Джо Дереске
Убийства в библиотеката (5)

Глава 5
Вечер у дома

Докато караше към къщи, Хелма включи радиото и потърси местната „разговорна програма“.

— Вярно ли е? — питаше водещият. — Наистина ли у някои хора има генетично заложени отклонения, които ги правят неподходящи за брак? Обадете ми се. Нека си поговорим за това.

Тя натисна бутона за развлекателната програма и се отпусна на шофьорската седалка, безгласно припяваше на „Странници в нощта“.

Значи братовчедът Рики щеше да се жени. В мислите й пак се мярна думата „отклонения“. За да повярва, щеше да почака, докато леля Ем й прати репортаж за сватбата от местния вестник на Скууп Ривър.

Намали скоростта — пред нейния „Буик“ караше велосипедист, навлязъл поне на два метра в платното. От четвърти клас досега Хелма не се бе качвала на колело, но ясно си спомняше как тогава автомобилите профучаваха в опасна близост. Съчувстваше на настойчивите искания за прокарване на повече велосипедни алеи.

Разбира се, никой от познатите й не бе карал с трико като велосипедиста пред нея (и много други, които виждаше по пътищата). Ясно се виждаше как се напрягаха мускулите на бедрата му, може би личеше и още нещо, ако човек си направи труда да зяпа по-втренчено.

Тя хвърли поглед към огледалото за обратно виждане и забеляза колоната от коли, принудени да забавят зад нейната. Шофьорът на първата размаха юмрук и Хелма намали още малко скоростта — от двадесет на петнадесет километра в час.

 

 

Мисис Уитни от апартамент 3Е чукна на прозореца си и махна на Хелма. Тя вдигна ръка и в коридора изчака мисис Уитни да се покаже на вратата.

Хелма беше от най-младите наематели в „Бейсайд Армз“. Преди четиринадесет години, когато си избра апартамента, имаше свободни жилища и в „Гълвю“. Наистина гледката там беше по-добра, но в „Гълвю“ пускаха и семейства с деца.

— Толкова се радвам, че те видях, Хелма — каза мисис Уитни. — Тъкмо си имам прелестна новост, искам да я видиш.

Мисис Уитни беше пълна беловласа вдовица, чиито дъщери живееха в Калифорния. Винаги слагаше върху дрехите си кухненски престилки, предпочиташе грубоватите здрави обувки и готвеше повече, отколкото можеше да изяде. Хелма си погледна часовника и мисис Уитни я потупа по рамото.

— Само минутка, скъпа. Имам за тебе и прясно изпечен бананов сладкиш, ще си го отнесеш за вечеря.

Апартаментът й представляваше дъгоцветно изобилие от порцеланови куклички, бродирани покривчици, плетени вълнени завивчици, рамкирани гобленчета и настенни килимчета. Стотици мънички очи се взираха с празни погледи от лавици, маси и столове. Бузи с трапчинки и пълни устнички се хилеха глупаво из стаята.

— Ето го — посочи мисис Уитни. — Да му се сгрее душата на човек, нали?

Върху масичката за кафе, до китайското гърненце с копринени рози в него, сложено върху поставка от плетена слама, едно порцеланово бебе седеше на гърне и щастливо си играеше с мъничко руло тоалетна хартия.

— Изумително наподобяват цвета на кожата — отбеляза Хелма.

— Нали? Направо ще си помислиш, че ей сега ще стане и ще си избърше хубавото дупенце.

Хелма въобще не споделяше възторга й, но бързо попита:

— Къде го открихте?

— В рекламните страници на неделния вестник. Поръчах и тази сутрин го получих.

— Да, това е добро попълнение за вашата колекция.

— Благодаря. — Мисис Уитни леко погали порцелановата бузка на куклата и се усмихна нежно. — Тежък ден ли имаше днес? Всички говорят за това убийство.

— Беше истински шок — призна Хелма.

