Джо Дереске
Убийства в библиотеката (6)

Глава 6
Мис Зукас спасява Рут

До момента, когато Хелма осъзна, че не сънува, телефонът звъня поне шест пъти. Надигна се на лакти и се взря в червените цифри на радиочасовника.

1:47.

— Да? — обади се тя.

Вежливо, но с леден глас. Един часът и четиридесет и седем минути сутринта!

— Хелм! Какво правиш?

Беше Рут. Естествено.

— Правех точно това, което би трябвало да правиш и ти — спях.

Рут се кискаше и Хелма веднага позна, че приятелката й си е пийнала здраво.

— Хелма, ами че сега е петък вечер. По-добре да си играеш навън, а не да проспиш целия проклет уикенд.

Хелма се удържа да не отговори. Още преди години установи, че мълчанието често беше най-действеният начин да се справи с Рут, която обожаваше препирните. Тя сякаш разцъфваше, хвърляйки се презглава в битката, въодушевено дразнеше и се заяждаше с всеки, умоляващ я да се държи по-разумно. Но мълчанието, липсата на реакция объркваше и обезкуражаваше Рут, след малко беше готова да се предаде.

— Спи, спи, спи — промърмори Рут. — Задряма ли вече? Още ли ме чуваш? — попита тя толкова пронизително, че Хелма дръпна слушалката от ухото си.

— Още те чувам, Рут. Ако се обаждаш да си бъбрим, нека оставим това за друг път, стига да нямаш нищо против.

— О, Хелм! Миличката ми Хелми. Не затваряй. Рути малко се оплеска.

— Рут, какво си направила?

Хелма включи лампата до леглото и придърпа завивките към раменете си. Разговорът можеше да се окаже продължителен.

— Най-скъпа ми Хелми, нищичко не съм направила — с пиянско възмущение каза Рут. — Ама случайно изпаднах в едно положение и бях много мъдра, защото усетих, че е най-добре да се омитам.

— И какво би искала да направя аз? — попита Хелма.

Рут сниши глас, опитваше да се умилква.

— Ами ако можеш, ела да ме вземеш и да ме откараш вкъщи. Това е. Нищо особено.

— Къде е колата ти?

Мълчание, последвано от изтървана въздишка.

— Не знам.

— Ох, Рут!

— Ама знам си, че сутринта всичко ще ми стане ясно. Само дето сега не мога много да мисля.

В слушалката Хелма дочу стенещите звуци на влак. Бяха силни, като че на броени метри от Рут.

— За Бога, къде си?

— Долу, на Скуобли Харбър, до онова малко ново ресторантче с изглед към яхтклуба. Знаеш ли го?

Хелма го знаеше. Хаос от лека промишленост, пристанищни съоръжения, влаково депо и яхтклуб. Не особено добре осветена територия, отстояща на цели квартали от най-близкия населен район. Бе чувала, че близо до депото бил разположен бивак на бродяги. Хелма се съмняваше, че е безопасно човек да се навърта там след здрачаване.

— Рут, сама ли си?

— Да — призна си Рут.

— Сега ме чуй добре.

Мълчание.

— Рут, слушаш ли ме?

— Да, Хелма.

— Остани, където си, точно до телефонния автомат. Имаш ли още монети по четвърт долар? Както и да е. Няма значение. Веднага ще дойда да те взема. Ако ти е нужна помощ, преди да стигна при тебе, дори ако ти се струва, че си в опасност, набери 911. — Хелма говореше отчетливо и невъзмутимо. — Девет–едно–едно. Обещаваш ли?

— Девет–едно–едно — сериозно и с благодарност повтори Рут. — Обещавам.

Хелма остави слушалката и отметна завивките.

— О, Фокнър! — произнесе тя, махна от главата си мрежичката и оправи косата си с пръсти.

Не за пръв път се налагаше да помага на Рут да се измъква от неприятни положения. Въобще не беше необичайно тя да изникне на прага, обзета от паника, защото се бе забъркала в нещо, за което вече съжаляваше. Това започна отдавна.

Когато бяха по на седемнадесет години, Рут й се обади отчаяна след абитуриентската вечер, в два и половина сутринта, молеше я да дойде и да я прибере от брега на езерото Мичиган. За късмет Хелма не спеше, защото си бе намерила нов политически трилър, и успя да сграбчи слушалката, преди да се събудят нейните родители. Измъкна се крадешком (за пръв и единствен път в живота си) и бавно подкара колата на баща си край брега, докато фаровете осветиха раздърпаната Рут, седнала в подножието на пясъчна дюна. Пияна, с разкъсана рокля, а момчето си бе тръгнало с колата си и синина под окото.

