Джо Дереске
Убийства в библиотеката (4)

Глава 4
Произшествието в закусвалнята на Сол

— Харесва ли ти този оттенък? — попита майка й и докосна синьото шалче на цветчета, вързано около шията й.

— Подхожда на очите ти — отвърна Хелма, потопи пакетчето с чай два пъти в чашата си, после го притисна с опакото на лъжичката, за да се доизцеди.

Майка й приглади с длан сребристорусата си коса, наклони глава и мило се усмихна на отражението си в стъклото на прозореца. Хелма забеляза, че отново е зарязала контрола на теглото си. Копчетата на блузката й опасно се опъваха.

— Дали не е прекалено ярък?

— Мамо, мисля, че е чудесен.

— Е, исках само да съм сигурна.

Майка й отряза коричките от своите препечени сандвичи с авокадо и пастообразно сирене, после раздели сандвичите на половинки.

— Това ще ми дойде прекалено. Твърде големи са им порциите.

Тя уви коричките в салфетка и ги остави накрая на масата, сякаш бяха опакован подарък.

Закусвалнята на Сол беше претъпкана. За щастие Хелма забеляза две жени, които ставаха от маса до прозореца, и стоя до нея, докато сервитьорката почистваше и бършеше. Три жени и добре облечена двойка все още чакаха до входа.

Хелма ядеше сандвич с обикновено телешко печено, без горчица или майонеза, само с малко масло. Чакаше майка й да подхване разговор за убийството.

Името на нейната майка беше Лилиан, защото бабата на Хелма обожавала фалшивия блясък на Холивуд, особено Лилиан Гиш. И сега майка й бе окачила ретуширана снимка на артистката над дивана в своя пенсионерски апартамент. „Адашки сме“ — обичаше да казва със загадъчна усмивка, щом някой я попиташе за снимката. Когато Хелма беше дете, майка й си правеше косата като на рекламните снимки от филма „Прекършени цветя“ с Лилиан Гиш в главната роля.

— Ще си ядеш ли гарнитурата? — попита Лилиан.

— Не. Ти искаш ли я?

— Не е хубаво да отива на вятъра.

Хелма прехвърли туршията в чинията на майка си. Лилиан й предложи своята паница с плодове. Но там бяха останали само миниатюрни зрънца грозде от сорта „Конкорд“.

— Искаш ли грозде?

— Не ям такива неща.

— Разбира се, мила. Забравих.

Лилиан грижливо наряза парчетата туршия. После се облегна върху масата и каза приглушено:

— Хайде, миличка. Искам да ми разкажеш за убийството — но истинската случка, а не кухите измислици в „Дейли Нюз“.

Хелма въздъхна.

— Мамо, няма никаква истинска случка. Полицията е объркана не по-малко от всеки друг. Никой не познава жертвата. Крил се е в библиотеката, докато затворим, после са го намушкали, точно както пише във вестника. Шефът Галънт твърди, че нямало никакви следи от влизане с взлом. Може би убитият сам е пуснал убиеца си да влезе.

— Шефът Галънт ли? Ти си говорила с шефа Галънт?

— Че нали той е началник на полицията тук.

Лилиан размаха вилицата си, от която висеше стръкче копър, и тъжно завъртя глава.

— Горкият, горкият човек. Как само го заряза жена му. Чух, че дошла с камион да откара покъщнината, докато той бил на работа. Взела дори бюрото му, представяш ли си? Оставила всичките му дрехи и един спален чувал, захвърлени на пода в спалнята. Такава трагедия, а той е толкова добър, любезен човек. Само като го погледнеш и разбираш. Как ти се стори, дали е надмогнал скръбта си?

— Не сме обсъждали личния му живот.

Лилиан зарея празен поглед над главата на дъщеря си и прехапа долната си устна. Хелма познаваше тази привичка. Майка й мислеше за нещо, което искаше да каже, макар и да знаеше, че е по-добре да се въздържи.

— Е, както и да е. Истинска трагедия. Побъркана е всяка жена, която не се погрижи добре за отношенията си с такъв мъж.

Доколкото беше известно на Хелма, нейната майка досега не бе разменила и две-три думи с шефа Галънт.

— Знаеш ли, може би убиецът още се движи свободно из града — изрече тя, за да отклони мислите на майка си от очевидната посока, в която поеха.

— Вече е в Мексико или Канада — уверено заяви Лилиан. — Никой убиец с поне малко ум в главата не би се мотал наоколо.