— Какъв срам. Вече никъде не сме в безопасност, а? Даже и в домовете си. Да ти кажа, по-сигурна съм, като знам, че си от другата страна на стената. — Мисис Уитни й стисна ръката. — Сега да извадя този бананов сладкиш, за да се прибереш, да си свалиш обувките и да си отдъхнеш.

 

 

За вечеря Хелма си изпече на скара филе от сьомга. Намаза щедро парчето с истинско масло, намаза и зеления фасул, стопли си една бяла франзела. Седна да се храни с лице към залива, обърната с гръб към кухнята.

Блестящо бял ферибот се насочваше към островите, до перилата на палубите стояха мнозина пътници. Мина почти година, откакто за последен път се бе качвала на ферибот. Може пък да се повози в края на седмицата, ако времето е хубаво. Яхти и уиндсърфове прекосяваха водата, жителите на Северозапада веднага се възползваха от слънчевия ден. По-нататък влекач теглеше шлеп, пълен догоре със златисти стърготини, идеше откъм дървообработващия завод отсреща. А в далечината островите Сан Хуан потъваха в дълбока сянка под залязващото слънце.

Всяка друга вечер Хелма щеше да се наслаждава на залеза и оживлението из залива. Но днес извади от чантата си листа с преписаните цифри и букви от жълтото парче, разгъна го върху ленената салфетка.

В буквите нямаше никакъв смисъл — SQ VILKE HRC. Пак огледа датите — 10 март и 7 април, разделяше ги почти месец. После се взря в двете комбинации от по четири цифри — „1469 или 1649“. Можеше да бъде номер на къща, от която и да е улица на Белхавън.

Или пък последните четири цифри от телефонен номер. Хелма безцелно написа на листа местните централи — 623, 676, 606, 612. Бяха само четири.

Тя въртеше с пръсти края на салфетката, плъзгаше поглед по листа с цифрите, буквите и номера на колата, чудеше се дали има връзка между мъжа, изтървал бележника си на справочното бюро, и жълтото листче, и убития, който бе чел градския указател, откъдето изпадна същото това листче. Ами ако парчето хартия е било негово?

Но защо ще го оставя в градския указател? Тогава търсеше нещо много съсредоточено и въобще не приличаше на човек, който ще забрави да си вземе записаната информация.

Хелма зачука с молива — първо с гумичката, после с графита, върху ленената салфетка. Слънцето се спусна зад островите, а тя още разсеяно почукваше с молива по масата.

Да предположим, че убитият не е забравил случайно жълтото листче, а е скрил информацията в градския указател, с намерението да се върне по-късно и да си я прибере.

Хелма забеляза, че цапа с молива ленената салфетка, и го бутна по-надалеч от себе си. Защо да крие хартийката в указателя, когато също толкова лесно е могъл да я пусне в джоба си? Освен ако е бил принуден да я скрие. Ами ако е усетил, че някой го гледа или дори го следи, някой, от когото се е страхувал, който би могъл да открие смисъла в привидно нищо незначещите букви и цифри? Може би човекът със синия костюм?

Трябваше да уведоми шефа Галънт. Хелма премести телефона от поставката му в кухнята върху масата. Извади визитката му от джоба си и набра домашния му номер.

— Ало?

Беше жена. Каквато и да беше връзката й с полицейския началник, това не влизаше в работата на Хелма.

— Моля ви, искам да говоря с началника на полицията.

— Мога ли да знам кой се обажда? — хладно отвърна жената.

— Отнася се до полицейско разследване — съобщи Хелма.

— О, така ли? Той е в управлението. Да му предам ли нещо?

— Кажете му… — Хелма се запъна. — Не, няма нужда. Ще се обадя в управлението.