Имаше и една юлска нощ, когато немарливо поддържаният „Сааб“ на Рут отказа насред път с двайсетина килограма прясна сьомга в багажника, получени срещу картина. Ами случката, когато Хелма плати глобата вместо Рут, решила да участва в демонстрацията?

Но тя охотно признаваше — и не без благодарност, — че отношенията им не бяха едностранни. Помнеше как Рут седя с нея цяла нощ, след като Хелма и Патрис се скараха жестоко за новите машини за четене на микрофишове. Тогава Хелма искаше да напусне работата си и да се върне в Мичиган. А вечерта, когато почина баща й, Рут наруши всички ограничения на скоростта, откара я сто мили до летището в Сиатъл, за да хване последния самолет. После плати глоба от седемдесет и пет долара, за да освободи колата си — в края на краищата самолетът излетя по-късно, а Рут отказа да остави Хелма сама, за да паркира своя „Сааб“ правилно. И много, много отдавна пристигна писмото от Доналд за момичето, с което се запознал в университета на Кънектикът. За миг Хелма притвори очи. И сега не бе в състояние да мисли за това.

Въпреки всичко, прекараше ли с Рут повече от час, тя вече се чувстваше обезсърчена, сякаш са я затворили в една стая с разбесняло се дете. Не беше сигурна какво чувстваше самата Рут, но забеляза, че тъкмо когато вече търсеше повод да си тръгне, приятелката й издуваше бузи и тупаше с крак в такт с някаква вътрешна мелодия.

Спря пред гардероба. Дрехите й бяха подредени по вид и цвят. Първо блузите с къс ръкав — започваха с бялата и завършваха с морскосинята копринена, после блузите с дълъг ръкав, пуловерите, следвани от поли, панталони и рокли. Избра си дрехи, подходящи за излизане през нощта — син пуловер с голяма яка, черен свободен панталон и синя жилетка. Нямаше време нито да си сложи червило, нито да си среше косата както трябва. Кой знае каква опасност заплашваше Рут?

Улиците на Белхавън в два сутринта й бяха съвсем непознати, приличаха на пищно претрупаните сюрреалистични картини, които Рут харесваше — уличната настилка беше прекалено черна и лъскава от влагата, светлината прекалено рязка, а сенките прекалено непрогледни. Сребриста мъгла висеше над оранжевите улични лампи.

Хелма провери вдигнати ли са стъклата на прозорците, после заключи вратите на колата отвътре. Когато подмина брадат мъж, влачещ се по булеварда с издут черен чувал за отпадъци, решително отмести погледа си.

По улиците имаше малко коли. Като че всички бяха черни и се движеха твърде бързо. Срещу нея една уж спря на червено, но после ускори и зави със свирещи гуми — за миг й се стори, че вътре имаше повече младежи, отколкото би могъл да побере автомобилът.

И някъде навън онзи, който бе стоял пред вратата на нейния апартамент, също се занимаваше с престъпните си дела, промъкваше се в мрака, може би опитваше заключен ли е домът на поредната му жертва.

Хелма гледаше право напред по улицата, не се озърташе нито наляво, нито надясно, не желаеше очите й да се спират на присъщите за тези часове подробности.

Улицата към Скуобли Харбър се простираше широка и празна пред нея. Колата на Хелма минаваше през светлинните кръгове под живачните лампи. Вдясно депото вдигаше своя тътнещ и стържещ шум от прикачането на вагони към влаковете. Вагоните се удряха и тресяха, стомана скърцаше по стомана. И не се виждаше дори един човек, сякаш ги насочваше дистанционно управление… или призрак.

— „На ивици куче и котка на петна — започна да рецитира на глас, — седнаха заедно на маса една.“ — Завърши с последния ред: — „Така аз чух историята смешна.“ — и прилежно добави името на автора: — Юджин Филд.

Стигна до втория куплет на „Совата и котето“, когато наближи Скуобли Харбър.

Зави към лошо осветения паркинг до разпрострелите се ниски здания на ресторанта и малкото магазини, построени в стил, който калифорнийците направиха популярен — стените, облицовани с имитация на фурнир от секвоя, по стрехите висят саксии с цветя в плетени кошници, отпред ниска тераса. В далечния край бяха паркирани пикап и комби, тя се надяваше в колите да няма хора.

Хелма спря до терасата, където два телефонни автомата бяха окачени на стената, светещите емблеми на фирмата сякаш разцъфтяваха в сенките. Беше очевидно, че Рут не я чака до телефона, както обеща.

Хелма нямаше намерение да вдига шум с клаксона, но досетливо натисна три пъти педала на газта, за да изръмжи двигателят. Рут не се появи. Нищо не помръдваше в мрака.

Накрая Хелма натика чантата си под седалката, взе ключовете, излезе от колата и я заключи.