— Мисля, че мнозина убийци са оставали близо до мястото, където са извършили престъплението си. Смята се, че така избягват подозренията.

— Но само ако са от града, където убиват — произнесе Лилиан, както дъвчеше последното парченце от туршията. — Щом не е местен, най-добре да си плюе на петите. Аз поне това бих направила.

Хелма си допи чая. Слънцето се беше показало през облаците и огряваше лицето й отстрани. Тя леко отстрани ръцете си от тялото, за да не напои блузата си с пот. Може би нямаха чак такъв късмет с тази маса до прозореца.

— Някои хора нямат никакво търпение — отбеляза Лилиан.

— За кого говориш?

— Виж го онзи мъж — майка й кимна към прозореца. — Пред него имаше само двама, но не му се чака дори минутка. Зяпна нашата маса, като че трябва тутакси да ставаме и да се махаме.

Хелма примижа срещу слънцето към мъжа, излязъл от закусвалнята на Сол. Беше облечен в син костюм и носеше бележник.

— Мамо, извини ме, ей сега ще се върна.

Хелма едва се промъкна между двамата и изскочи на тротоара, хлъцна, когато някакъв хлапак се стрелна на скейтборда си между нея и брояча за паркиране.

Мъжът със синия костюм припряно се вмъкна на шофьорската седалка в син „Форд“. Беше сигурна, че е същият, потърсил сведения за колежите и изпуснал бележника си на бюрото тъкмо преди да изчезне жълтото листче.

— Сър! — извика тя.

Беше само на шест-седем метра от колата. Той сигурно я чу. Но тресна вратата и запали двигателя, без дори да се огледа. Вмъкна се в движението със свирещи гуми, остро засече „Фолксваген“, чийто клаксон ревна. Хелма запомни номера на колата му.

— За какво беше всичко това? — попита Лилиан, когато дъщеря й седна на мястото си.

Хелма извади молив от чантата си и записа регистрационния номер на същия лист от бележника, където преписа буквите и цифрите от жълтото парче хартия. Майка й я наблюдаваше с любопитство.

— Мисля, че е един читател, който си забрави нещо в библиотеката — обясни Хелма. — Исках да му кажа, че е на съхранение при нас. Та какво си говорехме за укриващите се убийци?

Лилиан се разсмя.

— Укриващи се убийци. Звучи ми като някоя от плоските шегички на баща ти. Виждам, че на витрината имат много апетитен наглед шоколадов сладкиш. Да си разделим ли един?

— Не, мамо, благодаря.

— Поне една трета за тебе?

— Не искам, но ти си вземи.

— О, не, цяло парче не мога да изям за нищо на света — Лилиан погледна с въжделение към витрината.

— Говорих с леля Ем снощи — каза й Хелма.

Лилиан се зае да си оправя шалчето.

— Емили пак ли е същото щастливо, сияйно слънчице?

— Така ми се стори.

— Хъммм.

— Вие двете защо не се понасяте?

— Че защо? Тя какво ти каза?

— Нищо. Но си личи. Винаги е било така.

Лилиан вдигна рамене.

— Може да ни е различна химията. Баща ти смяташе, че тя е живо въплъщение на светица.

— Нали е била неговата по-голяма сестра — напомни Хелма.

— Ех, това семейство! — Лилиан поклати глава и заговори разгорещено. — Бяха като торнадо, направо засмукваха всекиго. Да се омъжиш в този род беше все едно да влезеш в мафията. Забрави живота си, стани почетен литовец. Самата аз съм половин литовка, но моето семейство поне преодоля това. А какво стана с тебе, Брюс и Джон — та вие заговорихте на литовски, преди да сте навършили три годинки.

— Вече помня само няколко думи — вметна Хелма.

— Сигурно още щеше да го говориш, ако те не бяха почнали да измират — натърти Лилиан. — А това им отвлече вниманието.

От шест деца бе останала само леля Ем. Бащата на Хелма умря последен — преди три години падна покосен от инфаркт в самия кабинет на лекаря. Хелма си взе едноседмичен отпуск и като в неясен сън прелетя със самолет до Мичиган. Имаше смътен и съмнителен спомен как се разплака на рамото на някакъв чиновник от фабрика за бисквити, седнал до нея.

