицай“ да получи похвалата за онова, което библиотекарката е разгадала?

Телефонът на Хелма звънна. След третия сигнал тя вдигна слушалката и незнайно как, но вече предчувстваше що за обаждане бе това.

Мълчание. После неопределимия лек удар на метал в метал. Не можеше да го сбърка с нищо друго. Съвсем същия като при нейното обаждане преди малко.

Хелма прекъсна и набра номера на Рут. Наложи се да изчака осем сигнала.

— Ох, Божичко! — промълви приглушено Рут, сякаш бе замъкнала слушалката под завивките.

— Рут, обажда се Хелма.

— Че кой друг би изтърпял телефонът да звъни трийсетина пъти?

— Само осем бяха, Рут. Преувеличаваш. Ще дойда след няколко минути. Има нещо, което искам да оставя на съхранение при тебе.

— Хелма, нали знаеш, че се разстройваш, като ми видиш бъркотията. Защо не ме изчакаш другаде? Или пък аз да дойда при тебе след два-три часа.

— Не. Имам да свърша някои неща. Ще дойда след десет минути.

— Сама си го изпроси — измърмори Рут.

Когато Хелма излезе от апартамента, мисис Уитни премиташе площадката пред входната си врата. Носеше старо горнище от анцуг върху роклята на цветчета и престилката, на което още се четеше надписът „Колеж Белхавън“.

— Според мен тези облаци ще се разнесат — съобщи мисис Уитни. — Наистина е добре да излезеш и да се освежиш.

— Права сте — съгласи се Хелма. — Мисис Уитни, как спахте снощи?

— Много мило, че ме питаш. Спах като бебе в люлка.

— Никога ли не се будите от градските шумове?

— Твърде стара съм, за да обръщам внимание на шумовете.

Мисис Уитни тъжно погледна към Кори, който още миеше прозорците в жилището на Хелма.

— Това момче добре се справя.

— Добре, че ми напомнихте — сепна се Хелма. — Забравих да му платя.

Кори усърдно сапунисваше прозореца на задната спалня, раменете му се тресяха, едната маратонка отбиваше такта. Хелма го тупна по ръката и той спря музиката.

— Какво има?

Хелма му подаде десетдоларова банкнота.

— Като свършиш тук — каза му, — ще измиеш ли и прозорците на мисис Уитни? Измисли нещо, например, че чичо ти е поискал да минеш при всички или каквото се сетиш.

— Без проблеми — Кори се ухили и прибра парите.

— И не забравяй да затвориш добре прозореца, когато го измиеш — напомни му Хелма.

 

 

Улиците на Склона се изкачваха устремно нагоре от залива. Тук-там нови постройки, облицовани с кедрови дъски, с още неоформени градини и широки тераси изпъкваха неуместно сред многоцветните викториански къщи, с техните поддържани морави и цветни лехи, с огромните, елегантни стари дървета, чиито корени плавно се извиваха край пътечките. Хелма често се разхождаше по Склона, особено по алеите, откъдето можеше да надникне в скритите части на дворовете.

Упрекна се, че без никаква причина често се взира в огледалото на колата. Никой не я следеше. Никой.

Рут седеше до масата в кухнята, пиеше кафе от груба бяла керамична чаша, от време на време отмяташе назад тъмната си коса, разрошена и оплетена около лицето й. Имаше дълбоки кръгове и размазан грим около очите. Облечена бе във везан мъжки халат с широки ревери, очевидно не носеше нищо друго под него. Едното едро босо стъпало бе настанено върху отсрещния стол.

Хелма махна две списания за изкуство и неотворен плик от ъгловото диванче, остави ги върху друга купчина списания и вестници на масата. На дневна светлина стаята изглеждаше още по-зле от снощи.

Мръсни чинии, полупразна бутилка от уиски и две празни от вино се мъдреха на шкафа сред хаос от още хартии и поща. Четка киснеше в чаша за кафе. Видя отворен буркан с маринован артишок. На масата пепелникът беше пълен с изпушени до половината фасове. Рут не пушеше, но имаше приятели, за чиито навици Хелма предпочиташе да не се замисля.

— Искаш ли кафе? — попита Рут, но не помръдна от мястото си.

Знаеше, че Хелма ще откаже, просто се опита да бъде вежлива.

Хелма поклати глава. Рут изпи още една голяма глътка от чашата си, очите й се присвиваха от мъките на махмурлука.

Хелма отвори чантата си и извади адресирания до самата нея плик, остави го в малко по-чист ъгъл на масата.

— Искам да ми пазиш това. Сложи го, където няма да го загубиш.

Хелма се удържа да не добави „и където ще успееш да го намериш после“.