Влажен бриз подухваше откъм водата и носеше мирис на сол и водорасли. Откъм яхтклуба долу се дочуваха леки удари на дърво в метал, подрънкване като от камбанки и шепот на вода, плискаща се в лодките и пристана. На дневна светлина една разходка сред сложната плетеница на доковете лесно би влязла в списъка на любимите й занимания. Сега различаваше само зловещи сенки и неясни очертания. Хелма скръсти ръце на гърдите си, уви се в жилетката и изкачи стъпалата към телефонните автомати.

— Рут? — извика тя в тъмното, гласът й прегракна до шепот.

Стисна ключовете в юмрука си, както я бяха научили в курса по самоотбрана.

Взираше се предпазливо в мрачните сенки преди всяка крачка, отвеждаща я към непрогледната тъмнина около сградите, с една ръка се придържаше за грубата повърхност на стената.

— Рут? — повика отново.

— Ъ-ъм? — чу ленив отговор отляво.

Някаква фигура лежеше на дървената пейка, сложена в ниша на постройката. Хелма пристъпи по-наблизо и позна Рут, която се надигна на лакът, косата й стърчеше на всички страни.

— Хелм, ти ли си?

— Хелма — поправи я, без да се замисли.

— Както щеш — измънка Рут и с несигурни движения се насили да седне.

— Ти си голямо сладурче, защото дойде чак до тук да спасиш старата лоша Рути.

— Рут, защо не се качим веднага в колата?

Хелма стисна ръката й и се напъна да я вдигне от пейката.

Рут се изправи тромаво, облегна се тежко върху нея и метна ръка през рамото й.

— Къде ти е обувката? — попита Хелма и спря, защото усети, че приятелката й куца като злополучен герой от анимационно филмче.

Рут се вгледа надолу — едната от ботите с петсантиметрови токчета още беше на крака й. Другото стъпало беше босо. Тя го завъртя наляво-надясно, за да му се полюбува.

— Сигурна съм, че още е у оня мъж. — Тя се захили и увисна на раменете на Хелма. — Май ще му е точно по мярка.

Хелма разтвори юмрука си с ключовете и отключи дясната врата, после напъха Рут вътре и оправи полата й, за да не я притисне с вратата. Докато заобикаляше колата, за да се качи, усещаше празната тъма наоколо, сякаш прободена от стържещите вагони в депото и тихия звън откъм яхтклуба. Що за безлюдно място! Къде бяха всички пазачи, с които клубът толкова се хвалеше?

Рут се изтегна на седалката, краката й едва се наместиха под таблото.

— Моля те, сложи си колана — напомни Хелма.

Рут се засмя.

— Човек, като се вози с тебе, е по-добре от бебе в скута на майка си. Коланът вече ще ми дойде много.

— Поне си заключи вратата.

Рут се пресегна през рамо и Хелма изчака да чуе щракането на ключалката, преди да включи двигателя и с радост да изкара колата от пустия паркинг.

— Ох, Хелм! Чак не мога да повярвам колко съм тъпа от време на време. Бях на един купон и тоя тип — не съм го виждала преди, бил от Сан Франциско или от Ню Йорк, абе, от някакво място, пълно с хора, — та поиска да ме откара до вкъщи. — Облегна глава на стъклото. — Кой да си помисли, че ще се хвана на тоя номер? За Бога, нали съм на трийсет и седем. А той…

— Рут, въобще не държа да чуя останалото — каза Хелма, очите й за миг се отделиха от улицата и срещнаха погледа на приятелката й.

— Ъхъ — съгласи се тя. — Не е кой знае каква история.

Няколко минути мълчаха, Хелма караше към дома на Рут в южната част на града. После приятелката й я тупна по рамото.

— Много щурав сън изкарах. Толкова ми приличаше на истина, че веднага разбрах — надрънкала съм се до козирката. Чаках те да дойдеш, както си беше, а изведнъж ето ти го и баща ми, стои пред мен, зяпа ме, сложил юмруци на кръста. Дребният глупак се надуваше като преди, все си въобразяваше, че е много корав. И ми разправя: „Ей, повлекано, така мязаш на проклета долна пияна уличница! Срам ме е и въобще не искам да ме виждат с тебе.“ Рут пак мушна с пръст рамото на Хелма и се разсмя.

— А знаеш ли аз какво му казах? „Ами тогава защо не пукнеш бе, дъртак?“ Това му казах. „Защо не пукнеш?“ — тя отново се кискаше. — „Защо не пукнеш?“ Да знаеш, точно това направи. Легна на отсрещната пейка, изпъна се по гръб и скръсти ръце, все едно, че си е в ковчега, и пуф — изчезна просто така. После се събудих.

— Всъщност колко изпи? — попита Хелма.

Рут разтвори палеца и показалеца си на два-три сантиметра.

— Мъ-ъничко.

— Хъммм — беше коментарът на Хелма.