Погребението също беше като насън, запълнено от главоболното ухание на цветята и от лица, които Хелма едва помнеше. И над всичко натрапваше присъствието си тъмният ковчег с бронзови дръжки. Два дни след това, когато братята й и техните семейства се върнаха в Айова и Гранд Рапидз, Хелма се качи в самолета и се прибра в Белхавън. Щом влезе в апартамента си, тя направо падна в леглото и проспа двадесет и един часа, събуди се прегладняла и с непоносими напъни да прескочи до тоалетната, вече чувстваше, че е оставила смъртта на своя баща зад себе си.

— Предполагам, че Емили ти е съобщила новината — тъкмо казваше майка й.

— Какво? Каква новина?

Лилиан пак си прехапа устната и почука с нокът по ръба на чашата си.

— Рики се сгодил.

— Рики ли? Кой Рики? Да не говориш за Рики на чичо Мик?

— Естествено.

— Значи братовчедът Рики се е сгодил и ще се жени?

Лилиан разгъна салфетката, пълна с хлебни корички, и извади една. Огледа я, вдигна рамене малко неловко и я захапа.

— Мила, знам какви са чувствата ти към Рики. С вашите постоянни, дребнави и глупави караници през всичките тези години.

— Мамо, не бяха „дребнави и глупави“. И не ми се вярва, че знаеш какви са чувствата ми. Рики е един… Добре де, коя въобще би се съгласила да му стане жена?

— Доколкото разбрах, младичка е. Момиче от рода Камерън, те живеят извън Скууп Ривър. Била санитарка или пък сервитьорка. Нещо такова.

— Ясно.

Братовчедът Рики беше толкова близо до разбирането на Хелма за враг, колкото е възможно за роднина. Разглезен, самодоволен, себичен, гръмогласен мъчител. На тридесет и шест години, а още живееше при майка си в Скууп Ривър. Хелма бе принудена тринадесет години да понася присъствието му в своя клас, „да си пази гърба“, както Рут обичаше да казва, в очакване Рики да й вреди, с каквото е по силите му.

„Бъди мила с Рики“ — Хелма израсна с тези думи. Само заради начина, по който умря бащата на Рики, неин чичо, когато тя и Рик бяха на девет години.

В един миг чичо Мик бе дал на Рики извинение за всеки недостатък, който би решил да проявява през остатъка от живота си.

— Хелма, би трябвало да се радваш за Рики — каза Лилиан. — В края на краищата той е на тридесет и шест, а досега не се е оженил.

Хелма пренебрегна дебелия намек.

— Можеше и да го направи, ако не си беше останал вкъщи.

— Хелма, не бъди груба. Той искаше непременно да ти съобщя за годежа му. Винаги пита как сте ти и Рут.

В девети клас имаше юмручен бой в стаичката с инструментите на оркестъра — Рут срещу Рики, който прекали с подмятанията за нейния ръст. Тя почти го надви.

— Ще й кажа.

— А как е Рут напоследък? — в гласа на Лилиан се прокрадна остра нотка.

— Рут си е… Рут — промълви Хелма. — Заета да прави изкуство, малко пренапрегната, както винаги.

— Не мога да разбера какво намират хората в нейните картини. Всички ми приличат на мацаници от пощурели хлапета в детската градина.

— Тя работи много упорито над тях — уклончиво каза Хелма.

— Миличка, знам, че ти е приятелка, но този неин живот! Трудно ми е да проумея какво общо имате вие двете. Ти винаги си била толкова добро момиче. А онези нейни крещящи дрехи! Човек очаква една художничка да проявява по-добър вкус. А и всичките мъже, с които са я виждали хората…

Лилиан врътна глава и цъкна с език, вгледа се очаквателно в Хелма.

Майка й твърдеше, че не понася клюките. „Възприемам само фактите, а не слуховете“ — обичаше да повтаря тя. Но Хелма бе забелязала, че тя отделя много от времето и енергията си, за да разнищи слуховете и да открие „фактите“.

Хелма си погледна часовника.

— Мамо, най-добре вече да се връщам. Имам премного работа.

— Ох, ами плакатите за моята кампания! Исках да чуя и твоето мнение.

Лилиан се кандидатираше за президент на женската група в нейния пенсионерски жилищен комплекс.

— Не може ли да ги видя в неделя?

— Лилиан! — повика някой, когато вървяха към изхода.

— Кетрин!