— Мисля, че има и по-сигурни места — каза Рут. — Защо не го дадеш на майка си?

— Рут, моля те.

Рут махна с чашата в ръка.

— Добре де. Ще го сложа в кутията с бижутата. Така ще знаеш и ти къде е, ако аз забравя, бива ли?

— В кутията с бижутата — повтори Хелма.

Рут си разтърка слепоочията.

— Не знаех, че чак толкова съм се напила. Даже снощи си мислех колко прилично се държах. Оня имаше бутилка „Лафроейг“, а аз винаги налитам на хубаво уиски. Сега ми се струва, че може да умра. Хващам се на бас, че днес изглеждам поне на четирийсет, какво ще кажеш?

Хелма си помисли, че Рут изглеждаше по-скоро на петдесет.

— Приличаш на човек, прекарал вечерта в бурни забавления — тактично рече тя.

Рут се изсмя гърлено.

— Ама че вечер! Да се забъркам със смотаняк, който ми открадна обувката. Благодаря, че дойде да ме прибереш снощи… май вече беше тази сутрин.

— Имаш късмет, че си се отървала само с една обувка… — започна Хелма.

Рут вдигна ръка.

— Моля те, без конско евангелие. Разбирам, че съм се държала глупаво.

— Как мина твоят обяд с младия художник?

Рут се намръщи, сякаш полагаше усилия да си спомни.

— Както очаквах. Трябваше да платя и неговата сметка. И можеш ли да си представиш, малкото гнусарче поръча само от най-скъпото в менюто. Нали обичам да ме възхваляват. Наложи се да го довлека вкъщи и да го набутам в леглото си, за да си отработи похарчените пари.

Хелма стана и намести на рамото си ремъка на чантата.

— Не се притеснявай, Хелм. Беше безопасен секс.

— Рут, вече трябва да тръгвам. Благодаря ти, че взе плика.

— Какво си се разбързала?

— Искам да мина през библиотеката и да взема спецификациите за новите справочни рафтове. Бих искала да представя поръчката на мистър Ъпман в понеделник.

— Ама ти не можеш ли да забравиш онова място поне в събота и неделя? Старият Ъпи спокойно ще почака и до вторник.

— Аз бих искала да доставят рафтовете възможно най-бързо.

Рут непохватно се надигна от стола, почесваше се разсеяно по дясната гърда.

— Рафтове значи. Как сгряват те библиотекарската душа…

Замълча и наклони глава, сякаш се вслушваше в далечен глас.

— Хелм, тъкмо си спомних нещо. Малко ми е мътно, защото имаше от какво да ми се замае главата, но оня тип снощи май питаше за тебе. — Рут тръсна глава. — Не е ли чудно? Каза, че отскоро бил в града, но попита за тебе.

— Каза ми името?

— Че как иначе да пита за тебе?

— По описание. Какво искаше да знае?

Рут се олюля несигурно и сви вежди над главата на Хелма.

— Не, поне помня, че каза името ти, макар и да спомена също твоите прекрасни дълги мигли и разтапящи сърцето къдрици, значи е знаел коя си. Божичко, защо не си спомням точно как беше. Може по-късно да ми изплува в паметта. Но като си помисля, май си представяше, че съм по-пияна, отколкото бях. Започна с някакви шегички за библиотекарите и какво правели там, между рафтовете, после подхвана — Рут се ухили извинително на Хелма — темата за сексуалните им наклонности. Май тогава попита за тебе. Казах му да си го завре отзад, защото ти не си някаква сбърканячка. Помня, че побеснях, той започна да се държи смахнато и аз му се изплъзнах.

Рут поклати глава.

— Хелм, да не правиш нещо по-засукано, без да знам? Да не си пишеш името по стените на клозетите или нещо такова?

— Не ставай смешна. Може да е бил някой от читателите с по-неприятен характер.

— Казах ти, че не е местен човек. Ти не ме ли слушаш? Хлъзгав като масло. Имаше готов отговор за всичко. От ония космополитите, нали ги знаеш?

— Всъщност не — отвърна Хелма.

— Ами да, и аз така мисля — съгласи се Рут.

Взе с пръсти един артишок от буркана и го напъха в устата си.

— Чудя се къде ли е зарязал колата ми? — измънка тя с пълна уста.

— Твоята кола ли? Ти май ми каза, че попитал искаш ли да те откара? Защо сте били в твоята кола?

— Хелми, миличка Хелм. „Да ме откара“ е нещо като… как му викахте…

— Евфемизъм — замяна на обидна дума с приемлива.

— Правилно. Макар че отначало не беше толкова обидно. Но където и да е оставил колата ми, дано обувката да е там. Този чифт ми струваше едно от по-талантливите ми творения.