— Пука ми, колкото на миши гъз, дали ми вярваш — възмутено заяви Рут.

Настроението й се промени светкавично. Усмихна се.

— Не беше ли страхотен сън? Чудя се защо моят старец реши да се прави на Миличкия татко?

— Само ти можеш да си отговориш — каза Хелма. — Сънят си е твой.

— Олеле! Ще ми изнесеш ли една психарска лекцийка?

Хелма не отговори. Рут шаваше, въздишаше, надничаше през прозореца в нощта.

— Мъртви родители — накрая промълви тя. — На двете общо ни е останала само твоята майка.

— Но тя познаваше всички — отбеляза Хелма.

Рут се усмихна едва-едва.

— Чудна работа, но и това нещо значи, а? Жива си, докато те помнят. Знаеш ли, веднъж чух мръсничка историйка за твоя баща и майка ми. Нали знаеш колко му бяха слаби ангелите. Изглежда…

— Рут, не слушам клюки — прекъсна я Хелма. — Особено пък за мъртвите.

— „Рут, не слушам клюки“ — имитира я тя със суров фалцет и облегна глава на стъклото.

Живееше в малка къща между две внушителни викториански постройки на улица „Спрюс“. Мястото беше известно като Склона. Хубави стари сгради го красяха, обитавани някога от местните крале на дърводобива и риболова. Растителността по Склона беше стара, могъща и стряскащо ярка, заплашваше да удави в пълзящи лози и храсти всяка изоставена къща само за броени години.

Преди осем десетилетия в къщата на Рут живели кочияши. Намираше се на десет квартала от блока на Хелма и се гушеше сред стари борове, върби и високи храсти. От прозорците се виждаше късче от залива. Хелма рядко идваше тук. Веднъж реши да изненада приятелката си, като почисти къщата, после Рут не й проговори цял месец.

Хелма спря колата в средата на тясната алея и изключи двигателя.

— Сега какво? — осведоми се Рут.

— Стигнахме.

— Къде?

— До твоята къща.

— Ами да излизам тогава — Рут отвори вратата и лампата в кабината светна.

— Мисля, че е по-добре да ти помогна.

Мина откъм вратата на Рут, която мижеше и отблизо се вглеждаше в корицата на някаква книга.

— Хелма, това пък какво е — малко четиво за свободното време? Може да е от пиенето, но даже не му разбирам заглавието.

Беше книгата за организационните взаимоотношения.

— Взех си работа за вкъщи от библиотеката. Забравила съм да я кача в апартамента.

— И добре си направила.

Хелма я преведе надолу по стъпалата до входната врата.

— Мога и сама — каза Рут. — Искаш ли да дойдеш и да пийнеш нещо, може би чай… ако ми е останал?

— Не, благодаря. Определено предпочитам да поспя малко.

— Ох, Хелми! Защо не мога да приличам на тебе? В десет вече си се пъхнала под одеялцето. А в седем сутринта ставаш и направо сияеш. Всеки ден чисто бельо. Идеалната жена.

Рут включи осветлението в своята кухня-трапезария. Хелма примигна недоволно към купчините поща, разни хартии и неизмити съдове. В хола, който служеше и за спалня, виждаше разхвърляните навсякъде дрехи на Рут и неоправения диван. В къщата имаше и спалня, но беше превърната в студио.

Миризмата на маслени бои и разтворители изпълваше неподвижния въздух на нощта. „Часовете на смъртта“ — така баща й наричаше времето от два до пет сутринта. Времето, когато телефонът звънва, за да научиш, че твоят брат, твоята майка или любимият чичо са починали.

— Добре ли си? — попита Хелма.

— Добре ще съм, докато се събудя — отвърна Рут и докосна челото си. — После ще си плащам за греховете.

Тя внезапно се наведе и прегърна Хелма.

— Благодарско, Хелм. Някой ден ще ти се отплатя.

— Ако ще се случва, сигурно ще е при съвсем други обстоятелства — отговори й Хелма.

Рут се ухили, леко се олюляваше.

— И аз съм сигурна. Лека нощ.

Застана осветена в рамката на вратата, косата й докосваше горния напречник, изчака Хелма да се качи в колата.

Когато Хелма застана пред вратата на апартамента си, телефонът звънеше. Погледна си часовника — два и половина. Сега пък какво ставаше?

Отвори, заключи вратата, пусна резето, остави чантата си и книгата на масата и свали жилетката. Телефонът не млъкваше. Преброи осем иззвънявания, а колко ли са били, преди да се прибере?

— Ало? — предпазливо каза тя.

— Хелма?

Беше Рут.

— Нещо лошо ли има? — попита Хелма.

— Нищо — Рут вече не фъфлеше, само гласът й беше малко пресипнал. — Исках да се уверя, че си стигнала у дома жива и здрава.