Жена със снежнобяла коса седеше до маса при отсрещния прозорец. Беше си вързала косата отзад в стегнат кок. Хелма любопитно изгледа Кетрин. В едно женско списание прочете, че силно опънатият назад кок доста помагал за прикриване на бръчките.

— Това е дъщеря ми Вилхелмина — представи я Лилиан. — Тя е библиотекарка в Обществената библиотека.

— Много ми е приятно, Вилхелмина — каза Кетрин и меко стисна ръката й. Ухаеше на лавандула.

Когато Хелма завърши института, хората често възкликваха: „Но вие изобщо не приличате на библиотекарка!“ Сега никой не примигваше изненадано при споменаването на нейната професия. Хелма смяташе, че това се дължеше на промените в нравите. Никой вече не си представяше библиотекарите като излети в един калъп.

— Вилхелмина тъкмо ми разказваше за убийството в библиотеката — похвали се Лилиан.

Кетрин издаде неопределен звук и поклати глава.

— Кой би си помислил, че подобно нещо може да се случи в нашата библиотека?

— Сигурна съм, че това най-вече не е хрумвало на жертвата — каза Хелма. Потупа майка си по ръката. — Мамо, време е да отивам на работа. Приятно ми беше да се запозная с вас, Кетрин.

— Довиждане, миличка. Поздрави шефа Галънт от мен.

Веждите на Кетрин се вдигнаха. Едно на нула за Лилиан.

 

 

— Мис Зукас, да върна ли по местата им тези? — попита Пати. Сочеше количката, която Хелма използваше за извадените стари книги. — Нужна ни е количката.

— Не, не, работя по една програма. Нека я задържа още десетина минути и ще ви я върна.

Хелма избута количката край рафтовете с художествена литература, през новото парче мокет и навлезе в научната, индекс 650, като през цялото време с критичен поглед преценяваше подредбата на книгите, търсеше рафтове, нуждаещи се от почистване или пък прекалено претъпкани.

Хелма работеше бързо и най-често веднага се досещаше кои книги не са били вземани повече от три години. Мистър Ъпман несъмнено бе оставил нещата на самотек.

Ето и поредното заглавие: „Полиструктурален многопланов подход към организационните взаимоотношения — прогноза за седемдесетте години“. Плачеше за изхвърляне. Хелма взе зелената книга от рафта и я отвори, за да погледне бланката за заемане.

Чудно — никой не бе я вземал повече от четири години, обаче през последната година беше отметната четири пъти, като последните дати за връщане се оказаха 24 март и 21 април, тоест през предишните два месеца.

Хелма набързо прочете главите в съдържанието. Стори й се убийствено досадно. Любопитството й се подразни и тя остави книгата на количката, за да я прелисти по-късно. Може пък организационните взаимоотношения да са станали последният хит в света на бизнеса.

Озърна се и видя как Пати се опитваше да не изтърве множеството книги от ръцете си, докато оставяше поредната на мястото й.

— Тази количка ти е по-необходима, отколкото на мен — каза й Хелма. — Ей сега ще се отърва от тези и ти я оставям.

Вкара количката в килера на чистача Джек. Всъщност той беше голям колкото кабинета на мистър Ъпман, пълен с различни запаси, имаше и окъсан люлеещ се стол в ъгъла, зад кашоните с тоалетна хартия. На една от стените беше люкът към шахтата на пещта.

Хелма отдели бланките, отвори люка и пусна първите три книги, трепна от шума на падането им.

Омразно й беше да гори, която и да е книга, но другите начини да се отърват от отхвърлените май не бяха особено успешни. Независимо дали ги даряваха на училища или старчески домове, дали ги разпродаваха или ги пращаха за вторични суровини, книгите винаги намираха обратния път към библиотеката. Хората ги връщаха гордо и сериозно или пък ги пускаха в кутията за връщане. Изглежда просто не вярваха на печата ИЗТЕГЛЕНА ОТ ОБРЪЩЕНИЕ.

Хелма върна количката до заемното бюро и отнесе книгата за организационните взаимоотношения на своето бюро в работната стая.

Надникна над лавиците, за да е сигурна, че Патрис няма да я подслушва от своето бюро, после се обади на Поли, старшата секретарка в полицейското управление.

— Тъкмо щях да ти се обадя, за да ми запазиш новата книга на Даниъл Стийл — каза тя, щом чу гласа на Хелма.