— Защо не се обадиш на полицията? — предложи Хелма. — Обяви колата си за открадната и им опиши този мъж.

Рут чукна по зъбите си с нокът. Всъщност ноктите й не бяха мръсни, по тях само личаха петна от боя. Но винаги изглеждаха мръсни.

— Идеята не ми подхожда. Ще трябва много да им обяснявам. Пък и бих говорила само с шефа Галънт, а той е прекалено зает с гадното малко убийство във вашата библиотека. Можеш ли да ме откараш до Скуобли Харбър, ще проверим дали оня тип е оставил колата ми на някой от другите паркинги. Ако нито ние, нито полицията намерим колата до понеделник, обещавам да им напомня за задълженията им към гражданите.

Хелма оправи ремъка на чантата върху рамото си, за да не намачка блузата.

— Той вече може и да не е в този щат — напомни тя.

Рут врътна глава уверено.

— Не и с моята очукана, но вярна кола. Вярвай ми, не беше от хората, които си падат по антични сааби.

— И все пак…

— Замисляла ли си се някога за името на шефа Галънт? — прекъсна я Рут.

— Не съм. Защо?

— Как ти звучи Галънт? Сякаш е от приказките. Чаровният принц и храбрият принц^[3]. Като име на някой от легендарните рицари, какво ще кажеш? С такава фамилия просто е бил обречен да си избере професия, в която ще трябва да спасява хора — ченге, лекар, пожарникар. Лесно си го представям като хлапе, как се заклева да брани своята мамичка, нейния ябълков сладкиш и американските ценности.

Рут започваше да говори несвързано. Време беше Хелма да си тръгва.

Някой почука на вратата зад Хелма. Тя отстъпи встрани, за да може Рут да отвори. На вратата нямаше дори шпионка, нито резе, само една хлабава ключалка, ключа от която Рут често губеше. Тя небрежно пристегна халата и прокара ръка през косата си, преди да отвори. Примижа срещу дневната светлина.

— Я, колко удобно. Тъкмо за вас говорехме — възкликна тя. — Намерихте ли колата ми?

Пред вратата стояха двама полицаи с фуражки в ръце. Единият беше Леман. На значката на другия пишеше Джордж Хол. Той беше по-възрастен, с посивяла коса и леко изпъкнало шкембенце. Леман кимна, щом видя Хелма, тя също леко наклони глава за поздрав.

— Съобщихте ли, че е изчезнала? — попита Хол, загледан в бележника си.

— Ами не съм. Още не. Но тъкмо това се канех да направя, може би утре или в понеделник, ако не я намеря дотогава. Момчета, точно навреме идвате.

— Кога забелязахте, че колата ви липсва? — попита Леман.

Рут сви рамене и вдигна ръце. Халатът й се разтвори. Двамата полицаи вежливо не отместваха погледи от лицето й.

— Не че точно е изчезнала. Бях в нея, а противният тип ставаше все по-отвратителен, затова изскочих и го оставих в колата. — Тя подпря ръка на хълбока си. — Да ви кажа, май отървах кожата.

Двамата полицаи се спогледаха, но лицата им останаха безизразни.

— Смятате ли, че поведението му ви е заплашвало с нещо? — попита Хол.

— Е, не чак дотам. Беше от ония с тънките вратлета, но при състоянието ми тогава стана твърде досаден, за да стоя при него дори минутка още.

— Дали ще можете да го разпознаете? — попита Леман.

Рут прехапа устни.

— Ами беше тъмно, а и аз си пийнах… — Сви рамене. — Да, ще мога.

— Бихме искали да дойдете с нас, за да го разпознаете.

Рут сведе поглед към босите си крака и халата. Докосна лицето си.

— Първо ще трябва да се облека, да се среша, да се изпишкам, все неотложни неща.

— Можем да почакаме.

— Значи досадникът решил да прибере колата ми, а? — разпалено попита Рут. — Бях сигурна, че ще я зареже някъде и тихо ще се изпари от града.

Двамата полицаи отново се спогледаха. Хол едва забележимо кимна на Леман.

— Все още беше във вашата кола — обясни Леман.

Каза го толкова хладнокръвно и делово, че незнайно защо гърлото на Хелма се сви.

— Как го хванахте? — не млъкваше Рут. — За превишена скорост ли? Да не се е уплашил, като е видял патрулна кола, и е отпрашил в нощта с надеждата да ви се измъкне? Откъде да знае, че моята мила вехта таратайка не може да се мери с полицейска кола.

— Открихме колата ви пред консервната фабрика — меко каза полицаят Леман. — А той беше в багажника.

— В багажника? — повтори Рут. — Че какво е правил в… — Очите й се разшириха.

— Ох! — тя притисна длан към устата си.