— Че какво би ми попречило?

— Ами… заради оня тип. Следеше ли те?

— Кой е този „тип“?

— Имаше някакъв мъж, тоест мисля си, че беше мъж. Движеше зад нас още от Скуобли Харбър. Гледах те как изкара колата на улицата и след най-много пет секунди той отпраши след тебе. Сигурна съм, че беше същата кола. Твърдо. Обадих се на твоя телефон и го оставих да звъни, докато вдигнеш слушалката. Да знаеш, олекна ми.

— Защо не ми каза, когато те карах към дома ти?

— Ами рекох си, че може и да страдам от алкохолни видения, но после го видях да тръгва след тебе — виновно обясни Рут. — И се разтревожих.

— Забеляза ли каква марка беше колата или как изглеждаше този човек?

— Ами просто тъмна кола, може да е черна или тъмносиня, не знам. Май е от по-новите модели. Кола като кола.

— Видя ли номера?

— Хелма! — измрънка Рут. — Чак пък номера! Замаяна съм от пиене, забрави ли?

— Ще изляза да погледна има ли подозрителна кола пред блока.

— Не! Не излизай! Обади се на полицията. Ами ако е убиец или нещо подобно? Стой си вътре.

— Ако видя нещо подозрително, ще се обадя на полицията.

Рут се прозя звучно.

— Ти си знаеш най-добре. Точно както ми каза — набери 911.

— Лека нощ, Рут.

— Лека, Хелм.

Хелма остави слушалката и отиде до вратата. Хвана дръжката. Дръпна резето. После го бутна обратно и пусна дръжката, сякаш бе станала нетърпимо гореща. Помнеше как се завъртя. Рут беше права — по-благоразумно е първо да надникне през прозореца.

Паркингът се виждаше най-добре през прозореца на задната спалня. Тя не запали лампата, предпазливо открехна пердето, първо провери площадката, каквато имаше всеки етаж на „Бейсайд Армз“. На алеята към паркинга нямаше спрели тъмни коли. През прозореца не надничаха озъбени физиономии. По булеварда мина товарен микробус. Дори и най-лек бриз не поместваше ветропоказателя, монтиран над паркинга.

Разбира се, ако някой я следеше, нямаше да е толкова глупав, че да се показва съвсем явно. А Рут си беше пияна. В такова състояние всички коли са еднакви. Само й се е сторило, че някой ги следи. Хелма поклати глава, отстъпи от прозореца и нагласи пердето на мястото му, за да няма пролука. Що за параноична нощ!

Трябваше да си ляга. Чувстваше се изтощена. Следващият ден беше събота, но нямаше никакъв смисъл напълно да нарушава привичния ритъм на денонощието. Може би чаша горещо мляко ще я успокои.

Хелма се върна в кухнята и включи лампата под тавана. Замръзна насред стаята, ръката й още не пускаше ключа за осветлението, тя се смръщи и наклони глава. Ноздрите й се раздуха.

Някой е бил в нейния апартамент. Можеше да усети това. Все така без да се помръдва, тя обиколи кухнята с поглед, надникна в ъгъла с масата.

Някой, не толкова внимателен като Хелма Зукас, можеше и да пропусне факта, че нейните ръчно изработени керамични кутийки за подправки не бяха подредени в предишната идеална линия. Чекмеджето със сребърните прибори бе едва-едва открехнато. Мокрото килимче, което тя сви в ъгъла, бе леко килнато встрани. Тефтерчето с адресите и номерата не изглеждаше съвсем плоско на поставката до телефона — някой го бе прелистил, без да се сети после да притисне корицата с длан. Тя беше уверена, че остави столовете плътно до масата, на равно разстояние един от друг.

Хелма стърчеше в кухнята като статуя и се ослушваше, всяко сетиво изострено като нож, нащрек за неканения посетител, в очакване да изскочи отнякъде и да поиска кой знае какво. В апартамента цареше мъртвата тишина на дълбока нощ, нарушаваха я само тиктакането на бабиния часовник върху шкафа и приглушеното гъргорене на фреоновата течност в хладилника.

Дали непознатият в този миг беше в апартамента? В спалнята? Или в банята? Или се криеше в задната спалня, където не е доловила потайното му присъствие, докато я е следял напрегнато?

Хелма полека се премести към поставката на телефона, кожените й пантофи се плъзгаха безшумно по виниловата настилка. Вдигна слушалката и бързо набра 911.

— Какъв е вашият случай?

— Обажда се Хелма Зукас, апартамент 3F на „Бейсайд Армз“. Някой е влизал в апартамента ми, докато съм отсъствала.

— Дали е там в момента?

— Не мисля, но не съм съвсем сигурна.