Остави слушалката. Какво ли би могла да му каже? Че й се губи жълто листче, в което няма никакъв смисъл, може да е принадлежало на убития мъж, а може и да не е, може да го е взел, а може и да не е някакъв мъж, който вероятно няма син, за когото да търси подходящ колеж? Какво би могла да му разкаже за мъжа в колата под наем — не е спрял, когато непозната за него жена го повикала, и подозрително бързо отпрашил нанякъде?

Хелма поглади листа от бележника си и се отказа от идеята да говори с шефа на полицията. Нейните фантазии едва ли бяха достатъчно важни, за да му прекъсва работата.

Пак се замисли за възможните телефонни номера. Ами ако се обади на всички? Не виждаше защо да не направи това. Но нямаше причина и да го прави.

Хелма набра първата централа — 623, после първата последователност от цифри — 1469. Имаше сигнал.

— Ало? — обади се гърленият глас на жена, която Хелма веднага заподозря като непоправима пушачка.

Не бе измислила какво да й каже.

— Ало? — повтори жената, гласът й се изостри от раздразнение.

— Здравейте — оживено заговори Хелма. — Безпокоим ви от Обществената библиотека. Наскоро намерихме лично писмо в една от книгите и предположихме, че на него е записан вашият телефонен номер. Малко е размазан и трудно се разчита, но решихме да ви се обадим, в случай че сте загубила писмото.

Хелма притисна свободната си ръка към челото и поклати глава. Кой би повярвал на нещо толкова неубедително?

— Колко мило, че си правите труда — вече по-топло каза жената. — Но аз съм сигурна, че не ми липсват никакви писма. До кого е писмото?

— Пликът липсва. Писмото започва с „Мила Бети…“ — Не, тук няма такава. Но ви благодаря, че се обадихте.

При следващите две обаждания я сгълча запис на мъжки глас: „С набрания от вас номер не може да се осъществи връзка. Моля проверете в указателя и се обадете отново. Ако пак не се свържете, обадете се в централата за съдействие.“ На номер 623–1469 се обади мъж. Хелма едва успя да каже: „Обаждаме се от Обществената библиотека“, и той прихна.

— Библиотека ли? Че аз не я знам тая библиотека къде е.

— Точно срещу полицейското управление, което със сигурност ви е добре познато — сопна се Хелма и прекъсна връзката.

Мина на следващата поредица от цифри, повтори централите. На първия номер — 623–1649, имаше сигнал, но никой не се обади. На следващия — 676–1649, се обади мъж.

— Да? — тихо каза той вместо обичайното „Ало“.

Когато Хелма му обясни за намереното в библиотеката писмо, чу се щракане, последвано от тишина.

Не приличаше на звука от прекъсване на връзката, по-скоро беше като тракане на метал.

— Ало — подкани го Хелма. — Чувате ли ме?

Никакъв отговор.

— Моля ви, елате на справочното бюро в библиотеката, за да си приберете писмото, ако е ваше — изрече тя в странното мълчание и остави слушалката върху апарата.

При последните два номера записите пак я призоваха да набира по-внимателно. Хелма взе молива и написа осемте възможни телефонни номера. Зачерта четири, до един написа „Не отговаря“, до 623–1469 — „Приятна жена“, до 612–1649 — „Грубиян“, а до 676–1649 — „Отговаря, не каза нищо“. Не беше кой знае какво и нищо не означаваше.

Редицата облаци навън се оцвети отдолу в мътнолилаво. Последните лодки, с включени мигащи светлинки, се строяваха в неравна колона към ярко осветените докове на пристанището. Хелма обърна листа и започна да съставя списък за покупки — препарат за миене на прозорци, репички…

Телефонът звънна.

— Ало? — обади се Хелма.

Мълчание.

— Ало? — повтори тя с глас като звън на сребърни монетки. — Какво мога да направя за вас?

Нямаше отговор. Тя притисна слушалката до ухото си, вслуша се напрегнато. Не чу нито дишане, нито някакви шумове. Само тежко мълчание, плътна очакваща тишина. И накрая звук — меко прещракване.