Двете понякога сядаха на една маса в стола на градските служители. Поли си правеше списъци на любовни романи, а Хелма ги запазваше, докато тя нахълта през обедната почивка в библиотеката, за да ги вземе. Хелма не бе чела любовен роман още от осми клас, а и онзи си остана единствен — „Спомени за страстната любов“. Но още се изчервяваше, като си помислеше за Дафни и Родерик и техния объркан, бурен стремеж един към друг.

— С удоволствие. Можеш ли да ми дадеш съвет за едно нещо?

— Съвет ли? — Поли се засмя. — Не съм сигурна дали ще успея, но да опитаме.

— Последните вечери една кола ми заема мястото на паркинга до блока. Не искам да вдигам шум и да се оплаквам на собственика. Ще погледнеш ли на кого е записана колата с този номер, за да се обадя лично на човека?

— Няма проблем. Само ми продиктувай номера.

Хелма й прочете номера на колата, която видя пред закусвалнята на Сол — HRZ 417.

— Ще ти се обадя след две-три минути — обеща Поли.

През останалата част от деня Хелма нямаше дежурство на справочното бюро, затова се настани в пренаселената работна стая и се зае със статистиката от миналия месец за броя и видовете справочни въпроси, на които библиотекарите отговаряха, готвеше се вече да обобщи данните. После мистър Ъпман щеше да ги представи на попечителския съвет като доказателство колко нужни им бяха още справочници.

Хелма вдигна очи от листовете тъкмо когато мистър Ъпман и Патрис влязоха заедно в стаята. Патрис бе стиснала устни. Отиде право до бюрото си и с делови вид се зарови из папките по него, без да погледне Хелма. А мистър Ъпман дойде при Хелма.

— Чух, че се занимавате с изваждането на книги от сбирката — започна той по-скоро недоволно, отколкото властно.

— Крайно наложително е — уведоми го Хелма. Откъм Патрис тишината бе мъртвешка. — Рафтовете ни са препълнени с книги, които читателите не ползват. Представете си какво ще стана, ако по някаква причина всички изведнъж върнат взетите книги.

— Да, да. Това би означавало пълен хаос.

— Не бих избрала точно тази дума, но със сигурност ще имаме сериозни затруднения.

— Надявам се, че отделяте тези книги за благотворителни дарения.

— Изгорих ги. Освен една, която искам да прегледам по-внимателно.

— Може би сте забравила, че помолих персонала да не вади книги от сбирката — натърти мистър Ъпман. — Решенията за промени в цялата сбирка би трябвало да са от компетенцията на директора.

Бащата на Хелма веднъж я посъветва: „Били, никога не си признавай, че си виновна. Един път да ти се случи и хората ще ти повярват завинаги.“ — Когато решавах съдбата на книгите, правех го с оглед интересите на нашите читатели — каза Хелма.

— Надявам се повече да не се занимавате с това, мис Зукас, но ако пак махате книги от рафтовете, бих предпочел да ги запазите.

— Те винаги се връщат при нас.

— Можем да ги дарим на институции с по-ограничени възможности от нашите.

— Тези институции ще трябва да са доста отдалечени — напомни му Хелма.

Нейният телефон бръмна и тя вдигна слушалката, но почака мистър Ъпман да се отдалечи от бюрото, преди да се обади. Беше Поли.

— Хелма, боя се, че няма с какво толкова да ти помогна. Колата е взета под наем от Сиатъл. Май все пак ще трябва да се оплачеш на собственика на блока.

— Поне не е някой от съседите ми. Благодаря ти, Поли.

Кола под наем. Можеше да означава каквото и да било. Мъжът със синия костюм вероятно просто не бе я чул заради уличния шум. А може би не е изскочил забързано от закусвалнята на Сол точно заради Хелма. Може и да не е взел жълтото листче. За какво му е?

Хелма стана, за да се отърве от книгата за организационните взаимоотношения, и по невнимание се блъсна в кашон с книги.

— Ох! — силно извика тя.

— Лошо ли се удари? — попита отсреща Барбара, която лепеше сигнални стикери на книгите.

— Добре съм, благодаря. Обувката ми се закачи в един от тези кашони.

— Нищо чудно. Тук няма никакво място вече.

Хелма не отговори. Служителите често се оплакваха от това. Не достигаше място. Претъпкано. Купчини книги и материали там, където би трябвало да има подредени рафтове и шкафове. Не достигаше място, не достигаха пари. Просто всичко беше недостатъчно.