— Не затваряйте. Патрулът вече тръгна към вас. Ще поддържам връзка с вас, докато дойдат. Опитайте се да запазите спокойствие. Наш служител след малко ще бъде при вас.

Хелма слушаше еднообразния глас, без да разбира какво й повтаряше жената в другия край на линията, нещо за безопасност и спокойствие. Колкото повече време минаваше, толкова по-склонна бе да вярва на интуитивното си усещане, че непознатият вече се бе изплъзнал. Не „чувстваше“ чуждо присъствие.

Без да пуска слушалката от ръката си, тя се отдалечи от поставката и надникна в хола. На пръв поглед нищо не липсваше. Но след миг осъзна, че вместо по-малката, на която се облягаше, да е върху голямата твърда възглавница, тя бе сложена отдолу. Книгите не бяха толкова старателно изравнени на рафтовете, а списанията преди не бяха ли по-добре наредени върху масичката за кафе? Погледът й се плъзна по коридора към вратата на спалнята й, срещу задната. Беше плътно затворена, както я остави.

По-неясният сега глас на телефонистката от централа 911 вече отговаряше на друго обаждане, но поддържаше линията с Хелма, можеше да чуе поредните увещания за спокойствие към следващия отчаян човек.

— Мисис Зукас, чувате ли ме?

— Мис — поправи я Хелма.

— Всичко наред ли е при вас?

— Да, добре съм. Благодаря ви.

— В момента наш служител е само на една пресечка от вашия блок. Ще бъде при вас след секунди. Ще чакам заедно с вас.

Чести удари забарабаниха по вратата на апартамента. Явно полицията не си губеше времето с дреболии като звънците.

— Има някой пред вратата — съобщи Хелма на телефонистката.

— Не затваряйте — посъветваха я. — Оставете слушалката до телефона и преди да отворите, уверете се, че е полицай. След като го пуснете да влезе, искам да говоря с него.

През шпионката Хелма видя синята униформа и изкривеното от лупите лице, наравно с нейното. Тя дръпна резето.

— Госпожо — той докосна фуражката си. — При вас ли са влизали с взлом?

Хелма позна полицая, чиято патрулна кола бе заела нейното място на паркинга в деня на убийството. Сидни Леман, така пишеше на служебната му значка. Беше млад, на не повече от двадесет и пет години, в чертите на лицето под му русата коса още се долавяше намек за юношеска мекота. С нищо не показа, че я помни.

След като се представи на телефонистката от 911, той прекъсна връзката. Хелма му обясни накратко какво бе станало.

— Кога се е случило? — попита той.

— Между два без десет и два и половина — отвърна Хелма.

— Можете ли да установите какво е взето?

— Още не съм проверила другите стаи, не съм оглеждала подробно.

— Извинете ме.

Полицаят Леман извади револвера си от кобура. Черният метален предмет грубо наложи смъртоносното си присъствие. Преди да направи и две крачки навътре в хола, от вратата отново отекна тропот. Хелма и Леман се спогледаха изненадано.

— Очаквате ли някого? — попита той.

— В този нощен час не се случва често да ме посещават.

Полицаят отвори вратата, стиснал револвера в другата ръка. Хелма отстъпи към хола.

— Шефе — чу гласа на Леман.

— Здравей, Сид.

Шефът Галънт влезе. Носеше костюма, с който дойде в библиотеката да я разпитва, яката на ризата му беше разкопчана. Тъмните кръгове ясно изпъкваха под очите му. Хелма се запита дали въобще е спал тази нощ.

Двамата полицаи май заеха необичайно много от пространството в нейната кухня.

— Здравейте, мис Зукас — обърна се към нея шефът. — Чух за обаждането ви по радиостанцията и веднага тръгнах насам.

— Сигурно не си доспивате, ако навсякъде отивате с подчинените си.

Очите на шефа Галънт срещнаха погледа й.

— Не навсякъде, мис Зукас. Само при повиквания, когато може би има връзка със случая, по който работя.

— Кой случай? — После си спомни. — О, за убийството ли говорите?

Шефът Галънт се обърна към Леман.

— Отиди да провериш в другите стаи.

Когато полицай Леман хлътна в задната спалня, насочил револвера, шефът Галънт извади от джоба бележника си и попита:

— Открихте ли липсата на някакъв предмет?

Хелма поклати глава.

— Нещо повредено?

— Нищо.

Едната му вежда се надигна. Моливът бе застинал неподвижно над листа.

— Някои неща бяха разместени — обясни Хелма. — Не разхвърляни, но са били пипани.

Посочи му тефтерчето с адресите, килимчето, списанията в хола.

— Вие спяхте ли?

— Не. Наложи се да изляза в един и четиридесет и седем минути.

— Мога ли да попитам защо?