Хелма остави слушалката върху апарата. После без никакъв повод погледна зад гърба си.

 

 

Макар да беше петък и Хелма се изкъпа под душа сутринта, сега задълго се потопи в горещата вана, отпуснала глава върху надуваемата възглавница. Мислено си представяше празен лист светлосиня хартия, която надеждно я скрива от убийства, непознати и загадъчни драсканици. Чу телефона, но го пренебрегна и след пет иззвънявания той млъкна.

Водата започна да изстива, Хелма излезе от ваната и се намаза от брадичката до петите с лосион за овлажняване на кожата без никаква миризма. Облече си нощницата и халата, отиде в кухнята да си направи чаша чай без кофеин.

Флуоресцентната лампа над печката осветяваше достатъчно, тя сложи чайника да заври, извади чаша и пакетче чай.

Зад вратата на апартамента се чу лек тропот. Хелма се обърна и погледна заключената врата, уви се по-плътно в халата.

Ако беше поредната котка, щеше да се обади на собственика, ако ще и да е станало късно. В „Бейсайд Армз“ не беше разрешено отглеждането на домашни животни. Пишеше го черно на бяло в договора. Хелма имаше някои съмнения за кутията, която семейството от 2D изнасяше и внасяше в сградата.

Лампата над вратата беше изключена, може би някой се е спънал в тъмното. Надяваше се този човек да не е ритнал саксиите с маргаритките.

Тъкмо се обръщаше към печката, когато забеляза с периферното си зрение, че дръжката на вратата се завъртя. Бавно. По посока на часовниковата стрелка.

Хелма се вцепени, затаи дъх, взираше се ужасено.

Беше ли заключила? Паметта не й подсказа нищо. Когато се прибра, заключи ли външната врата? Не си спомняше. Трябва да се е сетила. Дори боклука не изхвърляше, без да си вземе ключовете и да заключи апартамента си.

Тогава също толкова бавно дръжката се завъртя в обратната посока, крадешком, но нахално.

Хелма направи крачка към вратата, после отстъпи. „Отиди да надзърнеш през шпионката, каза си тя. Виж кой е. Запомни, за да го опишеш на полицията. Върви. Направи го.“ Изведнъж чайникът зад нея изсвири бясно. Хелма подскочи и се пресегна да го махне от печката. Горещата пара обгори китката й и тя не издържа на болката. Пусна сребърния чайник и той издрънча на пода. Вряла вода плисна по шарените плочки.

Хелма отскочи от горещата струя и се втурна към вратата. Натисна ключа за външната лампа и прилепи око към шпионката.

Но през изкривяващата картината лупа видя само изтривалката с цвят на какао и саксиите с маргаритки. Никакви други шумове не стигаха до ушите й. Нямаше трескаво прескачане на три стъпала наведнъж надолу, нямаше свирещи на завоя гуми на кола.

Хелма остана така няколко минути, взираше се през шпионката. Не мърдаше, едва дишаше, очите й се насълзиха от напрежението. Никакви подозрителни звуци. Никой наоколо.

— На Данте поничките — изруга тя.

Водата бе плъзнала като блещукащо стъкло из кухнята. Чайникът лежеше настрана до шкафа, от чучура още капеше гореща вода.

Тя махна плетеното чердже, застлано пред мивката, с кърпата за чинии прегради пътя на водата, промъкваща се под шкафа. Отвори пакет с нови домакински гъби, хвърли и тях на пода.

Когато най-после оправи бъркотията, отново надникна през шпионката. Навън имаше само тъмна и тиха нощ.

Сложи чайника под чешмата, за да го напълни пак. Но струята се разливаше отстрани, опръска ръкава на халата й. Тя озадачено погледна чайника, после ръцете си. Трепереха.

Хелма го остави в мивката, пъхна ръце в джобовете на халата и тръгна към леглото си.