— Всъщност не засяга полицията, но една моя приятелка бе попаднало в затруднено положение и аз я откарах до дома й.

— Когато излизахте, забелязахте ли някой да се навърта около блока?

Хелма отговори отрицателно. За момент обмисляше да му каже ли за колата, която според пияната Рут я бе проследила дотук. Но не, било е съвпадение, въображението на Рут беше винаги разпалено.

— По-рано вечерта обаче някой се опита да влезе в апартамента ми.

Разказа му за завъртялата се дръжка и падналия чайник.

Докато пишеше, полицейският началник кимаше.

— И смятате, че може би същият човек е влязъл?

— Изглежда вероятно, нали?

— Сигурна ли сте, че някой е стоял пред вратата?

— Дръжката не се завъртя сама — уведоми тя шефа Галънт. — Но какво общо има с това с убийството в библиотеката?

Шефът Галънт сви рамене.

— Може би нищо. Но в нашето управление е установена практика да се интересуваме от всички произшествия с хора, по някакъв начин свързани с други разследвания. Вие работите в библиотеката. Говорила сте с убития. Видяхте трупа. Следователно сте свързана с този случай.

— Ясно — съгласи се Хелма. — Значи вече ви е известно още нещо по случая?

Хелма не би могла да определи какво я накара да каже това. Дали защото шефът Галънт изглеждаше по-уверен, отколкото при разговора им в библиотеката, сякаш вече го тормозеха по-малко загадки?

Той се почеса по бузата.

— Ами да, и без това сигурно ще го прочетете във вестника утре. Името на жертвата е Ърни Ларсен. Не е пришълец в града, но доста е обикалял насам-натам.

— Имал ли е досие?

Полицаят кимна.

— Нищо особено.

Хелма не отместваше втренчения си поглед от Шефа Галънт. Той пръв наведе очи. Имаше още нещо, което той не искаше да й каже, не се съмняваше в това. Тя поне не би избрала името Ърни за убития. Всички мъже с името Ърни, които познаваше, бяха елегантни, дори изискани хора.

Шефът Галънт прехвърли вниманието си към Леман, който излезе в коридора и рязко прибра оръжието си в кобура.

— Намери ли нещо, Сид?

— На мен всичко ми изглежда нормално. Госпожо, ще трябва да проверите дали нещо липсва.

— Откъде е проникнал? — попита шефът Галънт.

— Вероятно през прозореца на втората спалня. — Полицаят свали от колана си фенерче. — Ще огледам площадката отвън. Съседите ви може да са забелязали нещо.

Хелма тръсна глава.

— Мисис Уитни трябва да си е легнала още в девет. Моля ви, изчакайте до сутринта, ако ще я питате нещо. И не я плашете. Стара е и страда от артрит.

— Тази сграда не е особено добре осветена. — Шефът Галънт пак надраска нещо в бележника си. — Утре ще изпратя някой да поговори със собственика.

Хелма огледа другите стаи в апартамента си, шефът Галънт ходеше след нея. Леман бе оставил всички врати отворени и лампите включени. Първо влезе в задната спалня. Нужен й беше само един поглед, за да разбере, че нищо не е било пипано.

Застана на вратата на своята спалня, отново долови, че вещите й са били размествани. На бюрото рамкираната снимка на родителите й беше леко завъртяна към стената. Под покривалото на леглото се виждаше ъгълче от чаршафа. Дръпна чекмеджетата на гардероба и въобще не се усъмни, че някой е повдигал сгънатото бельо, за да надникне под него. Потрепери.

— Тук влизал ли е някой?

Шефът Галънт стоеше до вратата.

— Да. Като че ли нищо не липсва. Изглежда само е ровил.

Хелма обърна на пода бельото от чекмеджето и награби дрехите си в ръце.

— Трябва да изпера това — каза тя и ги понесе към пералнята в нишата на коридора.

После махна чаршафите и одеялата от леглото. Шефът Галънт усърдно си записваше, а пералнята боботеше тихо зад тях.

— Ще проверим за отпечатъци от пръсти, но сериозно се съмнявам да открием нещо. — Той затвори бележника и го пусна в джоба си. — Може да са били някакви хлапета, търсили са какво да продадат на черно. Твърде често се случва.

— Мисля, че това нахлуване е било по-добре обмислено, а вие?

Хелма мина край него с товара си от леглото.

— Извинете — каза му тя, когато той отстъпи.

Стовари чаршафите върху сушилнята до пералнята и се обърна към шефа Галънт.

— Първо — заговори тя през шума от центрофугата и започна да свива пръсти, — взломаджията трябва да е наблюдавал апартамента ми, за да знае кога съм излязла, освен ако е имал изключителен късмет. Второ, не е взел нищо, а аз притежавам няколко ценни предмета. Само старинната ваза на масата струва над хиляда долара. Просто е ровил из вещите ми и се е надявал да не съм достатъчно наблюдателна, за да забележа. И трето — ето ви тук, идвате заради най-обикновено нахлуване с взлом и не ми казвате цялата истина за онова, което знаете.

Мис Зукас умееше да наблюдава и разбира човешкото поведение. Външните ъгълчета на очите на шефа Галънт се присвиха и тя се увери, че беше права.

— Мис Зукас, не всичко от полицейските сведения е общодостъпно — възрази той.

— Аз съм библиотекар, следователно служител на градската управа като вас — напомни му тя. — Пък и сам казахте, че имам връзка със случая.

Шефът Галънт събра пръстите на ръцете си и ги изви навън, ставите му изпукаха. Хелма трепна.

Може пък да е настъпил моментът да му каже за жълтото листче, изпаднало от градския указател, да му покаже неразбираемия набор от букви, цифри и регистрационен номер на кола. Току-виж, се окаже, че и те „имат връзка със случая“.

— Мис Зукас, ценя вашия интерес. — Шефът Галънт говореше с тон, към който тя често прибягваше в обясненията с някои добронамерени посетители в библиотеката. — Но това е полицейско разследване. Вие сте квалифицирана библиотекарка, а аз съм квалифициран полицай. — Той се усмихна. — Знам, че не бих се справил добре с вашата работа.

— Мистър Галънт, твърде снизходително се отнасяте към мен. Надявам се не смятате, че умението да се разсъждава по дедукция е дадено единствено на полицаите.

Полицейският началник се изчерви.

— Не исках да…

Пералнята избръмча, за да обяви началото на изплакването.

— Моля да ме извините — Хелма му обърна гръб.

Сипа пълна капачка от бутилка с плътна синя течност в отвора на пералнята, нарочно се позабави.

— А сега коя е следващата стъпка в това разследване? — попита тя.

— Ще вземем отпечатъци от пръстите ви, за да знаем чии са отпечатъците по рафтовете и вратите ви.

Застанаха пред шкафа. Шефът Галънт хвана едната ръка на Хелма, притисна палеца й към напоената с мастило възглавничка, после към съответния квадрат на листа с обозначени места за всеки пръст. Ръцете му бяха топли и учудващо много по-едри от нейните. Харесваше й, че кожата й е много по-бледа от…

Хелма се прокашля.

— Знаете ли нещо повече за това, как убиецът е влязъл в библиотеката?

Тя с неудоволствие се загледа в почернелите си пръсти.

— Все още сме на мнение, че убитият го е пуснал да влезе.

Той притисна кутрето й към възглавничката.

— Ще приключим след минута-двее и ще можете да се наспите.

— Отпечатъци от пръсти — удивено промълви Хелма. — Взимате ми отпечатъци от пръстите.

— Това мастило се измива лесно — увери я шефът Галънт.

Хелма вдигна ръка пред очите си и се взря в зацапаните линии и извивки на кожата си.

Полицаят Леман се върна, закачаше фенерчето си на колана.

— Както изглежда, извършителят е избутал с лост прозореца на спалнята, който гледа към площадката. Отворен ли го оставихте?

— Само два-три сантиметра, да се проветри — каза му Хелма.

— Толкова стига. Бихте могла да слагате дървено клинче в улея, за да не се плъзга навътре — предложи той.

Хелма кимна уморено.

— Имате ли телефон в спалнята? — попита шефът Галънт.

— Да.

— Добре. Ако чуете нещо подозрително, обадете ни се. До сутринта ще оставим една кола да патрулира района. Уведомете ни, ако откриете, че нещо липсва. — Той помълча. — Същото се отнася и за жертвата. Обадете ни се, ако си спомните още нещо, каквото и да е то.

Полицаите си бяха отишли и Хелма се изтягаше в леглото между новите чаршафи, когато се сети за листа, на който преписа буквите и цифрите заедно с номера на колата и възможните телефонни номера в Белхавън. Вече почти се унасяше и не можа да си спомни какво направи с този лист. Седна в леглото. И си спомни — обърна и го на другата страна започна да съставя списък за покупки. Дали точно листът беше целта на взломаджията? Измъкна се от леглото, облече си халата и пъхна крака в чехлите.

Хартията си лежеше на масата недокосната, точно както я остави, с молива върху нея. Всеки само би я погледнал, за да се убеди, че вижда някакъв списък за покупки: „Препарат за почистване на прозорци, репички, обезмаслено мляко, шоколадови пръчици“.

Хелма седна, взе бележник, обърна листа и още веднъж грижливо преписа буквите и цифрите. „SQ VILKE HRC 10 март, 7 април, 1469 или 1649.“ Когато свърши, взе плик от бюрото си и пъхна вътре новия лист. С равния си почерк адресира плика до себе си.